Силата на сянката

Глава 55В дълбокото

Коридорите на двореца вече гъмжаха от слуги — всички се питаха трескаво какво става и викаха, изпаднали в паника. Макар и да не можеха да усещат преливането, със сигурност бяха усетили, че палатът е раздран като дрипа. Нинив си запробива път през тях — една от многото слугини в техните очи, сред царящата суматоха.

Сайдар около нея се стопи и изчезна. Да задържи гнева си й беше трудно, още повече че бе разтревожена какво ли е станало с Елейн. Ако Черните сестри я бяха намерили… Кой знае с какво разполагаха освен с този мятащ гиблеплам тер-ангреал? Списъкът, който им бяха дали, не съдържаше обяснения за приложението на всички тер-ангреали.

За момент мерна Лиандрин и Риана, забързани по едно широко мраморно стълбище. Не можеше да види сиянието на сайдар около тях, но ако се съдеше по това как слугините изпищяваха и отскачаха от пътя им, те си отваряха пътека с невидимите бичове на Силата. Зарадва се, че не се беше опитала да задържи Извора — щяха веднага да я различат сред множеството само по сиянието, а докато не си починеше, не бе готова да се противопостави на нито една от двете, камо ли на двете едновременно. Онова, за което беше дошла, вече беше у нея. Те щяха да почакат.

Докато стигне тесния коридор в западната част на двореца, където си бяха определили среща, тълпата се разреди и изчезна. Чакаха я до една малка обкована с бронз врата, заключена с желязна ключалка. Бялата дреха на панархесата можеше да мине за слугинско облекло, ако не се вгледаше човек отблизо, за да забележи, че е копринена, а воалът, който не можеше да скрие лицето й, определено не беше ленен като на слугите. Шумът от виковете долиташе приглушен от стените. Явно вълненията навън продължаваха. Дано сега мъжете успееха да свършат своята част от работата.

Без да обръща внимание на Егеанин, Нинив бързо прегърна Елейн.

— Толкова се притесних. Имаше ли неприятности?

— Ни най-малко. — Егеанин пристъпи на място и по-младата жена я погледна многозначително, а после добави: — Е, Аматера ни създаде малко проблеми, но се оправихме.

Нинив се намръщи.

— Проблеми? Защо ти е създала проблеми? Какво си направила? — Последното беше адресирано към панархесата, която бе вирнала брадичка и отказваше да говори. На Елейн, изглежда, също не й беше до обяснения.

Отговори сеанчанката.

— Опита се да ни се измъкне, за да вдигне бойците си да изхвърлят Мраколюбките. След като я бяхме предупредили.

— Недей толкова да се чумериш, Нинив — каза Елейн. — Хванах я бързо и после малко си поприказвахме. Тя сега е в пълно съгласие с мен.

Бузата на панархесата потрепна.

— В съгласие съм, Айез Седай — рече тя припряно. — Ще правя точно това, което кажете, и ще ви осигуря документи, които ще накарат дори бунтовниците да ви разрешат да преминете без пречки. Няма нужда от повече… приказки.

Елейн кимна, сякаш това напълно я задоволи, и даде знак на останалите да пазят тишина. При което панархесата покорно затвори устата си. Малко нацупено, но това може би се дължеше на формата на устата й. Явно между тях се бяха случили някои не съвсем обичайни неща и Нинив възнамеряваше добре да се осведоми за тях. Но по-късно. Тесният коридор все още беше празен в двете посоки, но паникьосаните викове продължаваха да отекват от дълбините на двореца.

— А ти? — продължи намръщено Елейн. — Трябваше да си тук преди половин час. Ти ли предизвика всичко това? Усетих как две жени преливаха Сила достатъчно, за да се срине целия палат, а малко по-късно някой наистина се опита да го срине. Помислих си, че трябва да си ти. Наложи се да задържа Егеанин да не хукне да те търси.

Егеанин? Нинив се поколеба, но се насили да докосне сеанчанката по рамото.

— Благодаря ти. — Егеанин, изглежда, сама не разбираше съвсем какво бе направила, но кимна. — Могедиен ме намери и докато се чудех как да я измъкна, за да я изправим на съд, Джеейн Кайде за малко щеше да ми откъсне главата с гиблеплам. — Елейн ахна ужасена и тя побърза да я успокои. — Не мина толкова близо до мен.

— Ти си хванала Могедиен? Пленила си една от Отстъпниците?

— Да, обаче тя изчезна. — Ето. Всичко си призна. Тя смутено пристъпи от крак на крак. Никак не обичаше да греши. Особено не й харесваше да е сгрешила, когато тя самата бе изтъквала, че една постъпка е грешна. — Елейн, знам, че настоявах да внимаваме, но след като ми падна в ръцете, не можех да мисля нищо друго освен как да я изправя на съд. — Нинив си пое дълбоко дъх и тонът й стана оправдателен. Колко не обичаше да се оправдава! Къде ли се бавеха тези глупави мъже? — Застраших всичко с провал, защото не успях да съсредоточа мисълта си над това, което правим. Но моля те, недей да ме гълчиш.

— Няма — отвърна твърдо Елейн. — Стига в бъдеще да не забравяш да внимаваш. — Егеанин се окашля. — Ах, да — добави припряно Елейн. Чакането, изглежда, й бе повлияло; на бузите й избиха червени петънца. — Намери ли нашийника и печата?

— У мене са. — Тя потупа торбичката на колана си. Виковете отвън като че ли се усилиха. И тези, които отекваха из коридорите — също. Лиандрин сигурно преобръщаше двореца с главата надолу, за да разбере какво се е случило. — Защо се бавят тези мъже?

— Легионът ми — заговори Аматера. Елейн само я погледна и тя веднага затвори уста. „Разговорът“ между двете трябваше да е бил доста сериозен. Панархесата се цупеше като малко момиченце, изплашено да не го пратят да си ляга без вечеря.

Нинив погледна Егеанин. Сеанчанката се взираше напрегнато във вратата. Беше поискала да я потърси. „Защо не ме оставя да я мразя? Толкова ли съм различна от нея?“

Изведнъж вратата се отвори. Джюйлин измъкна две тънки извити телчета от ключалката и погледна жените. По лицето му се стичаше кръв.

— Бързо. Трябва да се измъкнем оттук преди да е станало неудържимо.

Нинив зяпна над рамото му, за да види какво смята той за неудържимо. Моряците на Бейл Домон, поне триста мъжаги, бяха оформили полукръг около вратата, а самият Домон размахваше дебела сопа и им викаше да ги окуражи. Налагаше се да крещи, заради рева, изпълващ широката улица. Оттам напираха в плътна маса крещящи мъже, едва задържани от моряшките сопи и криваци. Пръснати сред множеството, малки отреди Бели плащове размахваха мечове срещу връхлитащите срещу тях с вили, тояги и с голи ръце хора. Около тях хвърчаха камъни и издрънчаваха върху някой шлем, но почти безшумно в общата глъч. Самотен кон с Бял плащ на седлото изведнъж изцвили и се изправи на задните си крака, след което падна и бързо се изправи, но вече без ездача си. Други останали без ездачи животни се мяркаха сред човешката маса. Това ли бе начинът да могат да се прикрият? Тя се опита да си напомни защо — потупа с ръка торбичката, за да усети печата от сърцекамък вътре и нашийника с гривните — но й беше трудно. Тук, отвън, със сигурност загиваха хора.

— Вие ще се размърдате ли най-сетне? — извика им Том — беше се появил отнякъде и им махаше енергично да излизат. Над една от рунтавите му вежди беше зейнала кървяща рана, а кафявото му наметало вече и за дрипа не можеше да мине. — Ако легионът на панархесата не престане да отстъпва, тук наистина ще стане бъркотия.

Аматера ахна смаяна, но Елейн я избута навън. Нинив и Егеанин ги последваха и веднага щом и четирите жени се озоваха извън вратата, моряците се свиха около тях в плътен пръстен, който започна с бой да си пробива път по-далече от двореца. Единственото, което можеше да прави Нинив, бе да се мъчи да не падне, блъскана от мъжете, които се опитваха да я защитят. Егеанин се подхлъзна и за малко да падне. Нинив я прихвана под мишницата, помогна й да се изправи и си спечели благодарната й усмивка. „Не сме чак толкова различни — помисли си тя. — Не си приличаме, но чак толкова различни не сме.“ Този път не й се наложи да се насилва да се усмихне на сеанчанката.

Тълпата се бе струпала около двореца, но след като се измъкнаха от нея, тесните криви улици се оказаха почти пусти. Тези, които не бяха се намесили в погрома, изглежда, бяха достатъчно благоразумни, за да стоят настрана. Моряците се поразредиха, отваряйки повече пространство за жените. Но всеки случаен минувач, който погледнеше към тях, биваше сподирен от заканителните им погледи. Улиците на Танчико си бяха същите. Странно, но това изненада Нинив. Струваше й се, че е прекарала седмици в палата. Разбира се, градът трябваше да е различен.

След като врявата зад гърба им започна да заглъхва, Том се поклони доста елегантно на Аматера и каза:

— Чест е за мен, панархесо. Ако мога с нещо да ви бъда полезен, само кажете.

Колкото и да беше смайващо, Аматера хвърли поглед към Елейн, направи лека гримаса и отвърна:

— Бъркате ме с някоя друга, добри господине. Аз съм само една бедна бегълка от околностите, спасена от тези добри жени.

Том се спогледа слисано с Джюйлин и Домон, но щом отвори устата си, Елейн каза:

— Не бихме ли могли да се приберем първо в хана, Том? Тук едва ли е най-подходящото място за разговори.

След като пристигнаха в „Двора на трите сливи“, не по-малко изумително беше да чуят как Елейн представи панархесата на Рендра като Тера, бежанка, останала без средства, която имала нужда от постеля и може би някаква работа, за да изкара прехраната си. Ханджийката сви сдържано рамене, но докато отвеждаше „Тера“ към кухните, вече й бърбореше колко хубава коса имала и колко хубава щяла да изглежда в подходяща рокля.

Нинив изчака, докато всички се съберат в Залата на падащите цветенца и вратата се затвори, след което възкликна:

— Тера? И тя отиде? Елейн, Рендра ще я накара да поднася храна в гостилницата!

Елейн не изглеждаше изненадана.

— Да, най-вероятно. — Отпусна се с въздишка на един от столовете, изрита пантофите си и започна енергично да си разтрива ходилата. — Не беше трудно да убедя Аматера, че трябва да се скрие за няколко дни. Наистина, разликата между „Панархесата е мъртва“ и „Смърт на панархесата“ не е чак толкова голяма. Мисля, че гледката на уличния бунт също помогна. Тя не желае да зависи от Андрик да я върне на трона й. Иска собствените й войници да го направят, дори това да означава, че трябва да се крие, докато не се свърже с лорд-капитана на легиона. Убедена съм, че Андрик го чакат изненади с нея. Толкова по-зле, че той не може да я изненада. Заслужава си го. — Домон и Джюйлин се спогледаха и поклатиха глави неразбиращо. Егеанин обаче кимна мълчаливо, сякаш тя поне разбираше за какво става дума и го одобряваше.

— Но защо? — настоя Нинив. — Може би си й ядосана, че се е опитала да ти се измъкне, но чак толкова? Впрочем, как е успяла да ви избяга, след като и двете сте я пазили? — Очите на Егеанин пробягаха към Елейн толкова бързо, че Нинив не беше сигурна дали наистина го е видяла.

Елейн се наведе да разтрие петата на единия си крак — сигурно я болеше; на бузите й изби червенина.

— Нинив, тази жена няма никаква представа как живеят обикновените хора. — Сякаш пък тя имаше! — Тя, изглежда, наистина има чувство за справедливост — така поне ми се струва, — но въпреки това изобщо не се притесни, че в двореца има предостатъчно храна за цяла година. Споменах й за трапезариите за бедни, а тя като че ли изобщо не разбра за какво й говоря! Няколко дни работа, за да си изкара вечерята, няма да й се отразят никак зле. — Тя протегна краката си под масата и раздвижи голите си пръсти. — О, колко е приятно така. Не че слугинството й ще трае дълго, предполагам. След като трябва да вдигне легиона и да измете Лиандрин и останалите от двореца. Жалко, но си е така.

— Да, ще трябва — отвърна й твърдо Нинив. Хубаво беше да поседне, въпреки че не можеше да разбере притесненията на момичето с ходилата й. Днес бяха вървели съвсем малко боси. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. На нас тя ни трябва като панархеса, а не в кухнята на Рендра.

Не мислеше, че се налага да се тревожи заради Могедиен. Тази жена беше имала всякаква възможност да се покаже наяве, след като се бе освободила. Това все още я озадачаваше. Изглежда, не бе привързала щита достатъчно грижливо. Но щом Могедиен не бе проявила охота да й се изпречи тогава, когато сигурно знаеше, че Нинив е почти напълно изтощена, едва ли можеше да се очаква, че изобщо ще ги преследва. Още повече заради нещо, което, изглежда, за нея нямаше особена стойност. Това обаче не се отнасяше и за Лиандрин. Ако Лиандрин разбереше какво се е случило, непременно щеше да ги подгони.

— Правосъдието на щерката-наследница — промълви Том — може би все пак превъзхожда правосъдието на панархесата. Докато се оттегляхме, през онази врата вече се стичаха хора и мисля, че някои от тях трябва да са нахлули в двора. Забелязах пушеци от няколко прозореца. Докато се стъмни, няма да остане нищо повече от проядени от пожара руини. Няма да се наложи войниците да прогонват Черната Аджа и така „Тера“ ще може да изкара няколко дни с уроците, които искаш да й предадеш. От теб един ден ще излезе чудесна кралица, Елейн Андорска.

Доволната усмивка на Елейн увяхна, щом го погледна. Тя стана, заобиколи масата, зарови в джобовете на палтото му за кърпа и започна да попива кръвта по лицето му въпреки яростните му протести.

— Стой мирно — скастри го тя съвсем като майка, загрижена за палавото си дете.

— Не можем ли поне да видим за какво рискувахме главите си? — изпъшка той, след като стана ясно, че Елейн бездруго ще направи това, което си е наумила.

Нинив разтвори торбичката на колана си и постави съдържанието й на масата — черно-белия диск, който трябваше да задържи Тъмния в затвора му, и нашийника и гривните, които предизвикваха в нея тръпки на скръб. Всички се струпаха да ги погледнат.

Домон опипа печата.

— Ей таквоз и аз имах някогаш.

Нинив се усъмни. Печатите бяха само седем. Три от тях вече бяха разчупени, сърцекаменни или не. Един от тях се намираше в ръцете на Моарейн. Оставаха четири. Доколко ли можеха четирите да задържат тъмния в Шайол Гул? Мисъл, от която косите ти да настръхнат.

Егеанин докосна нашийника и избута гривните настрана. Дори и да беше усетила впримчените в тях чувства, не го показа с нищо. Навярно чувствителността бе свързана само със способността да преливаш.

— Не е ай-дам — каза сеанчанката. — Онова е от сребрист метал и е едно цяло.

На Нинив й се дощя да не беше споменавала за ай-дам. „Но тя никога не е носила гривна. И е пуснала онази бедна жена, за която ни каза, да си отиде.“ Бедна жена! Тъкмо тя — тази Бетамин — бе контролирала жени с помощта на ай-дам. Егеанин бе проявила повече милост, отколкото Нинив би могла на нейно място.

— Поне прилича на ай-дам толкова, колкото си приличаме ние с теб, Егеанин. — Жената я погледна изненадана, но след малко кимна. Не бяха толкова различни. Две жени, всяка от която се мъчеше да направи най-доброто, на което е способна.

— Смятате ли да продължите да преследвате Лиандрин? — Джюйлин се разположи на един от столовете и заоглежда предметите на масата. — Независимо дали е прогонена извън Танчико, или не, тя все още е на свобода. И останалите. Но тези неща изглеждат твърде важни, за да си лежат така тук. Може да съм най-обикновен хващач на крадци, но бих казал, че трябва да бъдат отнесени в Бялата кула, за да се пазят там грижливо.

— Не! — възкликна буйно Нинив и сама се стъписа. Както и останалите, ако можеше да се съди по лицата им. Тя вдигна бавно печата и го прибра в торбичката си. — Това заминава за Кулата. Но другото… — Не искаше да докосва повече черните неща. Ако те се озовяха в Кулата, Айез Седай можеха да решат да ги използват също както Черната Аджа. Да контролират Ранд. Дали Моарейн щеше да го направи? Сюан Санче? Такъв риск тя не можеше да поеме. — Това е твърде опасно, за да се рискува да попадне отново в ръцете на Мраколюбките. Елейн, можеш ли да ги унищожиш? Разтопи ги. Не ме интересува, дори масата да прогорят. Просто ги унищожи!

— Разбирам те — отвърна с гримаса Елейн. Нинив се съмняваше, че я разбира — Елейн вярваше в Кулата съвсем чистосърдечно, — но вярваше и в Ранд също така.

Нинив не можеше да види сиянието на сайдар, разбира се, но напрегнатият взор на Елейн в зловещите предмети й подсказа, че тя прелива. Гривните и огърлицата си останаха неподвижни. Елейн се намръщи. Погледът й стана още по-напрегнат. Изведнъж тя поклати глава. Ръката й колебливо посегна към една от гривните, хвана я и я вдигна. И отново я пусна.

— То е… Пълно е с… — Елейн пое дълбоко дъх. — Направих каквото поиска, Нинив. Чук да беше, на локва щеше да се разлее с Огъня, който запредох, но те дори не се сгорещиха.

Значи Могедиен не я беше излъгала. Явно си беше мислила, че не е необходимо, че все едно ще я надвие. „Как все пак се освободи тази жена?“ Но какво да направи с тях сега? Нямаше да допусне да попаднат в нечии други ръце.

— Господин Домон, знаете ли някое много дълбоко място в морето?

— Знам, госпожо ал-Мийра — отвърна той бавно.

Предпазливо, стараейки се да избегне чувствата, Нинив избута гривните и нашийника през масата към него.

— Тези неща трябва да се хвърлят в морето, така че никой да не може да ги намери.

— Ще го направя — кимна той и бързо ги натика в джоба на палтото си, без да крие неудоволствието си от това, че му се налага да докосва нещо, свързано със Силата. — В най-дълбокото място в морето, което знам, край островите Сомера.

Егеанин заби намръщен поглед в пода — явно си мислеше, че иллианецът си отива. Нинив не беше забравила, че тя го бе нарекла „добре сложен мъж“. Колкото до нея самата, идеше й да се разсмее. Всичко почти беше свършило. Щом Домон отпътуваше, с омразния нашийник и гривните щеше да се свърши веднъж и завинаги. Можеха да си тръгнат за Тар Валон. А след това… След това обратно в Тийр, или където се намираше ал-Лан Мандрагоран. Битката с Могедиен, самата мисъл колко близо се бе озовала до възможната си гибел, само усилваше нетърпението й да се оправи с него. Мъж, когото трябваше да дели с една жена, която мразеше, но щом Егеанин можеше да поглежда така ласкаво един мъж, когото някога бе взела в плен — а Домон определено я гледаше с интерес, — и щом като Елейн можеше да обича един мъж, комуто предстоеше да обезумее, тогава и тя щеше да измисли някакъв начин да изпита наслада от това, което можеше да й предложи Лан.

— Дали да не вземем да слезем долу и да видим как се справя „Тера“ като прислужница? — предложи тя.

Скоро в Тар Валон. Скоро.