Силата на сянката

Глава 19„Танцуващият по вълните“

Златното слънце едва се беше издигнало над хоризонта, когато лъскавата черна карета с впряг от четири еднакви сиви коня спря край пристанището. Веднага щом спря, длъгнестият тъмнокос кочияш, облечен в сюртук на черни и златни ивици, скочи от капрата, за да им отвори вратата. Ничий герб не красеше вратата, разбира се — тайренските благородници помагаха на Айез Седай само по принуда, колкото и раболепни да им бяха усмивките, и никой не искаше името му да се свързва с Кулата.

Елейн слезе с въздишка на облекчение, без да изчаква Нинив, и оправи пътната си лятна мантия от син лен. Лекият ветрец, носещ се през Еринин, изглеждаше почти прохладен след жегата в Камъка. Тя беше възнамерявала да не показва резултата от грубото возене, но веднъж стъпила на крака, не можа да се сдържи да не разтрие врата и раменете си. „Добре поне, че снощният дъжд още задържа прахта“ — помисли си тя. Подозираше, че нарочно са им дали карета без перденца.

На север и юг в реката, като дебели пръсти, се протягаха още каменни кейове. Въздухът миришеше на катран и коноп, на риба и подправки, и на зехтин, както и на други незнайни неща, гниещи в мудните води на реката. Миризма се носеше и от странните зеленикавожълти продълговати плодове, струпани на гроздове пред стената на каменния склад зад Елейн. Въпреки ранния час наоколо шетаха мъже в кожени елеци без ръкави, залитащи под товара на огромни денкове, метнати на превитите им гърбове, или бутащи ръчни колички, натоварени с бурета или сандъци. Никой не й обръщаше внимание — само по някой поглед, хвърлен мимоходом, след което хлътналите тъмни очи се свеждаха помръкнали, изпълнени с неизречено недоволство; повечето хора дори не вдигаха главите си. Домъчня й, когато го забеляза.

Тайренските благородници се отнасяха лошо с народа си. Дори злоупотребяваха с него. В Андор можеше да очаква радостни усмивки и пълни с уважение поздрави, изричани свободно от хора с изправена снага, знаещи собственото си достойнство, както и нейното. Това беше почти достатъчно да я накара да съжали, че напуска Тийр. Беше отгледана, за да предвожда и един ден да властва над горд народ, и сега изпитваше подтик да научи тези хора на достойнство. Но това беше работа на Ранд, не нейна. „А ако не го направи както трябва, наистина ще трябва да му налея малко ум в главата. И не малко, а повечко.“ Добре поне че беше започнал, следвайки съвета й. Щеше да е интересно да види какво е постигнал, когато се върнеше. „Стига изобщо да се върна.“

От мястото, където беше застанала, съвсем ясно се виждаха дузина кораби, както и други отвъд тях, но един, привързан в края на кея, изпълваше погледа й. Каравелата на Морския народ беше стотина крачки дълга и широка един път и половина колкото съседния й кораб, с три внушително извисяващи се мачти в средата на корпуса и една по-къса на издигнатата палуба на кърмата. И преди се беше качвала на кораби, но никога на толкова голям, и никога на кораб за плаване през морето. Самото име на собствениците на кораба говореше за далечни земи и непознати пристани. Ата-ан Миере. Морският народ. В сказанията, в които се наблягаше на тайнствеността, задължително се говореше за Морския народ, освен ако не ставаше дума за айилците.

Нинив се измъкна от каретата след нея и изръмжа:

— Да ме подмятат така, като кокошка при лятна буря! Да ме тръскат като прашна черга! Как успя да улучваш всяка буца и дупка от Камъка чак дотук, добри ми човече? За това нещо наистина трябва умение. Жалко, че няма нищо общо с карането на коне. — Кочияшът — мъж с помръкнало мършаво лице — се опита да й подаде ръка, но тя отказа помощта му.

С въздишка Елейн удвои броя на сребърните петаци, които извади от кесията си.

— Благодаря ви, че ни докарахте толкова бързо и сигурно. — Тя се усмихна и притисна петаците в шепата му. — Казахме ви да карате бързо и вие направихте така, както ви помолихме. Не вие сте виновен за улиците. А колкото до работата, свършихте я чудесно, като се имат предвид толкова лошите условия.

Без да поглежда монетите, човечецът се поклони дълбоко, погледна я с благодарност и промърмори:

— Благодаря, милейди.

Не по-малко заради думите, отколкото заради парите — сигурна беше. Сама беше установила, че една добра дума и малко похвала обикновено се приемат не по-зле от среброто. Макар че и среброто само по себе си рядко биваше отказвано, естествено.

— Светлината дано ви прати безопасно пътуване, милейди — добави той. Едва забележимото трепкане на очите му по посока на Нинив подсказа, че пожеланието е само за Елейн. Нинив трябваше да се научи как да прави отстъпки и да дава преценки; наистина трябваше.

След като кочияшът разтовари вързопите с вещите им от каретата, обърна впряга и се отдалечи, Нинив ядно промълви:

— Не биваше да му се сопвам така. И птица не може да премине лесно по тези улици. Не и в карета, във всеки случай. Но след като се друсах по целия път дотук, се чувствам все едно че цяла седмица не съм слизала от гърба на кон.

— Не той е виновен, че те боли… гърбът — отвърна Елейн с усмивка.

Нинив се изсмя кисело.

— Аз така ли казах? Надявам се, че не очакваш да хукна след него да му се извинявам. Тази шепа сребро, която му изсипа, може да излекува всички рани, освен смъртните. Ама ти наистина трябва да се научиш да внимаваш с парите, Елейн. Все пак не разполагаме с богатствата на Андорското кралство за лични разходи. Едно семейство би могло да преживее добре цял месец с това, което даваш на всеки, който си върши работата, за която бездруго му плащат. — Елейн я изгледа с нямо възмущение. Нинив като че ли винаги смяташе, че трябва да живеят по-лошо от слугини, освен ако има причина да не го правят, вместо обратното, което беше по-смислено — но Нинив, изглежда, не забеляза изражението й, което винаги беше карало кралските гвардейци да застават мирно. Вместо това нарами вързопите си и торбите от груб плат и се обърна към кея. — Добре поне че возенето на този кораб ще бъде по-гладко. Наистина се надявам да е по-гладко. Ще се качваме ли?

Докато си пробиваха път към края на кея между улисани в работа мъже, струпани бурета и колички, пълни със стока, Елейн каза:

— Нинив, Морският народ са много докачливи, докато не те опознаят, поне така са ме учили. Не мислиш ли, че би могла да бъдеш малко…

— Малко какво?

— Тактична, Нинив. — Елейн се отмести встрани, защото някой се изхрачи на кея пред краката й. Не можа да разбере кой точно го направи — когато се огледа, всички бяха свели глави, улисани в шетнята си. Колкото и да злоупотребяваха върховните лордове с тях, тя би казала тихичко няколко остри думи, които простакът никога нямаше да забрави, ако беше разбрала кой е. — Поне веднъж би могла да се опиташ да си малко по-тактична.

— Разбира се. — Нинив се запъти към каравелата. — Стига да не ме подмятат насам-натам.

Първата мисъл, която споходи Елейн, щом се озоваха на палубата, бе, че каравелата е твърде тясна за дължината си; всъщност тя не разбираше много от кораби, но й заприлича на огромна треска. „О, Светлина, това нещо ще ни подхвърля по-лошо и от каретата, колкото и да е голямо.“ Второто, за което си помисли, беше екипажът. Беше слушала разкази за Ата-ан Миере, но досега не беше ги срещала на живо. Всъщност дори разказите и сказанията казваха много малко. Загадъчен народ, необщителен, почти толкова тайнствен, колкото айилците. Само земите отвъд Пустошта сигурно можеха да бъдат още по-странни, още повече че всичко, което се знаеше за тях, бе, че Морският народ носи оттам слонова кост и коприна.

Ата-ан Миере се оказаха тъмни босоноги мъже с голи гърди, до един гладко избръснати, с права черна коса и татуирани ръце. Движеха се с увереността на хора, знаещи задачите си достатъчно добре, че да ги изпълняват, без да мислят за тях, но влагащи целия си ум в изпълнението им. В движенията им се долавяше някаква плавност, сякаш макар корабът да стоеше неподвижен, те все още усещаха вълнението на морето. Повечето от тях носеха златни и сребърни вериги на вратовете си и халки на ушите, понякога по две-три на всяко, а някои от халките бяха и с лъскави камъчета.

Сред екипажа имаше и жени, които навиваха въжета и ги опъваха редом с мъжете, със също така татуирани ръце, в същите торбести гащи от някакъв тъмен, намазнен плат, стегнати с цветни тесни пояси и отворени на глезените. Но жените освен това бяха облечени в ярки цветни блузи, в крещящо червено, синьо и зелено, и имаха поне толкова верижки и обици, колкото и мъжете. Включително, забеляза с изумление Елейн, халки на ноздрите.

Грацията на жените засенчваше дори тази на мъжете и напомни на Елейн за някои разкази, които беше чувала като малко дете на места, където не беше редно да присъства. Жените на Ата-ан Миере били, според тези приказки, самото олицетворение на изкусителната красота и съблазнителност, способна да примами всеки мъж. Жените на този кораб всъщност не бяха кой знае колко хубави, но като гледаше походката им, не беше трудно да повярва на онези приказки.

Две от жените на издигнатата палуба при кърмата очевидно не бяха от редовия екипаж. Те също така бяха босоноги и облеклото им беше със същата кройка, но едната беше облечена изцяло в синя коприна, а другата — в зелена. По-възрастната от двете, тази в зеленото, имаше по четири златни халкички на всяко ухо и още една на лявата си ноздра, всички изработени така, че искряха на утринния слънчев блясък. Фина верижка свързваше тънката халка на носа й с една от обиците, поддържайки низ от мънички златни медальончета, а на една от верижките на шията й висеше златна кутийка, приличаща на плетена от злато дантела, която тя повдигаше от време на време до носа си. Другата жена, по-високата, имаше всичко на всичко шест обици и по-малко медальончета. Кутийката обаче, която и тя душеше, беше също толкова фина златна изработка. Екзотично, наистина. Елейн присви очи само като си помисли за халките на носовете им. А и тази верижка!

Нещо особено на самата палуба привлече погледа й, но отначало не можа да разбере какво е. После се сети. Липсваше кормилен лост. Между двете жени стоеше някакво колело със спици, привързано с каиш, за да не се върти, но кормилен лост нямаше. „Но как управляват?“ И най-малката лодка, която бе виждала, си имаше кормилен лост. Лостове имаше и по другите кораби, навързани по съседните кейове. Все по-загадъчни й се струваха тези хора на Морския народ.

— Не забравяй какво ти каза Моарейн — прошушна тя предупредително, докато пристъпваха към кърмовата палуба. Казаното не беше много — дори Айез Седай знаеха твърде малко за Ата-ан Миере. Моарейн обаче им бе продиктувала подходящите за случая фрази: нещата, които трябваше да се изричат като проява на добро възпитание. — И запомни, повече такт — добави тя настойчиво.

— Ще запомня — отвърна й рязко Нинив. — Мога да бъда тактична. — Елейн наистина се надяваше да е така.

Двете жени от Морския народ ги очакваха. Благоуханен облак обкръжаваше и двете, лек аромат на мускус, който лъхаше от златните им кутийки. Татуировките по дланите им представляваха звезди и морски птици, обкръжени от извивки, въртопчета и стилизирани вълни.

Нинив сведе глава.

— Аз съм Нинив ал-Мийра, Айез Седай от Зелената Аджа. Търся Надзорницата на платната на този съд и превоз, ако това е угодно на Светлината. Това е моята спътничка и приятелка, Елейн Траканд, също Айез Седай от Зелената Аджа. Светлината дано освети вас и вашия съд и да ви прати ветрове да ускорят плаването ви. — Беше почти буквално според указанията на Моарейн. С добавката за Зелената Аджа — Моарейн, изглежда, бе приела това с повече примирение от всичко друго, и изборът им на Аджа я беше развеселил — но всичко останало си беше както им каза.

По-възрастната жена, с малки сиви кичурчета по черната коса и леки бръчици около големите кафяви очи, сведе също толкова официално глава. Въпреки това, като че ли ги измери от глава до пети, спирайки погледа си повече на пръстените с Великата змия, които и двете носеха на десните си ръце.

— Аз съм Койин дин Джубаи Диви ветрове, Надзорница на платната на каравелата „Танцуващият по вълните“. Това е Джорин дин Джубаи Бяло крило, моя кръвна сестра и Ветроловка на „Танцуващият по вълните“. Може да се намери превоз за вас, ако е угодно на Светлината. Светлината да ви освети и да се погрижи пътят ви да свърши безопасно.

Изненадващо бе, че двете са сестри. Елейн можеше да долови приликата им, но Джорин изглеждаше много по-млада. И двете изглеждаха еднакво резервирани, но нещо у Ветроловката й напомняше за Авиенда. Това беше абсурд, разбира се. Тези жени не бяха по-високи от самата нея и тенът им беше твърде различен от този на айилката, а единственото оръжие, което се забелязваше по Джорин, беше широкият нож, затъкнат в пояса й, който приличаше повече на обикновено сечиво въпреки златните инкрустации по дръжката му. Но Елейн въпреки това не можеше да се отърве от чувството за известна прилика между Джорин и Авиенда.

— Да поговорим тогава, Надзорнице на платната, ако ви е угодно — каза Нинив, следвайки формулировките на Моарейн — за пътища и пристани, а също и за дара за превоза. — Морският народ не взимаше такса за превоз, според Моарейн; те го наричаха „дар“, който по съвпадение щеше да се обмени за равностоен дар — тяхната услуга.

Койин извърна поглед към Камъка и бялото знаме, плющящо на върха му.

— Ще поговорим в каютата ми, Айез Седай, ако ви е угодно. — Тя посочи отворения капак зад странното колело. — Добре сте дошли на моя кораб и нека Светлината грее над вас, докато сте на палубата му.

Тясна стълба отвеждаше долу в една спретната стая, по-голяма и по-висока, отколкото опитът на Елейн на по-малки съдове й позволяваше да очаква, с прозорчета към кърмата и глобуси от преплетени халки за лампи по стените. Почти всичко беше вградено в помещението с изключение на няколко лакирани сандъка с различна големина. Леглото беше широко и ниско, точно под прозорците към кърмата. Насред стаята стоеше тясна маса, обкръжена от столове с облегалки.

На масата лежаха навити на рула карти, няколко изделия от слонова кост бяха поставени небрежно по укрепените с прегради рафтове, на куки по стените висяха дузина мечове без ножници, с различни форми. Странно изработен месингов гонг с квадратна форма висеше от една греда над леглото, а точно пред прозорците към кърмата, сякаш на почетно място, беше поставен шлем, върху издялана явно за целта дървена глава без черти на лицето. Шлем, приличащ на главата на огромно насекомо, лакиран с червено и зелено, с продълговати бели пискюли на двете скули, едната от които — съсечена.

Виж, шлема Елейн разпозна веднага.

— Сеанчан — ахна тя неволно.

Нинив я изгледа укорително, и с право. Двете се бяха разбрали, че ще е по-разумно и ще изглежда по-достоверно, ако Нинив, като по-възрастната, ръководи и провежда по-голямата част от разговорите.

Койин и Джорин се спогледаха озадачено.

— Нима знаете за тях? — каза Надзорницата на платната. — Разбира се. Трябваше да се очаква Айез Седай да знаят тези неща. Толкова далече на изток чуваме какви ли не истории, най-достоверната от които е твърде далече от истината.

Елейн разбираше, че трябва да остави темата дотук, но любопитството погъделичка езика й.

— Но как сте се сдобили с този шлем? Ако позволите да попитам.

— „Танцуващият по вълните“ се натъкна на сеанчански кораб миналата година — отвърна Койин. — Те пожелаха да го завземат, но аз не пожелах да им го дам. — Тя леко сви рамене. — Шлема го пазя, за да ми напомня, а морето взе сеанчанците, Светлината дано е милостива към всички, които плават. Повече никога няма да се приближа до кораб с поребрени платна.

— Имали сте късмет — каза отривисто Нинив. — Сеанчанците задържат пленените жени, които могат да преливат, и използват преливането им като оръжие. Ако са имали една такава на борда си, щяхте да съжалите, че изобщо сте ги видели.

Елейн я изгледа намръщено, въпреки че беше много късно. Не можеше да прецени дали жените на Морския народ се обидиха от тона на Нинив. Лицата на двете останаха все така безизразни, но Елейн вече бе започнала да съобразява, че не показват много какво мислят с лицата си, във всеки случай не и пред непознати.

— Да поговорим за превоза — каза Койин. — Ако е угодно на Светлината, бихме ви попитали къде искате да отидете. Всичко е възможно в Светлината. Заповядайте да седнем.

Столовете около масата не можеха да се издърпват назад; те, както и масата, бяха приковани към пода — тоест палубата. Но пък ръчните облегалки се извиваха напред като ръце за прегръдка и се закопчаваха, след като си седнал. Цялата тази уредба, изглежда, потвърждаваше ужасните предчувствия на Елейн, че ги чака силно клатушкане. Тя, разбира се, се справяше с това добре, но прекомерното клатене дори в речен съд караше стомаха на Нинив да се бунтува. В океана сигурно щеше да е много по-зле, отколкото по река, колкото и да е яростен вятърът по реката, а колкото по-зле се чувстваше стомахът на Нинив, толкова по-зъл ставаше и нравът й. Нинив, която повръща и същевременно е изпаднала в най-мрачното си настроение — едва ли в целия жизнен опит на Елейн можеше да се намери по-ужасно съчетание.

Двете с Нинив седнаха от едната надлъжна страна на масата, а Надзорницата на платната и Ветроловката — на двата й края. Отначало това й се стори странно, докато не съобрази, че по този начин и двете ще гледат тази, която говори в момента, а другата ще може да ги наблюдава незабелязана. „Дали винаги се държат с пътниците си по този начин, или само защото сме Айез Седай? Е, защото мислят, че сме такива.“ Това, изглежда, бе някакво предупреждение, че не всичко може да се окаже така просто с тези хора, както се бяха надявали. Тя се помоли наум дано Нинив също да си го е отбелязала.

Елейн не забеляза да издават някаква команда, но скоро се появи стройна млада жена само с по една халка на всяко ухо, понесла поднос с ръбеста каничка за чай с месингова дръжка и големи чаши без дръжки, не от порцелана на Морския народ, както можеше да се очаква, а дебели и глинени. По-малко вероятно да се счупят при вълнение или буря, прецени тя. Това, което привлече вниманието й, всъщност беше младата жена, и не само че го привлече, но едва не я накара да ахне. Беше гола до кръста, досущ като мъжете горе. Елейн прикри слисването си много успешно, според нея самата, но Нинив не се сдържа да изсумти силно.

Надзорницата на платната изчака момичето да налее чая, запарен до черно, след което каза:

— Да не би да сме отплавали, Дорийл, а аз да не съм забелязала? Вижда ли се земя наблизо?

Стройната жена силно се изчерви.

— Има земя, Надзорнице на платната. — Прошепна го отчаяно.

Койин кимна.

— В такъв случай, докато не престане да се вижда земя, един ден ще чистиш трюма, където дрехите наистина пречат. Свободна си.

— Слушам, Надзорнице на платната — отвърна момичето още по-отчаяно. Извърна се, охлаби обезсърчено червения си пояс, след което излезе през вратата в другия край на стаята.

— Споделете с нас този чай, ако ви е угодно — подкани ги Надзорницата на платната, — и да си поговорим в мир. — Тя отпи от чашата си и продължи, докато Елейн и Нинив опитваха своя. — Моля да ни извините за това оскърбление, Айез Седай. Това е първото пътуване на Дорийл по море, освен между островите. Младите често забравят порядките на сухоземците. Ако сте много оскърбени, ще я накажа още по-сурово.

— Не е необходимо — отвърна припряно Елейн, възползвайки се от това, че си е оставила чашата първа на масата. Чаят се оказа още по-силен, отколкото изглеждаше, неподсладен и доста горчив. — Наистина, изобщо не сме обидени. Различни народи, различни обичаи. — „Светлината дано не ни прати много повече разлики от тази! Светлина, ами ако изобщо не носят никакви дрехи, когато излязат в открито море? Светлина!“ — Но само един глупак би се обидил от обичаи, различни от неговите собствени.

Нинив я изгледа отвисоко и доста злобно за Айез Седай, за каквито трябваше да минават, след което отпи дълго от чашата си. Единственото, което каза по повода, беше: „Моля да не го обсъждаме повече.“ Не беше възможно да се разбере дали го каза за Елейн, или на жените от Морския народ.

— Тогава да поговорим за превоза, ако ви е угодно — каза Койин. — До кое пристанище бихте искали да плавате?

— Танчико — отвърна Нинив малко по-енергично, отколкото се полагаше. — Знам, че не се каните да плавате натам, но ние трябва да пристигнем там бързо, толкова бързо, колкото само една каравела може да ни осигури, при това без да спираме, стига това да е възможно. Заради това неудобство ви предлагам скромен дар. — Тя извади сгънат лист хартия от кесията на колана си и го бутна по масата към Надзорницата на платната.

Моарейн им го беше дала заедно с още едно такова писмо. Писма-правомощия. Всяко едно позволяваше на приносителя да изтегли до три хиляди златни крони от банкери и лихвари в различни градове, въпреки че едва ли въпросните мъже и жени знаеха, че държат вложени пари на Бялата кула. Елейн едва не се задави, когато прочете сумата, а Нинив нескрито зяпна — но Моарейн им обясни, че може да се наложи да я дадат, та Надзорницата на платната да компенсира пропуснатите пристанища и превози.

Койин докосна с един пръст писмото и го прочете.

— Внушителна сума за дар за превоз — промърмори тя — дори като се вземе предвид, че ме молите да променя пътните си планове. Сега съм още по-изненадана. Не може да не знаете, че рядко взимаме на борда си Айез Седай. Много рядко. От всички, които ни молят за превоз, само на Айез Седай може да се откаже и почти винаги им се отказва, още от първия ден на първото отплаване. Айез Седай знаят това и по тази причина почти никога не молят. — Тя гледаше в чашата си, не в тях, но Елейн хвърли бегъл поглед към другата страна и забеляза, че Ветроловката оглежда внимателно ръцете им. Не, по-скоро пръстените им.

За това Моарейн не беше им казала нищо. Беше им изтъкнала, че каравелата е най-бързият кораб на разположение и ги бе окуражила да се опитат да го използват. Освен това ги бе снабдила с тези писма, които сигурно бяха достатъчни да се купи цяла флота подобни кораби. Е, няколко кораба поне. „Дали защото е знаела, че ще е нужна такава голяма сума, за да ги подкупим да ни закарат?“ Глупав въпрос — Моарейн винаги пазеше тайни.

— Да не мислите да ни откажете превоза? — Нинив набързо изостави такта и го замени с грубост. — Щом като не возите Айез Седай, защо ни доведохте тук? Да бяхте ни го казали направо и да се свършва.

Надзорницата на платната откопча облегалките, стана и отиде да погледне през кърмовите прозорци към Камъка. Обиците и медальончетата на лявата й буза проблясваха на светлината на изгряващото слънце.

— Той може да владее Единствената сила, така чух, и държи Меча недосегаем. Айилците са дошли тук от Драконовата стена по неговия зов; видях няколко от тях по улиците, а разправят, че Камъкът е пълен с тях. Тийрският камък е паднал и война опустошава държавите на сушата. Онези, които някога са властвали тук, сега се връщат и първия път бяха изтласкани. Пророчеството се сбъдва.

Нинив изглеждаше не по-малко слисана от Елейн от тази внезапна смяна на темата.

— Пророчествата за Дракона ли? — промълви Елейн. — Да, сбъдват се. Той е Преродения Дракон, Надзорнице на платната. — „Той е един опърничав мъж, който крие чувствата си така дълбоко, че не мога да ги разбера, това е той!“

Койин се обърна към тях.

— Не Пророчествата за Дракона, Айез Седай. Джендайското пророчество, пророчеството за Корамуур. Не онзи, когото вие чакате с ужас: онзи, когото ние търсим, вестителят на нов Век. При Разрушението на света нашите предци подирили спасение в морето, докато земята се надигала и се преобръщала като бурни вълни. Казано е, че те не разбирали нищо от корабите, които взели, за да избягат, но Светлината била с тях и те оцелели. Повече не видели сушата, докато не се укротила отново, а през това време много неща се променили. Всичко — целият свят — се носело по водата, тласкано от вятъра. Едва в годините след това за първи път било изречено Джендайското пророчество. Трябва да се скитаме по водите, докато се завърне Корамуур, за да му служим. Ние сме привързани към морето; солената вода тече в жилите ни. Повечето от нас не стъпват на суша освен когато трябва да изчакат друг кораб, за друго плаване. Дори силни мъже плачат, когато се наложи да служат на брега. Жените от брега се качват на кораби, за да родят там децата си — дори в лодка, ако няма нещо друго подръка — защото трябва да се раждаме на вода, както трябва да умираме в нея, и да ни отдават на водата при смъртта ни… Сега Пророчеството се сбъдва. Той е Корамуур. Айез Седай му служат. Вие сте доказателство за това, с това, че сте тук, в този град. Това също се съдържа в Пророчеството. „Бялата кула ще се скърши под името му и Айез Седай ще коленичат да умият нозете му и да ги изтрият с косите си.“

— Много ще има да чакате, ако мислите да ме видите да мия нозете на който и да е мъж — заяви кисело Нинив. — Какво общо има всичко това с нашия превоз? Ще ни вземете ли, или не?

Елейн се присви, но Надзорницата на платната се върна на въпроса също толкова рязко.

— Защо искате да пътувате до Танчико? Това пристанище в днешно време е много неприятно. Миналата зима се отбих там. Крайбрежната тълпа едва не се изсипа на кораба ми, търсейки превоз закъдето и да било. Изобщо не ги интересуваше, стига да е по-далече от Танчико. Не мога да повярвам, че условията там сега са се подобрили.

— Вие винаги ли разпитвате пътниците си така? — каза Нинив. — Предложих ви достатъчно, за да купя цяло село. Две села! Ако искате повече, кажете си цената.

— Не е цена — изсъска Елейн в ухото й. — Дар!

Дори Койин да се беше обидила, не го показа.

— Защо?

Нинив дръпна нервно плитката си, но Елейн я прегърна през рамо. Смятаха да премълчат някои тайни, но докато седяха тук, със сигурност бяха разбрали предостатъчно, за да променят плана си.

— Тръгнали сме да заловим Черната Аджа, Надзорнице. Смятаме, че някои от тях са в Танчико. — Елейн издържа спокойно гневния поглед на Нинив. — Трябва да ги намерим, иначе те може да навредят на… Преродения Дракон. На Корамуур.

— Светлината дано ни опази, докато стигнем бряг — изпъшка Ветроловката. Беше проговорила за първи път и Елейн я зяпна изненадана. Джорин се беше навъсила и не гледаше никого, но заговори на Надзорницата. — Можем да ги вземем, сестро. Длъжни сме.

Койин кимва.

Елейн и Нинив се спогледаха и всяка прочете въпросите си отразени в очите на другата. Защо Ветроловката изведнъж се оказа тази, която трябва да реши? Защо не Надзорницата на платната? Всъщност тя беше капитанът, независимо от странната й титла. Добре поне че в края на краищата щяха да получат превоз. „Но срещу каква ли цена? — зачуди се Елейн. — Колко ли ще излезе този дар?“ Съжали, че Нинив им беше разкрила, че могат да платят повече от онова, което пишеше в едното писмо. „А мен обвинява че пилея парите.“

Вратата се отвори и влезе един сивокос мъж с яки рамене, в провиснали зелени копринени гащи и пояс. Прелистваше в движение сноп документи. Всяко от ушите му бе украсено с по четири златни халки, а на врата му висяха три тежки златни верижки плюс една с кутийка с парфюм. Дългият белег на бузата и двата закривени ножа на пояса му придаваха опасен вид. На ушите си бе закрепил някаква странна телена рамка, придържаща пред очите му прозрачни лещи. Морският народ произвеждаше най-добрите стъкла за гледане и лещи за запалване, и други такива, разбира се, някъде по островите, но Елейн никога досега не беше виждала подобно изобретение. Той занаднича през лещите в документите си и заговори, без да вдига очи.

— Койин, този глупак иска да ми продаде петстотин кожи от снежна лисица от Кандор срещу онези три буренца табак от Две реки, които купих в Ебу Дар. Петстотин! Може да ги докара тук до пладне. — Очите му се вдигнаха и той се сепна. — Прости ми, жено. Не знаех, че имате гости. Светлината дано да е с всички вас.

— До обед, мъжо — каза Койин, — ще съм вече надолу по реката. До вечерта ще съм излязла в открито море.

Той се вцепени.

— Аз все още съм Надзорникът на товара, жено, освен ако мястото ми не е заел друг, без да забележа.

— Ти си Надзорникът на товара, мъжо, но търговията сега трябва да спре и да се подготвим за отплаване. Потегляме за Танчико.

— Танчико! — Юмрукът му смачка листата и той едва се овладя. — Жено… Не! Надзорнице на платната, вие ми казахте, че следващият ни пристан щял да бъде Майен, а после — на изток за Шара. Търгувах предвид този маршрут. Шара, Надзорнице, а не Тарабон. Това, което държа в хранилищата си, ще донесе твърде малко в Танчико. Може би нищо! Позволено ли ми е да попитам защо моята търговия трябва да бъде съсипана и „Танцуващият по вълните“ — разорен?

Койин за миг се поколеба, но когато заговори, гласът й бе официален.

— Аз съм Надзорницата на платната, мъжо мой. „Танцуващият по вълните“ плава тогава и натам, накъдето аз кажа. Засега това трябва да е достатъчно.

— Както кажете, Надзорнице — изхриптя той, — тъй ще бъде.

Той докосна сърцето си — на Елейн й се стори, че Койин трепна при жеста му — след което си излезе, изпънал гръб като някоя от мачтите.

— Ще трябва да го обезщетя — промърмори тихо Койин. — Разбира се, винаги е приятно да го обезщетявам. Той ме поздрави като юнга, сестро.

— Съжаляваме, ако сме ви причинили неприятности, Надзорнице — каза предпазливо Елейн. — И съжаляваме също така, че бяхме свидетели на това. Ако сме причинили някакво неудобство, моля приемете нашите извинения.

— Неудобство ли? — възкликна стресната Койин. — Айез Седай, аз съм Надзорница на платната. Съмнявам се, че присъствието ви е причинило неудобство на Торам, а дори и така да е, няма да му се извинявам. Търговията си е негова, но аз съм Надзорница на платната. Трябва да го обезщетя — и това няма да е лесно, тъй като трябва все пак да запазя причината в тайна — защото той е прав, а аз не можах да измисля бързо каква друга основателна причина да му кажа, освен да го отрежа грубо. Белегът на лицето си го получи, когато прочистваше сеанчанците от палубите на „Танцуващият по вълните“. Той има и други белези, получени при защита на моя кораб, а аз трябва само да протегна ръка, за да ми постави злато в нея, заради търговията му. Нещата, които не мога да му кажа, трябва да обезщетя, защото той заслужава да знае.

— Не разбирам — каза Нинив. — Бихме ви помолили да запазите тайната за Черната Аджа… — тя изгледа сурово Елейн, заканвайки й се, че я чакат още по-сурови думи, когато останат насаме; Елейн на свой ред също се канеше да й каже някои работи, например за значението на думата „такт“ — …но съм сигурна, че три хиляди крони е достатъчно основание да ни откарате до Танчико.

— Длъжна съм да запазя тайната ви, Айез Седай. Какво сте и защо пътувате. Мнозина от екипажа ми смятат Айез Седай за лош късмет. Ако разберат, че не само превозват Айез Седай, но при това към пристанище, където може би други Айез Седай служат на Бащата на бурите… Милостта на Светлината дано ни огрее никой да не е чул, че ви нарекох така горе. Ще ви оскърбя ли, ако ви помоля да стоите колкото се може повече долу и да не носите пръстените си, когато излизате на палубата?

Вместо отговор Нинив измъкна пръстена си с Великата змия и го прибра в кесийката. Елейн направи същото, макар и по-неохотно — тя изпитваше удоволствие хората да виждат пръстена й. И без много да се доверява на остатъчните запаси на дипломатичност у Нинив, побърза да заговори преди тя да си е отворила устата.

— Надзорнице на платната, предложихме ви дар за превоз, ако ви е угоден. Ако не е, мога ли да ви попитам какъв би ви бил угоден?

Койин се върна при масата и отново погледна писмото, след което го бутна към Нинив.

— Правя го заради Корамуур. Ще се погрижа да пристигнете здрави и читави на брега там, където пожелахте, ако е угодно на Светлината. Ще бъде. — Тя опря пръстите на дясната си ръка до устните си. — Споразумяхме се, в името на Светлината.

Джорин се задави.

— Сестро моя, кога е било Надзорник на товарите да се бунтува срещу своята Надзорница на платната!

Койин я изгледа с укор.

— Ще внеса дара за превоза от собственото си ковчеже. И ако Торам чуе за това, сестро моя, ще те напъхам в трюмовете при Дорийл. За баласт например.

Това, че двете жени на Морския народ бяха изоставили формалностите, се потвърди, когато Ветроловката се изсмя гръмко.

— И тогава следващото ти пристанище ще се окаже Чачин, сестро моя, или Кемлин, защото без мен няма да можеш да намериш водата.

Надзорницата на платната се обърна със съжаление към Елейн и Нинив.

— Както е редно, Айез Седай, след като служите на Корамуур, би трябвало да ви удостоя с почест, равна на Надзорница на платната и Ветроловка на друг кораб. Би трябвало да се къпем заедно, да пием подсладено с мед вино и да си разказваме истории, които да ни карат да се смеем и да плачем. Но сега трябва да се подготвя за отплаване и…

„Танцуващият по вълните“ се надигна, сякаш да оправдае името си, подскочи и се блъсна в кея. Елейн се люшна в стола си.

После всичко свърши, подскоците се забавиха и смалиха. Койин се затича към стълбата — Джорин хукна по петите й — и завика на екипажа да проверят за повреди по корпуса.