Силата на сянката

Глава 40Ловец на тролоци

Остатъците от ранния утринен дъжд все още капеха от листата на ябълките. Една чинка подскачаше на клон, отрупан с оформящи се вече от цветчетата плодове, които това лято никой нямаше да събере. Слънцето беше високо, но скрито зад плътни сиви облаци. Седнал на земята, Перин несъзнателно опипа здравината на тетивата си: дори грижливо увитите, намазани с восък жилки се отпускаха при влажно време. Проливният дъжд, който Верин бе предизвикала, за да ги прикрие от преследвачите в нощта на бягството, бе изненадал дори и него със стихийността си и оттогава дъждовете ги бяха споходили още на три пъти в продължение на шест дни. Вярваше, че са били шест дни. След онази нощ почти не беше се замислял, просто се носеше по гребена на събитията, реагирайки на всяко поредно, което се изправеше пред него. Секирата го убиваше на хълбока, но той почти не обръщаше внимание на това.

Ниски затревени могилки бележеха поколенията Айбара, погребани тук. Най-старите носеха дати отпреди близо триста години, над гробове, почти неразличими сред недокосваната земна повърхност. Но това, от което го болеше, бяха могилките, огладени от дъждовете, но все още необрасли с трева. Поколения Айбара бяха заровени тук, но със сигурност не и четиринадесет души наведнъж. Стринка му Неаин, непосредствено до по-стария гроб на чичо Карлин, с двете им деца до нея. Старата Еалсин, в една редица с чичо Евард и стринка Магде, и техните три деца, дългата редица, включваща майка му и баща му. С Адора, Деселе и малкия Пет. Дълга редица могили гола влажна пръст, още показваща се сред избуялата наоколо трева. Той преброи пипнешком стрелите, останали в колчана му. Седемнадесет. Твърде много се бяха повредили и можеше да се поправят само металните им върхове. А нямаше време да си ги прави сам; скоро трябваше да потърси майстора на стрели в Емондово поле. Буел Дотри правеше добри стрели, по-добри дори от тези на Трам.

Леко шумолене зад гърба му го стресна и той подуши из въздуха.

— Какво има, Данил? — попита той, без да се оглежда назад. Последва сдържано ахване, после Данил Луин каза:

— Дамата е тук, Перин. — Никой не можеше да свикне с това, че той познава кой кой е, без да ги е погледнал, дори и в тъмното, но той вече бе престанал да се безпокои за нещата, които им се струваха странни.

— Каква дама?

— Лейди Файле. И лорд Люк също. Дойдоха от Емондово поле.

Перин се изправи плавно и закрачи с широки крачки, така че на Данил се наложи да подтичва след него. Постара се да не поглежда към къщата — по-точно към обгорените греди и осаждените комини, останали от къщата, в която бе отрасъл. Но огледа дърветата за съгледвачите си — тези, които се намираха най-близо до фермерската къща. Близо до Водния лес земята бе обрасла с високи кичести дъбове. Гъстият листак прикриваше добре младежите, а грубите им селски дрехи помагаха да се слеят с дърветата, така че дори на него му беше трудно да ги различи. Трябваше да поговори с предните постове — от тях се очакваше да следят никой да не може да се приближи без предупреждение. Дори Файле и този Люк.

Лагерът им, разположен в голяма горичка, която някога бе смятана за много отдалечена от фермите и дива, представляваше неочистено от трънливите храсталаци място, с опнати между дърветата одеяла, осигуряващи им заслон от дъжда, и други — пръснати по земята около вече изстиналите огнища. Тук също капеше от клоните. Повечето от петдесетината млади мъже в лагера ходеха небръснати, отчасти подражавайки на Перин, отчасти защото никак не беше приятно да се бръснат със студена вода. Бяха добри ловци — онези, които не можеха да ловуват, той бе отпратил по домовете им — но все пак не бяха привикнали на повече от една-две нощи на открито.

В момента те бяха наобиколили Файле и Люк и ги бяха зяпнали с възхита. Само четирима-петима държаха лъкове. Останалите лъкове лежаха безразборно по постелите, както и повечето колчани. Люк стоеше до високия си черен жребец и разсеяно го потупваше — самото олицетворение на лениво високомерие, облечено в червен сюртук. Сините му очи все едно не забелязваха мъжете около него. Миризмата на този мъж изпъкваше сред останалите, студена и някак отделена, все едно че нямаше нищо общо между него и мъжете наоколо, дори между него и човечеството изобщо.

Файле бързо тръгна към Перин. Усмихваше се и ухаеше на билков сапун и на самата себе си.

— Майстор Люхан ни каза, че сигурно ще ви намерим тук.

Канеше се да я попита какво търси тук, но неочаквано за самия себе си я прегърна и прошепна в ухото й:

— Хубаво е, че те виждам. Липсваше ми.

Тя се отдръпна, колкото да вдигне очи и да го погледне.

— Изглеждаш уморен.

Перин не обърна внимание на това. Нямаше време за умора.

— Успяхте ли да заведете всички невредими в Емондово поле?

— Всички са в хана. — Тя се ухили. — Господин ал-Вийр е намерил една стара алебарда и се кълне, че ако Белите плащове поискат да ги вземат, ще трябва да минат през трупа му. Сега вече всички са в селото, Перин. Верин и Аланна, Стражниците. Преструват се на други, разбира се. Както и Лоиал. Той, разбира се, предизвика сензация. Дори повече, отколкото Байн и Чиад. — Усмивката й се стопи и тя се намръщи. — Той ме помоли да ти съобщя нещо. Аланна изчезнала на два пъти, без да ги предупреди, веднъж — съвсем сама. Лоиал каза, че Ивон изглеждал много изненадан, като разбрал, че я няма. Казал да гледа друг да не разбере. — Тя го погледна загрижено. — Какво означава това, Перин?

— Сигурно нищо. Просто, че не мога да й се доверявам със сигурност. Верин ме предупреди за нея, но мога ли да се доверя и на Верин? Казваш, че Байн и Чиад са в Емондово поле? Предполагам това означава, че той знае за тях. — Той кимна с глава към Люк. Още неколцина мъже го бяха обкръжили, задаваха му разни въпроси, а той им отговаряше с пренебрежителна усмивка.

— Те дойдоха с нас — отвърна тя замислено. — Сега разузнават лагера ви. Не мисля, че имат високо мнение за караулите ти. Перин, защо не искаш Люк да знае за айилците?

— Говорих с много хора, чиито ферми са били опожарени. — Люк беше достатъчно далеч, за да не го чуе, но въпреки това той сниши глас. — Като се брои и къщата на Флан Луна, Люк е бил на пет от местата в деня, в който са били нападнати, или на предния ден.

— Перин, този човек в известен смисъл е самонадеян глупак — чувам намеци, че бил претендент за един от троновете в Граничните земи, макар да твърди, че бил от Муранди — но не можеш сериозно да твърдиш, че е Мраколюбец. Даде много добри съвети в Емондово поле. Като казах, че всички са там, наистина имах предвид всички. — Тя поклати глава в почуда. — Стотици и стотици хора се стекоха от север и от юг, от всички посоки, с добитъка си и овцете, и всички говорят за предупрежденията на Перин Златоокия. Селото ти се подготвя за защита, ако се наложи, а в последно време Люк е навсякъде.

— Перин кой? — ахна той и присви очи. — От юг ли? Но аз по на юг оттук не съм слизал. Не съм говорил с нито един фермер на повече от една миля под Виноструй.

Файле го дръпна за брадата и се засмя.

— Мълвата се разпространява бързо, мой великолепни пълководецо. Струва ми се, че половината очакват да направиш от тях истинска армия и да гонят тролоците чак до Великата Погибел. За теб в Две реки ще се разказват легенди в следващите хиляда години. Перин Златоокия, ловецът на тролоци.

— Светлина! — промърмори той.

Ловец на тролоци. Свършеното дотук трудно можеше да оправдае подобно прозвище. Два дни след като освободиха госпожа Люхан и останалите, в деня, в който Верин и Томас се отделиха от тях, се бяха натъкнали на все още пушещите руини на една фермерска къща — той и петнадесетината момчета от Две реки, които бяха с него. След като заровиха труповете, които успяха да намерят из пепелищата, не беше трудно да проследят тролоците — е помощта на следотърсаческия опит на Гаул и на собствения му нос. Острата, зловонна миризма на тролоците нямаше как да се разнесе, не и за него. Някои от момците се поуплашиха, като разбраха, че онова, което им бе казал за лова на тролоци, е сериозно. Ако се беше наложило да вървят дълго, той беше сигурен, че повечето сигурно щяха да се разбягат, но следата ги отведе до една горичка на по-малко от три мили от фермата. Тролоците не се бяха погрижили да поставят караул — нямаха мърдраал със себе си, който да се оправи с обичайния им мързел — а младите мъже от Две реки знаеха да се прокрадват тихо. Загинаха тридесет и два тролока, повечето — в мръсните си постели, промушени от стрели, преди да успеят да надигнат вой, камо ли секири и мечове. Данил и Бан бяха готови да отпразнуват великата си победа — докато не разбраха какво има в големия железен тролокски казан, окачен над огнището. Повечето побягнаха настрана да повърнат и не един се разплака открито. Перин сам изкопа гроба. Само един — нямаше как да се разбере кое на кого принадлежи. Колкото и смразяващо да бе, той не беше сигурен, че сам ще издържи, ако бяха различили останките.

Късно на другия ден никой не възрази, когато той подуши нова зловонна следа, макар че неколцина замърмориха накъде ли е тръгнал, докато Гаул не намери следи от копита и ботуши, твърде големи, за да са човешки. Друга горичка, недалече от Водния лес, бе приютила четиридесет и един тролока и един Чезнещ, с разположени караули, макар повечето да похъркваха на постовете си. А и всички да бяха будни, едва ли щеше да има голямо значение. Гаул изби будните, промъквайки се между дърветата като сянка, а броят на мъжете от Две реки междувременно бе нараснал на тридесетина. Освен това онези, които не бяха видели казана за готвене, бяха чули за него; крещяха, докато стреляха, с не по-малко дивашко удоволствие от гърления вой на тролоците. Облеченият в черно мърдраал издъхна последен, като таралеж, прободен от всички страни с щръкнали стрели. Никой не понечи да си прибере стрелата от изчадието, дори след като то престана да се гърчи.

Същата нощ падна вторият дъжд, часове и часове пронизващ до костите порой, а небето се изпълни със сиви купести облаци и мушещи земята мълнии. Оттогава Перин не бе помирисвал тролок, а всякакви следи по земята бяха отмити. Повечето им време минаваше в отбягване на патрулите на Белите плащове, които по мнението на всички бяха станали по-многобройни. Фермерите, с които Перин беше говорил, твърдяха, че патрулите, изглежда, се интересували повече да намерят своите пленници и онези, които са ги освободили, отколкото да се погрижат за безчинствата на тролоците.

Около Люк вече се бяха събрали доста мъже. Той беше висок и червеникавата му коса изпъкваше над тъмнокосите глави около него. Като че ли говореше нещо, а те го слушаха. Слушаха и кимаха.

— Я да видим какво има да ни каже — отрони мрачно Перин. Мъжете от Две реки неохотно се отдръпнаха пред него и Файле.

Всички слушаха лорда — червенодрешкото, който не на шега се беше увлякъл в речта си.

— Така че сега селото е подсигурено — говореше Люк. — Има предостатъчно хора, които да го защитят. Длъжен съм да призная, че с голямо удоволствие преспивам под покрив, когато имам възможност. Госпожа ал-Вийр, в хана, предлага много вкусна храна. А хлябът й е един от най-хубавите, които съм ял. Наистина, едва ли нещо може да се сравни с топъл пресен хлебец и прясно бито масло, а и да отпуснеш крак на масата с чаша добро вино или от оня хубав кафяв ейл на господин ал-Вийр…

— Лорд Люк казва, че трябва да идем в Емондово поле, Перин — каза Кенли Ейхан и отри зачервения си нос с опакото на мръсната си ръка. Не беше единственият, който не можеше да се умие толкова често, колкото му се искаше, и съвсем не единственият, който често се събуждаше премръзнал.

Люк се усмихна на Перин досущ както би се усмихнал на куче, от което очаква да извърти някой номер.

— Селото наистина е подсигурено, но винаги има нужда от още хора.

— Ние ловим тролоци — отвърна хладно Перин. — Все още не всички са оставили фермите си и всяка орда, която намерим и избием, означава неопожарени ферми и повече хора, които да намерят сигурност.

Уил ал-Сийн се изсмя горчиво. Никак не изглеждаше добре с почервенелия си нос и шестдневната си брада.

— Че ние не сме подушвали тролок от дни насам. Бъди разумен, Перин. Може би вече сме ги избили. — Последва одобрително мърморене.

— Не искам да сея раздори — разпери умолително ръце Люк. — Несъмнено сте постигнали големи успехи освен онова, което вече чухме в селото. Стотици избити тролоци, предполагам. Напълно е възможно да сте прогонили всички. Казвам ви, в Емондово поле са готови да ви устроят посрещане като на истински герои. Сигурно е същото и в Стражеви хълм. Да има някои тук от Девенов просек? — Уил кимна и Люк го потупа по рамото с малко фалшива симпатия. — И този герой ще посрещнат радушно, няма съмнение.

— Който иска да си ходи вкъщи, прав му път — каза Перин равнодушно. Файле го изгледа навъсено — това не бе най-подходящото поведение за един бъдещ пълководец. Но той не желаеше с него да останат хора, които не искат да са тук. Както не искаше и да е пълководец, впрочем. — Според мен работата още не е свършила, но вие решавате.

Никой не му възрази, макар че Уил, изглежда, беше готов. Обаче останалите двадесетина забиха погледи в земята и краката им заровиха смутено ланската шума.

— Е — подхвърли Люк небрежно, — ако не са ви останали тролоци за гонене, може би е време да насочите вниманието си към Белите плащове. Те никак не се радват от това, че простолюдието на Две реки е решило да се защитава само. А доколкото разбирам, се канят точно вас да ви избесят като престъпници, затова, че сте отвлекли пленниците им.

Мнозина от момците на Две реки се спогледаха смутени.

Тъкмо в този момент се появи Гаул и започна с бутане да си пробива път през тълпата, следван по петите от Байн и Чиад. Не че на айилците се наложи много да се бутат — мъжете им отвориха път веднага, щом ги видяха. Люк изгледа Гаул намръщено, дори може би с неодобрение; айилецът отвърна на погледа му, без да мигне. Лицата на Уил, Данил и останалите грейнаха, като видяха айилците; повечето от тях вярваха, че някъде из горичките и лесовете наоколо се крият още стотици като тях. Не се сещаха да попитат защо тези айилци стоят скрити, а и Перин съзнателно не бе повдигал въпроса. Ако вярата, че има още неколкостотин айилци, укрепваше храбростта им — толкова по-добре.

— Какво намери? — попита Перин. Гаул беше напуснал лагера преди два дни.

— Тролоци — отвърна Гаул, все едно че съобщаваше, че е видял овци. — Придвижват се през Водния лес на юг. Не са повече от тридесет и смятам, че се канят да вдигнат стан в края на гората и да ударят през нощта. На юг все още има хора, които държат да си останат по местата. — Изведнъж се ухили като вълк. — Не ме забелязаха. Няма да вземат мерки за сигурност.

Чиад се наведе към Байн и прошепна така, че да се чуе:

— Много добре се движи за Каменно куче. Не вдига повече шум от някой сакат вол.

— Е, Уил? — попита Перин. — Още ли държиш да отидеш в Емондово поле? Можеш да се избръснеш и сигурно ще намериш някое момиче, което да целуваш, докато тролоците вечерят.

Уил се изчерви и отвърна дрезгаво:

— Тази нощ ще бъда там, където и ти, Айбара.

— Никой няма да си тръгне за дома, щом все още има тролоци наоколо. Перин — добави Кенли.

Перин огледа останалите и видя само утвърдителни кимания.

— А ти, Люк? Ще се радваме с нас да има един лорд и Ловец на Рога. Би могъл да ни покажеш как се правят тези работи.

Люк се усмихна много пестеливо, като резка върху камък, но усмивката така и не докосна студените му сини очи.

— Съжалявам, но защитата на Емондово поле все още има нужда от мен. Трябва да се погрижа да защитя хората ви, в случай че там ударят повече от някакви си трийсетина тролоци. Или Чедата на Светлината. Милейди Файле? — Той протегна ръка да й помогне да се качи на коня си, но тя поклати глава.

— Аз ще остана с Перин, лорд Люк.

— Жалко — промърмори той и присви рамене, сякаш искаше да каже, че човек не може да разбере женския вкус. Надяна си чистите ръкавици с бродираните върху тях вълци и се метна на седлото. — Е, желая ти успех, господин Златооки. Наистина се надявам всички да имате късмет. — С полупоклон към Файле той обърна високия жребец и го пришпори в галоп, принуждавайки неколцина мъже да отскочат встрани от пътя му.

Файле изгледа Перин намръщена, намеквайки като че ли, че го чака хокане, когато останат сами. Той се вслуша в тропота на копитата на коня на Люк, докато не престана да го чува, след което се обърна към Гаул.

— Можем ли да изпреварим тролоците? Да ги изчакаме някъде преди да са стигнали там, където смятат да спрат?

— Разстоянията са подходящи за засада, ако тръгнем веднага — каза Гаул. — Движат се в права колона и не бързат. С тях има и един Ездач на нощта. По-лесно ще е да ги изненадаме в постелите, отколкото ако ги нападнем будни. — Имаше предвид, че така мъжете от Две реки ще се справят по-лесно; от него самия на страх не лъхаше.

От някои от останалите обаче определено лъхаше, но въпреки това никой не изтъкна, че един сблъсък с будни тролоци и мърдраал може би не е най-добрият план. Напуснаха лагера веднага, след като загасиха огньовете и пръснаха пепелта. Със събраните постове — Перин си напомни да им поговори да си отварят очите — наброяваха почти седемдесет. Предостатъчно, за да ударят трийсетина тролоци от засада. Бан ал-Сийн и Данил водеха по една половина — по този начин като че ли беше потушил споровете, — а Били ал-Дай, Кенли и още няколко души бяха старши на по една десятка. Уил също — младежът всъщност не беше лош, поне когато умът му не хвърчеше по момичета.

Щом тръгнаха на юг, Файле подкара Лястовица плътно до Стъпко. Айилците подтичваха леко напред.

— Ти май изобщо не му вярваш — каза тя. — Смяташ, че е Мраколюбец.

— Вярвам на теб, на лъка си и на секирата — отвърна й той. Лицето му изглеждаше тъжно и доволно същевременно, но това си беше чистата истина.

В продължение на два часа Гаул ги водеше на юг, после възвиха към Водния лес — гъста плетеница от извисяващи се дъбове, борове и клен, лаврови дръвчета и конусообразни чинари, високи ясени с плоски корони, магнолия и жълта върба и гъсти, увити с дива лозница храсти. Хиляди катерички пробягваха по клоните, дроздове и чинки прелитаха навсякъде. Перин надушваше също така миризмата на сърни, на зайци и на лисици. Малките поточета бяха в изобилие, лесът беше осеян с обрасли с тръстика езерца и вирове, в много случаи засенчени от дървета, но и немалко — на открито, от по-малко от десетина крачки широки, до над петдесетина. Земята бе подгизнала и жвакаше под копитата на конете.

Гаул спря между едно голямо, обрасло с върбалак езеро и тясна бара, лъкатушеща навътре в гората. Тук щяха да дойдат тролоците, ако продължеха със същия ход. Тримата айилци бързо се стопиха сред дърветата, за да се уверят в това, и скоро се върнаха, за да ги предупредят за приближаването им.

Перин остави Файле с неколцина младежи да вардят конете, а останалите разположи в тясна дъга — клопката, в която щяха да влязат чудовищата. След като се увери, че всеки мъж се е прикрил добре и знае какво да прави, той самият зае позиция в дъното до един дъб, чийто дънер беше по-дебел от височината му.

Охлаби клупа на секирата на колана си, сложи стрела на тетивата и зачака. Лек ветрец лъхна в лицето му. Трябваше да може да надуши тролоците дълго преди да влязат в полезрението му. Трябваше да се появят точно срещу него. Отново опипа секирата си и зачака. Минаха минути. Час. Повече. Колко още, преди тварите на Сянката да се появят? Сигурно още много сред тази влага, а тетивата трябваше да се подмени.

Птиците се изпокриха миг преди катеричките да утихнат. Перин вдиша дълбоко и се намръщи. Нищо. При този вятър трябваше да може да надуши тролоците веднага щом животните ги усетеха.

Смътен полъх донесе до ноздрите му гнила воня, като на стара от векове пот и смрад. Той мигом се извърна и извика:

— Зад нас са! Бегом към мен! Две реки, към мен! Файле!

Писъци и викове изригнаха от всички посоки, омесени с вой и дивашки рев. Един рогат тролок скочи на откритото на двайсет крачки пред него и надигна дълъг извит лък. Перин стреля и посегна за следващата стрела. Широкото острие улучи тролока между очите и чудовището изрева и рухна. Но неговата стрела, колкото късо копие, удари хълбока на Перин като чук.

Той изпъшка от удара, преви се и изтърва лъка и стрелата. Болката се плъзна на вълни; той затрепера, щом си пое дъх, и всяко ново потръпване му причини нова болка.

Други два тролока изскочиха иззад мъртвия си другар, единият с вълча муцуна, а другият — с кози рога, сенки с черна козина, един път и половина по-високи от Перин и два пъти по-широки от него. Изреваха и се втурнаха към него с вдигнати мечове.

Той успя да се задържи изправен, стисна зъби, скърши дебелата колкото палец стрела, вдигна секирата си и се втурна да ги срещне. Смътно усети, че вие като вълк. Виеше с гняв, от който очите му почервеняха. Те връхлетяха върху него — броните им бяха с шипове по лактите и раменете, — но той яростно развъртя секирата, сякаш с всеки замах искаше да отсече цяло дърво. Заради Адора. Заради Деселе.

— Майка ми! — изрева той. — Огън да ви гори! Майка ми!

Внезапно осъзна, че сече окървавени трупове. Изръмжа и с мъка се спря, тресейки се от усилието, както и от болката в хълбока. Вече се чуваха по-малко викове. По-малко крясъци. Останал ли беше някои освен него?

— Бегом към мен! Две реки, насам!

— Две реки! — отзова се някой в паника сред влажния лес, после — друг. — Две реки!

Двама. Само двама.

— Файле! — изкрещя той. — О, Светлина, Файле!

Плътночерно петно, потрепнало сред дърветата, възвести приближаването на мърдраала още преди да е успял да го види ясно — змиеподобно люспестата черна броня по гърдите, мастиленотъмния плащ, увиснал неподвижно в бяга на чудовището. Щом се приближи, то закрачи с гъвкави, уверени стъпки: знаеше, че е ранен, и разбираше, че е лесна плячка. Бледият му безок поглед го прикова с вледеняващ ужас.

— Файле? — промълви насмешливо изчадието. С глас като ронеща се изгоряла кожа. — Твоята Файле… беше вкусна.

С рев Перин се хвърли срещу него. Черното острие на меча посрещна първия му удар. И втория. И третия. Гладкобялото лице на съществото се напрегна, ала то се движеше като пепелянка. За миг Перин го принуди да мине в защита. Само за миг. Кръв закапа по хълбока му. Раната гореше като огън. Не можеше да удържи дълго. А изчерпеха ли се силите му, мечът щеше да намери сърцето му.

Кракът му се подхлъзна в калта, разровена под ботушите му, а оръжието на Чезнещия се издърпа назад, за да се забие… и друг меч изсвистя и разцепи безоката глава и тя се килна сред фонтан от черна кръв. Мърдраалът залитна напред, мушкайки слепешката, отказвайки да умре окончателно, продължавайки инстинктивно да се мъчи да убие.

Перин се взря в мъжа, който триеше невъзмутимо острието на меча си с шепа жълти листа. Сменящия цветовете си плащ на Ивон бе провиснал на гърба му.

— Аланна ме изпрати да те намеря. Едва успях, както се придвижвахте, но седемдесет коня все пак оставят следи. — Мургавият снажен Стражник изглеждаше така спокоен, сякаш палеше лулата си пред камината. — Тролоците не бяха свързани с това… — той посочи бегло мърдраала с върха на меча си; беше паднал, но продължаваше да мушка напосоки. — Толкова по-жалко, но ако можеш да събереш хората си накуп, сигурно няма да посмеят да ви нападнат при липсата на Безлик, който да ги подтиква. По мои сметки в началото трябва да са били стотина. Вече са по-малко. На доста от тях им пуснахте кръвчицата. — И той спокойно тръгна да огледа сенките под дърветата: само изваденият му меч показваше, че е станало нещо по-необичайно.

За един кратък миг Перин зяпна изумен. Аланна го е търсила? Пратила е Ивон? Тъкмо навреме, за да спаси живота му. Отърси се и отново надигна глас.

— Две реки, при мен! В името на Светлината, при мен! Насам! Сбор! Насам!

Този път продължи да вика, докато не се появиха познати лица. Опръскани с кървища лица, в повечето случаи. Слисани, зяпнали от ужас и почуда. Някои от мъжете крепяха други, а неколцина бяха изгубили лъковете си. Айилците се оказаха сред тях, явно непострадали, само Гаул леко накуцваше.

— Не дойдоха, както очаквахме — бяха единствените думи на айилеца. Нощта се оказа по-студена, отколкото очаквахме. Дъждът бе по-проливен, отколкото очаквахме. Така прозвуча.

Файле се появи сред дърветата заедно с конете. С едва половината коне, включително Стъпко и Лястовица, и с деветима от дванадесетте мъже, които бе оставил с нея. Едната й буза беше белязана с кървава диря, но беше жива. Той понечи да я прегърне, но тя отблъсна ръцете му и замърмори тихо над скършената стрела, като в същото време нежно опипваше раната, за да разбере докъде е проникнало острието.

Перин огледа насъбралите се около него мъже. Вече бяха престанали да се стичат, но липсваха лица. Кенли Ейхан. Били ал-Дай. Тевен Маруин. Насили се да изрече наум имената на липсващите, насили се да ги преброи. Двадесет и седем. Двадесет и седем души ги нямаше.

— Донесохте ли всички ранени? — попита глухо той. — Да не е оставен някой там? — Ръката на Файле потръпна на хълбока му; тя се взираше намръщено в раната му и по лицето й бе изписана смесица от жал и гняв. Имаше право да се гневи. Не трябваше изобщо да я въвлича в това.

— Само мъртвите — отвърна Бан ал-Сийн с оловен глас и също тъй оловен поглед.

Уил сякаш се взираше навъсен в нещо отвъдно.

— Видях Кенли — отрони той. — Главата му беше сред клоните на един дъб, а тялото — паднало в основата. Видях го. Настинката вече няма да го мъчи. — Той кихна и се огледа стъписан.

Перин въздъхна тежко и веднага съжали — болката, жегнала го нагоре от хълбока, го накара да стисне зъби. Файле посегна да измъкне ризата му от брича, но той избута ръцете й. Не беше време сега да се превързват рани.

— Ранените на конете — каза той, след като събра сили да заговори. — Ивон, ще ни нападнат ли? — Лесът наоколо изглеждаше необичайно притихнал. — Ивон? — Стражникът се появи, повел тъмносивия си кон. Перин повтори въпроса си.

— Може би. А може би не. Оставени сами, тролоците избиват най-лесната възможна плячка. Без Получовек те по-скоро биха потърсили някоя ферма, отколкото противник, който може да ги простреля. Погрижи се всеки, който може да стои изправен, да държи лък със заредена стрела, дори да не може да стреля. Може да решат, че цената на забавлението е твърде висока.

Перин потръпна. Ако тролоците наистина ги нападнеха, забавлението им щеше да е като танц на Слънцеднева. Ивон и айилците бяха единствените, които наистина можеха да окажат отпор. И Файле; тъмните й очи блестяха от гняв.

Стражникът не предостави коня си за ранени, което беше логично. Животното едва ли щеше да позволи някой друг да се озове на гърба му, а един трениран за бой кон с господаря си на седлото щеше да представлява мощно оръжие, ако тролоците се върнеха. Перин се опита да накара Файле да се качи на Лястовица, но тя се възпротиви.

— Ти каза ранените — промълви тихо тя. — Не помниш ли?

И колкото и да му беше противно, тя настоя той да яхне Стъпко. Очакваше останалите да възразят, след като ги беше въвлякъл в такова поражение, но те не го сториха. Конете се оказаха почти достатъчно за онези, които не можеха да ходят, както и за онези, които нямаше да издържат дълго — макар с ръмжене, той призна, че попада в групата на последните — така че се примири и се качи на седлото. Половината от останалите ездачи трябваше да бъдат вързани на техните.

Онези, които тръгнаха пеш, както и някои от яздещите, стиснаха здраво лъковете си, сякаш виждаха в тях спасението си. Перин също държеше лък, както и Файле, макар да се съмняваше, че тя би могла да изпъне дългия лък на Две реки. Това, което бе важно сега, беше външният им вид — илюзия, която може би щеше да ги спаси. Ивон и айилците тръгнаха невъзмутимо напред. Останалите, включително и той самият, представляваха раздърпани останки, нямащи нищо общо с въодушевената група, която доскоро предвождаше, така самоуверена и горда. Но въпреки това илюзията свърши работа. През първата миля през заплетената растителност случайният полъх на вятъра оттук и оттам донасяше до ноздрите му воня на тролоци, зловонието на прикриващи се, стаени встрани чудовища. А после вонята постепенно заглъхна и се стопи — тролоците изостанаха, заблудени от лъжливата гледка.

Файле крачеше до Стъпко, опряла ръка на крака на Перин, сякаш смяташе да го крепи да не падне. От време на време го поглеждаше и му се усмихваше окуражително, но челото й се бе набръчкало от грижа. Той й отвръщаше с усмивка, доколкото му беше възможно — мъчеше се да я увери, че е добре. Двадесет и седем. Не можеше да спре пороя от имена, стичащ се в ума му. Коли Гарен и Джаред Айдийр, Даел ал-Тарон и Рен Чандин. Двадесет и седем души от Две реки, които беше убил в глупостта си. Двадесет и седем.

Поеха по най-прекия път извън Водния лес и излязоха на открито някъде следобед. Трудно му бе да прецени дали в ранния или късния при това небе, още загърнато в сиво. Всичко бе потънало в плътни сенки — пасищата с висока трева, пръснатите стада овце и няколкото ферми. От комините им не се вдигаше пушек. Най-близкият пушек изглеждаше поне на пет мили.

— Трябва да намерим някоя ферма за нощуване — каза Ивон. — Някое място за подслон, в случай че пак завали. Огън. Храна. — Той погледа хората от Две реки и добави: — Вода и превръзки.

Перин само кимаше. Стражникът беше много по-способен от него да съобрази какво трябва да се направи. Сега сигурно дори старият Били Конгар, с глава, пълна с ейл, щеше да е по-добър. Той просто остави Стъпко да следва сивия кон на Стражника.

Не бяха изминали и миля на открито, когато едва доловима музика докосна ухото на Перин — от цигулки и флейти, засвирили весели песни. Отначало си помисли, че сънува, но после и другите я чуха и се спогледаха невярващо, а после се заусмихваха с облекчение. Музиката означаваше хора, и то щастливи хора, ако се съдеше по тези звуци, хора, които празнуват. Това, че все още бе останало нещо за празнуване, само по себе си ги накара да ускорят ход.