Силата на сянката

Глава 53Цената на едно заминаване

Само три свещи и две лампи огряваха гостилницата на хана „Виноструй“, тъй като и свещите, и маслото бяха оскъдни. Копията и останалото оръжие бяха изчезнали от стените; кацата със стари мечове се беше опразнила. Лампите бяха поставени на масите, събрани пред високата каменна камина, където Марин ал-Вийр, Дейз Конгар и останалите от Женския кръг преглеждаха списъците с оскъдните остатъци от хранителни запаси в Емондово поле. Перин се мъчеше да не ги слуша.

На съседната маса Файле точеше ножовете си. Пред нея лежеше лък, а на колана на кръста й висеше пълен колчан. Тя се бе оказала доста добър стрелец, но Перин се надяваше никога да не разбере, че лъкът е момчешки — мъжки дълъг лък от Две реки нямаше да може да опъне, въпреки че тя не искаше да си го признае.

Той премести секирата си, за да не му убива на хълбока, и се опита да върне мислите си върху това, което обсъждаше с мъжете около масата. Не че всички много внимаваха над това, което обсъждаха.

— Те с лампи — измърмори Кен покривчията, — а ние на лой. — Чворестият старец погледна сърдито към двете свещи на месинговите стойки.

— Престани, Кен — каза отегчено Трам и измъкна лула и кесия с табак. — Веднъж поне престани да мърмориш.

— Ако трябваше да пишем — каза Абел с глас по-малко търпелив от думите му, — щяхме да получим лампи. — Слепоочията му бяха увити с превръзка.

Сякаш за да напомни на покривчията, че той е кметът, Бран намести сребърния медальон с двете везни на широката си гръд.

— Сега мисли за текущата ни работа, Кен. Не разрешавам да губиш времето на Перин.

— Само казах, че би трябвало да ни дадат лампи — изхленчи Кен. — Перин ще каже дали му губя времето.

Перин въздъхна; нощта се мъчеше да склопи клепачите му. Съжали, че някой друг не представлява селския съвет — Харал Люхан, Джон Тейн или Самел Кроуи, всеки друг, но не и вечно роптаещият Кен. Но, от друга страна, понякога му се искаше някой от тези мъже да се обърне към него и да му каже: „Това е работа на кмета и на съвета, младежо. Ти се върни в ковачницата. Ние ще ти кажем какво да правиш.“ Но вместо това те все се безпокояха, че му губят времето, и прехвърляха всичко на него. Времето. Колко пъти ги нападаха за седемте дни след първия? Вече им беше загубил дирята.

Бинтованата глава на Абел дразнеше Перин. Айез Седай вече Церяха само най-тежко пострадалите. Ако човек можеше да се оправи сам, го оставяха. Не че тежко ранените бяха чак толкова много, но както кисело му изтъкна Верин, дори и силите на Айез Седай не били безгранични — явно номерът им с камъните за катапултите ги изцеждаше също толкова, колкото и Церенето. За първи път не му се искаше да му напомнят, че силите на Айез Седай били ограничени. Не много лошо ранени. Засега.

— Как се разходват стрелите? — попита той. За това трябваше да мисли сега.

— Добре — каза Трам и запали лулата си с една от свещите. — Все още възстановяваме повечето изстреляни, поне денем. Те извличат повечето си мъртви нощем — мърша за казаните, предполагам — и тях губим. — Останалите мъже също заизмъкваха лули от кесиите и джобовете си, а Кен този път замърмори, че май си бил забравил кесията с табака. Бран изръмжа и му подаде своята през масата, плешивото му теме лъсна на светлината на свещите.

Перин потърка чело. Какво се канеше да ги пита? Коловете. Напоследък повечето битки се вихреха край коловете, особено нощем. Колко ли пъти тролоците едва не пробиха? Три? Четири?

— Имат ли вече всички копие или пика? Има ли материал да се направят още? — Отвърнаха му с мълчание и той свали ръката си. Останалите мъже го гледаха зяпнали.

— Ти попита за това вчера — каза му кротко Абел. — А Харал ти обясни, че не е останала нито една коса или вила, която да не е обърната на оръжие. Всъщност сега имаме повече оръжия, отколкото ръце.

— Да. Разбира се. Просто ми се изплъзна от ума. — Част от разговора при Женския кръг привлече вниманието му и той наостри уши.

— Не трябва да го разберат — говореше тихо Марин, сякаш повтаряше изказано преди малко предупреждение.

— Разбира се, че не — изсумтя Дейз, не много по-силно. — Ако тези глупаци разберат, че жените са минали на половин порцион, ще настоят и те да ядат по толкова, и не можем да…

Перин затвори очи и се помъчи да затвори и ушите си. Разбира се. Мъжете водеха боевете. Мъжете трябваше да пазят силите си. Просто. Добре поне, че все още не се налагаше и жените да се бият. Освен двете айилки, естествено, и Файле, но тя беше достатъчно благоразумна да стои по-настрана, когато се налагаше да се мушка с копия през коловете. Затова й беше намерил лъка. Тя имаше сърце на леопард и повече кураж от двама мъже, взети заедно.

— Мисля, че е време да си легнеш, Перин — предложи му Бран. — Не можеш да издържиш дълго така, да подремваш по час-два.

Перин почеса енергично брадата си и се постара да се разбуди.

— Ще се наспя по-късно. — Когато свърши. — Хората наспиват ли се достатъчно? Видях, че някои присядат, когато би трябвало да…

Предната врата се отвори с трясък и от тъмната нощ нахълта хилавият Данил Луин, с лък в ръка, задъхан. На бедрото си носеше един от мечовете от кацата. Трам им даваше уроци, когато му оставаше свободно време, понякога същото правеха и двамата Стражници.

Преди Данил да е успял да си отвори устата, Дейз го скастрн:

— Ти да не си расъл в плевня, Данил Луин?

— Наистина можеш да се отнасяш малко по-нежно с вратата ми. — Марин погледна еднакво укорително както длъгнестия мъж, така и Дейз, напомняйки й, че вратата все пак е нейна.

— Прощавайте, госпожо ал-Вийр — рече припряно Данил. — Прощавайте, Премъдра. Съжалявам, че влязох толкова грубо, но нося съобщение за Перин. — Той се забърза към масата на мъжете, сякаш се боеше жените да не го спрат отново. — Белите плащове донесоха някакъв мъж, който иска да говори с теб, Перин. Донесоха го едва до края на селото. Не иска да говори с никой друг. Ранен е лошо, Перин. Не мисля, че ще издържи, докато го донесем дотук.

Перин се изправи.

— Идвам. — Поне не беше поредният щурм. Най-яростни бяха нощем.

Файле грабна лъка си и го настигна още преди да е отворил. Изникна и Ейрам — от сенките при стълбището. Понякога Перин забравяше, че е тук, толкова тих беше. Изглеждаше необичайно с меча, пристегнат на гърба му, и с опърпаното си палто на жълти ивици, с ярките си очи, които почти не мигаха, и напълно безизразното си лице. Нито Рен, нито Ила бяха проговорили на внука си от деня, в който бе взел меча. Перин също, впрочем.

— Ако ще идваш, идвай — каза той навъсен и Ейрам се затича по петите му: следваше го като куче винаги, когато не досаждаше на Трам, Ивон или Томас да го учат да се бие. Сякаш бе заменил семейството си и народа си с Перин. Перин можеше да мине и без тази отговорност, но…

Луната изгряваше над сламените покриви. В малко от къщите мъждукаше светлина в повече от един прозорец. Покой беше обгърнал селото. Трийсетина етаири стояха на стража край хана с лъкове и мечове — кой каквото беше намерил; всички бяха възприели това име и Перин също бе започнал да го използва, макар и с отвращение. Причината за стражата при хана, както и навсякъде, където отидеше Перин, се намираше на Моравата, по която вече не се мяркаха овце и крави — насред нея висеше глупавото знаме с вълчата глава и пак там бе станът на Белите плащове.

Никой не бе пожелал да ги пусне в дома си, а и Борнхалд не искаше в никакъв случай войниците му да се пръснат. Той, изглежда, си мислеше, че селото всеки момент ще се вдигне срещу него и хората му; щом следваха Перин, значи всички бяха Мраколюбци. Дори очите на Перин не можеха да различат отделни хора край огньовете, но имаше чувството, че усеща взора на Борнхалд — изчакващ и пълен с омраза.

Данил подбра десетима етаири за ескорт на Перин — все младежи, на които щеше да им отива повече да се смеят с него и да се закачат, а не да го ескортират. Ейрам не се присъедини към тях — той си беше с Перин. Файле се държеше плътно до едната страна на Перин. Тъмните й очи блестяха на лунната светлина и оглеждаха бдително всичко наоколо, сякаш тъкмо тя беше единствената му защита.

Там, където Стария път влизаше в Емондово поле, преграждащите фургони бяха издърпани настрани, за да пропуснат патрула на Белите плащове — двадесетина мъже с белоснежни наметала и пики, възседнали конете си. Изпъкваха ясно в нощта, а и тролоците виждаха на тъмно също толкова добре, колкото Перин, но Белите плащове въпреки това упорито си поддържаха патрулите.

Група селяни и фермери стояха струпани около някакъв мъж в селско палто, легнал на земята. Направиха му път и той коленичи до мъжа.

Миризмата на кръв беше силна; огряното от луната лице на човека беше лъснало от пот. Дебела колкото палец тролокска стрела стърчеше от гърдите му.

— Перин… Златоокия — промърмори мъжът хрипливо. — Трябва… да намеря… Перин… Златоокия.

— Повикахте ли някоя от Айез Седай? — попита Перин с тревога, но не чу отговор. Пък и нещастникът едва ли щеше да оживее, докато дойде някоя Айез Седай. — Аз съм Перин.

— Златоокия? Не мога… да видя… добре. — Изцъклените му очи се взряха в лицето на Перин; ако изобщо виждаше, човекът трябваше да е видял блесналите му като злато в мрака очи.

— Аз съм Перин Златоокия — промълви той с неохота. Мъжът го сграбчи за яката и го придърпа към себе си със смайваща сила.

— Ние… идем. Пратен съм… да ти кажа. Ние ид… — Главата му се отпусна и очите му се взряха в нищото.

Перин изчака за миг и се освободи от пръстите на човека.

— Някой познава ли го? — Мъжете на Две реки се спогледаха и заклатиха глави. Перин вдигна очи към Белите плащове на конете. — Той каза ли нещо друго, докато го носехте насам? Къде го намерихте?

Джарет Биар се взря в него. С мършавото си лице и хлътналите очи бе като образ на самата смърт. Другите Бели плащове извърнаха погледи, но Биар винаги устояваше на жълтите очи на Перин, особено нощем, когато светеха. Биар изръмжа нещо под нос — Перин долови само „твар на Сянката!“ — след което сръга коня си. Патрулът препусна в галоп през селото — бързаха да се махнат надалеч от Перин не по-малко, отколкото от тролоците. Ейрам се загледа след тях и посегна над рамото си, напипвайки дръжката на меча.

— Казаха, че са го намерили на три-четири мили южно оттук — обади се Данил: — Казват, че всички тролоци се били пръснали на малки групички. Може би най-сетне ще се откажат.

„Ние идем.“

— Пазете добре и си отваряйте очите на четири. Сигурно някое фермерско семейство най-сетне се е наканило да дойде в селото. — Не вярваше, че някой може да е оцелял толкова дълго, но и това можеше да е. — Да не простреляте някого по погрешка. — Изправи се и се олюля. Файле постави ръка на рамото му.

— Време е да си легнеш, Перин. Трябва да се наспиш.

Той само я погледна. Тя трябваше да си остане в Тийр. Трябваше да я накара някак. Ако беше помислил по-добре, все щеше да измисли как.

Някакво къдрокосо момче, високо до гърдите му, се промуши между мъжете на Две реки и го задърпа за ръкава. Перин не го познаваше. В селото се бяха събрали много семейства от околностите.

— Нещо в Западния лес се придвижва, лорд Перин. Пратиха ме да ви съобщя.

— Не ме наричай така — сряза го Перин. Ако не спреше децата, скоро и етаирите щяха да започнат да се обръщат към него така. — Иди да им кажеш, че ще дойда. — Хлапето хукна към селото.

— Ти си лягаш — заяви твърдо Файле. — Томас може да се оправи с всяко нападение.

— Не е нападение. Иначе момчето щеше да го каже, а те щяха да изсвирят с рога на Кен.

Тя увисна на ръката му, опитвайки се да го повлече към хана, Перин я повлече в обратната посока. След няколко минути тя се отказа и започна да се прави, че просто го е хванала под мишница. Но си мърмореше нещо. Изглежда, продължаваше да си мисли, че ако говори достатъчно тихо, той няма да я чуе. Започна с „глупав“, „муле“ и „мускули вместо мозък“. След което продължи още по-яростно.

По цялото протежение на оградата от остри колове на малки групички се бяха пръснали стражи, всяка група с по едно хлапе за бегач. В западния край на селото всички даващи караул мъже се бяха струпали на едно място срещу вътрешната страна на широката преграда, опипваха копията и лъковете си и гледаха към Западния лес. Дори на лунна светлина за техните очи дърветата трябваше да са потънали в пълен мрак.

Наметалото на Томас като че ли скриваше части от него в нощта. С него бяха Байн и Чиад; неизвестно защо Девите бяха предпочели да прекарват всяка нощ в този участък на селото, откак Лоиал и Гаул бяха заминали.

— Нямаше да те безпокоя — обърна се Стражникът към Перин, — но там, изглежда, има само един и си помислих, че ти би могъл да…

Перин кимна. Всички знаеха за зрението му, особено на тъмно. Хората на Две реки, изглежда, смятаха, че това е нещо много важно, нещо, което го отличава като някакъв идиотски герой. Какво мислеха Стражниците или Айез Седай, той нямаше никаква представа. А и точно сега беше твърде изморен, за да го интересува. Седем дни и колко нападения?

Краят на Западния лес бе на петстотин крачки. Дори за неговите очи дърветата се сливаха със сенките. Нещо там се движеше. Нещо, достатъчно едро, за да е тролок. Едър силует, носещ… Огромна сянка, носеща човек.

— Не стреляйте! — извика той. Дощя му се да се разсмее: всъщност наистина се смееше. — Давай! Давай, Лоиал!

Смътната сянка тичаше по-бързо, отколкото можеше да тича човек — Огиерът носеше Гаул към селото.

Хората на Две реки завикаха окуражително, сякаш гледаха някаква надпревара:

— Тичай, огиере! Давай! А така! — Може би наистина беше надпревара: не една от атаките беше дошла откъм горите.

Лоиал се промуши между коловете, пусна айилеца и се срина на земята. Дишаше тежко, туфестите му уши бяха клюмнали. Байн и Чиад се засуетиха над бричовете на Гаул — над лявото му бедро бяха разкъсани и почернели от засъхнала кръв. Бяха му останали само две копия, а колчанът зееше празен. Секирата на Лоиал също я нямаше.

— Ах ти, глупав огиер — засмя се с умиление Перин. — Да ми излизаш така! Ще взема да накарам Дейз Конгар да те напердаши. Добре поне че сте живи! Добре че се върнахте, слава на Светлината. — Гласът му секна. Живи. И в Емондово поле.

— Успяхме, Перин — отвърна задъхано Лоиал. — Преди четири дни. Затворихме Портала. Сега ще могат да го отворят само Стареите и Айез Седай.

— Той ме носи повечето път през планините — каза Гаул. — Един Нощен бегач и може би петдесетина тролоци ни гонеха първите три дни, но Лоиал ги надбяга. — Мъчеше се да избута Девите от себе си без особен успех.

— Легни спокойно, Шаарад — скастри го Чиад, — или ще заявя, че съм те докоснала въоръжен, и ще оставя на теб да решиш как да защитиш честта си. — Файле се изсмя доволно. Перин не разбра защо, но бележката накара иначе невъзмутимия айилец да замънка и той остави Девите да се заемат с крака му.

— Добре ли си, Лоиал? — попита Перин. — Ранен ли си?

Огиерът се надигна с видимо усилие. Ушите му продължаваха да висят клюмнали.

— Не, не съм пострадал, Перин. Само съм уморен. Не се тревожи за мен. Дълго време изкарах извън стеддинг. Гостуванията не са достатъчни. — Той поклати глава замислено и широката му длан обгърна рамото на Перин. — След малко сън ще се оправя. — Той сниши глас: колкото за един огиер, разбира се. — Там отвън е много лошо, Перин. Проследихме по-голямата част от последните орди. Затворихме Портала, но ми се струва, че в Две реки вече трябва да има няколко хиляди тролоци и може би около петдесет мърдраала.

— Не са толкова — обяви гръмко Люк, който тъкмо беше пристигнал в галоп откъм Северния път. Дръпна юздите на черния си жребец и той се изправи на задните си крака. — Вие несъмнено сте много добър в пеенето на дърветата, огиере, но боят с тролоците е друго нещо. Според мен вече трябва да са по-малко от хиляда. Внушителна сила, разбира се, но не и нещо, което тези здрави ограждения и храбри воини да не могат да задържат. Още един трофей за вас, лорд Перин Златооки. — И той със смях подхвърли на Перин някаква издута платнена торба. Дъното й лъсна тъмно и влажно на лунната светлина.

Перин я улови във въздуха и я метна далече извън оградата въпреки тежината й. Несъмнено четири-пет тролокски глави и може би главата на някой мърдраал. Люк носеше трофеите си всяка нощ — изглежда, продължаваше да смята, че ще бъдат изложени някъде да ги видят всички и да им се възхитят. Една тайфа Коплинови и Конгарови му бяха устроили пир в нощта, в която бе донесъл две глави на Чезнещи.

— И аз ли нищо не разбирам от битки? — обади се Гаул и с мъка се изправи. — Аз казвам, че са няколко хиляди.

Белите зъби на Люк блеснаха в усмивка.

— Колко дни си прекарал в Погибелта, айилецо? Аз съм прекарал много. — Май си беше повече озъбване, отколкото усмивка. — Вярвай каквото си искаш, Златооки. Безкрайните дни ще донесат това, което ще донесат, както е ставало винаги. — Той дръпна юздите на черния жребец, изправи го пак на задните му крака, обърна го й препусна в галоп между къщите и дърветата, които допреди няколко дни бяха краят на Западния лес.

— Не е прав — тропна с крак Лоиал. — Двамата с Гаул видяхме, каквото видяхме. — Лицето му помръкна изтощено, широката му бърна увисна надолу, дългите му вежди се свъсиха. Нищо чудно, щом беше носил Гаул цели три или четири дни.

— Голяма работа сте свършили, Лоиал — каза Перин. — И ти, и Гаул. Велико нещо. Боя се, че в стаята ти в момента спят дузина Калайджии, но госпожа ал-Вийр ще ти приготви постеля. Трябва да поспиш.

— И ти също, Перин Айбара. — Лунните сенки играеха по носа и високите скули на Файле. Беше толкова красива… Но гласът й беше твърд като шина на фургон. — Ако не тръгнеш веднага, ще накарам Лоиал да те занесе. Едва стоиш на краката си.

Гаул трудно можеше да върви с ранения си крак. Байн го подкрепяше от едната страна. Той се опита да попречи на Чиад да го подхване от другата, но тя промърмори нещо, което прозвуча като „гай-шайн“, доста заплашително, и Байн се засмя, а айилецът позволи и на двете да го крепят. Каквото и да имаха предвид Девите, Гаул го разбираше.

Томас потупа Перин по рамото.

— Върви, момко. Всеки има нужда от сън. — Гласът му прозвуча така, сякаш самият той може да издържи още три дни и три нощи, без да му мигне окото.

Перин кимна.

Остави се Файле да го поведе към хана. Лоиал и айилците тръгнаха след тях, а също така и Ейрам, Данил и десетте етаири, в кръг около него. Не разбра кога другите ги оставиха, но по някое време се оказа сам с Файле в стаята си на втория етаж.

— Цели семейства се оправят с не повече пространство от това — промърмори той. Върху каменния перваз над малката камина гореше свещ. Други си лягаха и без свещ, но Марин бе запалила една тук веднага щом се стъмни, за да му е светло. — Мога да спя навън, с Данил, Бан и останалите.

— Не бъди идиот — каза Файле. — Щом Аланна и Верин имат отделни стаи, ти също трябва да имаш.

Вече му беше свалила палтото и развързваше връзките на ризата му.

— Не съм толкова уморен, че да не мога да се съблека и сам. — Той леко я забута навън.

— Да свалиш всичко — нареди му тя. — Всичко, чу ли ме? Не можеш добре да се наспиш облечен.

— Ще се съблека — обеща той и след като тя затвори вратата, наистина свали ботушите си преди да духне свещта и да легне. На Марин нямаше да й харесат мръсните му ботуши върху покривката.

Хиляди, бяха казали Гаул и Лоиал. И все пак колко ли бяха могли да видят, докато се бяха крили по пътя си из планините насам? Може би най-много хиляда, твърдеше Люк, но Перин не можеше да се довери на този човек, въпреки всичките трофеи, които беше донесъл. Разпръснати, според Белите плащове. Колко ли са могли да се доближат до тях, с тези брони и плащове, блестящи в тъмнината като фенери?

Навярно имаше начин сам да види. Бе избягвал вълчия сън след последното си гостуване там. Желанието да спипа Коляча се надигаше у него всеки път, щом си помислеше да се върне, но отговорностите му бяха тук, в Емондово поле. Но сега може би… Сънят дойде, докато все още само мислеше за него.

Стоеше сред Моравата, окъпана в следобедното слънце. Нито овце имаше, нито добитък около високия пилон, на който лекият ветрец развяваше знамето с червената вълча глава. Никакви хора сред къщите със сламени покриви. Малки купчини сухи клони върху пепелта бележеха огнищата на Белите плащове. Рядко бе виждал нещо горящо във вълчия сън, само това, което предстоеше да пламне или вече бе изгоряло. И гарвани в небето нямаше.

Докато оглеждаше синевата за птиците, късче от небето потъмня и се превърна в прозорец към някъде другаде. Егвийн стоеше сред тълпа от жени и гледаше уплашено. Една от жените беше Нинив, той бе сигурен, че зърна и червено-златната коса на Елейн. Прозорецът се стопи и се смени с друг. Мат стоеше гол, вързан и озъбен. Някакво странно копие с черна дръжка беше вкарано зад лактите му, а на гърдите му висеше сребърен медальон с лисича глава. Мат изчезна и на негово място се появи Ранд. Поне Перин си помисли, че е Ранд. Беше облечен в дрипи и с грубо наметало, а очите му бяха покрити с превръзка. Третият прозорец изчезна и небето отново си стана небе, празно, само с няколкото облачета.

Перин потръпна. Гледките от вълчия сън никога нямаха нищо общо с нещо, което той знаеше. Навярно тук, където нещата можеха да се променят така лесно, тревогата за приятелите му се превръщаше в нещо видимо.

Не се изненада, като разбра, че е с дълга кожена ковашка престилка и без риза. Сложи ръка на колана и напипа чука, а не секирата си. Намръщен, той се съсредоточи над дългото, извито като полумесец острие и дебелия шип. Това му беше нужно сега. Това беше той самият сега. Чукът бавно се промени, сякаш се съпротивляваше, но секирата най-сетне увисна на кожения клуп и заблестя застрашително. Защо така упорстваше срещу него? Разбра какво иска. На другото му бедро се появи пълен колчан, в ръката му — дълъг лък.

Три разкрача, в които земята потръпна, го отведоха там, където трябваше да се намират най-близките станове на тролоците, на три мили от селото. С последната стъпка се озова сред високи дървета, издигащи се край стари незапалени огньове. Казаните бяха празни, разбира се, но той знаеше какво ще бъде нарязано в тях и какво ще бъде нанизано на дебелите железни шишове, нагласени над някои от огнищата. Колко ли тролоци щяха да обслужат тези огньове? Шатри нямаше, постелите бяха разхвърляни и воняха на застояла кисела тролокска пот, но те не можеха да бъдат указание: много от тролоците спяха като животни, направо на голата земя, дори изравяха дупки, за да се скрият в тях.

На по-малки стъпки, покриващи не повече от по сто разкрача, в които земята само се размътваше като в утринна омара, той обиколи Емондово поле от ферма до ферма, през пасища, ниви с ечемик или редове, засети с табак, през редки горички, по коловози и пътеки, попадайки на още и още очакващи да бъдат запалени тролокски огньове. Бавно се движеше в спирала навън. Бяха твърде много. Стотици. Това трябваше да означава няколко хиляди тролоци. Пет хиляди, или десет, или два пъти повече — точният брой вече имаше малко значение за Емондово поле, ако нападнеха наведнъж.

Още по на юг следите от тролоците изчезнаха. Поне признаците за тяхното пряко присъствие. Малко от фермерските къщи или плевните бяха останали неопожарени. На мястото на опожарените насаждения с табак стърчаха овъглени стръкове; през други нивя се виждаха утъпкани просеки. Съвсем безпричинно, просто заради удоволствието да се руши. Хората отдавна бяха напуснали фермите си. После стъпи сред ясенова гора и видя овъглени колелета от фургони. Гледката на унищожения керван на Калайджиите го натъжи повече и от пожарищата по фермите. Пътят на листото трябваше да има шанс да оцелее. Някъде. Не и тук. Без повече да се оглежда, за да не го заболи сърцето, той направи скок по-дълъг от миля.

Озова се при Девенов просек. Редици къщи със сламени покриви обграждаха морава с езерце, подхранвано от извор, иззидан с камък, водата се стичаше от процепи в зида. Ханът край моравата, „Гъска и гайда“, беше покрит със слама, но беше малко по-голям от хана „Виноструй“, въпреки че в Девенов просек със сигурност идваха по-малко гости, отколкото в Емондово поле. Селото определено не беше по-голямо. Фургоните и колите, спрени плътно до къщите, подсказваха за фермери от околностите, потърсили тук убежище със семействата си. Други фургони преграждаха улиците и пространствата между къщите в окрайнините на селото. Тези мерки нямаше да са достатъчни да спрат и една от атаките, извършени срещу Емондово поле през последните седем дни.

В трите си обиколки около селото Перин намери само пет-шест тролокски бивака. Достатъчно, за да задържат хората вътре, докато чудовищата се справят с Емондово поле. След това тролоците щяха да връхлетят и върху Девенов просек, без да е нужно Чезнещите да ги карат насила. Ако побегнеха на юг, можеше да намерят някакъв брод през Бяла река. Дори да се опитат да прекосят непроходимия Сенчест лес отвъд реката беше по-добре, отколкото да чакат безропотно да загинат.

Златистото слънце не беше помръднало и на един пръст. Различно течеше времето тук.

Той побегна с всичка сила на юг и дори Емондово поле потръпна под нозете му като отражение в развълнувана блатна вода. Стражеви хълм, върху окръглената височина, беше ограден като Девенов просек с фургони и коли. На самото било, до „Белия глиган“, на висок пилон лениво се вееше знаме. Червен орел, политнал през синьо поле. Червеният орел — символът на Манедерен. Навярно Аланна или Верин им бяха разказвали древни сказания, когато бяха ходили в Стражеви хълм.

Тук също се натъкна на малко тролокски станове, достатъчно само колкото да задържат селяните като в кошара. Изходът оттук бе много по-лесен, отколкото да се опитват да прехвърлят Бяла река с нейните безкрайни бързеи.

Продължи да тича на север, към Таренов сал на брега на Тарендрелле, която от дете се бе научил да нарича река Тарен. Високи тесни къщи, построени върху високи каменни основи, за да се предпазят от пролетните разливи на Тарен, когато започнеше да се топи снегът по склоновете на Мъгливите планини. Почти половината от тези основи крепяха само купчини пепел и обгорени греди. Тук фургони нямаше, нито признаци за някаква отбрана. И никакви тролокски лагери, доколкото можа да види. Навярно тук не бяха останали хора.

Край брега на реката стоеше масивен дървен кей с тежко провиснало въже през мудно течащата вода. Въжето минаваше през железните халки на сала, опрян до кея. Значи салът все още беше тук и все още можеше да се използва.

Един скок го отведе отвъд реката — коловози бяха прорязали брега и наоколо лежаха разхвърляни домакински вещи. Столове и огледала, скринове и дори няколко маси и лакиран гардероб с птици, изрязани на вратите, всички неща, които изпадналите в паника хора се бяха опитали да спасят, а после ги бяха изоставили, за да бягат по-бързо. Те щяха да пръснат мълвата за онова, което се бе случило тук, за това, което ставаше в Две реки. До този момент някои от тях вече трябваше да са стигнали до Бейрлон, на малко повече от сто мили на север, и със сигурност — до някои от фермите и селата по пътя между реката и Бейрлон. Мълвата трябваше да се е пръснала. След още месец тя можеше да стигне до Кемлин и до кралица Мургейз с нейната кралска гвардия и нейната власт да събере войски. Един месец, при повече късмет. И още един, за да стигнат дотук, ако Мургейз повярваше на слуха. Твърде късно за Емондово поле. Навярно твърде късно за цялата област на Две реки.

Но едва ли беше разумно да се допуска, че тролоците са позволили на някого да избяга. Или мърдраалите поне — тролоците сами по себе си действаха само за мига. Според него унищожаването на Таренов сал трябваше да е първата задача на Чезнещите, защото нямаше как да са сигурни, че в Бейрлон няма достатъчно войници, които да излязат срещу тях.

Той се наведе да вдигне някаква кукла с боядисано дървено личице и през въздуха, където допреди миг се намираха гърдите му, профуча стрела.

Перин скочи на стотина разкрача и се преви под един висок кожолист сред гъсти шубраци и заливани от пролетните наводнения дървета, увити с пълзящи диви лози.

Коляча. Перин бе опънал стрела на лъка си. Зачуди се дали сам я е сложил, или просто си го е помислил. Коляча.

Тъкмо се накани отново да скочи надалеч и се спря. Коляча трябваше да има груба представа къде е, а и дългият му отскок можеше да се проследи много лесно. Трябваше да остане неподвижен. На два пъти се беше подлъгвал да играе играта на другия и едва не беше загубил. Нека сега Коляча да заиграе неговата. И той зачака.

Гарвани закръжиха над дърветата — търсеха и зовяха със зловещия си грак. Той стоеше съвсем неподвижно, за да не се издаде: нито клонка не трябваше да изпращи. Само очите му се движеха и оглеждаха леса. Лек полъх довя до ноздрите му студена миризма, човешка и все пак не, и той се усмихна. Никакъв звук обаче освен гарванов грак: Коляча се промъкваше ловко. Какво друго бе забравил Коляча освен миризмите? Със сигурност нямаше да очаква Перин да остане на мястото си. Животните бягат от ловеца, дори и вълците.

Смътно движение, и само за миг над дънера на паднал бор се появи лице, на около петдесет крачки разстояние. Косите лъчи на слънцето го очертаха ясно. Тъмна коса и сини очи, лице изсечено като от камък, с остри черти, напомнящо лицето на Лан. Само дето в краткия миг Коляча на два пъти облиза устни; челото му се беше набръчкало, а очите му шареха. Лан не би си позволил да издаде тревогата си дори да се изправеше срещу хиляда тролоци. Само след миг лицето отново се скри. Гарваните се спуснаха и закръжиха, сякаш споделяйки безпокойството на Коляча, страхувайки се да се снишат под короните на дърветата.

Перин чакаше и се взираше застинал. Тишина. Само ледената миризма, подсказваща, че не е сам, и гарваните над главата му.

Лицето на Коляча се появи отново — надничаше иззад един дебелоствол дъб вляво от него. Трийсет крачки. Дебелата сянка на дъбовете убиваше повечето околна растителност — само няколко гъби и рядка трева се показваха над килима от листак под дебелите му клони. Мъжът бавно се показа на открито, ботушите му не издаваха никакъв звук.

С едно-единствено движение Перин се прицели и стреля. Гарваните изграчиха предупредително, Коляча се извърна и острието го улучи в гърдите, но не и в сърцето. Той изрева и стисна стрелата с две ръце; черни пера се посипаха от гарваните, запляскали яростно с криле. А Коляча изчезна заедно с вика си, замъгли се, стана прозрачен и се стопи. Гракът на гарваните секна, сякаш прерязан с нож; стрелата, пронизала мъжа, падна на земята. Гарваните също се скриха.

Перин бавно отпусна втората стрела. Така ли се умираше тук? Просто се стапяш и изчезваш завинаги?

— Поне с него приключих — измърмори той. И реши да не мисли повече за това. Коляча не беше причината за идването му във вълчия сън. Добре поне че вълците вече бяха в безопасност. Вълците… и навярно още някой.

Той прекрачи извън съня…

… и се събуди, зяпнал в тавана, с прогизнала от пот риза. Луната хвърляше бледа светлина през прозорците. Цигулки свиреха някъде в селото — страстна калайджийски музика. Те нямаше да се бият, но бяха намерили свой начин да помогнат, повдигайки духа на хората.

Перин бавно седна и напипа ботушите си в сумрака. Как да направи това, което трябваше? Щеше да е трудно, Трябваше да прояви лукавство. Само дето не беше сигурен дали някога през живота си е успявал да го постигне. Обу се и стана.

Внезапни викове отвън и глъхнещ тропот го привлякоха към прозореца. Етаирите се бяха скупчили долу.

— Какво става?

Трийсетина лица се извърнаха нагоре към него, а Бан изрева:

— Беше лорд Люк, лорд Перин. Едва не прегази Уил и Тел. Мисля, че изобщо не ги забеляза. Беше се превил на седлото като ранен и пришпорваше коня си с всички сили, лорд Перин.

Перин подръпна брадата си. Люк със сигурност не беше ранен допреди малко. Люк… и Коляча? Това беше невъзможно. Тъмнокосият Коляч все едно беше брат или поне първи братовчед на Лан; ако Люк с неговата червено-златиста коса изобщо приличаше на някого, то приличаше на Ранд. И все пак… Онази студена миризма. Миризмите бяха различни, но и двете съдържаха леден, почти нечовешки привкус. Чу скърцането на фургоните на бариерата на Стария път, чуха се и викове. Дори Бан и младежите да подгонеха Люк, вече нямаше да могат да го настигнат. Копитата трополяха с все сила на юг.

— Бан — извика той, — ако Люк отново се появи, да бъде задържан под стража. — Замълча малко и добави: — И да не ме наричате повече така! — След което шумно затръшна кепенеца.

Люк и Коляча; Коляча и Люк. Как можеше двамата да са един и същ? Невъзможно беше. Но пък, от друга страна, само допреди по-малко от две години той самият изобщо не вярваше в съществуването на тролоци и Чезнещи. Имаше предостатъчно време да го мисли, стига изобщо да можеше отново да спипа този човек. Сега обаче го чакаха Стражеви хълм и Девенов просек, и… Все още можеше да спаси и други. Не всички в Две реки трябваше да загинат.

Излезе от стаята и спря на площадката на стълбището. В гостната долу бе Ейрам, готов да го последва, накъдето и да го поведе. Гаул лежеше проснат на един дюшек край камината, с дебела превръзка на лявото си бедро, и явно спеше. Файле и двете Деви седяха с кръстосани крака на пода до него и си говореха кротко. В другия край на помещението беше постлан много по-голям сламеник, но Лоиал седеше на една от пейките, изпънал нозе под близката маса и почти прегънат на две над нея, и драскаше свирепо с перото си под светлината на една свещ. Несъмнено си записваше случилото се при пътуването им да затворят Портала. И доколкото Перин го познаваше, огиерът щеше да припише всички заслуги на Гаул, независимо дали е било точно така. Лоиал, изглежда, не смяташе, че някое от неговите деяния е особена проява на смелост или че изобщо си заслужава да бъде описано. Освен тях гостилницата беше празна. Острият му слух все още долавяше свирнята на цигулките някъде отвън. Стори му се, че дори разпозна мелодията.

Файле се надигна изящно, за да го посрещне. Ейрам отново си седна, след като се увери, че Перин не тръгва към вратата.

— Ризата ти е мокра — смъмри го Файле. — Спал си с нея, нали? И с ботушите. Не бих се учудила. Един час не е минал, откакто те оставих. Марш обратно горе преди да си паднал от умора.

— Да си видяла Люк да тръгва нанякъде? — попита той. Тя сви устни, но понякога единственият начин да се справиш с нея беше да не й обръщаш внимание. Започнеше ли да спори с нея, в повечето случаи печелеше тя.

— Преди няколко минути профуча откъм кухнята — отвърна тя. Това бяха думите, но тонът й подсказа, че още не е свършила с него и с леглото.

— Изглеждаше ли… ранен?

— Да — отвърна тя бавно. — Залиташе и притискаше нещо до гърдите си под палтото. Превръзка, като че ли. Госпожа Конгар е в кухнята, но доколкото разбрах от нея, той едва не я съборил. Ти как разбра?

— Сънувах го. — Скосените й очи блеснаха опасно. Нямаше какво да му мисли. Тя знаеше за вълчия сън; да не би да очакваше да й го обяснява тук, та да го чуят Байн и Чиад, да не говорим за Ейрам и Лоиал? Е, може би не и Лоиал — той беше така погълнат в бележките си, че и стадо овци да нахлуеше в гостилницата, пак нямаше да забележи.

— Гаул?

— Госпожа Конгар му даде нещо, за да заспи, и мехлем за налагане на крака. Когато Айез Седай се събудят, някоя от тях ще го Изцери, ако решат, че е достатъчно сериозно.

— Ела да седнем, Файле. Искам да направиш нещо за мен. — Тя го изгледа подозрително, но се остави да я отведе до един стол. Щом седнаха, той се наведе над масата, стараейки се да придаде на гласа си сериозност, но не и тревога. В никакъв случай тревога. — Искам да занесеш съобщение до Кемлин от мен. По пътя би могла да известиш хората в Стражеви хълм за положението тук. Всъщност за тях може би ще е най-добре, ако прехвърлят река Тарен преди да се е свършило. — Дотук прозвуча както трябва — съвсем между другото; ей така, подхвърлено мимоходом. — Искам да помолиш кралица Мургейз да прати тук част от кралската гвардия. Знам, че това, за което те моля, е опасно, но Байн и Чиад могат да те отведат до Таренов сал, а салът все още си е там. — Чиад се надигна и го загледа тревожно. Какво толкова я разтревожи?

— Не е нужно да го оставяш — каза й Файле и айилката кимна и отново приседна до Гаул. Чиад и Гаул? Та нали те бяха кръвни врагове? Тази нощ май всичко изглеждаше сбъркано.

— Пътят до Кемлин е дълъг — продължи тихо Файле. Очите й се взираха напрегнато в неговите, но ако се съдеше по израза му, лицето му можеше да мине и за дървено. — Седмици езда, докато стигна, и не знам колко още, докато се добера и убедя Мургейз, после — още седмици, докато се върна с кралската гвардия.

— Толкова можем да удържим — отвърна й той. „Да ме изгори дано, лъжа толкова лесно, колкото Мат!“ — Люк се оказа прав. Навън едва ли има повече от хиляда тролоци. Сънят, нали се сещаш? — Тя кимна. Най-после бе разбрала. — Тук можем да издържим доста дълго, но междувременно те ще палят ниви и ще вършат Светлината само знае още какво. Ще ни трябва кралската гвардия, за да се отървем от тях. Ти си най-подходящият човек за това. Знаеш как да говориш с една кралица, след като си братовчедка на кралица и прочие. Файле, знам, че това, за което те моля, е опасно… — Не толкова опасно, колкото ако останеше. — …Но стигнеш ли сала, пътят няма да е труден.

Не чу приближаването на Лоиал, докато Огиерът не сложи книгата си с бележки пред Файле.

— Прощавайте, че неволно подслушах. Файле, ако ще ходиш в Кемлин, би ли отнесла това? Да се пази някъде на сигурно място, докато дойда да си го прибера. — Той погледна подвързания с кожа том почти нежно и добави: — В Кемлин печатат много хубави книги. Прощавай, че те прекъснах, Перин. — Но големите му като чаени чаши очи гледаха нея, не него. — Името Файле ти отива. Трябва да се рееш свободна, като соколица. — Той потупа Перин по рамото и избоботи дълбоко: — Тя трябва да се рее свободно. — След което отиде до постелята си и се излегна с лице към стената.

— Много е уморен — каза Перин: помъчи се да го изрече като невинна бележка. Глупавият огиер насмалко да развали всичко! — Ако тръгнеш още тази нощ, призори може да си стигнала до Стражеви хълм. Ще трябва да възвиеш на изток — тролоците там са по-малко. Това е много важно за мен… за Емондово поле, искам да кажа. Ще го направиш ли?

Тя го изгледа толкова продължително, че Перин се зачуди дали изобщо смята да му отговори. После се изправи, седна в скута му и го погали по брадата.

— Това трябва да се подстриже. Харесваш ми с нея, но не искам да ти стигне до гърдите.

Той едва не зяпна. Тя често сменяше темата, но обикновено когато усетеше, че губи спора.

— Файле, моля те. Много ми е необходимо да отнесеш това съобщение в Кемлин.

Ръката й стисна брадата му и тя отметна глава, сякаш спореше със себе си наум.

— Ще отида — отрони тя най-накрая, — но искам цена. Все ме принуждаваш да правя някои неща силом. В Салдеа нямаше да съм единствената, която сама го е поискала. Цената ми е… женитба. Искам да се омъжа за теб.

— И аз искам да се оженя за теб. — Той се усмихна. — Можем да изречем брачните клетви пред Женския кръг още тази нощ, но се боя, че женитбата ще трябва да изчака една година. Когато се върнеш от Кемлин… — Тя едва не отскубна шепа косми от брадата му.

— Ще те имам за съпруг още тази нощ — заяви тя свирепо. — Никъде няма да тръгна преди да го получа!

— Ако имаше начин, бих го направил — възрази той. — Дейз Конгар ще ми счупи главата, ако наруша обичая. В името на Светлината, Файле, отнеси това съобщение и ще се оженя за теб в първия ден, в който мога. — И щеше да го стори. Стига този ден изобщо да дойдеше някога.

Изведнъж тя загали брадата му много съсредоточено, отбягвайки да среща очите му. Заговори бавно, набирайки скорост като впуснал се в надпревара кон.

— Аз… просто споменах… между другото… споменах само пред госпожа ал-Вийр как пътувахме заедно — не знам просто как стана — и тя каза… а и госпожа Конгар се съгласи с нея… не че съм го казвала на всички!… и тя каза, че ние навярно… сигурно… можем да се смятаме вече за сгодени според вашите обичаи, и че годината е необходима само за да се уверим, че наистина сме си лика-прилика… което си е така, както разбират всички… виж сега какви взех да ги говоря, като някоя доманска фръцла или като ония тайренски кокони… само да си помислил за Берелайн… о, Светлина, дърдоря глупости, а ти дори…

Той я прекъсна и я целуна толкова страстно, колкото бе способен.

— Ще ме вземеш ли? — попита я той, останал без дъх. — Още тази нощ? — Изглежда, се беше справил с целувката по-добре, отколкото очакваше. Наложи се да го повтори шест пъти, докато тя се кикотеше в гърлото му и искаше да й го каже пак, и пак, докато най-сетне не го разбра.

Та така, само след половин час Перин се озова коленичил срещу нея насред гостилницата, пред Дейз Конгар, Марин ал-Вийр, Алзбет Люхан, Нейса Айелин и всички останали от Женския кръг. Вдигнаха Лоиал от сън, за да бъде свидетел от негова страна, заедно с Ейрам, а Байн и Чиад бяха свидетели на Файле. Нямаше цветя, с които да закичат косите им, но Байн, напътствана от Марин, върза на врата му дълга червена брачна панделка, а Лоиал уви с дебелите си пръсти, учудващо ловки и нежни, друга такава на косата на Файле. Ръцете на Перин се разтрепераха, когато прихвана нейните.

— Аз, Перин Айбара, вричам любовта си на теб, Файле Башийр, докле съм жив. — „Докле съм жив, и след това.“ — Каквото имам в този свят, на теб го давам. — „Кон, секира, лък. И чук. Не е кой знае какъв дар за невеста. Живота си ти давам, обич моя. Това е всичко, което имам.“ — Ще те пазя и крепя, ще ти помагам и ще се грижа за теб, ще те закрилям и засланям през всичките дни на живота си. — „Да те задържа тук не мога. Единственият начин да те защитя е да те отпратя надалеч.“ — Ще бъда твой винаги и во веки веков. — Докато изрече и последната дума, ръцете му затрепераха видимо.

Файле протегна ръце, за да прихване неговите.

— Аз, Зарийн Башийр… — изненадващо — нали тя мразеше това име, — вричам любовта си на теб, Перин Айбара… — Нейните ръце изобщо не трепереха.