Силата на сянката

Глава 16Сбогувания

Изтегнат върху подгизналите от пот завивки, зяпнал в тавана, Перин забеляза, че тъмнината е изсветляла до сиво. Скоро слънцето щеше да се покаже над хоризонта. Утро. Време за нови надежди. Време човек да стане и да се захване за работа. Нови надежди. Той едва не се разсмя. От колко ли време беше буден? От час, че и повече, със сигурност. Почеса се по рошавата глава и присви очи. Отеклото му рамо се беше схванало и той бавно седна и започна да го разтрива.

Бе успял да поспи, но сънят му беше накъсан и на пресекулки. Колкото пъти се събуждаше, виждаше пред себе си лицето на Файле, чиито тъмни очи го виняха. Болката, която беше предизвикал в тях, го караше да се гърчи отвътре. Докато спеше, сънуваше как го качват на бесилка и Файле гледа, или по-лошо, опитва се да ги спре, опитва се да се бие с Белите плащове с техните пики и мечове, а той крещеше, докато те нагласяха клупа около шията му, крещеше, защото Белите плащове убиваха Файле. В някои случаи тя гледаше как го обесват с усмивка на гневно доволство. Нищо чудно, че тези сънища го караха да се събужда със стряскане. Веднъж сънува вълци, които се спуснаха от гората да спасят него и Файле — но бяха промушени от копията на Белите плащове и простреляни от стрелите им. Не можа да отдъхне тази нощ. След като се изми и облече колкото може по-бързо, той напусна стаята, сякаш се надяваше да остави в нея и тягостния спомен за тези сънища.

Малко външни свидетелства бяха останали от щурма — тук съсечено от меч стенно пано, там сандък, чийто капак бе разцепен от топор, или някое по-светло петно по плочките на пода, където бяха махнали напоена с кръв пътека. Икономката беше вкарала в действие своята облечена в ливреи армия от слуги, въпреки че повечето от тях бяха с превръзки. Метяха, триеха, почистваха и подменяха. Тя куцукаше наоколо, опирайки се на тоягата си — жена с пищни форми и сива коса, прибрана като кръгла шапка от превръзката около главата й — и подвикваше нарежданията си с твърд глас, с явното намерение да премахне всеки знак от второто насилие над Камъка. Забеляза Перин и приклекна в съвсем лек реверанс. Върховните лордове също не получаваха повече от нея дори когато беше съвсем здрава. Въпреки всичкото чистене и триене, под миризмата на восъка, лаковете и течностите за чистене Перин все още долавяше смътна миризма на кръв, острата металическа от човешка кръв, зловонието от кръвта на тролоците и гадната, прояждаща като киселина кръв на мърдраалите, която пареше ноздрите му. Щеше много да се радва, когато най-после се измъкнеше оттук.

Вратата на стаята на Лоиал бе цял разтег широка и повече от два разтега висока. Голямата дръжка с форма на преплетени лозови листа бе на равнището на главата на Перин. Камъкът разполагаше с много гостни стаи за огиери — Тийрският камък предхождаше дори века на великите огиерски каменоделства, но беше въпрос на престиж да използваш за каменари и зидари майстори огиери, поне от време на време. Перин почука и на призива „Влез“, произнесен с глас като бавно спускаща се лавина, хвана дръжката и бутна вратата.

Във всяко отношение стаята беше съизмерима с вратата, въпреки че Лоиал, застанал по средата на килима с листовидни шарки по риза с широки ръкави и с дълга лула между зъбите си, като че ли я смаляваше до нормални размери. Огиерът се извисяваше като тролок във високи до бедрата му ботуши, но не беше дебел като тролоците. Тъмнозеленото му палто, закопчано до кръста и след това падащо като пола над торбестите му гащи, вече не изглеждаше странно за Перин, но само един поглед беше достатъчен, за да се прецени, че това не е обикновен човек в обикновена стая. Носът на огиера беше твърде широк и приличаше на зурла, веждите му висяха като дълги мустаци над очи с размери на чашки за чай. Туфести уши се показваха между рунтавата черна коса, спускаща се чак до раменете му. Когато се ухили на Перин с лулата между зъбите си, усмивката разполови лицето му.

— Добро утро, Перин — избоботи той. — Добре ли спа? Не ти е било лесно след такава нощ. Аз лично стоях буден половината нощ и записвах какво се случи. — В другата си ръка държеше писало, дебелите му като наденици пръсти бяха наклепани с мастило.

Навсякъде наоколо се валяха книги, по столовете с огиерски размери, по огромното легло и масата, стигаща до гърдите на Перин. Това не беше изненада, но онова, което леко го стъписа, бяха цветята. Цветя от всякакъв вид и с всякакъв цвят. Вази и кошници с цветя, букети, завързани с лентички и дори с канап, големи венци — същински градински лехи. Перин определено не беше виждал такова чудо в една стая. Уханието им изпълваше въздуха. Но това, което наистина привлече очите му, беше издутата буца на главата на Лоиал с размерите на човешки юмрук, както и тежкото му накуцване. Ако Лоиал беше ранен лошо за пътуване… Той веднага се засрами, че го помисли по този начин — Лоиал му беше приятел, — но все пак се налагаше.

— Раниха ли те, Лоиал? Моарейн би могла да ти помогне. Сигурен съм, че ще го направи.

— О, ще се оправя, не се безпокой. А и има толкова много, които наистина се нуждаят от помощта й. Не искам да я притеснявам. Във всеки случай това не може да попречи на работата ми. — Лоиал погледна към масата, на която една огромна, облечена в плат книга — огромна за Перин, но щеше да се побере в някой от джобовете на палтото на Лоиал — лежеше разтворена до отпушено шише с мастило. — Надявам се да опиша всичко това коректно. Но снощи не можах да видя много, докато не свърши.

— Лоиал — каза Файле, изникнала внезапно зад една от редиците цветя, с книга в ръце — е герой.

Перин подскочи — цветята напълно бяха прикрили миризмата й. Лоиал й зашътка, ушите му помръднаха от смущение и той размаха големите си ръце към нея, но тя продължи с хладен глас, докато в същото време пламналите й очи не се откъсваха от Перин.

— Той е събрал колкото деца е могъл — заедно с майките на някои от тях — в една голяма стая и сам е задържал вратата срещу тролоци и мърдраали, докато траела битката. Тези цветя са от жените на Камъка, като знак на почит към неговото постоянство и кураж, към неговата вярност. — Думите „постоянство“ и „вярност“ изплющяха от устата й като камшици.

Перин почти успя да не трепне. Това, което беше направил той, бе правилно, но не искаше тя да го разбере. Дори и да знаеше защо, не биваше да го разбере. „Правилно е. Правилно.“ Само му се искаше да се чувства по-добре от цялата тази работа. Не беше много честно да знае, че е прав, и въпреки това да се чувства все едно че е направил ужасна грешка.

— Не беше кой знае какво. — Ушите на Лоиал помръднаха. — Просто децата не можеха да се защитят сами. Това е всичко. Никакъв герой. Не.

— Глупости. — Файле си отбеляза с пръст мястото, до което беше стигнала в книгата, и пристъпи към огиера. Не стигаше дори и до гърдите му. — Няма жена в Камъка, която не би се омъжила за теб, ако беше човек, а някои и така биха те взели. Добре ти стои името Лоиал, защото лоялността ти е в нрава. Всяка жена би го харесала.

Ушите на огиера се вкочаниха от изумление, а Перин се ухили. Тя очевидно беше подхранвала Лоиал с мед и масло цяла сутрин с надеждата Огиерът да се съгласи да я вземе с тях, независимо от нежеланието на Перин, но в опита си да го убоде току-що бе замерила Лоиал с камък, без да го знае.

— Имаш ли някаква вест от майка си, Лоиал? — попита той.

— Не. — Отговорът на Лоиал прозвуча облекчено и в същото време загрижено. — Но вчера срещнах в града Лаефар. Беше толкова изненадан, че ме вижда, колкото и аз, че виждам него. В Тийр не сме обичайна гледка. Дошъл е от стеддинг Шангтай да договаря ремонта на някои огиерски каменни украси в един от дворците. Изобщо не се съмнявам, че първите думи, които ще излязат от устата му, когато се върне в нашия стеддинг, ще бъдат: „Лоиал е в Тийр“.

— Това е неприятно — каза Перин. Лоиал кимна обезсърчено и продължи:

— Лаефар казва, че Стареите са ме обявили за беглец и майка ми е обещала да ме ожени и да ме принуди да уседна. Дори ми била избрала някоя. Лаефар не знае коя. Поне така ми каза. Той смята, че всичко това е смешно. До месец тя ще довтаса тук.

Лицето на Файле изразяваше пълен смут, което за малко да накара Перин отново да се ухили. Тя си въобразяваше, че знае толкова много повече за света от него — е, всъщност така си беше — но за Лоиал нищо не знаеше. Стеддинг Шангтай беше домът на Лоиал, в Гръбнака на света, и тъй като той беше навършил едва деветдесет години, не беше достатъчно голям, за да го напусне самичък. Огиерите живееха дълго — според техните стандарти Лоиал не беше по-голям от Перин, а може би беше и по-малък. Но Лоиал все едно беше напуснал, за да види света, и най-големият му страх беше, че майка му може да го намери и да го завлече обратно в стеддинга, да го ожени и той повече да не може да излезе оттам.

Докато Файле се мъчеше да отгатне какво става, Перин наруши тишината.

— Трябва да се върна в Две реки, Лоиал. Майка ти няма да те намери там.

— Да. Това е вярно. — Огиерът сви рамене притеснено. — Но книгата ми… Историята на Ранд. А и твоята, както и на Мат. Вече имам толкова много бележки, но… — Той се премести зад масата и надникна в разтворената книга, чиито страници бяха запълнени с изрядния му почерк. — Аз ще бъда този, който ще напише истинската история за Преродения Дракон, Перин. Единствената книга, написана от някой, който е пътувал с него, който действително го е виждал, а не го описва от втора ръка. „Прероденият дракон“ от Лоиал, син на Арент, син на Халан, от стеддинг Шангтай. — Навъсен, той се надвеси над книгата и натопи перото си в отворената мастилница. — Това не беше съвсем така. Беше по-…

Перин постави ръка на страницата, където Лоиал се канеше да пише.

— Никаква книга няма да напишеш, ако майка ти те намери. Във всеки случай не и за Ранд. А аз имам нужда от теб, Лоиал.

— Нужда ли, Перин? Не разбирам.

— В Две реки има Бели плащове. Тръгнали са за мен.

— За теб? Но защо? — Лоиал изглеждаше почти толкова объркан, колкото Файле преди малко. От друга страна, на лицето на Файле се беше изписало потайно самодоволство, което беше обезпокоително. Тъй или иначе, Перин продължи:

— Причините са без значение. Факт е, че искат да ме хванат. Докато ме търсят, могат да наранят хора, семейството ми. Като ги знам какви са Белите плащове, като нищо ще го направят. Аз мога да спра това, ако успея да се добера там бързо, но трябва наистина да е бързо, Светлината знае само какво са направили вече. Трябваш ми, за да ме отведеш там, Лоиал. По Пътищата. Веднъж ми каза, че тук имало Портал, а знам, че има и един в Манедерен. Все още трябва да е там, сред планините над Емондово поле. Нищо не може да разруши един Портал, ти така каза. Трябваш ми, Лоиал.

— Е, разбира се, ще ти помогна — каза Лоиал. — Пътищата. Хм. — Той шумно издиша и ушите му леко помръднаха. — Искам да описвам приключения, но не и да ги преживявам. Но предполагам, че още един път няма много да навреди. Светлината дано така реши — довърши той бързо.

Файле се изкашля лекичко.

— Да не си забравил нещо, Лоиал? Ти ми обеща да ме преведеш през Пътищата когато поискам и преди да си превел някой друг.

— Това, което ти обещах, е да ти покажа някой Портал — каза Лоиал — и как изглежда вътре. Това можеш да го получиш, когато тръгнем двамата с Перин. Можеш да дойдеш и с вас, предполагам, но по Пътищата не се пътува лесно, Файле. Аз самият не бих влязъл в тях, ако Перин нямаше нужда.

— Файле няма да идва — заяви Перин решително. — Само аз и ти, Лоиал.

Файле се усмихна на Лоиал, без да обръща внимание на Перин, сякаш за да го подразни.

— Лоиал, ти ми обеща не само да погледна. Обеща да ме отведеш където поискам, когато поискам и преди някой друг. Ти се закле.

— Да, заклех се — възрази Лоиал, — но само защото ти не искаше да повярваш, че мога да ти го покажа. Каза, че няма да ми повярваш, докато не се закълна. Ще направя каквото съм обещал, но ти, разбира се, не държиш да изпревариш Перин. За него това е необходимо.

— Ти се закле — отвърна кротко Файле. — Закле се в майка си, в майката на майка си и в майката на майката на майка си.

— Да, така е, Файле, но Перин…

— Ти се закле, Лоиал. Да не би да смяташ да нарушиш клетвата си?

Огиерът изглеждаше окаяно. Раменете му хлътнаха и ушите му клепнаха. Ъгълчетата на широката му уста се закъдриха печално надолу и дългите му вежди увиснаха над бузите му.

— Тя те е измамила, Лоиал. — Перин се зачуди дали двамата чуват скърцането на зъбите му. — Съзнателно те е измамила.

На бузите на Файле изби червенина, но въпреки това тя намери смелост да каже:

— Само защото ми се наложи, Лоиал. Само защото един глупав мъж си въобразява, че може да се разпорежда с живота ми така, както му харесва. Иначе нямаше да го направя. Повярвай ми.

— Има ли значение това, след като те е измамила? — настоя Перин.

Лоиал поклати тъжно голямата си глава.

— Огиерите държат на думата си — каза Файле. — И Лоиал ще ме заведе в Две реки. Или до Портала на Манедерен, най-малкото. Искам да видя Две реки.

Лоиал изправи снага.

— Но това означава, че в края на краищата мога да помогна на Перин. Файле, защо го проточи толкова? Дори Фаелар не би го приел за много смешно. — В гласа му се долавяше нотка на гняв, а всички знаеха колко е трудно да се разгневи един огиер.

— Ако той помоли — каза тя непоколебимо. — Това беше част от уговорката, Лоиал. Никой освен ти и аз, освен ако други не ни помолят. Той трябва да ме помоли.

— Не — отвърна й Перин, докато Лоиал все още си отваряше устата. — Няма да моля. Аз пръв ще отида в Емондово поле, на кон. Пеша ще се добера! Така че по-добре се откажи от глупостите си. Да подвеждаш Лоиал! Да се опитваш да се напъхаш там, където… където не те искат.

Кротостта й кипна в гняв.

— И докато стигнеш дотам, двамата с Лоиал ще сме се справили с Белите плащове. Всичко ще е свършило. Помоли се, ковачо с наковалня вместо глава. Само се помоли, и можеш да дойдеш с нас.

Нямаше начин да я убеди да мисли като него, но той не смяташе да се моли. Тя беше права — щяха да му трябват седмици, докато стигне до Две реки на кон; през Порталите обаче щяха да стигнат за два дни, най-много — но нямаше да се помоли. „Не и след като е измамила Лоиал и се опитва да ме изкара глупак!“

— Тогава сам ще тръгна по Пътищата до Манедерен. Ще ви следвам. Ако стоя достатъчно назад, за да не ви смутя компанията, няма да наруша клетвата на Лоиал. Не можеш да ме спреш да ви следвам.

— Това е опасно, Перин — каза загрижено Лоиал. — Пътищата са тъмни. Ако пропуснеш някой завой или поемеш по погрешка по неправилен мост, можеш завинаги да се изгубиш. Или ще те хване Мачин Шин. По-добре е да я помолиш, Перин. Тя каза, че можеш да дойдеш, ако го направиш. Помоли я.

Дълбокият глас на огиера трепна, когато спомена името на Мачин Шин, и по гърба на Перин също пролазиха тръпки. Мачин Шин. Черният вятър. Дори Айез Седай не знаеха дали е твар на Сянката, или се е породил от развалата на самите Пътища. Мачин Шин беше причината пътуването през Пътищата да означава смъртен риск; така казваха Айез Седай. Черният вятър се хранеше с души. Перин знаеше това, но тонът му остана твърд и лицето студено. „Няма да позволя да си помисли, че се огъвам.“

— Не мога, Лоиал. Просто няма да го направя.

Лицето на Лоиал се сгърчи.

— Файле, за него ще е опасно да се опитва да ни следва. Моля те, имай милост и му позволи да…

Тя рязко го прекъсна.

— Не. Щом неговият врат е толкова дървен, че да не може да го превие, защо пък да го правя аз? — Тя се обърна към Перин. — Можеш да пътуваш близо до нас. Толкова близо, колкото ти е нужно, стига да е ясно, че ни следваш. Ще ме следваш като паленце, докато не се помолиш. Защо не искаш просто да ме помолиш?

— Упорити човеци — промърмори Огиерът. — Припрени и упорити, дори когато припряността им ги тика в гнездо на стършели.

— Бих искал да тръгна още днес, Лоиал — заяви Перин, без да поглежда към Файле.

— Най-добре е да стане бързо — съгласи се Лоиал и погледна със съжаление книгата си на масата. — Е, мога да поправя бележките си по време на пътуването. Светлината знае само какво ще пропусна, докато съм далече от Ранд.

— Ти чу ли ме, Перин? — настоя Файле.

— Ще си взема коня и малко продукти, Лоиал. Можем да тръгнем още преди пладне.

— Да те изгори дано, Перин Айбара, отговори ми!

Лоиал я изгледа загрижено.

— Перин, ти сигурен ли си, че не би могъл да…

— Не — прекъсна го Перин. — Тя е опърничава като муле и обича да играе номера. Няма да й играя по гайдата. — Не обърна внимание на гърления звук, излязъл от гърлото на Файле, като от котка, приковала поглед в някое непознато куче и готова да го нападне. — Щом се приготвя, ще ти се обадя. — Той тръгна към вратата, а тя извика свирепо след него:

— „Кога“ ще го реша аз, Перин Айбара. Аз и Лоиал. Чу ли ме? Ти по-добре гледай да се приготвиш за два часа, иначе ще те оставим. Ако искаш да дойдеш, можеш да ни намериш при конюшнята до портата за Драконовата стена. Чу ли ме?

Той усети, че тя замахва, и затръшна вратата тъкмо преди нещо да се стовари тежко в нея. Книга, помисли си той. Лоиал щеше да й даде да се разбере. По-добре да удариш Лоиал по главата, отколкото да повредиш някоя от книгите му.

За миг се облегна отчаян на вратата. Всичко, което беше постигнал, всичко, през което беше преминал, за да я накара да го намрази… а сега тя все едно щеше да бъде там, за да види как загива. Най-доброто, което можеше да си каже сега, бе, че тя може би ще изпита удоволствие. „Опърничава е като муле!“

Приближи го един айилец, висок мъж с червеникава коса и зелени очи, който можеше да мине за по-голям братовчед на Ранд или за младия му чичо. Перин познаваше този мъж и го харесваше, най-малкото защото Гаул никога дори не беше примигнал при вида на жълтите му очи.

— Дано намериш заслон тази сутрин, Перин. Икономката ми каза, че си тръгнал насам, макар да ми се струва, че я сърбеше да натика метла в ръцете ми. Корава е като същинска Мъдра тази жена.

— Дано намериш заслон тази сутрин, Гаул. Всички жени са твърдоглави, ако питаш мен.

— Може и да си прав, ако не знаеш как да се оправяш с тях. Чух, че се каниш да тръгваш за Две реки.

— Светлина! — изръмжа Перин. — Да не би целият Камък да е научил? Ако и Моарейн е разбрала…

Гаул поклати глава.

— Ранд ал-Тор ме придърпа настрана и поговори с мен, като ме помоли да не казвам на никого. Мисля, че е говорил и с други, но не знам колцина ще поискат да тръгнат с теб. От дълго време сме от тази страна на Драконовата стена и мнозина от нас вече ги боли за Триделната земя.

— Да дойдат с мен ли? — слиса се Перин. Ако с него тръгнеха и айилци… Имаше възможности, за които досега не беше помислял. — Ранд те е помолил да тръгнеш с мен? До Две реки?

Гаул отново поклати глава.

— Той ми каза само, че се каниш да тръгнеш и че там имало хора, които могат да се опитат да те убият. Аз обаче смятам да те придружа, стига да приемеш.

— Да приема? — Перин едва не се разсмя. — Ще приема, разбира се. След няколко часа ще влезем в Пътищата.

— В Пътищата? — Лицето на Гаул остана спокойно, но той примигна.

— Това променя ли нещата?

— Смъртта спохожда всички мъже, Перин. — Отговорът му никак не беше успокоителен.

— Не мога да повярвам, че Ранд е толкова жесток — каза Егвийн, а Нинив добави:

— Поне не се е опитал да те спре.

Седнали на леглото на Нинив, те привършваха с подялбата на златото, осигурено им от Моарейн. Четири дебели кесии за джобовете, ушити под полите на Елейн и Нинив, и още по една, не толкова голяма, че да привлича внимание, за коланите. Егвийн беше взела по-малко количество, тъй като в Пустошта златото нямаше да й бъде толкова необходимо.

Елейн изгледа намусено двата спретнато затегнати вързопа и кожената торба, поставени на пода. Съдържаха всичките им дрехи и някои други неща. Ножче и вилица в калъф, четка за коса и гребен, игли, карфици, конци, напръстник, ножици. Кутийка с прахан и втори нож, по-малък от този на колана. Сапун, прах за баня и… Глупаво беше отново да преглеждат списъка. Каменният пръстен на Егвийн беше прибран в кесията й. Беше готова за тръгване. Нямаше какво да я задържа повече.

— Не, не ме спря. — Елейн изпита гордост от това колко спокойно и уверено прозвуча гласът й. „Едва ли не изпита облекчение! Облекчение! А аз трябваше да му дам онова писмо, в което разтварям сърцето си като сляпа глупачка. Добре поне че няма да го отвори преди да съм заминала.“ Ръката на Нинив я докосна по рамото и тя подскочи.

— Да не би да искаше да те помоли да останеш? Знаеш много добре какъв щеше да е отговорът ти. Знаеш, нали?

Елейн стисна устни.

— Разбира се, че знам. Но не беше нужно да изглежда толкова зарадван. — Не мислеше да каже точно това.

Нинив я погледна разбиращо.

— Мъжете са трудна порода, в най-добрия случай.

— Все още не мога да повярвам, че може да е толкова… толкова… — промълви ядосано Егвийн. Елейн така и не разбра какво се канеше да каже, защото в този момент вратата се отвори така рязко, че се удари в стената.

Елейн обгърна сайдар още преди трепетът й да е секнал, след което изпита лек смут — беше Лан. За още миг обаче все пак реши да задържи Извора. Стражникът изпълни рамката с широките си рамене. Лицето му беше като гръмотевичен облак и ако сините му очи наистина можеха да метнат мълнии, както заплашваха, щяха да изпепелят Нинив. Сиянието на сайдар обгърна и Егвийн и не загасна.

Лан не беше се появил, за да види някой друг, освен Нинив.

— Накара ме да повярвам, че се връщаш в Тар Валон — изръмжа той.

— Може и да си повярвал — отвърна му тя кротко, — но аз никога не съм ти го казвала.

— Не си ли? Не си ли? Говореше, че днес ще тръгваш, и винаги свързваше заминаването си с онези Мраколюбки, изпратени в Тар Валон. Винаги! Какво според теб можех да си помисля?

— Но никога не съм казвала, че…

— Светлина, жено! — изрева той. — Недей да си кривиш думите!

Егвийн и Елейн се спогледаха. Този мъж имаше желязно самообладание, но този път изглеждаше на ръба да се скърши. Нинив беше тази, която често се поддаваше на чувствата си, но сега го гледаше съвсем спокойно, вдигнала високо глава и с кротък поглед, с длани, отпуснати на зелените й поли.

Лан се овладя с видимо усилие. Лицето му отново доби каменен израз, както винаги — но Елейн беше сигурна, че това е само на повърхността.

— Нямаше и да разбера закъде си тръгнала, ако не бях чул, че си поръчала екипаж. Да ви отведе до кораб за Танчико. Преди всичко не ми е ясно защо Амирлин ви е позволила да напускате Кулата, нито защо Моарейн ви включи в разпитването на Черните сестри, но вие и трите сте Посветени. Посветени, а не Айез Седай. Танчико не е подходящо място за други освен за пълноправна Айез Седай със Стражник, който да я пази. Няма да позволя да се замесвате в това!

— Значи — отвърна му с невинен гласец Нинив — ти оспорваш решенията на Моарейн, както и тези на Амирлинския трон. Може би досега на съм разбирала добре Стражниците. Мислех, че сте се заклели да приемате и да се подчинявате, между другото. Лан, разбирам загрижеността ти и съм ти благодарна за това — повече от благодарна, — но всички ние си имаме своите задачи. Ние тръгваме. Налага се да се примириш с този факт.

— Но защо? В името на любовта към Светлината, обясни ми поне защо? Танчико!

— Щом Моарейн не ти е казала — отвърна кротко Нинив, — може би си има основания. Ние трябва да изпълним своите задачи, както и ти твоите.

Лан потръпна — наистина потръпна! — и стисна гневно челюсти. Когато заговори отново, гласът му беше непривично колеблив.

— Ще ви трябва някой, който да ви помага в Танчико. Някой, който да ви пази от тарабонски улични разбойници, да не ви забият нож в гърба заради кесиите. Такова място беше Танчико още преди да започне тази война, а сега, както чувам, там е още по-лошо. Бих могъл… Бих могъл да те пазя, Нинив.

Веждите на Елейн рязко подскочиха. Не бе възможно да й предлага… Не, това просто не можеше да е вярно.

Нинив с нищо не показа, че Лан е изрекъл нещо необичайно.

— Твоето място е при Моарейн.

— Моарейн. — По коравото лице на Стражника изби пот. — Но аз мога… аз трябва да… Нинив, аз… аз…

— Ти ще останеш с Моарейн — сряза го Нинив, — докато тя не те освободи от твоята връзка. Ще направиш това, което ти казвам. — Измъкна от кесията си грижливо сгънат лист и го връчи в ръцете му. Той се намръщи, прочете го, после примигна и отново го зачете.

Елейн знаеше какво пише там.

Другото такова писмо се намираше в кесията на Егвийн, макар никоя от тях да не беше сигурна с какво може да й помогне там, където се канеше да отиде.

— Но това ти позволява да правиш каквото си поискаш — възрази Лан. — Можеш да говориш от името на Амирлин. Защо тя е трябвало да дава такова нещо на една Посветена?

— Не ми задавай въпроси, на които не мога да отговоря — отвърна Нинив и добави с насмешлива нотка: — Радвай се само, че имаш късмет, че не съм те накарала да ми потанцуваш.

Елейн едва потисна усмивката си. Егвийн се окашля, за да прикрие смеха си. Точно това беше казала Нинив, когато Амирлин им бе връчила писмата. „С това мога да накарам някой Стражник да ми потанцува.“ Никоя от тях не хранеше съмнения кой точно Стражник имаше предвид.

— А нима не си? Разиграваш ме както си искаш, и много ловко. Връзката ми, клетвите ми. Това писмо. — Очите на Лан блеснаха с опасен блясък, което Нинив, изглежда, не забеляза, докато прибираше писмото в кесията на колана си.

— Много си самовлюбен, ал-Лан Мандрагоран. Правим това, което сме длъжни, както и ти.

— Самовлюбен ли, Нинив ал-Мийра? Аз ли съм самовлюбен?

Лан пристъпи към Нинив така бързо, че Елейн едва не го заплете с потоци от Въздух, преди да се е усетила. В един момент Нинив просто стоеше пред него, едва успяла да зяпне срещу високия мъж, понесъл се към нея; в следващия обувките й се замятаха на една стъпка от пода и тя бе притисната в страстна целувка. Отначало тя зарита пищялите му, заблъска го с юмруци и изпаднала в ярост, нададе панически вик, но след това ритането й се забави и спря и тя вече бе прегърнала раменете му, без изобщо да протестира.

Смутена, Егвийн сведе очи, но Елейн продължи да ги гледа с интерес. Нима и тя самата беше изглеждала така, когато Ранд… „Не! Няма да мисля за него.“ Зачуди се дали ще й остане време да му напише друго писмо, с което да си вземе обратно всичко, което му беше казала в първото, и да му даде да разбере, че няма да му позволи да си играе с нея. Но дали изобщо й се искаше да го стори?

След малко Лан пусна Нинив да стъпи на пода. Тя леко залитна и заоправя свирепо роклята и косата си.

— Нямаш право да… — промълви тя, останала без дъх, и млъкна, за да преглътне. — Няма да позволя да се държат така с мен пред очите на целия свят. Няма!

— Не е пред целия свят — отвърна той. — Но щом са видели, могат и да го чуят. Ти намери място в сърцето ми, където мислех, че няма място за нищо друго. Направи да поникнат цветя там, където отглеждах само суха пръст и камъни. Запомни това през това свое пътуване, на което толкова много държиш. Ако загинеш, няма да те надживея дълго. — И той дари Нинив с една от много редките си усмивки. Макар и да не смекчи лицето му, тя поне го направи по-малко кораво. — И запомни също така, че не винаги мога да бъда командван така лесно, дори с писма от Амирлин. — Той се поклони елегантно: за миг Елейн си помисли, че всъщност се кани да коленичи и да целуне пръстена с Великата змия на Нинив. — На твоята заповед — промърмори той — покорно ще се подчиня. — Трудно беше да се каже дали го изрече като подигравка, или не.

Веднага щом вратата се затвори след него, Нинив се отпусна с въздишка на ръба на леглото, сякаш едва сега усетила, че коленете й поддават. Загледа се навъсено към вратата.

— „Биеш ли често и най-кроткото куче — цитира Елейн, — ще те ухапе.“ Не че Лан е от най-кротките.

Нинив й отвърна с рязък поглед и сумтене.

— Той е неуязвим — каза Егвийн. — Поне в повечето случаи. Нинив, защо го направи? Той беше готов да тръгне с теб. Знам, че нищо друго не желаеш повече от това да го освободиш от Моарейн. Не се опитвай да го отричаш.

Нинив не се опита. Вместо това заоправя роклята си, след което се хвана да изпъне покривката на леглото.

— Не по този начин — най-сетне отрони тя. — Наистина искам да бъде мой. Целият. Няма да позволя да си спомня за нарушената си клетва към Моарейн. Това между двама ни няма да го приема. За него, както и за себе си.

— Но по-различно ли ще е, ако го накараш да помоли Моарейн да го освободи от връзката му? — попита Егвийн. — Лан е от тези мъже, за които това би изглеждало едно и също. Остава единствено по някакъв начин да накараш нея да го освободи по своя воля. Как би могла да уредиш това?

— Не знам. — Нинив заговори по-твърдо. — Но каквото трябва да се направи, може да се направи. Винаги има изход. Но това ще го оставим за друг път. Имаме да вършим работа, а сме седнали да си бърборим за мъже. Ти сигурна ли си, че имаш всичко, което ще ти е нужно за Пустошта, Егвийн?

— Авиенда приготвя всичко — каза Егвийн. — Тя все още изглежда недоволна, но твърди, че можем да стигнем в Руйдийн за малко повече от месец, ако имаме късмет. Дотогава вие вече ще сте в Танчико.

— Може би по-скоро — каза й Елейн, — ако това, което разправят за каравелите на Морския народ, е вярно. Нали ще внимаваш, Егвийн? Дори с Авиенда за водачка Пустошта съвсем не е безопасно място.

— Ще внимавам. И вие се пазете. И двете. Танчико днес не е по-безопасно място от Пустошта.

Изведнъж трите се прегърнаха, заповтаряха си да внимават и да се пазят, припомниха си графика за срещите си в Камъка в Тел-айеран-риод.

— Добре поне че Лан си отиде — засмя се Елейн през сълзи. — Щеше да си помисли, че и трите сме глупачки.

— Не, нямаше — отвърна Нинив, надигайки полите си, за да прибере една от кесиите със злато в тайния джоб. — Той може и да е мъж, но тъпак не е.

Сигурно щеше да остане време, докато пристигне екипажът, за да се намери лист и перо, реши Елейн. Щеше да намери време. Виж, за това Нинив беше права. Мъжете трябваше да се държат изкъсо. Ранд трябваше да разбере, че не може да се измъкне от нея толкова лесно. И че никак няма да му е лесно да се добере обратно до милостта й.