Силата на сянката

Глава 33Нов вътък в Шарката

Самият лорд Люк се появи почти по петите на момчето. Висок, широкоплещест мъж на средна възраст с твърдо ъгловато лице и тъмночервеникава коса, леко посребряла по слепоочията. В тъмносините му очи се долавяше нескрита надменност и той определено приличаше на благородник от главата до петите с фино скроения си зелен сюртук, дискретно извезан със златни спирали по ръкавите, и с ръкавиците си, изтъкани от златни нишки. Ножницата на меча му също беше инкрустирана със злато, както и върховете на изрядно лъснатите му ботуши. Дори стъпките му през входа на помещението излъчваха величие. Още от пръв поглед Перин изпита към него пълно презрение.

Всички ал-Сийнови и Луинови се втурнаха вкупом да поздравят лорда — мъже, жени и деца — обкръжиха го с усмивки, поклони и приклякания, бърбореха един през друг за честта, с която ги е удостоил с присъствието си, великата чест да бъдат посетени от един Ловец на Рога. Това, изглежда, беше най-възбуждащото. Един лорд под покрива им можеше и да е възбуждащо събитие, но един от онези, които се бяха заклели да дирят легендарния Рог на Валийр — виж, това беше материал за приказки, и то не какви да е. Перин не бе виждал хората от Две реки да се умилкват на някого, но тези тук не бяха далече от това.

Въпросният лорд Люк възприемаше всичко това като нещо дължимо, дори като поредната досада, с която трябва да се примири. Селският народ, изглежда, не забелязваше това или просто не можеше да разпознае този леко отегчен израз и тази леко снизходителна усмивчица. Може би просто смятаха, че това е обичайното поведение на лордовете. В интерес на истината, мнозина мислеха така, но Перин се жегна, че гледа тези хора — своите хора — да се примиряват с това.

След като шумотевицата поутихна, Джац и Елиза представиха другите си гости — всички, с изключение на Трам и Абел, които вече се бяха запознавали с него — на лорд Люк от Чиенделна, като поясниха, че лордът ги е съветвал как да се защитават от тролоците и че ги е окуражавал да се защитават и от Белите плащове — да защитават себе си. От останалата част на помещението се понесе одобрително мърморене. Ако Две реки решаха да си изберат крал един ден, лорд Люк щеше да се радва на пълната подкрепа на ал-Сийнови и Луинови. Той също го знаеше. Отегченото му снизхождение обаче не се задържа дълго.

Още като погледна гладкото лице на Верин, Люк леко се вцепени и очите му бързо пробягаха към ръцете й, толкова бързо, че повечето присъстващи вероятно не го и забелязаха. За малко да изтърве изящните си златни ръкавици на пръстения под. Пълничка и простовато облечена, тя лесно можеше да мине за една от селските жени, но той явно можеше да разпознава лишеното от възраст лице на Айез Седай, щом го видеше. И не беше особено щастлив от това, че вижда такова лице тук. Ъгълчето на окото му леко трепна, когато чу госпожа ал-Сийн да я нарича „госпожа Матуин“, „учена гостенка“.

Верин му се усмихна полусънено.

— Истинско удоволствие — промърмори тя. — Домът Чиенделна. Къде е това? Звучи като да е от Граничните земи.

— Не е толкова велик — бързо отвърна Люк и я изгледа загрижено. — Всъщност е в Муранди. Не голям дом, но древен. — Той, изглежда, беше доста смутен и през останалата част от запознанството неизменно избягваше да я погледне.

Томас погледна съвсем бегло. Сигурно беше съобразил, че това е Стражникът на „госпожа Матуин“, но въпреки това най-демонстративно го пренебрегна. Това беше доста странно. Колкото и добър да беше лорд Люк с меча си, никой не беше достатъчно добър, за да пренебрегне един Стражник. Надменност. Този мъж я притежаваше колкото за десетима. Доказа го с Файле, доколкото това засягаше Перин.

Усмивката, която Люк й предложи, определено изглеждаше повече от самоуверена — беше едновременно свойска и недвусмислено топла. По-точно твърде чаровна и твърде топла. Пое дланта й с две ръце, докато й се покланяше, и се взря в очите й така, сякаш искаше да проникне до тила й. За миг Перин си помисли, че тя ще обърне очи към него, но вместо това тя отвърна на втренчения поглед на лорда, преструвайки се на невъзмутима, леко се изчерви и сведе клепки.

— Аз също съм Ловец на Рога, милорд — каза тя почти без дъх. — Смятате ли, че ще го намерите тук?

Люк примигна и пусна ръката й.

— Навярно, милейди. Кой би могъл да каже къде може да е Рогът? — Файле изглеждаше изненадана — може би разочарована — от внезапната му липса на интерес.

Перин запази изражението си равнодушно. Ако Файле толкова държеше да се усмихва на Уил ал-Сийн и на разни глупави лордове, нейна си работа. Можеше да се прави на глупачка колкото си иска и да се черви пред всеки новопоявил се мъж. Значи, Люк иска да знае къде се намира Рогът на Валийр? Ами в Бялата кула, и толкоз. Изкуши се дори да му го каже, само заради удоволствието да го види как скърца със зъби от безсилие.

Ако Люк беше изненадан от другите непознати, които бе заварил под покрива на ал-Сийн, то реакцията му спрямо Перин беше най-малкото странна. Той се сепна, като видя лицето му, и в очите му проблесна изумление — но след миг изчезна, заменено от лордското му високомерие, ако не се броеше дивото потрепване в ъгълчето на едното му око. Проблемът беше, че всичко това изглеждаше безсмислено. Не жълтите му очи бяха стреснали Люк, Перин беше сигурен в това. По-скоро като че ли лордът отнякъде го познаваше и се беше изненадал, че го вижда тук. Но той никога в живота си не беше срещал този Люк. Нещо повече, можеше да се обзаложи, че Люк се страхува от него. Пълна безсмислица.

— Лорд Люк е този, който ни посъветва да поставим момчетата по покривите — каза Джац. — Никой тролок няма да се приближи, без тези момци да ни предупредят.

— За колко време? — каза сухо Перин. Това ли беше най-добрият пример за съветите на великия лорд Люк? — Тролоците виждат като котки в тъмното. Ще избият вратите ви преди вашите момчета да успеят да извикат.

— Правим каквото можем — изджафка Флан. — Престани да ни плашиш. Тук има деца! Лорд Люк поне ни предлага полезни съвети. Беше в имота ми ден преди да се появят тролоците и се погрижи всички хора да се разположат както трябва. Кръв и пепел, ако не беше той, тролоците щяха да ни избият до един.

Люк сякаш не чу похвалите, отправени към него. Следеше внимателно Перин, докато затъкваше ръкавиците си зад украсената със златна лъвска глава тока на ножницата на меча си. Файле също го гледаше, леко намръщена. Той не й обърна внимание.

— Мислех, че Белите плащове са ви спасили, господин Луин. Мислех, че един патрул на Белите плащове се е появил тъкмо преди нападението на тролоците и ги е прогонил.

— Е, така беше. — Флан прокара ръка през посивялата си коса. — Но лорд Люк… Ако Белите плащове не бяха дошли, щяхме да… Ами той поне не се опитва да ни плаши — измърмори накрая той.

— Значи не ви плаши — каза Перин. — А мен ме плашат тролоците. А Белите плащове ви пазят от тролоците. Когато могат.

— Искате да се доверите на Белите плащове? — Люк измери Перин с хладен поглед, сякаш му бе намерил слабото място. — Кой според вас е виновен за Драскането на Драконовия зъб по хорските врати? О, да, техните ръце не докосват въглен, но всъщност те стоят зад това. Врат се в домовете на тези добри хора, задават въпроси и настояват за отговори, сякаш покривът над главите им е техен. Аз казвам, че тези хора са господари на самите себе си, не са кучета на Белите плащове, за да припкат по петите им. Да патрулират из околността колкото си искат — добре, но да бъдат срещани на вратата и да им се напомни на чия земя се намират. Това казвам аз. Ако държите да бъдете куче на Белите плащове, бъдете, но не карайте тези добри хора да се отказват от свободата си.

Перин посрещна втренчения поглед на Люк твърдо.

— Никакви симпатии не храня към Белите плащове. Те искат да ме обесят, или не сте чували за това?

Високият лорд примигна.

— В такъв случай какво точно предлагате вие?

Перин му обърна гръб и пристъпи пред камината. Нямаше намерение да спори лично с Люк. По-добре беше да го чуят всички. Всички определено гледаха него. Щеше да каже каквото си мисли — и да се свършва.

— Налага ви се да зависите от Белите плащове, да се надявате, че те ще ви опазят от тролоците, че ще дойдат навреме, за да спрат техния набег. Защо? Защото всеки мъж се мъчи да се задържи в собствената си ферма, доколкото може, а ако не може — да бъде колкото е възможно по-близо до нея. Пръснати сте на стотици малки купчинки, като гроздове, узрели за беритба. Докато стоите така, докато ви се налага да се молите Белите плащове да ви предпазят от тролоците да не ви смачкат на вино, нямате друг избор, освен да им позволявате да ви питат каквото им хрумне и да настояват за отговори, каквито те искат. Налага ви се да стоите мирно и да гледате как отвличат невинни хора. Или може би някой тук вярва, че Харал и Алзбет Люхан са Мраколюбци? Или Нати Каутон? А Бодуин и Елдрин? — Абел предизвикателно огледа стаята дали някой ще се осмели да каже „да“, но от това нямаше нужда. Дори Адине Луин бе приковала вниманието си върху Перин. Люк го изгледа намръщено.

— Знам, че не биваше да задържат Нати и Алзбет и прочие — отрони Уит, — но това приключи. — Той отри плешивото си теме и погледна Абел с тревога. — Само дето не са ги пуснали на свобода, разбира се. Но не са задържали никой друг след това, доколкото знам.

— И смятате, че с това се е свършило? — каза Перин. — Наистина ли си въобразявате, че ще се задоволят само с Каутонови и Люханови? С две подпалени ферми? Кои от вас ще се окажат следващите? Навярно затова, че сте казали нещо неподходящо, или просто за назидание. Може да стане така, че тази ферма ще я подпалят Белите плащове, а не тролоците. Да речем, защото някоя нощ на вратата ви издраскат Драконовия зъб. Винаги ще се намерят хора, които вярват на такива глупости. — Доста очи се извърнаха към Адине, която помръдна крака и вдигна рамене. — Дори да се сведе само до това да трябва да свеждате глава пред всеки Бял плащ, който ви дойде, така ли искате да живеете? И децата ви? Да зависите от милостта на тролоците, от милостта на Белите плащове и от милостта на всеки, който ви има зъб. Един щом ви хване за гушите, всички ще ви държат. Сега сте се сврели в килера, надявайки се едно побесняло куче да ви спаси от другото, надявайки се през това време плъховете да не се промъкнат в тъмното и да ви изпохапят.

Джац се спогледа угрижено с Флан и Уит, след което бавно запита:

— Щом смяташ, че не постъпваме правилно, какво предлагаш?

Този въпрос Перин не очакваше — беше сигурен, че ще се ядосат — но продължи без колебание с това, което си беше мислил.

— Съберете хората си. Съберете си овцете и кравите, пилетата, всичко. Съберете ги и ги отведете там, където може да са в безопасност. Идете в Емондово поле. Или в Стражеви хълм, защото е по-близо, въпреки че това ще ви вкара направо в очите на Белите плащове. Докато сте пръснати така по двадесет души тук и петдесетина — там, вие сте лесна плячка за тролоците. Ако сте стотици на едно място, вече имате шанс, при това независещ от това дали ще си скършите вратовете от поклони пред Белите плащове. — Това вече предизвика очаквания от него взрив.

— Да си оставя фермата! — изрева Флан почти едновременно с Уит. — Ти си полудял! — Думите им се заизсипваха като порой, една през друга, допълвани от гневните реплики на братята и братовчедите им.

— Да се местя в Емондово поле? Че аз и сега съм твърде далече да мога да погледна нивите си!

— Аз и сега не знам как ще се оправя с жътвата!

— …ако падне дъжд…

— …после да вдигам пак…

— …табакът ще се съсипе…

— …да оставя стрижбата…!

Юмрукът на Перин, треснал в лавицата на камината, ги прекъсна.

— Не съм видял утъпкана или опожарена нива, нито подпалена къща или плевня, ако там не е имало хора. Тролоците идват заради хората. Но ако все пак я подпалят? Зърното може отново да се посее. Камъкът, хоросанът и дървото могат да се възстановят. Но това можеш ли го възстанови? — Той посочи бебето в ръцете на Лайла, при което тя притисна детенцето към гърдите си и го погледна с гняв, сякаш той се канеше да й го вземе. Надигна се тревожен ропот.

— Да напуснем — промърмори Джац и поклати глава. — Не знам, Перин.

— Изборът е ваш, господин ал-Сийн. Земята ще си е тук и като се върнете. Тролоците не могат да я отнесат. Помислете дали може да се каже същото за семейството ви.

Стаята забръмча като кошер. Много от жените загълчаха мъжете си, главно онези, за чиито поли се държаха по едно-две деца. Никой от мъжете не се захвана да спори.

— Интересен план — каза Люк и изгледа продължително Перин. По лицето му не можеше да се разбере дали го одобрява. — Ще следя да видя как ще се развие. А сега, господин ал-Сийн, трябва да си тръгвам. Отбих се само да видя как сте. — Джац и Елиза го изпратиха до вратата, но останалите бяха твърде заети с обсъжданията си, за да му обърнат много внимание. Люк излезе, стиснал здраво устни. Перин имаше чувството, че заминаванията му доскоро са били не по-малко пищни от пристиганията.

Щом го отпрати, Джац се запъти към Перин и каза:

— Доста смел е планът ти. Трябва да призная, че никак не съм склонен да си оставя фермата, но приказките ти са разумни. Не знам само Чедата как ще погледнат на това. Те ми се струват много недоверчиви. Може да помислят, че кроим нещо срещу тях, като разберат, че се сбираме.

— Да си мислят — отвърна Перин. — Едно село, пълно с хора, спокойно може да се възползва от съвета на Люк и да им каже да си гледат работата. Или смятате, че е по-добре да останете уязвими, само за да си спечелите благоволението на Белите плащове?

— Не, разбирам те. Убеди ме. А и всички останали, струва ми се.

Изглежда, така си беше. Мърморенето скоро заглъхна, но само защото всички като че ли се бяха съгласили. Дори Адине, която гръмко нареждаше на дъщерите си веднага да стягат багажа за заминаване, кимна на Перин в знак на одобрение.

— Кога смятате да тръгнете? — обърна се Перин към Джац.

— Веднага щом всички се приготвят. Можем да се доберем до фермата на Джон Гаелин на Северния път преди залез. Ще предам на Джон какво си казал, и на всички до Емондово поле. По-добре там, отколкото в Стражеви хълм, ако искаме да сме по-далеч и от Белите плащове, и от тролоците. — Джац почеса редките косми по темето си. — Виж, Перин, не вярвам Чедата да посегнат всъщност на Нати Каутон и на момичетата, или на Люханови, но все пак се тревожа. Ако си помислят, че заговорничим, кой може да каже какво ще направят?

— Смятам да ги освободя колкото мога по-скоро, господин ал-Сийн. Както и всички задържани от Белите плащове, впрочем.

— Смел план — повтори Джац. — Е, аз тогава да накарам хората да се раздвижат, ако искам да ги отведа при Джон преди залез. Върви със Светлината, Перин.

— Много смел план — каза Верин, щом господин ал-Сийн се забърза навън да дава нареждания да приготвят фургоните и хората да вземат това, което могат да носят. Килнала глава, тя изгледа Перин с не по-малко любопитство, отколкото Файле — Файле го гледаше така, сякаш никога досега не беше го виждала.

— Не разбирам защо всички го наричат така — каза той. — „План“, искам да кажа. Оня Люк говореше глупости. Да оскърбяват Белите плащове пред вратите си. Момчета по покривите да гледат за тролоци. Все едно сами да си отворят портите за бедствието. Само им го изтъкнах. Трябвало е да го направят още от самото начало. Този човек… — Въздържа се да каже, че Люк го беше подразнил. Не и в присъствието на Файле. Можеше да го разбере погрешно.

— Разбира се — отвърна спокойно Верин. — Не съм имала възможност да наблюдавам как действа преди. Или може би съм имала, но не съм знаела.

— За какво говорите? Какво да наблюдавате, че действа?

— Перин, когато пристигнахме, тези хора бяха готови да се държат тук на всяка цена. Ти им обясни нещата разумно и със силно чувство, но мислиш ли, че ако същото беше казано от мен, щяха да се помръднат, или от Трам или Абел? От всички нас ти най-добре би трябвало да знаеш колко опърничави могат да са хората на Две реки. А ти промени хода на събитията, който щеше да последва в Две реки без теб. Само с няколко думи, изречени в миг на… раздразнение? Тавирен наистина притеглят хорските съдби към собствената си шарка. Забележително. Наистина се надявам да имам възможност отново да понаблюдавам Ранд.

— Каквото и да е — промърмори Перин, — за добро е. Колкото повече хора са заедно на едно място, толкова по-безопасно е.

— Разбира се. Ранд всъщност държи Меча, доколкото разбирам?

Той се намръщи, но нямаше смисъл да не й го казва. Тя знаеше за Ранд и знаеше също така какво означава Тийр.

— Държи го.

— Пази се от Аланна, Перин.

— Какво? — Бързите смени на темата от страна на Айез Седай го объркаха. Особено когато тя взе да му обяснява да направи нещо, за което той сам се беше сетил и при това смяташе да го пази в тайна от нея. — Защо?

Лицето на Верин остана невъзмутимо, но тъмните й очи изведнъж грейнаха, будни и пронизващи.

— В Бялата кула съществуват много… замисли. Далеч не всички са злонамерени, но понякога е трудно да се каже, преди да е станало твърде късно. А дори и най-добронамерените често допускат някои нишки да бъдат скъсани по време на втъкаването, няколко пръчки да се счупят и да бъдат махнати, докато се плете кошницата. Един тавирен може да се окаже много полезна пръчка в изплитането на какви ли не планове. — Пак така внезапно тя придоби леко смутен вид от блъсканицата наоколо и смени темата. — Господин ал-Сийн съвсем не си губи времето, нали? Ще ида да видя дали ще може да отдели някой да се погрижи и за конете ни.

Файле потръпна, когато Кафявата сестра се отдалечи.

— Понякога тези Айез Седай ме правят… неспокойна — промърмори тя.

— Неспокойна ли? — възкликна Перин. — В повечето случаи те ме плашат до смърт.

Тя се изсмя тихичко и започна да си играе с едно от копчетата на палтото му.

— Перин, аз бях… глупачка.

— Какво искаш да кажеш? — Тя вдигна очи към неговите — още малко и щеше да скъса копчето, затова той добави бързо: — Ти си една от най-малко глупавите хора, които съм познавал. — Стисна зъби и си затвори устата, преди да е добавил „в повечето случаи“ и остана доволен, че го направи, защото тя се усмихна.

— Много мило от твоя страна, че ми го казваш, но наистина бях глупава. — Потупа копчето и започна да му оправя палтото — от което изобщо нямаше нужда — и да глади с длани реверите му. — Ти беше толкова глупав — заговори тя бързо — просто защото онзи младеж ме погледна — ама наистина, видът му е твърде момчешки; изобщо не е като теб — че си помислих дали да не те накарам малко да поревнуваш — само мъничко — като се престоря — просто се престоря, — че съм очарована от лорд Люк. Не трябваше да го правя. Ще ми простиш ли?

Той се помъчи да подреди обърканите й думи. Добре беше, дето е преценила, че видът на Уил е хлапашки — ако се опиташе да си пусне брада, сигурно щеше да е хилава — но не спомена как бе отвърнала на погледа на Уил. А ако просто се бе преструвала, че е привлечена от ухажващия я Люк, защо тогава се изчерви така?

— Разбира се, че ти прощавам — каза той. Но очите й блеснаха опасно. — Искам да кажа, няма за какво да ти прощавам. — Блясъкът в очите й обаче стана още по-силен. Всъщност какво очакваше тя да й каже? — А ти ще ми простиш ли? Когато се опитвах да те пропъдя, казах неща, които не биваше да говоря. За това ще ми простиш ли?

— Казал си неща, които имат нужда от прошка? — попита тя с мил гласец и той разбра, че е изпаднал в беда. — Не мога да си спомня, но ще го имам предвид.

Щяла да го има предвид? Ето това наистина прозвуча като от уста на благородна дама; навярно баща й работеше за някой лорд и тя бе наблюдавала как говорят дамите. Нямаше никаква представа какво иска да му каже. Но беше сигурен, че много скоро ще го разбере.

Беше истинско облекчение отново да се метне на седлото на Стъпко, при цялата тази суматоха наоколо — хората запрягаха фургоните и спореха какво могат да вземат със себе си и какво не могат, хлапетиите тичаха да изловят пилетата и гъските. Някои от по-големите момчета вече подкарваха добитъка на изток, други изкарваха овце от кошарата.

Файле не поясни за какво точно е намекнала. Вместо това му се усмихна и сравни пазенето на овцете тук с гледането им в Салдеа, а когато едно от момичетата й донесе букет от червени свенливчета, понечи да му забоде няколко от цветчетата в брадата, смеейки се на усилията му да я спре. Накратко казано, накара го да излезе от кожата си. Май пак трябваше да поговори с господин Каутон.

— Върви със Светлината — пожела му господин ал-Сийн, когато вече бяха готови да потеглят — и пази момчетата.

Четирима от младежите бяха решили да тръгнат с тях. Яздеха рунтави коне, много по-лоши от тези на Трам и Абел. На Перин не му стана ясно защо точно той трябва да пази момчетата. Бяха по-големи от него, макар и не много. Единият беше Уил ал-Сийн, вторият — братовчед му Бан, един от синовете на Джац, който водеше за носа всички в тази фамилия, другите двама бяха от Луинови, Тел и Данил, които толкова приличаха на Флан, че човек можеше да ги вземе за негови синове, а не за племенници, Перин се бе опитал да ги разубеди, особено след като те дадоха ясно да се разбере, че искат да помогнат за освобождаването на Каутонови и Люханови от Белите плащове. Те, изглежда, си въобразяваха, че всичко е въпрос само на едно яздене до лагера на Чедата, където просто ще настоят всички задържани да им бъдат върнати. „Да им покажем своето непокорство“, така го бе нарекъл Тел, при което косите на Перин едва не настръхнаха. Ето докъде водеха прекалено многото приказки на веселчуните. И слушането на глупаци като Люк. Подозираше, че Уил си има и други причини, колкото и да се преструваше, че за него Файле не съществува, но и останалите му бяха доста.

Никой не възрази. Трам и Абел само изглеждаха загрижени дали младежите могат да боравят с лъковете и дали могат да се държат на гърбовете на конете си, а Верин само наблюдаваше и си записваше нещо в бележника. Томас изглеждаше развеселен, а Файле се зае да плете венче от свенливчетата, което накрая се оказа предназначено за Перин. С въздишка той го окачи на седлото си и обеща:

— Ще се погрижа за тях, колкото мога, господин ал-Сийн.

Но на една миля извън фермата на ал-Сийн си помисли, че може да изгуби някои от тях още тук — от една горичка изведнъж изскочиха Гаул, Байн и Чиад и затичаха да се изравнят с тях. Да ги изгуби от айилските копия. Защото Уил и приятелите му припряно заопъваха лъковете си. Без да спират, айилците надигнаха копия, готови да ги метнат, и междувременно забулиха лицата си. Отне му няколко минути, докато оправи недоразумението. Гаул и двете Деви, изглежда, взеха всичко за голяма шега и се разсмяха гърлено, което изнерви Луинови и ал-Сийнови не по-малко, отколкото след като разбраха, че тримата са айилци, при това — две жени. Уил пусна усмивка на Байн и Чиад и двете се спогледаха и си кимнаха. Перин не разбра какво точно става, но реши да остави нещата каквито са, освен ако Уил не държеше непременно да му прережат гърлото. Щеше да има достатъчно време да го спре, ако някоя от айилките посегнеше да извади нож. Можеше да научат Уил едно-друго за усмивките.

Смяташе да яздят към Стражеви хълм с всички сили, но на около миля северно от фермата на ал-Сийн видя една от онези ферми, чиито разпръснати пушеци бе забелязал преди. Трам ги държеше достатъчно надалече, така че хората из фермата изглеждаха смътни силуети. Но не и за очите на Перин — той можеше да различи децата в двора. А Джац ал-Сийн беше най-близкият им съсед. Беше, до днес. Той се поколеба, после дръпна юздите на Стъпко и зави към фермата. Не че беше вероятно да им помогне, но трябваше поне да се опита.

— Какво правиш? — попита Трам свъсено.

— Ще им дам същия съвет, който дадох на господин ал-Сийн. Няма да отнеме много време.

Трам кимна и го последва. Верин гледаше Перин умислено. Айилците се отделиха недалече от фермата, за да ги изчакат, Гаул тичаше малко настрана от Девите.

Перин не познаваше Торфинови, нито те него, но за негова изненада, след първоначалната възбуда от появата на странниците и зяпналите погледи към Томас, Верин и Файле, те се вслушаха и започнаха да впрягат коне в два фургона и две каруци с високи колелета още преди той и спътниците му да са поели отново по пътя си.

Спираха още три пъти, когато пътят им ги доближеше до някоя фермерска къща, на едно място — цели пет, струпани на едно място. Винаги беше същото. Хората бурно протестираха, че не могат току-така да оставят фермите и имота си, но всеки път Перин оставяше зад гърба си суетня и събиране на домашните животни.

А се случи и нещо друго. Той не можеше да спре Уил и братовчед му, или Луинови, да говорят с младежите по фермите. Така групата им нарасна на тринадесет — Торфинови и ал-Дайлови, Аханови и Марвинови, въоръжени с лъкове и яхнали всевъзможна сбирщина от дребни кончета и коне за оран, всички изгарящи от нетърпение да освободят пленниците на Белите плащове.

Не за всички беше така гладко, разбира се. Уил и останалите от фермата на ал-Сийн смятаха, че не е честно Перни да предупреждава новоприсъединилите се за айилците, с което разваляше веселбата, която очакваха. Колкото до Перин, младежите бяха изнервени и от начина, по който се озъртаха към всеки храст, да не говорим за горичките, ставаше ясно, че си мислят, че има още айилци, каквото и да им разправяше. Отначало Уил се опита да се прави на главатар над Торфинови и останалите под предлог, че той пръв се е присъединил към Перин — е, един от първите поне, призна той, след като Бан и Луинови го изгледаха сърдито — докато те били новобранци.

Перин сложи край на това, като ги раздели на две приблизително равни групи и постави начело съответно Данил и Бан, което, разбира се, предизвика известно ръмжене в началото. Ал-Дайови смятаха, че водачите им трябва да се изберат по възраст — понеже Били ал-Дай беше най-големият от всички с цяла година, докато други изтъкваха Хю Марвин като най-добър следотърсач, а пък Кенли Ейхан бил ходил в Стражеви хълм много пъти, още преди да се появят Белите плащове, така че познавал пътищата около селото. Изглежда, всички смятаха ставащото за обикновена лудория. Фразата на Тел за показване на непокорство се повтори неведнъж.

Най-накрая Перин, едва сдържайки яда си, накара всички да спрат на една поляна.

— Това не ви е игра, нито танц на Бел Тин. Ще правите каквото ви се каже, иначе се връщате вкъщи. Бездруго не знам каква е ползата от вас и нямам намерение да оставя да ви избият само защото си въобразявате, че знаете какво правите. А сега се подредете и млъкнете. Забръмчали сте ми като Женски кръг, напъхан в гардероб.

Те мигом се подчиниха и се подредиха в две колони зад Бан и Данил. Уил и Били се бяха намръщили обидено, но каквито и възражения да имаха, ги премълчаха. Файле кимна одобрително на Перин, Томас също. Верин гледаше всичко това с гладко, неразгадаемо лице — несъмнено мислеше, че наблюдава действията на един истински тавирен. Перин не сметна за необходимо да й обяснява, че просто прави това, което според него би направил един шиенарец, когото той познаваше, един войник на име Юно, макар че несъмнено Юно на негово място щеше да ги изкомандва с доста по-грубовати изрази.

С приближаването им към Стражеви хълм все по-често започнаха да се появяват ферми, струпани все по-близо една до друга, както в близост до Емондово поле, като непрекъсната черга от разделени с плетове ниви, разделени с тесни синури, пътеки и черни коларски пътища. Въпреки спиранията им в четирите ферми, все още беше светло, хората все още работеха по нивите и момчетата водеха стада овце и добитък от пасищата за нощувка. В такива дни никой нямаше да остави животните си на открито.

Трам предложи Перин да престане да предупреждава хората и той се съгласи, макар и с неохота. Тук всички щяха да се запътят към Стражеви хълм и по този начин да вдигнат по тревога Белите плащове. Двадесетина души, яздещи заедно по околните пътища, привличаха достатъчно погледи, въпреки че повечето хора, изглежда, бяха твърде улисани в работата си, за да им обърнат внимание. Но рано или късно това трябваше да стане и колкото по-рано — толкова по-добре. Докато хората оставаха сами в околностите, нуждаейки се от закрилата на Белите плащове, Чедата щяха да държат на позициите си в Две реки и нямаше да са склонни да отстъпят.

Перин следеше зорко за някакви признаци за патрули на Белите плащове, но ако се изключеше един облак прах, понесъл се по Северния път, не забеляза други.

Трам и Абел знаеха една горичка, която осигуряваше добра гледка към стана на Белите плащове — шубрак от млади дъбови дръвчета, ясен и клен, покриващ три-четири хайда на малко повече от миля югозападно от Стражеви хълм, над открита поляна. Бързо влязоха в горичката откъм юг. Перин можеше само да се надява, че никой не е забелязал приближаването им, че никой няма да се учуди защо не са излезли от шубрака и да започне да го обсъжда.

— Останете тук — заръча той на Уил и останалите младежи. — Дръжте лъковете си готови за стрелба и се пригответе да побегнете, чуете ли вик. Но не тръгвайте, без да сте ме чули да викам. И ако някой от вас вдигне шум, ще му смачкам главата като на наковалня. Дошли сме тук да огледаме, а не да привличаме вниманието на Белите плащове, като тъпчем наоколо като слепи бичета. — Те заопипваха нервно лъковете си и закимаха в отговор. Като че ли започваше да им просветва вече с какво са се захванали. На Чедата на Светлината сигурно никак нямаше да им хареса да разберат, че хора от Две реки яздят наоколо, при това въоръжени.

— Ти да не си служил войник? — запита го тихо озадачената Файле. — Някои от… пазачите на баща ми говореха по същия начин.

— Ковач съм — засмя се Перин. — Просто съм чувал как говорят войниците. Но, изглежда, върши работа. — Дори Уил и Били се озъртаха неспокойно и почти не смееха да помръднат.

Примъквайки се от дърво на дърво, той и Файле последваха Трам и Абел до мястото, където айилците вече се бяха спотаили, недалече от северния край на горичката. Верин също се оказа там, както и Томас, разбира се. Храстите им осигуряваха тънка преграда от листа, достатъчна, за да ги прикрие, но не толкова, че да им пречи да наблюдават.

Лагерът на Белите плащове се простираше в подножието на Стражеви хълм. Стотици мъже, някои с ризници, се движеха между дълги прави редици бели шатри. Огражденията за конете бяха разположени от изток и запад. Разседлаването на коне и четкането им показваше, че патрулите са свършили дежурството си, докато в същото време двойна колона от може би стотина конници, свежи и изрядни, потегляше в бодра стъпка по посока на Водния лес. На интервали около лагерното укрепление маршируваха стражи в бели плащове, с вдигнати на рамо копия. Излъсканите им шлемове блестяха под лъчите на залязващото слънце.

До ушите на Перин достигна глух тътен. Далече откъм запад се появиха двадесетина ездачи — препускаха в галоп по пътя откъм Емондово поле. Няколко минути да се бяха забавили, и със сигурност щяха да ги забележат. Прозвуча рог и мъжете из лагера се раздвижиха към вечерните огньове за храна.

По-настрана от основния се виждаше един по-малък стан, чиито палатки бяха пръснати безразборно, някои бяха провиснали на въжетата си. Които и да бяха обитателите им, явно в момента ги нямаше. Само няколко коня, които лениво махаха опашки, показваха, че станът изобщо има обитатели. Не бяха Бели плащове. Чедата на Светлината бяха твърде изрядни за такъв мърляво поддържан стан.

Между горичката и двата стана се простираше широка поляна, покрита с трева и полски цветя. Местните селяни най-вероятно я използваха за пасище. Но не и сега. Пространството беше доста равно. Бели плащове, втурнали се в галоп като онзи патрул, можеха да го покрият само за минута.

Абел насочи вниманието на Перин към по-големия лагер.

— Виждаш ли ей онази палатка в средата, с по един страж от двете страни на входа? — Перин кимна. Ниско спусналото се слънце хвърляше резки сенки на изток, но той виждаше достатъчно добре. — В нея са Нати и момичетата. Както и Люханови. Виждал съм ги да влизат и излизат оттам. По един човек и винаги придружени от страж, дори до тоалетните.

— Три пъти сме се опитвали да се промъкнем през нощта — каза Трам, — но те пазят много зорко около лагера. Последния път едва успяхме да се измъкнем.

Щеше да е все едно да се опиташ да си напъхаш главата в мравуняк и да се надяваш мравките да не те изпохапят. Перин седна в основата на един висок ясен и постави лъка на коленете си.

— Искам да помисля малко. Господин ал-Тор, бихте ли укротили малко Уил и другите момци? Гледайте на някой да не му хрумне да хукне към дома си. Като нищо ще препуснат право към Северния път, без да помислят, и ще ни довлекат стотина Бели плащове тук да видят какво става. Ако някой се е сетил да си вземе храна, погрижете се да хапнат. Ако се наложи да побегнем, може да изкараме на седлата цяла нощ.

Изведнъж осъзна, че раздава заповеди, но когато понечи да се извини, Трам се ухили и каза:

— Перин, ти пое командването в имота на Джац. Не за първи път следвам командите на по-млад от мен, който знае какво трябва да се направи.

— Добре се справяш, Перин — похвали го и Абел преди двамата с Трам да се оттеглят сред дърветата.

Смутен, Перин се почеса по брадата. Значи той бил поел командването? Всъщност да — нито Трам, нито Абел бяха взимали решения, откакто напуснаха фермата на ал-Сийн, само предлагаха съвети и оставяха на него да реши. Освен това от онзи момент никой не беше го нарекъл „момко“.

— Интересно — подхвърли Верин, която за пореден път си беше извадила бележника. Той съжали, че няма възможност да надникне в записките й.

— Пак ли ще ми изтъкнеш, че върша глупости? — каза той.

Вместо да му отговори, тя промълви замислено:

— Още по-интересно ще е да видя какво ще направиш по-нататък. Не мога да кажа, че разклащаш света из основи като Ранд ал-Тор, но Две реки със сигурност се размърдаха. Чудно дали имаш някаква идея в каква посока точно си ги задвижил.

— Смятам просто да освободя Люханови и Каутонови — отвърна й той раздразнено. — Това е всичко! — Ако се изключеха тролоците. Той облегна глава на дънера и притвори очи. — Всичко, което правя, го правя, защото съм длъжен. Две реки ще си останат точно там, където са си били винаги.

— Разбира се — отвърна Верин.

Чу я как се отдръпва с Томас, пантофите и ботушите стъпваха еднакво безшумно по покритата с ланска шума земя. Отвори очи. Файле се беше загледала след двойката, присвила очи.

— Никога няма да те остави на мира — промърмори тя. Венчето червени свенливчета, което бе оставил на седлото си, висеше на китката й.

— Айез Седай никога не те оставят на мира — каза той.

Тя го погледна предизвикателно.

— Решил си да ги измъкнеш още тази нощ, нали?

Наистина трябваше да го направи сега. Защото слухът вече се разнасяше и хората знаеха, че е тук. Може би Белите плащове въпреки това нямаше да наранят пленниците си. Може би. На милостта на Белите плащове можеше да разчита толкова, колкото да вярва, че би могъл да вдигне кон. Погледна Гаул и той му кимна.

— Трам ал-Тор и Абел Каутон се движат доста добре за влагоземци, а тези Бели плащове са твърде вдървени, за да забележат всичко, което се движи в тъмното. Смятам, че очакват враговете им да се появят в голямо количество и на открито.

Чиад извърна сивите си присмехулни очи към айилеца.

— Да не си решил да се движиш като вятъра бе, Каменно куче? Много ще е забавно да видим как едно Каменно куче се движи леко. Като освободим със сестра ми по копие затворниците, май ще трябва да се връщаме за теб, ако се окажеш твърде стар, за да си намериш сам пътя назад. — Байн я докосна по ръката и тя погледна изненадано огненокосата жена, после леко се изчерви.

Перин си пое дълбоко дъх. Ако кажеше на Файле, че не иска да тръгне с него, Байн и Чиад със сигурност също нямаше да дойдат. Те продължаваха да изтъкват, че са с нея, а не с него. Може би Файле също. Може би двамата с Гаул щяха да се справят сами, но не виждаше как ще я накара да остане, ако тя не се съгласеше. Файле си беше Файле и ако поискаше, просто щеше да се запромъква след тях.

— Ти оставаш плътно до мен — каза й той твърдо. — Искам да спася пленници, а не да дам на Белите плащове още един.

Засмяна, тя коленичи до него и го сръга с рамо.

— Да остана плътно до теб звучи чудесно. — И нахлузи венчето червени цветя на главата му. Байн се изкикоти.

Перин извъртя очи нагоре. Виждаше само края на венчето, увиснало над челото му. Сигурно изглеждаше като пълен глупак. Но го остави.

Слънцето се плъзна надолу бавно като пчела по мед. Абел донесе малко хляб и сирене — в края на краищата се оказа, че повече от половината кандидат-герои не бяха се сетили да си вземат храна — и те започнаха да се хранят. Скоро настъпи нощта, осветена от вдигналата се вече високо луна, полуприкрита от перестите облаци. Перин чакаше. В лагера на Белите плащове светлините загаснаха, също и в Стражеви хълм. Той сбра около себе си Трам, Файле и айилците. Различаваше ясно лицата на всички. Верин стоеше достатъчно близо, за да може да чува. Абел и Томас бяха с младежите от Две реки.

Чувстваше се доста неловко да им дава указания, затова беше кратък. Трам трябваше да държи всички готови да препуснат в момента, в който той се върне с пленниците. Белите плащове щяха да се впуснат да ги преследват веднага щом разберяха какво става, затова имаха нужда от убежище. Трам знаеше едно — изоставена ферма в края на Западния лес.

— Постарайте се да не убивате никого, ако можете — предупреди Перин айилците. — Белите плащове ще са достатъчно разгорещени от това, че са загубили пленниците си. Но ако изгубят и от своите хора, и слънцето ще подпалят. — Гаул и Девите кимнаха, сякаш горяха от нетърпение. Странни хора. Скоро тримата изчезнаха в нощта.

— Внимавай — каза му тихо Верин, когато той метна лъка на рамото си. — Да си тавирен не означава, че си безсмъртен.

— Знаеш ли, Томас също щеше да ни е от полза.

— Нима смяташ, че един в повече е от значение? — отвърна тя замислено. — Освен това имам друга работа за него.

Той поклати глава и започна да се измъква от горичката на лакти и колене. Файле пълзеше плътно до него. Тревата и полските цветя бяха израснали достатъчно високо, за да ги прикрият. Радваше се, че тя не може да види лицето му. Беше ужасно уплашен. Не за себе си, но ако на нея й се случеше нещо…

Запълзяха през откритото пространство като още две лунни сенки и се спряха по сигнал на Перин на десетина крачки от пътеката, по която крачеха стражите, малко пред първата редица палатки. Двама от тях се озоваха един пред друг съвсем близо, изтопуркаха и спряха.

— В нощта произшествия няма — обяви единият. — Светлината дано ни освети и защити от Сянката.

— В нощта произшествия няма — отзова се другият. — Светлината дано ни освети и защити от Сянката.

Обърнаха се кръгом и закрачиха отривисто, без да поглеждат нито наляво, нито надясно.

Перин ги остави да изминат дузина крачки, след което докосна рамото на Файле и се надигна. Стъпвайки почти на пръсти, те бързо се втурнаха през палатките и отново залегнаха зад първата редица. Вътре мъжете хъркаха или мърмореха в съня си. Като се изключи това, в лагера цареше тишина. Стъпките на нощната стража отекваха съвсем ясно. Миришеше на загасени огньове, на зебло, на коне и на хора.

Той махна с ръка на Файле да го последва. Въжетата на палатките бяха препятствие за непредпазливи хора в мрака. Той обаче ги виждаше ясно и ловко се промушваше между тях.

Беше запомнил разположението на палатката на пленниците и предпазливо се насочи към нея. Почти в центъра на лагера. Дълъг път дотам и също така дълъг обратно.

Скърцането на ботуши по утъпканата земя и изпъшкването на Файле го накара бързо да се извърне — и в същия миг го събори втурнал се огромен силует в бял плащ — мъж, едър почти колкото майстор Люхан. В гърлото му се впиха железни нокти. Перин сграбчи брадичката на мъжа с една ръка и блъсна нападателя си с юмрук в ребрата, но се чу само пъшкане — никакъв друг резултат. В ушите му закипя кръв, започна да му причернява. Ръката му зашари за секирата, но пръстите му бяха изтръпнали.

Изведнъж мъжът се сгърчи и се срина върху него. Перин отблъсна отпуснатото му тяло и побърза да изпълни дробовете си със сладкия нощен въздух.

Файле пусна цепеницата и потърка слепоочието си.

— Реши, че не си струва да се пази от мен — прошепна тя.

— Глупак — отвърна й шепнешком Перин. — Но силен. — Тези пръсти на шията щеше да ги усеща с дни. — Добре ли си?

— Разбира се. Не съм от порцелан.

Колкото за това, и той не мислеше, че е.

Придърпа отпуснатото тяло до една от палатките, свали белия плащ и бързо завърза краката и ръцете на мъжа с жилки за тетива. Кърпичката, която намери в джоба му, послужи за запушалка на устата. Не беше от най-чистите, но това си беше негов проблем. После наметна плаща на раменете си. Ако ги видеше още някой, може би щеше да го вземе за един от своите. Под пламтящия слънчев изгрев на плаща висеше златен пискюл, показващ някакъв ранг. Офицерски. Още по-добре.

Закрачи открито и бързо между палатките. Онзи нещастник можеха да го намерят всеки момент и да вдигнат тревога. Файле се запромъква до него като сянка.

Когато се приближи до палатката със затворниците, той забави ход, за да не предизвика стражите; от едната страна стоеше страж с бяло наметало, бляскавият връх на копието на другия стърчеше над покрива й.

Изведнъж острият връх изчезна. Звук не се чу.

Само миг след това две тъмни петна изведнъж изникнаха от мрака — двама забулени айилци, нито един от които не беше висок колкото Гаул. Преди стражът да успее да се раздвижи, един от забулените силуети подскочи и го ритна в лицето. Той се олюля. Другата Дева се завъртя и прибави и своя ритник. Стражът рухна, сякаш останал без кости. Присвити, Девите се озърнаха, с готови за хвърляне копия.

При вида на Перин в белия плащ за малко щяха да се нахвърлят върху него, но после забелязаха Файле. Едната поклати глава и прошепна нещо на другата, която като че ли се засмя беззвучно.

Перин се опита да си внуши, че няма защо светът да му е крив, но най-напред Файле го бе спасила да не го удушат, а ето че сега тя се оказа причината някое копие да не прониже вътрешностите му. Дотук поне представляваше страхотна гледка за човек, претендиращ, че ръководи спасителна акция.

Отметна платнището и надникна в шатрата. Майстор Люхан спеше до самия вход, а жените се бяха сгушили отзад. Перин затисна с шепа устата на Харал Люхан и когато очите на мъжа се ококориха от изумление, сложи пръст на устните си.

— Събуди останалите — зашепна Перин. — И тихо. Измъкваме ви оттук. — Очите на майстор Люхан блеснаха — беше го познал.

Перин се измъкна от палатката и свали плаща на стража. Той дишаше тежко и хрипливо през счупения си нос, но преобръщането не го свести. Сега вече трябваше да бързат. Гаул ги чакаше, наметнал плаща на другия страж. Тримата айилци следяха бдително околните шатри. Файле направо подскачаше от нетърпение.

Да се измъкнат по същия начин, по който се бяха добрали дотук, беше невъзможно. Перин го знаеше от самото начало. Дори господин и госпожа Люхан да успееха да се движат достатъчно бързо — нещо, в което той се съмняваше — Боуд и Елдрин щяха да ги забавят. Те се бяха сгушили една в друга слисани — не можеха да повярват на неочакваното си спасение. Само тихото мърморене на майка им ги спираше да не се разреват. Това той го беше предвидил. Трябваха им коне.

Той поведе групата след промъкващите се като призраци айилци. Файле и Каутонови вървяха след него, Харал и Алзбет бяха на опашката. За нечий небрежен поглед щяха да приличат на трима Бели плащове, придружаващи четири жени.

Оградените коне се пазеха, но само откъм външната страна на лагера. В края на краищата, защо да ги пазят от хората, които ги яздят? Това обстоятелство определено улесни Перин. Просто пристъпиха до първата редица коне, най-близо до палатките, и всеки си отвърза по един, с изключение на айилците. Най-трудното се оказа да вдигнат госпожа Люхан на голия гръб на коня — наложи се да я повдигнат Перин и майстор Люхан, а тя през цялото време придърпваше полите си, за да си прикрие коленете. Нати и момичетата й яхнаха своите коне леко, както и Файле, разбира се. Стражите, които уж трябваше да пазят конете, продължаваха маршовата си стъпка, подвиквайки си, че нямало никакви произшествия в нощта.

— Като ви дам знак… — започна Перин и в този момент някой откъм лагера извика и от палатките започнаха да изскачат разбудени мъже. Дали бяха разбрали, че затворниците им са изчезнали, или бяха намерили изпадналия в безсъзнание мъж, който го беше нападнал, нямаше никакво значение. — След мен! — извика Перин и заби пети в хълбоците на коня си.

Ездата беше лудешка, но той се постара да държи всички под око. Майстор Люхан се оказа почти толкова лош ездач, колкото жена си, и двамата се тръскаха зверски и едва не паднаха от препускащите коне. Едно от двете момичета, Боуд или Елдрин, запищя с цяло гърло, било от възбуда или от ужас. За щастие, стражите не очакваха неприятности откъм вътрешността на лагера. Един наметнат с бял плащ мъж, озъртащ се в тъмнината, се обърна тъкмо навреме, за да се хвърли встрани от пътя на засилилите се коне с почти толкова пронизителен вик, колкото този на момичето на Каутоновн. Зад гърбовете им се чуваха рогове и крясъци, но те вече почти бяха стигнали до укритието на горичката. Не че беше особено добро укритие.

Трам беше накарал всички да яхнат конете, както го бе помолил Перин. Или заповядал. Почти от движение Перин се метна от гърба на коня на седлото на Стъпко. Верин и Томас бяха единствените, които не подскачаха на седлата си от нетърпение. И конете им бяха единствените, които не танцуваха на място поради нервността на ездачите си. Абел се мъчеше да прегърне жена си и двете си дъщери едновременно, четиримата се смееха и плачеха. Майстор Люхан се мъчеше да стисне всички ръце, които се протягаха към него. Всеки, с изключение на айилците, Верин и Стражника като че ли се мъчеше да поздрави всички останали, сякаш всичко бе свършило.

— Я, Перин, ама това наистина си бил ти! — възкликна госпожа Люхан. Гладкото й лице изглеждаше странно под шлема, който се беше килнал на една страна заради плитката й. — Какво е това нещо на лицето ти, младежо? Нямам думи да ти благодаря, но няма да позволя да седнеш на масата ми с този вид на…

— Няма време за това — отвърна й той, без да обръща внимание на изумлението, изписано на лицето й. Не беше от жените, които се оставят да ги прекъсват, но роговете на Белите плащове вече зазвучаха повече от тревожно, в къс и повтарящ се писък, рязък и настойчив. Заповед някаква. — Трам, Абел, отведете майстор Люхан и жените в скривалището, което знаете. Гаул, ти тръгваш с тях. И Файле. — Това означаваше и Байн и Чиад също. — И Хю и Хаим. — Това трябваше да е достатъчно, за да им осигури безопасност. — Движете се тихо. Тишината ще е по-добра от бързината, поне за известно време. Но тръгвайте веднага.

Тези, които посочи по име, възвиха на запад без никакви възражения, макар че госпожа Люхан, стиснала кобилата си за гривата, го измери с очи. Но това, което всъщност го изуми, бе липсата на възражения от страна на Файле, дотолкова, че му трябваше време, докато се усети, че се е обърнал към господин ал-Тор и господин Каутон по малко име.

Верин и Томас бяха останали назад и той ги изгледа остро.

— Вие най-после ще помогнете ли с нещо?

— Не по начина, по който вероятно очакваш — отвърна му Верин кротко, сякаш в лагера на Белите плащове не беше се възцарила тревожна суматоха само на миля зад тях. — Днес нямам повече основания за намеса, отколкото вчера. Но ми се струва, че може да завали след… аа… около половин час. Може би по-малко. И ще бъде доста силен порой, струва ми се.

Половин час. Перин изпъшка и се обърна към останалите с него момчетии от Две реки. Буквално сгърчени от желание да побегнат, те стискаха лъковете си с побелели от напрежение пръсти. Надяваше се поне да се бяха сетили да си вземат резервни жилки за тетива, след като щеше да завали.

— Ние — каза им той — ще отвлечем вниманието на Белите плащове, за да могат госпожа Каутон, госпожа Люхан и останалите да се измъкнат в безопасност. Ще ги подмамим на юг по Северния път, докато не ги изгубим в дъжда. Ако някой иска да се отдели, по-добре да тръгне веднага. — Няколко ръце помръднаха на юздите, но всички останаха на седлата си. Гледаха го. — Добре тогава. Викайте като луди, за да ни чуят. Викайте колкото ви глас държи, докато стигнем пътя.

И с рев той смуши Стъпко и препусна в галоп към пътя. Отначало всъщност не беше сигурен дали ще го последват, но дивашките им викове скоро заглушиха собствения му рев и тропота на копитата. Ако Белите плащове не ги чуеха, значи бяха глухи.

Но всички спряха да реват, когато стигнаха отъпканата земя на Северния път и възвиха в бесен бяг на юг в нощта. Неколцина се разсмяха и завикаха възторжено. Перин смъкна белия плащ от раменете си и го захвърли. Роговете отново отекнаха, този път малко по-слабо.

— Перин — подвикна Уил, надвесен над шията на коня си, — сега какво ще правим? Какво ще направим след това?

— Ще подгоним тролоците! — извика му Перин през рамо. Ако съдеше по избухналия зад гърба му смях, не смяташе, че са му повярвали. Но усети погледа на Верин, забит между плешките му. Тя знаеше. Гръмовен тътен в нощното небе отекна сред тропота на копитата.