Силата на сянката

Глава 31Уверения

След няколко минути Ивон се върна.

— Можете да продължите, госпожо ал-Вийр — беше единственото, което каза преди двамата с Томас отново да изчезнат сред храсталаците без никакъв шум освен някое и друго изшумоляло сухо листо.

— Много са добри — промърмори Гаул, който не преставаше да се оглежда подозрително.

— И малко дете може да се скрие в това — каза му Чиад и плесна една клонка. Но и тя продължаваше да следи храстите не по-малко бдително от Гаул.

Никой от айилците, изглежда, не гореше от нетърпение да продължи. Не беше точно нежелание, а за страх и дума не можеше да става. Просто не горяха от нетърпение. Перин се надяваше някой ден все пак да разбере какво точно изпитват айилците към Айез Седай. Някой ден. Днес и той самият не изпитваше кой знае какво желание да ги види.

— Хайде да отидем да видим тези ваши Айез Седай — подкани той мрачно госпожа ал-Вийр.

Старият болничен дом се оказа дори още по-порутен, отколкото си го спомняше — голяма едноетажна постройка, килнала се неестествено на една страна, половината от стаите й — останали без покрив, с едно дърво, израсло на четиридесет стъпки височина в една от тях. Лесът я притискаше от всички страни. Гъста мрежа лози и шипки пълзеше по стените и покриваше със зеленина оцелелите тавански греди. Перин си помисли, че може би те са единственото, на което зданието все още се крепи. Входът обаче беше разчистен. Замириса му на коне, долови и миризма на боб и шунка, но странно, дим от горящи главни липсваше.

Завързаха конете за ниските клони и последваха госпожа ал-Вийр вътре, където обвитите с лози прозорци едва пропускаха светлика. Предното помещение беше просторно и без никакви мебели, с пръст по ъглите и паяжини, пропуснати при очевидно припряното почистване. На пода лежаха четири навити на рула одеяла, седла, дисаги и спретнато завързани денкове бяха подредени до стената, а върху каменното огнище имаше малко котле: миризмата на готвено излизаше от него, въпреки че огън нямаше. Едно още по-малко котле, изглежда, беше предназначено за варене на чай, който скоро щеше да кипне. Чакаха ги две Айез Седай. Марин ал-Вийр притеснено приклекна в реверанс и се впусна в оживен водопад от представяния и обяснения.

Перин опря брадичка на лъка си. Познаваше двете Айез Седай. Верин Матуин, пълничка и с квадратно лице, с посивели кичури в кафявата коса и гладки айезседайски бузи. Тя беше от Кафявата Аджа и като всички Кафяви през повечето време изглеждаше някак отнесена в търсене на познание, било то древно и забравено, или ново. Но от време на време тъмните й очи проблясваха съсредоточено, в противовес на отнесения израз на лицето й, както сега, когато поглеждаха покрай Марин към него, остри като гвоздейчета. Тя беше една от двете Айез Седай, освен Моарейн, за които бе сигурен, че знаят за Ранд, и той подозираше, че и за него знае много повече, отколкото показва. Очите й отново се унесоха, докато слушаше Марин — но само за миг го бяха претеглили на везните и навярно го бяха наместили някъде в кроежите й. С нея трябваше много да внимава.

С другата — мургава слаба жена в тъмнозелена копринена рокля за езда, която рязко контрастираше на простовато кафявото облекло на Верин — не беше се запознавал и я беше виждал само веднъж. Аланна Мосвани беше от Зелената Аджа, доколкото помнеше, красива жена с дълга черна коса и пронизващи тъмни очи. Тези очи също го преценяваха, докато тя слушаше Марин. Той се сети за нещо, което му беше казала Егвийн. „Някои Айез Седай, които не би трябвало да знаят за Ранд, проявяват твърде голям интерес към него. Елайда например, както и Аланна Мосвани. Не мисля, че мога да се доверя на която и да било от двете.“ Може би трябваше да заложи на преценката на Егвийн, докато не си направи своя.

Ушите му щръкнаха, когато Марин, все още изпълнена с притеснение, каза:

— Вие питахте за него, Верин Седай. За Перин, искам да кажа. Стори ми се, че най-добрият начин да го предпазя да не се погуби, е като го доведа при вас. Не разполагах с време първо да ви питам. Моля, кажете, че разб…

— Всичко е наред, госпожо ал-Вийр — прекъсна я успокояващо Верин. — Постъпили сте по най-добрия начин. Сега Перин е в добри ръце. Също така ще ми бъде много приятно да се възползвам от възможността да науча повече неща за Айил, а и винаги е удоволствие да си поговориш с един огиер. Смятам добре да поровя в ума ви, Лоиал. Натъкнах се на някои смайващи неща в огиерски книги.

Лоиал й отвърна с доволна усмивка — на него всичко, което беше свързано с книги, му доставяше удоволствие. Гаул, от своя страна, се спогледа предпазливо с Байн и Чиад.

— Всичко е наред, стига да не го правите повече — намеси се твърдо Аланна. — Освен ако… Сам ли си? — попита тя Перин с тон, който изискваше отговор, и то веднага. — Другите двама също ли се върнаха?

— Вие защо сте тук? — попита той на свой ред.

— Перин! — сряза го госпожа ал-Вийр. — Я се дръж прилично! Може нравът ти да е загрубял по широкия свят, но като си се върнал у дома, можеш да си и по-възпитан.

— Не се притеснявайте — каза й Верин. — Ние с Перин вече сме приятели. Аз го разбирам. — Тъмните й очи за миг проблеснаха към него.

— Ние ще се погрижим за него. — В хладните думи на Аланна се съдържаше като че ли някакво двусмислие.

Верин се усмихна и потупа Марин по рамото.

— Вие ще е по-добре да се приберете веднага в селото. Не искаме някой да започне да се чуди какво търсите по горите.

Госпожа ал-Вийр кимна. Поспря се до Перин и постави ръка на рамото му.

— Знаеш, че ти съчувствам — каза тя. — Просто запомни, че ако се оставиш да те убият, с нищо няма да помогнеш. Направи това, което ти кажат Айез Седай. — Той изломоти нещо несвързано, но тя, изглежда, остана доволна.

След като госпожа ал-Вийр си отиде, Верин каза:

— Имаш и нашето съчувствие, Перин. Ако можехме да направим нещо, щяхме да го направим.

Сега не му се искаше да мисли за семейството си.

— Все още не сте отговорили на въпроса ми.

— Перин! — Файле успя да уподоби тона на госпожа ал-Вийр почти едно към едно, но той не й обърна внимание.

— Защо сте тук? Никак не прилича на съвпадение. Белите плащове, тролоците и изведнъж — и вие двете се оказвате тук по същото време.

— Изобщо не е съвпадение — отвърна Верин. — Ах, водата за чая май вече е готова. — Кипналата вода взе да утихва, когато тя се засуети, хвърли няколко листа в котлето и подкани Файле да извади няколко метални чашки от единия вързоп до стената. Аланна, скръстила ръце под гърдите си, не сваляше очи от Перин и техният плам бе в пълна противоположност със студеното й изражение. — Година след година — продължи Верин — намираме все по-малко момичета, които могат да бъдат научени да преливат. Шериам е убедена, че през следващите хиляда години можем напълно да заличим дарбата от човечеството, като опитомяваме всеки мъж, за когото разберем, че може да прелива. Доказателство за това, според нея, е и все по-малкият брой мъже, които намираме. Ами според сведенията само допреди сто години са се намирали по двама-трима на година, а преди петстотин…

Аланна изсумтя.

— Че какво друго можем да направим, Верин? Да ги оставим да полудеят ли? Да последваме налудничавия план на Белите?

— Не мисля — отвърна кротко Верин. — Дори да се намерят жени, които да желаят да родят деца от питомни мъже, няма гаранция, че децата ще могат да преливат или пък че ще са момичета. Всъщност аз съм изразявала мнението си, че ако искаме да запазим породата, то Айез Седай са тези, които трябва да раждат деца; те лично, след като това засяга най-вече самите тях. На Алвиарин не й стана никак весело.

— Има си хас — засмя се Аланна. Внезапният проблясък на веселие, разтопил свирепия й тъмноок поглед, беше смайващ. — Жалко, че не съм й видяла лицето в този момент.

— Изражението й беше… интересно — отвърна насмешливо Верин. — Успокой се, Перин. Ще ти отговоря на въпроса. Чай?

Стараейки се да смекчи сърдития си поглед, той някак неочаквано се оказа седнал на пода, поставил лъка до себе си и с чаша горещ силен чай в ръце. Всички насядаха в кръг по средата на стаята. Аланна се зае с обяснението за присъствието им, вероятно за да пресече склонността на другата Айез Седай да се отплесва в излишни подробности.

— Тук в Две реки, където предполагам, че нито една Айез Седай не е стъпвала от хиляда години насам, Моарейн намери две жени, които не само могат да бъдат научени да преливат, но у които тази способност е вродена, и е чула за още една, която е умряла, защото не е могла да се научи сама.

— Да не говорим за тримата тавирен — промърмори Верин над чая си.

— Имате ли представа — продължи Аланна — колко много градове и села обикновено трябва да обиколим, за да намерим три момичета с вродена дарба? Странното е, че от толкова дълго време не сме идвали да търсим точно тук. Древната кръв е твърде силна тук, в Две реки. Бяхме в Стражеви хълм само седмица преди да се появят Белите плащове и много внимавахме да не разбере някой друг извън Женския кръг кои сме, но въпреки това успяхме да намерим цели четири момичета, които могат да се научат, а за едно от децата смятам, че дарбата му е вродена.

— Трудно беше да се убедим — добави Верин. — Тя е едва дванадесетгодишна. Никоя от тях няма потенциала на Егвийн или Нинив, разбира се, но броят сам по себе си е забележителен. Възможно е да се намерят още две-три в околностите на Стражеви хълм. Не сме имали възможност да преглеждаме момичета тук или по на юг. Таренов сал беше пълно разочарование, длъжна съм да уточня. Твърде много обмяна на кръв с външни хора, предполагам.

Перин трябваше да признае, че това изглежда смислено. Но все пак не отговаряше на всичките му въпроси, нито разсейваше съмненията му. Раната от копие в бедрото пак го заболя.

— Все пак не разбирам защо се криете тук? Белите плащове арестуват невинни хора, а вие си седите. — Лоиал промърмори нещо под нос, съвсем приглушено. Перин долови само „ядосва Айез Седай“ и „гнездо на оси“, но продължи. — Защо не направите нещо? Та вие сте Айез Седай! Да ме изгори дано, защо не направите нещо?

— Перин! — изсъска Файле и после се обърна с извинителна усмивка към Верин и Аланна. — Моля ви да му простите. Моарейн Седай го е разглезила. Предполагам, че се е държала по-меко с него и го е оставяла да прави каквото си иска. Моля ви, не му се сърдете. Той ще се научи да се държи както трябва. — Тя го изгледа остро, давайки му да разбере, че последното е предназначено повече за неговите уши, отколкото за техните. Той също я изгледа гневно. Нямаше право да се намесва в тези неща.

— Да се е държала меко ли? — примигна Верин. — Моарейн? Никога не съм забелязвала.

Аланна махна на Файле да млъкне.

— Ти явно не разбираш — обърна се с плътен глас Айез Седай към Перин. — Явно не разбираш ограниченията, при които трябва да действаме. Трите клетви съвсем не са празни думи. Доведох двама Стражници. — Зелените бяха единствената Аджа, които обвързваха по повече от един Стражник; доста от тях, както Перин беше чувал, имаха по трима или по четирима. — Чедата засякоха Овейн, когато пресичаше през голото поле. Усетих всяка стрела, която го улучваше, докато умираше. Усетих умирането му. Ако бях там, щях да го защитя, както и себе си, със Силата. Но не мога да я използвам за отмъщение. Клетвите не ми го позволяват. Чедата са може би най-злобните хора на този свят след Мраколюбците, но те все пак не са Мраколюбци и по тази причина са предпазени от Силата, освен при самозащита. Колкото и да го разтягаш това ограничение, повече не може.

— Колкото до тролоците — добави Верин, — справихме се с доста от тях и с два мърдраала, но все пак си има граници. Получовеците по някакъв начин усещат преливането. Ако привлечем върху себе си стотина тролоци, няма да ни остане друг шанс, освен да бягаме.

Перин се почеса по брадата. Трябваше да го очаква това, да го знае. Беше виждал Моарейн изправена срещу тролоци и имаше някаква представа какво можеше и какво не можеше да направи тя. От друга страна, Ранд бе избил всички тролоци в Камъка, само че Ранд беше по-силен от всяка от тези две Айез Седай, може би и от двете, взети заедно. Какво пък, независимо дали щяха да му помогнат, или не, той смяташе да изтреби всеки тролок, появил се в Две реки. Но след като освободи семейството на Мат и Люханови. Ако го обмислеше достатъчно грижливо, щеше да намери начин. Бедрото го заболя ужасно.

— Ти си ранен. — Аланна остави чашката си на пода, пристъпи до него, коленичи и взе главата му в ръцете си. Прониза го студена тръпка. — Да, разбирам. Това не си си го причинил, докато си се бръснал, нали?

— От тролоците е, Айез Седай — каза Байн. — Когато излязохме от Пътищата в планините. — Чиад докосна ръката й и тя млъкна.

— Аз заключих Портала — бързо добави Лоиал. — Никой няма да може да го използва, докато не се отвори от тази страна.

— Помислих си, че може да сте дошли по този начин — промърмори Верин повече на себе си. — Моарейн наистина ми спомена, че сте използвали Пътищата. Рано или късно това ще ни създаде сериозни проблеми.

Перин се зачуди какво ли смята тя за сегашния.

— Пътищата — каза Аланна, без да пуска главата му. — Тавирен! Млади герои! — От устата й думите звучаха едновременно и като похвала, и като проклятие.

— Не съм никакъв герой — отвърна й той твърдо. — Пътищата просто бяха най-бързият начин да стигна тук.

Зелената сестра продължи, все едно че не беше проговарял.

— Така и няма да разбера защо Амирлинския трон позволи на вас тримата да правите каквото си искате. Елайда възрази — не е единствената. При тези печати, които се разхлабват, и наближаващата Последна битка, само трима тавирен ни липсваха, да обикалят по света на свобода. Аз бих ви вързала всичките, даже бих ви обвързала. — Той се опита да се отдръпне, но тя го стисна по-здраво и се усмихна. — Все още не съм скъсала толкова с добрите нрави, та да обвържа един мъж въпреки волята му. Все още не. — Той не беше сигурен колко й остава до това: усмивката не докосна очите й. Тя опипа почти зарасналата рана на бузата му. — Трябва да е минало доста време, откакто си я получил. Дори Церителството ще ти остави белег.

— Не е необходимо да съм хубав — промърмори той. Искаше само да е достатъчно здрав, за да свърши каквото трябва. Файле обаче се изсмя гласно.

— Кой ти каза? — Странно, но тя се усмихна на Аланна. Когато отново си пое дъх, Зелената сестра беше стиснала огненокосата глава на Байн между дланите си. Верин се беше заела с Гаул, а Чиад оглеждаше лявата си ръка и я въртеше с доволно изражение.

Файле зае мястото на Аланна до Перин и погали с пръст белега под окото му.

— Белег за красота — каза тя и леко се засмя.

— За какво?

— О, просто нещо, което правят доманските жени. Просто така се казва.

Въпреки усмивката й, или може би тъкмо заради нея, той се навъси недоверчиво. Тя наистина си правеше шега с него, само че той не разбра как точно.

Ивон се вмъкна в стаята, зашепна в ухото на Аланна и след нейното шепнене отново се изниза безшумно навън. След няколко мига скърцането на ботуши възвести появата на новопристигнали.

Перин скочи. На прага бяха застанали Трам и Абел Каутон, с лъкове в ръце, с изпомачкани дрехи и разрошени посивели бради на мъже, спали няколко нощи на гола земя. Бяха ловували — на колана на Трам висяха четири заека, а на този на Абел — още три. Беше очевидно, че бяха очаквали да видят Айез Седай, както и другите посетители, но зяпнаха изумени при вида на Лоиал, наполовина по-висок от двамата, с туфестите му уши и широкия като зурла нос. При вида на айилците по грубоватото тясно лице на Трам пробяга тръпка.

Погледът на Трам обаче се спря замислен на тях само за миг, след което се отмести към Перин, не по-малко изумен, отколкото заради Лоиал.

— Перин, момко! — възкликна той. — Ранд с теб ли е?

— А Мат? — добави нетърпеливо Абел. Приличаше на един по-възрастен, посивяващ Мат, но с по-сериозен поглед. Мъж, ни най-малко не загубил своята гъвкавост от възрастта.

— Те са добре — увери ги Перин. — В Тийр са. — Веднага долови погледа на Верин с крайчеца на окото си — тя много добре знаеше какво означава Тийр за Ранд. Аланна сякаш изобщо не обърна внимание на думите му. — Щяха да дойдат с мен, но нямахме представа колко са се влошили нещата тук. — Сигурен беше, че това важи и за двамата. — Мат си прекарва времето в игра на зарове — и печелене — и целувки с момичетата. Ранд… Ами, последния път, когато го видях, беше облечен в едно красиво палто и беше прегърнал едно хубаво златокосо момиче.

— Това звучи съвсем в стила на Мат — изкиска се Абел.

— Може би е по-добре, че не са дошли — отвърна замислено Трам, — още повече при тия тролоци. А и Белите плащове… — Той сви рамене. — Нали знаеш, че тролоците се върнаха? — Перин кимна. — Права ли се оказа Айез Седай? Моарейн. За вас тримата ли дойдоха в Зимната нощ? Разбрахте ли поне защо?

Кафявата сестра изгледа Перин предупредително. Аланна изглеждаше погълната в ровичкане в дисагите си, но той видя, че сега и тя се е заслушала. Но нито първото, нито второто беше това, което го накара да са поколебае. Просто нямаше начин ей така направо да каже на Трам, че синът му може да прелива, камо ли че е Преродения Дракон. Възможно ли е изобщо да се каже на един човек такова нещо? Вместо това той каза:

— Ще трябва да питате Моарейн. Айез Седай не казват нищо повече от онова, което смятат за необходимо.

— Забелязал съм го — отвърна сухо Трам.

Двете Айез Седай определено слушаха разговора им, вече без изобщо да го прикриват. Аланна ледено вдигна вежди към Трам и Абел неспокойно премести крак, сякаш решил, че Трам злоупотребява с късмета си, но всичко това не беше в състояние да притегни Трам.

— Можем ли да поговорим навън? — попита Перин двамата мъже. — Искам да глътна малко чист въздух. — Искаше му се да поприказва с тях, без Айез Седай да го подслушват и да го гледат.

Трам и Абел, изглежда, бяха съгласни и вероятно дори изпитваха нетърпение да се измъкнат от вниманието на Верин и Аланна, но преди това трябваше да оставят зайците.

— Смятахме да задържим два за себе си — поясни Абел, — но, изглежда, при вас има повече гърла за хранене.

— Няма нужда. — Зелената сестра го каза така, сякаш не й беше за първи път.

— Обичаме да се отплащаме за това, което получаваме — каза Трам. — Айез Седай бяха твърде любезни да ни поизцерят малко — обясни той на Перин — и искаме да понатрупаме малко кредит преди пак да ни се наложи.

Перин кимна. Можеше да го разбере защо не желае да получава дар от Айез Седай. „В дара на една Айез Седай винаги се крие въдица“, гласеше една стара пословица. Е, той го бе изпитал на гърба си. Не че имаше някакво значение дали си плащаш за дара, или не — Айез Седай при всички случаи успяваха да те закачат на въдицата. Верин го гледаше с тънка усмивка, сякаш разбираше какво си мисли.

Когато тримата мъже се запътиха към изхода, Файле стана да ги последва. Перин поклати глава към нея и удивително, но тя си седна на мястото. Той дори се зачуди дали не й е нещо лошо.

Поспряха се, колкото Трам и Абел да се възхитят на Стъпко и Лястовица, после продължиха през дърветата. Слънцето се смъкваше на запад, удължавайки сенките. Двамата пуснаха няколко шеги за брадата му, но за очите му не споменаха нищо. Странно, но този пропуск не го притесни. Имаше си по-големи грижи от това дали някой намира цвета на очите му за странен.

В отговор на закачката на Абел дали „това нещо“ му върши работа да си цеди супата, той поглади брадата си и каза:

— Файле я харесва.

— Охо! — изкиска се Трам. — Значи това е изгората, а? Живи оченца има, момко. По цели нощи няма да мигваш, та да й се наложиш.

— С такива можеш да се оправиш само по един начин — засмя се и Абел. — Остави я да си мисли, че тя върти нещата. Така, когато наистина е важно и ти й възразиш, докато тя се окопити от изненада, ще направиш нещата както ти искаш и за нея ще е твърде късно да ти вади душата, за да го промени.

Това много напомни на Перин за съветите на госпожа ал-Вийр към Файле как да се оправя с мъжете. Дори се зачуди дали Абел и Марин не са си разменяли записки. Едва ли. Може би си струваше да го пробва с Файле. Само че тя все едно си я караше по своему.

Озърна се през рамо. Болничният дом почти се беше скрил зад дърветата. Трябваше да са излезли от обсега на Айез Седай. Вслуша се внимателно, после си пое дъх. Някъде в далечината чукаше кълвач. Сред разлистените клони над главите им пробягваха катерички, една лисица беше преминала наблизо съвсем скоро с убитата си плячка, заек. Освен тях тримата не се долавяше никаква човешка миризма, нищо, което да укаже, че някой от Стражниците подслушва. Сигурно беше станал прекалено предпазлив, но основателно или не, не можеше да приеме за съвпадение това, че и двете Айез Седай се бяха оказали жени, които вече беше срещал, че на едната от тях Егвийн не вярваше, а на втората самият той не беше много склонен да вярва.

— Вие тук ли отсядате? — попита той. — При Верин и Аланна?

— Трудно — отвърна Абел. — Как може човек да спи под един покрив с Айез Седай? Под това, което е останало от него, де.

— Мислехме, че това ще е подходящо място за скривалище — поясни Трам, — но се оказа, че са ни изпреварили. Мисля, че Стражниците щяха да убият и двама ни, ако Марин и още няколко от Женския кръг не се бяха оказали тук по същото време.

Абел направи гримаса.

— Според мен това, което ги спря, бе, че Айез Седай разбраха кои сме. Тоест кои са синовете ни. Те нещо много се интересуват от вас, трите момчета, и това никак не ми харесва. — Той млъкна и опипа лъка си. — Тази Аланна веднъж се изтърва, че сте били тавирен. И тримата при това. А съм чувал, че Айез Седай не могат да лъжат.

— Не съм забелязал такива признаци у мен — отвърна предпазливо Перин. — Или у Мат.

Трам го изгледа, след като не спомена и Ранд — трябваше да се научи да лъже по-добре и малко повече да се старае да пази своите тайни и тези на другите, — но единственото, което каза, беше:

— Може би не си се научил за какво да се оглеждаш. Как стана така, че пътуваш с един огиер и трима айилци?

— Последният амбулант, когото видях, твърдеше, че са се появили айилци отсам Гръбнака на света — вметна Абел, — но не му повярвах. Твърдеше, че чул, че имало айилци в Муранди например, или може би в Алтара. И той самият не беше напълно сигурен къде точно, но било доста далече от Пустошта.

— Тези неща нямат нищо общо с тавирен — заяви Перин. — Лоиал е приятел и дойде, за да ми помогне. Гаул също е приятел. Байн и Чиад дойдоха с Файле, не са с мен. Всичко е доста сложно, но просто така се случи. Няма нищо общо с тавирен.

— Е, каквато и да е причината, — каза Абел, — Айез Седай се интересуват от вас, тримата момци. Двамата с Трам ходихме миналата година чак до Тар Валон, до Бялата кула, за да разберем къде сте. Едва успяхме да намерим една, която призна, че знае имената ви, но беше ясно, че крият нещо. Пазителката на Хрониките ни качи на един кораб надолу по реката и ни натъпка джобовете със злато, а главите — с празнословни уверения, преди дори да успеем да се поклоним. Никак не ми харесва, че Кулата може да използва Мат по някакъв начин.

Перин съжали, че не може да увери бащата на Мат, че няма нищо подобно, но не можеше да изтърси с невъзмутимо лице толкова голяма лъжа. Моарейн определено не следеше Мат само защото много й харесва хиленето му — Мат беше оплетен толкова здраво с Кулата, колкото и той самият, ако не и още по-здраво. Тримата бяха овързани и Кулата дърпаше конците.

— Момко, сега за семейството ти — каза Трам. — Имаме тъжни вести.

— Знам — бързо отвърна Перин и млъкна, забил поглед в ботушите си. Сега му трябваше спокойствие. Няколко мига, за да изтласка болезнените чувства и притеснението, че е позволил да се изпишат на лицето му.

Изшумоляха криле, Перин вдигна очи и видя един голям гарван, който кацна на един дъб на петдесет крачки от тях. Черните му, лъскави като мъниста очи се приковаха в тримата. Ръката му бързо се пресегна към колчана, но докато успее да опъне лъка, две стрели се забиха в гарвана и го свалиха. Трам и Абел вече бяха сложили нови стрели на тетивите и оглеждаха небето за други черни птици. Нямаше.

Изстрелът на Трам бе улучил гарвана в главата, което не беше нито изненадващо, нито случайно. Перин не бе излъгал, когато каза на Файле, че тези двама мъже са по-добри от него с лъка. Никой в Две реки не можеше да излезе на Трам по стрелба.

— Мръсни твари — промърмори Абел и настъпи птицата, за да си издърпа стрелата. — Напоследък са навсякъде.

— Айез Седай ни казаха за тях — каза Трам. — Че шпионират за Чезнещите. И ние разнесохме мълвата, Женският кръг също. Никой не им обръщаше много внимание, докато не започнаха да нападат овце и да им кълват очите. Стрижбата бездруго ще е лоша тази година. Не че има голямо значение. При тези Бели плащове и тролоци не вярвам някой търговец да слезе тази година по нашите краища за вълна.

— А и някакъв глупак се е побъркал, изглежда — добави Абел. — Може и да са повече от един. Намираме мъртви всякакви животни. Зайци, сърни, лисици, дори и една мечка. Убити и оставени да гният. На повечето дори кожите им не са съдрани. Мъж е, или мъже, не е тролокска работа. Намерих отпечатъци от ботуши. Едър мъж, но не колкото тролок. Позор!

Коляча. Коляча е тук, а не само във вълчия сън. Коляча и тролоците. Мъжът в съня му се беше сторил познат. Перин струпа пръст и листа с върха на ботуша си върху тялото на гарвана. По-късно щеше да има предостатъчно време за тролоците. Може би цял живот, ако се наложеше.

— Обещах на Мат да се погрижа за Боуд и Елдрин, господин Каутон. Много ли ще е трудно да ги освободим, както и останалите?

— Много — въздъхна Абел и лицето му изведнъж се състари. — Ужасно трудно. Успях да се приближа достатъчно, за да видя Нати преди да я приберат. Можах да я видя — с неколкостотин Бели плаща помежду ни. Малко се разсеях и един от тях ме улучи със стрела. Ако Трам не беше ме довлякъл до скривалището на Айез Седай…

— Доста внушителен им е лагерът — каза Трам. — Точно под Стражеви хълм. Седем-осемстотин души. Патрули, денем и нощем, като най-много са от Стражеви хълм до Емондово поле. Ако се пръснат повече, за нас ще е по-лесно, но с изключение на стотина души при Таренов сал те почти са оставили останалата част на Две реки на тролоците. Около Девенов просек било доста тежко, както чувам. Почти всяка нощ пламва по една ферма. Същото е и между Стражеви хълм и река Тарен. Да изведем Нати и останалите ще е доста трудно, а и освен това ще трябва да се надяваме Айез Седай да разрешат да останат тук. Тези двете никак не изглеждат доволни, когато някой разбере, че са тук.

— Със сигурност все някой ще се съгласи да ги укрие — възрази Перин. — Не ми казвайте, че всички са ви обърнали гръб. Нали не вярват сериозно, че сте Мраколюбци? — Още докато го изричаше, се сети за Кен Буйе.

— Не, не е това — каза Трам, — освен няколко глупаци, разбира се. Много от хората ще ни дадат храна и да преспим една нощ в плевнята, може би и постеля, но трябва човек да разбере притеснението им от това, че помагат на хора, търсени от Белите плащове. Няма за какво да ги виним. Нещата доста са загрубели и повечето мъже се стараят да се грижат за семействата си колкото се може по-добре. Да помолиш някой от тях да прибере Нати и момичетата, Харал и Алзбет… Хм, сигурно ще е твърде много.

— Имах по-добро мнение за хората от Две реки — промърмори Перин.

Абел успя да се усмихне.

— Повечето хора се чувстват като заклещени между два воденични камъка, Перин. Само се надяват, че няма да станат на брашно между Белите плащове и тролоците.

— Те трябва да престанат само да се надяват, а да се хванат да свършат нещо. — За миг Перин се почувства засрамен. Той самият не бе живял тук; нямаше представа какво е. Но все пак беше прав. Докато хората се криеха зад гърба на Чедата на Светлината, им се налагаше да се примиряват с всичко, което Чедата пожелаеха да направят, било то да прибират книги или да задържат жени и деца. — Утре ще огледам лагера на Белите плащове. Не може да няма някакъв начин да ги освободим. А успеем ли, ще видим сметката на тролоците. Един Стражник ми каза, че тролоците наричали Пустошта „Земята на Смъртта“. Смятам да ги накарам да сложат подобно име и на Две реки.

— Перин… — започна Трам и млъкна.

Перин разбра, че очите му са уловили светлината, и стисна зъби. Лицето му заприлича на изсечено от скала.

Трам въздъхна.

— Първо ще се погрижим за Нати и останалите. После можем да решим какво да правим с тролоците.

— Не се оставяй това да те гризе отвътре, момче — промълви Абел. Омразата може така да нарасне, че да изпепели всичко друго в теб.

— Нищо не ме гризе — отвърна Перин хладно. — Просто съм решил да направя това, което трябва да се направи. — Палецът му пробяга по острието на секирата.

Дейн Борнхалд изправи гръб на седлото си, щом стотната, която бе извел на патрул, наближи Стражеви хълм. Сега вече бяха по-малко от сто. На единадесет седла бяха вързани труповете на доскорошните им ездачи, а други двадесет и трима мъже бяха ранени и превързани. Тролоците им бяха спретнали хубава засада — можеше и напълно да ги унищожат, ако бяха по-малко обучени и по-малко твърди воини. Това, което го безпокоеше, бе, че при трети пореден патрул се бе натъкнал на въоръжена атака. Не случайна схватка с палещи и убиващи тролоци, а планирано нападение. И само на патрули, които той лично водеше. Тролоците се стараеха да отбягват другите. Този факт събуждаше въпроси, а отговорите, които им измисляше, не предлагаха решение.

Слънцето потъваше зад планините. В селцето, чиито сламени покриви покриваха склона на хълма, вече светеха няколко къщи. Единственият покрив с керемиди стърчеше на самото било — ханът „Бялата мечка“. В друга вечер можеше да прескочи до него за чаша вино въпреки изнервящата тишина, която обгръщаше гостилницата при появата на един Бял плащ със златния слънчев изгрев на гърдите. Той рядко пиеше, но понякога му доставяше удоволствие да поседи сред хора, различни от Чедата; след известно време те почти забравяха за присъствието му и отново подхващаха смеха и приказките. В друга вечер. Тази нощ му се искаше да се усамоти и да размисли.

Сред стотината фургони, струпани на половин миля от подножието на хълма, кипеше оживена дейност. Мъже и жени в облекла, още по-пъстри и от фургоните им, товареха вещи, които бяха лежали пръснати из стана в продължение на седмици. Изглежда, Пътуващият народ отново се канеше да тръгне на път, и то още по изгрев слънце.

— Фарран! — Якият стотник сръга коня си към него и Борнхалд кимна към кервана на Туатан. — Уведоми Търсача, че ако иска да придвижи хората си, могат да тръгнат на юг. — Картите му показваха, че по река Тарен няма друг брод освен при Таренов сал, но той бе започнал да разбира колко са стари още щом пристигнаха тук. Никой не трябваше да напуска Две реки, за да не се озове командата му в капан, и той трябваше да се погрижи за това. — А, Фарран, и не е нужно да използвате ботуши и юмруци, нали? Достатъчно е да им го кажете. Този Рен изглежда разумен.

— Както заповядате, лорд Борнхалд. — Стотникът го изрече с леко разочарование. Допря облечения си в ръкавица юмрук до сърцето си и възви към табора на Туатан. Можеше и да не му харесва, но щеше да се подчини, Каквато и неприязън да изпитваше към Пътуващия народ, беше добър войник.

Гледката на собствения му лагер за миг предизвика у Борнхалд тръпка на гордост със спретнатите дълги редици бели шатри с остри покриви и изрядно изпънатите въжени заграждения за конете. Дори тук, в този изоставен от Светлината край на света, Чедата поддържаха реда, без да допуснат отслабване на дисциплината. Наистина беше изоставен от Светлината. Тролоците го доказваха. Щом горяха ферми, значи поне част от тукашния народ беше чист. Част само. Останалите се кланяха и повтаряха „да, милорд“, „както кажете, милорд“, и упорито си я караха, както си знаят, щом му видеха гърба. И не само, че си я караха, а криеха и Айез Седай. На втория ден южно от Тарен бяха убили един Стражник — сменящият цветовете си плащ на мъжа беше достатъчно доказателство. Борнхалд мразеше Айез Седай, които не се отказваха от Единствената сила, сякаш Разрушението на света не беше предостатъчно. Пак щяха да го докарат, ако не бъдеха спрени. Мигновеното му добро настроение се стопи като пролетен сняг.

Очите му подириха палатката, където неизменно държаха пленниците, освен за по някоя малка разходка веднъж на ден, и то само по един. Никой от тях нямаше да се опита да избяга, щом това означаваше да остави другите. Не че бягството щеше да ги отведе на повече от дузина крачки — в двата края на шатрата стоеше по един страж, а на дузина крачки пазеха още двадесет Чеда — но му се искаше неприятностите да са колкото се може по-малко. От една беля можеше да пламне друга. Ако се приложеше преголяма грубост към задържаните, това можеше да предизвика негодувание в селото, което на свой ред да предизвика необходимостта от нови сурови мерки. Биар беше глупак. Той — и неколцина други, особено Фарран — искаха да подложат пленниците на разпит. Борнхалд не беше Разпитвач и не обичаше да прилага методите им. Нито смяташе да допусне такива като Фарран да се доближат до момичетата, дори те да бяха Мраколюбки, както твърдеше Ордийт.

Мраколюбци или не, но той все по-силно разбираше, че това, което наистина му трябва, е само един Мраколюбец. Повече от тролоците, повече от Айез Седай искаше да се докопа до Перин Айбара. Не можеше да вярва на приказките на Биар, че той бил човек-вълк, но Биар беше достатъчно убедителен в това, че тъкмо Айбара е вкарал бащата на Борнхалд в капана на Мраколюбците и техните съюзнички Айез Седай. Може би ако Люханови не проговореха скоро, щеше да остави Биар да се оправи с ковача както той си знае. Или мъжът щеше да се прекърши, или жена му, докато гледа как го изтезават. Все някой от двамата щеше да му покаже пътя към залавянето на Перин Айбара.

Когато слезе от седлото пред шатрата си, Биар вече го очакваше, кокалест и мършав като бостанско плашило. Борнхалд погледна с отвращение много по-малката група шатри, струпани встрани от основния лагер. Вятърът идваше от тази посока и можеше да се усети миризмата от малкия стан.

— Ордийт се е върнал, така ли?

— Да, милорд Борнхалд. — Биар млъкна и Борнхалд го изгледа въпросително. — Докладват за схватка с тролоци на юг. Двама загинали. Шестима ранени.

— И кои са мъртвите? — попита тихо Борнхалд.

— Чедо Джоелин и чедо Гоманес, милорд Борнхалд. — Лицето на Биар остана безизразно.

Борнхалд бавно свали ръкавиците си с метална обшивка. Беше изпратил двамата да придружат Ордийт и да видят какви ги върши той при своите набези на юг. Внимателно, без да повишава тон, той каза:

— Моите почитания към господин Ордийт, Биар, и… Не! Никакви почитания. Кажи му буквално, че искам да видя мършавите му кокали при мен и веднага. Кажи му, Биар, и ми го доведи, дори да се наложи да го арестуваш заедно с мръсните отрепки около него, които позорят Чедата. Върви.

Борнхалд едва сдържаше яда си. Влезе в шатрата и с ръмжене помете с ръка картите и писалищното сандъче от лагерната си маса. Ордийт, изглежда, го смяташе за идиот. На два пъти беше пращал свои хора с него и на двата пъти загиваха само те, при „схватка с тролоци“, от която никой от останалите не се връщаше дори с една рана. И все на юг. Този човек направо беше обсебен от Емондово поле. Добре, той самият можеше да вдигне лагера си там, ако не беше… Сега това нямаше смисъл. Люханови ги държеше тук. Те щяха да му доведат Перин Айбара, така или иначе. Стражеви хълм беше много по-удобна позиция, ако се наложеше бързо да се придвижи към Таренов сал. Военните съображения стояха над личните.

За хиляден път се зачуди защо лорд-капитан командирът го беше пратил тук. Тукашните хора не изглеждаха по-различни от онези, които беше виждал по стотици други места. При все че населението на Таренов сал проявяваше известен ентусиазъм около изкореняването на своите Мраколюбци. Другите гледаха с тъпо упорство издрасканите по нечии врати Драконови зъби. Едно село обикновено си знаеше кои са нежеланите лица в него; хората винаги бяха готови да изчистят боклука си, стига някой отвън да ги поокуражи, и със сигурност ако имаше Мраколюбци, те щяха да бъдат прочистени заедно с останалите, от които населението иска да се отърве. Но не и тук. Черната драсканица на острия зъб им въздействаше не повече от петно бяла вар. И тролоците. Дали Педрон Ниал бе знаел, че тролоците ще дойдат, когато бе писал заповедите си? И откъде? Но ако не бе знаел, защо бе пратил предостатъчно Чеда, за да смажат цяло въстание? И защо, в името на Светлината, лорд-капитан командирът го беше обременил с този опасен луд?

Вратата на шатрата се отмести и вътре се шмугна Ордийт. Финото му сиво палто беше бродирано със сребро, но самият той вонеше. Мършавият му врат беше мръсен и стърчеше от високата яка, придавайки му вид на костенурка.

— О, добър вечер, милорд Борнхалд. Милостива да е дано вечерта към вас, и щедра. — Люгардският му акцент днес доста натежаваше.

— Какво се е случило с чедото Джоелин и чедото Гоманес, Ордийт?

— О, беше ужасно, милорд! Когато се натъкнахме на тролоците, чедото Гоманес храбро… — Борнхалд го зашлеви през лицето с ръкавиците си. Кокалестият мъж залитна, опипа разцепената си устна, после огледа кръвта по пръстите си. Усмивката му вече не беше подигравателна. Стана змийска. — Да не би да забрави кой е подписал пълномощията ми, лордче? Само да му кажа, Педрон Ниал ще те обеси на червата на собствената ти майка, след като първо е съдрал кожата и на двама ви живи.

— Само ако те види жив, за да ти чуе приказките.

Ордийт се озъби, присви се като подивяла твар и от разранената му устна захвърчаха слюнки. Бавно се отърси, още по-бавно се изправи.

— Трябва да действаме заедно. — Люгардският акцент изчезна, заменен от по-величествен, по-заповеден тон. Борнхалд предпочиташе насмешливия му люгардски говор пред леко мазната, едва прикрита презрителност, лъхаща от този. — Тук Сянката лежи навсякъде около нас. Не само тролоците и мърдраалите. Те са най-малкото зло. Трима са се пръкнали тук — Мраколюбци, решили да разтърсят света, трима, чиято порода е отглеждана от Тъмния отпреди хиляда години и повече, Ранд ал-Тор. Мат Каутон. Перин Айбара. Знаеш имената им. В това място са пуснати сили, от които на света тясно ще му стане. Твари на Сянката бродят в нощта, покваряват човешките сърца, проникват в хорските сънища. Нашибай тази земя. С бич я удари и те ще дойдат. Ранд ал-Тор, Мат Каутон. Перин Айбара. — Последното име Ордийт почти погали с език.

Борнхалд вдиша хрипливо. Не беше сигурен как Ордийт бе разбрал какво търси лично той.

— Разбрах какво си направил във фермата на Айбара…

— Нашибай ги. — В тона му се прокрадна нотка на лудост, на челото му изби пот. — С камшик ги нашибай и тримата ще дойдат.

Борнхалд повиши тон.

— Скрих го, защото се налагаше. — Не беше имал избор. Ако истината се разкриеше, нямаше да му се размине само с гневни погледи. Последното, което му трябваше сега, бе да се вдигне бунт, сякаш тролоците не му стигаха. — Но няма да простя убийството на Чеда. Чу ли ме? Какво толкова правиш, че трябва да го криеш от Чедата?

— Ти съмняваш ли се, че Сянката е готова да направи всичко, за да ме спре?

— Какво?

— Съмняваш ли се? — Ордийт напрегнато се наведе към него. — Видя Сивите.

Борнхалд се поколеба. Петдесет Чеда около него, посред Стражеви хълм, и никой не беше забелязал двамата с камите. Той лично беше гледал право в тях и не ги беше забелязал. Докато Ордийт не уби и двамата. Този мършав дребосък си бе спечелил завидно уважение сред мъжете с подвига си. По-късно Борнхалд разпореди да заровят дълбоко двамата с камите. Оръжията изглеждаха стоманени, но докосването до тях разяждаше плътта като разтопен метал. Първата пръст, която хвърлиха в ямата, засъска и запуши.

— И ти вярваш, че са дошли за теб?

— О да, милорд Борнхалд. За мен. На всичко е готова, само да ме спре. Сянката лично иска да ме спре.

— Това все още не обяснява убийството на…

— Това, което правя, трябва да го правя тайно. — Гласът му премина в шепот, почти съскане. — Сянката може да нахлува в умовете на хората, за да ме намери. В мислите им да нахлува, в сънищата. Ти искаш ли да умреш в съня си? И това може да стане.

— Ти си… луд.

— Остави ме на воля и ще ти доведа Перин Айбара. Това изискват заповедите на Педрон Ниал. Позволи ми да действам на воля и ще връча Перин Айбара в ръцете ти.

Борнхалд дълго мълча и най-сетне отрони:

— Не искам да те виждам. Махай се.

След като Ордийт излезе, Борнхалд потръпна. Какво беше намислил лорд-капитан командирът с този човек? Но ако докараше Айбара в ръцете му… Той хвърли ръкавиците и зарови разпилените си вещи. Тук някъде имаше шишенце ракия…

Човекът, който наричаше себе си Ордийт и дори понякога сам мислеше за себе си като за Ордийт, се запрокрадва между палатките на Чедата на Светлината, следейки мъжете в белите плащове с бдителен поглед. Полезни сечива, невежи, но не можеше да им се вярва. Особено на Борнхалд — от него можеше да се наложи да се отърве, ако започнеше да му създава сериозни неприятности. Виж, с Биар щеше да се оправи много лесно. Но все още не. Сега предстояха далеч по-важни неща. Някои от войниците му кимаха почтително, щом минеше покрай тях. Той им показваше зъбите си и те приемаха това за усмивка. Сечива. И тъпи при това.

Очите му зашариха алчно по шатрата, в която държаха пленниците. Те можеха да почакат. Поне още известно време. Още малко. Все едно, те бяха само трошици. Стръв. Той и във фермата на Айбара щеше да се озапти, но Кон Айбара му се бе изсмял в лицето, а Джослин го бе нарекла мръсен дребен глупак затова, че е обявил сина й за Мраколюбец. Е, получиха си го. Как пищяха само, докато изгаряха. Той неволно се изкикоти от удоволствие. Трошици.

Усещаше присъствието на един от онези, които мразеше — там някъде, на юг, към Емондово поле. Кой ли беше? Нямаше значение, Ранд ал-Тор беше единственият, който наистина имаше значение. Щеше да познае, ако беше ал-Тор. Мълвата все още не го беше досегнала, но щеше. Ордийт потръпна от страст. Нямаше начин. Още приказки щяха да си пробият път през стражите на Борнхалд при Таренов сал. Още вести за погромите в Две реки, които да се понесат и стигнат до ушите на Ранд ал-Тор, и да се пропият в мозъка му. Първо ал-Тор, после и Кулата — заради онова, което му бяха отнели. Той щеше да си върне всичко, което му се полагаше по право.

Всичко цъкаше като добре навит часовник, макар и с пречещия му Борнхалд, докато не се появи този, новият, с неговите Сиви. Ордийт прокара кокалести пръсти през мазната си коса. Защо поне сънищата не можеше да са си негови? Той вече не беше кукла, подхвърляна насам-натам от мърдраали и Отстъпници, и от самия Тъмен. Сега той дърпаше конците. Сега не можеха да го спрат, нито да го убият.

— Нищо не може да ме убие — промърмори той навъсен. — Не и мен. Оцелял съм след Тролокските войни. — Е, поне част от него. Той се изсмя пронизително, долови лудостта в този кикот, позна я, но тя не го притесни.

Един млад Бял плащ го изгледа намръщено. Този път в оголените зъби на Ордийт нямаше и намек за усмивка и младежът се сепна уплашен. Ордийт се озъби и продължи по-бързо между палатките.

Ордийт влезе в шатрата си и огледа пленника си, разпънат между две халки, достатъчно дебели, за да задържат цял конски впряг. Стоманената верига беше яка, но той бе изчислил колко още е нужно и я беше удвоил. И добре, че го бе направил. Една брънка по-малко и тя щеше да се скъса.

Той въздъхна и приседна на ръба на кревата си. Светилниците бяха запалени до един — повече от дузина — и не оставаха в шатрата и една сенчица. Беше светло като посред бял ден.

— Помисли ли над предложението ми? Приемеш ли, ще ходиш на свобода. Откажеш ли… Знам как да уязвя такива от твоята порода. Мога да те накарам да пищиш, докато умираш вечно. Вечно ще мреш и вечно ще пищиш.

Веригите трепнаха и издрънчаха. Коловете, забити дълбоко в земята, изскърцаха.

— Добре. — Гласът на мърдраала беше сух като свличаша се змийска кожа. — Приемам. Освободи ме.

Ордийт се усмихна. Това нещо го смяташе за глупак. Щеше да се научи. Всички щяха да се научат.

— Първо работата с… да го наречем, договора и споразумението.

И той заговори, а мърдраалът започна да се поти.