Силата на сянката

Глава 44Съкрушителната буря

Перин бавно отвори очи и зяпна варосания таван. Мина доста време, докато осъзнае, че лежи в легло върху пухен дюшек, завит с одеяло и с възглавница от гъша перушина под главата. Хиляди и хиляди миризми затанцуваха около носа му — перушината и вълната на одеялото, печаща се гъска, топъл хляб, току-що изваден от фурната, дъхави меденки. Намираше се в една от стаите на хана „Виноструй“. С несравнимата с нищо ярка утринна светлина, струяща през белите пердета на прозорците. Сутрин. Той опипа с пръсти ранения си хълбок. Пръстите му докоснаха здрава кожа, но се чувстваше ужасно. Гърлото му също беше като надрано. Когато помръдна, Файле скочи от един стол до малката каменна камина, отхвърли одеялото, с което се беше увила, и се протегна. Беше се преоблякла в по-тъмна рокля за езда с тесни поли — гънките по полите й показваха, че е спала в стола.

— Аланна каза, че имаш нужда от сън. — Тя се пресегна към бялата кана на масичката до леглото, бързо наля чаша вода и му даде да пийне. — Трябва да останеш тук още два-три дни, докато си върнеш силите.

Думите й прозвучаха нормално, ако не се смяташе лекото подводно течение, което той едва долови, и нервно присвитите ъгълчета на очите й.

— Какво не е наред?

Тя внимателно постави чашата на масата и заоправя роклята си.

— Нищо, какво да не е наред? — Този път подводната интонация в гласа й беше по-отчетлива.

— Файле, недей да ме лъжеш.

— Не те лъжа! — сопна се тя. — Ще ида да ти донеса закуска. Имаш късмет, че все пак съм готова да го направя, след като ме наричаш…

— Файле. — Произнесе името й с цялата твърдост, на която бе способен, и тя се поколеба, а свирепият й поглед се смени с угрижено намръщване, от което челото й се набръчка, и после — пак със свирепост. Той посрещна погледа й очи в очи — този път номерата й на високопоставена лейди нямаше да минат.

Най-сетне тя въздъхна.

— Всъщност имаш право да го научиш. Но въпреки това ще останеш в това легло, докато двете с Аланна не кажем, че можеш да станеш. Лоиал и Гаул ги няма.

— Няма ли ги? — примигна той объркано. — Какво искаш да кажеш? Заминали са си?

— В известен смисъл. Постовите са ги видели да заминават, тичали към Западния лес. Никой не го сметнал за необичайно, разбира се — пък и кой ще се опита да спре един огиер и един айилец. Чух за това преди по-малко от час. Те си говореха за дървета, Перин. За това как огиерите пеят на дърветата.

— Дървета ли? — изрева Перин. — Това е проклетият Портал! Да ме изгори дано, казах му аз да не… Те ще се убият преди да съм ги настигнал!

Той отметна одеялото, стъпи на пода и залитна. Едва сега осъзна, че е без дрехи, дори без бельо. Но ако си бяха въобразили, че ще могат да го окошарят в това легло, жестоко се лъжеха. Забеляза, че всичките му дрехи лежат грижливо сгънати на един стол с висока облегалка до вратата, ботушите му бяха до него, секирата висеше на колана му на една закачалка на стената. Залитна към дрехите си и започна да се облича колкото може по-бързо.

— Какво правиш? — извика Файле. — Веднага се пъхай в леглото! — И го посочи заповеднически, като че ли изпънатият й пръст можеше да го отпрати обратно.

— Едва ли са стигнали много далече — обясни й той. — Не и пеша. Гаул не би се качил на кон, а Лоиал винаги е твърдял, че разчита повече на краката си. Мога да ги догоня със Стъпко най-късно докъм пладне. — Той навлече ризата си и седна — всъщност почти падна, — за да си нахлузи ботушите.

— Ти си луд, Перин Айбара! Какъв шанс имаш дори да ги намериш в тези лесове?

— Не съм толкова лош следотърсач, между другото. Ще ги намеря. — Той й се усмихна, но нейните усмивки, изглежда, се бяха свършили.

— Ще се убиеш така, космат глупако! Я се виж. Едва стоиш на краката си. Ще се изтърсиш от седлото преди да си изминал и една миля!

Той с мъка се изправи и тропна с пети, за да ги намести в ботушите. Стъпко щеше да свърши цялата работа; той трябваше само да успее да се задържи на гърба му.

— Глупости. Силен съм като кон. Престани да се опитваш да ме ядосаш. — Той навлече палтото и се пресегна за секирата и колана. Докато отваряше вратата, Файле го хвана да ръката и го задърпа назад.

— Понякога и мозъкът ти е като на кон — изпъшка тя. — Дори по-малко! Перин, трябва да ме послушаш. Трябва да…

Стаята се намираше само на няколко крачки по тесния коридор от стълбите, водещи към празната гостилница, и тъкмо стълбите му измениха. Коленете му се прегънаха и той се прекатури напред, напразно опитвайки се да се хване за перилото, и повлече и пищящата Файле. Превъртяха се два-три пъти и изтопуркаха по стълбите, докато най-после не тупнаха окончателно до кацата долу — с Файле, проснала се върху него. Кацата се разклати и се завъртя, мечовете вътре задрънчаха.

Мина малко време, докато Перин събра достатъчно дъх, за да заговори.

— Добре ли си? — попита той загрижено. Беше се проснала отпусната върху гърдите му. — Файле, добре ли?…

Тя бавно надигна глава и отметна няколкото кичура от лицето си.

— Ти добре ли си? Защото ако си, сега ще ти направя нещо много лошо.

Перин изсумтя; навярно не беше се ударила повече от него. Колебливо опипа мястото на доскорошната рана на хълбока си, но там не беше по-зле, отколкото по останалите части на тялото му. Естествено, останалите части бяха натъртени от главата до петите.

— Стани от мен, Файле. Трябва да оседлая Стъпко.

Но вместо да стане, тя стисна яката му с две ръце и се наведе много близо, така, че носовете им почти се допряха.

— Чуй ме добре, Перин — изрече тя натъртено. — Ти… не можеш… да направиш… всичко. Ако Лоиал и Гаул са отишли да затворят Портала, трябва да ги оставиш. Твоето място е тук. Дори ако беше достатъчно силен… а ти не си! Чу ли ме? Не си достатъчно силен! Но дори да беше, не трябва да тръгваш след тях. Не можеш сам да направиш всичко!

— Я, ама вие какво правите? — извика Марин ал-Вийр откъм вратата на кухнята. Веждите й като че ли се опитваха да се покатерят в косата й. — След цялото това трополене очаквах да намеря тролоци, но не и това. — Изглеждаше хем ядосана, хем развеселена.

Бузите на Файле се изчервиха и тя се изправи много бързо и заоправя роклята си.

— Опърничав е като тролок, госпожо ал-Вийр. Казах му, че много е отслабнал, за да става. Трябва веднага да се върне в леглото. Трябва да разбере, че не може да направи всичко сам, особено когато не може и няколко крачки да извърви.

— О, скъпа — възкликна госпожа ал-Вийр и поклати глава. — Но това е много погрешно. — Тя се наведе към младата жена и й зашепна тихо, но Перин улови всяка дума. — Като момченце, повечето пъти беше много лесен за оправяне, стига да го подхванеш както трябва, но опиташ ли се да го ръчкаш насила, ставаше най-голямото муле в Две реки. Мъжете, от мен да знаеш, почти не се променят, само дето порастват високи. Ако непрекъснато му говориш какво трябва и какво не трябва да прави, ще изпъне ушн и ще забие копита в земята. Дай да ти покажа. — Марин се обърна към него със сияйна усмивка, без да обръща внимание на гневния му поглед. — Перин, не мислиш ли, че някой от моите дюшеци с гъши пух ще е по-удобен от този под? Ще ти донеса малко от моята баница, пълнена с бъбречета, веднага щом те завием в креватчето. Сигурно си гладен, след като не можа да вечеряш снощи. Хайде. Защо не ме оставиш да ти помогна?

Той отблъсна ръцете им и се изправи сам. Е, не съвсем, а с помощта на стената. Прецени, че сигурно си е натъртил половината мускули по тялото. Муле значи? Той никога в живота си не се беше държал като муле.

— Госпожо ал-Вийр, бихте ли казали на Хю или на Тад да ми оседлае Стъпко?

— Щом се пооправиш — отвърна тя и се опита да го обърне към стълбата. — Не мислиш ли, че ще е по-добре да си починеш малко? — Файле го хвана за другата ръка.

— Тролоци! — Викът отвън дойде приглушен от стените, подхванат от още дузина гласове: — Тролоци! Тролоци!

— Днес това не бива да те безпокои — каза госпожа ал-Вийр, твърдо и успокоително в същото време. Това го накара да стисне зъби. — Айез Седай ще се справят. Само след ден-два ще можеш отново да стъпиш на краката си. Ще видиш.

— Конят ми — заяви той и се помъчи да се издърпа. Двете го бяха хванали здраво и единственото, което успя да постигне, бе да ги разлюлее напред-назад. — В името на Светлината, ще престанете ли най-после да ме дърпате и няма ли да ме оставите да си получа коня? Махайте се от мен!

Файле се взря в лицето му, после въздъхна и го пусна.

— Госпожо ал-Вийр, бихте ли се разпоредили да оседлаят коня му и да го докарат?

— Но, скъпа, той наистина има нужда от…

— Ако обичате, госпожо ал-Вийр — каза натъртено Файле. — И моят кон също. — Двете жени се загледаха една друга, сякаш него го нямаше. Най-накрая госпожа ал-Вийр кимна.

Перин я изгледа навъсено, докато прекосяваше гостната и се скри в коридора към кухните и конюшнята. Какво по-различно й беше казала Файле от това, което й каза той? Погледна я и попита:

— Защо си смени намерението?

Тя започна да му пъха ризата в гащите, мърмореше нещо под нос. Несъмнено предполагаше, че той няма да чуе достатъчно, за да разбере.

— Не трябва да казвам „трябва“, нали така? Когато стане твърде опърничав, за да разбира, трябва да го подмамвам с мед и усмивки, нали? — Стрелна го с гневен поглед, в който нямаше и помен от мед, а после изведнъж на лицето й изгря толкова сладка усмивка, че той почти подскочи от изненада.

— Сърчице мое — почти изгука тя, докато оправяше палтото му — каквото и да се случи там навън, наистина се надявам, че ще се държиш на седлото си и ще стоиш колкото може по-далече от тролоците. Наистина не си се оправил достатъчно, че да се биеш с тролоци. Може би утре. Моля те, не забравяй, че си пълководец, водач, и не по-малко символ за своя народ, отколкото онова знаме навън. Ако си някъде нависоко, откъдето да те виждат всички, ще вдигнеш духа им. И е много по-лесно да виждаш къде какво трябва да се направи и да даваш заповеди, отколкото когато се сражаваш сам. — Тя вдигна колана му от пода, закопча го на кръста му и намести секирата на бедрото му. На всичкото отгоре го изгледа с премрежен поглед! — Моля те, обещай ми, че ще го направиш. Моля те!

Беше права. Нямаше да издържи повече от две минути срещу някой тролок. А срещу някой Чезнещ — едва ли повече и от две секунди. И колкото и да му беше омразно да си го признае, нямаше и две мили да издържи на седлото в гонене на Лоиал и Гаул. „Глупав огиер. Ти си писател, а не герой.“

— Е, добре — каза той. И внезапно го обзе палавост. Как само си говореха с госпожа ал-Вийр, все едно че го няма, и това премрежване на оченцата, сякаш беше последният глупак. — Нищо не мога да ти откажа, когато ми се усмихнеш така сладичко.

— Много се радвам. — Все така усмихната, тя очетка с пръсти палтото му и махна някаква несъществуваща сламка. — Защото ако не го направиш, аз ще ти направя същото, което ти ми направи първия ден в Пътищата. Не мисля, че все още си достатъчно силен, за да ме спреш. — Усмивката й сияеше пред лицето му и тя цялата бе пролет и сладост. — Разбра ли ме?

Въпреки желанието си той се изкикоти.

— Май ще е по-добре да се оставя да ме убият.

Тя обаче не го намери за особено смешно.

Щом излязоха, Хю и Тад, двамата мършави коняри, им доведоха Стъпко и Лястовица. Всички останали, изглежда, се бяха струпали оттатък Моравата, оттатък бяло-червения пряпорец с вълчата глава, развят от утринния вятър. Веднага щом двамата с Файле се озоваха на седлата си, конярите също се затичаха натам, без да промълвят и дума.

Каквото и да ставаше там, явно не беше нападение. Успя да различи жени и деца сред тълпата и виковете „тролок“ заглъхнаха до глухо мърморене, като ехо от гъша врява. Той подкара бавно, стараейки се да не се олюлява на седлото. Файле яздеше Лястовица плътно до него и го наблюдаваше. Щом веднъж можеше да си смени решението, можеше пак да го направи, а той не желаеше никакви спорове дали трябва да отиде там.

Разбудената тълпа наистина включваше почти всички от селото, както и надошлите фермери от околностите на Емондово поле, струпани нагъсто, рамо до рамо, но щом забелязаха кой е, веднага отвориха път на него и Файле. Заповтаряха името му, изричано в повечето случаи заедно със „Златоокия“. Успя да долови и думата „тролоци“, но по-скоро с интонация на учудване, отколкото на страх. От гърба на Стъпко можеше да вижда добре над главите им.

Скупчената човешка маса се простираше извън крайните къщи, чак до загражденията с изострените дървени колове. Краят на гората, близо шестстотин крачки околовръст, представляваше сечище с пънове, почти изравнени със земята. Не се чуваше екът на брадви. Секлите доскоро потни, гологърди мъже бяха образували кръг около Аланна, Верин и двама мъже. Джон Тейн, мелничарят, триеше петно кръв от ребрата си. Аланна тъкмо се изправяше до другия мъж — човек с прошарена полуокапала коса, когото Перин не познаваше и който отведнъж скочи на нозе и изтанцува една-две крачки, сякаш не вярваше, че ще може да го направи. Двамата с мелничаря погледнаха Айез Седай с благоговение.

Хората около Айез Седай бяха твърде нагъсто, за да може някой да се помръдне и да отвори път на Стъпко и Лястовица, но около Ивон и Томас имаше пролуки — от двете страни на бойните им коне. Хората не искаха да се доближат до тези животни със свирепи очи, които като че ли само чакаха знак да започнат да хапят и да ритат.

Перин успя да се добере до Томас без много усилие.

— Какво стана?

— Тролок. Само един. — Въпреки безобидния тон на посивяващия Стражник, тъмните му очи не се спряха на Перин и Файле, а наблюдаваха тълпата около Верин не по-малко бдително от границата на гората. — Когато са сами, не са особено умни. Коварни са, но не и умни. Секачите го прогонили преди да успее да направи нещо повече, отколкото да пусне малко кръв.

Откъм дърветата се появиха двете айилки — тичаха със забулени лица, така че не можеше да се познае коя коя е. Те забавиха бяга си, промъквайки се гъвкаво като змии между подредените на зигзаг редици колове, а после ловко се запровираха през тълпата — хората се отдръпваха колкото могат по-настрана от тях. Докато стигнат до Файле, вече се бяха разбулили и тя се наведе да ги чуе.

— Около петстотин тролоци — докладва Байн. — На не повече от миля-две зад нас. — Гласът й беше спокоен, но тъмносините й очи блестяха от възбуда. Също като сивите на Чиад.

— Така и предполагах — каза спокойно Томас. — Този самичкият навярно се е отделил от юмрука и е тръгнал напред, надявайки се да намери храна. Останалите ще се появят скоро, нали?

Девите кимнаха.

Ужасен, Перин посочи към множеството.

— Тогава те не бива да са тук. Защо не сте ги разкарали?

Отговори му сивокосият Ивон.

— Твоите хора, изглежда, не са склонни да слушат чужденци, когато могат да гледат Айез Седай. Бих ти предложил ти да се заемеш с това.

Перин беше сигурен, че са могли да дадат някакво нареждане — ако се бяха опитали. Верин и Аланна поне — със сигурност. „Тогава защо не са го направили и са го оставили за мен, след като са очаквали тролоци?“ Най-лесно беше да го отдаде на тавирен — лесно, и глупаво също така. Ивон и Томас не можеха да оставят тролоците да ги избият — нито Верин и Аланна, — докато чакат някакъв си тавирен да им каже какво да правят. Айез Седай просто му въртяха номера, рискувайки по този начин живота на всички, може би и собствения си. Но каква ли беше цената им? Той срещна очите на Файле и тя леко му кимна, сякаш знаеше какво си мисли.

Сега обаче нямаше време да се опитва да отгатне. Той огледа тълпата и забеляза Бран ал-Вийр — беше до Трам ал-Тор и Абел Каутон. Кметът беше преметнал дълго копие на рамото си, а на главата му бе нахлузен стар, прояден от ръжда шлем. Върху едрото му туловище се беше изпънал кожен елек, обшит с ръждиви метални пулове.

И тримата вдигнаха глави, когато Перин подкара Стъпко през множеството към тях.

— Байн казва, че тролоците са тръгнали насам, а Стражниците смятат, че скоро може да ни нападнат. — Наложи се да извика заради непрекъсващата врява. Част от хората по-наблизо го чуха и замлъкнаха; тишината се пръсна на вълни, нарушавана само от шепота за „тролоци“ и „нападнат“.

Бран примигна.

— Да. Рано или късно трябваше да се случи, нали? Е, какво пък, знаем какво да правим. — Можеше да е смешен с този елек, който всеки момент щеше да се пръсне по шевовете, и шлема, който се кандилкаше при всяко негово кимване, но изглеждаше изпълнен с решимост. Той повиши глас, за да го чуят всички: — Перин казва, че тролоците скоро ще дойдат. Всички си знаете местата. Хайде, бързо. Всички по местата.

Тълпата се разшава и се пръсна, жените подбраха децата към къщите, мъжете тръгнаха към загражденията. Суматохата сякаш стана по-голяма, вместо да намалее.

— Ще се погрижа пастирите да се приберат — каза Абел на Перин и потъна сред множеството.

Кен Буйе си запробива път през човешката гмеж, подкарал с алебарда вкиснатия Хари Коплин и брат му Дарл, както и стария Били Конгар, който залиташе така, сякаш се беше натряскал с ейл още от заранта, което бе най-вероятното обяснение. От тримата само Били държеше копието си така, сякаш смяташе да го използва за нещо. Кен докосна с длан челото си пред Перин в някакво подобие на поздрав. Мнозина от останалите мъже повториха жеста му. Това го накара да се почувства неловко. Данил и другите момци бяха едно, но тези мъже бяха поне два пъти по-възрастни от него.

— Справяш се чудесно — каза му Файле.

— Много ми се ще да разбера какво са намислили Верин и Аланна — промърмори той. — Но не веднага, разбира се.

Два от катапултите, построени по указания на Ивон и Томас, се намираха в този край на селото — тромави съоръжения, по-високи от човешки бой, изцяло от дебели греди и здрави усукани въжета. Двамата Стражници тъкмо ги проверяваха. Двете Айез Седай повече се интересуваха от тежките овални камъни край тях.

— Искат ти да си водачът — тихо каза Файле. — Струва ми се, че си роден за това.

Перин изсумтя. За ковач беше роден той, не за водач.

— Щях да съм много по-спокоен, ако знаех защо го искат. — Двете Айез Седай вече гледаха към него, Верин — с леко килната на една страна глава, като птица, а Аланна — с много по-открит поглед и тънка усмивка. Дали и двете искаха едно и също и дали по една и съща причина? Една от неприятностите, свързани с Айез Седай, беше в това, че въпросите винаги се оказваха повече от отговорите.

Редът се наложи скоро и с удивителна бързина. По западната граница на селото стотици мъже бяха приклекнали на едно коляно точно зад плетеницата от колове, стиснали нервно кой копие, кой алебарда, кой търнокоп или коса. Тук-там някой беше надянал шлем или част от ризница. Зад тях два пъти повече мъже оформиха две редици, стиснали дългите си лъкове, всеки с по два пълни колчана на колана. Откъм къщите притичаха момченца с още наръчи стрели, които мъжете занабиваха с остриетата надолу в земята пред краката си. Изглежда, ги командваше Трам, който обикаляше редиците и се спираше да каже по някоя окуражителна дума на всеки мъж, но Бран пристъпваше до него и също съдействаше за повдигането на духа. Перин не можеше да разбере за какво изобщо им е дотрябвал.

За негова изненада Данил, Бан и останалите младежи, с които беше дошъл, притичаха откъм селото и наобиколиха него и Файле. Всички бяха с лъкове. Изглеждаха донякъде странно. Двете Айез Седай явно бяха Церили по-тежко ранените, оставяйки леко пострадалите на мазилата и билките на Дейз, защото ония, които вчера едва висяха на седлата си, сега стъпваха напето, докато Данил, Тел и останалите все още куцукаха или носеха превръзки. Колкото се изненада, като ги видя, толкова се отврати от онова, което носеха. Леоф Торфин, чиято превръзка на главата приличаше на бяла шапка над дълбоко хлътналите му очи, беше метнал лъка си през рамо и носеше висок прът, на който се вееше по-малко копие на обрамченото с червено знаме с вълчата глава.

— Мисля, че го направи една от двете Айез Седай — обясни му Леоф, след като Перин го попита откъде се е появило. — Мили Анелин го донесе на бащата на Уил, но Уил не пожела да го носи. — Уил ал-Сийн леко присви рамене.

— И аз не бих пожелал да го нося — отвърна сухо Перин. Всички се засмяха, сякаш бе пуснал кой знае каква шега, Уил също, макар и след тях.

Оградата от колове, от една страна, изглеждаше достатъчно застрашителна, но от друга — щеше да е жалко препятствие срещу щурма на тролоците. Можеше и да ги задържи, но все пак не му се искаше Файле да е тук, ако пробият. Когато обаче я погледна, позна в очите й онзи блясък, издаващ, че се е досетила какво мисли. И че това не й е харесало. Ако се опиташе да я отпрати, щеше да заспори и да се дърли с него, а както беше немощен в момента, тя сигурно щеше по-лесно да го натика обратно в хана, отколкото той нея. А и по начина, по който се беше изпънала свирепо на седлото си, изглежда, тя смяташе да защитава него, ако тролоците пробиеха. Трябваше просто да я наблюдава изкъсо. Нищо друго не можеше да се направи.

Изведнъж тя се усмихна и той неловко се почеса по брадата. Тя май наистина можеше да чете мислите му.

Мина време, слънцето се издигна и стана горещо. От време на време по някоя жена подвикваше откъм къщите какво става. Тук-там мъжете започнаха да присядат, но Трам или Бран се озоваваха при тях преди да подвият крак и ги сгълчаваха да си заемат местата в строя. Не повече от миля-две, беше казала Байн. Двете с Чиад бяха седнали на земята зад самите колове и играеха на някаква игра, която очевидно включваше забиване на нож в земята между краката на другата. Ако тролоците наистина идеха насам, трябваше вече да са се появили. Той започна да усеща, че му е трудно да седи на седлото. Но като си даваше сметка за бдителния поглед на Файле, продължи да държи гърба си изправен.

Изсвири рог, после втори — метален и пронизителен.

— Тролоци! — изреваха половин дузина мъже и в същия миг от Западния лес се изсипаха зверски, обрасли с козина фигури, тичащи с вой през осеяното с пънове сечище, размахали мечове, секири, копия и тризъбци. Три мърдраала яздеха след тях на черни коне, сякаш подкарваха побеснелите тролоци в атака като стадо. Мъртвешки черните им плащове висяха неподвижно, колкото и бързо да препускаха конете им. Рогът заехтя непрестанно с остри, подканящи писъци.

Още с появата на първия тролок излетяха поне двайсет стрели, но всички паднаха на стотина крачки пред чудовището.

— Спрете, овни безмозъчни такива! — извика Трам. Бран подскочи и го изгледа смаян и не по-малко възмутен от приятелите и съседите на Трам; някои замърмориха, че няма да търпят такъв тон. Трам обаче бързо овладя протестите им. — Няма да стреляте, докато аз не ви дам знак, и както аз кажа! — После, сякаш към тях не препускаха неколкостотин врещящи тролока, Трам се извърна спокойно към Перин: — От триста крачки?

Перин кимна бързо. Този човек питаше него? Триста крачки. За колко ли време можеха тролоците да преодолеят триста крачки? Той попипа секирата си. А рогът виеше ли, виеше. Копиеносците се присвиха зад коловете, сякаш едва се сдържаха да не отстъпят. Айилците се бяха забулили.

А врещящият прилив настъпваше — увенчани с рога глави, лица със зурли или клюнове, всяко туловище — почти два пъти по-голямо и от най-едрия мъж, и всички виеха алчно за кръв. Петстотин крачки. Четиристотин. Част от чудовищата се пръснаха встрани да оформят фронт. Тичаха бързо като коне. Дали айилките не бяха сбъркали? Възможно ли бе да са само петстотин? Приличаха на хиляди.

— Готови! — извика Трам и двеста лъка се надигнаха. Младежите с Перин набързо се подредиха пред него, равнявайки се по глупавото знаме.

Триста крачки. Перин вече виждаше ужасяващите лица, изкривени от ярост и възбуда, така ясно, сякаш бяха скочили върху му.

— Стреляй! — изрева Трам. Двеста тетиви изплющяха като огромен камшик. С трясък и пукот на греди, увити в кожа, катапултите изхвърлиха камъните.

Стрелите с широки върхове западаха като съкрушителна буря в тролокските редици. Огромни туловища започнаха да се сриват, но някои от тях се надигнаха и продължиха с препъване напред, подкарвани от Чезнещите. Ревът на рога се сля с гърлените им ревове, тласкайки ги напред, за кръв. Камъните от катапултите започнаха да падат сред тях — и да се взривяват на огнени парчета, изравяйки дупки сред тъмната гмеж. Перин не беше единственият, който подскочи — това значи бяха правили Айез Седай при катапултите. Бесен, той се зачуди какво ли ще стане, ако селяните изтърват някой от тези „камъни“, докато го зареждат.

Отново изхвърча облак стрели, и нов, и нов, и отново, и пак, и още камъни от катапултите, макар и по-нарядко. Яростни взривове разкъсаха редиците на тролоците. Широките остриета се забиваха в косматите им туловища. А те продължаваха напред — пищяха, виеха, падаха и гинеха, но продължаваха да тичат напред. Вече бяха близо, достатъчно близо, за да се пръснат стрелците, които вече не стреляха залпово, а всеки си търсеше своя цел. Мъжете крещяха от гняв, крещяха с всички сили срещу връхлитащата гибел — и стреляха.

И изведнъж не остана нито един изправен тролок. Само един Чезнещ, с щръкнали като таралежови бодли по тялото му стрели, който продължаваше упорито да залита напред. Проницателните писъци на мятащите се коне на мърдраалите се сляха с гърлените стонове на падналите и умиращи тролоци. Рогът най-после беше замлъкнал. Тук-там по някой тролок се надигаше сред пъновете по сечището, простенваше и падаше отново. И покрай всичко това Перин чуваше тежкото дишане на мъжете — сякаш бяха пробягали десет мили. Собственото му сърце също сякаш се мъчеше да изскочи от гърдите му.

Изведнъж някой ревна оглушително: „Хуззаа!“, при което мъжете заподскачаха и завикаха въодушевено, размахвайки лъкове или кой каквото държеше над главите си, хвърляйки капи във въздуха. Жените наизскочиха от къщите със смехове и възгласи, и деца с тях, втурнаха се сред мъжете и затанцуваха с тях, заскачаха и завикаха. Неколцина притичаха да хванат Перин за ръката и да му я стиснат.

— Доведе ни до велика победа, момчето ми. — Отметнал глава, Бран се засмя доволно. Шлемът се беше смъкнал на тила му. — Май не трябва повече да те наричам момче. Велика победа, Перин.

— Но аз не направих нищо — възрази той. — Само си седях на коня. Вие сами го направихте. — Бран обаче обърна толкова внимание на протеста му, колкото и останалите. Смутен, Перин се изправи на седлото и се престори, че уж оглежда бойното поле, и след малко те го оставиха на мира.

Трам не се беше включил във веселбата; стоеше зад коловете и оглеждаше тролоците. Стражниците също така не се смееха. Пространството с ниските пънове беше осеяно с мъртви туловища в черни брони. Възможно бе да са около петстотин. Или по-малко. Някои, малко или повече, можеше да са се оттеглили в гората. Всички трупове бяха на повече от петдесет крачки от набитите колове. Перин видя другите двама Чезнещи — все още се гърчеха на земята. С тях ставаха трима. Рано или късно трябваше да се признаят за мъртви и да умрат.

Народът на Две реки надигна оглушителен възглас, този път в негова чест:

— Перин Златоокия! Хуззаа! Хуззаа! Хуззаа!

— Трябвало е да се досетят — промърмори той. Файле го изгледа въпросително. — Получовеците е трябвало да се досетят, че този щурм ще се провали. Погледни ей там. Дори и аз сега мога да го разбера, а те е трябвало да го разберат от самото начало. Ако са разполагали само с това, защо се опитаха? А ако е имало повече тролоци, защо не дойдоха? Ако бяха два пъти повече, щеше да се наложи да се бием с тях при загражденията. Още два пъти по толкова, и можеха да нахлуят в селото.

— Добро око имаш — каза Томас, който се бе приближил на коня си зад тях. — Това беше проверка. Да разберат дали ще се прекършиш пред гледката на един щурм, навярно за да разберат колко бързо ще можеш да реагираш, или доколко организирана е отбраната ти, или пък нещо, за което сега не мога да се сетя, но така или иначе, беше проверка. Сега вече виждат. — Той посочи към небето, където високо над полето кръжеше самотен гарван. Някой обикновен гарван щеше да се сниши и да се отдаде на пиршество сред толкова леш. Тази птица обаче довърши последния си кръг и отлетя обратно към гората. — Следващото нападение няма да последва веднага. Забелязах как два-три тролока се добраха до гората, така че мълвата ще се разпространи. На Получовеците ще се наложи да им припомнят, че трябва да се боят повече от тях, отколкото от смъртта. Но второто нападение ще дойде и със сигурност ще бъде по-мощно от това. Колко мощно — зависи колко Чезнещи са успели да проникнат през Пътищата.

Перин направи гримаса.

— Светлина! Ами ако са дошли десет хиляди?

— Едва ли — каза Верин, която пристъпи към тях и потупа коня на Томас по шията. Бойният кон се държеше кротко като овчица. — Във всеки случай, все още не. Дори един Отстъпник не би могъл да придвижи толкова голяма сила през Пътищата безопасно. Дори само един човек рискува да загине или да го обхване лудост между два най-близки един до друг Портала, а… хиляда души или хиляда тролока ще привлекат Мачин Шии както пита мед би привлякла чудовищно ято стършели. Много по-вероятно е да пътуват на малки групи, не повече от по десет-двадесет, и то на голямо разстояние. Разбира се, остава открит въпросът колко групи са успели да преведат и какъв е безопасният интервал, който могат да си позволят. А и бездруго ще изгубят част от тях. Тези твари на Сянката може и да не привличат Мачин Шин толкова, колкото хората, но… Хм. Интересна мисъл. Чудно дали… — Тя потупа крака на Томас също така свойски, както бе потупала коня му, след което се обърна и се отдалечи, потънала в размисъл. Стражникът смуши коня си и пое след нея.

— Ако посмееш да се доближиш и на една крачка до Западния лес — предупреди го кротко Файле, — ще те завлека обратно в хана за ухото и лично ще те натикам в леглото.

— Не съм си и помислял — излъга Перин и обърна Стъпко така, че лесът да остане откъм гърба му. Един мъж и един огиер можеше и да останат незабелязани, можеше да се доберат невредими до планините. Можеха. Порталът трябваше да се затвори завинаги, за да оцелее Емондово поле. Три чифта очи със сигурност щяха да следят много по-зорко, особено ако единият от тях бяха неговите, а тук той бездруго не вършеше нищо. Същата работа щяха да свършат и дрехите му, ако ги натъпчеха със слама и ги завържеха на гърба на Стъпко.

Изведнъж, над виковете и веселата врява, той долови някакви по-резки викове и тропот откъм Стария път.

— Той каза, че няма да се появят толкова скоро! — изръмжа Перин и сръга Стъпко.