Мракът на Пътищата сви светлика на фенера до малка локвичка с резки ръбове около Перин и Гаул. Скърцането на седлото и потропването на копитата по камъка като че ли не стигаха по-далече от кръга светлина. Във въздуха нямаше никаква миризма. Нищо. Айилецът крачеше леко до Стъпко и поглеждаше към смътното сияние на фенера от групата с Лоиал пред тях. Перин упорито отказваше да я нарече „групата на Файле“. Пътищата, изглежда, не притесняваха особено Гаул, въпреки знанието за злото, съдържащо се в тях. Самият Перин не преставаше да се ослушва, както правеше почти от два дни, или по-скоро от онова, което можеше да мине за дни в това лишено от светлина място. Ушите му първи щяха да засекат звука, означаващ гибел за всички тях, ако не и по-лошо — шума на надигащ се вятър там, където вятър никога не духаше. Не на кой да е вятър, а на Мачин Шин, Черния вятър, поглъщащ души. Не можеше да си наложи да не мисли, че пътуването из Пътищата си е чисто безразсъдство, но щом нуждата те призовава, можеш да се хвърлиш и в най-голямото безразсъдство.
Бледата светлина пред тях спря и той дръпна юздите насред нещо като древен каменен мост, издигащ се в дъга сред пълна чернилка. Древен беше — каменните парапети бяха разнебитени, плитки ровини бяха прояли каменното платно. Най-вероятно бе устоял над три хиляди години, но вече изглеждаше готов всеки миг да рухне. Дори може би точно сега.
Товарният кон се блъсна в Стъпко, животните изцвилиха и завъртяха тревожно очи към обкръжаващия ги мрак. Перин си даваше сметка как се чувстват конете. Малко повечко хора за компания можеха да олекотят отчасти бремето на безкрайната нощ. Въпреки това той нямаше да се приближи повече до фенерите напред, дори и сам да беше. Нямаше да го направи и да рискува да повтори онова, което се бе случило вече на онзи, първия Остров, точно след като влязоха през Портала при Тийр. Той раздразнено почеса рунтавата си брада. Не беше сигурен какво точно бе очаквал, но не и…
Фенерът заподскача, когато той слезе от седлото и поведе Стъпко и товарния кон към Напътственика — висока плоча от бял камък, покрита с наклонени сребърни писмена, смътно напомнящи за лози и листа, всички проядени, сякаш бяха залети с киселина. Не можеше да ги разчете, разбира се — това трябваше да го стори Лоиал, писмото беше огиерско — но след малко обиколи Напътственика и огледа Острова. Беше също като другите, които бе виждал, с висока до гърдите му стена от бял камък, с извивки и криволици, сложно заплетени едни с други. На равни интервали мостове прекъсваха стената, издигаха се и чезнеха в мрака, имаше и рампи без перила, издигащи се нагоре или спускащи се надолу без никаква видима опора. Навсякъде се виждаха пукнатини, разровени ями и плитки дупки, сякаш самият камък гниеше. Когато конете пристъпваха, се чуваше хрускав шум на ронещ се под копитата им камък. Гаул се взираше в тъмнината без никаква доловима нервност, но пък той не знаеше какво може да се крие тъдява. Виж, Перин знаеше, и то много добре.
Когато Лоиал и останалите пристигнаха, Файле веднага скочи от гърба на черната си кобила и закрачи право към Перин, с очи, приковани в лицето му. Той вече бе започнал да съжалява, че й е създал тревоги, но тя изобщо не изглеждаше разтревожена. Не можеше да определи какво точно изразява лицето й, освен че е съсредоточено.
— Да не си решила да говориш с мен, вместо…
От якия й шамар пред очите му светнаха искри.
— Ти какво си въобразяваш — отсече тя делово. — Че ще пердашиш напред като див глиган ли? А, тази няма да я бъде. Няма!
Той си пое дъх, бавно и дълбоко.
— Помолих те да не го правиш повече.
Тъмните й очи се разшириха, сякаш й беше казал нещо крайно обидно. Той още триеше бузата си, когато вторият й шамар го зашлеви от другата страна и едва не му изкърти челюстта. Айилците ги гледаха с любопитство, а ушите на Лоиал бяха клюмнали.
— Казах ти да не го правиш — изръмжа той.
Юмрукът й не беше много голям, но внезапният й удар изкара въздуха от дробовете му и го накара да залитне към перилата, а тя замахна наново. С рев той я сграбчи за врата и…
Какво пък, вината си беше само нейна. Така си беше. Той я беше помолил да не му посяга. Казал й го беше. Тя си беше виновна. Но се изненада все пак, че не извади някой от ножовете си — тя като че ли носеше по тялото си повече ножове и от Мат.
Беше се ядосала, естествено. Направо беше побесняла. От Лоиал, че се опита да се намеси — тя можела да се оправи и сама, благодаря. Бясна беше на Байн и Чиад, че не бяха се намесили; слиса се, когато й отвърнаха, че не са и допускали, че тя е искала да се намесят в разпра, която сама е предизвикала. „Решиш ли да се биеш — каза й Байн, — трябва сама да си поемеш последствията, да спечелиш или да загубиш.“ Но не изглеждаше и най-малко сърдита на него. Виж, това го изнервяше. Само го беше погледнала, с очи, блеснали от незакапали сълзи, което го накара да се почувства гузен, което пък на свой ред го ядоса. Защо точно той трябваше да е гузен? Да не би от него да се очакваше да си стои така и да я остави да го бие, колкото си иска? Беше се качила отново на Лястовица и стоеше, изправила гръб и го гледаше с неразгадаем израз. Това много го беше изнервило. Почти съжали, че не беше извадила нож. Почти.
— Отново тръгнаха — каза Гаул.
Перин тръсна глава и се върна в реалността. Другата светлина наистина се движеше. Сега нещо се поколеба. Някой от тях бе забелязал, че неговата светлина още не ги е последвала. Сигурно Лоиал. На Файле сигурно щеше да й е все едно, дори и да се загубеше, а двете айилки на два пъти се бяха опитали да го убедят да се движи малко по-близо след тях. Не му беше нужно лекото поклащане на главата на Гаул, за да им откаже. Той сръга Стъпко и дръпна юздите на товарния кон.
Тукашният Напътственик беше по-прояден от всички, които бе виждал. Светлината от другите фенери вече бе тръгнала по една от рампите, леко спускаща се надолу, и той я последва с въздишка. Мразеше рампите. Обкръжена единствено от мрак, тази започна да се вие надолу, без нищо да може да се различи извън кръга светлина, лееща се от фенера над главата му. Нещо му подсказваше, че едно падане през ръба й просто никога няма да свърши. Стъпко и товарният кон се придържаха към средата на платното, без да се налага да ги подканят, и дори Гаул избягваше да се отклони настрана. Най-лошото беше, че когато рампата свърши на поредния Остров, човек не можеше да се отърве от впечатлението, че тя се простира точно под онази, която бяха изоставили преди. Перин дори се зарадва, като видя, че Гаул е зяпнал нагоре, зарадва се, че не е единственият, който се чуди какво държи този Остров на мястото му и дали все още е здрав.
Фенерите на Лоиал и Файле отново бяха спрели край Напътственика, затова той дръпна юздите малко преди свършека на рампата. Този път обаче те не продължиха. След няколко мига прокънтя гласът на Файле:
— Перин.
Двамата с Гаул се спогледаха и айилецът сви рамене. Тя не беше проговаряла на Перин, откакто той…
— Перин, ела тук. — Не съвсем заповеднически, но не и умолително.
Байн и Чиад бяха приклекнали кротко до Напътственика, а Лоиал и Файле седяха на конете си наблизо и държаха прътовете с фенерите. Огиерът държеше поводите на товарните коне и туфите в ушите му помръдваха, докато местеше поглед от Файле към Перин и обратно. Тя, от своя страна, изглеждаше изцяло погълната в надяването на ездитните си ръкавици от мека зелена кожа със златни соколчета, бродирани от горната страна. И роклята си беше сменила. Новата беше скроена по същия начин, с висока яка и тесни, раздвоени поли, но беше от тъмнозелена коприна и като че ли подчертаваше повече бюста й. Перин не я беше виждал досега.
— Какво искаш? — попита я той предпазливо.
Тя вдигна глава, сякаш изненадана, че го вижда, после я килна замислено на една страна и се усмихна, сякаш току-що й беше хрумнало нещо.
— Ах, да. Исках да проверя дали можеш да се научиш да идваш, щом те повикам. — Усмивката й стана по-широка: сигурно защото бе чула как зъбите му изскърцаха. Той потърка носа си — тук смътно миришеше на нещо гнило.
Гаул тихо се изкикоти.
— Все едно да се опитваш да разбереш слънцето, Перин. То просто е, и няма какво да му разбираш. Не можеш да живееш без него, но си иска цената. Така е и с жените.
Байн се наведе и заговори нещо в ухото на Чиад, при което двете се засмяха. Според начина, по който погледнаха него и Гаул, Перин хич не държеше да чуе какво намират за толкова смешно.
— Изобщо не е това — избоботи Лоиал и ушите му помръднаха. Той погледна Файле с укор, което изобщо не я смути: тя само му се усмихна и продължи да си надява ръкавиците, изпъвайки грижливо пръстите им един по един. — Съжалявам, Перин. Просто тя настоя да е тази, която да те извика. Това е всичко. Стигнахме. — Той посочи основата на Напътственика, откъдето тръгваше широка начупена линия, не към мост или рампа, а направо към мрака. — Порталът към Манедерен, Перин.
Перин кимна, но не каза нищо. Не мислеше да им предлага да тръгнат по линията, за да даде повод на Файле да му се развика, че пак се опитва да й отнема водачеството. Отново потри нос разсеяно — тази почти недоловима миризма на гнило вече го дразнеше. Не смяташе да направи дори най-смисленото предложение. Щом толкова държеше да води — нейна работа. Но тя си седеше на седлото, залисана с ръкавиците си, и явно го чакаше да проговори, за да го среже с някоя остроумна забележка. Много си падаше по остроумията; докато той предпочиташе да говори това, което мисли. Раздразнен, той извърна Стъпко, решил да продължи без нея и Лоиал. Линията водеше към Портала и той сам можеше да измъкне листа на Авендесора, който да го отвори.
Изведнъж ушите му засякоха далечен тропот на копита сред мрака и вонята нахлу в ума му.
— Тролоци! — извика той.
Гаул плавно се извъртя и заби копие в черната козинява гръд на един тролок с вълча муцуна, скочил в кръга светлина с вдигнат крив меч; със същото лишено от видимо усилие движение айилецът издърпа острието на копието и се отдръпна встрани, оставяйки огромното туловище да рухне. Други обаче връхлетяха след него, с кози муцуни и мечи бърни, със зловещо изкривени клюнове и вити рога, с криви мечове, секири с шипове и извити като куки копия. Конете заподскачаха и зацвилиха.
Вдигнал фенера високо — от мисълта, че може да се озове пред тези твари посред тъмницата, го изби студена пот — Перин посегна за оръжие и замахна към някакво лице, по-точно озъбена зурла. Изненада се, като забеляза, че е сграбчил чука, но макар и да му липсваше острият ръб на секирата, тежката стомана на чука, размахана от мишците на ковач, повали тролока.
Лоиал замахна с фенера срещу една от козите глави и прътът на фенера се счупи; облян от горящото масло, тролокът затича с рев и потъна в мрака. Огиерът заразмахва дебелия прът, който приличаше в ръцете му на тояжка — но тояжка, която нанасяше безмилостни удари и трошеше кости. Един от ножовете на Файле разцъфна между две прекалено човешки очи, изцъклени над бърнеста муцуна. Айилките затанцуваха копията, успели междувременно да се забулят. Перин удряше и удряше, и удряше. В смъртна вихрушка, която продължи… Минута? Пет? Сякаш мина цял час. Но изведнъж тролоците се оказаха изпопадали и тези, които още не бяха мъртви, ритаха с крака и копита и издъхваха.
Перин дълбоко пое дъх. Дясната ръка го болеше под рамото, сякаш тежестта на чука я беше измъкнала от ставата. Усети някакво парене на лицето си, по скулата му се процеждаше влага, друга струя — по крака му, докъдето се бе добрала стоманата на един от тролоците. Всеки от айилците имаше поне едно тъмно петно по сиво-кафявите си дрехи, а на едното бедро на Лоиал беше зейнала кървава рана. Но очите на Перин минаха през тях — търсеха Файле. Ако тя беше ранена… Тя седеше на черната си кобила, с нож в дясната си ръка, готова да го метне. Беше успяла дори да си свали ръкавиците и да ги пъхне под колана си. Не можа да види рана по нея. Сред цялата миризма на кръв — огиерска, човешка, тролокска — не можеше да различи нейната, но миризмата й познаваше, а й липсваше болезнената нотка на ранено същество. Ярките светлини заслепяваха тролоците — те не можеха лесно да се приспособят към тях. Твърде вероятно бе единствената причина те все още да са живи, а тролоците — мъртви, да е рязкото им хвърляне от мрака в светлината.
И това се оказа единственото време за отдих, само миг, достатъчен, за да се огледат и да поемат дъх. С рев като от чувал кости, изсипан във фунията на огромна месомелачка, сред светлината скочи Чезнещ. Безокият му взор беше взорът на самата смърт, а черният меч се завъртя над главата му като мълния. Конете изцвилиха и се задърпаха към бездната.
Гаул едва успя да отклони черния меч с щита си — парче от щита отлетя, сякаш слоевете дебела бича кожа бяха тънък лист хартия. Той мушна напред, изтърва целта си — почти — и отново мушна. Стрели се забиха в гърдите на мърдраала: Байн и Чиад бяха успели да пъхнат копията си в презрамките, придържащи калъфите на лъковете им на гърбовете, и сега опъваха извитите лъкове от бичи рога. Още стрели щръкнаха в гръдта на Получовека. И копието на Гаул — жилещо, пробиващо. Един от ножовете на Файле изведнъж се заби в гладкото и бяло като личинка лице. Чезнещият нито падаше, нито спря опитите си да причини нечия смърт. Само дивашки бързото отбягване ги предпазваше от свистящия черен меч, търсещ плът, която да посече.
Перин оголи зъби в безсъзнателен вой. Мразеше тролоците като кръвни врагове, но Неродения… Струваше си да умре, убивайки Нероден. „Да впия зъби в гърлото му!…“ Без да го е грижа, че ще се изпречи пред стрелите на Байн и Чиад, той смуши Стъпко към Неродения. В последния миг тварта се извъртя от Гаул, сякаш не усещаща върха на копието, забито между раменете й и показващо се от гърлото, и се взря в Перин с безокия си поглед, пращащ смъртен страх в душата на всеки човек. Твърде късно. Чукът на Перин се стовари и премаза и главата, и с нея и безокия поглед.
Макар паднал и обезглавен, мърдраалът продължи да се мята неистово и да замахва безцелно с изкованото в Такандар острие. Стъпко затанцува назад, цвилейки нервно, и Перин изведнъж се почувства така, сякаш са го хвърлили в леден вир. Черната стомана правеше рани, които дори Айез Седай трудно можеха да Изцерят, а той беше подкарал коня толкова безгрижно… „Зъбите ми в… Светлина, трябва да се сдържам поне малко. Трябва!“
Но продължаваше да чува притаени звуци откъм мрака в другия край на Острова — тропот на копита, стържене на ботуши, хрипливо дишане и гърлен шепот. Още тролоци; колко — не можеше да прецени. Жалко, че не бяха обвързани с мърдраала, но все пак може би щяха да се поколебаят да нападнат, след като го нямаше да ги поведе. Тролоците бяха страхливи по природа. Предпочитаха сигурното надмощие и лесното убийство. Но въпреки липсата на мърдраал, можеше да се окопитят и отново да налетят.
— Порталът — каза той. — Трябва да се измъкнем преди да са решили какво да правят без това. — Посочи с окървавения си чук все още мърдащия мърдраал. Файле моментално дръпна юздите на Лястовица и той така се изненада, че изломоти: — Какво, ти няма ли да възразиш?
— Не и когато кажеш нещо разумно — отвърна тя делово. — Не и когато говориш разумно. Лоиал?
Огиерът тръгна. Перин поведе Стъпко след Файле и Лоиал, айилците крачеха до него, приготвили лъковете си за стрелба. В чернотата зад гърба им ги последва шумолене на копита и ботуши, и дрезгаво мърморене на език твърде груб, за да е човешки. Отстъпваха заднишком, все по-назад, а мърморенето хриптеше все по-близо, набираше все повече кураж…
И още един звук долетя до ушите на Перин, като коприна, отъркала се в друга коприна. След миг — по-силно, като издишване на някой далечен исполин, глъхнещо и пак надигащо се.
— Побързай! — извика той. — Побързай!
— Бързам — сопна се Лоиал. — Дост… този звук! Да не е… Светлината дано освети душите ни и ръката на Създателя да ни закриля дано! Отваря се. Отваря се! Трябва да остана последен. Навън! Навън! Но не прекалено… Не, Файле!
Перин погледна през рамо. Двойните порти с оживелите листа се разтваряха, разкривайки зад себе си гледка на планинска местност като през опушено стъкло. Лоиал беше слязъл, за да свали листото на Авендесора и да отключи Портала, а Файле беше хванала поводите на товарните им коне и юздите на неговия кон. С припрян вик: „Следвайте ме! Бързо!“, тя сръга с пети Лястовица и тайренската кобила скочи към зейналия отвор.
— След нея — викна Перин на айилците. — Бързо! С това не можете да се биете. — Те се поколебаха само миг, после бързо заотстъпваха. Гаул стискаше здраво поводите на товарния кон. Стъпко се изравни с Лоиал. — Можеш ли някак да го заключиш? Да го залостим с нещо? — Хрипливите шепоти взеха да стават панически — тролоците вече също бяха разпознали звука. Мачин Шин идваше. Да оживееш означаваше да се измъкнеш от Пътищата.
— Да — отвърна Лоиал. — Да. Но вървете. Хайде!
Перин сбута Стъпко към портала и преди да се усети какво прави, извърна глава и нададе вой, изпълнен с непокорно предизвикателство. „Глупак, глупак, глупак!“ Въпреки всичко очите му се задържаха върху онова невъзможно черно петно, докато Стъпко пристъпваше през портала. Косъм по косъм го обля ледена вълна, времето се разтегна. Тласъкът на напускането на Пътищата го връхлетя, все едно че бе препускал в галоп и изведнъж се бе заковал на място.
Айилците се бяха пръснали по склона с лица към Портала, с опънати лъкове. Файле тъкмо се надигаше — бе се изтърсила от седлото на кобилата си и Лястовица я душеше. Да излезеш в галоп през Портал беше толкова лошо, колкото и да нахълташ по същия начин — тя имаше късмет, че не беше си скършила врата. Високият кон на Лоиал и двете товарни животни трепереха, сякаш ги бяха ударили между очите. Перин отвори уста, но Файле го погледна гневно, чакайки само да дръзне да каже нещо, най-малкото да изрази съчувствие, и той отвърна с кисела гримаса и благоразумно запази мълчание.
Лоиал изведнъж изскочи от Портала, пробивайки сребристата огледална повърхност. Почти по петите му се появиха два тролока — единият с овнешки рога и муцуна, другият — с орлов клюн и оперени гърди, но преди да успеят да излязат и наполовина, блестящата повърхност стана мъртвешки черна, завря, заиздува се и ги придърпа обратно.
Гласове зашепнаха в главата на Перин, хиляди подивели гласове, ломотещи налудничаво, драскащи под черепа му. „Горчива кръв. Кръв, така горчива. Пий кръвта и скърши костите. Счупи костта и мозъка изпий. Горчив мозък, сладки писъци. Пеещи писъци. Изпей писъка си. Малки душици. Кисели душици. Гълтай. Как сладка е болката.“ И така нататък, и така нататък.
Тролоците запищяха и заблъскаха врящата около тях чернилка, задрапаха да се измъкнат, а тя ги засмукваше все по-дълбоко и по-дълбоко, докато навън не остана да стърчи само една космата ръка, гърчеща се отчаяно, а после — само мракът, издуващ се навън, търсещ. Портите бавно започнаха да се плъзгат една към друга, затискайки Чернилката, и тя започна да се издърпва зад тях със свистене. Гласовете в главата на Перин най-после секнаха. Лоиал бързо затича напред и пъхна не едно, а две триделни листа сред безбройните други листа и клонки. Порталът отново се превърна в камък — в част от каменна стена, издялана в изящна и сложна резба, застанала самотна сред покрития с рядка растителност планински склон. Сред безбройните листа сега имаше не едно, а две листа на Авендесора — Лоиал беше преместил вътрешния триделен лист от външната страна.
Огиерът въздъхна дълбоко и облекчено.
— Това е най-доброто, което можах да направя. Сега може да бъде отворен само от тази страна. — Той погледна Перин с притеснение и твърдост едновременно. — Можех да го заключа завинаги, като не поставя листата, но така щях да унищожа един Портал, Перин. Ние сме посели Пътищата и сме ги отгледали. Може би един ден ще се почистят. Не мога да унищожа Портал.
— Ще свърши работа — успокои го Перин. Дали тролоците бяха тръгнали нарочно към този Портал, или беше само съвпадение? И в двата случая направеното от Лоиал щеше да свърши работа.
— Това да не беше… — промълви колебливо Файле и спря, за да преглътне. Дори и айилците изглеждаха потресени.
— Мачин Шин — каза Лоиал. — Черния вятър. Същество на Сянката или нещо, породено от покварата на самите Пътища — никой не знае със сигурност. Жал ми е за тролоците. Дори за тях.
Перин не беше сигурен дали и на него му е жал, въпреки тази окаяна смърт. Беше виждал какво оставят тролоците след себе си, докопат ли се до човеци. Тролоците ядяха всичко, стига да е месо, и понякога оставаха храната си жива, докато я посичат за готвене. Не, не можеше да си позволи да жали тролоци.
Около тях се извисяваха покрити с облаци върхове — тъкмо заради тези вечни облаци като шапки над върховете бяха получили името си — Мъгливите планини. На тази височина въздухът беше хладен дори през лятото, особено ако се сравнеше с Тийр. Късното следобедно слънце бе клекнало над западните върхове и проблясваше по повърхността на поточетата, стичащи се към реката, която се виеше в руслото на дълга долина под тях. Манедерендрелле, както я бяха наричали някога, лъкатушеше сред планината и после продължаваше далече на запад и юг, ала Перин беше отраснал, наричайки отсечката, минаваща по южната граница на Две реки, Бяла река: непрекосимо течение от бързеи, в които лудо тичащата сред камъните вода кипеше и се пенеше. Манедерендрелле. Водите на Планината-дом.
По-надолу, в долината, повърхността на реката блестеше като огледало. Някога там се беше издигал град. Манедерен, град с извисяващи се до небесата кули и щедро леещи се фонтани, столица на велика държава със същото име, може би най-красивият град в целия свят според древните огиерски оказания. А сега — изчезнал без следа с изключение само на почти неразрушимия Портал, стоял навремето сред огиерската Дъбрава. Изпепелен до гола скала преди повече от две хилядолетия, когато все още бушували Тролокските войни, унищожен от Единствената сила след гибелта на последния си крал Аемон ал Каар ал Торин в неговата последна кървава битка срещу Сянката. Аемондово поле бяха нарекли хората това място, където сега се намираше селцето с име Емондово поле.
Перин потръпна. Това е било много отдавна. А оттогава тролоците бяха дошли още веднъж, по време на Зимната нощ преди повече от година, в нощта преди те тримата с Ранд и Мат да бъдат принудени да избягат с Моарейн. Сега това също изглеждаше много отдавна. Не можеше да се случи повече, след като Порталът бе затворен. „За Белите плащове трябва да се тревожа сега, не за тролоци.“
Над долината кръжеше двойка белокрили ястреби. Очите на Перин едва засякоха тънката резка на издигаща се стрела. Единият от ястребите се преобърна и започна да пада и Перин се намръщи. Защо някой ще стреля по ястреби тук, сред планината? Над някоя ферма, да речем, ако е тръгнал да лови пилета и патици, но тук, горе? Какво изобщо можеше да търси някой тук горе? Хората от Две реки отбягваха планините.
Вторият ястреб започна да се спуска, разперил белоснежните си криле, към мястото, където беше паднал другарят му, но изведнъж започна отчаяно да се издига нагоре. Черен облак гарвани се надигна от короните на дърветата, обкръжи го в дива схватка и когато гарваните отново се спуснаха, от ястреба нямаше и помен.
Перин изпъшка. И преди беше виждал гарвани, както и други птици, да нападат ястреб, осмелил се да се приближи твърде опасно до гнездата им, но този път не можеше да се насили да повярва, че нещата са така прости. Птиците бяха излетели от мястото, откъдето беше хвърлена стрелата. Гарвани. Сянката използваше понякога животни за свои съгледвачи. Обикновено плъхове и други, хранещи се с мъртва плът. Но най-вече гарвани. Имаше твърде остър спомен как беше бягал от кръжащи ята гарвани, преследващи го съвсем преднамерено, сякаш си имаха разузнаване.
— Какво си се зазяпал? — попита Файле, заслонила очите си с длан, за да надзърне към долината. — Онова там птици ли бяха?
— Птици — отвърна той. „Няма защо да плаша всички преди да съм сигурен. И то докато още треперят заради Мачин Шин.“
Осъзна, че все още стиска в ръка окървавения от черната кръв на мърдраала чук. Опипа засъхващата кръв по бузата си и слезе от седлото — хълбокът и кракът му го опариха. Намери риза в дисагите си и се захвана да почисти чука преди кръвта на Чезнещия да го е прояла. След малко щеше да провери дали сред тези планини не се крие някаква опасност. Ако беше нещо повече от обикновени хора, вълците щяха да знаят.
Файле започна да разкопчава палтото му.
— Какво правиш? — смръщи се той.
— Ще ти оправя раните — сопна му се тя. — Не искам да ти изтече кръвта. Макар че ще е точно в стила ти — да пукнеш и да ми отвориш работа да ти копая гроба. Изобщо не мислиш. Стой мирно.
— Благодаря ти — отвърна той тихо и тя го погледна изненадана.
Накара го да си свали всичко до долни дрехи, за да може да промие раните му и да ги натърка с балсамите, които свали от дисагите си. Прореза на бузата си не можеше да види, разбира се, но изглежда, беше малък и плитък, макар и неприятно близо до окото. Виж, раната на левия му хълбок беше дълга почти педя, по дължината на едно от ребрата, а дупката от острие на копие в бедрото му беше голяма и дълбока и се наложи Файле да я зашие с игла и конец. Той го изтърпя стоически — тя беше тази, която потрепваше при всеки бод. Мърмореше сърдито под нос през цялото време, докато работеше, особено докато разтриваше тъмното щипещо мазило в бузата му, и имаше такъв вид, сякаш нея я боли, а виновният за това е той, но въпреки това нежно нави превръзките около ребрата и бедрото му. Контрастът между леките й докосвания и свирепото й ръмжене беше направо объркващ.
Докато той навличаше чиста риза и резервен чифт гащи, които бе измъкнал от дисагите си, Файле опипа прореза на връхната му дреха. Само два пръста вдясно и нямаше да може да напусне онзи Остров. Той напъха краката си в ботушите и посегна за палтото си, а тя му го хвърли.
— Не си въобразявай, че и това ще ти го шия. Достатъчно те закърпих! Чу ли ме, Перин Айбара?
— Не съм те молил…
— Само не си въобразявай! Това е всичко! — И тя се отдалечи да помогне на айилките и айилеца да се превържат и да се погрижат за Лоиал. Странна беше тази групичка — Огиерът със свалените си торбести гащи, Гаул и Чиад, които се поглеждаха накриво като непознати котки, и Файле, която ги разтриваше с балсамите си, превързваше ги и в същото време не преставаше да му мята гневни погледи. Какво се очакваше от него да направи пък сега?
Перин поклати глава. Гаул беше прав — все едно да се мъчиш да разбереш слънцето.
Макар и да знаеше какво трябва да направи, изпитваше неохота, особено след онова, което го сполетя в Пътищата, с Чезнещия. Веднъж бе срещнал един мъж, който беше забравил, че е човешко същество. Същото можеше да се случи и на него. „Глупак. Трябва само да издържиш още няколко дни. Само докато намериш Белите плащове.“ А трябваше да разбере. Онези гарвани…
И той разпрати въпросите в ума си през долината, да ги уловят вълците. Винаги се намираха вълци там, където нямаше хора, и ако ги имаше наблизо, можеше да поговори с тях. Вълците избягваха човеците и доколкото бе възможно, не им обръщаха внимание, но мразеха тролоците като неестествени твари, а към мърдраалите изпитваха още по-дълбока омраза. Ако в Мъгливите планини имаше твари на Сянката, вълците щяха да му кажат.
Но не намери вълци. Нито един. А трябваше да ги има сред тази дива околност. Виждаше сърни, пристъпящи в долината. Може би вълците просто не бяха достатъчно близо. Можеха да разговарят с умовете си от известно разстояние, но дори и миля беше много. Може пък в планините да е по-малко. Сигурно беше от това.
Погледът му се плъзна по обвитите с облаци ридове и се спря отново в другия край на долината, откъдето бяха излетели гарваните. Може би утре щеше да намери вълци. За друго обяснение не му се искаше и да помисля.