Силата на сянката

Глава 15Във Входа

Вдигнал високо над главата си светилника със стъкленото шише, Мат надникна към дъното на тесния проход дълбоко в туловището на Камъка. „В никакъв случай, освен ако животът ми не зависи от това. Нали така обещах? Е, да ме изгори дано, ако не зависи!“

Преди отново да го обхване съмнението, той се забърза през изгнили, изсъхнали врати, наполовина откачени и килнати на една страна и през други, от които бяха останали само дървени отломки, увиснали върху ръждясалите панти. Подът бе метен наскоро, но въпреки това миришеше на стара прах и плесен. Нещо пробяга по пода сред мрака и преди да се усети, той вече стискаше нож — но осъзна, че е най-обикновен плъх, бягащ от него несъмнено за да се пъхне в някоя позната му спасителна дупка.

— Покажи ми изхода — прошепна той на животинчето — и ще се промуша след теб. — „Защо шепна? Тук няма никой, който да ме чуе.“ Но приличаше на място, където човек трябва да пази тишина. Можеше да усети цялата тежест на Камъка, надвиснала над главата му.

Последната врата, беше казала тя. Тя също се беше килнала на една страна. Той я отвори с ритник и вратата се разпадна. Сумрачната стая беше претъпкана със сандъци, бурета и разни предмети, плътно подредени покрай стените и направо на пода. И с прах също така. „Великото хранилище! Прилича повече на мазе на изоставена фермерска къща, само че е още по-лошо.“ Изненада се, че Егвийн и Нинив не бяха се потрудили да очистят праха и да поподредят, когато са слезли тук. Жените винаги чистеха праха и подреждаха, поддържайки чисти дори неща, които няма да им трябват. Стъпки на хора се преплитаха по прашния под, някои от ботуши, но беше ясно, че са водили със себе си слуги, които да им разместят по-тежките предмети. Нинив обичаше да намира поводи да накара един мъж да поработи и най-вероятно бе подбрала някои нещастници, които е хванала да бездействат.

Това, което търсеше, се открои сред цялата бъркотия. Висока рамка, врата от червен мрамор, странно извисяваща се сред сенките, които мяташе лампата в ръката му. Когато се приближи до нея, тя не престана да му се струва странна. Изкривена някак си. Очите му отбягваха да я обходят; ъглите й като че ли не се съединяваха както трябва. Високият кух правоъгълник сякаш беше готов да се срине само да го духнеш, но след като я бутна, само за опит, рамката си остана стабилна. Той я бутна малко по-силно, без да е сигурен дали не иска да преобърне странното нещо, и долната страна на рамката изскърца върху прахта. Кожата на ръцете му настръхна. Като нищо горната част можеше да е вързана с жица към тавана. Той надигна лампата, за да погледне. Нямаше жица. „Поне няма да падне, докато съм вътре. Светлина небесна, влизам, нали?“

Купчина статуетки и други дребни предмети, увити в прогнили парцали, заемаха горницата на едно буре, изправено до него. Той избута вещите на една страна, за да отвори място за лампата, и огледа внимателно входа. Тер-ангреала. Егвийн знаеше за какво говори. Сигурно знаеше — тя несъмнено беше научила най-различни странни неща в Кулата, колкото и да го отричаше. „Сега ще ми ги отрича тия неща, нали! Че се учи да става Айез Седай. Ама това не го отричаше, нали?“ Присвиеше ли око, нещото пак си приличаше на най-обикновена каменна врата, мътно лъскава и още по-помътняла от прахта. Най-обикновена врата. Е, не съвсем обикновена. Три спирални линии, врязани дълбоко в камъка, се виеха по вертикалните страни отдолу догоре. Из фермерските къщи беше виждал и по-украсени. Най-вероятно щеше да престъпи през нея и да се окаже пак в същата прашна стая.

„Няма да го разбера, докато не опитам, нали така? Е, хайде, късмет!“ Пое дълбоко дъх — и се закашля от прахта, — след което прекрачи с единия си крак.

Сякаш пристъпи през лист от сияйно бяла светлина, безкрайно ярък и безкрайно дебел. За миг, който сякаш продължи цяла вечност, бе заслепен; гръмогласен рев изпълни ушите му, като че ли всички шумове на света се бяха събрали изведнъж на едно място. Само за дължината на една неотмерена крачка.

Залитайки, той направи втора и се огледа изумен. Тер-ангреалът все още си стоеше на мястото, но това тук определено не беше онова там, откъдето бе тръгнал. Усуканата каменна рамка стърчеше в центъра на кръгла зала с толкова висок таван, че се губеше някъде горе в сенките. Залата беше обкръжена от странни спираловидни жълти колони, виещи се сред сияние като огромни лозници, усукали се около изтръгнати колове. Мека светлина струеше от блестящи сфери на върха на навити стойки от някакъв бял метал. Не сребро — блясъкът бе твърде мътен за сребро. Нямаше и намек от какво иде сиянието; на пламък не приличаше; сферите просто светеха. Подовите плочи се виеха в бели и жълти спирали, започващи от тер-ангреала. Из въздуха се носеше някаква тежка миризма, остра, суха и не особено приятна. Той почти се извърна, готов да се върне обратно през арката.

— Толкова отдавна.

Той подскочи и в ръката му се появи нож. Погледна към колоните да види източника на тихия глас, произнесъл тези думи така хрипливо.

— Толкова отдавна, но ето, че търсачите отново идват за отговори. Отново идат питащите. — Иззад колоните се раздвижи силует — на мъж, помисли си Мат. — Добре. Светилници не носиш, нито факли, според спогодбата, както беше, е и ще бъде за вечни времена, Желязо носиш ли? Инструменти някакви за музика?

Фигурата пристъпи. Висока, с боси крака, цялата увита в пластове жълт плат… и Мат изведнъж престана да е сигурен, че е мъжка, дори човешка. Приличаше на човешка на пръв поглед, макар може би прекалено гъвкава, но изглеждаше твърде тънка за ръста си, с тясно, издължено лице. Кожата на съществото, дори правата му черна коса отразяваха бледата светлина по такъв начин, че му напомняше за змийски люспи. А тези очи, с толкова черни зеници, като вертикални резки. Не, не беше човешко същество.

— Желязо. Инструменти за музика. Имаш ли?

Мат се зачуди какво ли е ножът според съществото. Явно той не го тревожеше. Какво пък, оръжието беше от добра стомана, не от обикновено желязо.

— Не. Желязо не, нито инструменти за… Защо? — И той млъкна рязко. Три въпроса, беше му казала Егвийн. Не смяташе да си губи единия заради някакви си „желязо“ и „инструменти за музика“. „Ама какво го интересува него дали не нося дузина музиканти в джоба си и цяла ковачница на гърба си.“ — Дошъл съм тук за верни отговори. Ако не си този, който ги дава, отведи ме при онзи, който може.

Мъжът — в крайна сметка Мат реши, че полът му трябва да е мъжки — леко се усмихна. Зъби не се видяха.

— Според спогодбата. Ела. — Махна му с дългите си пръсти. — Последвай ме.

Мат скри ножа в ръкава си.

— Води и ще те последвам. — „Ти само върви пред мен и гледай да не ми изчезнеш някъде. От това място тръпки ме побиват.“

Не можеше да се види нито една права линия, освен самия под. Дори таванът навсякъде беше закривен като купол, а стените — издути навън. Коридорите се виеха непрестанно, входовете бяха закръглени, прозорците — съвършени кръгове. Плочестата облицовка образуваше спирали и гънещи се ивици, бронзовата сякаш инкрустация по тавана се състоеше също от сложно преплетени спирали. Никакви картини нямаше, нито пана и гоблени по стените. Само шарки и все на усукани ивици.

Не видя никого освен мълчаливия си водач и беше готов да повярва, че цялото това място е празно, с изключение на тях двамата. Имаше смътен спомен за вървене по коридори, непознавали човешки крак от стотици години, и тук изпитваше същото. И все пак от време на време с крайчеца на окото си долавяше леко помръдване. Само че колкото и бързо да извръщаше очи, не можеше да види никого. Преструвайки се, че се почесва по ръцете, той провери за всеки случай дали ножовете му са по местата си из ръкавите.

Това, което мерна погледът му през кръглите прозорци, беше още по-лошо. Стройни дървета, само с по един провиснал чадър от клони на върха и други, като огромни разперени ветрила с тънки дантелени листа, заплетена растителност, подобна на шипкови храсталаци, и всичко това — под сумрачна, скрита като под облаци светлина, въпреки че в небето не се виждаше никакъв облак. Прозорците се нижеха безкрайно, все от едната страна на виещия се коридор, но понякога страната като че ли се променяше и ако доскоро гледаха към двор или някакви стаи, изведнъж откриваха изглед към гората. Така и не можа да зърне някаква друга част от този дворец, или каквото там беше, през прозорците, нито някаква друга постройка освен…

През един от кръглите прозорци видя три високи сребристи шпила, закривени един към друг така, че сочеха в една и съща точка. От следващия прозорец, само на три крачки, не се виждаха, но след няколко минути, след като той и водачът му бяха преминали достатъчно завои, за да се е озовал в съвсем друга посока, ги видя отново. Опита се да се увери, че са други, но между него и тях стоеше едно от ветрилоподобните дървета, с увиснал скършен клон, дърво, което се намираше на същото място предишния път. След като за трети път мерна шпиловете и странното дърво със скършения клон, този път на десет крачки от предишния прозорец, но от другата страна на коридора, той понечи да спре, за да погледне добре какво все пак има отвън.

Обиколката продължаваше сякаш безкрайно.

— Кога?… Дали?… — Мат стисна зъби. Три въпроса. Трудно щеше да научи нещо, без да задава въпроси. — Надявам се, че ме водиш при онези, които могат да отговорят на въпросите ми. Костите ми да изгорят дано, но наистина се надявам. Заради мен и теб. Светлината знае, че е истина.

— Тук — каза странният, увит в жълто непознат и посочи с дългопръстата си и тънка длан към един закръглен вход, два пъти по-голям от всичко, което Мат беше видял досега. Странните му очи изгледаха Мат напрегнато. Устата му зяпна и той вдиша дълго и продължително. Мат го изгледа намръщено и чудакът помръдна гърчаво рамене. — Тук можеш да намериш своите отговори. Влез. Влез и питай.

Мат също вдиша дълбоко, след което направи гримаса и се почеса по носа. Вонеше на гранясало и беше ужасно неприятно. Той колебливо пристъпи към високия вход и се огледа още веднъж за водача си. Странният тип беше изчезнал. „Светлина! Не знам защо всичко в това място така ме стряска. Е, да ме изгори дано, ако се върна точно сега.“ Мъчейки се да не мисли дали ще може да намери тер-ангреала, той продължи напред.

Оказа се в друга кръгла зала с подредени спираловидно подови плочи в червено и бяло, под сводест таван. Колони нямаше, нито мебели, имаше само три дебели извити пиедестала в центъра на кръжащите по пода спирали. Мат не виждаше начин да стигне до върха им, освен ако не пълзиш по извивките, но въпреки това на върха на всеки от тях, кръстосал нозе, седеше по един мъж като водача му, само че тези бяха увити в пластове червено. След като ги погледна повторно, реши, че не всички са мъже. Две от тези удължени лица със странни очи определено имаха женско излъчване. Те го гледаха втренчено, с присвити, пронизващи очи и дишаха дълбоко, почти запъхтени. Зачуди се дали не ги изнервя с нещо. „Едва ли, да опустее дано. Но те определено ме притесняват.“

— Толкова отдавна — каза жената отдясно.

— Много отдавна — добави жената отляво.

Мъжът по средата кимна.

— И все пак идват.

Гласовете и на тримата бяха хрипливи като на водача — всъщност почти неразличими един от друг — и те произнасяха думите също така дрезгаво. Говореха в унисон и думите им все едно излизаха от една и съща уста.

— Влез и питай, според древната спогодба.

Преди малко Мат си беше помислил, че кожата му настръхва, но този път тя наистина се сгърчи. Напрегна се пряко волята си и пристъпи към тях. Предпазливо — много предпазливо, за да не изрече нещо, което би могло да прозвучи като въпрос — им описа положението. Белите плащове, които явно бяха нахлули в родното му село, със сигурност за да заловят негови приятели, може би и самия него. Един от приятелите му щял да се изправи срещу Белите плащове, другият — не. Семейството му, което едва ли било в опасност, но при тези проклети Чеда на проклетата Светлина, които ще се мотаят там… Тавирен, който така го теглел към себе си, че не можел да се измъкне. Не виждаше смисъл да им споменава имена, нито да споменава, че Ранд е Преродения Дракон. Първия си въпрос — както и следващите два, впрочем — си беше обмислил преди да слезе във Великото хранилище.

— Трябва ли да се върна у дома, за да помогна на своите хора? — попита най-сетне той.

Три чифта очи със зеници като черни цепнатини се вдигнаха от лицето му — неохотно, както му се стори — и заоглеждаха въздуха над главата му. Накрая жената отляво каза:

— Ти трябва да отидеш в Руйдийн.

Веднага щом го изрече, очите им отново се спуснаха към лицето му и те се наведоха напред, дишайки отново тежко, но в този момент отекна камбана, звучен месингов ек, който прокънтя из залата. Те се люшнаха и се изправиха, спогледаха се, а после очите им отново се зареяха във въздуха над главата на Мат.

— Поредният — прошепна жената отляво. — Опънът. Опънът.

— Уханието — каза мъжът. — Толкова отдавна.

— Още има време — каза другата жена. Гласът й прозвуча спокойно — и тримата говореха спокойно, — но в него се долови известна острота, когато се обърна към Мат. — Питай. Питай.

Мат ги изгледа свирепо. „Руйдийн ли? О, Светлина!“ Това се намираше някъде в Пустошта, само Светлината и айилците знаеха къде. Горе-долу това беше всичко, което знаеше. В Пустошта! Гневът събуди въпроси как да се измъкне от ръцете на Айез Седай в как да възстанови изгубените части на паметта си.

— Руйдийн! — избухна той. — Светлината да изгори костите ми на пепел, ако искам да отида в Руйдийн! И кръвта ми земята да я попие, ако отида! Откъде накъде! Вие не отговаряте на въпросите ми. Би трябвало да отговаряте, а не да ми пробутвате гатанки.

— Ако не отидеш в Руйдийн — каза му жената отдясно, — ще умреш.

Камбаната отново отекна, този път по-силно — Мат усети тътена и през ботушите си. Погледите, които тримата си размениха, бяха определено изпълнени с тревога. Той отвори уста, но те явно се бяха залисали със себе си.

— Опънът — изрече припряно една от жените. — Много голям е опънът.

— Уханието от него — промълви другата жена. — Колко отдавна беше.

Преди да е свършила, заговори мъжът.

— Опънът е твърде силен. Твърде силен. Питай. Питай.

— Огън да ви изгори дано, какво сте се шашнали толкова! — изръмжа Мат. — Ще питам я, как няма да питам! Защо ще умра, ако не отида в Руйдийн? По е вероятно да умра, ако се опитам. Не виждам никакъв сми…

Мъжът бързо го прекъсна.

— Защото ще трябва да дръпнеш встрани нишката на съдбата си, да оставиш съдбата си да се понесе от ветровете на времето, и тогава ще бъдеш убит от онези, които не искат тази съдба да се изпълни. Сега си върви. Трябва да тръгваш! Бързо!

Загърнатият в жълто водач изведнъж изникна до Мат, но Мат го избута.

— Не! Няма да си тръгвам! Подведохте ме и ми дадохте безсмислени отговори! Няма да ви оставя току-така. За каква съдба ми говорите? Ще получа поне един ясен отговор от вас, един поне!

Трети път камбаната отекна траурно и цялата зала потрепера.

— Тръгвай! — извика мъжът. — Ти получи отговорите си. Трябва да си идеш преди да е станало твърде късно!

Изведнъж дузина загърнати в жълто мъже обкръжиха Мат, появили се сякаш от въздуха, и почнаха да се мъчат да го избутат през вратата. Той започна да се бори с тях, с юмруци, лакти и колене.

— Каква съдба? Сърцата да ви изгори дано, каква съдба? — Сякаш звънеше самата зала, стените и подът затрептяха, заогъваха се и почти събориха Мат и онези, които го дърпаха. — Каква съдба?

Тримата се бяха изправили на пиедесталите си и той не можа да разбере на кого от тях точно принадлежи всеки от последвалите отговори.

— Да се ожениш за Щерката на Деветте луни!

— Да умреш и отново да заживееш, и още веднъж да изживееш част от онова, което е било!

— Да предадеш половината светлина на света, за да спасиш света!

И завиха в един глас:

— В Руйдийн иди, сине на битките! В Руйдийн иди, измамнико! Тръгвай, комарджийо! Тръгвай!

Мъжете в жълто хванаха Мат за ръцете и краката, вдигнаха го във въздуха и го понесоха над главите си.

— Пуснете ме, пръчи синове! — зарева той и се замята. — Очите ви да изгори дано! Сянката душите да ви вземе, пуснете ме! Ще ви изкормя и ще направя червата ви на конски такъми! — Но колкото и да се мяташе и да сипеше проклятия, дългите им пръсти го стискаха като желязо.

Още два пъти прокънтя камбаната, или може би самата зала. Всичко наоколо се разтърси като при земен трус. Стените се затресоха, всеки път — по-силно от предишния. Съществата, чийто пленник се бе оказал Мат, залитаха, но не спираха безредния си бяг. Той дори не виждаше, нито разбираше накъде го носят, докато те изведнъж не се заковаха и не го запокитиха във въздуха. После видя усукания вход, тер-ангреала, и профуча през него.

Заслепи го бяла светлина; рев изпълни главата му, всяка мисъл секна.

Изтърси се тежко върху прашния под сред сумрачната светлина и се изтъркули, блъсна се в бурето, върху което беше поставил лампата си. Бурето се разклати и от него се посипаха статуетки, чу се трясък на счупен мрамор, слонова кост и порцелан. Той скочи и се хвърли назад към каменния вход.

— Да ви изгори дано, не можете да ме хвърляте като…

Провря се през входа… и се препъна в сандъците и буретата от другата страна. Без да спира, се обърна и отново скочи. Със същия резултат. Този път се удари в бурето с лампата, която едва не падна на пода. Сграбчи я навреме, изгаряйки ръката си, и я намести на бурето.

„Огън да ме изгори, ако искам да съм тук на тъмно. — Той засмука опарените си пръсти. — Светлина, както ми бяга късметът, току-виж съм направил пожар и сам се запаля тук!“

Извърна гневен поглед към тер-ангреала. Защо не действаше? Може би странните същества от другата страна някак го бяха затворили. Всъщност не разбираше нищо от това, което се беше случило. Онази камбана и паниката им. Ще си помисли човек, че ги е страх покривът да не падне на главите им. Макар че, като си помислиш, май наистина щеше да падне. А и Руйдийн, и всичко останало. Не стигаше Пустошта, ами му казаха, че съдбата му била да се ожени за някоя си Щерка на Деветте луни. Да се ожени! И то за благородничка, ако се съди по името. По-скоро за свиня ще се ожени, отколкото за благородничка. Ами оная работа с умирането и живота отново? „Колко мило от тяхна страна, че и това ми казаха!“ Ако някой забулен в черно айилец го убиеше по пътя към Руйдийн, щеше да разбере колко е вярно, и още как. Всичко това бяха глупости и той не вярваше и една дума. Само че… Проклетият вход наистина го беше отвел някъде и те благоволиха да му отговорят само на три въпроса, точно както му беше казала Егвийн.

— Няма да се оженя за проклетата ви благородничка! — извика той на тер-ангреала. — Ще се оженя чак когато остарея и всички забавления свършат, а да видим! Руйдийн, ще ме хванете за…

Появи се ботуш, пристъпващ заднишком през усукания каменен вход, и веднага след него — останалата част от Ранд, със страховития меч в ръцете. Оръжието изчезна, след като той се измъкна цял. Дори и на смътната светлина Мат забеляза, че е разтревожен. Ранд видя Мат и се сепна.

— Ти мотаеш ли се само тук, Мат, или също си влизал?

За миг Мат го изгледа предпазливо. Добре поне, че мечът изчезна. Като че ли не преливаше — макар че знае ли човек? — и във всеки случай не изглеждаше побъркан. Всъщност изглеждаше съвсем както Мат си го спомняше. Дори му се наложи да си припомни, че вече не са у дома и че Ранд не е онова, което той помнеше.

— О, минах, и още как. Банда лъжци, ако питаш мен! Какви са те? Приличаха ми на змии.

— Не са лъжци, струва ми се. — Ранд го каза така, сякаш съжаляваше, че не са лъжци. — Не, лъжци не са. Уплашиха се от мен, от самото начало. А когато започна онзи кънтеж… Мечът ги задържа — не искаха дори да го погледнат. Присвиха се назад; прикриха очите си. Ти получи ли отговорите си?

— Пълни безсмислици — промърмори Мат. — А ти?

Изведнъж от тер-ангреала се появи Моарейн — сякаш пристъпи изящно от въздуха. Биваше си я да потанцува човек с нея, само да не беше Айез Седай. Видя ги и стисна устни.

— Вие! И двамата сте били вътре. Значи затова… — Тя изсъска раздразнено. — Не стига единият, но двама тавирен наведнъж… могли сте съвсем да скъсате връзката и да се заклещите там завинаги. Палави хлапета, дето си играят с неща, за които не знаят колко са опасни. Перин! И Перин ли е там? И той ли сподели този ваш… подвиг?

— Последния път, когато видях Перин — каза Мат, — той си лягаше да спи. — Може би Перин щеше да издаде лъжата му, като се изстъпи от това нещо, но пък и той можеше като нищо да отклони гнева на Айез Седай, стига да успее. Защо и Перин да се изправя срещу него? „Може би той поне ще успее да й се измъкне, ако излезе преди тя да е забелязала какво прави. Проклета жена! Бас държа, че и тя е с благородно потекло.“

Че Моарейн беше ядосана, нямаше и съмнение. Кръвта се беше отцедила от бузите й, а тъмните й очи бяха като два свредела, забили се в Ранд.

— Добре поне че сте се измъкнали живи. Кой ви каза за това? Коя от тях? Ще я накарам да съжали, че не съм й смъкнала кожата като ръкавица.

— Една книга ми го каза — отвърна спокойно Ранд. Седна на ръба на един сандък, който опасно изскърца под тежестта му, и скръсти ръце. Страшно хладнокръвно — Мат направо съжали, че не може да му подражава. — Всъщност две книги. „Съкровищата на Камъка“ и „Отношения с територията на Майен“. Удивително какво може да изрови човек от книгите, ако чете достатъчно дълго, нали?

— Ами ти? — Тя извърна пронизващия си като свредел поглед към Мат. — И ти ли си чел книга? Ти?

— Е, и аз чета понякога — отвърна той сухо. Нямаше нищо против да им посмъкнат малко кожите на Егвийн и Нинив след онова, което му направиха, за да им каже къде е скрил писмото на Амирлин — не стига че го вързаха със Силата, ами другото! — но още по-забавно беше да поводи малко Моарейн за носа. — Съкровища. Отношения. Много неща има из книгите. — Имаше късмет, че тя не настоя да й каже заглавията.

Но тя отново се извърна към Ранд.

— И отговорите ти са?

— Отговорите са си за мен — отвърна Ранд, след което се навъси. — Но никак не беше лесно. Доведоха една… жена… да превежда, но тя говореше като стара книга. Едва разбрах някои от думите. Не бях и допускал, че може да говорят на друг език.

— Древния език — каза му Моарейн. — Те използват Древния език, при това много груб негов диалект. А ти, Мат? Лесно ли разбра преводача си?

— Древния език ли? — възкликна Мат. — Значи това е било? Преводач не ми дадоха. Всъщност така и не можах да си задам въпросите. Оная камбана разтресе стените и те ме изхвърлиха, все едно че съм посипал кравешка тор по чергите им. — Тя продължаваше да го гледа втренчено. Знаеше, че от време на време Древният език се изплъзва от устата му. — Аз… почти разбрах някоя и друга дума, но повечето не ми стана ясно. Двамата с Ранд сте получили отговори. Какво получават те в замяна? Онези змии с крака? Да не се качим горе и да разберем, че са минали десет години, като с Байли от приказката?

— Усещания — отвърна с гримаса Моарейн. — Усещания, чувства, опит. Ровичкат из тях. Човек може да усети как го правят, кожата ти настръхва. Може би се хранят с тях по някакъв начин. Айез Седай, които са изследвали този тер-ангреал, когато все още се намирал в Майен, са писали за силно желание човек след това да се изкъпе. Във всеки случай определено смятам да го направя.

— Но отговорите им верни ли са? — каза Ранд, когато тя понечи да излезе. — Сигурна ли си? Книгите намекват за това, но нима наистина могат да дадат верни отговори за бъдещето?

— Отговорите са верни — отвърна бавно Моарейн, — доколкото се отнасят за собственото ти бъдеще. Това поне е сигурно. — Тя изгледа Ранд и Мат, претегляйки въздействието на думите си. — Колкото до това как го правят, съществуват само хипотези. Светът е… сгънат… по странни начини. По-просто не бих могла да го опиша. Може би това им позволява да изчетат нишката на един човешки живот, да изчетат различните начини, по които тя би могла тепърва да се втъче в Шарката. Или може би е просто талант на този народ. Отговорите обаче често са мъгляви. Ако ви потрябва помощ да разберете какво означават вашите, на разположение съм. — Очите й пробягаха от единия към другия и Мат беше готов да се закълне: тя изобщо не му вярваше. Освен ако това не беше обичайната айезседайска подозрителност.

Ранд бавно й се усмихна.

— А ти ще ми кажеш ли какво си попитала и какво ти отговориха?

Вместо отговор тя го изгледа пронизително и закрачи към вратата. Изведнъж над нея се понесе малка топка светлина, ярка като светилник, и освети пътя й.

Мат знаеше, че ще е по-добре да си мълчи. Просто да я остави да си иде и да се надява, че ще забрави, че е слизал тук. Но някаква ярост все още го пареше отвътре. Всички онези тъпи неща, които му бяха казали. Добре, може и да бяха верни, щом Моарейн твърдеше така, но му се искаше да сграбчи онези типове за яките, или каквото там можеше да мине за яки в онези техни повои, и да ги накара да му обяснят някои неща.

— Защо не можеш да влезеш два пъти, Моарейн? — извика той след нея. — Защо не? — За малко да я попита и защо онези се притесняват толкова от желязо и музикални инструменти, но прехапа език. Нямаше как да знае за всичко това, ако не разбираше езика им.

Тя се спря на вратата и се обърна. Беше невъзможно да се каже дали гледа тер-ангреала, или Мат.

— Ако знаех всичко, Матрим, нямаше да ми се налага да задавам въпроси. — Задържа погледа си към стаята още един миг — всъщност се взираше в Ранд, — след което се плъзна и изчезна от очите им, без да каже нито дума повече.

Дълго време Мат и Ранд се гледаха безмълвно.

— Добре де, ти разбра ли каквото искаше? — попита най-сетне Ранд.

— А ти?

Над дланта на Ранд изведнъж се появи ярък пламък. Не меко сияещата сфера на Айез Седай, а груб блясък, като от факел. Ранд тръгна да излиза.

— Ти наистина ли просто така ще оставиш Белите плащове да правят каквото си искат у дома? — викна Мат. — Знаеш, че са тръгнали за Емондово поле. Ако вече не са там. Жълти очи, проклетият Прероден Дракон. Твърде много е, за да е слух.

— Перин ще направи… каквото трябва да направи, за да спаси Емондово поле — отвърна Ранд с измъчен глас. — А аз трябва да свърша своето, иначе много повече от Емондово поле ще падне, и то пред много по-лоши от Белите плащове.