Силата на сянката

Глава 24Руйдийн

Гладкото камъче в устата на Мат отдавна вече бе престанало да събира слюнката му. Той го изплю, затътри се до Ранд и зяпна към вълнистата мъглива стена няма и на тридесетина крачки пред тях. Мъгла. Надяваше се поне вътре да е по-прохладно, отколкото тук, под слънцето. А и малко вода щеше да е добре дошла. Устните му се бяха напукали. Издърпа шала от челото си и изтри лицето си с него, но нямаше кой знае колко пот, която да навлажни плата. Не му беше останала влага, която да избие като пот. Чувстваше краката си в ботушите като сварени наденици. То и цялото му тяло май се беше сварило, впрочем. Мъглата се простираше наляво и надясно повече от миля, като надвиснала скала. Скала от гъста мъгла посред гола изпепелена долина. Не можеше да няма вода тук някъде.

„Ама защо не се изпарява?“ Точно това никак не му харесваше. Замесването със Силата го беше докарало дотук и сега май пак щеше да се забърка с нея. „Светлина, искам да се отърва най-после от Силата и от Айез Седай. Да ме изгори дано, ако не искам!“ Всичко друго, само да не мисли, че ще трябва да пристъпи в тази мъгла, поне минутка още.

— Тая, дето я видях да тича, наистина беше айилската приятелка на Егвийн — изграчи той. Да тича! В тази жега. Само като си го помисли, стъпалата го заболяха още повече. — Авиенда. Май така се казваше.

— Щом казваш — отвърна Ранд, оглеждайки мъглата. Гласът му прозвуча все едно че беше напълнил устата си с пясък. — Но какво ще прави тя тук? И при това гола?

Мат се отказа. Ранд не беше я видял — откакто бяха тръгнали надолу по склона, той почти не откъсваше очи от гъстите мъгливи талази — и не вярваше, че Мат я е видял. Да тича така като побъркана, колкото се може по-настрана от тях двамата. Беше му се сторило, че се е понесла право към тази странна мъгла. Виж, Ранд не изглеждаше по-нетърпелив да пристъпи в мъглата от него самия. Зачуди се дали и неговият вид е толкова окаян, колкото този на Ранд. Сигурно.

— Цяла нощ ли ще стърчим тук? Тая долина е доста дълбока. След още час-два ще се стъмни. Може и да стане по-хладно, но никак не ми се ще да срещна онова, което може да обикаля тъдява посред нощ. Лъвове, вероятно. Чувал съм, че в Пустошта има лъвове.

— Ти сигурен ли си, че искаш да направиш това, Мат? Чу какво казаха Мъдрите. Човек може да умре там, или да полудее. Можеш да се върнеш при шатрите. Нали ти останаха манерки и кожен мях с вода на седлото на Пипе.

Защо трябваше Ранд да му го напомня? По-добре да не мисли за вода.

— Да ме изгори дано, изобщо не искам. Трябва да отида. Ами ти? Не ти ли стига, че си проклетият Прероден Дракон? Сега и див айилски вожд на клан ли искаш да ставаш? И защо си тук?

— Трябва да съм тук, Мат. Трябва. — В гласа му се долавяше примирение, но и някаква нотка на нетърпение. Наистина се беше побъркал — направо искаше да го направи.

— Ранд, може пък това да е отговорът, който дават на всички. Ония змийски хора, искам да кажа. Иди в Руйдийн. Може пък изобщо да не трябва да идваме тук. — Не го вярваше, но при тази мъгла, която се беше проснала пред тях…

Ранд го изгледа мълчаливо, после каза:

— На мен изобщо не са ми казвали да отида в Руйдийн, Мат.

— О, да ме изгори дано! — измънка Мат. Така или иначе, смяташе на всяка цена да намери начин да мине пак през онзи шантав вход в Тийр. Разсеяно извади златната тарвалонска марка от джоба на палтото си, завъртя я между пръстите си и я прибра. Оня змийски народец щеше да му даде още няколко отговора, независимо дали искаха, или не. Все някак.

Без повече приказки Ранд се изправи и закрачи към мъглата с колебливи стъпки, приковал поглед напред. Мат се забърза по петите му. „Да ме изгори дано. Да ме изгори дано! Наистина не искам да го правя.“

Ранд се гмурна в гъстата мъгла. Мат се поколеба за миг, преди да го последва. В края на краищата тази мъгла трябваше да я задържа Силата — краищата й направо вряха, но тя нито напредваше, нито отстъпваше и на един пръст. Проклетата му Сила — и никакъв проклет избор. Първата крачка му донесе благословено облекчение — и хладина и влага. Още три стъпки и отново го обзе безпокойство. Пред него имаше само безформена сивота. Не можеше да различи дори силует, който да се свърже с Ранд.

— Ранд? — Звукът сякаш не излезе от собствената му уста; мракът сякаш го изгълта преди да стигне до ушите му. Вече не беше сигурен дори за посоката, а той винаги помнеше пътя си. Пред него можеше да дебне какво ли не. Или под краката му. А дори тях не виждаше — мъглата обгръщаше плътно всичко под кръста му. Той закрачи предпазливо. И изведнъж излезе до Ранд сред някаква странна, лишена от сенки светлина.

Мъглата образуваше огромен кух купол, скриващ небето, чиято вътрешна мехуреста повърхност сияеше в ярко светлосиньо. По големина Руйдийн не можеше да се сравни нито с Тийр, нито с Кемлин, но празните улици не отстъпваха по ширина на техните — дълги улици с широки ивици гола пръст по средата, сякаш някога тук бяха расли дървета, с големи фонтани със статуи. Огромни здания ограждаха улиците, странни палати с плоски фасади от мрамор, кристал и стъкло, извисяващи се на стотици стъпки стълбища или гладки стени. Не се виждаше дори една малка постройка, нищо, което можеше да мине за проста пивница, хан или конюшня. Само огромни дворци с блестящи колони, дебели петдесет стъпки и издигащи се на сто разкрача, в червено, бяло или синьо, и величествени кули, щръкнали като флейти или виещи се в спирали — някои от тях раздираха сияещите облаци.

Въпреки цялото си величие градът изглеждаше недовършен. Много от огромните постройки стърчаха нащърбени и недоизградени. По някои от огромните прозорци имаше цветни стъклописи: тържествено възправящи се мъже и жени, по тридесет и повече стъпки високи, слънчеви изгреви и нощни, осеяни със звезди небеса; други зееха празни. Недовършен и изоставен много, много отдавна. В нито един от шадраваните не плискаше вода. Тишина покриваше града също така плътно, както куполът на мъглата. Въздухът беше по-прохладен, отколкото навън, но също така безводен. Навсякъде по гладката каменна настилка се стелеше прах.

Въпреки това Мат притича до най-близкия фонтан, просто така, и се надвеси над бялото каменно перило, високо до кръста му. Три необлечени жени, два пъти по-високи от него и крепящи риба със странно отворена широка уста на главите си, гледаха надолу към широкия прашен басейн, не по-малко сух от устата му.

— Разбира се — промълви Ранд зад него. — Трябваше да се сетя.

Мат го погледна през рамо.

— За какво да се сетиш? — Ранд се взираше във фонтана и се тресеше от беззвучен смях. — Я се съвземи, Ранд. Допреди малко не ми приличаше на луд. За какво е трябвало да се сетиш?

Кухо гъргорене накара Мат да стрелне очи към фонтана. Изведнъж от широката уста на рибата потече вода, поток, дебел колкото крака му. Той се прехвърли в басейна, затича се и застана под водната струя, отметна глава и отвори уста. Студена, сладка вода, толкова студена, че го накара да потръпне, и по-сладка от вино. Обливаше го целия. Той пи, докато не се уплаши, че ще вземе да се удави, след което залитна и дишайки тежко, се облегна на каменния крак на една от жените.

Ранд си стоеше все така загледан в шадравана, с почервеняло лице и напукани устни, и се смееше беззвучно.

— Не вода, Мат. Те казаха, че не можем да донесем вода, но нищо не казаха за това, което вече го има тук.

— Ранд? Няма ли да дойдеш да пиеш?

Ранд се сепна, после пристъпи във вече дълбокия до глезен басейн, зацапа до мястото, където доскоро стоеше Мат, и запи по същия начин, със затворени очи и извърнато нагоре лице. Водата се изливаше върху него.

Мат го загледа с тревога. Не беше точно луд; все още не. Но колко ли щеше да стои като закован до парапета и да се смее, докато жаждата не вкамени гърлото му, ако той не беше му извикал? Мат го остави и се измъкна от фонтана. Ботушите му бяха пълни с вода и шляпаха, но това му беше дори приятно.

Той се огледа и се зачуди какво търси в този град. Онези му бяха казали, че иначе ще умре, но дали само идването му в Руйдийн беше достатъчно? „Дали не трябва да направя нещо? Какво?“

По празните улици и полудовършените дворци нямаше никакви сенки. Мат настръхна. Всички тези празни прозорци, гледащи го отвисоко, всички тези нащърбени линии на недовършено каменоделство… Всичко можеше да се крие тук, във всеки от тези палати, всичко можеше да е… „Всякаква проклетия, да му се не види дано.“ Съжали, че не си бе оставил поне ножовете в ботушите. Но онези жени, онези Мъдри, го бяха изгледали така, сякаш знаеха, че иска да скрие нещо от тях. А и бяха прелели, поне една от тях. Не беше много умно да се издъниш пред жени, които могат да преливат, щом можеш да го избегнеш. „Да ме изгори дано, само да мога да се отърва от всякакви Айез Седай, друго няма и да поискам повече. Е, поне за известно време. Светлина, чудно дали наоколо все пак не се крие някоя.“

— Сърцето трябва да е натам, Мат. — Ранд се прехвърляше през парапета на фонтана, от дрехите му се стичаше вода.

— Сърцето ли?

— Мъдрите казаха, че трябва да отида до Сърцето. Сигурно са имали предвид центъра на града. — Ранд извърна очи към фонтана и изведнъж потокът изтъня до тънка струйчица, а после секна. — Тук има цял океан хубава вода. Дълбоко. Толкова дълбоко, че едва го открих. Ако можех да я кача горе… Но няма смисъл да се хаби. Може пак да пийнем добре, когато дойде време да напускаме.

Мат помръдна неловко крака. „Глупак! Откъде си мислиш, че се появи? Разбира се, той е прелял, проклетникът му. Да не си мислеше, че просто ей така си е започнала отново да тече след Светлината само знае колко време?“

— Центъра на града, викаш? Разбира се. Хайде, води.

Минаха покрай още пресъхнали фонтани, някои от които — само с каменен басейн и мраморна основа там, където трябваше да се издигат статуи. Нищо разрушено нямаше в града, само… недовършено. Дворците се възвисяваха от двете им страни като канари. Вътре в тях сигурно имаше разни неща. Мебели може би, ако не бяха се разпаднали вече. Може би злато. Ножове. Виж, ножовете едва ли щяха да са ръждясали при този сух климат, колкото и да бяха престояли.

„А между другото вътре може да има и някой проклет мърдраал. Светлина, защо трябва да си мисля такива работи?“ Защо не се сети да си вземе тоягата поне, когато напусна Камъка? Може би щеше да убеди Мъдрите, че е най-обикновена тояжка за подпиране. Сега и да го мислиш, полза никаква. И едно дърво щеше да свърши работа, ако имаше начин да си отсече някой по-здрав клон и да го окастри. Пак „ако“. Зачуди се дали онзи, който е строил града, е мислел да посади и дървета. Доста беше поработил във фермата на баща си, за да може да различи хубавата пръст, като я види. Голата почва на тези дълги ивици беше бедна, не ставаше за нищо друго освен за бурени, а и те нямаше много да виреят. А пък сега и бурени нямаше.

След около половин миля улицата ги изведе на огромен площад, широк може би колкото бяха изминали дотук и заобиколен от същите палати от мрамор и кристал. Изумително, но сред огромния площад стърчеше дърво. Беше високо поне сто стъпки и простираше дебели кожести клони над цял хайд прашнобяла каменна настилка. Клоните почти достигаха до някакво подобие на концентрични кръгове от прозрачни, сияещи стъклени колони, тънки като игли в сравнение с височината си — почти колкото дървото. Мат би се зачудил как е възможно да расте тук дърво, без слънчева светлина, ако погледът му не бе привлечен от изумителната мешавица в останалата част на площада.

От всяка улица право към пръстените-колонади водеше по една чиста пътека, но в пространствата помежду им безразборно стърчаха статуи с размери от човешки ръст до една стъпка — от камък, от кристал или излети от метал, поставени направо върху паважа. И сред тях се виждаха… Мат нямаше думи, с които да ги обозначи. Плосък сребрист пръстен, десет стъпки широк и тънък като острие на меч. Заострен кристален пиедестал, висок един разкрач, на който можеше да се постави някоя от по-малките статуи. Лъскаво черно метално острие, тясно като копие и не по-дълго, сякаш вкоренено в настилката. Стотици неща, може би хиляди, с невъобразими форми, от всякакъв материал, който човек можеше да си представи, осеяли огромния площад на по-малко от дузина стъпки разстояние едно от друго.

Тъкмо черното метално копие, така неестествено щръкнало, изведнъж му подсказа какво могат да бъдат всички тези неща. Тер-ангреали. Тъй или иначе предмети, които имаха нещо общо със Силата. Някои от тях поне. Като оня странно усукан каменен вход във Великото хранилище на Камъка.

Беше готов тутакси да се обърне и да тръгне назад, но Ранд продължи, без дори да погледне нещата, които обграждаха пътя му. Само веднъж спря, за да погледне две фигурки, които едва ли заслужаваха да бъдат поставени редом с всичко останало. Две статуетки, високи може би една стъпка, на мъж и жена, всяка от които държеше с една ръка над себе си кристална сфера. Почти се наведе, сякаш за да ги докосне, но се изправи така бързо, че Мат не беше сигурен дали спирането му не е плод на въображението му.

Мат побърза да го настигне. Колкото повече се приближаваха до искрящите пръстени от колони, толкова повече се напрягаше. Странните неща около тях трябваше да имат нещо общо със Силата, както и колоните. Просто го знаеше. Невъзможно високите и тънки стълбове просветваха на синкавата светлина, заслепявайки очите му. „Всичко, което ми казаха, беше, че трябва да дойда тук. Е добре, тук съм. Нищо не ми казаха за проклетата Сила.“

Ранд спря толкова рязко, че Мат насмалко щеше да се блъсне в него. Ранд се взираше в дървото. Дървото. Мат се усети, че неволно пристъпва към него, сякаш притеглен. Никое дърво нямаше такива триделни листа. Никое дърво освен едно приказно дърво.

— Авендесора — промълви Ранд тихо. — Дървото на живота. То е тук.

Мат подскочи, за да улови едно от листата, но протегнатите му пръсти не стигнаха с цял разкрач до най-ниското. Тогава той навлезе по-навътре под гъстия листак и се облегна на дебелия ствол. После седна. Значи старите сказания бяха истина. Усети… Доволство. Мир. Покой. Дори стъпалата вече не го притесняваха много.

Ранд приседна до него с кръстосани крака.

— Сега мога да повярвам на приказките. Гоетам, дето седял под Авендесора четиридесет години, за да натрупа мъдрост. Сега вече мога да повярвам.

Мат отпусна глава назад и я опря в дънера.

— Не знам обаче дали бих разчитал на птиците да ми носят храна. Все пак човек трябва да става от време на време. — „Но около час няма да е никак лошо. Дори цял ден.“ — Все едно, пълна глупост. Що за храна могат да ти донесат птиците тук? И какви птици?

— Може би Руйдийн не е бил винаги като сега, Мат. Може би… Не знам. Може пък тогава Авендесора да е била някъде другаде.

— Някъде другаде — измърмори Мат. — И аз не бих имал нищо против да съм някъде другаде. — „Обаче… колко е… приятно.“

— Другаде ли? — Ранд се извърна и огледа високите тънки колони, сияещи около тях. — Дългът е по-тежък от планина — въздъхна той.

Това беше част от една поговорка, която бе запомнил от Граничните земи. „Смъртта е по-лека от перце, дългът — по-тежък от планина.“ На Мат му звучеше като пълна глупост, но Ранд се изправи. Мат го последва неохотно.

— Какво смяташ, че ще намерим тук?

— Мисля, че оттук насетне трябва да продължа сам — каза замислено Ранд.

— Какво искаш да кажеш? — настоя Мат. — Все пак дойдох дотук, нали? Няма да подвия опашка тепърва. — „Не че не ми се ще, де!“

— Не е това, Мат. Ако влезеш вътре, или излизаш вожд на клан, или загиваш. Или се връщаш полудял. Не вярвам да има някакъв друг избор. Освен ако може би и Мъдрите не влизат вътре.

Мат се поколеба. „Да умреш и пак да заживееш.“ Точно това му бяха казали. Нямаше намерение обаче да се опитва да става вожд на айилски клан; айилците най-вероятно щяха да го пронижат с копията си.

— Я да оставим да го реши късметът — каза той и извади от джоба си тарвалонската жълтица. — Това май ще излезе щастливата ми монета. Пламък — влизам вътре с теб; главата — оставам отвън. — Той бързо подхвърли монетата, преди Ранд да успее да възрази.

Странно, но не успя да я хване; жълтицата се изплъзна от пръстите му, издрънча върху настилката, подскочи два пъти… И застана на ръба си.

Той изгледа Ранд укорително.

— Това нарочно ли го направи? Не можеш ли да се контролираш малко?

— Не. — Монетата се преобърна и показа глава на лишена от възраст жена, заобиколена от звезди. — Изглежда, трябва да останеш тук, отвън, Мат.

— Ти да не би да… — Никак не му харесваше Ранд да прелива край него. — О, да ме изгори дано, щом толкова държиш да остана тук, ще остана. — Грабна монетата и я прибра в джоба си. — Слушай, влез вътре, направи там каквото трябва да правиш и веднага излез. Искам да се махна от това място и нямам намерение да вися тук цяла вечност и да си смуча палците, докато те чакам. А и не си мисли, че ще вляза след теб, така че по-добре внимавай.

— Изобщо не бих си го помислил за теб, Мат — отвърна Ранд.

Мат го изгледа подозрително. Защо му се хилеше така?

— Ако разбираш, че няма да тръгна, толкова по-добре. Ох, хайде влизай и ставай проклет айилски вожд на клан. Ще ти отива, няма що.

— В никакъв случай не влизай, Мат. Каквото и да става, недей. — Изчака докато Мат кимне, след което му обърна гръб и тръгна.

Мат го гледаше как навлиза между проблясващите колони. След ослепително примигване приятелят му сякаш изведнъж изчезна. „Измама на очите — каза си Мат. — Само това и нищо друго. Проклета измама на очите.“

Запристъпва около редицата, държейки се по-настрана, и надникна през колоните в напразно усилие да зърне Ранд.

— И гледай добре какво правиш, да му се не види — извика той. — Само да ме оставиш сам в Пустошта с Моарейн и пустите айилци, ще те удуша, нищо че си бил Преродения Дракон! — След малко добави: — Няма да вляза вътре след тебе, ако вземеш да се натресеш на някоя беда! Чу ли ме? — Отговор не последва. „Ако не излезе оттам до един час…“ — Ама той наистина е луд, да влиза ей така — промърмори Мат. — Кво пък, няма аз да му вадя парченцето сланина от въглените. Той е този, дето може да прелива. Като си пъха главата в гнездо на стършели, може да си прелее проклетия път обратно. — „Ще му дам един час.“ А после щеше да си тръгне, все едно дали Ранд се е върнал, или не. Просто щеше да се обърне и да се махне. Да се махне, и толкова. Ай, да му се не види.

Тия стъклени игли така привличаха синкавата светлина, така я чупеха и отразяваха, че само като ги погледаше по-дълго, главата го заболяваше. Той се обърна и закрачи безцелно по алеята, по която бяха дошли, поглеждайки с неприязън тер-ангреалите — или каквото там бяха, — изпълващи площада. Какво правеше той тук? Защо?

Изведнъж се закова на място, втренчен в един от странните предмети. Широка рамка на порта от лъскав червен мрамор, закривена някак непонятно, така, че окото му не можеше да проследи страните й, а сякаш се плъзваше покрай тях. Бавно се приближи до нея, без да откъсва очи от входа.

Беше същият. Същият излъскан червен камък, същите размери, същите изкривяващи очите ъгли. По всяка от вертикалните страни минаваха по три реда триъгълници, с върховете надолу. Онзи в Тийр имаше ли такива? Не можеше да си спомни; не беше се постарал да запомни всички подробности последния път. Но наистина беше същото. Трябваше да е същото. Сигурно през онзи не можеше да прекрачи повторно, но този…? Още една възможност да отиде при ония змийски хора и да ги накара да му отговорят на няколко въпроса.

Присвил очи заради ослепителните блясъци, той се обърна назад към колоните. Беше дал на Ранд един час. За цял час можеше да мине през това нещо и да се върне, че и още да му остане. Сигурно изобщо нямаше да подейства за него, след като беше използвал двойника му. „Ама те наистина са еднакви.“ А пък от друга страна, можеше и да подейства. Означаваше само да се отърка още един път в Силата.

— Светлина — промърмори Мат. — Тер-ангреал. Портални камъни. Руйдийн. Какво толкова, ако взема да опитам още веднъж?

И той пристъпи. През стена от ослепително бяла светлина, през такава колосална шумотевица, че всеки външен звук се изпари.

Той се огледа и прехапа език да не изтърси най-лютата ругатня, която знаеше. Каквото и да беше това, миналия път го нямаше.

Усуканият вход стърчеше в центъра на огромна зала, която сякаш беше с форма на звезда, доколкото можеше да се различи през гората от дебели колони, всяка от които беше набраздена с по осем жлеба, чиито остри ръбове бяха жълти и меко сияеха. Лъскаво черни, с изключение на сияещите жлебове, осигуряващи светлината, те се издигаха нависоко-нависоко сред призрачния мрак, сред който дори жълтите ивици се стапяха. Колоните и подът почти приличаха на стъклени, но когато той се наведе и отри пода с ръка, все едно че напипа камък. Покрит с прах камък. Въздухът миришеше на мухъл и отпечатъците на собствените му ботуши бяха единствените следи в прахта. Никой не беше стъпвал тук от дълго време.

Разочарован, той се обърна към тер-ангреала.

— Много отдавна.

Мат мигновено се извъртя и посегна към ръкава си за ножа, който за съжаление бе оставил на планинския склон. Мъжът, застанал между колоните, изобщо не приличаше на хората змии и Мат наистина съжали, че бе оставил и последните си ножове на Мъдрите.

Този беше висок, по-висок от най-високия айилец и мускулест, с прекалено широки рамене за тесния му кръст и бяла кожа, като най-фината хартия. Бледи кожени ремъци, обковани със сребро, се кръстосваха на голите му гърди, а до коленете му висеше черна поличка. Очите му бяха твърде големи и почти безцветни, хлътнали надълбоко в лице с тесни челюсти. Високо подстриганата му червеникава коса стърчеше като четка, а ушите, прилепнали плътно към главата му, леко се изостряха горе. Той се надвеси над Мат, вдиша, отвори уста да засмуче още въздух и острите му зъби проблеснаха. Впечатлението, което създаде, беше на лисугер, готов да скочи върху приклещено в ъгъла пиленце.

— Много отдавна — повтори той и се изправи. Гласът му беше груб, почти като ръмжене. — Ти подчиняваш ли се на договорите и спогодбите? Носиш ли желязо, или инструменти за музика, или устройства за светене?

— Нямам такива неща — отвърна бавно Мат. Мястото не беше същото, но тоя задаваше същите въпроси. И се държеше по същия начин, въпреки цялата миризма наоколо. „Ровичка в проклетия ми опит, нали така? Е, нищо. Какво пък, може да изтърси някои неща, тъй че и аз да си ги спомня.“ Стана му чудно дали пак не е заговорил на Древния език. Много неприятно беше да не знаеш и да не можеш да разбереш. — Ако можеш да ме заведеш някъде, където да мога да получа отговори на няколко въпроса, води. Ако не, ще си ходя, с извинение, че ти досадих.

— Не! — Големите безцветни очи примигнаха развълнувано. — Не трябва да си ходиш. Ела. Ще те заведа там, където можеш да намериш онова, което търсиш. Ела. — Той отстъпи и го прикани с две ръце. — Ела.

Мат погледна бегло към тер-ангреала и тръгна след него. Никак не му хареса, че странният тип реши да му се ухили точно в този момент. Може би искаше да го успокои, но тези зъби… Мат реши повече никога да не предава всичките си ножове, нито на Мъдри, нито дори на Амирлинския трон.

Големият петстенен вход приличаше по-скоро на устие на тунел, тъй като проходът зад него беше с абсолютно същите размери и форма, с ония меко сияещи жълти нишки, преминаващи по извивките, по ръбовете на пода и тавана. Сякаш се простираше напред безкрайно и чезнеше в мрачната далечина, накъсан на интервали от други също такива входове. Мъжът с поличката непрекъснато се обръщаше и поглеждаше през широкото си рамо, за да се увери, че Мат още е тук. Въздухът вече не миришеше на мухъл; вместо това съдържаше смътна нотка на нещо неприятно, нещо, което погъделичка ума на Мат като познато, но не беше достатъчно силно, за да го разпознае.

При първия от входовете Мат погледна мимоходом и въздъхна. Отвъд черните колони със звездовидна форма стърчеше усукан вход от червен камък върху лъскав като стъкло бледосивкав под, покрит с прах, в която личаха следи от чифт ботуши, идващи от тер-ангреала. Той се озърна през рамо. Вместо да завършва на петдесетина крачки назад в същата зала като тази, коридорът продължаваше, докъдето стигаха очите му, като огледален образ на онова, което лежеше напред. Водачът му се усмихна, показвайки острите си зъби; този тип изглеждаше гладен.

Знаеше си, че трябва да очаква нещо от сорта след онова, което бе видял от другата страна на входа в Камъка. „Трябваше да си остана навън и да чакам Ранд, това трябваше да направя. Трябваше да направя много неща.“ Поне нямаше да му е трудно да намери отново тер-ангреала, след като всички входове напред бяха едни и същи.

Надникна в следващия и видя черни колони, тер-ангреала от червен камък, собствените си отпечатъци и тези на водача си по прахта. Когато мъжът с тесните челюсти отново го погледна през рамо, Мат му отвърна с озъбена усмивка.

— Изобщо не си мисли, че си спипал някакво бебенце в примката си. Ако се опиташ да ме измамиш, ще направя от кожата ти постелка за седло.

Типът се стресна, бледите му очи се отвориха широко, а после сви рамене и намести ремъците със сребърните габърчета по гърдите си. Изведнъж Мат се усети, че се чуди от какво ли е бледата кожа. Със сигурност не и от… „О, Светлина, май че да.“ Едва успя да се сдържи да не преглътне.

— Хайде, води ме, пръчи сине. Кожата ти не става за нищо. Заведи ме там, където искам да отида.

Мъжът се озъби и се забърза напред с вдървен гръб. Мат изобщо не се притесни дали не го е обидил. Обаче страшно съжали, че няма поне един нож. „Изгорен да съм, ако се оставя някакъв тип с лисича мутра и козешки мозък да си направи такъми от кожата ми.“

По нищо не можеше да се прецени колко дълго вървяха. Коридорът със скосените стени и сияещите жълтеникави нишки изобщо не се променяше. Всеки вход показваше една и съща зала, тер-ангреал, отпечатъци и тъй нататък. От тази еднаквост времето сякаш се изхлузваше и губеше форма. Мат започна да се тревожи от колко ли дълго вече е тук. Със сигурност много по-дълго от единия час, който си беше дал. Сега дрехите му бяха само влажни; ботушите му не шляпаха повече. Но беше забил поглед в гърба на водача си и вървеше.

Изведнъж коридорът свърши пред нов вход. Мат примигна. Можеше да се закълне, че само допреди малко коридорът се простираше докъдето му стигаше погледът. Но беше следил странния тип с острите зъби повече от онова, което лежеше напред. Погледна назад и едва не изруга. Коридорът продължаваше до безкрай, чак докато светещите жълти ивици се събираха в една точка. И никакъв отвор не се мяркаше по него.

Когато се обърна, се оказа сам пред големия петстенен вход. „Да ме изгори дано, защо ми го правят това сега!“ Пое дълбоко дъх и прекрачи.

Отново зала с форма на звезда и белезникав под, не толкова голяма, колкото онази — или онези — с колоните. Осмолъчна звезда с лъскави черни пиедестали на всеки връх. Неприятната миризма тук беше по-силна и сега той я разпозна — миризмата на леговище на диви зверове. С изключение на него самия, залата бе празна.

Той бавно се завъртя, оглеждайки намръщено пиедесталите. Разбира се, на тях трябваше да стои някой, който да отговори на въпросите му. Май го бяха измамили. Щом бе дошъл тук, трябваше да може да получи отговори.

И изведнъж пак се завъртя в кръг, оглеждайки този път не пиедесталите, а гладките сиви стени. Входът беше изчезнал; изход нямаше.

Но още преди да завърши втория кръг, на всеки от пиедесталите вече имаше хора — досущ като водача му, само че облечени различно. Четиримата бяха мъже, а другите жени, чиято четинеста коса се издигаше като грива, след което се спускаше по гърбовете им. Всички носеха дълги бели поли, скриващи ходилата им. Жените имаха отгоре бели блузи, падащи под бедрата, с високи дантелени яки и бели дипли на китките. Мъжете носеха дори повече ремъци от водача, по-широки и обковани със злато, които придържаха на гърдите им по чифт голи ножове. Бронзови ножове, прецени Мат по цвета им, но беше готов да даде всичкото злато, което някога бе притежавал, само за един от тях.

— Говори — каза една от жените със същия ръмжащ глас. — Според древния договор, да изпълним спогодбата. Каква ти е нуждата? Говори.

Мат се поколеба. Змийчовците не му бяха казали същото. Всички го гледаха като лисици, чакащи нещо за вечеря.

— Коя е Щерката на Деветте луни и защо трябва да се женя за нея? — Надяваше се, че ще мине за един въпрос.

Никой не му отговори. Никой не проговори. Само продължиха да го гледат втренчено с големите си бледи очи.

— Трябва да ми отговорите — каза той. Тишина. — Костите ви на пепел да изгори дано, отговорете ми! Коя е Щерката на Деветте луни и защо трябва да се женя за нея? Как така ще умра и ще живея отново? Какво означава това, че трябва да дам половината от светлината на света? Това са трите ми въпроса. Кажете нещо!

Мъртва тишина. Можеше да чуе собственото си дихание, да чуе кръвта, пулсираща в тъпанчетата му.

— Нямам намерение да се женя. Нито пък имам намерение да умирам, все едно дали се очаква да живея пак след това, или не. Аз съм тръгнал да си запълвам дупките в главата, дупките в живота ми, а вие сте ме зяпнали като идиоти. Ако можех както си знам, щях да поискам да запълня тези дупки, но поне отговорите на въпросите ми могат да запълнят нещо в бъдещето. Трябва да отговорите!…

— Свършено — изръмжа един от мъжете и Мат примигна.

Свършено? Какво е свършено? Какво иска да каже тоя?

— Ай, да ви изгори очите дано — промърмори той. — Душите да ви изгори! Същите сте като Айез Седай. Добре, искам да се освободя от Айез Седай и Силата и искам да си отида оттук и да се върна в Руйдийн, щом не ми отговаряте. Отворете някоя врата и ме пуснете да…

— Свършено — каза друг от мъжете и една от жените потрети:

— Свършено.

Мат огледа стените и кипна, обърна се и ги обхвана със свиреп поглед, както бяха застанали на пиедесталите си и го гледаха отгоре.

— Свършено ли? Какво е свършено? Не виждам никаква врата. Ах, вие, измамни пръчи…

— Глупак — изръмжа шепнешком една от жените и другите го повториха: — Глупак. Глупак. Глупак.

— Мъдър. Иска да напусне, когато ни цена е уговорена, ни условия.

— Но глупав, че не уговори първо цената.

— Ние ще определим цената.

Така бързо заговориха, че не можеше да следи кой какво казва.

— Каквото бе поискано, ще се даде.

— Цената ще се плати.

— Да ви изгори дано — изрева той, — какви ми ги дрънкате…

Обгърна го пълен мрак. Нещо стегна гърлото му. Не можеше да диша. Въздух! Не можеше да…