Силата на сянката

Глава 38Скрити лица

„Градината на сребърния бриз“ изобщо не беше градина, а огромна винопродавница, всъщност твърде голяма, за да се нарече и „продавница“, разположена на хълма, разполовяващ най-западния от трите полуострова на Танчико, под Великия кръг. Част от името поне идваше от бриза, лъхащ през лъскавите, прошарени със зелени нишки мраморни колони и балюстради, заместващи едната стена. Завалеше ли, се пускаха златисти завеси от промазана коприна. От тази страна хълмът слизаше стръмно надолу и масите по протежение на балюстрадата предлагаха ясна гледка над белите куполи и кули към голямото пристанище, сега претъпкано с безброй кораби. Танчико имаше отчаяна нужда от всичко и тук имаше злато за печелене — докато златото и времето не се изчерпеха.

С позлатените си светилници, таваните, украсени с лъснати до блясък месингови решетки, и сервиращите жени и мъже, подбрани по изящество, красота и дискретност, „Градината на сребърния бриз“ беше най-скъпата винопродавница в града още преди да се стоварят бедите. Сега цените тук бяха убийствени. Но онези, които боравеха с огромни суми, продължаваха да я посещават — онези, които боравеха с власт и влияние или поне си въобразяваха, че боравят. В известен смисъл напоследък бе останало по-малко за боравене, отколкото преди; в друг — повече.

Ниски стени обкръжаваха всяка от масите и те приличаха на островчета, пръснати по зелените и златисти подови плочки. Всяка стена бе прорязана с нежна като дантела резба, така че никой подложил любопитно ухо да не остане незабелязан, и беше достатъчно висока, за да скрие кой с кого се среща от случайни погледи. Въпреки това клиентите обикновено влизаха тук маскирани, особено напоследък, а някои имаха и телохранител до масата си, също така маскиран, за да не бъде разпознат, ако клиентът беше благоразумен. И с отрязан език, според мълвата, ако клиентът беше съвсем благоразумен. Никой от охранниците видимо не беше с оръжие — собственичката на „Градината на сребърния бриз“, добре сложена жена с неопределена възраст на име Селиндрин, не позволяваше да се внася никакво оръжие. Наложеното от нея правило не се нарушаваше, поне открито.

От обичайната си маса срещу балюстрадата Егеанин наблюдаваше корабите в залива, особено онези, които вдигаха платна да отплават. Те предизвикваха у нея желанието отново да се озове на палуба и да започне да раздава заповеди. Никога не беше очаквала, че дългът може да я доведе до това.

Тя несъзнателно намести кадифената маска, покриваща горната част на лицето й. Маската — синя на цвят като копринената й рокля — и тъмната й коса, сега израсла до раменете, беше всичко, което можеше да изтърпи, за да се слее с обстановката. Да минава за тарабонка не беше необходимо — Танчико гъмжеше от бежанци, предимно чужденци, пометени от бедствията — в и освен това беше извън възможностите й. Тези хора бяха същински животни — никаква дисциплина, никакъв ред.

Тя въздъхна със съжаление и се обърна към събеседника си — теснолико човече с алчна усмивка. Оръфаната яка на Флоран Гелб не съответстваше на изисканата обстановка в „Градината на сребърния бриз“, а и той непрекъснато триеше длани в палтото си. Тя винаги се срещаше с тях тук — с мазните човечета, с които беше принудена да се пазари. За тях това беше награда, а за нея — начин да ги контролира.

— Какво имате този път за мен, господин Гелб?

Той отново отри длани, постави някаква торба на масата и я загледа притеснено. Тя я отвори. Вътре имаше ай-дам от сребрист метал — нашийник и гривна, свързани с каишка, изработена така изкусно, че връзката помежду им не можеше да се види. Затвори торбата и я постави на пода. С този ставаха три, намерени от Гелб — повече, отколкото бе намерил всеки друг.

— Много добре, господин Гелб. — Малка кесийка се плъзна по масата и Гелб ловко я скри под палтото си, като че ли в нея се криеше кралска корона, а не шепа сребърници. — А нещо друго нямате ли?

— Онези жени, които искахте да ви издиря ли? — Тя беше привикнала с бързата реч на тези хора, но й се искаше той да не си облизва устните по този начин. Не че с този му навик ставаше по-трудно разбираем, но гледката беше неприятна.

Беше почти готова да му каже, че повече не я интересува. Но в края на краищата това беше една от причините да пребивава в Танчико; сега вече — може би главната причина.

— Какво за тях? — Това, че дори за миг й беше хрумнало да изклинчи от дълга си, я накара да заговори по-грубо, отколкото смяташе, и Гелб трепна.

— Аз… мисля, че намерих още една.

— Сигурен ли си? Имаше и… грешки.

„Грешки“ беше меко казано. Десетината жени, които съвсем бегло се доближаваха до описанията, се бяха оказали дреболии, които можеше да си позволи да пренебрегне. Но онази знатна дама, бежанка от имения, опожарени от войната… Гелб я беше отвлякъл направо от улицата — бе сметнал, че ще спечели повече, ако я достави, отколкото ако просто съобщи къде е отседнала. Лейди Лейлзин наистина твърде много приличаше на една от жените, които търсеше Егеанин, но пък тя изрично му беше казала, че те няма да говорят с акцент, който той би разпознал, определено не с тарабонски акцент. На Егеанин не й се искаше да убие жената, но дори и в Танчико някой можеше да се вслуша в нейния разказ. Така че я откараха завързана и със запушена уста в една от куриерските лодки посред тъмна нощ; беше млада и хубавичка и някой можеше да измисли по-добро предназначение за нея, отколкото да й се пререже гърлото. Но Егеанин не беше в Танчико, за да намира обслужващи момичета за Кръвта.

— Никакви грешки, госпожо Елидар — отвърна той припряно и отново оголи зъби в животинската си усмивка. — Този път не. Но… Трябва ми малко злато. За да съм сигурен. За да се доближа достатъчно. Четири-пет крони.

— Плащам за резултати — отвърна му твърдо Егеанин. — След вашите… грешки, пак имате късмет, че изобщо ви плащам.

Гелб нервно облиза устни.

— Вие казахте… В самото начало казахте, че имате пари за онези, които биха могли да ви свършват по-специална работа. — Един мускул на бузата му заигра; очите му зашариха, като че ли някой можеше да подслушва зад прорязаните като дантела стени от трите страни на масата, гласът му се сниши до дрезгав шепот. — Забърква се някаква беля май. Чух един слух — от приятелче, личен слуга на лорд Брус — за Събранието и избирането на новата панархеса. Май ще излезе верен. Човекът беше пиян и като разбра какво е казал, едва не се оцапа. Ама даже и да не е, здравата ще разтресе Танчико.

— Вие наистина ли вярвате, че ми трябва да купувам новини за смутове тъкмо в Танчико? — Танчико беше като презрял плод, готов да падне при първия повей на вятъра. Цялата тази окаяна земя беше такава. За миг тя изпита изкушение да купи този негов „слух“. Беше си създала репутация на купувач на всякаква добра информация, която можеше да й се предложи, и дори беше купувала такава. Но да се пазари с Гелб я отвращаваше. А и собствените й съмнения я плашеха. — За днес стига, господин Гелб. Знаете как да се свържете с мен, ако намерите още някое от тези. — Тя докосна грубо изтъканата торба.

Вместо да стане, той остана на мястото си — зяпаше я и се мъчеше да надникне под маската й.

— Откъде сте вие, госпожо Елидар? Говорът ви е един такъв размазан и мек… моля за извинение, не искам да ви обидя, но… не мога да отгатна каква сте.

— Казах, стига за днес, Гелб. — Може би беше от тона на началник палуба, или пък маската не успя да прикрие студения й поглед, но Гелб тутакси скочи, закланя се и заднишком тръгна към изхода.

Тя остана на мястото си, докато той напусне „Градината на сребърния бриз“. Навън щяха да го проследят, за да не й се лепне като сянка. Цялото това дебнене и криене я отвращаваше; почти й се искаше някой изведнъж да я разкрие и да й предложи честен двубой лице в лице.

Ето че нов кораб се понесе сред залива долу, каравела на Морския народ с високи мачти, забулена от издути като облаци платна. Беше оглеждала една пленена каравела и бе готова да даде почти всичко, за да се сдобие с някоя, макар да подозираше, че ще й трябва екипаж на Морския народ, за да изстиска всичките й възможности. Ата-ан миере обаче бяха много опърничави в полагането на клетвите и може би щеше да е по-добре, ако купеше екипаж. Да купи цял екипаж! Бездруго златото, което й изпращаха по куриерските лодки, щеше да й излезе през носа.

Тя хвана торбата и понечи да стане, но припряно си седна при вида на някакъв широкоплещест мъж, който напускаше една от близките маси. Тъмна коса, падаща до раменете, и брада, оставяща горната устна оголена, ограждаше кръглото лице на Бейл Домон. Той, разбира се, не беше маскиран; държеше дузина крайбрежни съда към и от Танчико и изобщо не го притесняваше кой ще го познае. Маската. Ето че не мислеше разумно. С маска той нямаше да я познае. Въпреки това тя го изчака да излезе преди да стане от масата си. Тепърва й предстоеше да се оправя с този човек, ако станеше опасен.

Селиндрин с мазна усмивка пое златото, което тя й подаде, и замърмори пожелания Егеанин да продължи да й оказва чест с редовните си посещения. Собственичката на „Градината на сребърния бриз“ беше с дълга тъмна коса, сплетена на многобройни тънки плитчици, и носеше плътно прилепнала бяла коприна и едно от онези прозрачни була, които винаги изкушаваха Егеанин да пита тарабонките какви танци могат да играят. Танцьорките ший носеха почти същите була и почти нищо друго по себе си. Въпреки това тази жена сигурно имаше остър ум, иначе нямаше да може да маневрира през коварните подводни скали на Танчико, присламчвайки се към всяка фракция, без да си спечелва враждебността на нито една.

За това й напомни високият мъж с бялото наметало, с посивяла коса по слепоочията, но с гладко лице и суров поглед, който мина покрай нея и бе посрещнат сърдечно от Селиндрин. На гърдите на плаща на Джайчим Карридин беше извезан златен слънчев изгрев, с четири пискюла под него и пурпурна пастирска гега отзад. Инквизитор на Ръката на Светлината, висш офицер в ордена на Чедата на Светлината. Самата идея за Чедата отвращаваше Егеанин — военно тяло, подчинено единствено на себе си. Но Карридин и неговите неколкостотин войници имаха определено влияние в Танчико, където на практика нямаше власт: градската стража вече не патрулираше по улиците, а войската — доколкото все още беше предана на краля — беше твърде заета с удържането на крепостите около града. Егеанин си отбеляза наум, че Селиндрин дори не погледна към меча на бедрото на Карридин. Той определено имаше власт.

Веднага щом стъпи на улицата, носачите й се затичаха с креслото от тълпата, изчакваща покровителите си, а телохранителите й я обкръжиха с вдигнати копия. Бяха пълна сбирщина — някои със стоманени каски, трима — с кожени ризи, обшити с метални плочки; мъже с грубовати лица, вероятно дезертьори от армията, но наясно, че пълните им стомаси и сребърниците за харчене зависят от нейната сигурност. Дори носачите й носеха груби ножове и палки, затъкнати в поясите. Тук никой, на когото личеше, че може да носи пари със себе си, не смееше да излезе на улицата без охрана. Във всеки случай, дори и да рискуваше, това само щеше да привлече чуждото внимание към нея.

Пазачите й без усилие запробиваха път през тълпите. Множеството се точеше по тесните улици, виещи се около градските хълмове, и отстъпваше пред обградените от телохранители кресла-носилки. Карети се срещаха много рядко — конете се бяха превърнали в екстравагантен лукс.

„Унили“ бе най-подходящото определение за многолюдните тълпи. Унили и докарани до лудост. Унили лица, износени дрехи, очи с прекалено много блясък в тях, почти обезумели очи, отчаяни, все още надяващи се, след като нямаше никаква надежда. Мнозина вече се бяха предали, отпуснати край стените, сгушили се по прагове, съсипани от умора жени, мъже и деца, не само съсипани, а и дрипави, с посивели от отчаяние лица. Понякога се надигаха, колкото да извикат към минувачите да им подхвърлят било монета, било къшей хляб — каквото и да е.

Егеанин държеше погледа си вперен само напред — по необходимост предполагаше, че охраната й ще засече всякаква грозяща я опасност. Да срещне очите на някой просяк означаваше само да накара още двадесет като него да наскачат изпълнени с надежда и да обкръжат креслото й. Да подхвърли монета означаваше сто други да се струпат от всички страни с вой и ридания. Тя вече използваше част от парите, докарани с куриерската лодка, за да поддържа една бедняшка кухня, все едно че беше някоя от Кръвта. Потръпна, като си помисли какво може да означава за нея разкритието, че си е позволила да прекрачи ранга си. Все едно да си облече роба от брокат и да си обръсне главата.

Всичко това можеше да се оправи, паднеше ли Танчико. Всички щяха да бъдат нахранени и пратени да вършат работа. А тя самата щеше да изостави роклите и другите неща, за които нямаше нито опит, нито вкус, и да се върне на кораба си. Тарабон най-малко, и може би и Арад Доман също така, бяха готови да се разпаднат от едно докосване с пръст, като обгорена коприна. Защо върховната лейди Сюрот все още се въздържаше? Защо?

Джайчим Карридин се отпусна в креслото си. Полите на плаща му се разстлаха върху резбованите облегалки и той заоглежда съсредоточено тарабонските знатни люде, заели и останалите кресла в стаята за специални гости. Благородниците седяха вкочанени в бродираните си със злато сюртуци, присвили устни под изкусно изработените маски, наподобяващи лица на ястреби, на лъвове и леопарди. Днес си имаше твърде много грижи, за да се занимава и с тях. Два месеца бяха минали, откак получи вест за един братовчед, намерен жив одран в собствената си спалня, и три, откакто неговата най-малка сестра Деалда бе отвлечена по време на сватбеното си пиршество от мърдраал. Домашният иконом му бе писал, потресен от трагедията, сполетяла Дома Карридин. Надяваше се Деалда да е издъхнала бързо. Казваха, че жените не запазвали за дълго разсъдъка си, ако попаднели в ръцете на мърдраал. Цели два месеца. Всеки друг на мястото на Джайчим Карридин щеше да се изпоти до кръв.

Всеки от мъжете държеше златен бокал с вино, но слуги нямаше. Селиндрин лично ги беше обслужила преди да се оттегли с уверението, че няма да ги безпокоят. Всъщност никой друг нямаше тук, на най-високия етаж на „Градината на сребърния бриз“. Двама мъже, които бяха дошли с благородниците — членове на гвардията „Свещения живот на краля“, освен ако Карридин не се лъжеше — бяха застанали в подножието на стълбището, за да подсигурят интимността на срещата.

Карридин отпи от виното си. Никой от тарабонците все още не беше вкусил своето,

— И тъй — рече той бодро, — крал Андрик желае Чедата на Светлината да му помогнат за възстановяването на реда в града. Ние не си позволяваме често да бъдем въвличани във вътрешните дела на държавите. — Не открито, във всеки случай. — Всъщност аз не мога да си спомня подобна покана. Не знам какво ще каже лорд-капитан командирът. — Педрон Ниал би казал да се направи каквото е необходимо и да се погрижи тарабонците добре да разберат, че са длъжници на Чедата, и да се погрижи също така да си платят дължимото изцяло.

— Нямате време да искате указания от Амадор — обади се бързо една маска на леопард с черни петна. Никой не беше се представил по име, но Карридин нямаше нужда от имената им.

— Молим ви за нещо наложително — сопна се друг, чийто дебел мустак под маската на ястреб му придаваше вид на странен бухал. — Трябва да разберете, че не бихме отправили подобна молба, ако не беше изключително необходимо. Длъжни сме да постигнем единство, а не повече разделения, нали? Съществуват много нездрави елементи дори тук, в Танчико. Те трябва да бъдат притиснати с твърда ръка, ако изобщо има надежда в провинцията да бъде наложен мир.

— Смъртта на панархесата още повече усложни нещата — добави първият.

Карридин вдигна въпросително вежда.

— Разбрахте ли кой я е убил?

Собственото му предположение беше, че деянието е на самия Андрик, убеден, че панархесата подкрепя една от бунтовническите групи, претендиращи за трона. Кралят можеше и да е прав, но той беше установил, след като успя да свика част от Събранието на лордовете — много от тях вече се бяха обвързали с една или друга бунтовническа фракция из страната, — че те проявяват забележителна опърничавост в утвърждаването на неговия избор. Дори лейди Аматера да не споделяше в момента ложето на Андрик, изборът на крал и панархеса бе единствената реална власт на Събранието и лордовете, изглежда, не искаха да се откажат от нея. Трудностите около лейди Аматера трябваше да се пазят в тайна. Дори Събранието осъзнаваше, че тази новина може да предизвика вълнения.

— Несъмнено някой от побърканите. Заклетите в Дракона — каза мъжът с вид на бухал и подръпна свирепо мустака си. — Никой истински тарабонец не би посегнал на панархесата. — Каза го така, все едно сам си вярваше.

— Разбира се — отвърна плавно Карридин. И пак отпи от виното си. — Ако ще подсигурявам Двореца на панархесата за възкачването на лейди Аматера, трябва да го чуя лично от краля. Иначе ще се окаже, че Чедата на Светлината се домогват до власт в Тарабон, след като единственото, което ние целим, както сам казвате, е да сложим край на разделението и мир под Светлината.

Един състарен леопард с квадратни челюсти и прошарена тъмножълтеникава коса заговори с хладен тон.

— Чух, че Педрон Ниал цели единство срещу Заклетите в Дракона. Единство под неговата егида, не е ли тъй?

— Лорд-капитан командирът не цели господство — отвърна Карридин също тъй ледено. — Чедата служат на Светлината като всички хора с добра воля.

— Не може и дума да става — вметна първият леопард — Тарабон да се подчини по какъвто и да е начин на Амадор. Изключено! — Гневни възгласи на съгласие изригнаха от почти всички кресла.

— Разбира се, че не — отвърна Карридин, все едно че подобна мисъл никога не беше минавала през ума му. — Ако желаете помощта ми, ще я дам — при условията, които заявих. Ако не, за Чедата винаги има работа. Службата на Светлината никога не свършва, защото Сянката дебне отвсякъде.

— Ще получите уверения, подписани и подпечатани лично от краля — заяви посивял мъж с лъвска маска. Това бяха първите думи, които бе изрекъл. Той, разбира се, беше самият Андрик, въпреки че Карридин не трябваше да го знае. Кралят не можеше да се срещне с един Инквизитор от Ръката на Светлината, без да предизвика приказки, също както не можеше да посети някоя винопродавница, пък била тя и „Градината на сребърния бриз“.

Карридин кимна.

— Щом ми се връчат на ръка, ще подсигуря Двореца на панархесата и Чедата ще потиснат всякакви… нездрави елементи… които се опитват да се месят в провъзгласяването. В името на Светлината, заклевам се. — Напрежението видимо се изцеди от тарабонците; те надигнаха и жадно пресушиха златните бокали, като че ли се мъчеха да удавят притесненията си с вино, дори Алдрик.

От гледна точка на тарабонците, по-скоро Чедата носеха вина за неизбежните убийства, отколкото кралят или армията на Тарабон. Връчеха ли се веднъж на Аматера символите на панархската власт — Короната и Тоягата на Дървото, като нищо още няколко души от Събранието щяха да се присъединят към бунтовниците, но ако и останалите заявяха, че не са я избирали те, вестта за това щеше да подпали Танчико. Колкото до приказките, идващи от бежанците — какво пък, бунтовниците можеха да разпространяват какви ли не измамни лъжи. А кралят и панархесата на Тарабон щяха да затанцуват като кукли на конци, които Карридин щеше да връчи в ръцете на Педрон Ниал, за да прави с тях каквото му хрумне.

Цената не беше чак толкова голяма, колкото щеше да е по времето, когато кралят на Тарабон контролираше неколкостотин квадратни мили около Танчико, но въпреки това можеше да се окаже достатъчно голяма. С помощта на Чедата — щяха да бъдат нужни поне един-два легиона; петстотинте мъже, с които Карридин разполагаше, нямаше да стигнат — все още беше възможно Заклетите в Дракона да бъдат съкрушени, разните бунтовници — разбити, и дори войната с Арад Доман да бъде продължена успешно. Стига и двете страни все още да помнеха, че са във война. Арад Доман беше в по-лошо положение от Тарабон, така беше чул Карридин.

Всъщност него почти не го интересуваше дали Тарабон ще падне под властта на Чедата, или Арад Доман, или и двете. Предстояха му действия, неща, които той винаги беше вършил, но му беше трудно да мисли за нещо друго освен кога ще прережат собственото му гърло. Стига да не се окажеше в положение, при което сам да му се доще да му прережат гърлото. Цели два месеца от последното съобщение.

Той не остана да пие с тарабонците, а се сбогува колкото можа по-набързо. Дори и да ги беше оскърбил, те имаха прекалено голяма нужда от него, за да го покажат. Селиндрин го видя да слиза и едно от конярчетата вече бе извело коня му пред изхода. Той подхвърли меден петак на момчето и яхна коня. Парцаливата тълпа по улиците бързо се заотдръпва от пътя му. Градът беше пълен с просяци; той почти не можеше да вдиша, без да усети вонята на вкиснала пот и мръсотия. Тамрин трябваше най-после да ги измете от града — нека бунтовниците в провинцията се занимават с тях.

Страната бе това, което го интересуваше, не бунтовниците. С тях можеше да се справи много лесно, след като се пръснеше мълвата, че този или онзи е Мраколюбец. А успееше ли да предаде неколцина от тях на Ръката на Светлината, те щяха да се изправят пред всички и публично да признаят, че са почитали Тъмния, че са яли деца — всичко, което им се кажеше. След такъв удар бунтовниците нямаше да удържат дълго; претендентите, все още останали на полето на битката, щяха да се събудят и да разберат, че са сами. Но Заклетите в Дракона, мъжете и жените, които бяха заявили открито, че са на страната на Преродения Дракон, нямаше да паднат с едното обвинение, че са Мраколюбци. Макар повечето хора вече да ги смятаха за такива, след като се бяха заклели да следват един мъж, който може да прелива.

Проблемът с тях беше тъкмо мъжът, когото се бяха заклели да следват. Ранд ал-Тор. Къде ли беше той? Тук имаше поне сто групи Заклети в Дракона, две от които — достатъчно големи, за да бъдат наречени армии — сражаваха се с армията на краля — поне с тази част от нея, която продължаваше да бъде вярна на Андрик — сражаваха се и с бунтовници — които се биеха помежду си не по-малко усърдно, отколкото с хората на Андрик или със Заклетите в Дракона — и все пак Карридин не беше сигурен коя от групите е подслонила Ранд ал-Тор. Той можеше да се намира и в равнината на Алмот, както и в Арад Доман, където положението не беше по-различно. Ако се намираше някъде там, то Джайчим Карридин най-вероятно си беше жив мъртвец.

Край двореца Верана, който бе секвестирал за главен щаб на Чедата, Карридин хвърли юздите на един от стражите с бели плащове и влезе, без да отвръща на почестите им. Собственикът на двореца беше изпратил писмено оплакване до Трона на Светлината, но никой не възрази на окупирането. Най-малко от всички самият собственик — останките от главата му все още красяха един пилон над Стъпалата на предателите.

Този път Карридин дори не погледна фините тарабонски килими, нито мебелите, инкрустирани със злато и слонова кост, нито дворчетата с шадравани, където плискащата се вода носеше хлад. Просторните коридори със златни светилници и високи тавани, украсени с виещи се златни спирали, изобщо но го интересуваха. Този палат можеше да не отстъпва и на най-прекрасния в Амадиция, ако не и на най-големия, но точно в този момент основната му мисъл беше съсредоточена в силната ракия в стаята му.

Беше стигнал до средата на безценния килим, целия нашарен в синьо, пурпур и злато, с очи, приковани в резбования шкаф със сребърното шишенце, когато изведнъж осъзна, че не е сам. До високите тесни прозорци, гледащи към засенчените от високи дървета градини, стоеше жена във вталена бледочервена рокля. Косата й с меден цвят беше сплетена на многобройни плитки, спускащи се изящно по раменете й. Бялото й полупрозрачно було не можеше да скрие овала на лицето й. Млада и хубава, с уста като розова пъпка и големи кафяви очи, тя не беше слугиня, нито бе облечена като такава.

— Коя си ти? — попита той раздразнено. — Как си успяла да влезеш тук? Веднага напусни, иначе ще наредя да те изхвърлят на улицата.

— Заплашваш ли, Борс? Би трябвало да си по-гостоприемен към посетителите си.

Името го прониза от глава до пети. Преди да е помислил, той извади меча и го насочи към гърлото й.

Нещо го сграбчи — въздухът се вплътни до гъсто желе, — нещо го притисна и го принуди да се срине на колене, натисна врата му и го накара да сведе глава. Стегна се около китките му, докато костите не изпукаха; ръката му се разтвори и мечът падна. Силата. Тя използваше Единствената сила срещу него. Тарвалонска вещица. А щом знаеше това име…

— Помниш ли — каза тя и пристъпи към него — една среща, на която се появи самият Баал-замон и ни показа ликовете на Мат Каутон, на Перин Айбара и на Ранд ал-Тор? — Тя буквално изплю трите имена, а последното с особена злъч; очите й можеха да изровят дупки в стомана. — Виждаш ли? Знам кой си ти. Ти си отдал душата си на Великия властелин на Мрака, Борс. — Внезапният й смях прокънтя като ек на камбани.

На лицето му изби пот. Не само презряна тарвалонска вещица. Черна Аджа. Тя беше Черна Аджа. Беше си мислил, че за него ще дойде мърдраал. Беше мислил, че все още му остава време. Още време.

— Опитах се да го убия — заломоти той. — Ранд ал-Тор. Опитах се! Но не мога да го намеря. Не мога! Казано ми беше, че фамилията ми ще бъде избита, един по един, ако се проваля. Обещано ми беше да бъда последният! Но аз все още имам братовчеди. Племенници! Племеннички. Имам още една сестра! Трябва да ми дадете още време!

Тя стоеше пред него и го гледаше с пронизващите си кафяви очи, пухкавата й малка устичка се усмихваше, и го слушаше как обяснява къде може да се намери Ванора, къде се намира спалнята й и как обичала да язди сама в гората отвъд Кармера. Може би ако извикаше, някои от стражите му щяха да влязат. Може би щяха да я убият. Той отвори устата си по-широко — но гъстото невидимо желе я затъкна, разтваряйки челюстите му, докато ушите му не изпукаха. Той панически засмука въздух. Единственото, което излезе от устата му, бяха приглушени стонове, като на жена, ридаеща зад дебели стени. Искаше му се да изкрещи.

— Много си забавен — каза най-сетне жената. — Джайчим. Хубаво име за куче. Искаш ли да станеш моето кученце, Джайчим? Ако си добро куче, може би ще ти разреша един ден да видиш как Ранд ал-Тор умира.

Отне му известно време, докато думите й проникнат в съзнанието му. Щом щеше да види как умира Ранд ал-Тор, значи тя нямаше… Тя нямаше да го убие, да го одере жив, да му направи неща, пред които заколването му щеше да е истинско облекчение. По лицето му рукнаха сълзи. Хлипове на облекчение го разтърсиха, доколкото можеше да се разтърси, както беше притиснат в невидимите си вериги. Веригите изведнъж изчезнаха и той се срина на лакти и колене, без да спира да хлипа. Не можеше да спре.

Жената коленичи до него, мушна пръсти в косата му и дръпна главата му нагоре.

— Сега вече ще слушкаш, нали? Смъртта на Ранд ал-Тор предстои в близко бъдеще и аз ще преценя дали си бил добро куче. Ти ще задвижиш Белите плащове към Двореца на панархесата.

— К-как н-научи т-това?

Тя разклати главата му наляво-надясно, без никаква нежност.

— Едно добро куче не задава въпроси на господарката си. Аз хвърлям пръчката — ти ми донасяш пръчката. Казвам: убий — и ти убиваш. Да? Да. — Зъбите й за миг блеснаха в подобие на усмивка. — Трудно ли ще бъде завземането на Двореца? Там е легионът на панархесата — хиляда души, които спят в коридорите, в залите, по дворовете. Ти не разполагаш с толкова много Бели плащове.

— Те… — Наложи му се да спре, за да преглътне. — Те няма да ми създадат неприятности. Ще повярват, че Аматера е избрана от Събранието. Събранието е това, което…

— Не ме отегчавай, Борс. Не ме интересува дали ще избиеш цялото Събрание, стига да държиш Двореца на панархесата. Кога ще почнеш?

— Ще… ще ми трябват три до четири дни, докато Андрик ми връчи уверенията.

— Три до четири дни — промърмори тя. — Много добре. Малко забавяне няма да навреди. — Той започна да се чуди какво забавяне има предвид, но внезапно тя му отне и малкото почва, която все още имаше под краката си. — Ти ще установиш контрол над Двореца и ще прогониш великолепните воини на панархесата.

— Това е невъзможно — изпъшка той, а тя дръпна главата му назад така силно, че вратът му щеше да се скърши. Не направи усилие да се възпротиви. Хиляди невидими иглички се забиха в него — в лицето, в гърба му, в ръцете, в краката — навсякъде. Невидими бяха, но от това не ставаха по-малко истински.

— Невъзможно ли, Джайчим? — каза тя с мил гласец. — Невъзможно е дума, която никак не обичам да чувам.

Иглите се заровиха още по-дълбоко; той изохка, но трябваше да й обясни. Наистина беше невъзможно. Заломоти задъхано.

— Щом Аматера бъде обявена за панархеса, тя ще контролира легиона. Ако се опитам да задържа Двореца, тя ще го обърне срещу мен, а Андрик ще й помогне. Няма как да устоя срещу легиона на панархесата и частите, които Андрик може да оттегли от укрепленията на Пръстена.

Тя го изгледа така продължително, че го накара отново да се изпоти. Не успя дори да потръпне, нито да примигне — хилядите хапещи промушвания по цялото му тяло не му го позволяваха.

— С панархесата ще се оправим — каза най-сетне тя. Игличките изчезнаха и тя се изправи.

Карридин също стана. Може би щеше да се стигне до някакво споразумение — жената вече като че ли бе склонна да се вслуша в здравия разум. Краката не го държаха, но той успя да каже с цялата твърдост, на която беше способен.

— Дори да можете да повлияете на Аматера…

— Казах ти да не питаш, Джайчим — сряза го тя. — Едно добро куче се подчинява на господарката си, нали така? Обещавам ти, че ако не го правиш, ще ме молиш да намеря някой мърдраал да си поиграе с теб. Разбра ли ме?

— Разбрах — отрони той тежко. Тя продължи да го гледа и след малко той осъзна, че не е разбрал. — Ще правя каквото ми наредите… господарке. — Кратката й одобрителна усмивка го накара да се изчерви. Тя тръгна към вратата, обръщайки му гръб, сякаш наистина беше куче, беззъбо при това. — Какво… какво ви е името?

Този път усмивката й беше сладка и насмешлива.

— Да. Едно куче би трябвало да знае името на господарката си. Наричат ме Лиандрин. Но това име никога не бива да докосва устните на едно куче. В противен случай ще бъда крайно недоволна от теб.

Когато вратата се затвори след нея, той се дотътри до един от столовете и се срина в него. Не докосна ракията. Стомахът му така се бе свил, че от нея веднага щеше да повърне. Какъв интерес можеше да има тя от Двореца на панархесата? Опасна насока на въпроси, вероятно, но въпреки че служеха на един и същи господар, той не можеше да изпитва нещо друго освен отвращение към една тарвалонска вещица.

Тя обаче не знаеше толкова, колкото си мислеше. С кралските уверения в ръка той можеше да задържи Тамрин и армията надалече със заплахата от разкритие, и Аматера също. Те обаче все още бяха в състояние да разбунят тълпата. А лорд-капитан командирът можеше да остане крайно недоволен от цялата афера, можеше да повярва, че той се стреми към лична власт. Карридин си представи как Ниал подписва заповедта за екзекутирането му. Собствените му хора щяха да го арестуват и да го обесят. Ако можеше да уреди убийството на вещицата… Но тя му беше обещала да го пази от мърдраала. Дощя му се отново да се разреве. Тя дори не беше тук, но въпреки това го беше заклещила по-здраво от всякога, със стоманени челюсти, впити в двата му крака, и пранга, стегнала врата му.

Трябваше да има някакъв изход, но накъдето и да погледнеше, виждаше само поредния капан.

Лиандрин премина като призрак по коридорите, отбягвайки с лекота слуги и Бели плащове. Когато пристъпи през една малка задна врата към тясната уличка зад палата, високият млад постови там я зяпна със смесица от облекчение и тревога. Малкият й номер — само едно леко, тъничко камшиче от Силата — не можеше да й свърши работа с Карридин, но лесно беше убедил този глупак да я пусне. С усмивка тя му даде знак да се доближи. Длъгнестият идиот се ухили, като че ли очакваше целувка, но хиленето му замръзна, когато тънката й кама се заби в окото му.

Тя пъргаво отскочи, докато постовият падаше. Вече нямаше да проговори за нея дори и случайно. Само едно малко петънце кръв оцапа ръката й. Съжали, че не притежава умението на Чезмал да убива със Силата или поне скромния талант на Рианна. Странно, че способността да се убива с помощта на Силата, да спреш нечие сърце или да накараш кръвта да възври в жилите, бе така тясно свързана с Церителството. Тя лично не можеше да Цери нещо по-сериозно от драскотини и отоци — но и не я интересуваше особено.

Столът й — носилка, инкрустиран със слонова кост и злато, я чакаше в края на уличката, а до него чакаха дузината телохранители, едри мъже с лица на прегладнели вълци. След като излязоха на улиците, те започнаха с лекота да й разчистват път през тълпите, като биеха с копията си онези, които не бяха достатъчно пъргави да отскочат. Всички те се бяха посветили на Великия властелин на Мрака, разбира се, и макар да не знаеха коя точно е тя, знаеха много добре, че други мъже са изчезнали, мъже, които не са служили достатъчно усърдно.

Къщата, която беше наела с останалите — два етажа в продълговата постройка с плосък покрив, зидана от камък и боядисана в бяло, на склона на един хълм в основата на Верана, най-източния полуостров на Танчико — принадлежеше на един търговец, който също бе поднесъл своите клетви за вярност пред Великия властелин. Лиандрин би предпочела да живее в палат — един ден те навярно щяха да получат Кралския дворец на Масета; тя бе отрасла, гледайки със завист палатите на лордовете, но защо беше длъжна да се задоволи само с един от тях? — но въпреки предпочитанията й изглеждаше благоразумно за още известно време да останат скрити. Нямаше начин глупачките в Тар Валон да заподозрат, че са в Тарабон, но Кулата със сигурност все още ги издирваше и паленцата на Сюан Санче можеше да душат къде ли не.

Влезе в един малък вътрешен двор, към който не гледаха никакви прозорци, освен от горния етаж. Търговецът им бе осигурил няколко слуги, всички заклети на Великия властелин, както ги бе уверил, но далеч недостатъчно за единадесет жени, които рядко излизаха навън. Едната от тях, яката на тъмнокоса1 Гилдин, тъкмо бършеше с парцал червените и бели плочки в преддверието.

— Къде са останалите? — попита Амандрин настоятелно.

— В стаята за отдих. — Гилдин махна към сводестите врати вдясно, сякаш Лиандрин можеше да не знае къде е.

Лиандрин стисна устни. Жената не й се поклони; не й каза „господарке“. Наистина, тя не знаеше коя всъщност е Лиандрин, но знаеше, че санът й е достатъчно висок, за да заповядва и да й се подчиняват, след като беше накарала тлъстия търговец да й се кланя и да удря чело в пода и го бе принудила да натика семейството си в някакъв окаян бордей.

— Ти би трябвало да чистиш! Не да се мотаеш! Е, чисти тогава! Тук има прах навсякъде. Само едно петно прах да намеря довечера, крава с крава такава, ще наредя да те напердашат по задника! — Тя стисна зъби. Беше подражавала на начина, по който се изразяваха благородните дами толкова дълго, че понякога забравяше, че баща й беше продавал плодове на ръчна количка, но въпреки това в моменти на гняв говорът на простолюдието се изплъзваше от езика й. Твърде много напрежение. Твърде много чакане. С едно последно отсечено „Работи!“ тя влетя в стаята за отдих и затръшна вратата след себе си.

Не всички от останалите бяха там, което още повече я раздразни, но бяха достатъчно. Кръглоликата Елдрит Джондар седеше до богато инкрустирана масичка под пано, висящо на варосаната стена, и грижливо си вадеше бележки от някакъв опърпан ръкопис. От време на време разсеяно изтриваше върха на писалото си в ръкава на роклята си от тъмна вълна. Марилин Гемалфин седеше до един от тесните прозорци, сините й очи се взираха сънено навън към малкото шадраванче, шуртящо сред тесния двор, и тя унесено почесваше ушите на проскубана жълта котка, без да обръща внимание на космите, които се стелеха по зелената й копринена рокля. Двете с Елдрит бяха Кафяви, но ако Марилин някога разбереше, че тъкмо Елдрит е причината уличните котки, които тя непрекъснато прибираше, да изчезват, щеше да стане лошо.

Бяха Кафяви. Понякога се оказваше трудно да си напомни, че вече не са, както че и тя самата вече не е Червена. Но онова, което бележеше ясно членството им в старите Аджи, си оставаше и сега, след като открито бяха дали обет на Черната. Да вземем например Зелените. С кожа с меден загар и лебедова шия, Джеайне Кайде носеше най-тънките, най-плътно прилепнали копринени рокли, които можеше да намери — днес носеше бяла — и говореше през смях, че нощниците ще свършат работа, след като в Тарабон не може да се намери нищо, което да хване мъжките очи. Джеайне беше от Арад Доман, а доманките се славеха със скандалното си облекло. Азне Дзерамене, с нейните тъмни очи и едър нос изглеждаше почти свенлива в бледосивата си дреха, скромно скроена и срязана високо, но Лиандрин неведнъж я беше чувала да се оплаква, че си е оставила Стражниците. А колкото до Рианна Андомеран… Черната коса с яркобялото снопче над лявото й ухо очертаваше лице със студена, арогантна увереност, каквато притежаваха само Бялата Аджа.

— Стана — обяви Лиандрин. — Джайчим Карридин ще премести Белите плащове в Двореца на панархесата и ще го задържи за нас. Той все още не знае, че ще имаме гости… разбира се. — Последваха няколко гримаси: променянето на Аджите със сигурност не бе променило чувствата им на жени, мразещи мъже, които могат да преливат. — Има нещо интересно. Той вярваше, че съм отишла там да го убия. Затова, че не е могъл да убие Ранд ал-Тор.

— Но това е безсмислица — каза намръщено Азне. — Ние трябва да го обвържем, да го контролираме, не да го убием. — Тя внезапно се засмя, тихо и гърлено, и се облегна в стола си. — Ако наистина има начин да бъде контролиран, не бих имала нищо против да го обвържа към себе си. Той е младеж с приятна външност, ако се съди по малкото, което видях. — Лиандрин изсумтя; тя самата не изпитваше никаква симпатия към мъжете.

Рианна загрижено поклати глава.

— Никак не е безсмислено и тъкмо това е тревожното. Нашите заповеди от Кулата бяха ясни, но в същото време е не по-малко ясно, че Карридин е получил други. Единственият извод, до който мога да стигна, е, че има разногласие между Отстъпниците.

— Отстъпниците — промърмори Джеайне и скръсти ядосано ръце; тънката бяла коприна още повече очерта и без това полуоткритите й пълни гърди. — Каква полза от обещанието, че ще властваме над света, когато Великият властелин се завърне, ако преди това бъдем премазани между воюващи помежду си Отстъпници? Нима някоя вярва, че можем да се изправим срещу някой от тях?

— Бедствен плам. — Тъмните очи на Азне ги изгледаха предизвикателно. — Бедственият плам ще унищожи дори някой Отстъпник. А ние разполагаме със средство да го предизвикаме. — Един от тер-ангреалите, които бяха отмъкнали от Кулата, куха черна пръчка, дълга един разкрач, имаше това предназначение. Никоя от тях не знаеше защо им бе наредено да я вземат, нито дори самата Лиандрин. С повечето от тер-ангреалите беше така — взеха ги само защото им бе наредено, без никакви обяснения, но някои заповеди не можеше да не се изпълнят. Лиандрин съжаляваше, че не можаха да си осигурят поне един ангреал.

— Стига да можеше някоя от нас да го контролира — изсумтя Джеайне. — Или забравихте, че единственият опит, който дръзнахме да си позволим, едва не ме уби? И прогори дупка от двете страни на кораба, преди да успея да го спра? Насмалко да потънем преди да сме стигнали в Танчико!

— За какво ни е този гибелен плам? — каза Лиандрин. — Ако успеем да поставим под свой контрол Преродения Дракон, нека Отстъпниците да се тревожат как да се справят с нас. — Изведнъж тя си даде сметка за още нечие присъствие в стаята — Гилдин чистеше един резбован стол в ъгъла. — Ти какво правиш тук?

— Чистя. — Жената се изправи безгрижно. — Нали ми каза да чистя.

Лиандрин едва се сдържа да не я шибне със Силата. Едва. Но Гилдин определено не знаеше, че са Айез Седай. Колко ли беше подслушала? Нищо съществено.

— Ще идеш при готвача — разпореди се тя със стаен гняв — и ще му кажеш да те напердаши. Ама много силно! И няма нищо да ядеш, докато прахът в тази къща не бъде изчистен докрай. — Ето пак. Жената я беше накарала отново да заговори като простачка.

Марилин се изправи, отърка носа на жълтата котка в своя и връчи животинчето на Гилдин.

— Погрижи се да получи чиния със сметана, след като готвачът приключи с теб. И малко хубаво агнешко. Нарежи и го на малки късчета — не са му останали много зъбки на бедното животинче. — Гилдин я погледна, без да мига, и тя добави: — Има ли нещо, което не разбираш?

— Разбирам. — Гилдин стисна устни. Вероятно все пак не разбираше. Тя беше слугиня, не им беше равна.

Лиандрин изчака малко след като тя излезе, гушнала котката, след което погледна навън. Коридорът беше празен. Гилдин не подслушваше. Не й вярваше на тази жена. Но като си помислеше, на кого ли да вярва?

— Трябва да се погрижим за това, което ни засяга — заяви тя, след като затвори вратите. — Елдрит, намери ли някоя нова податка в тези страници? Елдрит?

Пълничката жена се сепна и примигна. Едва сега вдигаше очи от опърпания жълтеникав ръкопис. Изглеждаше изненадана, че вижда Лиандрин.

— Какво? Податка? Ох. Не. Бездруго е много трудно да се проникне в Кралската библиотека. Ако измъкнех и една страница, веднага щяха да разберат. Но ако разчитах на тях, така и нямаше да намеря нищо. Това място е същински лабиринт. Не, това го намерих при един уличен продавач на книги близо до Кралския палат. Много интересен трактат върху…

Лиандрин прегърна сайдар и пръсна страниците по пода.

— Щом не е трактат как да се контролира Ранд ал-Тор, да изгори! Какво си научила за онова, което търсим?

Елдрит примигна към пръснатите страници.

— Ами… то е в Двореца на панархесата.

— Това го научи преди два дни.

— И трябва да е тер-ангреал. Контролирането на някой, който може да прелива, изисква Силата, и тъй като това приложение е специализирано, трябва да е тер-ангреал. Ще го намерим в изложбената зала или може би в колекцията на панархесата.

— Нещо ново, Елдрит. — Лиандрин се постара гласът й да не е издайнически писклив. — Откри ли нещо, което да е ново? Каквото и да е?

Кръглоликата жена примигна неуверено.

— Всъщност… не.

— Няма значение — каза Марилин. — Само няколко дни след като назначат скъпоценната си панархеса, можем да се заемем е търсенето, и дори да се наложи да проучваме всеки свещник, ще го намерим. Вече сме на края, Лиандрин. Ще вържем Ранд ал-Тор на верижка и ще го научим да вдига лапички като кученце.

— О, да — каза Елдрит и се усмихна щастливо. — На верижка.

Лиандрин наистина се надяваше да стане така. Чакането я беше уморило, омръзнало й беше да се крие. Нека светът да я познае. Хората да коленичат пред нея, както й бе обещано, когато за първи път замени старите клетви с нови.

Егеанин разбра, че не е сама, още щом влезе в къщата си през вратата откъм кухнята, но захвърли безгрижно маската и торбата на масата и пристъпи към ведрото с вода до тухлената камина. Когато се наведе да вземе медния черпак, дясната й ръка посегна към една дупка в стената зад ведрото. Тя се извърна мълниеносно и се изправи с малък арбалет в ръката. Не повече от една стъпка дълго, оръжието имаше малка сила и обхват, но тя винаги го държеше заредено, а тъмното петно, покриващо острия връх на стрелата, можеше да убие за миг.

Дори и да беше видял арбалета, мъжът, небрежно облегнат в ъгъла, не го показа. Беше светлокос и синеок, на средна възраст и с приятна външност, макар и прекалено тънък за вкуса й.

— Нима смяташ, че те заплашвам? — промълви той. Тя разпозна родния акцент, но не свали арбалета.

— Кой си ти?

Вместо отговор той пъхна внимателно пръсти в кесията на колана си и извади оттам нещо малко и плоско. Тя му даде знак да го остави на масата и да се върне на мястото си.

Едва след като неканеният гост се върна в ъгъла, тя се приближи достатъчно, за да вземе това, което бе оставил. Без да отмества очи или арбалета от него, тя повдигна предмета, за да може да го огледа. Плочка от слонова кост, поръбена със злато, с врязани в нея гарван и кула. Очите на гарвана бяха от черни сапфири. Гарван, символ на имперската фамилия. Кулата на гарваните бе символът на Имперското правосъдие.

— Обикновено това би трябвало да е достатъчно — каза тя. — Но ние сме далече от Сеанчан, в земя, където странностите са нещо обичайно. Какво друго доказателство можеш да ми предложиш?

Той се усмихна развеселен, свали палтото си и разкопча ризата си. На рамената му се виждаше татуировка на кула и гарван.

Повечето Търсачи на истината носеха гарваните, както и кулата, но дори някой да се осмелеше да открадне плочка на Търсач, нямаше да може да се дамгоса така. Носенето на гарваните означаваше, че си собственост на имперската фамилия. Имаше една стара приказка за един глупав млад лорд и неговата лейди, които се татуирали пияни. Когато императрицата научила за това, заповядала да ги доведат в Двора на Деветте луни и ги накарала да търкат подовете. Този тип можеше да е един от техните потомци. Белегът на гарвана оставаше завинаги.

— Моите извинения, Търсачо — каза тя и свали арбалета. — Защо си тук? — За името не го попита: каквото и да й кажеше, можеше да е или да не е истинското.

Той я остави да държи плочката, докато си навличаше небрежно дрехите. Лек намек. Тя беше капитан, а той — собственост, но той също така беше Търсач и съгласно закона можеше да я подложи на разпит по своя воля. Според закона той имаше правото да я изпрати да купи въжето, с което да я завърже, докато я подлага на разпит тук и веднага, и да очаква с пълно право да се върне с покупката. Бягството от един Търсач се смяташе за престъпление. Отказът да сътрудничиш на Търсач беше престъпление. Тя никога не беше и помисляла за каквото и да е престъпно действие, така, както никога не беше си помисляла за измяна спрямо Кристалния трон. Но ако той й зададеше неподходящите въпроси и настоеше за неуместни отговори… Арбалетът все още и беше подръка, а Канторин беше далеко. Дивашки мисли. Опасни мисли.

— Аз служа на върховната лейди Сюрот и на Коренне, за императрицата — заяви той. — Проверявам напредъка в работата на агентите, които върховната лейди е поставила по тези места.

Проверявал? Какво толкова имаше за проверяване, и то от един Търсач?

— Не съм чувала за нищо подобно от куриерските лодки. — Усмивката му се разшири и тя се изчерви. Разбира се, екипажите нямаше да споменат за един Търсач. Въпреки това той й отговори, докато оправяше дантелените маншети на ризата си.

— Куриерските лодки не бива да се рискуват с моите пътувания. Пристигнах на съдовете на един местен контрабандист, казва се Бейл Домон. Екипажът му спира навсякъде в Тарабон и Арад Доман, както и между тях.

— Чувала съм за него — отвърна тя спокойно. — Всичко наред ли е?

— Засега да. Радвам се, че ти поне си разбрала правилно указанията си. Сред останалите единствено Търсачите са ги разбрали. Жалко, че няма повече Търсачи с Хайлене. — Той намести палтото на раменете си и дръпна плочката на Търсач от ръката й. — Имаше известно притеснение около връщането на дезертиралите сул-дам. Такива дезертьорства не бива да стават публично достояние. По-добре е ако те просто изчезнат.

Тя успя да запази изражението си непроницаемо. Бяха й казали, че сул-дам били оставени на брега при оттеглянето от Фалме. Вероятно някои от тях бяха дезертирали. Указанията, които бе получила лично от върховната лейди Сюрот, бяха да бъдат върнати всички, които могат да се намерят, независимо дали желаят да се върнат, или не, и ако това се окаже невъзможно — да се отърват от тях. Последното бе изглеждало като крайна възможност. Досега.

— Съжалявам, че тези земи не познават каф — каза той и седна до масата. — Дори в Канторин само Кръвта все още разполага с каф. Поне допреди да тръгна. Може би след това са пристигнали продоволствени кораби от Сеанчан. Чаят трябва да свърши работа. Направи ми чай.

Тя едва се сдържа да не го събори от стола. Та този мъж беше собственост. Но и Търсач. Така че му свари чай. И му го поднесе, застанала до стола му с чайника, за да му долива чашата. Изненада се, че не я помоли да си сложи воал и да му потанцува на масата.

Той най-сетне й разреши да седне, но след като й каза да донесе писало, мастило и хартия, за да начертае карти на Танчико и защитните пунктове, да начертае всеки друг град и градче, което познава. Тя изброи различните военни сили на терена, както и всичко, което знаеше за тяхната сила, и на кого, и колко са верни.

След като приключи, той напъха всичко това в джоба си, каза й да изпрати съдържанието на торбата по следващата куриерска лодка и я остави с насмешлива усмивка, като я предупреди, че може отново да намине да провери напредъка й след няколко седмици.

Тя остана да седи дълго след като той излезе. Всяка карта, която бе начертала, всеки списък, който бе попълнила, дублираше всичко, което бе изпращала по куриерските лодки. Това, че я накара да го направи пред очите му, може би беше един вид наказание за това, че го бе накарала да й покаже татуировките си. Гвардейците на Смъртната стража се перчеха със своите гарвани; Търсачите — рядко. Можеше да е заради това. Във всеки случай не беше слязъл до мазето, преди тя да се върне. А дали не беше? Дали просто не беше я изчакал сама да проговори?

Дебелият железен катинар си висеше привидно недокосван на вратата в дъното на коридора зад кухнята, но се приказваше, че Търсачите умеят да отключват ключалките без ключ. Тя взе ключа от кесията на колана си и махна катинара, след което заслиза по тесните стъпала.

Един светилник върху лавица осветяваше мазето с пръстения под. Само четири голи тухлени стени, очистени от всичко, което по някакъв начин можеше да помогне за измъкване. До стената срещу лампата върху купчина груби вълнени одеяла седеше отпаднала духом жена. Главата й се повдигна при звука от стъпките на Егеанин и тъмните й очи блеснаха изплашени и изпълнени с молба. Тя беше първата сул-дам, която Егеанин бе намерила. Първата и единствената, Егеанин почти бе престанала да ги търси, след като намери Бетамин. И оттогава Бетамин се намираше в това мазе, докато куриерските лодки идваха и си отиваха.

— Някой слизал ли е тук? — каза Егеанин.

— Не. Чух стъпки над главата си, но… Не. — Бетамин протегна двете си ръце. — Моля те, Егеанин. Всичко това е грешка. Ти ме познаваш от десет години. Махни това нещо от мен.

Сребърен нашийник стягаше врата й, прикрепен с помощта на дебела сребърна каишка към гривна от същия метал, която беше поставена на закачалка на няколко стъпки над главата й. Това, че й го постави, просто за да може да я задържи за няколко мига, беше чиста случайност. А после тя бе успяла да събори Егеанин, опитвайки се да избяга на свобода.

— Ако ми го донесеш, ще го махна — отвърна ядосано Егеанин. Ядосана беше от много други неща, не от Бетамин. — Донеси ми ай-дам ето тук и ще ти го махна.

Бетамин потръпна и отпусна ръце.

— Това е грешка — прошепна тя. — Ужасна грешка. — Но не посегна към гривната. Първият й опит за бягство беше приключил с безпомощни гърчове на пода на горния етаж.

Сул-дам контролираха дамане, жените, които можеха да преливат, с помощта на ай-дам. Дамане бяха тези, които можеха да преливат, не сул-дам. Но ай-дам можеше да контролира само жена, която може да прелива. Никоя друга жена, нито мъж — младите мъже с тази дарба биваха екзекутирани, разбира се. Жена, която притежаваше тази способност и бъдеше окаишена, не можеше да направи и няколко крачки, без гривната на ръката на сул-дам да включи веригата.

Егеанин се почувства много уморена, докато се изкачваше по стълбите. Заключи отново вратата. Дощя й се и тя да пийне чай, но малкото, което Търсачът беше оставил, бе изстинал, а не й се вареше нов. Вместо това тя седна и измъкна ай-дам от торбата. За нея това представляваше само изкусно свързано сребро; не можеше да го използва, а и с нищо не можеше да й навреди, освен ако някой не я удареше с него.

Дори и само толкова свързана с ай-дам, дори да отричаше, че може да я контролира, бе достатъчно, за да я пронижат тръпки до мозъка на костите. Жените, които можеха да преливат, бяха опасни зверове, а не хора. Тъкмо те бяха разрушили света. Те трябваше да бъдат държани под контрол, иначе щяха да превърнат всички останали в своя собственост. На това беше учена тя, това им бяха проповядвали в Сеанчан от хиляда години насам. Странно, че това, изглежда, не беше се случило тук. Не. Това беше опасно. Опасна нишка на мисълта.

Тя натика ай-дам обратно в торбата и се зае да почисти масата. Обичаше чистотата и оправянето на кухнята й достави малко удоволствие. Докато не осъзна, че вари чай за себе си. Не й се искаше да мисли за Бетамин, а това също така беше опасно глупаво. Отново се разположи до масата и си разбърка мед в чаша чай — бе го сварила колкото може по-черен. Каф нямаше, но и чаят щеше да свърши работа.

Въпреки отрицанията, въпреки молбите, Бетамин можеше да прелива. Дали и други сул-дам го можеха? Заради това ли върховната лейди Сюрот държеше тези от тях, които бяха оставени във Фалме, да бъдат избити? Беше немислимо. Беше невъзможно. Ежегодните изпитания из цял Сеанчан издирваха всяко момиче, притежаващо искрицата на преливането: всяка от тях биваше заличавана от гражданските регистри, биваше заличавана от родовите списъци и биваше отвеждана, за да й се надене нашийник и да стане окаишена дамане. Същите тези изпитания намираха момичета, които можеха да се научат да носят гривната на сул-дам. Никоя жена не можеше да се измъкне от ежегодните проверки, докато не достигнеше възраст, каквато не би могла да достигне, ако притежаваше вродената дарба да прелива. Как бе възможно и едно момиче да бъде взето за сул-дам, след като беше дамане? И въпреки това Бетамин се намираше в мазето, задържана от ай-дам като с котва.

Едно беше сигурно. Възможностите тук бяха потенциално смъртно опасни. Това включваше Кръвта, както и Търсачите. Може би дори Кристалния трон. Дали върховната лейди Сюрот би се осмелила да скрие такъв вид знание от императрицата? В тази компания един обикновен капитан на кораб можеше да умре сред писъци само заради едно неуместно намръщване или да се окаже нечия собственост, предназначена за вулгарни прищевки. Трябваше да научи много повече, ако искаше да избегне Смъртта на Десетте хиляди сълзи. Като начало, трябваше да пръсне повече пари за Гелб и другите окаяни лентяи като него, да намери още сул-дам и да разбере дали ай-дам задържат и тях. Освен това… Освен това бе опнала платна през небелязани на картата рифове без лоцман.

Докосна арбалета, който още лежеше на масата, зареден с отровната стрела, и осъзна, че поне едно нещо е сигурно. Тя нямаше да позволи на Търсачите да я убият. Да я убият само за да помогнат на върховната лейди Сюрот да скрие една тайна. Мисълта беше смразяващо близка до измяна, но въпреки това не я напусна.