Силата на сянката

Глава 13Слухове

В кръчмата беше оживено като във всяка друга из Блатото. Врява и глъч се носеха в душната нощ. Шумното хорско дърдорене се мъчеше да надмогне приноса на музикантите към царящата дандания — три барабана, два ксилофона и голямо, издуто като круша чело, което издаваше басови, виещи трели. Сервиращите прислужнички в тъмни рокли, дълги до глезените и закопчани под брадичката, и с къси бели престилчици притичваха между претъпканите маси, понесли подноси с глинени халби на главите си, за да могат да се провират през навалицата. Босоноги докери с кожени елеци се смесваха с типове с вталени палта и гологърди мъжаги с широки цветни пояси, придържащи торбестите им гащи. Тук, близо до кейовете, навсякъде се мяркаха чуждестранни одежди — високи яки от севера и дълги яки от запада, сребърни верижки по сюртуци и звънчета по елеци, ботуши до коляно и ботуши до бедра, мъже, накичени с гердани и обици, с дантели по палтата и ризите. Един широкоплещест мъж с обемист корем имаше пищна, раздвоена като вила жълта брада, а друг беше наклепал с нещо завитите си мустаци така, че да лъщят под светлината на лампите. Зарове се търкаляха и тракаха в три ъгъла на помещението и по много от масите и среброто бързо сменяше притежателите си под бурните викове и смях.

Мат седеше сам, опрял гръб в стената в един ъгъл, от който можеше да следи всички врати, макар че в момента надничаше предимно във все още недокоснатата халба тъмно вино. Към игрите със зарове не пристъпваше, а глезените на сервиращите момичета дори не поглеждаше. При толкова претъпкана кръчма на някои от време на време им хрумваше да споделят масата му, но щом погледнеха физиономията му, бързо се махаха и се сбутваха на някоя от пейките.

Той натопи пръст във виното и започна разсеяно да драска по масата. Тези глупаци нямаха никаква представа какво се беше случило снощи в Камъка. Беше чул как неколцина тайренци споменаха за някакви неприятности, съвсем между другото, и думите им бързо заглъхнаха в нервни смехове. Не само че не знаеха, но и не искаха да знаят. На него самия почти му се искаше да не знае. Не, всъщност много му се искаше да добие по-добра представа какво точно се беше случило. Образите продължаваха да проблясват в главата му, примигваха сред дупките в паметта му, без да носят никакъв смисъл.

Врявата на битката отекваше по коридора някъде отдалече. С трепереща ръка той измъкна ножа от тялото на Сивия. Сив, хвърлил се да го нападне. Изчадието беше преследвало него. Сивите не обикаляха току-така из Камъка, за да убиват напосоки. Не, имаха си определени цели, като стрели, изстреляни от нечия тетива. Той се обърна да побегне и ето, че срещу него закрачи мърдраал, като черна змия с крака — от безокия му взор костите му се разтрепераха. От тридесет крачки Мат метна ножа си към онази част на яйцевидното лице, където трябваше да се намират очите: от това разстояние можеше да улучи кръг с размерите на очна дупка четири пъти от пет хвърляния.

Черният меч на Чезнещия профуча във въздуха и отхвърли летящата кама почти небрежно; проклетото чудовище дори не забави хода си. „Време е да умреш, Рогосвирецо.“ Гласът му изсвистя сухо като на усойница, като предупреждение за неминуема гибел.

Мат отстъпи крачка назад. Държеше два ножа, макар и да не помнеше как ги е извадил. Не че ножовете щяха да му помогнат много срещу меча, но бягството означаваше черното острие да разсече гърба му така сигурно, както пет шестици бият четири тройки. Съжали, че не разполага с добър боен кривак. Или с лък — пък да види как това омразно същество ще отклони стрелата, пусната от дългия лък от Две реки. Съжали, че не е някъде другаде. Щеше да умре тук и сега.

Изведнъж дузина тролоци се изсипаха от един страничен коридор и се нахвърлиха яростно върху Чезнещия, сечейки с големите си секири и мушкайки с кривите мечове. Мат зяпна в чудовищната купчина, изпълнен с изумление и невярващ. Получовекът се бореше като черна вихрушка. Повече от половината тролоци издъхнаха или се мятаха в смъртни ревове преди Чезнещия да рухне на пода в отчаян гърч: едната ръка се загърчи като умираща змия на три крачки от трупа — все още стискаше катраненочерния меч в юмрука си.

Един тролок с овнешки рога погледна към Мат и надигна муцуна, за да подуши въздуха. Озъби му се, след което изскимтя и заблиза дългия кървав процеп, разтворил плътта под косматата му мишница. Останалите приключиха с рязането на гърлата на събратята си и една от тварите излая няколко дрезгави, гърлени думи. Без да погледнат повече към Мат, те се обърнаха и се затичаха. Тропотът на копита и ботуши заглъхна по коридора.

Надалече от него. Мат потръпна. Тролоци, дошли да го отърват. В какво ли ново безумие го беше замесил Ранд? Той забеляза какво е нарисувал неволно върху масата — отворена врата — и бързо изтри рисунката. Трябваше час по-скоро да се измъкне оттук. Трябваше. И същевременно отново усети онзи настойчив сърбеж в тила си, напомнящ, че е време да се връща в Камъка. Изтласка го сърдито от ума си, но незнайният подтик продължи да бръмчи в главата му.

Долови част от разговор откъм масата вдясно от себе си: мъжът с навитите лъскави мустаци продължаваше да каканиже с люгардския си акцент.

— Значи, тоз ваш Дракон е голяма работа, не се и съмнявам, ама с Логаин не може и да са сравнява. Че Логаин дигна цял Геалдан на война, а също и половината Амадиция и Алтара. Накара земята да глътне цели градове, дето му са опълчиха, нали. Сгради, хора и всичко останало. Ами оня горе в Салдеа, Мазрим? Казват, че слънцето накарал да спре, докато срази войската на господаря на Башийр. Факт било, тъй казват.

Мат поклати глава. Камъкът беше паднал и Каландор се бе озовал в ръцете на Ранд, а този идиот продължаваше да си мисли, че става дума за поредния Лъжедракон. Отново, без да иска, беше нарисувал врата. Изтри я разсеяно с длан, сграбчи халбата с вино, но я спря на половината път към устата си. През всеобщата врява ухото му бе доловило познато име, изговорено от една от близките маси. Избута скамейката си назад и си проправи път към масата, с халба в ръка.

Хората около масата представляваха обичайната смесица, срещаща се навсякъде из пивниците в Блатото. Двама босоноги моряци, наметнали омазнени сетрета върху голите си гърди, единият — с дебела златна верижка на врата. Застарял, някога дебел мъж с увиснала челюст, в тъмно кайриенско палто с червени, златни и зелени ивици през гърдите, които можеха да означават, че е благородник, макар че единият му ръкав беше разпран на рамото; твърде много кайриенски бежанци напоследък се бяха смъкнали на юг. Една сивокоса жена в тъмносиньо облекло, с изпито лице, остро око и тежки златни пръстени на ръцете. И говорещият — мъжът с раздвоената като вила брада, с рубин, голям колкото гълъбово яйце на едното ухо. Трите сребърни верижки, преметнати през изпънатите гърди на тъмночервеното му палто, го издаваха като кандорски едър търговец. В Кандор търговците си имаха гилдия.

Разговорът секна и очите на всички се извърнаха към застаналия край масата им Мат.

— Чух да споменавате за Две реки.

Вилобрадият му хвърли един бърз поглед. Разрошената коса, стегнатото лице и виното в ръката, лъснатите до блясък черни ботуши, зеленото палто със златни ширити, разкопчано до кръста, и показващата се отдолу снежнобяла ленена риза… но както палтото, така и ризата бяха доста измачкани. Накъсо казано — самото олицетворение на млад благородник, тръгнал да се забавлява сред простолюдието.

— Да, милорд — отвърна той сърдечно. — Тъкмо разправях, че тази година оттам табак няма да има, мога да се обзаложил. Аз обаче имам двайсет бурета чудесни листа от Две реки. По-добър табак от тамошния, знаете, не може да се намери. Добра цена ще взема от тях в края на годината. Ако милорд желае някое буренце за своите хора… — Той подръпна единия край на жълтеникавата си брада и отри носа си с пръст. — …Сигурен съм, че мога да уредя…

— Значи можеш да се обзаложиш, така ли? — прекъсна го тихо Мат. — И защо няма да има табак от Две реки?

— Ами заради Белите плащове, милорд. Заради Чедата на Светлината.

— Какво Белите плащове?

Търговецът обходи с поглед събеседниците си на масата за помощ — беше доловил опасна нотка в тихия тон на този млад лорд. Моряците имаха вид на хора, готови веднага да си тръгнат. Сивокосата жена беше поднесла халбата си към устните и острите й очи оглеждаха Мат преценяващо.

Търговецът успя да се поклони седешком и каза угоднически:

— Според слуха, милорд, Белите плащове са нахлули в Две реки. За да хванели Преродения Дракон, така разправят. Макар че, разбира се, това е невъзможно, тъй като лорд Дракона е тук, в Тийр. — Той погледна Мат крадешком, за да прецени като как е възприето последното; физиономията на Мат не се промени.

— Мълвата разнася какви ли не глупости, милорд. Мене ако питате, това сигурно е вятър работа. Според същия слух Белите плащове преследвали и някакъв Мраколюбец с жълти очи. Чували ли сте някога такова нещо, милорд? Мъж с жълти очи? Аз също не съм. Вятър работа, ви казвам.

Мат постави халбата на масата и се наведе към мъжа.

— И кого търсят още? Според този твой слух. Преродения Дракон. Мъж с жълти очи. Кой друг?

По лицето на търговеца избиха капки пот.

— Никой друг, милорд. За друг не съм чувал. Само слух, милорд. Сламки на вятъра, нищо повече. Облаче дим — духнеш и изчезне. Ако имам честта, да предложа на милорд едно буренце с чудесен табак от Две реки? Като знак на уважение… чест да… да изразя моята…

Мат подхвърли на масата тлъста златна андорска крона.

— Купи си пиене от мен, за колкото стигне.

Докато се връщаше на мястото си, чу мърморене откъм масата.

— Помислих, че ще ми пререже гърлото. Нали ги знаете тия лордчета, като се натряскат… — Това беше брадатият.

— Странен младеж — промълви жената. — Опасен. С такива не си опитвай игричките, Петрам.

— Не мисля, че изобщо е лорд — каза сприхаво друг мъжки глас. Кайриенецът, предположи Мат. Устните му се извиха. Лорд? Нямаше да стане лорд, та ако ще да го молеха. „Бели плащове в Две реки. Светлина! Светлината да ни е на помощ!“

Пробивайки си път към изхода, той измъкна чифт дървени токове от купа до стената. Нямаше представа дали бяха същите, с които бе дошъл — всички изглеждаха еднакви, — пък и не го интересуваше. Ставаха на ботушите му.

Навън бе заваляло. Лек ромон, от който мракът се бе сгъстил още повече. Вдигна яка и зашляпа по калните улици на Блатото, покрай шумни пивници, ярко осветени ханове и къщи с тъмни прозорци. След като калта отстъпи на каменна настилка към стената на вътрешния град, той изрита токовете настрана и затича. Бранителите, пазещи най-близкия портал на Камъка, го пуснаха безмълвно — познаваха го добре. Не спря да тича чак до стаята на Перин и отвори в движение вратата, едва забелязвайки цепнатината в дървото. Дисагите на Перин лежаха на леглото и Перин ги тъпчеше с ризи и чорапи. Гореше само една свещ, но той като че ли не забелязваше сумрака.

— Чул си значи — каза Мат.

Перин не прекъсна заниманието си.

— За къщи ли? Да. Бях излязъл да надуша някой слух като за Файле. След снощното повече от всякога трябва да я… — Гърленото му ръмжене накара козината на Мат да настръхне: звучеше като сърдито вълчо ръмжене. — Няма значение. Чух го. Може пък това също да свърши работа.

„Също като какво?“ — зачуди се Мат.

— Ти вярваш ли го?

За миг Перин вдигна глава; очите му събираха светлината от свещта и лъщяха като патинирано злато.

— За мен няма много основания да се съмнявам. Твърде достоверно е.

Мат се помръдна неловко.

— Ранд знае ли? — Перин кимна мълчаливо и продължи да тъпче дрехите си. — Е, и какво каза той?

Перин се спря и загледа сгънатото наметало в ръцете си.

— Започна да мърмори. Каза, че щял да го направи. На всяка цена щял. Каза, че трябвало да му повярвам. Такива работи. Безсмислици. После ме хвана за яката и ми каза, че щял да направи „това, което най-малко очакват“. Искаше аз да го разбера, но съм сигурен, че и той сам не се разбираше. Изглежда, изобщо не го интересуваше дали напускам, или оставам. Не, това го взимам обратно. Мисля, че изпита облекчение, че се махам.

— Могат да сринат Две реки, а той нищо няма да направи — каза Мат. — Светлина, с този негов Каландор той би могъл да издуха хиляда Бели плащове! Сам видя какво направи с тези проклети тролоци. Значи тръгваш, а? Връщаш се в Две реки? Сам?

— Освен ако не дойдеш и ти. — Перин натика наметалото в дисагите. — Идваш ли?

Вместо да му отвърне, Мат закрачи напред-назад, лицето му ту лъсваше на светлината на свещта, ту се скриваше в сянка. Майка му и баща му бяха в Емондово поле, както и сестрите му. Белите плащове нямаха никаква причина да им посегнат. Имаше чувството, че ако се прибере у дома, никога повече няма да може да напусне Две реки, че майка му набързо ще го ожени за някоя. Но ако не се върнеше и ако Белите плащове им причиняха нещо лошо… Всичко това, за Белите плащове, било празен слух, така беше чул. Но защо трябваше да има слух за тях? Дори Коплинови — лъжци и хора, които непрекъснато създаваха неприятности, обичаха баща му. Всички обичаха Абел Каутон.

— Не си длъжен — каза му Перин. — Доколкото чух, за теб не се споменава нищо. Само за Ранд и за мен.

— Да ме изгори дано, ще д-д… — Не можа да го изрече. Не беше никак трудно да го помисли, но да каже, че ще го стори? Гърлото му се стегна и думите излязоха от устата му задушени. — Лесно ли ти е, Перин? Да тръгнеш, искам да кажа? Не… изпитваш ли нещо? Нещо, което се мъчи да те задържи? Което ти шепне разни причини да не тръгваш?

— Стотици, Мат, но знам, че това е заради Ранд и заради тавирен. Не искаш да го признаеш, нали? Сто причини има да остана, но единствената причина да тръгна натежава над всички тях. Белите плащове са в Две реки и ще причинят страдания на хората, докато се мъчат да ме открият. Мога да го спра, ако отида.

— Защо Белите плащове толкова държат да те хванат, че да са готови да причинят зло на хората? Светлина, ако започнат да разпитват за човек с жълти очи, никой в Емондово поле няма и да разбере за кого говорят! И как можеш да ги спреш? Един чифт ръце повече няма да е от голяма полза. Белите плащове са захапали оловна топка, ако си мислят, че могат да си играят с народа на Две реки.

— Знаят ме по име — отвърна тихо Перин. Погледът му се стрелна към окачената на стената секира и колана, увит около дръжката и стенната кука. Или може би гледаше чука си, опрян на стената до секирата — Мат не беше сигурен. — Могат да намерят семейството ми. Колкото до твоето „защо“, имат си причини, Мат. Както и аз своите. Може ли да каже човек чии са по-основателни?

— Да ме изгори дано, Перин! Да ме изгори дано! Искам да тр-р… Виждаш ли? Не мога дори да го изрека. Сякаш главата ми знае, че ще го направя, ако го кажа. Не мога дори да го оформя в ума си!

— Различни пътеки. И преди бяхме отпращани по различни пътеки.

— Проклети да са различните им пътеки — изпъшка Мат. — До гуша ми дойде и от Ранд, и от Айез Седай — да ме размотават насам-натам по техните проклети пътеки. Поне веднъж искам да тръгна натам, накъдето аз искам, да направя онова, което аз искам! — Той се обърна към вратата, но гласът на Перин го спря.

— Надявам се, че твоята пътека ще е щастлива, Мат. Светлината дано ти прати хубави момичета и глупаци, готови да играят комар.

— О, да ме изгори дано, Перин! Светлината дано и на теб ти прати това, което искаш.

— Надявам се да го прати. — Не изглеждаше особено щастлив от перспективата.

— Ще предадеш ли на татко, че съм добре? И на мама? Тя все се тревожи. И се погрижи, моля те, за сестрите ми. Те все ме следяха и донасяха всичко на майка ми, но не бих искал да им се случи нещо лошо.

— Обещавам ти, Мат.

Мат затвори вратата и закрачи безцелно по коридорите. Сестрите му, Елдрин и Бодвин, винаги бяха готови да завикат: „Мамо, Мат пак е направил беля.“ Особено Бод. Сега вече бяха на шестнайсет-седемнайсет години. Вероятно се канеха скоро да се омъжат и вече си бяха избрали някой досаден фермер, без нещастникът дори и да подозира. Наистина ли ги бе напуснал толкова отдавна? Понякога не му изглеждаше така. Понякога му се струваше, че е напуснал Емондово поле едва преди седмица-две. Друг път сякаш бяха изминали години и си го спомняше съвсем смътно. Можеше все още да си спомни подхилващите се Елдрин и Бод, докато го пердашеха с пръчка, но лицата им бяха някак замъглени. Тези проклети дупки в паметта му — сякаш празнини в живота му.

Забеляза крачещата срещу него Берелайн и неволно се ухили. Въпреки високомерието, което излъчваше, фигурката й си беше доста фина. А впитата по тялото й бяла коприна беше толкова тънка, че ставаше за носна кърпа, да не говорим колко щедро беше изрязана горе, показвайки значително количество от пищните й бели гърди.

Той се извъртя в най-добрия поклон, на който беше способен, елегантно и изискано.

— Добър вечер, милейди. — Тя понечи да го подмине, без дори да му хвърли поглед, и той се изправи сърдито. — Ей, жено, ти да не си глуха и сляпа ма? Не съм ти килим, през който да газиш така, а и много ясно чух гласа си. Ако те бях ощипал по задника, щеше да се обърнеш и да ме зашлевиш, но като се държа с теб прилично, очаквам да чуя поне една човешка приказка.

Първата се закова на място и го изгледа така, както само жените умееха. Можеше да му скрои риза и да му каже точно колко тежи с този неин поглед, да не говорим, че можеше да познае откога не е ходил на баня. Все това получаваше, щом заговореше с такива като Берелайн или Елейн. Благороднички, които те смятат за кал, освен ако нямаш дворец и потекло, възхождащо от Артур Ястребовото крило. Е, той пък познаваше една дебеличка помощник-готвачка — доста дебела, впрочем — която изобщо не го смяташе за кал. Дара така умееше да го гъделичка, че…

Мислите му замряха в собствените си дири. Беше се замислил дали да не иде да провери дали Дара се е събудила, за да се понатискат. Дори се бе замислил дали да не пофлиртува с Берелайн. Берелайн! И за последните думи, които беше казал на Перин. „Погрижи се за сестрите ми.“ Сякаш вече бе решил, вече знаеше какво ще прави. Но не знаеше. Не смяташе да се въвлече пак в нещо, поне не толкова лесно този път. Трябваше да има някакъв изход.

Изрови от джоба си някаква златна монета, метна я във въздуха и я хвана. Тарвалонска марка — едва сега забеляза това, зяпнал в пламъка на Тар Валон, стилизирана капеща сълза.

— Светлината да ги изгори всички Айез Седай! — обяви той гръмко. — И Ранд ал-Тор да го изгори дано, дето ме въвлече във всичко това!

Някакъв облечен в черно-златиста ливрея слуга се закова на място и го изгледа загрижено. Сребърният поднос в ръцете на човека беше отрупан с бинтове и шишенца с мехлеми. Щом осъзна, че Мат го е забелязал, той подскочи.

Мат подхвърли жълтицата на подноса му.

— От най-големия глупак на света. Гледай да я изхарчиш добре, по жени и вино.

— Б-благодаря, милорд — изломоти зашеметен слугата.

Мат го остави. „Най-големият глупак на света! Точно това съм аз!“