Силата на сянката

Глава 39Чаша вино

Елейн излезе на палубата със спретния си вързоп. Залязващото слънце вече докосваше водата извън устието на залива на Танчико. Последните корабни въжета бяха привързани, за да задържат „Танцуващият по вълните“ към обкръжения от кораби док, един от многото по този най-западен полуостров на града. Част от екипажа прибираше последните платна. Градът се издигаше върху хълмове отвъд дългите кейове, покрити с кули с лъскави ветропоказатели. На около миля на север успя да различи високи стени: Великия кръг, ако не я лъжеше паметта.

Тя преметна вързопа на същото рамо, на което беше и кожената й торба, и се забърза да се присъедини към Нинив, Койне и Джорин. Странно й беше да види сестрите отново облечени в ярки копринени блузи, подхождащи на широките им панталони. Бе свикнала с многобройните обици и с халките на носовете им и те вече не я караха да трепва от изумление.

Том и Джюйлин стояха отделно с вързопите си и се мусеха. Нинив се бе оказала права. Бяха се опитвали да ги разубеждават още когато разбраха за истинската цел на пътуването им, или поне част от нея, преди два дни. Никой от двамата не смяташе, че младите жени са компетентни — компетентни! — да търсят Черната Аджа. Заплахата на Нинив, че ще ги отпрати обратно с първия срещнат кораб на Морския народ, пресече тези опити още в зародиш. Особено след като Торам и дузина мъже от екипажа се събраха, готови да ги хвърлят в една лодка, която да ги прекара. Елейн ги изгледа изпитателно. Намусените им лица подсказваха склонност към бунт. Наистина с тези двамата щяха да си имат неприятности.

— Сега накъде ще тръгнете, Койне? — тъкмо питаше Нинив, когато Елейн се приближи до тях.

— За Дантора и остров Джафар — отвърна Надзорницата на платната, — а после към Канторин и остров Сомера, за да пръснем мълвата за Корамуур, стига да е угодно на Светлината. Но трябва да оставя Торам да потъргува тук, иначе ще се пръсне от яд.

Мъжът й вече беше слязъл на кея, без странните си лещи с метална рамка, с разголени гърди и с ръце, отрупани с пръстени, и водеше свойски разговор с мъж в торбести бели гащи и палто, бродирано на спирали по раменете. Всеки танчиканец носеше тъмна цилиндрична шапка и прозрачно було пред лицето си. Булата им изглеждаха смешно, особено на мъже с дебели мустаци.

— Светлината дано ви прати безопасен път — каза Нинив и надигна вързопите си на рамо. — Ако открием някаква опасност, която може да ви заплаши преди да сте потеглили, ще ви известим. — Койне и сестра й изглеждаха забележително спокойни. Новината за Черната Аджа изобщо не ги беше развълнувала; това, което бе важно за тях, беше Корамуур, или Ранд.

Джорин целуна връхчетата на пръстите си и ги опря на устните на Елейн.

— Ако рече Светлината, пак ще се срещнем.

— Ако рече Светлината — отвърна Елейн, повтаряйки жеста на Ветроловката. Все още й се струваше странен, но също тъй бе проява на чест — използван само между семейни хора, които се обичат. Жената от Морския народ щеше да й липсва. От нея се беше научила на много неща, а и тя самата й бе показала някои. Сега Джорин със сигурност можеше да сплита Огъня много по-добре.

Когато стъпиха на кея, Нинив въздъхна с облекчение. Мазното лекарство, което Джорин бе извадила отнякъде, беше успокоило стомаха й два дни след като излязоха в открито море, но въпреки това беше стискала очи и устни чак докато Танчико не се показа на хоризонта.

Двамата мъже моментално ги заклещиха без никакви указания, като водачеството пое Джюйлин, метнал вързопа си на рамо и стиснал с две ръце тънката си колкото палец белезникава тояга. Тъмните му очи гледаха нащрек. Том пое ариергарда, успявайки някак си да си придаде заплашителен вид въпреки бялата си коса и веселчунското наметало.

Нинив стисна устни, но не каза нищо, което Елейн прецени като мъдра постъпка. Наоколо имаше твърде много измършавели от глад лица, които ги оглеждаха с присвити очи, както и танчиканци, мъкнещи сандъци, бали и торби. Подозираше, че всеки от тях е готов да й пререже гърлото с надеждата, че една копринена рокля означава пари в кесията й. Не я плашеха: сигурна беше, че ще се справи с двама-трима от тях наведнъж. Но двете с Нинив носеха пръстените на Великата змия в кесиите си и щеше да е безполезно да се преструват, че нямат нищо общо с Бялата кула, ако прелееха пред стотина души. Много по-добре беше Джюйлин и Том да гледат колкото може по-свирепо. Нямаше да има нищо против да разполагаха с десетина като тях.

Изведнъж откъм палубата на един от по-малките кораби се чу рев.

— Вие! Че това ще да сте вие! — Едър кръглолик мъж в копринено палто скочи на дока, без да обръща внимание на вдигнатата тояга на Джюйлин, и зяпна в нея и Нинив. Брадата без мустаци го издаваше, че е иллианец, както и акцентът му. Стори й се смътно познат.

— Господин Домон? — каза Нинив след миг и рязко подръпна плитката си. — Бейл Домон?

Той кимна.

— Ами да. Не съм и помислял, че ще ви видя отново, Аз… ви чаках колкото можах във Фалме, но дойде час да потегля, инак щях да гледам как корабът ми гори.

Сега Елейн го позна. Беше се съгласил да ги откара от Фалме, но хаосът бе обхванал града преди да успеят да се доберат до пристанището. Това палто на него показваше, че междувременно нещата му са потръгнали добре.

— За нас е удоволствие да ви видим отново — каза хладно Нинив, — но ако ни извините, трябва да си намерим стаи в града.

— Това ще е доста трудно. Танчико ще се пръсне по шевовете напоследък. Ама знам едно място, дето думата ми се чува. Не можах да остана повече във Фалме, но чувствам, че още ви дължа нещо. — Домон замълча намръщен, обзет от неочаквана тревога. — Значи тук дойдохте. И тук ли ще стане като във Фалме?

— Не, господин Домон — каза Елейн, след като Нинив се поколеба. — Разбира се, че не. А ние с радост ще приемем помощта ви.

Почти очакваше възражения от страна на Нинив, но тя само кимна замислено и му представи спътниците им. Наметалото на Том накара Домон да повдигне вежди, но тайренското облекло на Джюйлин предизвика навъсване, което впрочем беше взаимно. Нито един от двамата обаче не каза нищо — може би щяха все пак да запазят враждебността между Тийр и Иллиан за извън Танчико. Ако не, щеше да се наложи да си поговори с тях по-твърдо.

Докато ги придружаваше по кея, Домон заразказва какво му се е случило след Фалме. Наистина нещата му бяха потръгнали.

— Цяла дузина добри каботажни кораби, за които данъчните на панархесата знаят — засмя се той, — и още четири за дълбоки води, за които не знаят.

Едва ли беше натрупал такова състояние по честен начин за толкова къс срок. Тя се стъписа, като го чу да говори за това така открито из пристанището, пълно с толкова много хора.

— Аха, контрабанда, ами как. И такваз печалба трупам, за каквато не съм и сънувал. Една десета от митото, дето не го плащам, в джобовете на митничарите им извръща очите и запечатва всички усти.

Край тях преминаха двама танчиканци с воали пред лицата, стиснали ръце зад гърбовете си. Носеха тежки месингови ключове, провиснали на вратовете им — може би знак за офицерски ранг. Те кимнаха фамилиарно на Домон. Том изглеждаше развеселен, но Джюйлин изгледа гневно и Домон, и двамата танчиканци. Той беше ловец на крадци и се отнасяше с неприязън към всякакви нарушители на закона.

— Ама не вярвам да продължи много дълго така — каза Домон, след като танчиканците отминаха. — Работите в Арад Доман май са по-лоши и оттук, ама и тука върви много на лошо. Лорд Дракона може и да не е разрушил света все още, ама Арад Доман и Тарабон вече ги съсипа.

На Елейн й се дощя да му отвърне нещо рязко, но вече бяха стигнали края на дока и тя изгледа мълчаливо как той им нае столове-носилки с носачи и дузина мъже със здрави тояги в ръцете. В края на дока стояха стражи с мечове и копия, с вид на наемници, а не на редовни войници. Откъм широката улица, минаваща покрай редицата кейове, стотици посърнали, хлътнали лица се взираха в стражите. Понякога очите им пробягваха към корабите, но предимно се задържаха на мъжете, които им пречеха да се доближат до тези кораби. Тя си спомни какво й бе разказала Койне за хората, които я молели да ги превози докъдето и да е, стига да е по-далече от Танчико, и потръпна. Гладните очи, взрени в корабите, горяха от отчаяние, Елейн изправи гръб на стола и се постара да не поглежда встрани. Не искаше да вижда повече тези лица. Къде беше кралят им? Защо не се погрижеше за тях?

Една табела на портата на хана с варосани стени, при който ги доведе Домон, под Великия кръг, гласеше „Дворът с трите сливи“. Единственият двор, който видя Елейн, беше вътрешното дворче, оградено с високи стени и покрито с каменни плочи. Ханът бе триетажна постройка без прозорци по долните етажи и с изящно ковано желязо на третия. Вътре мъже и жени изпълваха гостната, предимно в танчиканско облекло, и бръмченето на гласове почти заглушаваше музиката, изтръгвана от чукчетата по ксилофона.

Нинив ахна при вида на ханджийката, хубава жена, не по-възрастна от самата нея, с кафяви очи и светломедени плитки, чийто воал не скриваше пълничките й като розова пъпка устни. Елейн също се сепна, но не беше Лиандрин. Жената — казваше се Рендра — явно познаваше Домон. С гостоприемни усмивки, предназначени за Елейн и Нинив, и зарадвана от веселчунския вид на Том, тя им предложи последните две останали свободни стан на цена, за която Елейн подозираше, че е по-ниска от обичайната за момента. Елейн се погрижи двете с Нинив да вземат тази с по-голямото легло; беше й се налагало да дели легло с Нинив и знаеше, че когато заспи, тя борави с лактите си доста енергично.

Рендра им осигури вечеря в една частна гостна — прислужваха им двама забулени мъже. Елейн се усети, че е зяпнала широкото плато с печено агнешко, покрито с подлютено ябълково желе и някакъв сорт продълговат жълтеникав боб, сготвен със зелени борови шишарки. Не можа да го докосне. Всички онези гладни лица навън… Домон обаче се хранеше доста охотно и без никакви угризения. Том и Джюйлин също не показваха никаква сдържаност.

— Рендра — попита тихо Нинив, — помага ли някой тук на бедните? Бих могла да предложа прилично количество злато, стига да помогне.

— Бихте могли да дарите за трапезарията на Бейл — отвърна ханджийката и се усмихна на Домон. — Този човек избягва всякакви налози, но сам се облага. За всяка крона, която дава за подкуп, дава две за супата и хляба на бедните. Дори мен уговори да дарявам, при все че аз си плащам налозите.

— Е, по-малко е от налозите — промърмори Домон и присви оправдателно рамене. — Ами че аз наистина добре си печеля, късметът да ме ощипе дано, ако не е тъй.

— Хубаво е, че обичате да помагате на хората, господин Домон — каза Нинив, след като Рендра и слугите излязоха. Том и Джюйлин веднага станаха да видят дали наистина са си отишли и Джюйлин отвори вратата. Коридорът беше празен. Нинив премина направо на въпроса. — Може и ние да се нуждаем от помощта ви.

Ножът и вилицата на иллианеца увиснаха във въздуха над агнешката мръвка.

— С какво? — попита той недоверчиво.

— Не знам точно, господин Домон. Вие имате кораби. Би трябвало да разполагате и с хора. Може да ни дотрябват уши и очи. Много е възможно някои от Черната Аджа да се намират в Танчико и ако е така, трябва да ги намерим. — Нинив надигна вилицата с жълт боб към устата си, все едно че беше казала нещо съвсем обикновено. Напоследък, изглежда, беше склонна да разправя за Черната Аджа пред всеки срещнат.

Домон я зяпна, след което извърна невярващо очи към Том и Джюйлин, които тъкмо сядаха, и след като те кимнаха, отблъсна чинията си настрана и отпусна глава на ръцете си. Едва не си изпроси шамар от Нинив, ако се съдеше по това, как тя стисна устни. Елейн не би я обвинила. Откъде накъде трябваше да търси от тях потвърждение дали му е казала истината?

Най-после Домон се изправи.

— Значи пак ще става. Също като Фалме. Май е време да се стягам аз и да си ходя. Ако успея да си прибера корабите в Иллиан, и там ще съм си богат човек.

— Съмнявам се, че Иллиан ще ви се стори много приятно място — каза му с твърд тон Нинив. — Доколкото разбирам, там властва Самаил, макар и не открито. Едва ли ще ви е много приятно с богатството под властта на един Отстъпник. — Очите на Домон едва не изхвръкнаха от орбитите си, но тя продължи: — Безопасни места вече не останаха. Можете да тичате като заек, но няма да се скриете. Не е ли по-добре човек просто да се постарае да се бори като мъж?

Нинив я подкара прекалено твърдо — много обичаше да заплашва хората. Елейн се усмихна и докосна Домон по рамото.

— Не искахме да ви стряскаме така, господин Домон, но наистина може да ни потрябва помощта ви. Знам, че сте смел човек, иначе нямаше да ни чакате толкова дълго във Фалме. Много ще сме ви благодарни.

— Ама много сте добри в тия работи — промърмори Домон. — Едната те ръчка като с остен, другата — мед й капе от устата. Е, добре де. Ще ви помогна с каквото мога. Но не мога да ви обещая, че ще стоя да дочакам нова история като във Фалме.

Том и Джюйлин се захванаха да разпитат Домон за Танчико. Джюйлин обаче го правеше заобиколно, като подхвърляше към Том въпроси за уличните обирджии, крадци на кесии и побойници, в кои квартали ги има повече, кои винарници посещават и кой изкупува откраднатата стока. Ловецът на крадци настояваше, че подобни хора често знаят много повече какво става в един град, отколкото властите. Изглежда, не искаше да говори направо с иллианеца. Домон пък изсумтяваше всеки път, когато трябваше да отговори на някой въпрос на тайренеца, поставен от Том. Въпросите на самия Том звучаха безсмислено, поне от устата на един веселчун. Той разпитваше за благородници и фракции, кой на кого е съюзник и на кого — противник, или кой към какви заявени открито цели се стреми и до какво са довели действията му, и дали резултатите са различни от това, което е искал. Не бяха въпроси, които изобщо би очаквала от него, въпреки всичките им разговори на борда на „Танцуващият по вълните“. Той като че ли охотно разговаряше с нея — дори като че ли му доставяше удоволствие, — но някак си всеки път, когато тя тъкмо решаваше, че би могла да изрови от думите му нещо за неговото минало, той намираше начин да я отблъсне и да я отпрати от себе си. Домон отговаряше на Том много по-оживено, отколкото на Джюйлин. И изглежда, познаваше Танчико много добре — както владетелите и управниците му, така и тъмните му страни; и често от думите му изглеждаше, че между едното и другото няма голяма разлика.

След като двамата мъже изцедиха от Домон каквото можаха, Нинив поръча на Рендра да донесе писало, мастило и хартия и направи списък с описание на всяка от Черните сестри. Домон вдигна листовете с треперещи пръсти и се намръщи, сякаш бяха самите жени, но обеща да ги размножи и да ги раздаде на хората си из пристанището, за да си отварят очите. Когато Нинив му напомни, че е необходимо всички те да бъдат изключително предпазливи, той се изсмя, все едно че го беше предупредила да внимава да не се прободе на вилицата си.

Джюйлин излезе веднага след Домон, като обясни, че нощта е най-подходящото време да намери човек крадци и хора, които се издържат от занаята на крадците. Нинив обяви, че се оттегля в стаята си — нейната стая, — за да се изтегнела малко. Изглеждаше малко нестабилна и Елейн бързо осъзна защо. Нинив тъкмо беше привикнала с люшкането на борда на „Танцуващият по вълните“ и сега и беше трудно да привикне да ходи по повърхност, която не се люшка. Стомахът на тази жена не беше никак приятен спътник за дълги пътешествия, и то по море.

Тя самата последва Том в голямата гостна, където той бе обещал на Рендра да изнесе представление. Като по чудо си намери пейка до една маса и смразяващият й поглед потуши желанието на неколцина мъже веднага да седнат до нея. Рендра й донесе сребърна чаша с вино и тя започна да отпива, слушайки свирещия на лютнята Том, който запя любовни песни като „Първата роза на лятото“ и „Вятърът, който клати върбата“, и весели песнички като „Само на един ботуш“ и „Старата сива гъска“. Слушателите му останаха доволни и одобрително затропаха по масите. След малко Елейн също затропа. Не беше изпила повече от половината си чаша, но един красив млад слуга й се усмихна и й я допълни. Всичко това за нея беше странно възбуждащо. През целия си живот беше влизала в гостилница само пет-шест пъти и никога не беше се забавлявала така сърдечно сред простолюдието.

След това Том развя с пищен жест наметалото си и заразказва сказания: „Мара и тримата глупави крале“, както и няколко приказки за Анла, Мъдрата съветничка — а после изрецитира дълъг откъс от „Великият лов на Рога“, като декламираше така завладяващо, че сякаш в самата гостна затанцуваха коне, заехтяха тръби и мъже и жени се сражаваха и любеха, и загиваха. През цялата нощ той пя и рецитира, спирайки само за малко, за да накваси гърлото си с глътка вино, докато гостите тропаха нетърпеливо да продължи. Жената, която беше свирила на ксилофона, седеше в един ъгъл с инструмента на колене и гледаше с кисело изражение. Хората често подхвърляха монети към Том — той бе наел едно момченце, което да ги събира — а на нея едва ли бяха хвърляли толкова за музиката й.

Всичко сякаш подхождаше на Том — и лютнята, и декламациите. Какво пък, той си беше веселчун, но в това като че ли имаше и нещо повече. Елейн можеше да се закълне, че го е чувала да декламира „Великият лов на Рога“ на Висок напев, не на обикновения. Но как бе възможно това? Та той беше един прост веселчун.

Най-накрая, посред нощ, Том се поклони с последно размятане на пъстрото наметало и закрачи към стълбището, съпроводен от оглушителен тропот по масите. Елейн тропаше не по-малко въодушевено от останалите.

Тя се надигна да го последва, но се подхлъзна и се друсна отново на мястото си. Погледна сребърната си чаша. Беше пълна. Явно не беше пила много. Но странно защо усещаше някакво замайване. Да. Онзи сладък младеж с премрежените от нега кафяви очи й беше доливал чашата… колко пъти? Не че имаше голямо значение. Тя никога не беше пила повече от една чаша вино. Никога. Трябваше да е от това, че е слязла от „Танцуващият по вълните“ и отново е на твърда земя. Просто реагираше като Нинив. Това беше всичко.

Тя се изправи внимателно на крака — отказа прекалено загриженото предложение на младежа да й помогне — и успя да се изкачи по стълбите, въпреки че се люлееха така необичайно. Без да спира на втория етаж, където се намираше стаята й с Нинив, продължи до третия и почука на вратата на Том. Той бавно отвори и надникна недоверчиво. Изглежда, държеше нож, който бързо изчезна. Странно. Тя хвана единия от дългите му бели мустаци.

— Спомням си — каза тя. Езикът й обаче отказваше да се подчинява. — Седях на коляното ти и ти дърпах мустака… — тя го дръпна силно, за да му покаже, и той присви очи — …а мама се беше надвесила над рамото ти и ми се смееше.

— Мисля, че е най-добре да се прибереш в стаята си — каза той и се помъчи да се отскубне от ръката й. — Мисля, че трябва да поспиш.

Тя отказа да си тръгне. Всъщност дори успя да го избута навътре в стаята му. Стиснала го за мустака.

— Майка ми също седеше на коляното ти. Видях го. Помня го.

— Трябва да поспиш, Елейн. На заранта ще се чувстваш по-добре. — Той успя да се освободи и понечи да я избута до вратата, но тя му се изплъзна. Леглото нямаше пилони. Ако имаше пилон, за който да се хване, сигурно стаята щеше да престане да се върти така.

— Искам да знам защо майка ми седеше на коляното ти. — Той отстъпи назад и тя осъзна, че отново се опитва да го хване за мустака. — Ти си веселчун. Майка ми не би седнала на коляното на един веселчун.

— Иди да си легнеш, дете.

— Аз не съм дете! — Ядосана, тя тропна с крак и едва не падна. Подът беше по-надолу, отколкото изглеждаше. — Не съм дете. Ще ми кажеш. Сега!

Том въздъхна и поклати глава. Най-сетне каза вдървено:

— Не винаги съм бил веселчун. Някога бях бард. Дворцов бард. Всъщност в Кемлин. За кралица Мургейз. Ти беше дете. Просто си спомняш нещата неправилно. Това е всичко.

— Ти си бил неин любовник, нали? — Потрепването на очите му говореше достатъчно. — Бил си! Винаги съм знаела за Гарет Брин. Поне се досещах. Но се надявах, че тя ще се омъжи за него. Гарет Брин и ти, и този лорд Гебрил сега, за когото Мат казва, че имал кравешки очи, и… Колко още? Колко? Какво я прави по-различна от Берелайн, дето мъкне всеки мъж, който хване окото й, в леглото си? Тя не е по-различна… — Всичко пред нея затреперя и главата й закръжи. Едва след миг осъзна, че той я е плеснал. Беше я плеснал! Тя се съвзе, съжалявайки, че не може да спре да се олюлява. — Как смееш? Аз съм щерка-наследница на Андор и няма да позволя да…

— Ти си момиченце, което е изпило цял мях с вино и сега не може си сдържа нрава — сряза я той. — И ако още веднъж те чуя да кажеш подобно нещо за Мургейз, пияна или трезва, ще те метна на коляното си и добре ще те напердаша, колкото и да ми преливаш! Мургейз е чудесна жена, най-добрата от всички!

— Нима? — Гласът й затрепера и тя осъзна, че плаче. — Тогава защо тя… Защо? — Неясно как, той я беше прегърнал и я галеше по косата.

— Защото е самотна — отрони той. — Защото повечето мъже, привлечени от една кралица, виждат в нея властта, а не жената. Аз видях в нея жена и тя го разбра. Предполагам, че Брин е видял същото, както и този Гебрил. Трябва да го разбереш, дете. Всеки има нужда от някого в своя живот, от човек, на когото да му е мило за него, и на него той да му е скъп. Дори една кралица.

— Но защо си отиде? — изхлипа тя в гърдите му. — Ти ме караше да се смея. Спомням си. И нея я караше да се смее. И ме носеше на конче.

— Това е дълга история. — Той въздъхна с мъка. — Ще ти разкажа друг път. Ако ме помолиш. С мъничко късмет до заранта ще забравиш това. Време е да си лягаш, Елейн.

Заведе я до вратата и тя се възползва от възможността отново да дръпне мустака му.

— Ето така — каза тя доволна. — Обичах да го дърпам ето така.

— Да, обичаше. Можеш ли сама да слезеш по стълбите?

— Разбира се, че мога. — Тя го изгледа колкото можа по-високомерно, но той беше готов повече от всякога да я придружи в коридора. За да му докаже, че ще се справи сама, тя закрачи — внимателно — и стигна чак до стълбището. Когато застъпва надолу, той все още продължаваше да я гледа загрижено от прага.

За щастие, не залитна, докато не се скри от очите му, но не тръгна направо към вратата на стаята им и се наложи малко да се върне. Нещо с това ябълково желе не беше съвсем наред; не трябваше да яде толкова. Лини винаги казваше… Не можеше да си спомни какво точно й казваше Лини, но нещо за яденето на прекалено много сладко.

В стаята светеха две лампи, едната върху малката кръгла масичка до леглото и другата — на боядисаната в бяло лавица над камината. Нинив се беше проснала върху завивката, съвсем облечена. С щръкнали навън лакти, забеляза Елейн.

Каза първото нещо, което й хрумна.

— Ранд смята, че съм се побъркала, Том е бард, а майка ми не е Берелайн. — Нинив я погледна много странно. — Малко ми се вие свят, не знам защо. Едно симпатично момче със сладки кафяви очи ми предложи малко вино и…

— Че как няма да ти предложи — отвърна Нинив хапливо, стана и я прегърна през кръста. — Ела за малко. Има нещо, което трябва да видиш. — Приличаше на ведро с вода до умивалника. — Ето. Сега двете ще коленичим, за да можеш да го погледнеш по-добре.

Елейн го направи, но във ведрото нямаше нищо освен собственото й отражение. А после ръката на Нинив мина на тила й и главата й се оказа във ведрото.

Тя заудря с ръце, мъчейки се да се изправи, но ръката на Нинив беше като от желязо. Под водата човек трябваше да си задържа дъха. Елейн знаеше, че трябва. Само че не можеше да си спомни как. Единственото, което можеше да направи, беше да маха, да пуска мехури и да се дави.

Нинив я дръпна нагоре, по лицето й се стече вода и тя вдиша дълбоко.

— Как смееш… да… — издиша тя. — Аз съм щерката-наследница на… — Успя да писне само веднъж преди главата й отново да потъне с плясък. Това, че стисна ведрото с две ръце и го забута, не й помогна. Топуркането на краката й по пода също не помогна. Щеше да се удави. Нинив щеше да я удави.

След цял век отново се озова извън водата и вдиша. По лицето й се бяха смъкнали прогизнали кичури.

— Струва ми се — каза тя с възможно най-крепък глас, — струва ми се, че ще повърна.

Нинив дръпна гледжосания бял леген от стойката на умивалника тъкмо навреме и натисна главата на Елейн, докато не избълва всичко, което беше яла в живота си. След една година — е, няколко часа поне, толкова дълго й се стори — Нинив чистеше лицето й и изтриваше устните й, топейки ръце във водата. В гласа й обаче нямаше нищо утешително.

— Как си могла да го направиш? Какво те е прихванало? Бих очаквала някой глупав мъж да се напие, докато не може да се държи на краката си, но тн! Точно тази нощ.

— Изпих само една чаша — изломоти Елейн. Онзи младеж може и да й я доливаше, но не можеше да е изпила повече от две. Разбира се, че не можеше.

— Чаша колкото кана. — Сумтейки, Нинив й помогна да се изправи. По-скоро я издърпа. — Можеш ли да останеш будна? Аз ще потърся Егвийн, а все още не мога да разчитам на себе си да се измъкна от Тел-айеран-риод, без някой да ме събуди.

Елейн примигна. Бяха търсили Егвийн неуспешно всяка нощ, откакто бе изчезнала така внезапно от онази среща в Сърцето на Камъка.

— Да остана будна? Нинив, сега е мой ред да я търся и е по-добре да съм аз. Знаеш, че не можеш да привличаш Силата, освен когато си ядосана и… — Усети, че Нинив е обкръжена от сиянието на сайдар. При това от доста време, прецени тя. Собствената й глава сякаш беше натъпкана с вълна; мисълта трудно си пробиваше път. Едва долавяше съществуването на Верния извор. — Май наистина ще е по-добре ти да отидеш. Ще стоя будна.

Нинив я изгледа намръщено, но после кимна. Елейн се опита да й помогне да се съблече, но пръстите й, изглежда, не я слушаха, когато се захвана с малките копчета по гърба на роклята й. Нинив изръмжа и се разкопча сама. Останала по долна риза, тя надяна на пръста си усукания каменен пръстен, който винаги носеше на шията си с един мъжки пръстен — тежък и от масивно злато. Пръстенът на Лан. Нинив винаги си го носеше между гърдите.

Нинив отново се просна, а Елейн придърпа ниско трикрако столче до леглото. Много й се спеше, но на това нямаше как да заспи. Проблемът, изглежда, се свеждаше само до това да не падне на пода.

— Ще пресметна около един час и ще те събудя.

Нинив кимна, после затвори очи. След известно време задиша дълбоко.

Сърцето на Камъка беше съвсем празно. Нинив беше направила пълна обиколка около Каландор, искрящ сред каменните плочи на пода, преди да се усети, че все още е по долната си риза и кожената връв се клатушка на шията й с двата пръстена. Намръщи се и само след миг се оказа, че е облечена в рокля от Две реки от хубава кафява вълна и носи груби обуща. Елейн, както и Егвийн, разбира се, изглежда, намираха тези неща за много лесни, но за нея никак не бяха лесни. В по-предишните си посещения в Тел-айеран-риод беше преживяла смущаващи мигове, главно поради отвличащите мисли за Лан, но съзнателното променяне на облеклото изискваше съсредоточаване. От тези мисли роклята й изведнъж стана копринена и прозрачна като воала на Рендра. Дори и Берелайн на нейно място щеше да се изчерви. Същото направи и Нинив, като си представи, че Лан я вижда така. Струваше й усилие да върне кафявата вълна.

Камъкът беше безмълвен, лъхаше на някаква куха празнота. Можеше да чуе прилива на кръвта в собствените си уши. Въпреки това кожата между плешките й настръхна, сякаш някой я следеше.

— Егвийн? — Викът й отекна сред тишината между колоните. — Егвийн? — Нищо.

Тя отри длани в роклята си и осъзна, че вече държи чвореста крива тояга, удебелена в единия край на топка. Страшна работа щеше да й свърши, няма що. Но въпреки това я стисна здраво. Един меч сигурно щеше да е от повече полза — за миг тоягата потрепна и стана наполовина меч, — но тя не знаеше как се борави с меч. Засмя се тъжно. Тук един кривак беше също толкова добро оръжие, колкото и един меч — еднакво безполезни. Преливането беше единствената й сериозна защита, както и бягането. Което в момента оставаше единственият й избор.

Искаше й се да побегне, но не смяташе да се предаде толкова лесно. Но какво ли можеше да направи? Егвийн я нямаше тук. Беше някъде в Пустошта. Руйдийн, беше казала Егвийн. Кой знае къде се намираше това.

Само една стъпка, и на следващата тя изведнъж се озова на някакъв планински склон, с безмилостно слънце, издигащо се над проядени зъбери отвъд долината долу и нагряло до непоносимост сухия въздух. Пустошта. Намираше се в Пустошта. За миг слънцето я стресна, но пък Пустошта се намираше твърде на изток, за да бъде там ден, когато в Танчико е нощ. Всъщност в Тел-айеран-риод това нямаше никакво значение. Доколкото тя можеше да прецени, тук слънчевата светлина или нощният мрак нямаха никакво отношение към реалния свят.

Дълги бледи сенки все още покриваха половината долина, но странно как долу висеше набъбнала неподвижна мъгла, която изобщо не се разсейваше под жежките лъчи на слънцето. Сред мъглата се издигаха величави кули, някои от които — като че ли недовършени. Град. Град в Пустошта?

Присвила очи, тя успя да различи и някаква човешка фигура в долината. На мъж, въпреки че от това разстояние можеше да различи единствено силуета му — облечен в бричове и с яркосиньо палто. Определено не беше айилец. Вървеше покрай мъглата и често се спираше да мушне ръка в нея. Не можеше да е съвсем сигурна, но й се стори, че ръката му се спира. Сигурно това не беше съвсем мъгла.

— Трябва да се махнеш оттук — каза зад гърба й тревожен женски глас. — Ако онзи те види, ще загинеш, ако не и по-лошо.

Нинив подскочи, завъртя се с надигнат кривак и едва не загуби равновесие на неравния склон.

Жената, застанала малко над нея, беше облечена в късо бяло сетре и много широки бледожълти панталони, стеснени над късите й ботуши. Наметалото й се беше издуло от внезапния порив на вятъра. Но дългата й, сложно сплетена златиста коса и сребърният лък в ръцете й бяха нещата, заради които от устните на невярващата Нинив изригна:

— Биргит?! — Биргит, героинята от стотици приказки, със своя сребърен лък, с който никога не пропускаше целта си. Биргит, една от мъртвите, които Рогът на Валийр щеше да призове от гробовете, за да се сражават в Последната битка. — Невъзможно. Коя си ти?

— Няма време. Трябва да се махнеш, преди да те е видял. — С плавно движение Биргит измъкна сребърно стрела от колчана на кръста си, сложи я на тетивата и изпъна лъка. Перцата на стрелата почти опряха ухото й. Върхът на сребърната стрела се насочи право в сърцето на Нинив. — Бягай!

Нинив побягна.

Сега не беше съвсем сигурна, но като че ли стоеше сред моравата в Емондово поле, обърната с лице към хана „Виноструй“, с неговите бели комини и покрива, покрит с червени керемиди. Тук слънцето също бе увиснало високо на небосклона, въпреки че Две реки се намираха далеч на запад от Пустошта. Някакво треперливо движение привлече погледа й — сребристо проблясване — и една жена се скри зад ъгъла на спретнатата къща на Айлис Кандуин. Биргит.

Нинив не се поколеба. Затича се към едно от мостчетата, прехвърлящи пенещите се води на потока. Обущата й затрополяха по дървените греди.

— Ела тук — извика тя. — Ела веднага тук и ми отговори! Кой беше оня? Ела веднага тук, или само на героиня ще ми станеш! Така ще те напердаша, че ще си помислиш, че си преживяла истинско приключение.

Докато заобикаляше къщата на Анлис, почти не се надяваше, че ще завари Биргит. Но това, което най-малко очакваше да види, беше мъж в тъмно палто, тичащ към нея по черната улица. Дъхът й секна. Лан. Не, не беше той, но беше със същите очертания на лицето, със същите очи. Той се спря, вдигна лъка си и стреля. В нея. Тя с писък се хвърли встрани, мъчейки се да изпълзи от съня си и да се събуди.

Щом Нинив изпищя, Елейн скокна и столчето се преобърна.

— Какво стана, Нинив? Какво се случи?

Нинив потръпна.

— Приличаше на Лан. Приличаше на Лан и се опита да ме убие. — Опря с трепереща длан лявата си ръка на няколко пръста под рамото, където от една плитка рана се стичаше кръв. — Ако не бях отскочила, щеше да ме прониже в сърцето.

Елейн приседна на ръба на леглото и огледа раната.

— Не е много лоша. Ще я измия и ще ти я превържа. — Съжали, че не владее Церителството; ако се опиташе да го приложи, без да го владее, можеше само да влоши нещата. Но наистина не беше нещо повече от драскотина. Да не говорим, че все още усещаше главата си като че ли пълна с желе. Люшкащо се желе. — Не е бил Лан. Успокой се. Който и да е бил, не е бил Лан.

— Знам — отвърна кисело Нинив. След което й описа какво я бе сполетяло с почти същия сърдит тон. Мъжът, стрелял по нея в Емондово поле, и мъжът в Пустошта. Не беше сигурна дали са един и същ човек. Биргит сама по себе си беше достатъчно невероятно събитие.

— Сигурна ли си? — попита Елейн. — Биргит?

Нинив въздъхна.

— Единственото, в което мога да бъда сигурна, е, че не намерих Егвийн. И че тази нощ повече няма да се връщам там. — Тя удари с юмрук по бедрото си. — Къде ли е тя? Какво е станало с нея? Ако е срещнала онзи тип с лъка… О, Светлина!

Елейн трябваше да размисли малко. Така ужасно й се спеше, че почти не можеш да мисли.

— Тя каза, че може и да не е там на следващата ни среща. Може би затова напусна толкова бързо. Но защо ли не може… Тоест… — Думите й никак не звучаха смислено, но не можеше да го изкаже както трябва.

— Надявам се — отвърна уморено Нинив. — Я по-добре ела да си легнеш. Всеки момент ще грохнеш.

Елейн се остави с благодарност да й помогнат да се съблече. Не бе забравила, че трябва да превърже Нинив, но леглото изглеждаше така примамливо, че не можеше да помисли за нищо друго. На заранта сигурно стаята щеше да е престанала да се върти така бавно около леглото. Още щом главата й докосна възглавницата, сънят дойде.

На заранта съжали, че не е умряла.

Слънцето едва бе изгряло в небето и общата гостна беше празна, с изключение на нея самата. Стиснала с две ръце в главата си, тя заби поглед в чашата, която Нинив бе поставила на масата пред нея преди да излезе да потърси ханджийката. Елейн усещаше главата си като… Невъзможно бе да се опише. Ако някой й предложеше да й я отреже, щеше да му е благодарна.

— Добре ли си?

Извърна се рязко, разпознала гласа на Том, и едва се сдържа да не изхленчи.

— Много съм си добре, благодаря. — От говоренето главата й запулсира. Той поглади колебливо единия си мустак. — Приказките ти снощи бяха чудесни, Том. Поне онова, което си спомням от тях. — Успя някак да се засмее самоукорително. — Боя се, че не си спомням много, освен че седях ей там и те слушах. Изглежда, съм прекалила с ябълковото желе. — Не смяташе да си признава, че е изпила толкова вино: все още нямаше представа колко точно. Или че си спомня за посещението си в стаята му, дето се изложи като последната глупачка. Това пък най-малко. Той, изглежда, й повярва, ако можеше да се съди по облекчението, с което седна на другия стол.

Нинив се върна, седна и попита:

— Някой от вас да е виждал господин Сайдар тази заран?

— Той не спа в стаята — отвърна Том. — За което би трябвало да съм му благодарен, предвид големината на леглото.

Заговориха за вълка, и той — в кошарата. Джюйлин се появи на входната врата. Изглеждаше уморен, а иначе изрядно стоящото му палто беше раздърпано. Под лявото му око личеше оток, а черната му коса беше сякаш оправена набързо с пръсти. Въпреки това той се приближи до тях с усмивка.

— Крадците в този град са колкото риби-бодливки в тръстиката и стават разговорчиви само ако им купиш чаша пиене. Говорих с двама, които твърдят, че са видели жена с бял кичур на косата над лявото ухо. Склонен съм да повярвам на единия.

— Значи са тук — каза Елейн, но Нинив поклати глава.

— Може би. Едва ли само една жена е с бял кичур в косата.

— Не можа да определи възрастта й — продължи Джюйлин, прикривайки с шепа прозявките си. — Твърдеше, че изобщо нямала възраст. Даже се пошегува, че може да е Айез Седай.

— Много бързаш — рече му Нинив укорително. — С нищо няма да ни помогнеш, ако ги привлечеш към нас.

Лицето на Джюйлин помръкна.

— Предпазлив съм. Не горя от желание Лиандрин отново да ме пипне. Не задавам въпроси; само говоря. Понякога — за жени, които съм познавал. Двама мъже захапаха на този бял кичур и никой от тях не разбра, че е нещо повече от безгрижно дърдорене над халба евтин ейл. Тази нощ може би някой друг ще се оплете в мрежата ми, само че този път ще е една крехка женица от Кайриен с много големи сини очи. — Това трябваше да е Темайле Киндероуд. — Малко по малко ще стесня кръга къде са ги виждали, докато не разбера точно къде се намират. Ще ви ги намеря.

— Или аз. — Том го каза така, сякаш беше уверен, че второто е по-вероятно. — Освен с крадци, не мислите ли, че ще се замесят с благородници и с политика? Някой лорд в този град ще започне да се държи по необичаен за него начин и ще ме насочи към тях.

Двамата мъже се изгледаха, сякаш щяха да се сбият. Мъже. Първо Джюйлин и Домон, сега — Джюйлин и Том. Най-вероятно Том и Домон щяха да се впуснат в юмручен бой, за да се завърши картинката. Мъже. Това беше единственият коментар, който Елейн можа да измисли.

— Възможно е двете с Елейн да се справим без нито единия от двама ви — каза сухо Нинив. — Днес ще започнем сами да търсим. — Очите й едва се помръднаха към Елейн. — Аз поне смятам да започна. Елейн може би се нуждае от малко почивка.

— Два чифта очи виждат по-добре от един — каза Елейн.

— Сто чифта виждат още по-добре — рече припряно Джюйлин — и ако онази иллианска змиорка наистина разпрати хората си, ще разполагаме с поне толкова, да не говорим за крадците и джебчиите.

— Аз… ние двамата… ще ви намерим тези жени, стига да могат да се намерят — каза Том. — Не е необходимо вие да се показвате извън хана. Този град е опасен, дори и Лиандрин да не е тук.

— А освен това — добави Джюйлин, — ако те са тук, познават и двете ви. Знаят ви лицата. По-добре ще е да си останете в хана, скрити от нежелани погледи.

Елейн ги зяпна удивена. Само допреди миг бяха готови да се счепкат, а сега бяха застанали рамо до рамо. Нинив излезе права, че ще им създадат само неприятности. Да, но тя бе щерката-наследница на Андор и не смяташе да се крие зад гърбовете на господин Джюйлин Сайдар и господин Том Мерилин. И тъкмо отвори уста да им го заяви, когато Нинив я изпревари.

— Прави сте — рече спокойно Нинив. Елейн я изгледа невярващо. Том и Джюйлин също изглеждаха изненадани, но същевременно — гадно доволни. — Те наистина ни познават — продължи невъзмутимо Нинив. — Тази сутрин се погрижих за това, струва ми се. А, ето я и госпожа Рендра със закуската ни.

Том и Джюйлин се спогледаха озадачени и навъсени, но нищо не можеха да кажат в присъствието на усмихващата им се под воала си ханджийка.

— А онова, за което ви помолих? — каза й Нинив, докато жената поставяше пред нея купа с подсладена с мед каша.

— Ах, да. Няма да е проблем да намерим и за двете ви подходящи дрехи. Колкото до прическата — косите ви са хубави; бързо ще се нагласят. — И тя показа собствените си многобройни златисти плитки.

Лицата на Том и Джюйлин искрено развеселиха Елейн. За спорове можеха и да са готови, но срещу пренебрежението не разполагаха с никаква защита. Докато Нинив и Рендра обсъждаха цената и кройката, както и тъканта — Рендра искаше да им направи също като нейната силно вталена рокля, днес бледозелена на цвят; Нинив беше против, но, изглежда, отстъпваше — Елейн опита лъжица от кашата, за да премахне неприятния вкус от устата си. Това й напомни, че е гладна.

Имаше още един проблем, за който никоя от двете все още не беше споменала, проблем, за който Том и Джюйлин изобщо не знаеха. Ако Черната Аджа се намираше в Танчико, то тогава тук беше и онова нещо, което застрашаваше Ранд. Нещо, което можеше да го обвърже със собствената му Сила. Нямаше да е достатъчно да намерят Лиандрин и останалите. Трябваше да намерят и онова нещо. Изведнъж апетитът й изчезна.