Силата на сянката

Глава 32Въпроси за задаване

На следващата заран, докато слънцето все още обагряше небето в пурпур, Верин обяви:

— Скоро трябва да тръгнем за Стражеви хълм. Така че не се мотайте. — Перин вдигна глава от купата с изстинала каша и срещна твърдия й поглед; Айез Седай не очакваше да й противоречат. След малко тя добави замислено: — И не си въобразявай, че ще ти помогна в някоя глупост. Хитър младеж си ти. Но не пробутвай хитрините си на мен.

Трам и Абел се спогледаха изненадани — явно досега те и Айез Седай си я бяха карали всеки по свой начин, но и да имаха някакви възражения, оставиха ги неизказани. Въпреки това Томас, който вече бе опаковал наметалото си на Стражник в дисагите си, погледна мъжете — както и Перин — с изопнато лице, сякаш очакваше някакви спорове, които бе готов тутакси да пресече. Стражниците винаги правеха това, което искаха Айез Седай.

Тя, разбира се, смяташе да се намеси — Айез Седай винаги го правеха, — но да е край него със сигурност щеше да е по-добре, отколкото да я остави зад гърба си. Да избегнеш напълно намесата на Айез Седай беше почти невъзможно, решат ли да си напъхат носа в твоите работи; единственият възможен подход беше да се постараеш да ги използваш, докато и те използват теб, да ги следиш и да се надяваш, че ще успееш да отскочиш настрани преди да са те напъхали в чувала с главата напред.

— Вие също ще сте добре дошла — обърна се той към Аланна, но тя го изгледа с такъв смразяващ поглед, че моментално го накара да млъкне. Тя не беше докоснала кашата си и стоеше до един от увитите с лозници прозорци, взирайки се през преградата от листа.

Той не можа да прецени дали е доволна от плана му да разузнае. Да я разгадае се бе оказало почти невъзможно. За Айез Седай се смяташе, че са самото олицетворение на хладната невъзмутимост, и Аланна беше тъкмо това, въпреки че в нея от време на време проблясваше ярост или непредсказуем хумор, като лятна мълния — тресне и изчезне. Понякога го поглеждаше така, че ако не беше Айез Седай, можеше да се помисли, че му се възхищава. Друг път — все едно че е някакъв сложен механизъм, който тя е решила да разглоби част по част, за да разбере как действа. Дори Верин в това отношение беше по-поносима — в повечето случаи тя просто беше неразгадаема. Изнервяща понякога, но поне не се налагаше да се чуди дали след това ще успее отново да сглоби късчетата.

Съжаляваше, че не може да принуди Файле да остане — това нямаше да е като да я изостави, а просто да я задържи настрана от Белите плащове — но тя беше стиснала челюсти с присъщото си упорство и очите й святкаха с опасен блясък.

— Чакам с нетърпение да разгледам вашия край. Баща ми също отглежда овце. — Тонът й не търпеше възражения: нямаше да остане, освен ако не я вържеше.

За миг той сериозно се замисли дали да не го направи. Но опасността от Белите плащове нямаше да е чак толкова голяма — днес той смяташе само да поогледа.

— Мислех, че е търговец — каза той.

— И овце гледа. — На бузите й избиха алени петна: може би баща й беше беден човек, а не търговец. Не разбираше защо й трябва да се прави на богатска щерка, но щом така искаше, той нямаше да й пречи. Все пак смутена или не, тя си оставаше все така упорита.

Той си спомни съвета на господин Каутон.

— Не знам дали ще видиш кой знае какво. В някои ферми стрижат, предполагам. Сигурно няма да е по-различно от това, което прави баща ти. Във всеки случай ще се радвам, ако ми правиш компания. — Изненадата на лицето й, когато разбра, че няма да спори с нея, почти си струваше тревогата от това, че ще дойде. Може би Абел бе прав.

Виж, с Лоиал нещата стояха съвсем иначе.

— Но аз искам да дойда — запротестира Огиерът, когато му се каза, че не е възможно. — Искам да ти помогна, Перин.

— Вие ще останете, господин Лоиал — каза Абел, а Трам добави: — Наложително е да избегнем вниманието на околните колкото може. — Ушите на Лоиал клюмнаха обезсърчено.

Перин го придърпа настрана от останалите, доколкото позволяваше помещението, и му даде знак да се наведе. После се заусмихва, все едно че се шегуваше нещо с гиганта. Надяваше се всички присъстващи да повярват на това.

— Искам да държиш под око Аланна — зашушна той. Лоиал се стресна и той дръпна огиера за ръкава, продължавайки да се хили като последния глупак. — Хили се бе, Лоиал. Сега все едно не си говорим нищо важно, нали така? — Огиерът се усмихна несигурно. Трябваше да мине. — Айез Седай правят каквото правят по свои основания, Лоиал. — И те можеше да са съвсем не това, което човек очаква, нито дори каквото би могъл и да си помисли. — Кой знае какво може да й хрумне? Достатъчно са ми изненадите, откакто се върнах у дома, че и тя да ми натресе някоя. Не очаквам да я спреш, но просто си отбелязвай, ако видиш нещо нередно.

— Благодаря за задачата — промърмори кисело Лоиал и ушите му помръднаха. — Но не мислиш ли, че е най-добре просто да оставиш Айез Седай да прави каквото си иска? — Лесно му беше да го каже: Айез Седай не можеха да преливат в огиерски стеддинг. Перин само го погледна и след миг огиерът въздъхна: — Е, добре. Не мога да кажа, че около теб не е… интересно. — Той се изправи, попипа носа си с дебелия си пръст и обяви на останалите: — Прави сте, в тази работа ще привлека нежелани погледи. Е, поне ще мога да поработя върху бележките си. От дни не съм работил над книгата.

Верин и Аланна се спогледаха с наразгадаеми лица, след което извърнаха немигащите си очи към Перин. Просто не му беше по силите да разбере какво си мислят.

Товарните животни трябваше да се оставят, разбира се. Товарни коне със сигурност щяха да предизвикат коментар, защото подсказваха за дълго пътуване, а никой в Две реки не пътуваше далече от дома дори в доста по-добри времена. Аланна се усмихваше леко и доволно, докато ги гледаше как оседлават конете си. Несъмнено вярваше, че товарните животни и плетените кошове с багаж ще го обвържат със стария болничен дом, към нея и Верин. Сигурно щеше доста да се изненада, ако разбереше, че откакто бе напуснал дома си, беше навикнал да преживява само с едни дисаги, а понякога и само с кесията на колана си.

След като стегна ремъците на седлото на Стъпко, той се изправи и се сепна. Верин го наблюдаваше със задълбочен израз, в който липсваше каквато и да е завеяност, сякаш знаеше какво си мисли и й беше забавно. Достатъчно неприятно беше, когато Файле се държеше така, а с една Айез Седай беше сто пъти по-неприятно. Чукът обаче, преметнат с навитото одеяло и дисагите, изглежда, я озадачи. Зарадва се, че поне едно нещо не й е ясно. От друга страна, можеше да мине и без любопитството й. Какво толкова забележително виждаше тя в един най-обикновен чук?

Не им отне много време да се приготвят. Конят на Верин беше един незабележим кафяв скопец, толкова обикновен за необученото око, колкото и облеклото й, но мощната му гръд и силната задница свидетелстваха за издръжливост почти колкото тази на сивия висок и строен боен кон със свирепи очи на Стражника й. Стъпко засумтя към другия жребец, докато Перин не го потупа по шията. Сивият беше по-дисциплиниран — и също така много по-готов да се бие, ако Томас му позволеше. Стражникът водеше животното си не толкова с юзди, колкото с колене, и двамата сякаш се бяха слели в едно.

Господин Каутон изгледа коня на Томас с жив интерес — обучените за война коне не бяха често срещана гледка в Две реки, — но този на Верин си спечели одобрително кимане още от пръв поглед. Той беше може би най-добрият ценител на коне в Две реки. Нямаше съмнение, че тъкмо той бе избрал животните с рунтава козина за себе си и господин ал-Тор — не толкова високи, колкото останалите коне, но набити и с крачка, която говореше за пъргавина и издръжливост.

След като групата потегли на север, тримата айилци се плъзнаха напред с дълги крачки, които бързо ги скриха сред дърветата. Само от време на време сред гъсталака се мяркаше сиво-кафяво петно, вероятно нарочно, за да извести ездачите, че са наблизо. Трам и Абел поеха начело, хванали лъковете си, Перин и Файле тръгнаха след тях, а Верин и Томас останаха в тила.

Перин спокойно можеше да мине и без погледа на Верин в гърба си. Усещаше очите й между плешките си. Зачуди се дали тя знае за вълците. Мисълта не беше приятна. За Кафявите сестри се предполагаше, че знаят неща, които другите Аджа не знаят, неща тайнствени, древно познание. Може би пък тя знаеше как би могъл да ограничи вълчето в себе си, за да съхрани по този начин човешкото. Като се изключеше възможността да намери отново Илиас Мачира, тя изглеждаше най-добрата му възможност. Трябваше само да й се довери. Каквото и да узнаеше тя, най-вероятно щеше да го използва, със сигурност за да помогне на Кулата и може би за да помогне на Ранд. Единствената неприятност беше, че помагането на Ранд нямаше да му донесе това, което искаше сега. Колко просто щеше да е всичко, ако ги нямаше Айез Седай.

— Тя няма да ти навреди — промълви в един момент Файле, но спокойният й тон бе в пълно противоречие със свирепия блясък в очите й.

Перин примигна. Тя се канеше да го защити. От Айез Седай. Никога нямаше да може да я разбере, нито да се научи какво да очаква от нея. Понякога се държеше не по-малко объркващо от Айез Седай.

Излязоха от Западния лес може би на четири-пет мили северно от Емондово поле. Слънцето вече се бе извисило над дърветата. Пръснати горички, предимно кленови, бор и дъб, се мяркаха между тях и най-близките, оградени с жив плет ниви с овес, ечемик и табак. Странно, но никой не се мяркаше наоколо, а от комините на фермерските къщи отвъд нивите не се виеше пушек. Перин познаваше хората, които живееха тук — родът ал-Лора в двете големи къщи и Барстърови в останалите. Трудолюбиви хора. Ако в тези къщи имаше хора, те отдавна щяха да са се заловили за работа. Гаул им махна от края на една горичка, след което отново изчезна сред дърветата.

Перин сръга Стъпко и се изравни с Трам и Абел.

— Не е ли по-добре да се прикрием колкото може по-дълго? Шестима души на коне няма да минат незабелязани.

— Тъдява няма много хора, които да ни забележат, момко — отвърна господин ал-Тор, — стига да стоим настрана от Северния път. Повечето ферми край горите са изоставени. Все едно, в тези дни никой не пътува много далече от прага на къщата си. Трудно е да срещнеш повече от десет души наведнъж по пътя, макар че повечето пътуват с фургони, ако изобщо тръгнат нанякъде.

— Като гледам, почти целият ден ще мине, докато стигнем Стражеви хълм — каза господин Каутон. — Но все пак трябваше да минем през гората. По пътя е малко по-бързо, но е и по-вероятно някой да ни види и да ни издаде за награда.

Трам кимна.

— Но пък и приятели имаме в тази посока. Смятам да се отбием във фермата на Джац ал-Сийн някъде около обед, за да отдъхнат конете, а и ние да опънем малко крак. Ще успеем да стигнем до Стражеви хълм още по светло и ще можем да огледаме.

— Достатъчно светло ще е — отвърна разсеяно Перин: за него поне винаги беше достатъчно светло. Той се извърна в седлото си, за да погледне назад към подминатите ферми. Изоставени, но неопожарени, нито опустошавани, доколкото можеше да се прецени отдалече. По прозорците все още висяха пердета. Тролоците обичаха да трошат и опразнените къщи бяха добре дошли за тази тяхна страст. Сред нивята с овес и ечемик стърчаха плевели, но нивите не бяха изпотъпкани. — Тролоците нападали ли са самото Емондово поле?

— Не, слава на Светлината — отвърна господин Каутон. — В интерес на истината и да бяха се опитали, нямаше да им е лесно. Хората се научиха да си отварят очите на четири след онази Зимна нощ. До всяка врата има приготвен лък, копия и така нататък. А освен това Белите плащове изпращат патрули до Емондово поле на всеки няколко дни. Колкото и да не ми харесва да го призная, те наистина задържат тролоците.

Перин поклати глава.

— Имате ли представа колко тролоци има тук?

— То и един е много — изръмжа Абел.

— Може би са около двеста — каза Трам. — Може и да са повече. Навярно са повече. — Господин Каутон го изгледа изненадан. — Сам прецени, Абел. Не знам колко чудовища са избили Белите плащове, но Стражниците твърдят, че те с Айез Седай са довършили близо петдесет, и двама Чезнещи с тях. Но това не намали броя на пожарите и погромите, за които чуваме. Мисля, че трябва да са повече, но ти прецени сам.

Другият мъж кимна тъжно.

— Тогава защо не са нападнали Емондово поле? — попита Перин. — Ако през нощта връхлетят двеста-триста, биха могли да опожарят цялото село и да се оттеглят преди Белите плащове на Стражеви хълм дори да са чули за това. А още по-лесно би било да нападнат Девенов просек. Казахте, че Белите плащове не стигали чак дотам.

— Късмет — промърмори Абел, но в гласа му се усещаше безпокойство. — Просто имаме късмет. Какво друго може да е? Ти накъде биеш, момче?

— Бие натам — намеси се Файле, която се бе приближила до тях, — че трябва да има някаква причина. — Лястовица беше достатъчно по-висока от двата местни коня, за да може девойката да погледне двамата мъже очи в очи. — Виждала съм резултатите от тролокски нападения в Салдеа. Унищожават всичко, което не могат да изгорят, избиват или отвличат хора и добитък, всичко и всички, които са се оказали беззащитни. Винаги търсят там, където е най-слабо, там, където могат да извършат най-много убийства. Баща ми… — Тя прехапа устни, вдиша дълбоко и продължи: — Перин се досети за нещо, за което отдавна е трябвало да се досетите сами. Ако тролоците не са нападнали селата ви, то за това трябва да има някаква причина.

— Мислил съм за това — отвърна тихо Трам, — но не мога да измисля защо. Докато не разберем, късметът е също толкова уместен отговор, колкото всеки друг.

— А може — вметна Верин, приближила се неусетно към групата — просто да е уловка. — Томас продължаваше да се държи малко назад и да оглежда околността със също толкова безпощаден поглед, колкото тези на айилците. Оглеждаше и небето — винаги съществуваше вероятността да се появи някой гарван. За миг Верин замълча и огледа Перин и останалите. — Вестите за непрекъснати беди, за тролоци, ще привлекат хорските погледи към Две реки. Андор със сигурност ще прати войски, а може би и други страни също, при една поява на тролоци толкова далече на юг. Ако Чедата позволят някакви вести да изтекат навън, разбира се. Предполагам, че гвардейците на кралица Мургейз ще бъдат по-щастливи да се натъкнат тук на Белите плащове, отколкото на тролоците.

— Война — промърмори Абел. — Като че ли това, което ни сполетя сега, не ни стига, ами и за война ни говорите.

— Може и това да е — кимна добродушно Верин. — И това може да е. — Изведнъж погълната от някаква нова мисъл, тя се намръщи, измъкна от кесията си писалка със стоманен писец и малка книжка с платнена подвързия, отвори и малка кожена кутийка на колана си, в която държеше шишенце с мастило и фин пясък за подсушаване. Изтри разсеяно писеца в ръкава си и започна да драска по бележника си въпреки явното неудобство да се пише по време на езда. Изглеждаше така, сякаш не бе забелязала, че може да е причинила притеснения. Сигурно наистина не беше.

Господин Каутон продължи да мърмори „Война“ с известно удивление, а Файле утешително постави ръка върху рамото на Перин и го изгледа тъжно.

Господин ал-Тор само изпъшка: той самият беше участвал във война, така беше чувал Перин, макар че не знаеше къде точно и като какъв. Просто някъде извън Две реки, където бе отишъл като млад и се бе върнал след години с жена и дете — Ранд. Малцина от Две реки изобщо бяха излизали извън областта. Перин се съмняваше дали някой от тукашните жители изобщо си има представа какво е война, освен по онова, което бяха чували от амбулантите или от търговците и техните пазачи и кочияши. Той обаче знаеше. Той беше виждал войната, на Томанска глава. Абел беше прав. Това, което ги бе сполетяло, беше преголяма злина, но изобщо не можеше да се сравни с войната.

Може би Верин беше права. И вероятно искаше просто да прекрати празните им разсъждения. Ако тролокските безобразия из Две реки представляваха клопка, то тази клопка трябваше да е предназначена за Ранд и Айез Седай трябваше да го знае. Това беше един от проблемите, свързани с Айез Седай — те можеха да ти подхвърлят многобройни „ако“ и „може би“, докато сам не се убедиш, че са ти казали направо нещо, за което само са намеквали. Е, ако тролоците и този, който ги беше изпратил — някой от Отстъпниците може би — смятаха да хванат в капан Ранд, засега се налагаше да се задоволят само с Перин, не Преродения Дракон, а един прост ковач — а той не смяташе да попада в никакви капани.

Продължиха да яздят мълчаливо в ясната утрин. В този район фермите бяха нарядко, на повече от миля една от друга. До една изглеждаха запуснати, с избуяли в нивите плевели, вратите на плевните се люлееха при всеки по-силен полъх на вятъра. Само една се оказа опожарена и от нея стърчаха само комините, покрити със сажди и щръкнали като черни пръсти от пепелището. Хората, загинали тук — Айелинови, братовчеди на тези, които живееха в Емондово поле — бяха заровени близо до крушовата градина зад къщата. Малцината, които бяха намерили. Наложи се да измъкне с усилие разказа от устата на Абел, а Трам отказа да говори. Изглежда, си мислеха, че това ще го притесни. Той знаеше какво ядат тролоците. Всичко месно. Започна разсеяно да гали секирата си, докато Файле не стисна ръката му. Странно защо, но в момента тя изглеждаше разтревожена. А той си мислеше, че знае повече за тролоците.

Айилците съумяваха да стоят извън полезрението им дори на откритото между горичките, освен когато не пожелаеха да ги видят. Когато Трам започна да възвива на изток, Гаул и двете Деви завиха с тях.

Както бе предвидил господин Каутон, фермата на ал-Сийн се появи пред очите им много преди слънцето да стигне до зенита си. Друга ферма наоколо не се виждаше, макар че далеч на североизток се мяркаха пръснати далече един от друг тънки стълбове пушек. Но защо висяха така изолирани едни от други? Ако дойдеха тролоци, единствената им надежда беше Белите плащове случайно да се озоват наблизо.

Докато мерващата се и отново скриваща се фермерска къща беше все още далече от тях, Трам дръпна юздите и даде с ръка знак на айилците да се приближат, след което ги посъветва да си намерят някое скришно място, където да ги изчакат, докато излязат от фермата.

— За мен и Абел нищо няма да говорят — поясни той, — но вие тримата ще накарате и най-добронамерените да си развържат езиците.

Беше твърде меко казано, при техните странни облекла и копия, още повече заради двете жени. До колчана на всеки от тях висеше по един заек, при все че Перин не разбираше как са могли да намерят време и за лов при това непрекъснато тичане пред конете. Впрочем те изглеждаха по-малко уморени от конете.

— Добре — отвърна Гаул. — Ще си намеря място, където да си изям яденето, и ще следя, докато излезете. — Той се обърна и веднага се затича с дълги крачки. Байн и Чиад се спогледаха, после Чиад сви рамене и двете затичаха след него.

— Те не са ли заедно? — попита бащата на Мат и се почеса по главата.

— Това е дълга история — каза Перин. По-добре, отколкото да им обяснява, че Чиад и Гаул могат да се убият заради кръвна вражда. Надяваше се, че „водната“ им клетва още държи. Каза си, че трябва да попита Гаул какво точно означава „водна клетва“.

Фермата на ал-Сийн беше почти толкова голяма, колкото фермите във вътрешността на Две реки, с три високи плевни и пет навеса за сушене на табак. Кошарата с каменни стени, пълна с черноглави овце, бе широка колкото цяло пасище, оградени с дървени колове дворове отделяха млечните крави от черните теленца. Прасета грухтяха доволно в кочините си, пилета щъкаха навсякъде, а край една голяма локва се поклащаше ято гъски.

Първото странно нещо, което забеляза Перин, бяха момчетата по сламените покриви на къщата и плевните, осем-девет на брой, всички с лъкове и колчани. Щом забелязаха ездачите, те се развикаха и навън наизлязоха жени, които припряно ги заподканяха да се приберат — още преди да извърнат очи да погледнат кой идва. В двора на фермата се сбраха мъже, въоръжени кой с лък, кой с вила или търнокоп, хванали ги като оръжия. Твърде много хора. Прекалено много дори за толкова голяма ферма. Той въпросително погледна господин ал-Тор.

— Джац прибра при себе си хората на братовчед си Уит — обясни Трам. — Защото фермата на Уит е твърде близо до Западния лес. Както и хората на Флан Луин, след като фермата им беше нападната. Белите плащове изтласкаха тролоците преди да са опожарили повечето от плевните му, но Флан реши, че е време да напусне. Добър човек е Джац.

Някои познаха Трам и Абел и мъже и жени ги заобиколиха с усмивки и поздрави. Забелязали това, децата се втурнаха от къщата, последвани от жените, които ги бяха прибрали, и други, току-що наизлезли от кухнята. Имаше представители от всички поколения: от белокосата Астеле ал-Сийн, прегърбена, но използваща тояжката си повече да разбутва хората от пътя си, отколкото да се подпира на нея, до повитото бебенце в ръцете на една едра жена с широка усмивка.

Перин се взря в нея, после бързо извърна глава. Когато бе напуснал Две реки, Лайла Дийрн беше ячко момиче, което можеше да надиграе на Моравата три момчета поред. Само очите и усмивката й си бяха останали същите. Той потръпна. Преди време си беше мечтал да се ожени за Лайла и сега видът й му припомни това чувство. Истината беше, че тя бе държала на това по-дълго от самия него. За щастие, тя беше твърде залисана с бебето си и още по-едрия непознат до нея, за да му обърне много внимание. Перин разпозна и мъжа с нея. Натли Луин. Значи сега Лайла беше Луин. Странно. Нат изобщо не можеше да танцува. Благодарейки на Светлината, че се е отървал, Перин се огледа за Файле.

Намери я да подръпва разсеяно юздите на Лястовица, докато кобилата душеше рамото й. Твърде много се беше залисала да се усмихва с възхита на Уил ал-Сийн, един от братовчедите, които живееха чак откъм Девенов просек, за да обърне внимание на коня си, а Уил също й отвръщаше с усмивка. Миловидно момче беше този Уил. Какво пък, той беше с една година по-голям от Перин, но твърде миловиден, за да бъде смятан за мъж. Когато Уил дойдеше в Емондово поле за танци, всички момичета се изпотрепваха да го зяпат и да въздишат. Точно като Файле в момента. Наистина, тя не въздишаше, но усмивката й беше определено одобрителна.

Перин пристъпи и я прегърна през кръста, като сложи другата си ръка на секирата.

— Как си, Уил? — попита той и се усмихна колкото можеше по-широко. Нямаше смисъл да показва на Файле, че ревнува. Не че ревнуваше.

— Чудесно, Перин. — Очите на Уил се спряха за миг на секирата и на лицето му се изписа болнав израз. — Просто чудесно. — Отбягвайки да поглежда повече Файле, той се забърза към останалите, които бяха обкръжили Верин.

Файле вдигна поглед към Перин, присвила устни, после го хвана за брадата с една ръка и леко разтърси главата му.

— Перин, Перин, Перин — промърмори тя тихо.

Не му стана ясно какво иска да каже, но реши, че е по-добре да не пита. Тя самата изглеждаше сякаш не знае дали е ядосана, или — възможно ли беше да е развеселена? Най-добре беше да не я пита.

Уил не беше единственият, който кривеше поглед, щом видеше очите му, разбира се. Изглежда всички, млади и стари, мъже и жени, се стряскаха, когато ги видеха за първи път. Старата госпожа ал-Сийн го сръга с тояжката си и тъмните й очи се разшириха от изумление, щом той изпъшка. Навярно си мислеше, че не е истински. Никой обаче не каза нищо.

Отведоха конете им в една от плевните — Томас сам се погрижи за своя жребец, който явно не даваше на никой друг да пипа юздите му — и всички, с изключение на момчетата, накатерили се отново по покривите, се натъпкаха в къщата.

За гостите имаше силен чай и набързо изчеткани столове с високи облегалки, а за Верин и Файле се намериха и бродирани възглавнички. Най-възбуждащо беше присъствието на Верин, Томас и Файле. Стаята се изпълни с мърморене като гъша врява и всички зяпаха тримата, сякаш носеха корони или всеки момент щяха да направят някакъв фокус. Чужденците винаги бяха предмет на силно любопитство за хората в Две реки. Мечът на Томас привлече специален коментар, почти шепнешком, но Перин го чу ясно. Мечовете тук не бяха нещо обичайно, най-малкото допреди да дойдат Белите плащове. Едно момченце, високо едва до кръста му, спомена за Стражници, но смехът на големите бързо заглуши думите му.

Щом гостите се разположиха, Джац ал-Сийн се изправи пред широката каменна камина — як мъж с квадратни рамене, с още по-малко коса и от господин ал-Вийр и също толкова сива. Зад главата му, между две сребърни поставки, на перваза на камината цъкаше часовник — белег за заможност на един фермер. Бърборенето утихна, когато той вдигна ръка, а братовчед му Уит, почти негов двойник, но напълно оплешивял, и Флан Луин, посивял и чворест като градински кол, зашъткаха на хората си.

— Госпожо Матуин, лейди Файле — каза Джац и им се поклони тромаво, — добре сте дошли тук, за колкото време пожелаете да ни гостувате. Длъжен съм обаче да ви предупредя. Знаете за неприятностите, които ни сполетяха в този край. Най-добре за вас ще е да продължите направо към Емондово поле или към Стражеви хълм и да отседнете там. Те са твърде големи, за да ги сполетят беди. Аз бих ви посъветвал направо да напуснете Две реки, но доколкото разбирам, Чедата на Светлината не пускат никой да премине Тарен. Не знам защо, но е така.

— Но в околностите се намират толкова чудесни истории — отвърна Верин и примигна мило. — Ще ги пропусна, ако отседна в някое село. — Без да излъже и една трошичка, тя успя да създаде впечатлението, че е дошла в Две реки, за да събира древни истории, също като Моарейн, сякаш преди толкова много време. Пръстенът й с Великата змия лежеше прибран в кесията й, макар Перин да се съмняваше, че някой от хората тук знае какво означава той.

Елиза ал-Сийн оглади бялата си престилка и се усмихна гробовно на Верин. Макар косата й да беше по-малко посивяла от тази на мъжа й, тя изглеждаше по-стара от Верин, а лицето й бе майчински меко. Най-малкото тя самата, изглежда, смяташе, че може да й е майка.

— За нас е чест под покрива ни да отседне истински учен, но все пак Джац е прав — каза тя твърдо. — Вие наистина сте добре дошли тук, но когато напуснете, трябва веднага да отидете в едно от селата. Пътуването по тукашните места никак не е безопасно. Същото важи и за вас, милейди — добави тя към Файле. — Тролоците не са нещо, което две жени би трябвало да срещнат само с шепа мъже за закрила.

— Ще помисля за това — отвърна спокойно Файле. — Благодаря ви за съвета. — И отпи от чая също така безгрижно като Верин, която отново беше започнала да записва нещо в книжката си, после взе една масленка, предложена й от младо момиче от семейството на ал-Сийн, което приклекна почтително и силно се изчерви, като през цялото време гледаше Файле с широко отворени от възхита очи.

Перин неволно се ухили. С тази зелена копринена рокля за езда всички я взимаха за дама от благороднически потекло, но и той бе длъжен да признае, че тя играе ролята си с чар. Момичето едва ли щеше да се възхищава толкова, ако я видеше кипнала, когато езикът й можеше да засрами и най-грубия кочияш.

Госпожа ал-Сийн се обърна към мъжа си и поклати глава — Файле и Верин, изглежда, нямаше да се убедят. Джац погледна към Томас.

— Вие не можете ли да ги убедите?

— Аз отивам там, където тя ми каже — отвърна Томас. Макар да седеше кротко с чашата чай в ръка, Стражникът изглеждаше готов всеки миг да скочи и да извади меча си.

Господин ал-Сийн въздъхна и пренасочи вниманието си.

— Перин, повечето от нас сме те срещали в Емондово поле. Познаваме се, така да се каже. Поне те познавахме, допреди да избягаш преди година време. Чухме някои обезпокоителни неща за теб, но предполагам, че Трам и Абел нямаше да са с теб, ако тези неща бяха верни.

Съпругата на Флан, Адине, пълничка жена със завидно самочувствие, рязко изсумтя.

— Аз и за Трам и Абел съм чувала някои неща. Както и за момчетата им, дето хукнали с Айез Седай. С Айез Седай! Цяла дузина! Помните как Емондово поле беше опожарено до основи, нали? Светлината знае само какво са направили. А освен това отвлекли и щерката на ал-Вийр.

Флан поклати примирено глава и погледна извинително Джац.

— Ако вярваш на това — каза кисело Уит, — ще повярваш на всичко. Преди две седмици говорих с Марин ал-Вийр и тя ми каза, че дъщеря й тръгнала по своя воля. А Айез Седай е била само една.

— Ти какво предлагаш, Адине? — Елиза ал-Сийн постави юмруци на кръста си. — Хайде, кажи си го. — Все едно че каза: „Само да си посмяла!“

— Не съм казала, че го вярвам — възрази намусено Адине. — Казах, че го чух. Има много въпроси. Чедата не са се хванали с тия тримата ей така, за нищо.

— Ако се опиташ поне веднъж да послушаш — отвърна й твърдо Елиза, — може и да чуеш някой и друг отговор. — Адине се захвана да си оправя полите, продължавайки да мърмори под нос, но не се обади повече.

— Някой друг има ли да каже нещо? — попита Джац с едва прикрито нетърпение и след като никой не проговори, продължи: — Перин, никой тук не вярва, че си Мраколюбец повече, отколкото вярваме, че Трам или Абел са такива. Въпреки това, Перин, смятам, че имаме право да чуем защо Белите плащове твърдят, че си такъв. Те обвиняват теб, както и Мат Каутон и Ранд ал-Тор, че сте Мраколюбци. Защо?

Файле отвори уста ядосана, но Перин й махна да замълчи. Покорството й го изненада и той се взря в нея за миг, преди да заговори. Да не би да се беше разболяла?

— На Белите плащове не им трябва много, господин ал-Сийн. Ако не им се кланяш, не коленичиш и не им правиш път, значи си Мраколюбец. Не знам защо смятат Ранд и Мат за такива. — Това си беше чистата истина. Ако Белите плащове знаеха, че Ранд е Преродения Дракон, това за тях щеше да е повече от достатъчно, но нямаше как да го знаят. А Мат напълно го объркваше. Трябваше да е работа на Фейн. — Колкото до мен, аз убих неколцина от тях. — Странно, но ахканията, които изпълниха стаята, не го накараха да трепне. — Те убиха един мой приятел и щяха да убият и мен. Не можех да им го позволя. В общи линии, това е.

— Мога да те разбера — каза замислено Джац. Дори и след появата на тролоците хората на Две реки не бяха навикнали с убийствата. Преди много години една жена беше убила мъжа си, защото искала да се омъжи за друг — това беше последният случай, при който човек в Две реки беше умрял от насилие, доколкото знаеше Перин. До идването на тролоците.

— Чедата на Светлината — каза Верин — са много добри в едно нещо. Да накарат хора, които цял живот са били съседи, да започнат да се подозират едни други. — Цялото множество във фермата се извърна към нея, някои закимаха.

— Чувам, че с тях бил един човек — каза Перин. — Падан Фейн. Амбулантът.

— И аз го чух — каза Джац. — Чух, че сега се представял под друго име.

Перин кимна.

— Ордийт. Но Фейн или Ордийт, тъкмо той е Мраколюбец. Това поне си го призна лично. Призна, че той е довел тролоците в Зимната нощ миналата година. А сега язди с Белите плащове.

— Много ти е лесно на теб да го твърдиш — сопна се Адине Луин. — Така всеки можеш да наречеш Мраколюбец.

— А ти на кого вярваш? — каза Томас. — На ония, които дойдоха преди няколко седмици тук, задържаха хора, които познаваш, и изгориха фермите им? Или на един младеж, който е отрасъл тук?

— Аз не съм Мраколюбец, господин ал-Сийн — каза Перин. — Но ако искате да си отида, ще си отида.

— Не — бързо се намеси Елиза и стрелна мъжа си с многозначителен поглед. А когато погледна Адине, очите й бяха като лед и Адине преглътна онова, което се канеше да каже. — Не. Вие сте добре дошли да останете тук колкото пожелаете. — Джац се поколеба, но после кимна в съгласие. Тя пристъпи, погледна седналия Перин и положи ръце на раменете му. — Моите съболезнования — рече тя тихо. — Баща ти беше добър човек. С майка ти бяхме приятелки, чудесна жена беше. Знам, че тя би искала да останеш с нас, Перин. Чедата рядко идват насам, а и да дойдат, момчетата по покривите ще ни предупредят достатъчно навреме, за да те скрием на тавана. Тук ще си в безопасност.

И го мислеше. Наистина го мислеше. А когато Перин вдигна очи към господин ал-Сийн, той отново кимна.

— Благодаря ви — рече Перин със стиснато гърло. — Но аз имам… да свърша някои неща.

Тя въздъхна и леко го потупа.

— Разбира се. Просто гледай тези неща да не те доведат до… да не пострадаш. Какво пък, мога поне да те отпратя с пълен стомах.

Нямаше достатъчно маси, за да седнат всички, затова раздадоха купи с агнешка яхния и комати пухкав хляб, с молби да внимават да не окапят, и всички ядоха кой където беше застанал. Преди още да са привършили с яденето едно длъгнесто момче с китки, стърчащи от ръкавите му, и лък, който беше по-висок от него, изтопурка в стаята. Перин си помисли, че е Уин Луин, но не можеше да е сигурен — нали момчетата на тази възраст растат бързо.

— Идва лорд Люк — извика възбудено момчето. — Идва самият лорд Люк.