Силата на сянката

Глава 36Грешни посоки

Айилците раздигаха становете рано и докато все още неизгрялото слънце очертае далечните планински върхове, вече бяха далече от Руйдийн. Занизаха се на три групи около Чайен-дейр през скалите. Накъдето и да се озърнеше Ранд, разядени зъбери пресичаха далечините. Цялата окаяност от Разрушението на света изглеждаше струпана тук, в това място, наречено Пустошта Айил. Земята бе камениста и вкочанена и навсякъде прорязана от сухи дерета и оврази. Оскъдната растителност се срещаше рядко и беше ниска — само трънливи храсти и бодливи растения. Малкото цветове, бели, червени и жълти, потискаха със самотата си. На места туфи жилава трева покриваха земята и много рядко се мяркаше уродливо дърво, също така покрито с тръни. Все пак в сравнение с Чайендейр и долината на Руйдийн растителността тук изглеждаше почти тучна. Въздухът беше толкова чист, земята — така гола, че на Ранд му се струваше, че може да вижда на цели мили разстояние.

Въздухът обаче беше не по-малко сух и жегата не по-малко безмилостна под това слънце, приличащо на буца разтопено злато сред безоблачното небе. Ранд беше увил шуфа около главата си, за да се предпази от слънцето, и често отпиваше от меха на седлото на Джейде-ен. Странно, но палтото, с което се беше облякъл, изглежда, помагаше — не че се потеше по-малко, но ризата си оставаше влажна под дебелата вълна и донякъде го охлаждаше. Мат беше вързал парче плат на главата си, за да засенчи очите си от яростния слънчев блясък. Носеше копието със знака на гарвана, втъкнал долния му край в стремето.

Групата им включваше около четиристотин воини Джиндо. Ранд и Мат яздеха в челото, редом до Руарк и Хейрн. Айилците, разбира се, вървяха пеш, а палатките и част от плячката от Тийр бяха натоварени на мулета и товарни коне. Голяма част от Девите на Джиндо тичаха напред като съгледвачи, а Каменните кучета държаха ариергарда, като главната колона бе обградена от бдителни стражи, с готови копия и изпънати лъкове. Смяташе се, че Мирът на Руйдийн се простира докато онези, които са ходили до Чайендейр, се върнат в твърдините си, но както Руарк бе обяснил на Ранд, често ставали грешки, а извиненията и плащането на кръвна цена нямаше да върне жертвите от гробовете. Руарк, изглежда, смяташе, че този път подобна грешка е много вероятна, със сигурност най-вече заради групата на Шайдо.

Земите на клана Шайдо са намираха отвъд тези на Джиндо от клана Таардад, в същата посока спрямо Чайендейр, и те крачеха успоредно на Джиндо, на около половин миля разстояние. Според Руарк Куладин трябваше да изчака още един ден, за да се върне брат му. Това, че Ранд бе видял Мурадин, след като той си бе извадил очите, не променяше нещата — предопределеното време беше десет дни. Тръгването по-рано означаваше, че си изоставил този, който е влязъл в Руйдийн. Въпреки това Куладин се бе разпоредил Шайдо да започнат да сгъват палатките си веднага щом бе забелязал, че Джиндо ще тръгват. Сега Шайдо се движеха покрай тях с техните собствени съгледвачи и ариергард, като привидно не обръщаха внимание на Джиндо, но разстоянието между тях никога не достигаше повече от триста разтега. Обикновено беше добре да разполагаш със свидетели от поне половин дузина от по-големите септи, когато отидеш да подириш белега на кланов вожд, но сега не бе така, а и хората на Куладин превъзхождаха Джиндо по брой поне два пъти. Ранд подозираше, че третата група, точно по средата между Шайдо и Джиндо, е единствената причина интервалът да не се стесни отведнъж и свирепо.

Мъдрите се движеха пеш също както останалите айилци и онези странни мъже и жени в бели роби, които Руарк бе нарекъл „гай-шайн“ — те водеха товарните коне. Ясно, че не бяха точно слуги, но Ранд не беше сигурен дали е разбрал напълно обясненията на Руарк за честта, задължението и пленниците; обясненията на Хейрн бяха още по-объркващи — все едно че го бяха помолили да обясни защо водата е мокра. Моарейн, Егвийн и Лан яздеха с Мъдрите — двете жени поне. Защото Стражникът бе малко встрани откъм Шайдо и непрекъснато ги държеше под око. От време на време Моарейн, Егвийн или и двете слизаха от конете си да повървят пеш и да си поговорят с Мъдрите. Ранд беше готов да даде и последния си петак, за да чуе какво си говорят. Те често поглеждаха към него крадешком, явно стараейки се да не ги забележи. Неизвестно защо, Егвийн беше прибрала косата си на две плитки, стегнати с червени панделки, като някоя невеста. Той не знаеше защо. Беше й го казал преди да тръгнат от Чайендейр — просто го отбеляза — и тя замалко щеше да му откъсне главата.

— Елейн е жената за тебе.

Той объркано погледна надолу към Авиенда. Предизвикателният поглед се беше върнал в синьо-зелените й очи, все още едва прикриващ огромната й неприязън. Когато на заранта Ранд се събуди, тя чакаше пред палатката и оттогава не се отдели от него на повече от три крачки. Ясно беше, че Мъдрите са й наредили да го шпионира, и още по-ясно, че от него се очаква да не се досети, че го шпионира. Беше хубавичка и очевидно Мъдрите бяха решили, че е достатъчно глупав, за да не се досети какво се крие под хубостта й. Несъмнено това трябваше да е причината сега да е с пола и да не носи никакво оръжие, освен малкия нож на колана си. Жените, изглежда, смятаха мъжете за твърде наивни. Като си помисли човек впрочем, никой друг айилец не бе коментирал смяната на облеклото й, но дори Руарк отбягваше да я погледне за по-дълго. Вероятно знаеха защо е тук или смътно се досещаха за плана на Мъдрите, но не желаеха да говорят за това.

Руйдийн. Той все още не знаеше защо тя бе ходила там. Руарк изломоти нещо за „женски работи“ и беше повече от очевидно, че не му е приятно да го обсъжда в нейно присъствие. Според това как тя се бе залепила за него, май никога нямаше да могат да го обсъдят. В момента вождът на клана явно надаваше ухо, както и Хейрн, и всички Джиндо, до чийто слух стигаха думите й. Трудно беше да прецениш какво изпитват айилците, но сега му се струваше, че им е много смешно. Мат тихичко си подсвиркваше и демонстративно гледаше навсякъде другаде, но не и към тях. При все това този беше едва първият път, в който тя му бе проговорила за целия ден.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

Бухналите й поли изобщо не й пречеха в ходенето — тя крачеше леко до Джейде-ен. Не, не крачеше. Носеше се почти толкова плавно, колкото самия кон. Ако беше котка, в момента щеше да си мята опашката.

— Елейн е влагоземка, от твоята порода. — Тя отметна надменно глава. Късата опашка, която носеха айилските войни на тила, липсваше. Увитият около слепоочията й шарф почти покриваше косата й. — Точно жена по мярката ти. Да не би да не е красива? Снагата й е стройна, крайниците — стегнати и силни, устните й — като узрели любовничета. Косата й — предено злато, очите — сини сапфири. Кожата й — гладка като най-фина коприна, гърдите — напращели и добре закръглени. Бедрата й са…

Той я прекъсна отчаяно.

— Знам, че е хубава. Но ти какво правиш сега?

— Описвам ти я. — Авиенда го изгледа навъсено. — Виждал ли я в банята й? Няма нужда да ти я описвам, ако си виждал…

— Не съм! — Съжали, че го изрече така задавено. Руарк и останалите наистина надаваха ухо, с твърде изопнати лица, и несъмнено им беше много весело. Мат завъртя очи и се ухили издайнически.

Жената само сви рамене и придърпа шала си.

— Трябвало е да го уреди. Но аз съм я виждала и ще постъпвам като нейна полусестра. — Наблягането, изглежда, трябваше да покаже, че и негова „полусестра“ да беше, пак щеше да направи същото; странни бяха айилските нрави наистина, но това сега си беше направо лудост! — А бедрата й…

— Престани!

Тя го изгледа накриво и доста сърдито.

— Тя е жената за теб. Елейн е положила сърцето си пред теб вместо брачен венец. Мислиш ли, че имаше и един в Камъка, който да не го знае?

— Не желая да говоря за Елейн — каза той твърдо. Определено не, ако тя смяташе да продължи по начина, по който беше започнала. Само като си го помисли, и лицето му отново пламна. Тази жена, изглежда, изобщо не се притесняваше какво говори или кой слуша!

— Ха, сега ще ми се изчервяваш, след като я пропъди, когато тя ти разкри сърцето си. — Гласът на Авиенда беше груб и изпълнен с упрек. — Две писма ти написа, разголвайки се напълно, като под майчиния си покрив. А ти… натискаше я по ъглите да я целуваш, а после я отхвърляш. А тя най-сериозно е мислила всяка дума в тези свои писма, Ранд ал-Тор! Егвийн ми го каза. Всяка дума е мислила. Как смяташ да постъпиш с нея, влагоземецо?

Ранд прокара длан през косата си. Значи Елейн е мислила сериозно всяка дума? И в двете писма? Ами че това просто беше невъзможно. Едното противоречеше на другото точка по точка! Той изведнъж се сепна. Значи Егвийн й го е казала? За писмата на Елейн? Нима жените обсъждаха тези неща помежду си? Нима заедно обмисляха как повече да объркат един мъж?

Улови се, че му липсва Мин. Мин никога не беше го карала да се чувства глупаво. Е, не повече от един-два пъти. И никога не беше го обиждала. Е, само дето го беше нарекла „овчарче“ няколко пъти. Но с нея се чувстваше удобно, топло някак си. Всеки случай, тя не го караше да се чувства пълен идиот, както Елейн, пък и Авиенда сега.

Мълчанието му като че ли раздразни айилката още повече, доколкото това беше възможно. Мърморейки си под нос и крачейки така, сякаш искаше да стъпче нещо, тя намести и донамести шала на раменете си поне половин дузина пъти. Най-сетне сумтенето й заглъхна. Вместо това започна да го поглежда. Да го поглежда като лешояд. Той не разбираше как успява да го прави, без да се спъне и да падне по лице.

— Защо ме гледаш така? — попита я той изнервено.

— Слушам те, Ранд ал-Тор, щом като държиш да не говоря. — Усмивката й приличаше на озъбване. — Не ти ли е приятно да съм край теб и да те слушам?

Той погледна Мат, който само поклати глава. Жените просто не можеше да ги разбере човек. Ранд се помъчи да се отдаде на размисъл за това, което му предстоеше, но усилието се оказа напразно при тези очи, вперени в него. Хубави очи, няма що, стига да не бяха толкова пълни с жлъч, но той определено предпочиташе да не го гледат.

Засенчил очи от слънчевия блясък, Мат полагаше неимоверни усилия да не поглежда към Ранд и айилката, крачеща между двата коня. Не можеше да проумее защо Ранд се примирява с нея. Авиенда, не ще и спор, си я биваше — беше повече от хубава, особено сега, след като се беше облякла в някакво подобие на нормални дрехи — но езичето й беше като на змия, а пред нрава й даже Нинив би изглеждала кротичка. В същото време се радваше, че Ранд е залисан с нея и не му обръща внимание.

Свали кърпата от главата си и изтри потта от лицето си, после отново я завърза. Жегата и това вечно слънце в очите му вече започваха да му се отразяват. Нима из цялата тази земя не съществуваше такова нещо като заслон? От потта раните му щипеха. Предната нощ беше отказал Церителство, когато Моарейн го събуди, след като най-сетне беше заспал. Няколкото малки рани бяха дребна цена срещу използването на Силата върху теб, а чаят на Мъдрите с гадния вкус беше оправил главоболието му. Е, донякъде поне. За другото, което го мъчеше, не смяташе, че Моарейн може да му помогне с нещо, и нямаше никакво намерение да й го каже преди той сам да го разбере. А може би и тогава нямаше да й го каже. Не му се искаше дори да мисли за него.

Моарейн и Мъдрите го гледаха. Всъщност гледаха Ранд, но все едно че гледаха и него. За негова изненада, слънцекосата Мелайне се беше качила на Алдийб зад Айез Седай, тръскаше се неловко на седлото, хванала се за кръста на Моарейн, и си говореха. Досега не знаеше, че айилците изобщо могат да яздят. Много хубава жена беше тази Мелайне с тези нейни свирепи зелени очи. Само дето можеше да прелива. Човек трябваше да е кръгъл глупак, за да се забърка с такава, Той помръдна на седлото на Пипе и си напомни, че не би трябвало изобщо да го интересува какво правят айилците.

„Бях в Руйдийн. Направих онова, което онзи змийски народ каза, че трябва да направя.“ И какво му остана, с което да го докаже? „Това проклето копие, някакъв сребърен медальон и… Сега вече бих могъл да си ида. Ако имам капчица ум в главата, трябва да го направя.“

Можеше да си иде. Да се опита сам да се измъкне от Пустошта… преди да умре от жажда или слънчев удар. Можеше, стига Ранд да не продължаваше да го тегли към себе си, да го задържа. Най-лесният начин да провери дали е така беше просто да се опита да се махне. Той огледа окаяния пейзаж наоколо и се смръщи. Надигна се вятър — сякаш бяха отворили вратата на огромна нажежена пещ — и малки вихрушки завъртяха фунии жълтеникав пясък над напуканата земя. От убийствения зной далечните височини сякаш потръпваха, обгърнати в мараня. Може би все пак беше по-добре да поостане още малко.

Една от Девите, които разузнаваха напред, се върна тичешком, спря до Руарк и заговори тихо в ухото му. После се ухили бързо на Мат и той се улиса да вади един трън, забил се в гривата на Пипе. Много добре я помнеше — червенокосата Доринда, горе-долу на възрастта на Егвийн. Доринда беше една от онези, които го убеждаваха да опита Целувката на Девите. Тя бе спечелила първия залог. Не че не му се искаше да срещне очите й и не че не можеше, но да почисти човек гривата на коня си от тръни също беше важно.

— Амбуланти — обяви Руарк, след като Доринда заприпка натам, откъдето беше дошла. — Фургони на амбуланти вървят към нас. — Никак не изглеждаше доволен.

Мат обаче видимо се ободри. Един амбулант можеше да се окаже точно това, което му трябваше. Ако човекът знаеше пътя насам, значи знаеше и изхода. Зачуди се дали Ранд подозира какво замисля — лицето на приятеля му обаче беше също толкова невъзмутимо, колкото на всеки от айилците.

Айилците усилиха скоростта достатъчно, за да принудят конете да закрачат по-енергично — хората на Куладин мигом последваха Джиндо, както и групата на Мъдрите — собствените им съгледвачи несъмнено им бяха донесли същата вест. Слънцето изобщо не притесняваше айилците, нито дори гай-шайн в белите им роби. Те просто се носеха по напуканата от жегата земя като на криле.

Фургоните се появиха след по-малко от две мили — двайсетина, опнати в права черта. По всички личаха белезите от трудния преход. Въпреки слоя жълтеникав прах първите два приличаха на боядисани в бяло кутии на колела или на малки къщички, чак до дървените стъпала отзад и металния комин на печката, щръкнал над покрива. Последните три, теглени от впрягове от по двадесет мулета, приличаха на огромни варели, също така бели, несъмнено пълни с вода. А тези между тях можеха да се вземат за фургони от Две реки, с високи колелета със спици и дрънчащи гроздове грънци и други неща — в големи плетени кошници, накачени по въжетата, обрамчващи закръглените покривала.

Водачите на фургоните дръпнаха поводите веднага щом забелязаха айилците и изчакаха колоната да дойде при тях. Някакъв едър мъж в сиво палто и с тъмна капела с широка периферия беше слязъл от предния фургон и се взираше напред, като от време на време сваляше плоската си капела, за да избърше челото си с голяма бяла кърпа. Мат не можеше да го упрекне за това, че видът на около хиляда и петстотин айилци, спускащи се към него, го е изнервил. Но най-странното бяха израженията на айилците. Руарк, който подтичваше до коня на Ранд, изглеждаше мрачен, а лицето на Хейрн придоби такъв вид, сякаш той беше готов да троши скали.

— Не разбирам — каза Мат. — Имате такъв вид, сякаш се каните да убиете някого. — Това със сигурност щеше да изпари надеждите му. — Мислех, че има три вида хора, които вие, айилците, пускате да минават през Пустошта: амбуланти, веселчуни и Пътуващия народ.

— Амбулантите и веселчуните са добре дошли — отвърна кратко Хейрн. Ако на това му викаха „добре дошли“, Мат никак не искаше да види какво правят айилците с ония, които не са добре дошли.

— Ами Пътуващия народ? — попита Мат с любопитство. И понеже Хейрн не отговори, добави: — Калайджиите бе? Туатан? — Лицето на вожда на септата се изопна още повече. Авиенда стрелна Мат с поглед, сякаш беше някой глупак.

Ранд придърпа Джейде-ен до Пипе.

— На твое място не бих споменавал пред айилците за Калайджиите — промълви му той на ухо. — Те са… деликатна тема.

— Щом казваш. — Защо пък Калайджиите да са деликатна тема? — Според мен те достатъчно се впрягат и от този амбулант. Амбулант! Търговците, дето идваха в Емондово поле, бяха с по-малко фургони.

— Този е дошъл в Пустошта — изкикоти се Ранд и Джейде-ен отметна нервно глава. — Не знам дали ще може да я напусне. — Усмивката не засегна очите му. Понякога на Мат почти му се искаше Ранд най-после да реши дали е луд, или не е, и да се свършва най-после. Почти.

На триста крачки от фургоните Руарк даде знак да спрат и напред продължиха само той и Хейрн. Във всеки случай такова, изглежда, беше намерението му, но Ранд сръга дорестия си жребец след тях и стотината му телохранители тутакси го последваха. И Авиенда, естествено, неотменно до него, все едно че беше вързана за опашката на коня му. Мат потегли с тях, без да му мисли. Ако Руарк накараше амбуланта да си сбира багажа и да потегля обратно, той нямаше да пропусне шанса си да тръгне с него.

Куладин също се затича откъм колоната на Шайдо. Сам. Може би бе решил да постъпи така, както възнамеряваха Руарк и Хейрн, но Мат подозираше, че просто иска да изтъкне, че му стиска да отиде сам там, където на Ранд му трябват сто души охрана. Отначало като че ли и Моарейн се накани да тръгне, но размени няколко думи с Мъдрите и всички те останаха на място. Но гледаха зорко. Айез Седай слезе от кобилата си и започна да си играе с нещо, което бляскаше, а Егвийн и Мъдрите се струпаха около нея.

Макар да бършеше потното си лице, отблизо едрият мъжага в сивото палто съвсем не изглеждаше притеснен, въпреки че подскочи, когато няколко Деви изведнъж изникнаха от земята и обкръжиха фургоните му. Кочияшите, със закоравели лица и немалко белези и счупени носове, като че ли бяха готови всеки миг да се сврат под каприте. В сравнение с вълците-айилци приличаха на проскубани улични псета. Амбулантът се съвзе бързо; съвсем не беше дебел за ръста си; обемистото му туловище беше само мускули. Ранд и Мат на конете си привлякоха любопитния му поглед, после той се обърна към Руарк. Закривеният му като кука нос и тъмните му дръпнати очи му придаваха хищнически вид, който не се смекчи от широката усмивка, която си изписа, когато свали широката си капела и се поклони.

— Аз съм Хаднан Кадийр — заяви той. — Амбулант. Тръгнал съм за твърдината Студени скали, ваши благородия, но съм готов да търгувам и тук. Карам чудесни…

Руарк го сряза като с леден нож.

— Тръгнал си много надалече и от Студени скали, и от която и да е твърд. Как е станало така, че си стигнал толкова далече от Драконовата стена без никакъв водач?

— Всъщност и аз не знам, добри ми господа. — Кадийр задържа усмивката на лицето си, но ъгълчетата на устните му леко се присвиха. — Пътувах съвсем открито. Това е първото ми минаване през Пустошта толкова на юг. Пък и не намерих никакви водачи. — Куладин изсумтя шумно и развъртя лениво едно от копията в ръката си. Кадийр присви рамене, сякаш усетил как стоманата вече се забива в тялото му.

— Винаги има водачи — отвърна хладно Руарк. — Имаш късмет, че си стигнал толкова далече без водач. Късмет, че още не си загинал или не са те отпратили обратно към Драконовата стена по кожа. — На лицето на Кадийр блесна притеснена озъбена усмивка. Вождът на клана продължи: — Късмет имаш, че срещаш нас. Ако беше продължил по този път още ден-два, щеше да стигнеш до Руйдийн.

Лицето на амбуланта посивя.

— Чувал съм… — Млъкна и преглътна. — Не знаех, добри ми господа. Повярвайте ми, не бих направил такова нещо съзнателно. Нито случайно — добави той припряно. — Светлината да освети думите ми, че са верни, добри ми господа, наистина не бих го направил!

— Това е добре — каза му Руарк. — Наказанията тук са сурови. Можеш да пътуваш с мен до Студени скали. Няма никак да е добре за теб да се изгубиш отново. Триделната земя може да се окаже опасно място за онези, които не я познават.

Куладин предизвикателно вирна глава и рязко попита:

— А защо не с мен? Тук Шайдо са по-многобройни, Руарк. Според обичая той ще пътува с мен.

— Да не би случайно да си станал вожд на клан и аз да не съм забелязал? — Огненокосият Шайдо се изчерви, но Руарк не показа никакъв намек на удовлетворение, а продължи с убийствено равен тон. — Амбулантът търси Студени скали. Ще пътува с мен. Шайдо могат да търгуват с него по пътя. Таардад не са толкова закъсали за амбуланти, че да ги пазим само за себе си.

Лицето на Куладин помръкна още повече, но той смекчи малко тона си, въпреки че гласът му заскрибуца от усилието.

— Ще остана на стан край Студени скали, Руарк. Оня, що иде със Зората засяга всички айилци, не само Таардад. Шайдо ще получат полагащото им се място. Шайдо също ще последват Оня, що иде със Зората. — Мат си даде сметка, че Куладин все още не е признал, че „Оня“ е Ранд. Загледан във фургоните, Ранд като че ли изобщо не ги слушаше.

Руарк замълча за миг.

— Шайдо ще бъдат добре дошли гости в земите на Таардад, ако дойдат, за да следват Оня, що иде със Зората. — Неговите думи също можеха да се тълкуват двояко.

През цялото това време Кадийр не престана да си бърше усилено лицето, сякаш се виждаше попаднал посред битка между айилци. Поканата на Руарк обаче подчерта с тежка въздишка на облекчение.

— Благодаря ви, добри господа. Много ви благодаря. — Вероятно за това, че не го убиха. — Може би ще благоволите да погледнете какво могат да ви предложат фургоните ми? Нещо по-специално да желаете?

— По-късно — каза Руарк. — Ще спрем на стоянка Имре за нощувка и тогава ще можеш да ни покажеш стоката си. — Куладин вече крачеше към хората си, след като беше чул името „стоянка Имре“, каквото и да значеше то. Кадийр започна да си надява капелата.

— Капела — каза Мат и подкара Пипе към амбуланта. Ако му се наложеше да остане малко повече в Пустошта, искаше поне да може да предпази очите си от това проклето слънце. — Ще дам една златна марка за капела като тази.

— Готово! — извика плътен мелодичен женски глас.

Мат се огледа и се сепна. Единствената жена освен Авиенда и Девите идеше към тях откъм втория фургон, но този глас никак не й подхождаше — един от най-приятните гласове, които беше чувал. Ранд я изгледа и се намръщи, не без основание. С една стъпка по-ниска от Кадийр, тя изглеждаше много по-обемиста от него. Пластове тлъстина почти закриваха очите й и не можеше да се разбере какви са на цвят, но носът й беше като топор и пред него този на амбуланта направо бледнееше. В рокля от бледокремава коприна, плътно прилепнала по тлъстото й туловище, и с бял дантелен шал, придържан на главата й с помощта на изкусно изработени шноли от слонова кост, прихванати в дългата й грозна черна коса, тя се движеше с несъответстваща лекота, почти като някоя от Девите.

— Добра сделка — каза тя със същия мелодичен глас. — Аз съм Кейле Шаоги, амбулант. — Тя дръпна капелата от главата на Кадийр и я връчи на Мат. — Първокачествена е, добри ми господине, и е почти нова. Ще ви трябва такава, за да оцелеете в Триделната земя. Тук един мъж може да загине… — дебелите й пръсти щракнаха. — …ей така. — Внезапният й смях съдържаше същата гърлена, галеща слуха нежност. — Както и една жена, разбира се. Златна марка, казахте. — След като той се поколеба, почти скритите й от тлъстините очи блеснаха като гарванови. — Рядко предлагам една сделка два пъти.

Странна жена, меко казано. Кадийр изобщо не възрази, ако се изключеше леката гримаса. Ако Кейле беше негова съдружничка, то тя определено беше старшата. А ако тази капела можеше да предпази главата на Мат да не заври, цената наистина си струваше, ако питаха него. Жената захапа тайренската марка, която й подаде, преди да пусне капелата. Като по чудо тя му лепна по мярка. И дори да не беше по-хладно под широката й периферия, поне пазеше благословена сянка. Кърпата бързо се озова в джоба на палтото му.

— Нещо за останалите? — Дебелата жена огледа айилците, измърмори „какво хубаво дете“, когато очите й се спряха на Авиенда, и оголи зъби, което явно трябваше да мине за усмивка. На Ранд каза сладко: — А вие, добри ми господине? — Гласът идещ от това лице, беше в пълно несъответствие с него, особено когато му придадеше медена интонация. — Нещо, което да ви заслони от тази окаяна земя? — Ранд само поклати глава. С тази шуфа около лицето си наистина приличаше на айилец.

— Довечера, Кейле — каза Кадийр. — Търговията я отваряме довечера, на едно място, дето му викат стоянка Имре.

— А, тъй ли? — Погледът й дълго се задържа на колоната на Шайдо и още по-дълго на групата на Мъдрите. Изведнъж тя се извърна към фургона си и закрачи, подвиквайки през рамо: — Ами тогава защо задържаш тези добри господа да стърчат тук? Хайде, Кадийр. Движение. — Ранд зяпна след нея и отново поклати глава.

До задницата на фургона й стоеше веселчун. Мат примигна — помисли си, че му се е привидял от горещината, но човекът не изчезна — тъмнокос мъж на средна възраст, с наметало, обшито с разноцветни кръпки. Гледаше притеснен насъбралите се, докато Кейле не му махна да се качи във фургона пред нея. Кадийр изгледа белия й фургон с по-безизразно лице дори от айилците преди да закрачи към своя. Наистина странна група.

— Видя ли веселчуна? — попита Мат Ранд, който му кимна разсеяно, измервайки с очи редицата фургони, сякаш никога в живота си не беше виждал фургон. Руарк и Хейрн междувременно бяха тръгнали обратно към Джиндо. Стотината, обкръжили Ранд, го изчакаха търпеливо, оглеждайки всяко нещо наоколо, което можеше да скрие нещо по-голямо от мишка. Кочияшите започнаха да вдигат поводите, но Ранд не помръдваше. — Странни хора са тия амбуланти, какво ще кажеш, Ранд? Но предполагам, че човек трябва да е особняк, за да дойде в Пустошта. Виж нас само. — Това докара гримаса на лицето на Авиенда, но Ранд сякаш изобщо не го чу. На Мат му се искаше да му отвърне нещо. Каквото и да е. Мълчанието му го изнервяше. — Смяташ ли, че придружаването на някакви си амбуланти е чак толкова висока чест, та Руарк и Куладин да си я оспорват? А бе, ти разбираш ли нещо от този джи-е-тох?

— Ти наистина си глупак — промърмори Авиенда. — Това няма нищо общо с джи-е-тох. Куладин се опитва да се държи като вожд на клан. Руарк не може да позволи това, докато той не е влизал в Руйдийн. Шайдо биха откраднали кокал и от едно куче — по-скоро биха откраднали кокала заедно с кучето, но дори и те заслужават да си имат истински вожд. И сега заради Ранд ал-Тор сме длъжни да позволим на хиляда души от тях да си опнат палатките в земите ни.

— Очите му — промълви Ранд, без да откъсва поглед от фургоните. — Опасен човек.

Мат го изгледа намръщено.

— Чии очи? На Куладин ли?

— На Кадийр. Цялото това потене, пребледнялото лице. А очите му изобщо не се промениха. Винаги трябва да следиш очите на хората. Не как изглеждат.

— Разбира се, Ранд. — Мат помръдна на седлото си и подръпна юздите. Може би все пак мълчанието на Ранд не беше чак толкова лошо. — Човек трябва да следи очите.

— Времето е риск — промърмори Ранд. — Времето поставя примки. Трябва да избегна техните, докато поставям своите.

— Примки ли? — каза Мат. „Светлина, дано да ми даде отговор, който да не е налудничав.“ — Кой поставя примки?

За миг Ранд го изгледа така, сякаш не беше разбрал въпроса му. Фургоните на амбулантите вече бяха потеглили, придружавани от Девите, подскачащи от двете им страни. Още Деви се затичаха напред да съглеждат. Единствено групата на Мъдрите продължаваше да чака и да наблюдава и ако се съдеше по жестовете на Егвийн, според Мат тя напираше да дойде при тях и да разбере какво става.

— Не може да се види, нито да се усети — най-сетне каза Ранд. Наведе се към Мат и му зашепна на висок глас, сякаш се преструваше. — Сега яздим със злото, Мат. Пази се. — Лицето му отново се изкриви от неестествена усмивка и той кимна към тътрещите се край тях фургони.

— Смяташ, че този Кадийр е зло?

— Опасен човек е той, Мат — очите винаги го издават, — но кой ли може да каже? Защо мен трябва да ме е грижа, след като Моарейн и Мъдрите наблюдават вместо мен? А и не трябва да забравяме за Ланфеар. Някой мъж бил ли е някога под толкова много бдителни очи? — Ранд се изправи на седлото си. — Започнало е — промълви той. — Как бих искал да имам твоя късмет. Мат. Започнало е и вече връщане няма, както и да падне острието. — Кимна сякаш на себе си и подкара коня си след Руарк. Авиенда затича след него. Стоте Джиндо ги последваха.

Мат ги последва с голяма охота. По-добре, отколкото да остане сам тук, определено. Слънцето печеше безмилостно в яркосиньото небе. Чакаше ги още много път до залеза. Започнало било? Какво искаше да каже Ранд с това „започнало е“? Започнало беше в Руйдийн, или по-точно още в Зимната нощ в Емондово поле, преди година. „Яздим със злото“ и „връщане няма“. Ами това за Ланфеар? Ранд вече бе тръгнал по ръба на бръснача. Нямаше съмнение. Трябваше да се измъква той от пустата му Пустош, преди да е станало прекалено късно. От време на време Мат поглеждаше към амбулантските фургони. Преди да е станало прекалено късно. Все още не беше.