Силата на сянката

Глава 10Камъкът стои

Мъртви айилци лежаха в нозете на Ранд, оплетени с телата на трима съвсем обикновени мъже, в много обикновени палта и гащи. Най-обикновени на вид мъже, само дето шестимата айилци, цялата охрана, бяха изклани, някои очевидно преди да са разбрали какво става, а всеки от тези най-обикновени на вид мъже беше промушен с по две айилски копия.

Но това не беше и половината. Веднага щом дръпна вратата да я отвори, го обля кънтежът на битка: викове, вой, стомана, дрънчаща в стомана сред колоните от червен мрамор. Бранителите в преддверието се сражаваха за живота си под златните светилници срещу едри, облечени в черни ризници силуети, по-високи с една глава и рамене от тях, силуети като на огромни мъже, но с глави и лица, изопачени от рога или перушина, от зурли и клюнове на мястото на устата и носа. Тролоци. Стъпваха с лапи, копита и също толкова често — с обути в ботуши нозе, сечаха воините с увенчани със странни шипове секири, извити като куки копия и мечове като коси, извити в обратна посока. И сред тях — един мърдраал, като плавно пристъпващ човек, с бяла като личинка кожа, покрит с черна броня, като плът, обезкръвена от смъртта.

Някъде из Камъка тревожно прокънтя гонг и после секна, гибелно и внезапно. Друг подхвана бронзовия ек, после трети.

Бранителите се сражаваха и броят им все още превъзхождаше този на тролоците, макар да бяха паднали повече мъже, отколкото тролоци. Пред очите на Ранд мърдраалът разкъса с гола ръка половината от лицето на тайренския капитан, докато с другата преряза с мъртвешки черно острие гърлото му, като в същото време се изплъзваше като змия от копията на останалите Бранители. Бранителите се бяха озовали пред нещо, за което бяха смятали, че е само една чуждоземна приказка, с която плашеха децата; страхът беше опнал нервите им до степен на парализиране. Един от мъжете, останал без плоския си шлем, захвърли копието си и понечи да побегне, но главата му бе пръсната като диня от тролокски секира. Друг погледна към мърдраала и хукна да бяга, пищейки неистово. Мърдраалът се понесе след него. Скоро всички човеци щяха да се разбягат.

— Сенчести! — изрева Ранд. — С мен опитай, Сенчести! — Мърдраалът се закова на място, сякаш изобщо не беше се движил, и безокото лице се извърна към него. Страх прониза Ранд от този взор и се плъзна по мехура от покой, обкръжил го с прихващането на сайдин; в Граничните земи казваха: „Погледът на Безокия е страх“. Някога беше вярвал, че Чезнещите яздят сенки вместо коне и изчезват, щом се извърнат настрани. Което не беше толкова далече от истината.

Мърдраалът се понесе към него и Ранд прескочи мъртъвците пред вратата, за да го посрещне; ботушите му се плъзнаха по окървавения черен мрамор.

— Напред за Камъка! — изрева той още докато скачаше. — Камъкът стои! — Това бяха бойните викове, които бе чул в нощта, в която Камъкът не беше устоял.

Стори му се, че чува сподавен вик „Глупако!“ откъм стаята, която бе напуснал, но сега нямаше време за Ланфеар нито за онова, което тя можеше да му направи. Пързалянето за малко не му струваше живота; червено-златистият меч в ръката му едва успя да се извърне и да срещне черното като нощ острие на мърдраала.

— Напред за Камъка! Камъкът стои! — Трябваше да задържи Бранителите да не се пръснат, за да не се окаже сам срещу мърдраала и двадесетина тролоци. — Камъкът стои!

— Камъкът стои! — чу някой да вика, после се чу друг вик: — Камъкът стои!

Чезнещият се движеше плавно като змия и илюзията за змийско подобие се подсилваше от люспестата черна броня по гърдите му. Но дори и усойницата не нападаше така мълниеносно. За известно време единственото, което Ранд можеше да направи, бе само да задържа гибелното острие на чудовището надалеч от плътта си. Черният метал можеше да нанася рани, които гноясваха и бяха почти толкова трудни за Изцеряване, колкото и раната на хълбока му. И всеки път черната стомана, изкована в Такандар, под склоновете на Шайол Гул, се удряше в червено-златния, изсечен от Силата меч, светлина просветваше като мълния сред помещението — остро синкавобяло, от което боляха очите.

— Този път ще умреш — изхриптя мърдраалът срещу него с глас като шум на сухи листа. — Плътта ти ще дам на тролоците, а жените ти ще взема за себе си.

Ранд се сражаваше хладнокръвно като никога досега, и също толкова отчаяно. Чезнещият владееше меча до съвършенство. После дойде миг, в който можа да нанесе удар напряко на самия меч, а не просто да го отбива. Със свистене като на лед, паднал върху разтопен метал, червено-златното острие разсече черното. Следващият му удар отсече безоката глава от раменете. Мастилена кръв изригна от прерязания врат. Съществото обаче не падна. Удряйки слепешката със счупения си меч, обезглавеното тяло започна да залита и да маха напосоки из въздуха.

Щом главата на Чезнещия падна и се затъркаля по пода, тролоците също западаха, запищяха, заритаха, заскубаха коса и перушина с косматите си ръце. Това бе слабостта на мърдраалите и на тролоците — дори мърдраалите не можеха да се доверят на тролоците, затова ги свързваха по някакъв начин, непонятен за Ранд; това обвързване явно осигуряваше тролокската вярност, но свързаните с един мърдраал не преживяваха дълго след неговата гибел.

Все още устоялите Бранители, по-малко от две дузини, не се забавиха да използват възможността. По двама и по трима те започнаха да мушкат всеки тролок с копията си, докато не замре. Неколцина бяха съборили и мърдраала, но той продължаваше да се мята диво, колкото и да го мушкаха. След като тролоците притихнаха, се чуха стоновете и риданията на неколцина ранени. По пода бяха изпопадали много повече мъже, отколкото твари на Сянката. Черният мрамор бе станал хлъзгав от кръвта, почти невидима върху тъмните плочи.

— Оставете го — каза Ранд на Бранителите, мъчещи се да довършат мърдраала. — То вече е мъртво. Чезнещите просто не искат да признаят, че са мъртви. — Лан му беше казал това, сякаш преди много време. Сам се бе уверил в това и преди. — Погрижете се за ранените.

Поглеждайки към обезглавеното, мятащо се туловище, превърнало се в дрипава купчина зейнали рани, те заотстъпваха, потръпвайки и мърморейки за „Потайните“. Така в Тийр наричаха Чезнещите, в приказките, съчинени за деца. Някои започнаха да търсят сред падналите човеци все още живи: отдръпваха настрана онези, които не можеха да се изправят, помагаха на други, които можеха да стъпят на краката си. Твърде много останаха да лежат на място. Набързо стъкмените превръзки от окървавените ризи на самите войници бяха единственото, което можеше да се осигури засега.

Тайренците вече не изглеждаха така хубавички, както доскоро. Загубилите блясъка си брони бяха набраздени и очукани; дрехите им бяха раздрани и подгизнали от кръв. Някои бяха останали без шлемове и мнозина се подпираха на копията си, сякаш това бе последната опора, която можеше да ги задържи изправени. Сигурно така и беше. Дишаха тежко, с подивели лица, по които се смесваше ужас и сляпа вцепененост. Гледаха колебливо към Ранд — с изплашени, бягащи погледи — сякаш той е призовал тези твари чак от самата Погибел.

— Избършете върховете на копията — нареди им той. — Кръвта на един Чезнещ разяжда стоманата по-лошо от киселина, ако се остави дълго. — Повечето се раздвижиха колебливо, за да изпълнят нареждането му, използвайки онова, което им бе подръка — дрехите на собствените си убити.

Шумът от друга битка доехтя откъм коридорите. Далечни викове, примесени с приглушен ек на метал. На два пъти му се бяха подчинили. Време беше да провери дали биха направили повече. Извръщайки се с гръб към тях, той закрачи през преддверието към звуците на битката и заповяда:

— След мен. — Вдигна изкования си от огън меч, за да им напомни кой е, надявайки се, че това напомняне не ще му докара копие в гърба. Трябваше да рискува. — Камъкът стои! За Камъка!

За миг кухият кънтеж на собствените му стъпки бе единственият звук в залата; после започна да го следва тропотът на ботуши.

— За Камъка! — извика един от мъжете, после друг: — За Камъка и за лорд Дракона! — Нови гласове го подеха: — За Камъка и за лорд Дракона! — Ранд се забърза, затича и поведе навътре в Камъка окървавената си рат от двадесет и трима Бранители.

Къде беше Ланфеар и каква роля бе имала тя в това? Малко време имаше да се чуди. По коридорите на Камъка се стелеха трупове, окъпани в локви кръв, тук един, два-три по-нататък, на Бранители, на слуги, на айилци. Жени — също, знатни дами в ленените им нощници и облечени във вълна прислужнички, съсечени в бягство. Тролоците не се интересуваха кого убиват; правеха го за удоволствие. Мърдраалите бяха още по-лоши — Получовеците се гордееха с причинената от тях болка и смърт.

Малко по-надълбоко Тийрският камък кипеше. Групи тролоци вилнееха по коридорите, къде предвождани от мърдраал, къде сами, сражавайки се с айилци или Бранители, съсичайки на място невъоръжени несретници, душейки за нови жертви. Ранд водеше малката си рат срещу всяка сенчеста твар, която видеше, и мечът му режеше груба плът и черна броня с еднаква лекота. Само айилците срещаха Чезнещите очи в очи, без да тръпнат. Айилците и Ранд. Той подминаваше тролоци, за да се добере до Чезнещи; понякога мърдраалът повличаше след себе си по дузина или по двама тролоци в своята гибел, друг път — нито един.

Някои от Бранителите му падаха и не ставаха повече, но местата им се заемаха от айилци, все повече и повече. Групи мъже се отцепваха настрани в яростни схватки, заглъхващи сред викове и дрънчене като в пощуряла ковачница. Други мъже се понасяха след Ранд, падаха, заместваха ги нови, докато не остана нито един от онези, с които бе започнал. Понякога се сражаваше сам или се затичваше по някой коридор, пуст с изключение на самия него и на дебнещата го смърт, следвайки звуците на далечно сражение.

Веднъж, с двама Бранители, сред колонада, откриваща гледка към продълговата зала с много входове, зърна Моарейн и Лан, обкръжени от тролоци. Айез Седай стоеше на място, вдигнала глава като някоя приказна кралица на битките, и зверските туловища около нея лумваха в пламъци — но веднага биваха замествани от други, връхлитащи през една или друга от вратите, по шест-седем наведнъж. Мечът на Лан се грижеше за онези, които успяваха да се измъкнат от пламъците на Моарейн. Хълбоците и лицето на Стражника бяха облени в кръв, но той въртеше меча така хладнокръвно, сякаш тренираше пред огледало. А после един тролок с вълча муцуна замахна с тайренско копие към гърба на Моарейн. Лан се извъртя, сякаш имаше очи и на тила си, и съсече крака на тролока през коляното. Тролокът падна с вой, но успя да забие върха на копието в Лан, докато друг удари тромаво Стражника с опакото на секирата си. Коленете на Лан се превиха.

Ранд не можа да направи нищо, защото точно в този момент върху него и спътниците му връхлетяха петима тролоци — със зурли, мечешки мутри и гарванови клюнове, и избутаха човеците извън колонадата само с тежестта на туловищата си. Петима тролоци щяха да убият трима мъже без особена трудност, само дето един от тези мъже беше Ранд, с меч, който пореше плътта им като плат. Единият от Бранителите загина, а другите се скриха, подгонили един ранен тролок, единственият оцелял от петимата. Ранд се върна при колонадата, усети миризма на изгоряло месо от залата отдолу и видя огромни изгорени трупове по пода, но от Моарейн и Лан нямаше и следа.

Така течеше битката за Камъка. Или битката за живота на Ранд. Схватките избухваха и се разнасяха от мястото, където са наченали, или заглъхваха, когато една от страните паднеше. Противниците не бяха само тролоци и мърдраали. Сражаваха се и хора срещу хора — имаше и Мраколюбци на страната на тварите на Сянката, странни типове, облечени в груби дрехи, приличащи на бивши войници или на кръчмарски побойници. Бояха се от тролоците не по-малко от тайренците, но избиваха също така безразборно, когато можеха. На два пъти Ранд видя дори тролоци да се бият с тролоци. Можа само да предположи, че мърдраалите са изгубили контрол над тях и ги е обладала жаждата за кръв. Щом искаха да се изпосекат едни други, той нямаше нищо против.

Отново оказал се сам, той се затича по някакъв коридор и веднага се натъкна на трима тролоци, всеки от които — два пъти по-широк от него и почти наполовина по-висок. Един от тях, с извит като на орел клюн, стърчащ от иначе човекоподобното лице, откъсваше едната ръка от трупа на тайренска благородничка, докато другите двама го наблюдаваха алчно и облизваха муцуните си. Тролоците ядяха всичко, стига да е месо. Не можеше да се определи кой се оказа по-изненадан, той или те, но той се съвзе пръв.

Онзи с орловият клюн се смъкна с разпрана ризница и корем. Ранд щеше да се справи лесно и с другите двама, но падналият тролок го изрита, той се олюля и острието на меча му едва успя да перне ризницата на втория противник. Вълчата муцуна на тролока изтрака в празното. Третият, който все още стоеше изправен, надигна увенчаната си с шип секира и лицето му се изкриви почти в усмивка, доколкото мечата зурла и бърни позволяваха. Ранд се замята, за да се измести, да си поеме дъх…

Един извит като коса меч разцепи мечата зурла до шията.

Измъквайки оръжието си, четвърти тролок оголи кози зъби към него в рев, ушите му потръпваха зад рогата. После побягна нанякъде, острите му копита зачаткаха по каменните плочи.

Ранд се надигна изпод мъртвата тежест на тролока. „Спаси ме тролок. Тролок?“ Беше покрит с тролокска кръв, гъста и тъмна. Далече, в дъното на коридора, сред синкавобели проблясъци се появиха силуетите на двама мърдраали. Сражаваха се един с друг — мъгливи, мигновено движещи се петна. Единият изтласка другия в пресечен коридор и бляскащата светлина изчезна от погледа на Ранд. „Аз съм полудял. Само това може да е. Полудял съм и всичко това е някакъв налудничав сън.“

— Рискуваш всичко, като тичаш така безразсъдно с този… този меч.

Ранд се извърна и видя Ланфеар. Отново си беше надянала външността на момиче, не по-голямо от него, може би по-младо. Тя надигна полите на бялата си рокля, за да прекрачи през разкъсания от тролока труп на тайренката; изглеждаше толкова развълнувана, колкото може да бъде един дънер.

— Строиш колиба с клони — продължи тя, — когато можеш да имаш мраморни палати с едно щракване на пръстите. Можеше да отнемеш живота и душите им, доколкото тролоците имат такива, със съвсем малко усилие, а вместо това те едва не те убиха. Трябва да се учиш. Ела с мен.

— Твое дело ли беше това? — настоя той. — Онзи тролок, който ме спаси? Онези мърдраали? Твое ли е?

Тя го изгледа замислено за миг, после поклати глава.

— Ако кажа, че е мое, ще го очакваш отново, а това може да се окаже гибелно. Никой от останалите не е сигурен на чия страна съм, и на мен така ми харесва. Не можеш да чакаш открита помощ от мен.

— Да очаквам помощ от теб? — изръмжа той. — Ти искаш да се обърна към Сянката. С меки слова не ще ме накараш да забравя какво си. — Той преля и тя се блъсна в стената така силно, че изпъшка. Ранд я задържа там, разтворила ръце пред тъкана ловна сцена, на една стъпка от пода, с разперена и прилепнала до стената снежнобяла рокля. Как бе застопорил Елейн и Егвийн? Трябваше да си го спомни.

Изведнъж той самият полетя през коридора и залепна на стената срещу Ланфеар, притиснат като насекомо от нещо, което едва го оставяше да диша.

Ланфеар като че ли дишаше без мъка.

— Каквото ти можеш да направиш, Луз Терин, и аз го мога. И по-добре. — Макар да беше прикована към стената, изглеждаше невъзмутима. Шумът на битката ехтеше някъде наблизо, после заглъхна, щом сражението се понесе в друга посока. — Ти едва използваш и една нищожна частица от онова, на което си способен, и се отдалечи от нещо, което би ти позволило да съкрушиш всички, които дойдоха срещу теб. Къде е Каландор, Луз Терин? Все още в спалнята ти, като някаква безполезна украса? Нима смяташ, че единствено твоята ръка може да го владее, сега, след като го измъкна на свобода? Ако Самаил е тук, той ще го вземе и ще го използва срещу теб. Дори Могедиен би го взела, само за да те лиши от него; би могла да спечели много, ако го продаде на някой от мъжете Избраници.

Той се помъчи да се възпротиви на онова, което го държеше; успя да помръдне само главата си, наляво и надясно. Каландор в ръцете на мъж Отстъпник! Тази мисъл почти го подлуди. Преля, мъчейки се да се откопчи от онова, което го притискаше, но все едно че нямаше от какво да се откопчи. А после то изведнъж изчезна и той се затътри по коридора, все още без да осъзнава, че е свободен. И че не се е освободил сам.

Погледна към Ланфеар. Тя все още висеше до стената, така безметежно, сякаш се бе спряла да подиша свеж въздух край някой планински поток. Опитваше се да го приспи, да го подмами да се смекчи пред нея. Той се поколеба с потоците, които я задържаха. Ако не ги развържеше и не я пуснеше, тя можеше да срине половината Камък в усилието си да се измъкне — стига някой минаващ тролок да не я убие, взимайки я за някоя от обитателите на Камъка. Това не трябваше да го тревожи — не и смъртта на една Отстъпница, — но мисълта, че ще остави една жена, която и да е, безпомощна пред някой тролок, го отблъскваше. Само един бегъл поглед към невъзмутимото й самообладание обаче го освободи от това притеснение. Никой и нищо в Камъка не можеше да я уязви, докато бе способна да прелива. Ако можеше да намери Моарейн, за да я заслони…

За пореден път Ланфеар му отне решението. Сблъсъкът с прерязаните потоци го жилна и тя леко се спусна на пода. Той я зяпна изумен, докато тя изтупваше спокойно полите си.

— Не можеш да направиш това — ахна той глупаво, а тя се усмихна.

— Не ми е нужно да видя един поток, за да го разплета, стига да знам какъв е той и къде е. Разбираш ли, имаш много да научиш. Радвам се, че това ти харесва. Винаги си бил с упорито изправен врат и самоуверен. А винаги е по-добре да изпитваш поне малко несигурност под краката си. Е какво, забрави ли за Каландор?

За миг той все пак се поколеба. Тук, пред него стоеше една от Отстъпниците. А той не можеше да направи нищо. Обърна се и се затича към Каландор. Смехът й го догони.

Този път той не се отбиваше от пътя си, за да се срази с тролоци и мърдраали, биеше се само когато се изпречваха срещу него. Тогава мечът му, издялан от пламък, сечеше и му отваряше път. Забеляза Перин и Файле, той със секирата в ръка, тя — пазеща гърба му с ножовете си; тролоците, изглежда, се бояха да погледнат очите на Перин не по-малко, отколкото острието на секирата му. Ранд ги подмина, без да се обръща. Ако някой от Отстъпниците вземеше Каландор, никой от тях нямаше да доживее до изгрев слънце.

Останал бе дъх, той се понесе през колоните на преддверието, прескачаше труповете на Бранителите и тролоците, бързаше отчаяно да се добере до Каландор. Блъсна рязко двете крила на вратата. „Мечът, който не е меч“ си кротуваше върху украсената с позлата и скъпоценни камъни стойка, блеснал със светлината на залязващото слънце. Чакаше го.

Сега, когато го видя недокоснат, почти изпита отвращение, че ще трябва да го вземе. Веднъж вече бе използвал Каландор по истинското му предназначение. Само веднъж. Знаеше какво го очаква, когато отново го вземе, за да го използва да привлече от Верния извор много повече, отколкото би могъл да понесе без помощ който и да било смъртен. Да изпусне червено-златния меч, който все още държеше, и да го остави да се стопи, бе сякаш повече от непосилно; когато той изчезна, Ранд едва се сдържа да не го върне отново.

Повлякъл нозе, той заобиколи трупа на Сивия и бавно обгърна с длани дръжката на Каландор. Беше студена като кристал, престоял в тъмното, но на допир не беше толкова гладка, че да се изплъзва от ръцете.

Нещо го накара да вдигне глава. На прага бе застанал един Чезнещ, колебливо извърнал безокия си, втренчен поглед към Каландор.

Ранд притегли сайдин. През Каландор. „Мечът, който не е меч“ блесна в ръцете му, сякаш бе побрал пладнешкия жар в себе си. Силата го изпълни с тътен на буреносен гръм. Покварата протече през него като черен поток. Разтопена скала запулсира в жилите му; студът, който го прониза, можеше да замрази самото слънце. Трябваше да го използва или да се пръсне като прогнила диня.

Мърдраалът се извърна да побегне и изведнъж на пода се смъкнаха почернели дрипи и броня, оставяйки из въздуха мазни сажди.

Ранд дори не усети, че е прелял, преди да стане. Не можеше да каже какво е направил, дори животът му да зависеше от това. Но нищо не можеше да застраши живота му, докато държеше Каландор. Силата биеше в него като пулсиращо сърце на света. С Каландор в ръцете можеше да направи всичко. Силата биеше в него като чук, разбиващ планина. Насочена нишка изплющя и отвя реещите се останки на мърдраала навън, към преддверието, както и дрипите от облеклото и бронята му. Тънка струя от потока изпепели и двете. Ранд прекрачи прага, за да се разправи с онези, които бяха дошли да вземат живота му.

Някои от тях бяха проникнали чак в преддверието. Друг Чезнещ и купчина присвити тролоци стояха пред колоните на отсрещната страна и се взираха в пепелта, процеждаща се от въздуха, последните късчета от мърдраала и всичко по него. При появата на Ранд с Каландор, греещ в ръцете му, тролоците завиха като диви зверове. Чезнещият стоеше като парализиран. Ранд не им остави възможност да побегнат. Продължи да крачи решително към тях, преля и от голия черен мрамор под нозете на тварите на Сянката забушуваха пламъци, така горещи, че той заслони очите си с длан. Когато стигна до тях, пламъците се бяха стопили; нищо не бе останало освен сиви петна по мрамора.

Заслиза пак надолу из Камъка и всеки тролок, всеки мърдраал, който видеше, загиваше, погълнат от пламъци. Изпепеляваше ги, докато се биеха с айилци или Бранители, докато убиваха слуги, мъчещи се да се защитят с мечове и копия, взети от ръцете на убитите. Изгаряше ги, докато бягаха, било за да връхлетят върху нови жертви, или за да се спасят от него. Започна да се движи все по-бързо, да подтичва, после се затича стремглаво, през ранени, много от които лежаха изоставени, а така също и през труповете. Не беше достатъчно; не можеше да се движи достатъчно бързо. Докато избиваше тролоците на шепи, отвсякъде се изсипваха други, макар и за да побегнат на часа.

Изведнъж той се спря. Беше обкръжен от мъртъвци. Трябваше да направи нещо… нещо повече. Силата се плъзгаше по костите му, чиста огнена същина. Нещо повече. Силата смрази мозъка на костите му. Нещо, което да ги убие наведнъж — всички на един път. Покварата на сайдин го обля като планина от гниеща смрад, заплашваща да зарови душата му под себе си. Надигнал Каландор, той привлече от Извора, притегли още и още, докато не изглеждаше вече, че ще закрещи крясъци от смразен пламък. Трябваше да ги избие всичките.

Тъкмо под тавана, точно над главата му, въздухът бавно се завихри, завъртя се по-бързо и по-бързо, вихър с жилки от червено, черно и сребристо. Размъти се и се срина навътре, закипя още по-силно, зави и се завихри, и изтъня.

Пот рукна по лицето на Ранд, докато се взираше нагоре към него. Нямаше никаква представа какво е това, знаеше само, че бушуващите потоци, чиято чет не можеше и да помисли да преброи, го свързват с това нещо. То имаше маса, тегло, което нарастваше, докато нещото пропадаше навътре в себе си. Каландор грееше все по-ярко и по-ярко, твърде ярко, за да може да се погледне; Ранд затвори очи, но светлината сякаш щеше да ги изгори дори през клепачите. Силата забушува през него като яростен въртоп, заплашващ да отнесе всичко, което бе той самият, в шеметния си въртеж. Трябваше да го пусне. Трябваше. Насили се да отвори очи и все едно че погледна към всички гръмотевици в света, свити до размерите на една тролокска глава. Трябваше да… трябваше да… трябваше да…

„Сега.“ Мисълта се понесе като креслив кикот на ръба на съзнанието му. Той разсече потоците, сипещи се стремглаво от него, оставяйки нещото все така да се върти и да вие, като свредло, пронизващо кост. „Сега.“

И мълниите дойдоха, бляскайки по протежението на тавана наляво и надясно, като сребърни струи. Един мърдраал се изстъпи откъм страничен коридор и преди да успее да направи още една крачка, половин дузина ослепителни светкавици изсвистяха надолу към него и го изпепелиха. Други потоци продължиха да текат, обгръщайки всяко разклонение на коридора, заместени от нови и нови, бликащи непрестанно един след друг.

Ранд нямаше никаква представа какво е направил, нито как действа. Можеше само да остане на място, сгърчен от неистовата Сила, бушуваща в него, от нуждата да я използва. Дори да го унищожеше. Можеше да усети как гинат тролоци и мърдраали, да усети как мълниите удрят и убиват. Можеше да ги избие навсякъде, навсякъде по света. Знаеше го. С Каландор можеше да направи всичко. И знаеше също така, че ако опита, Каландор също толкова сигурно ще убие и него самия.

Мълниите заглъхнаха и замряха с последната твар на Сянката; въртящата се маса се взриви навътре с шумен трясък. Но Каландор продължаваше да блести като слънцето; и той се тресеше от Силата.

Моарейн стоеше на десетина крачки от него и го гледаше втренчено. Роклята й беше без нито една гънчица или петънце по синята коприна, но кичури от косата й стърчаха безредно. Изглеждаше изтощена… и изумена.

— Как… Това, което направи… не бих повярвала, че изобщо е възможно. — Появи се Лан, почти подтичвайки, с меч в ръка, с окървавено лице и раздрана дреха. Без да откъсва очи от Ранд, Моарейн махна с ръка да спре Стражника зад себе си. По-далече от Ранд. Сякаш бе твърде опасен, за да може дори Лан да го доближи. — Ти… добре ли си, Ранд?

Погледът на Ранд попадна на тялото на тъмнокосо момиче, едва преминало детската възраст. Лежеше проснато по гръб, с широко отворени очи, загледани неподвижно в тавана, кръв бе очернила гърдите на роклята й. Натъжен, той се надвеси да отметне кичурите коса от лицето й, „Светлина, тя е съвсем дете. Колко много закъснях. Защо не го направих по-рано? Дете!“

— Ще видя някой да се погрижи за нея, Ранд — промълви Моарейн. — Вече не можеш да й помогнеш.

Ръката му така се разтресе на дръжката на Каландор, че той едва го удържа.

— С това мога да направя всичко. — Гласът му прозвуча дрезгаво. — Всичко!

— Ранд! — извика настойчиво Моарейн.

Не искаше да я чуе. Силата беше в него. Каландор грейна и той стана Силата. Той преля, насочи потоци в крехкото телце на детето, затърси, заопипва; момичето се надигна и седна с неестествено вкочанени и разкривени ръце и крака.

— Ранд, не можеш да направиш това. Не и това!

„Дишай. Трябва да дишаш.“ Гръдният кош на детето се надигна и хлътна. „Живей. Живей, да те изгори дано! Не исках да закъснея.“ Очите й се взряха в него, замрежени. Безжизнени. Сълзи неудържимо бликнаха и потекоха по скулите му.

— Тя трябва да живее! Изцери я, Моарейн. Аз не знам как. Изцери я!

— Мъртвите не могат да бъдат Изцерени, Ранд. Ти не си Създателят.

Втренчен в мъртвите очи, Ранд бавно изтегли потоците. Тялото падна вкочанено. Тялото. Той изви глава назад и зави, диво като тролок. Сплетени пламъци изхрущяха в стените и тавана, запокитени от него в безсилие и болка.

Отпуснал рамене, той освободи сайдин, избута го настрана; беше все едно да избуташ канара, като да избуташ живота от себе си. Мощта се изцеди от него със Силата. Покварата обаче остана, мръсно петно, притискащо го с тъмнината си. Трябваше да опре Каландор в плочите на пода, за да се подпре на него и да се задържи на крака.

— Другите. — Трудно му бе да говори; гърлото го болеше. — Елейн, Перин, останалите? И за тях ли твърде закъснях?

— Не си закъснял — отвърна спокойно Моарейн. Но не се приближи до него, а Лан изглеждаше готов да се втурне между нея и Ранд. — Не бива да…

— Живи ли са? — изрева Ранд.

— Да — увери го тя.

Той кимна уморено. Постара се да не поглежда към тялото на момиченцето. Три дни чакане, за да може да се наслади на няколко откраднати целувки. Ако беше започнал преди три дни… Но беше научил неща през тези три дни, неща, които може би щеше да използва, стига да успееше да ги сглоби. Ако. Поне не беше твърде закъснял за приятелите си. За тях не бе закъснял.

— Как се озоваха тук тролоците? Не мисля, че са се изкатерили по стените като айилците, не и докато слънцето още грееше. Още ли не е залязло? — Разтърси глава, за да разкара мъглата. — Няма значение. Тролоците. Как?

Отговори му Лан.

— Осем големи баржи за зърно били вързани на кейовете на Камъка днес следобед. Явно никой не си е задал въпроса защо натоварени зърнени баржи ще идват отдолу по реката — гласът му тежеше, изпълнен с презрение — или защо трябва да пристават до Камъка, или защо екипажите им са оставили люковете затворени чак до залез. Освен това пристигнал керван фургони — преди около два часа — тридесет на брой, уж возещи някакъв лорд или разни негови неща от провинцията. Лорд, решил да се върне в Камъка. Когато отметнали платнищата, се оказало, че са натъпкани с Получовеци и тролоци. Дали са дошли и по някакъв друг начин, още не знам.

Ранд кимна отново, коленете му се подкосиха. Изведнъж Лан се озова до него и дръпна ръката му върху рамото си, за да го задържи. Моарейн обхвана с длани лицето му. Хлад премина през него, не смразяващият студ на пълното Церителство, но хлад, който изтласка умората. По-голямата част от нея. Остана мъничко — все едно че цял ден беше копал лехите с табак. Той се отдръпна от опората на Стражника, нямаше вече нужда от нея. Лан го загледа нащрек, да се увери, че наистина може да стои сам, а може би защото Стражникът не беше сигурен колко опасен е той и дали е с разсъдъка си.

— Оставих малко нарочно — каза Моарейн. — Трябва да поспиш тази нощ.

Да поспи. Твърде много работа имаше, за да спи. Но той кимна отново. Не искаше да се остави тя да го заслони. И изведнъж каза:

— Ланфеар беше тук. Всичко това обаче не беше нейно дело. Тя каза така и аз й вярвам. Не изглеждаш изненадана, Моарейн. — Дали Ланфеар можеше да я изненада? Можеше ли изобщо нещо да я изненада? — Ланфеар беше тук и аз говорих с нея. Тя не се опита да ме убие и аз също не се опитах да я убия. А ти дори не си изненадана.

— Съмнявам се дали би могъл да я убиеш. Все още. — Погледна Каландор и едва забележимо присви очи. — Не и без помощ. А се съмнявам, че тя би се опитала да те убие. Все още. Малко знаем за когото и да било от Отстъпниците, а най-малко от всички за Ланфеар, но знаем, че тя е обичала Луз Терин Теламон. Да се каже, че тя не е опасна за теб, би било твърде лекомислено — дори без да те убие, би могла да ти нанесе предостатъчно щети — но не мисля, че ще се опита да те убие, докато все още смята, че може отново да си възвърне Луз Терин.

Ланфеар го искаше. Щерката на нощта, която майките, едва наполовина вярващи в съществуването й, използваха, за да плашат с нея немирните си деца. Тя определено го плашеше. Всичко това бе почти достатъчно, за да го избие на смях. Винаги се беше чувствал гузен, когато погледнеше друга жена освен Егвийн, а Егвийн не го искаше, но щерката-наследница на Андор искаше да го целува, най-малкото, а една от Отстъпниците твърдеше, че го обича. Почти достатъчно, за да се разсмее. Но не съвсем. Ланфеар, изглежда, ревнуваше от Елейн — бледокоса глезла, така я бе нарекла. Лудост. Пълна лудост.

— Утре. — Той се обърна и тръгна.

— Утре? — повтори Моарейн.

— Утре ще ви кажа какво ще направя. — Част поне щеше да каже. Мисълта за това каква физиономия щеше да направи Моарейн, ако й кажеше всичко, почти го разсмя. Стига и той самият да знаеше всичко. Ланфеар му беше подала почти последното късче от мозайката, без сама да го разбере. Още една стъпка, тази нощ. Ръката, стискаща Каландор, потрепна. С Каландор той можеше да направи всичко. „Все още не съм полудял. Не съм достатъчно луд за това. Утре. И лека нощ на всички нас, дано даде Светлината.“

Утре той щеше да започна да развързва друга мълния. Друга една мълния, която може би щеше да го спаси. Или да го погуби. Все още не беше полудял.