Силата на сянката

Глава 21В Сърцето

Знатни тайренци бяха изпълнили огромната сводеста зала с колони от лъскав червен камък, десет стъпки дебели и издигащи се към сенчести висоти над златни светилници, висящи на златни вериги. Върховните лордове се бяха подредили в кръг под величествения купол в средата на залата, зад тях бяха по-дребните благородници, ред след ред навътре сред гората от колони, всички облечени в най-хубавото си кадифе, коприна и дантела, с бухнали ръкави, пищни яки и островърхи меки шапки и всички — мърморещи притеснено така, че гъшата им врява екнеше под извисяващия се таван. Само на върховните лордове до този ден се позволяваше достъп до това място, наречено Сърцето на Камъка, и те го посещаваха само четири пъти в годината, според изискванията на закона и стародавните традиции. Сега бяха дошли всички, които не се намираха някъде из провинцията по неотложни дела, свикани от своя нов властелин, създател на нови закони и рушител на стари обичаи.

Благородническата тълпа започна да отваря път на Моарейн, щом разбраха коя е, така че тя и Егвийн можаха да се придвижат напред. Отсъствието на Лан дразнеше Моарейн. Не че той бе изчезнал в момент, в който тя имаше нужда от него — обикновено той я следеше винаги отблизо, като че ли тя не можеше сама да се защити. Но добре, че усещаше връзката, която ги свързваше и й подсказваше, че той не може да е далече от Камъка. Иначе щеше да се разтревожи.

Лан се бореше с нишките, с които го оплиташе Нинив, не по-малко упорито, отколкото се беше сражавал с тролоци в Погибелта, и колкото и да го отричаше Моарейн, младата жена го бе обвързала към себе си така здраво, както тя самата, макар и по друг начин. Така здрави бяха тези връзки, че беше все едно да се опитва да разкъса стомана с голи ръце. Не изпитваше точно ревност, но Лан й беше въоръжената с меч ръка, нейният щит и верен спътник вече твърде много години, за да се откаже от него толкова лесно. „Направих каквото трябваше да направя. Тя ще го има, ако умра, но не и преди това. Но къде ли наистина се е дянал? С какво ли се е заел?“

Една жена в червена рокля и отрупана с дантели, поземлена лейди с конска физиономия, на име Лейта, омете фустите си настрана с прекалено усърдие и Моарейн я погледна. Само я погледна, без да забавя стъпките си, но жената потръпна и сведе очи. Моарейн кимна мълчаливо. Можеше да понесе факта, че тези хора мразят Айез Седай, но не би понесла нито открита грубост, нито прикрити оскърбления. Тълпата се дръпна още една крачка, след като видяха как Лейта сведе глава.

— Сигурна ли си, че още не е казал нищо от онова, което смята да обяви? — попита тихо тя. Сред царящата врява никой на повече от три крачки нямаше да чуе и една дума.

— Нищо — отвърна също така тихо Егвийн.

— Появиха се някакви слухове.

— Слухове ли? Какви слухове?

Момичето не беше толкова умело във владеенето на лицето и гласа си и явно не беше чуло приказките за събитията в Две реки. Но да се обзаложи, че и Ранд не ги е чул, бе доста рисковано.

— Трябва да го предразположиш да ти се довери. Той има нужда някой да го изслуша грижливо. Това ще му помогне — да изкаже тревогите си пред някого, комуто вярва. — Егвийн я изгледа косо. За такива прости средства беше станала твърде изтънчена. Но все пак Моарейн й бе казала една простичка истина — момчето наистина имаше нужда някой да го изслуша и така да облекчи част от бремето му. Можеше да подейства.

— Той няма да сподели с никого, Моарейн. Той крие болките си и все се надява, че ще може да се справи сам с тях. — По лицето на Егвийн премина гняв. — Празноглаво, опърничаво муле!

Моарейн изпита моментно съчувствие. Не можеше да се очаква от момичето да приема с равнодушие обиколките на Ранд ръка за ръка с Елейн, целувките им по ъглите, където си мислеха, че никой не ги гледа. А пък и Егвийн не знаеше и половината. Но това съчувствие не се задържа. Твърде много важни неща имаше да се свършат, за да страда момичето по нещо, което бездруго не можеше да е нейно.

Елейн и Нинив трябваше вече да са на борда на каравелата, далеч оттук. Пътуването им можеше евентуално да й разкрие дали подозренията за Ветроловките са верни. Това обаче бе дреболия. В най-лошия случай двете разполагаха с достатъчно злато, за да си купят цял кораб и да наемат екипаж — което можеше да се окаже необходимо предвид слуховете от Танчико — и да им остане предостатъчно за подкупите, толкова често необходими при тарабонските власти. Стаята на Том Мерилин беше опразнена и нейните информатори й бяха докладвали, че са го чули да мърмори нещо за Танчико на излизане от Камъка; той щеше да се погрижи да имат добра компания и да намерят подходящите представители на властта. Планът, свързан с Мазрим Таим, беше малко недомислен, но писмата й до Амирлин трябваше да решат и този проблем. Двете млади жени можеха да се справят с далеч по-малката вероятност за някаква загадъчна заплаха в Танчико, и най-важното — щяха да са далеч от главата й и от Ранд. Съжаляваше само, че Егвийн бе отказала да тръгне с тях. Тар Валон щеше да е най-доброто решение за тях трите, но и Танчико щеше да свърши работа.

— Като стана дума за празноглавие, все още ли поддържаш намерението си да отидеш в Пустошта?

— Да — отвърна твърдо момичето. А трябваше да се върне в Кулата, за да усъвършенства силата си. „Какво ли е намислила Сюан? Сигурно пак ще ми изтърси някоя от нейните приказки за лодки и риба, когато я попитам.“

Добре поне че Егвийн също щеше да се махне от пътя й, а айилското момиче щеше да се грижи за нея. Може би Мъдрите наистина щяха да я научат на нещо полезно, свързано със Съновничеството. Това беше най-изумителната част от писмото им, не че можеше да си позволи да обърне сериозно внимание на останалото в него. Пътуването на Егвийн в Пустошта можеше да се окаже полезно в дългосрочен план.

Последната редица на тайренците се отдръпна и двете с Егвийн се озоваха пред голо пространство, точно под големия купол. Безпокойството на благородниците тук си личеше най-много: повечето от тях гледаха в краката си като нацупени деца, а други бяха зареяли празни погледи, все едно че им се искаше да са навсякъде другаде, но не и тук. „Тук“ означаваше мястото, където беше държан Каландор преди Ранд да го вземе. Тук, под този купол, недокоснат от ничия ръка повече от три хиляди години, недосегаем за ничия ръка, освен за тази на Преродения Дракон. На тайренците, изглежда, дори не им се искаше да признаят, че Сърцето на Камъка съществува.

— Бедната жена — промълви Егвийн.

Моарейн проследи погледа на момичето. Върховната лейди Алтейма, вече накипрена от глава до пети в бяло според обичая на тайренските вдовици, въпреки че мъжът й все още се крепеше, изглеждаше може би най-уравновесена от всички присъстващи. Беше стройна жена с миловидна външност, чийто чар се подсилваше от леко тъжната й усмивка, с големи кафяви очи и дълга черна коса, спускаща се под раменете й. Висока жена, въпреки че Моарейн си признаваше, че прави тези преценки в сравнение със собствения си ръст, и с прекалено пищни гърди. Кайриенците не бяха високи хора и тя беше смятана за нисичка дори според техните мерки.

— Да, бедната жена — отвърна тя, но без капчица съчувствие. Добре беше, че Егвийн все още не беше станала достатъчно изтънчена, че да долавя непрекъснато казаното под повърхността. Момичето вече бе станало много по-малко податливо, отколкото се очакваше да е още години наред. Трябваше да бъде дооформена преди съвсем да се втвърди.

С Алтейма Том не бе улучил. Или може би просто не искаше да го разбере; изглежда, той изпитваше някаква странна неохота, когато трябваше да предприема ходове срещу жени. Върховната лейди Алтейма беше много по-опасна от своя съпруг и от своя любовник, след като бе манипулирала и двамата, без нито единият, нито другият да го разберат. Може би по-опасна от всеки друг в Тийр, бил той мъж или жена. Скоро щеше да намери други, които да използва. В стила на Алтейма беше да стои на заден план и да дърпа конците. Нещо трябваше да се направи във връзка с нея.

Моарейн обходи с очи редиците на върховните лордове и съпругите им, докато не се спря на Естанда, в жълтия й копринен брокат, с голямо дантелено жабо с цвят на слонова кост и мъничка шапка. Известна строгост разваляше иначе красивото й лице и погледите, които от време на време хвърляше на Алтейма, бяха корави като желязо. Чувствата, които двете изпитваха една към друга, минаваха границата на обичайното съперничество; ако бяха мъже, отдавна един от двамата щеше да пролее кръвта на другия в дуел. Ако това противоборство можеше някак да се изостри, Алтейма щеше да има предостатъчно грижи, за да може да създава неприятности на Ранд.

За миг Моарейн съжали, че е отпратила Том. Самата тя не искаше да си губи времето с такива дребни интриги. Но този човек имаше твърде голямо влияние върху Ранд, а момчето трябваше да слуша единствено нейните съвети. Нейните и ничии други. Светлината знаеше, че той бе твърде труден за влияние дори и без нечия друга намеса. Том беше успял да успокои момчето да остане и да властва над Тийр, когато трябваше да тръгне към далеч по-велики дела. Но с този въпрос засега се беше справила. Въпросът да бъде накаран Том Мерилин да си подвие опашката можеше да се уреди и по-късно. Дилемата сега беше Ранд. Какво смяташе да обяви той?

— Къде е той? Изглежда, че е усвоил първото изкуство на кралете. Да кара хората да чакат.

Не беше се усетила, че го изрича на глас, докато Егвийн не я погледна изумена. Тя веднага заличи раздразнението, изписано на лицето й. Ранд все едно щеше да се появи и тя щеше да разбере какво се кани да прави той. Щеше да го научи заедно с всички останали. Едва не изскърца със зъби, Това заслепено и глупаво момче, втурнало се презглава в нощта, без дори да си дава сметка за пропастите, на които може да се натъкне, без дори да помисли, че заедно със себе си може да отнесе и целия свят. Дано поне да успееше да го задържи да не хукне да спасява родното си село. Сигурно щеше да го поиска, но сега не можеше да си го позволи. А може би все още не го знаеше. Дано.

Мат стоеше срещу тях, невчесан и леко изгърбен, пъхнал ръце в джобовете на зеленото си палто с висока яка. Беше наполовина разкопчано, както обикновено, и ботушите му бяха олющени, в рязък контраст с изисканата елегантност около него. Той започна да пристъпва нервно от крак на крак, щом забеляза погледа й, след което й отвърна с една от грубо предизвикателните си усмивки. Но добре че поне беше тук, пред очите й. Този младеж, Мат Каутон, беше истинска мъка да го проследи човек, така лесно избягваше шпионите й. Никога не беше дал и най-малък признак, че е усетил присъствието им, но нейните очи и уши непрекъснато й докладваха, че сякаш им се изплъзвал от полезрението всеки път, когато се приближат твърде много.

— Струва ми се, че още спи — отрони неодобрително Егвийн. — И при това нарочно. Чудно обаче къде ли е Перин. — Тя се изправи на пръсти и се заозърта над главите на множеството. — Не го виждам.

Намръщена, Моарейн огледа тълпата — не че можеше да види кой знае колко много зад първия ред. Лан трябваше да се е върнал и да е някъде сред колоните. Тя обаче не смяташе да се напряга и да подскача на пръстчета като притесненото момиче. Лан заслужаваше да му се кажат няколко думи, които дълго нямаше да забрави. С Нинив, която го теглеше в една посока, и тавирен — Ранд поне — в друга, тя понякога се чудеше колко ли здраво още се държи връзката им. Поне времето, което бе прекарал с Ранд, беше полезно — то й осигуряваше още една нишка към младежа.

— Може би е с Файле — каза Егвийн. — Той не би избягал, Моарейн. Перин има силно чувство за дълг.

Почти толкова силно, колкото Стражника, поради което не се налагаше да праща и подир него очи и уши, както се мъчеше да прави с Мат.

— Файле се опитва да го уговори да заминат, момиче. — Много вероятно беше да е с нея; обикновено беше с нея. — Не ме гледай така изненадано. Те често говорят — и спорят — поне когато не могат да бъдат подслушани.

— Не съм изненадана, че знаеш — отвърна сухо Егвийн. — Изненадана съм само, че Файле би се опитала да го разубеждава за нещо, за което той знае, че е длъжен да го направи.

— Може би тя не е толкова убедена, колкото той. — Самата Моарейн не го вярваше. Трима тавирен, все на една възраст, произлизащи от едно и също село; трябваше да е била сляпа, за да не разбере, че са длъжни да бъдат свързани. С това знание всичко беше станало много по-сложно. Все едно да се опитваш да жонглираш с три от цветните топки на Том с една ръка и с вързани очи. Беше виждала Том да го прави, но тя самата не искаше да го опитва. Никаква податка не съществуваше за това как точно са свързани или какво се очаква да направят — в Пророчествата никъде не се споменаваше за съратници.

— На мен тя ми харесва — каза Егвийн. — Добра е за него, точно това, от което той има нужда. И е дълбоко загрижена за него.

— Предполагам. — Ако Файле започнеше да й създава прекалено големи грижи, Моарейн трябваше да си поговори с нея за тайните, които Файле криеше от Перин. Или да накара някои от своите „очи и уши“ да свършат тази работа. Това все щеше да я укроти малко.

— Казваш го така, сякаш не го вярваш. Те се обичат, Моарейн. Не го ли разбираш? Ти никога ли не можеш да разпознаеш едно човешко чувство, когато го видиш?

Моарейн рязко я изгледа и остана доволна, че момичето се постресна. То знаеше твърде малко, а си въобразяваше, че разбира много. Моарейн тъкмо се канеше да й го каже по един убийствен начин, когато сред тайренците се надигнаха възгласи на удивление, примесени с боязън.

Тълпата припряно започна да се отдръпва, повече от припряно дори, като първите избутваха безцеремонно тези зад тях още по-назад, отваряйки широк проход към пространството под купола. Ранд закрачи през този коридор от живи тела, с вперен напред поглед, властен, облечен в пищен червен сюртук с извезани златни ширити по ръкавите, понесъл в дясната си ръка Каландор като скиптър. Но не той единствен бе накарал тайренците да се отдръпнат така панически. След него навлезе свита от стотина айилци, с копия и лъкове в ръце, увили своите шуфи около главите — черните була криеха всичко с изключение на очите им. На Моарейн й се стори, че разпозна Руарк в челото, точно зад Ранд, но само по походката. Бяха анонимни. И готови да убиват. Очевидно, каквото и да се канеше да заяви, Ранд възнамеряваше да прекрати в зародиш всяка съпротива, ако такава се появеше.

Айилците се спряха, но Ранд продължи сам до центъра на купола, след което обходи с поглед сбралото се множество. Изглеждаше изненадан и може би леко притеснен като видя Егвийн, Моарейн дари с една гневна усмивка, а на Мат се усмихна така, че след като и той му отвърна по същия начин, за миг двамата заприличаха на палави хлапета. Тайренците бяха пребледнели и не знаеха Ранд ли да гледат, Каландор ли, или забулените айилци — всички те можеха да посеят смърт в редиците им.

— Върховният лорд Сюнамон — заговори изведнъж Ранд, така силно, че дебелакът подскочи — ми е гарантирал договор с Майен точно според указанията, които му дадох. Гарантирал го е с живота си. — Той се засмя, сякаш си беше направил шега, и повечето благородници се засмяха с него. Не и Сюнамон, който определено имаше болнав вид. — Ако се провали — обяви Ранд, — той сам се съгласи да бъде обесен. — Смехът секна. Лицето на Сюнамон придоби болезнено зеленикав цвят. Егвийн погледна с безпокойство към Моарейн — той едва ли беше събрал тук всички благородници на десет мили околовръст, само за да им обяви за някакъв мир и за да заплаши един шишкав глупак.

Ранд се завъртя в кръг, претегляйки физиономиите, които виждаше.

— Поради този договор скоро ще има на разположение кораби, които да откарат тайренско зърно на запад, за да се намерят за него нови пазари. — При тази вест се чуха няколко одобрителни възгласа. — Но има и нещо повече. Армиите на Тийр трябва да тръгнат в поход.

Сега вече наистина се надигнаха радостни възгласи и викове, от които високият таван прокънтя. Мъжете заподскачаха, дори върховните лордове заразмахваха юмруци над главите си и заподхвърляха кадифените си шапки. Жените се заусмихваха не по-малко възторжено от мъжете и зацелуваха по бузите онези, които щяха да тръгнат на война, и деликатно задушиха малките порцеланови шишенца с благоуханни соли, без които не минаваше нито една тайренска благородничка.

— Иллиан ще падне! — извика някой и стотици гърла тутакси подхванаха: — Иллиан ще падне! Иллиан ще падне! Иллиан ще падне!

Моарейн забеляза, че устните на Егвийн помръдват, но думите бяха заглушени от гръмките възгласи. Успя обаче да ги прочете по мърдащите й устни.

— Не, Ранд. Моля те, недей. Не го прави, моля те.

Мат се беше навъсил неодобрително. Двамата с Ранд и тя бяха единствените, които не се радваха. Усмивката на Ранд се бе изкривила презрително, а очите му гледаха сурово. На лицето му бяха избили капчици пот. Тя срещна сардоничния му поглед и зачака. Щеше да последва още нещо.

Ранд вдигна лявата си ръка. Бавно се възцари тишина, като тези отпред припряно зашъткаха на хората отзад. Той изчака, докато настъпи абсолютна тишина.

— Армиите ще тръгнат на север, в Кайриен. Командата им ще поеме върховният лорд Мейлан, като под негово подчинение ще са върховните лордове Гвейам, Араком, Хеарн, Маракон и Симаан. Армиите ще бъдат щедро финансирани от върховния лорд Ториан, най-богатия от всички ви, който ще ги придружи, за да се увери, че парите му се изразходват разумно.

Провъзгласеното предизвика мъртва тишина. Никой не помръдваше. На пребледнелия като платно Ториан, изглежда, му бе трудно да се държи на краката си.

Моарейн се почувства длъжна да се поклони наум на Ранд за този избор. Отпращането на тези седмината извън Тийр изкореняваше седем възможни заговора срещу него, а тези мъже никак не си вярваха един на друг, за да могат да замислят нещо заедно. Том Мерилин му беше дал добър съвет; очевидно нейните шпиони бяха пропуснали някои от бележките, които той пъхаше в джобовете на Ранд. Но останалото? Беше лудост. Не беше възможно да е получил това като отговор от другата страна на онзи тер-ангреал. Определено не беше възможно.

Мейлан явно беше единодушен с нея, макар и по съвсем различни причини. Той пристъпи колебливо напред — длъгнест и як мъж, но така изплашен, че се виждаше само бялото на очите му.

— Милорд Дракон… — Той млъкна, преглътна с мъка и започна отново, със съвсем малко по-уверен тон. — Милорд Дракон, да се намесим в една гражданска война е все едно да навлезем в тресавище. Дузина фракции там си оспорват Слънчевия трон, със също толкова непрекъснато променящи се съюзи, като всеки един от тях бива изоставян ежедневно. Освен това в Кайриен гъмжи от бандити, като бълхи по подивяла мечка. Гинещите от глад селяци са оголили земята. Имам сигурни сведения, че ядат кората на дърветата и листа. Милорд Дракон, думата „тресавище“ съвсем слабо би могла да опише…

Ранд го прекъсна.

— Не искате да прострете влиянието на Тийр чак до Камата на Родоубиеца ли, Мейлан? Много добре. Знам кого да поставя на Слънчевия трон. Вие не тръгвате, за да завладявате, Мейлан, а за да възстановите реда и мира. И за да нахраните гладните. Сега в хранилищата има много повече зърно, отколкото Тийр би могъл да продаде, а фермерите ще ожънат още толкова тази година, освен ако откажете да ми се подчините. Фургони ще го карат на север след армиите и онези селяци… на онези селяци няма да им се налага повече да ядат дървесна кора и листа, милорд Мейлан. — Върховният лорд отново отвори уста, но Ранд люшна Каландор и насочи кристалното острие към гърдите му. — Въпрос ли имате, Мейлан? — Мейлан поклати глава и заотстъпва към тълпата, сякаш искаше да потъне в нея.

— Знаех си, че няма да започне война — заяви въодушевено Егвийн. — Знаех си.

— Да не мислиш, че в това нещо ще има по-малко убийства? — промърмори Моарейн. Но какво целеше момчето? Добре поне, че не беше хукнало да спасява селото си, докато Отстъпниците се разправят с останалата част от света както си знаят. — Труповете ще се трупат на също толкова големи купчини, момиче. Ще видиш, че няма да има никаква разлика между една война и това.

Ако беше нападнал Иллиан, Самаил щеше да му спечели време, дори да стигнеше до задънена улица. Време да доусвои силата си и може би да съкруши най-силните си врагове, и да усмири останалите. А с това какво щеше да спечели? Мир за нейната родна земя, изхранване на гинещите от глад кайриенци; в друго време щеше да му ръкопляска за това. Похвален и изключително човешки акт — и напълно безсмислен днес. Безполезни кръвопролития, вместо да се противопостави на противник, чието унищожение щеше да му отвори макар най-тясна пролука. Защо? Ланфеар. Какво ли му беше казала Ланфеар? Какво ли бе направила тя? Възможностите смразиха сърцето на Моарейн. Сега Ранд трябваше да се следи съвсем грижливо. Не можеше да му позволи да се обърне в Сянката.

— Ах, да — каза Ранд, сякаш току-що сетил се за нещо. — Войниците ни не разбират много от изхранване на гладни хора, нали? Поради което смятам, че е необходимо едно милостиво, женско сърце, Милейди Алтейма, съжалявам, че се намесвам във вашата горест, но бихте ли приели да ръководите разпределението на храната? Ще се наложи да изхраните цяла държава.

„И да добие власт“ — помисли си веднага Моарейн. Това беше първата му грешка. Освен решението му да тръгне към Кайриен вместо срещу Иллиан, разбира се. Алтейма със сигурност щеше да се върне в Тийр на едно равнище с Мейлан и Гвейам, готова за нови заговори. Преди това щеше да уреди убийството на Ранд, ако той не внимаваше. Сигурно можеше да се уреди някой „нещастен случай“ в Кайриен.

Алтейма отвърна с дълбок реверанс, като люшна бухналите си бели поли. Изненадата й пролича.

— Както заповяда милорд Дракон. За мен е чест и удоволствие да служа на лорд Дракона.

— Сигурен бях, че е така — отвърна лукаво Ранд. — Колкото и да обичате съпруга си, няма да можете да го вземете с вас в Кайриен. Условията там ще са тежки за един болен човек. Позволявам си волността да се разпоредя да го преместят в покоите на върховната лейди Естанда. Тя ще се грижи за него, докато ви няма, и ще ви го прати в Кайриен, след като се оправи. — Естанда се усмихна победоносно. Алтейма подбели очи и се просна в несвяст на пода.

Моарейн леко поклати глава. Ранд наистина беше станал по-твърд. По-опасен. Егвийн понечи да пристъпи към припадналата жена, но Моарейн я хвана за ръката.

— Мисля, че просто нервите й не издържаха. Дамите ще се погрижат за нея. — Няколко от тях вече се бяха струпали около припадналата, потупваха я и поднасяха шишенцата си с ароматни соли под ноздрите й, Тя се закашля и отвори очи — и изглеждаше готова да припадне отново, щом видя застаналата над нея Естанда.

— Ранд току-що направи нещо изключително умно, поне според мен — промълви Егвийн. — И изключително жестоко. Би трябвало да се засрами.

Ранд наистина изглеждаше засрамен — беше забил очи в мрамора под ботушите си. Може би не беше толкова твърд, колкото се мъчеше да изглежда.

— Не и незаслужено обаче — отбеляза Моарейн. Момичето се развиваше обещаващо, бързо се досещаше за неща, които навремето не разбираше. Но все още имаше да се учи да владее чувствата си и да се грижи за това, което трябва да се направи, не по-малко отколкото за онова, което й се иска да стане. — Да се надяваме само, че за днес умните му действия ще се изчерпят с това.

Малцина в огромната зала разбраха какво става, освен че припадъкът на Алтейма е разстроил лорд Дракона. Неколцина отзад се провикнаха: „Кайриен ще падне!“, но този път възгласът не бе подхванат.

— Предвождани от вас, милорд Дракон, ние ще завладеем целия свят! — извика един младеж с буцесто лице, като крепеше Ториан. Беше Естеан, най-големият син на Ториан — приликата им беше явна, въпреки че коленете на бащата трепереха и той продължаваше да ломоти нещо нечленоразделно.

Ранд бе отметнал глава нагоре. Изглеждаше стреснат. Или може би разгневен.

— Аз няма да бъда с вас. Аз ще… замина за известно време. — Това определено предизвика гробно мълчание. Очите на всички се бяха приковали в него, но цялото му внимание се беше съсредоточило върху Каландор. Тълпата потръпна, когато той издигна кристалното острие пред лицето си. По лицето му потече пот, много повече пот, отколкото преди малко. — Камъкът държеше Каландор преди да дойда аз. Камъкът трябва отново да го държи, докато се върна.

Изведнъж прозрачният меч блесна в ръцете му. Той го извъртя с дръжката нагоре и го заби в каменния под. Синкава мълния диво изплющя през купола над главите им. Камъкът изтътна силно. И се разтърси, и се затресе, и пищящите хора започнаха да падат.

Моарейн избута Егвийн настрана. Трусовете продължаваха да разтърсват залата. Какво бе направил той? И защо? Да замине? Това бе най-лошият от всичките й кошмари.

Айилците вече бяха успели да станат. Всички останали се бяха проснали зашеметени по пода или се тътреха на четири крака. Освен Ранд. Той бе застанал на едно коляно и двете му длани държаха дръжката на Каландор, чието острие бе забито до средата в каменния под. Мечът отново се бе превърнал в чист кристал. Пот се стичаше по лицето на Ранд. За миг на Моарейн й се стори, че той отново ще вземе меча, но Ранд само се изправи с усилие. Наистина му беше нужно голямо усилие — тя беше сигурна в това.

— Пазете го, докато ме няма. — Сега гласът му беше по-лек, повече подобен на онзи, когато за първи път го бе намерила в селото, но не по-малко уверен и решителен, отколкото преди. — Пазете го и ме помнете. Помнете, че ще се върна за него. Ако някой пожелае да заеме мястото ми, трябва само да го издърпа. — Той размаха пръст към тях и ги изгледа с почти палава усмивка. — Но помнете, че цената при провал е висока.

Обърна се и закрачи към изхода на залата, последван от айилците. Зяпнали в меча, издигащ се от пода на Сърцето, тайренците бавно започнаха да се изправят. Повечето изглеждаха готови да побягнат, но бяха твърде изплашени, за да го сторят.

— Този… този… — промърмори Егвийн, изтупвайки зелената си ленена рокля от полепналата прах. — Полудял ли е? — Плесна устата си с шепа. — О, Моарейн, нали не е? Нали не е? Все още не е.

— Светлината дано позволи да не е — отрони Моарейн. И тя като тайренците не можеше да откъсне очи от меча. Светлината да го вземе дано това момче. Не можеше ли да си остане отзивчивият момък, когото бе намерила в Емондово поле? — Но смятам да го разбера.

Затичаха след него и скоро се озоваха в широк коридор със стени, покрити с разкошни гоблени. Айилците, вече свалили булата си на раменете, но готови всеки миг отново да ги вдигнат, крачеха от двете страни на Ранд, без да забавят стъпка. Изгледаха ги, без да променят израженията си, но нащрек, както бяха винаги в близост до Айез Седай.

Как можеха да се чувстват така обезпокоени от близостта й и в същото време да следват Ранд толкова спокойно, това тя не можа да разбере. Научаването на нещо повече за тях, освен незначителни откъслеци, се бе оказало трудно. Отговаряха на въпроси с лекота — за всичко, което не представляваше интерес за нея. Информаторите й и собственото й подслушване не й донесоха нищо, а мрежата й от очи и уши повече нямаше и да се опита. Не и след като една жена бе оставена вързана и със затъкната уста, увиснала за глезените от амбразурите и забила обезумял поглед в четиристотинте стъпки височина под себе си, и определено не след като един от мъжете просто изчезна. Мъжът бе изчезнал; жената вече не смееше да се качи по-високо от приземния етаж и се бе превърнала в непрекъснато напомняне за останалите, докато Моарейн не я отпрати извън града.

Ранд не забави крачка повече от айилците, когато двете с Егвийн се озоваха от двете му страни. Той също беше нащрек, но някак си по друг начин, и в погледа му се долавяше нотка на гняв.

— Смятах, че си заминала — каза той на Егвийн. — Смятах, че си тръгнала с Елейн и Нинив. Трябваше. Дори Танчико е… Защо остана?

— Няма да се задържа много — отвърна Егвийн. — Заминавам в пустошта с Авиенда, до Руйдийн, за да се уча при Мъдрите.

Той изтърва една крачка и я изгледа колебливо, след което продължи да крачи отривисто напред. Сега изглеждаше спокоен, даже някак твърде спокоен, като чайник с вряща вода с овързан с ремъци капак и запушен чучур.

— Помниш ли когато плувахме във Водния лес? — попита я той тихо. — Обичах да се пускам по гръб в някой вир и си мислех, че най-трудното нещо, което ще ми се случи, е да изора някоя нива, освен може би стриженето на овце. Стригане от заран до лягане, без да мога дори да спра за ядене, докато има стрижба.

— Преденето — каза Егвийн. — Мразех го повече, отколкото триенето на подове. От усукването на нишките пръстите така ме заболяваха, че…

— Защо го направи? — прекъсна ги Моарейн преди съвсем да са се отплеснали в детските си спомени.

Той я изгледа накриво и с подигравателна усмивка, на която можеше да завиди дори Мат.

— Да не смяташ, че трябваше да я обеся затова, че се е опитала да убие един мъж, който заговорничеше за убийството ми? Щеше ли да е по-справедливо от това, което направих? — Усмивката му се стопи. — Има ли въобще справедливост в това, което правя? Сюнамон ще увисне на бесилката, ако се провали. Защото аз казах така. Той напълно ще си го е заслужил след начина, по който се опита да се облагодетелства, без изобщо да се интересува дали собствените му хора няма да измрат от глад, но не затова ще отиде на бесилката. Ще увисне, защото аз съм казал да бъде обесен. Защото аз съм го казал.

Моарейн обаче не смяташе да го остави да й се изплъзне.

— Знаеш, че не това имах предвид.

Той кимна; този път в усмивката му имаше нещо застрашително.

— Каландор. Докато го държа в ръцете си, мога да направя каквото поискам. Всичко. Знам, че мога да направя всичко. Но сега свалих това бреме от раменете си. Не го разбираш, нали? — Тя наистина не го разбираше, макар да я жегна това, че той го усети. Той продължи: — Може би ще ти помогне, ако ти кажа, че идва от Пророчествата.

— Видя ли? Направо от Пророчествата.

— Забравяш едно нещо — отвърна му тя със свити устни. — Ти извади Каландор, изпълнявайки едно пророчество. Защитните прегради, които го държаха, за да те чака три хиляди години и повече, са паднали. Той вече не е „Мечът недосегаем“. Дори аз мога да прелея и да го измъкна. Най-лошото е, че Отстъпниците биха могли. Ами ако Ланфеар се върне? Тя не може да използва Каландор, също като мен, но може да го вземе. — Той не реагира на името. Защото не се боеше от нея — в който случай се оказваше кръгъл глупак — или по друга причина? — Ако Самаил или Рахвин, или който и да е друг мъж Отстъпник сложи ръка на Каландор, той ще може да го владее не по-зле от теб. Помисли си, че би могъл да се озовеш пред силата, от която така небрежно се отказваш. Помисли си какво би станало, ако тя се окаже в ръцете на Сянката.

— Почти се надявам да се опитат. — В очите му блесна заплашителна светлина; заприличаха на два сиви буреносни облака. — Има една изненада за всеки, който би се опитал да прелее, за да освободи Каландор от Камъка, Моарейн. Не си и помисляй да го отнесеш в Кулата, за да се пази там; не можах да направя капана така, че да подбира. Силата е единственото, което е нужно, за да задейства пружината му и после отново да се нагласи, готов отново да щракне. Не се отказвам от Каландор завинаги. Само докато… — Той вдиша дълбоко. — Каландор ще стои тук, докато… Докато е тук, ще им напомня кой съм аз и какво съм, ще гарантира, че мога да се завърна и без никаква войска. Нещо като убежище, с такива като Алтейма и Сюнамон, които да ме посрещнат. Стига Алтейма да оцелее след правосъдието, което мъж й и Естанда със сигурност ще се опитат да й наложат, и стига Сюнамон да оцелее след моето. Светлина, каква бъркотия!

Значи не можеше да го направи да подбира? Дали? Тя бе решила да не подценява повече способностите му. Мястото на Каландор беше в Кулата, след като той не желаеше да го владее, както му се полагаше, в Кулата, докато Ранд не решеше отново да го владее. „Докато“ какво? Канеше се да каже нещо по-различно от „докато се върна“. Но какво?

— И къде заминаваш? Или смяташ да го запазиш в тайна? — Нямаше да му позволи отново да се измъкне, ако по някакъв начин се канеше да се втурне към Две реки, но той я изненада.

— Не е загадка, Моарейн. Във всеки случай не за теб и Егвийн. — Той погледна Егвийн и добави само една дума: — Руйдийн.

Тя слисано ококори очи. Впрочем Моарейн беше не по-малко изумена. Сред айилците се понесе глухо мърморене, но когато тя извърна очи назад, те продължиха да крачат с неразгадаеми лица. Съжали, че не може да ги накара да ги оставят сами, но нямаше да се махнат по нейна команда, а тя нямаше да помоли Ранд да го направи. Нямаше да е от полза да го моли за подобни услуги, особено след като спокойно можеше да й откаже.

— Ти не си вожд на айилски клан, Ранд — каза му тя твърдо, — и няма нужда да ставаш такъв. Твоята борба е от тази страна на Драконовата стена. Освен ако… Да не би това да идва от отговорите в тер-ангреала? Кайриен и Каландор, и Руйдийн? Казах ти, че тези отговори може да са двусмислени. Може да не ги разбереш правилно и това да се окаже фатално. За повече хора, не просто за самия теб.

— Трябва да ми повярваш, Моарейн. Както и аз толкова често е трябвало да ти вярвам. — Лицето му бе не по-малко неразгадаемо и като нищо можеше да мине за айилско.

— Засега ще ти повярвам. Само не търси напътствието ми преди да е станало твърде късно.

„Няма да ти позволя да отидеш в Сянката. Твърде много труд хвърлих дотук, за да го позволя. Каквото и да ми струва.“