Силата на сянката

Глава 28Към кулата Генджей

Вече се смрачаваше и не им оставаше нищо друго освен да вдигнат бивака си тук, недалече от Портала. Два бивака. За това настоя Файле.

— Хайде стига вече — избръмча й сърдито Лоиал. — Излязохме от Пътищата и си спазих клетвата. Стига толкова. — Файле го изгледа опърничаво, вдигнала брадичка и с юмручета на кръста.

— Остави, Лоиал — каза Перин. — Аз ще лагерувам малко по-нататък.

Лоиал извърна поглед към Файле, която им обърна гръб и заговори с двете айилки веднага щом чу съгласието на Перин, след което поклати огромната си глава и понечи да се присъедини към Перин и Гаул. Перин му даде знак да се върне, не явно, за да не го забележи някоя от жените.

Наистина се отдалечи съвсем малко, няма и на двадесетина крачки. Порталът можеше и да е заключен, но все пак оставаха гарваните и онова, което те може би предшестваха. Искаше да е наблизо, ако се наложеше. Ако Файле възрази, да си възразява и толкоз. Толкова беше решен да не обръща внимание на протестите й, че чак се отегчи, след като такива не последваха.

Без да обръща внимание на острите болки в крака и хълбока си, той разседла Стъпко и разтовари другия кон, после спъна конете и им надяна торби с по няколко шепи ечемик и овес. Наоколо със сигурност нямаше трева за паша. А какво имаше… Върза тетивата на лъка и го постави до колчана при огъня, след което освободи секирата от клупа на колана си.

Гаул му помогна с огъня, а после похапнаха хляб, сирене и суха телешка пастърма, без да продумат, като прокарваха сухите залци с по глътка вода. Слънцето се спусна зад планините, като очерта ръбовете на скалистите върхове и боядиса в пурпурно долнищата на облаците. Сенки застлаха долината и въздухът взе да става студен.

Перин изтърси трохите от ръцете си и измъкна от дисагите старото си зелено вълнено палто. Май беше навикнал повече на тийрската жега, отколкото бе допускал. Жените определено не се хранеха в мълчание около своя огън — той чуваше смеховете им и когато доловеше откъслеци от онова, което си говореха, ушите му пламваха. Жените можеха да говорят за каквото поискат; нямаха никакви задръжки. Лоиал се беше отместил колкото може по-настрана от тях така, че да хваща от светлината, и се мъчеше да чете някаква книга. Те вероятно дори не забелязваха, че смущават и огиера; сигурно си въобразяваха, че говорят достатъчно тихо, за да не ги чува Лоиал.

Мърморейки под нос, Перин седна край огъня срещу Гаул. Айилецът, изглежда, не забелязваше студа.

— Не знаеш ли някакви смешни истории?

— Смешни истории ли? Нищо не се сещам в момента. — Очите на Гаул се поизвърнаха към другия огън и смеха. — Бих разказал нещо, ако можех. Слънцето, нали помниш?

Перин шумно се изсмя, като нарочно извиси глас, за да се чуе.

— Помня, как не. Жените.

Хихикането в другия бивак заглъхна за миг, след което се поднови. Това трябваше да ги научи. И други можеха да се смеят, не само те. Перин се загледа мрачно в огъня. Раните го боляха.

След малко Гаул промълви:

— Това място започва да ми прилича повече на Триделната земя, отколкото други места по влажните земи. Водата пак е твърде много и дърветата — твърде големи и твърде много, но не е толкова странно, колкото местата, които наричате „лесове“.

Тук, където Манедерен бе загинал в пламъци, почвата беше бедна, дърветата — пръснати, криви и с дебели дънери, странно снишени, високи не повече от тридесетина стъпки. На Перин му се струваше най-пустото място, което бе виждал.

— Бих искал да видя някой ден вашата Триделна земя, Гаул.

— Може и да я видиш, след като приключим тук.

— Може би. — Нямаше голям шанс за това, разбира се. Дори никакъв. Можеше да каже това на айилеца, но сега не му се искаше да говори за него, нито да мисли дори.

— Значи тук се е намирала Манедерен? И ти си от кръвта на Манедерен?

— Било е Манедерен — отвърна Перин. — И предполагам, че да. — Трудно беше да се повярва, че малките селца и кротки ферми на Две реки пазят последните останки от кръвта на Манедерен, но Моарейн го беше казала. Старата кръв тече силно в Две реки, бе казала тя. — Това е било много, много отдавна, Гаул. Ние сме селяни, овчари; нито сме голям народ, нито велики воини.

Гаул леко се подсмихна.

— Щом казваш. Виждал съм те аз как танцуваш копията, също и Ранд ал-Тор, и онзи, дето му викат Мат. Но щом казваш…

Перин помръдна неловко. Колко ли се беше променил, откакто напусна дома си? Той, както и Ранд, и Мат? Не очите му, или вълците, както и преливането на Ранд — нямаше предвид това. Колко ли от онова вътре в него бе останало непроменено? Мат единствен от всички изглеждаше като себе си, макар и прекалено.

— Ти знаеш ли за Манедерен?

— Ние знаем повече за вашия свят, отколкото си мислите вие. И по-малко, отколкото смятахме. Много преди да прекося Драконовата стена четях книги, донасяни от амбуланти. Знаех за „кораби“, „реки“ и „гори“, или поне си мислех, че зная. — В устата на Гаул тези думи прозвучаха като на непознат език. — Ето така си представях една „гора“. — Той посочи редките дървета наоколо. — Ами Нощния бегач и жътвата на Листогризача? Ти вярваш ли, че беше само съвпадение да се окажат близо до този Портал?

— Не — въздъхна Перин. — Видях гарвани, ей там в долината. Може би са най-обикновени гарвани, но не ми се ще да рискуваме, не и след тролоците.

Гаул кимна.

— Възможно е да са били Очи на Сянката. Когато си готов за най-лошото, всички изненади са приятни.

— Не бих имал нищо против някоя приятна изненада. — Перин отново заопипва за вълци и отново не успя да се натъкне на нищо. — Може би тази нощ ще успея да разбера нещо. Може би. Ако нещо стане, можеш да ме сриташ да ме събудиш. — Усети, че това прозвуча странно, но Гаул само кимна мълчаливо. — Гаул, ти никога не си споменавал за очите ми, нито си се вглеждал в тях с любопитство. Никой от айилците не го е правил. — Знаеше, че сега те блестят като златни в светлината на огъня.

— Светът се променя — отвърна тихо Гаул. — Руарк и Джерам, вождът на моя клан — както и Мъдрите — се опитваха да го скрият, но бяха неспокойни, когато ни изпращаха към Драконовата стена да търсим Оня, що иде със Зората. Струва ми се, че промяната няма да бъде точно такава, каквато винаги сме вярвали. Създателят ни е поставил в Триделната земя, за да се променим, както и за да изкупим греха си, но за какво точно да се променим? — Той тъжно поклати глава. — Колинда, Мъдрата на твърдината Горещи извори, ми казва, че съм мислел прекалено много за едно Каменно куче, а Баир, най-старата Мъдра на Шаарад, ме заплашва, че ще ме прати до Руйдийн, когато Джерам умре, все едно дали искам, или не. При всичко това, Перин, какво значение има цветът на очите на един човек?

— Де да мислеха всички като теб. — Веселбата край другия огън най-после бе стихнала. Една от айилките — Перин не можа да различи коя от двете — беше поела първата стража, с гръб към светлината, а останалите бяха легнали да спят. Изминалият ден бе тежък. Сигурно нямаше да е трудно да заспи и да улови съня, който му трябваше. Той се изтегна край огъня и се загърна с палтото. — Да не забравиш. Сритай ме да се събудя, ако се наложи.

Дрямката го обгърна още докато Гаул кимаше в отговор и сънят го споходи отведнъж.

Беше посред бял ден и той стоеше сам недалече от Портала, който приличаше на изкусно гравирана част от стена, стърчаща нелепо сред планинския склон. Освен него нямаше никакъв друг белег, че на този склон някога е стъпвал човешки крак. Небето беше светло и чисто, лек полъх откъм долината довяваше миризмата на сърна и заек, на пъдпъдък и гугутка, и още хиляди отличими една от друга миризми, на вода, на земя и дървета. Това беше вълчият сън.

За миг се усети като вълче същество. Имаше си лапи и… Не! Той прокара длани по тялото си и се успокои, че си е неговото, в собственото му палто и наметало. И широкият колан, на който обикновено висеше секирата, но сега в клупа й бе закачена дръжката на чука.

Тук той се намръщи и изненадващо, само след миг, на мястото на чука просветна секирата, някак мъглива и нереална. Миг — и отново беше чукът. Той облиза устни, надявайки се да си остане така. Секирата можеше и да е по-добро оръжие, но предпочиташе чука. Не можеше да си спомни нищо като онова, което се случи преди малко, как нещо се променя изведнъж, но не знаеше почти нищо за това странно място. Ако изобщо можеше да се нарече „място“. Беше вълчият сън и в него ставаха странни неща, поне толкова странни, колкото във всеки обикновен сън.

Сякаш самата мисъл за странностите включи една от тях — и ето че един къс от небето срещу върхарите изведнъж потъмня и се превърна в прозорец към някъде другаде. Посред вихрещи се хали стоеше Ранд и се смееше диво, дори налудничаво, вдигнал ръце нагоре, а върху вятъра яздеха малки фигурки, златни и пурпурни, приличащи на онази странна фигура върху знамето на Дракона; скрити очи следяха Ранд и не можеше да се разбере дали той ги забелязва. Странният „прозорец“ мигна и угасна, заменен веднага с друг, малко над него, където Нинив и Елейн се прокрадваха предпазливо между някакви сенчести здания — преследваха някакъв опасен звяр. Перин не можеше да каже как е разбрал, че е опасен, но го знаеше. И това изчезна, но ето, че ново черно петно се просна сред небето. Мат, застанал пред раздвояващ се като вила път. Той подхвърли монета, пое по едното разклонение и изведнъж вече носеше на главата си шапка с широка периферия, а в ръката му имаше тояга с острие на върха. Нов „прозорец“ — и Егвийн и някаква жена с дълга бяла коса го гледаха изумени, докато зад тях Бялата кула се ронеше камък по камък. И те изчезнаха.

Перин си пое дълбоко дъх. Беше виждал подобни неща и преди, тук, във вълчия сън, и му се струваше, че тези гледки по някакъв начин са верни или значат нещо. Каквото и да бяха обаче, вълците не ги виждаха. Моарейн бе предположила, че вълчият сън е същото като нещо, което тя нарече Тел-айеран-риод, след което не добави нищо. Веднъж беше подслушал Егвийн и Елейн да си говорят за сънища, но Егвийн вече знаеше твърде много за него и вълците, може би колкото Моарейн. Не беше нещо, което той бе склонен да обсъжда с някого, дори и с нея.

Имаше един човек, с когото му се искаше да поговори, ако можеше. Съжаляваше, че не може да намери Илиас Мачира, човека, който го беше запознал с вълците. Илиас трябваше да знае за тези неща. Когато си помисли за него, за миг му се стори, че чува собственото си име, едва-едва нашепнато сред вятъра, но като се ослуша — не чу нищо освен вятъра. Тук той беше съвсем самичък.

— Скокливец! — извика той, и после в ума си: „Скокливец!“ Вълкът беше мъртъв и все пак не-мъртъв, тук. Вълчият сън беше мястото, където вълците се озоваваха след смъртта си, за да изчакат да се родят отново. За вълците нещата бяха дори малко по-сложни: те като че ли по някакъв начин бяха свързани със съня дори когато бяха будни. За тях едното беше почти толкова истинско — може би също толкова истинско, — колкото и другото. — Скокливец! Скокливец! — Но Скокливец го нямаше.

Всичко това беше безполезно. Той бе дошъл тук с определена цел и щеше да е по-добре да се захване с нея. В най-добрия случай спускането до мястото, откъдето се бяха издигнали гарваните, щеше да отнеме часове.

Той направи една крачка — земята около него се замъгли — и стъпи до коритото на тясно поточе. Беше се озовал сред гъсталак от бучиниш и ракита, обвитите в облаци върхове се извисяваха далече в небето. За миг зяпна изумен. Намираше се на другия край на долината спрямо Портала. Всъщност намираше се на самото място, към което се бе отправил преди малко, мястото, откъдето бяха излетели гарваните и стрелата, убила първия ястреб. Такова нещо досега не беше му се случвало. Дали не научаваше все повече за вълчия сън — Скокливец винаги му беше казвал, че е невежа — или просто този път бе по-различно?

При следващата си стъпка бе по-предпазлив, но тя си остана най-обикновена стъпка. Нямаше никакви доказателства за стрелец или гарвани, никаква диря, нито перце, нито миризма някаква. Всъщност и той самият не беше сигурен какво точно бе очаквал. Естествено, от тях нямаше да са останали следи, освен ако и те не бяха попаднали в съня. Но ако можеше да намери вълци в съня, те щяха да могат да му помогнат да намери братята и сестрите им в будния свят, и онези вълци щяха да му кажат дали има твари на Сянката в планините. Може би ако сега се намираше нависоко, щяха да чуят зова му.

Приковал очи в най-високия връх край долината, току под облаците, той пристъпи. Светът се замъгли — и ето че той стоеше на склона, покрит с бели преспи. Неволно се засмя. Виж, това беше забавно. Оттук можеше да види цялата проснала се в нозете му долина.

— Скокливец!

Никакъв отговор.

Той прескочи на следващия връх и извика пак, после на другия, и на следващия, на изток, към Две реки. Скокливец не отвръщаше. Но още по-смущаващото бе, че Перин не усещаше и никакви други вълци. А във вълчия сън винаги имаше вълци. Винаги.

Забърза се от връх на връх, стъпка след стъпка, зовеше и търсеше. Планините се простираха под него пусти, с изключение на сърните и другата плячка. И все пак се мяркаха следи от хора. Древни следи. На два пъти големи, издялани от камък статуи заемаха почти целия склон, а на друго място странни ъглести писмена, високи почти два разтега, бяха врязани в гладка отвесна скала. Времето беше прояло лицата на статуите, а нечии по-малко остри очи от неговите щяха да вземат и буквите за работа на вятъра и дъжда. После планинските ридове и канари отстъпиха място на Пясъчните хълмове, големи закръглени могили, осеяни с рядка жилава трева и трънливи храсти, някога, преди Разрушението, бряг на голямо море. И изведнъж на върха на един песъчлив хълм видя друг мъж.

Непознатият беше твърде далеч, за да го види ясно. Висок мургав мъж, но явно не беше тролок или нещо подобно. Беше със синьо палто и носеше лък през рамо. Беше се навел над нещо на земята, нещо скрито от ниските храсталаци. В мъжа имаше нещо познато…

Вятърът се усили и Перин смътно долови миризмата му. Студена миризма, това бе най-подходящото определение. Студена и не съвсем човешка. Изведнъж в ръката му се появи собственият му лък, със стрела на тетивата, пълният колчан висеше на хълбока му.

Другият мъж вдигна глава и го забеляза. Поколеба се за миг, след което се извърна и се превърна в резка, която проряза хълмовете.

Перин скочи натам, където беше стоял, взря се в онова, което бе задържало вниманието на непознатия, и без да мисли, се втурна да го догони, оставяйки след себе си полуодрания вълчи труп. Мъртъв вълк във вълчи сън. Това беше немислимо! Какво можеше да убие един вълк тук? Нещо зло.

Мъжът затича пред него с крачки, покриващи една миля, и все си оставаше едва видим. Отвъд хълмовете и през гъстия Западен лес, с пръснатите из него ферми, през голата полска земя, над оградените с плетове ниви и малки горички, покрай Стражеви хълм. Странно беше да се видят покритите със слама селски къщи, осеяли хълма, без никакви хора по улиците, и фермерските домове, стоящи самотни наоколо, сякаш изоставени. Перин не откъсваше погледа си от мъжа, бягащ от него. Така беше свикнал с гонитбата, че не изпита никаква изненада, когато само с един отскок се озова на южния бряг на Таренска река, а със следващия — сред голи хълмове, без дървета и трева. Тичаше на североизток през потоци, пътища, села и реки, съсредоточен единствено в мъжа пред себе си. Земята стана плоска и тревиста, накъсана от пръснати горички, без никаква следа от човек. После нещо блесна далече напред и засия под слънцето. Кула от метал. Жертвата му се засили право към нея и изчезна. Два скока, и Перин също се озова там.

Кулата се извисяваше на двеста стъпки, а на ширина бе четиридесет. Бляскава като излъскана стомана. Спокойно можеше да се вземе за дебела стоманена колона. Перин я обиколи два пъти, без да види никакъв отвор, поне някаква цепнатина или резка да имаше по тази гладка и стръмна стена. Но миризмата я имаше — студената нечовешка миризма. Следата свършваше тук. Мъжът — ако беше такъв — по някакъв начин се бе озовал вътре. Трябваше само да разбере как да го последва.

„Спри!“ Беше само чувство, на което Перин даде слово. „Спри!“

Той се обърна. Огромен сив вълк, стигащ до кръста му, проскубан и прорязан с белези, се очерта под светлината, сякаш беше скочил от небето. Можеше наистина да е скочил. Скокливец винаги беше завиждал на орлите, че могат да летят, но сега, на това място, и той го можеше. Жълти очи се взряха в жълти очи.

— Защо трябва да спирам, Скокливец? Той уби вълк.

„Хора са убивали вълци и вълци са убивали хора. Защо този път гневът е стиснал гърлото ти като пламък?“

— Не знам — отвърна бавно Перин. — Може би защото стана тук. Не знаех, че е възможно вълк да бъде убит тук. Мислех, че в съня вълците са в безопасност.

„Ти гониш Коляча, Млади бико. Той е тук в плът и може да убива.“

— В плът? Искаш да кажеш, че не е насън? Как може да е тук в плът?

„Не знам. Това е нещо, което смътно се помни отпреди много време, връща се отново, като толкова много други неща. Сега неща на Сянката бродят в съня. Създания на Сърцезъбия. Няма сигурност.“

— Е, сега той е вътре. — Перин заоглежда металната кула. — Ако разбера как е влязъл, ще го довърша.

„Глупаво пале, заровило муцуна в гнездо на оси. Това място е зло. Всички го знаят. И ще гониш злото сред злото. Коляча може да убива.“

Перин замълча. В чувствата, към които прикачи думата „убива“, се долавяше категоричност.

— Скокливец, какво става с един вълк, който умира в съня?

Известно време вълкът помълча. „Ако умрем тук, умираме завинаги, Млади бико. Не знам дали същото е вярно и за вас, но вярвам, че е.“

— Опасно място, стрелецо. Кулата Генджей е лошо място за човеци.

Перин се извъртя и почти надигна лъка, докато не видя жената, застанала на няколко крачки от него. Златната й коса беше прибрана в дебела плитка до кръста й, почти както се носеха жените в Две реки, само че сплетена по-сложно. Дрехите й бяха със странна кройка — късо бяло палто и много широки гащи от някаква тънка бледожълта тъкан, събрани при глезените над ниските й обувки. Тъмната й пелерина сякаш скриваше нещо, което проблесна сребристо на хълбока й.

Тя се помръдна и металическият блясък се скри.

— Остри очи имаш, стрелецо. Помислих го още щом те видях за пръв път.

От колко ли време го беше следила? Смущаващо беше, че се бе прокраднала така зад него, без изобщо да я усети. Най-малкото Скокливец трябваше да го предупреди. Вълкът беше легнал във високата до коляно трева, опрял муцуна на предните си лапи, и ги гледаше.

Жената му изглеждаше смътно позната, макар Перин да беше сигурен, че би я запомнил, ако я е срещал преди. Коя беше тя, че да се озове във вълчия сън? Или това беше Тел-айеран-риод на Моарейн?

— Ти Айез Седай ли си?

— Не, стрелецо — засмя се тя. — Само дойдох да те предупредя, въпреки предписанията. Влезеш ли в кулата Генджей, е много трудно да излезеш, дори в света на хората. А тук е почти невъзможно. Ти имаш кураж на знаменосец, което според някои не може да се отличи от глупавия инат.

Невъзможно да се излезе? Но онзи тип — Коляча — все пак го беше направил. Защо трябваше да го направи, като не може да излезе?

— Скокливец също каза, че е опасно. Кулата Генджей? Какво е това?

Очите й се разшириха и тя погледна към Скокливец, който продължаваше да лежи в тревата, без да й обръща внимание, взрян в Перин.

— Ти можеш да говориш с вълци? Виж, това е нещо отдавна изгубено в легендите. Значи затова си тук. Трябваше да се досетя. Кулата ли? Тя е праг, стрелецо, към владенията на Делфините и Еелфините. — Произнесе имената така, сякаш той беше длъжен да ги знае. Перин обаче я погледна тъпо и тя каза: — Играл ли си някога играта, наречена „Змии и лисици“?

— Всички деца я играят. В Две реки поне. Но се отказват от нея, щом порастат достатъчно, за да разберат, че няма как да се спечели.

— Освен ако не нарушиш правилата — каза тя. — С кураж подсили се, с огън заслепи, с музика ги слисай, с желязо завържи.

— Това е стихче от играта. Не разбирам. Какво общо има то с тази кула?

— Това са начините да спечелиш срещу змиите и лисиците. Играта е възпоминание за древни подвизи. Но това няма значение, ако стоиш настрана от Делфините и Еелфините. Те не са зло така, както е зло Сянката, но са толкова различни от човеците, че все едно, че са. Стой настрана от кулата Генджей. Избягвай Света на сънищата, ако можеш. Тъмни неща бродят вътре.

— Като мъжа, когото гонех ли? Коляча.

— Подходящо име за него. Този Коляч не е стар, стрелецо, но злото му е древно. — Тя като че ли почти се наклони, закачена за нещо невидимо; сигурно беше онова сребристото, което той така и не можа да види. — Но изглежда твърде много ти казвам. Всъщност не знам защо изобщо ти заговорих. Ах, да! Ти да не си тавирен, стрелецо?

— Коя си ти? — Тя, изглежда, знаеше много за кулата, както и за вълчия сън. „Но се изненада, че мога да говоря със Скокливец.“ — Срещал съм те някъде и преди, струва ми се.

— Вече наруших твърде много предписания, стрелецо.

— Предписания ли? Какви предписания? — На земята зад Скокливец падна сянка и Перин бързо се обърна, разгневен, че отново са го изненадали. Там нямаше никого. Но той я беше видял: сянката на мъж с дръжките на два меча, показващи се над раменете му. Нещо около този образ раздразни паметта му.

— Той е прав — каза жената зад него. — Не би трябвало да ти говоря.

Когато се обърна, тя беше изчезнала. Докъдето му стигаше погледът — само степ и пръснати горички. И сияещата сребриста кула.

Той погледна намръщено Скокливец, който най-после благоволи да вдигне муцуна от лапите си.

— Цяло чудо е, че не те изядоха лалугерите — промърмори Перин. — Какво направи с нея?

„Нея? Коя?“ Скокливец се изправи и се огледа. „Къде?“

— Аз говорих с нея. Ето тук. Току-що.

„Ти просто издаваше звуци на вятъра, Млади бико. Тук не е имало «тя». Никой освен нас двамата.“

Перин се почеса раздразнено по брадата. Но тя беше ей там. Той не си беше говорил сам.

— Странни неща могат да се случат тук — каза той. — Тя се съгласи с теб, Скокливец. Каза ми да стоя надалеч от тази кула.

„Тя е мъдра.“ В мисълта се прокрадваше нотка на съмнение — Скокливец все още не вярваше, че е имало „тя“.

— Доста се отклоних от това, заради което дойдох — промърмори Перин. После обясни нуждата си да намери вълци в Две реки или сред планините, обясни за гарваните, а също — за тролоците и Пътищата.

Когато свърши, Скокливец помълча дълго, изпънал назад рунтавата си опашка. Най-сетне… „Избягвай стария си дом, Млади бико.“ Образът, който умът на Перин нарече „дом“, беше на територия, ограничена от урината на вълча глутница. „Сега там няма вълци. Онези, които бяха и не избягаха, са мъртви. Там Коляча броди из сънищата.“

— Трябва да отида у дома, Скокливец. Длъжен съм.

„Пази се, Млади бико. Денят на Последния лов наближава. Ще тичаме заедно в Последния лов.“

— Ще тичаме — каза тъжно Перин. Хубаво щеше да е, ако можеше да дойде тук, когато умре; понякога изглеждаше, че вече е станал наполовина вълк. — Вече трябва да си тръгвам, Скокливец.

„Дано имаш добър улов. Млади бико, и много «тя» да ти дадат много вълчета.“

— Сбогом, Скокливец.

Той отвори очи на смътната светлина на гаснещите въглени на склона. Гаул беше приклекнал на ръба на светлината и се взираше в мрака. В другия лагер Файле се бе събудила и беше поела стражата. Луната висеше над върхарите и превръщаше облаците в сияйни сенки. Перин пресметна, че е спал около два часа.

— Малко ще попазя — каза той и отметна наметалото си. Гаул кимна и се отпусна на земята. — Гаул? — Айилецът вдигна глава. — В Две реки може да се окаже по-лошо, отколкото предполагах.

— Нещата често се оказват по-лоши — отвърна тихо Гаул. — Такъв е животът. — Айилецът кротко отпусна глава да поспи.

Коляча. Кой беше той? Какво бе той? Твари на Сянката при Портала, гарвани в Мъгливите планини, а сега и този Коляч в Две реки. Не можеше да е съвпадение, колкото и да му се искаше.