Силата на сянката

Глава 41Сред Туатан

Пред очите им изникнаха струпани фургони — като къщички на колелета, високи дървени кутии, боядисани и лакирани в ярки оттенъци на червено, синьо, зелено и жълто, подредени в широк, грубо очертан кръг около няколко дъба с широки клони. Музиката се носеше оттам. Перин беше чувал, че в Две реки има Калайджии, от Пътуващия народ, но досега не ги беше виждал. Спънати коне скубеха тревата наоколо.

— Аз ще поспя другаде — заяви вдървено Гаул, разбрал, че Перин се кани да отиде при фургоните, и се затича без повече приказки.

Байн и Чиад заговориха тихо, но настоятелно на Файле. Перин успя да долови достатъчно от думте им, за до разбере, че се опитват да я убедят да прекара нощта с тях в някоя горичка наблизо, но не и при „Изгубените“. Изглеждаха ужасени от представата, че ще трябва да разговарят с Калайджиите, камо ли да се хранят или да спят с тях. Файле им отказа решително: ръката й стискаше крака му. Двете Деви се спогледаха намръщено, сини очи загрижено срещнаха сиви, после двете жени се затичаха след Гаул, сякаш успели да възвърнат бодрия си дух. Перин чу как Чиад предложи да накарат Гаул да си поиграе с тях на някаква игра, която нарече „Целувката на Девите“. Смеейки се, двете се скриха в гората.

Мъже и жени се трудеха из стана — шиеха, оправяха сбруи, готвеха, перяха дрехи и къпеха деца, вдигаха един фургон да подменят счупено колело. Хлапетии тичаха около тях или танцуваха под звуците на няколко цигулки и флейти. От най-старите до най-младите, Калайджиите бяха облечени в дрехи с по-ярки цветове дори и от фургоните им, в дразнещи очите съчетания, които сякаш бяха подбрани слепешката. Никой мъж със здрав разум не би се облякъл в подобни цветове, нито жена дори.

Когато групата от Две реки се приближи до фургоните, настъпи тишина. Хората се спряха кой където беше и ги загледаха угрижено. Жени запритискаха пеленачета до гърдите си, а дечицата запритичваха да се скрият зад възрастните, надничаха иззад краката на бащите си или криеха личица в полите на майките си. Един жилав мъж, сивокос и нисък, пристъпи напред и се поклони бавно, с опрени на гърдите длани. Беше облечен в яркосиньо сетре с висока яка и торбести панталони в зелено, което сякаш сияеше. Крачолите му бяха затъкнати във високи до коленете чизми.

— Добре сте дошли край огньовете ни. Да знаете песента?

В началото, мъчейки се да не се присвие от болката в хълбока. Перин само се взря мълчаливо в стария мъж. Познаваше го — Махди, Търсача на този табор. „Що за случайност! От всички Калайджии по света да се натъкна точно на хората, които познавам!“ Съвпаденията го притесняваха: колчем Шарката предложеше някое съвпадение, Колелото сякаш завърташе събитията по-стремглаво. „Започвам да разсъждавам като някоя проклета Айез Седай.“ Не можа да се поклони, но помнеше ритуала.

— Вашето гостоприемство стопля духа ми, Рен, тъй както огньовете ви стоплят плътта, но песента не зная. — Файле и Ивон го погледнаха слисани, но не повече от хората на Две реки. Ако можеше да се съди по шепота, който дочу от страна на Бан, Тел и останалите, той току-що им беше предоставил нова тема за приказки.

— Но ние все тъй ще я търсим — каза някак унесено жилавият мъж. — Както е било, тъй и ще бъде, стига да помним, да търсим, и ще намерим. — С изкривено от състрадание лице той огледа окървавените лица пред себе си, очите му отбягнаха оръжията. Пътуващия народ не можеше да докосне нищо, което би могло да се сметне за оръжие. — Добре сте дошли при огньовете ни. Тук ще намерите гореща вода, превръзки и мехлем за раните си. Знаеш името ми — добави той и погледна Перин. — Разбира се. Очите ти.

Докато говореше, жената на Рен се бе приближила от едната му страна — закръглена жена с посивяла коса, но с гладко лице, една глава по-висока от съпруга си. Червената й блуза, яркожълтата пола и шалът със зелени ресни дразнеха окото, но самата тя излъчваше майчинска топлота.

— Перин Айбара — рече тя. — Помислих си, че те познавам, като видях лицето ти. Илиас с теб ли е?

Перин поклати глава.

— От дълго време не съм го виждал, Ила.

— Той води живот на насилие — тъжно промълви Рен. — Както и ти. Животът в насилие е опетнен, макар и да е дълъг.

— Не се опитвай да го вкарваш в Пътя на листото, Рен, още с идването — прекъсна го Ила енергично, но не и сърдито. — Ранен е. Всички са ранени.

— Ама и аз какво се отплеснах? — промърмори Рен, после извика високо: — Насам, хора. Елате да помогнете. Те са ранени. Насам да помогнете.

Мъже и жени се насъбраха бързо и замърмориха съчувствено, докато помагаха на ранените да слязат от конете. Поведоха ги към фургоните, понесоха онези, които не можеха да ходят. Уил и още неколцина изглеждаха притеснени, че ги разделят, но Перин не беше. Насилието бе най-невъзможното нещо, което можеше да се очаква от народа на Туатан. Та те не биха вдигнали ръка срещу никого, дори за да спасят собствения си живот.

Перин установи, че му се налага да приеме помощта на Ивон, за да се смъкне от коня. Слизането предизвика болезнени тръпки, изригнали на вълни от раната на хълбока.

— Рен — промълви той почти без дъх. — Не бива да стоите така на открито. Бихме се с тролоци на по-малко от пет мили оттук. Вдигни хората си и ги заведи в Емондово поле. Там ще са в безопасност.

Рен се поколеба — и изглежда, сам се изненада от колебанието си — след което поклати глава.

— Дори и да го пожелаех, хората нямаше да се съгласят, Перин. Стараем се да не вдигаме стан близо и до най-малкото селце, и то не само защото жителите му могат лъжливо да ни обвинят, че сме им задигнали всичко, което им се губи, или че се опитваме да убедим децата им да намерят Пътя. Там, където хората са построили десет къщи на едно място, винаги има опасност от насилие. Още от Разрушението сме го разбрали. Безопасността се крие в нашите фургони, в непрестанното ни движение и в търсенето на песента. — На лицето му се изписа жал. — Навсякъде чуваме вести за насилие, Перин. Не само в Две реки. Във въздуха се носи усещане за промяна, за идеща разруха. Сигурно скоро ще трябва да намерим песента. Иначе не вярвам изобщо да успеем някога.

— Ще намерите песента — отрони Перин. Навярно отвращението им от насилието беше твърде силно, за да го надмогне дори и един тавирен. Навярно дори тавирен не можеше да надвие Пътя на листото. Някога и на него самия той му се беше сторил привлекателен. — Искрено се надявам да успеете.

— Каквото ще бъде, ще бъде — отвърна Рен. — Всяко нещо умира с времето си. Навярно дори и песента умира. — Ила прегърна утешително мъжа си, макар и нейните очи да гледаха тъжно.

— Хайде — подкани го тя. — Като им пламне чергата, хората стават бъбриви. — После погледна Файле. — Много си ми хубава, чедо. Но май ще трябва да внимаваш с Перин. Виждала съм го само в компанията на красиви момичета. — Файле изгледа Перин замислено.

Той успя да стигне сам до фургона на Рен — боядисан в яркожълто, прошарено с червени ивици, с жълти и червени спици на високите колелета и издадени навън жълти и червени кошове за багаж — но когато стъпи на първото дървено стъпало, коленете му поддадоха. Ивон и Рен почти го внесоха вътре, последвани припряно от Файле и Ила, и го сложиха на леглото в предната част на фургона, оставящо място, колкото да се мине до капрата.

Наистина приличаше на къщичка, чак до малките розови перденца на двете прозорчета отстрани. Той се излегна и зяпна в тавана. Тук, вътре, Калайджиите също предпочитаха по-ярките цветове: таванът беше боядисан в лъскаво небесносиньо, а шкафовете — в зелено и жълто. Файле разкопча колана му и свали секирата и колчана, а Ила зарови в един от шкафовете. Това, което вършеха, изобщо не можа да привлече интереса на Перин.

— Всеки може да бъде изненадан — каза му Ивон. — Вземи си поука, но не си го слагай много на сърце. Дори Артур Ястребовото крило не е печелил всички свои битки.

— Артур Ястребовото крило — понечи да се изсмее Перин, но излезе стон. — Да… — отрони той. — Аз определено не съм Артур Ястребовото крило, нали?

Ила изгледа навъсено Стражника — или по-скоро меча му; изглежда, го намираше за още по-отвратителен дори от секирата на Перин — и пристъпи към леглото с тампони и превръзки. Издърпа ризата на Перин от счупената дръжка на стрелата и присви очи. — Не мисля, че ще мога да го махна това. Дълбоко е заседнало.

— Зашипена е — поясни невъзмутимо Ивон. — Тролоците не използват много често лъкове, но когато прибегнат до тях, стрелите им са с шипове.

— Вън — рече тихо, но твърдо пълната жена. — И ти също, Рен. Лекуването на болни не е мъжка работа. Защо не видиш дали Мошеа не е оправил вече колелото на фургона си?

— Добра идея — каза Рен. — Може би ще тръгнем още утре. Последната година пътувахме усилно — сподели той с Перин. — През цял Кайриен, после — хайде назад до Геалдан, после — нагоре до Андор. Утре, струва ми се.

След като червената врата се затръшна зад него и Ивон, Ила се обърна загрижено към Файле.

— Зашипена е и не мисля, че ще мога да я извадя. Ако се наложи, ще опитам, но ако наблизо има някой, който повече разбира от тези неща…

— Има, в Емондово поле — увери я Файле. — Но дали е безопасно да остане в него до утре?

— По-безопасно ще е, отколкото да се опитвам да режа, струва ми се. Мога да му смеся нещо да го изпие срещу болката и да приготвя лапа против инфекцията.

Перин изгледа гневно двете жени и каза:

— Ей? Да не сте ме забравили нещо? Тук съм. Престанете да си приказвате, все едно че ме няма.

Те го изгледаха за миг.

— Дръж го да лежи кротко — каза Ила на Файле. — Може да приказва, но да не се движи. Може още повече да се разрани.

— Ще се погрижа — отвърна Файле.

Перин стисна зъби и положи преголеми усилия да им помогне в свалянето на палтото и ризата, но повечето работа се наложи да свършат те. Чувстваше се слаб, като най-лошо изковано желязо, готово да се огъне и да се скърши при най-малкия натиск. Четири пръста дебела колкото палец стрела стърчеше почти над последното му ребро от подута рана, пълна със засъхнала кръв. Двете извърнаха главата му настрана и я покриха с възглавница по някаква причина, която той не държеше особено да види. Файле започиства раната, докато Ила приготвяше някакъв мехлем в каменен хаван от обикновен гладък сив камък, единственото не ярко оцветено нещо, което той бе видял в табора на Калайджиите. Намазаха мехлема около раната и я превързаха, за да се задържи.

— Двамата с Рен тази нощ ще спим под фургона — каза най-сетне туатанката, изтривайки ръцете си. Погледна намръщено скършената стрела, щръкнала от превръзката, и поклати глава. — Някога си мислех, че може би ще намери Пътя на листото. Струваше ми се кротко момче.

— Пътят на листото не е за всеки — промълви Файле, но Ила отново поклати глава.

— За всеки е — отвърна също така тихо тя, и малко тъжно. — Стига да го знаеха.

После ги остави, а Файле седна на крайчеца на леглото и изтри лицето на Перин.

— Провалих се — отрони той. — Не, това е твърде меко. Не знам подходяща дума.

— Не си се провалил — отвърна тя твърдо. — Ти направи това, което изглеждаше подходящо за момента. То наистина беше подходящо. Не мога да си обясня как се озоваха зад нас. Гаул не е от онези, които ще сгрешат къде се намират враговете. Ивон беше прав, Перин. Всеки може да се озове пред обстоятелства, които са се променили, без той да го е разбрал. А ти успя да задържиш всички наедно. И да ни изведеш.

Той поклати глава и раненият хълбок го заболя още повече.

— Ивон ни изведе. Това, което направих аз, е, че убих двайсет и седем души — рече той с горчивина и понечи да седне, за да я погледне в очите. — Някои от тях ми бяха приятели, Файле. А аз позволих да загинат.

Файле приложи цялата си тежест, за да избута отново раменете му на леглото. Това, че успя лесно, само показа колко бе изтощен.

— Утре заран ще има предостатъчно време за това — каза тя решително. — Когато ще трябва пак да те качим на коня. Ивон не ни е извел; не мисля, че много го интересуваше дали ще загине някой, стига да измъкне себе си и теб. Ако не беше ти, те щяха да се пръснат във всички посоки и тогава щяха да избият всички ни. Нямаше да останат заедно заради Ивон, един чужденец. Колкото до твоите приятели… — Тя въздъхна и отново седна на ръба на леглото. — Перин, баща ми казва, че един пълководец може да се грижи за живите или да оплаква загиналите, но не може да върши и двете неща едновременно.

— Не съм никакъв пълководец, Файле. Аз съм само един глупав ковач, който си бе въобразил, че може да използва други хора, за да му помогнат да получи възмездие, или мъст, може би. Все още го желая, но няма повече да използвам за това други хора.

— Смяташ ли, че тролоците ще се изтеглят само защото си решил, че мотивите ти не са съвсем чисти? — Тонът й го накара да надигне глава от възглавницата, но тя я натисна почти грубо обратно. — Нима от това ще станат по-малко жестоки? По-чисто основание ли ти е нужно, за да се сражаваш с тях, от това, което са? И друго едно нещо казва баща ми. Най-лошият грях, който един пълководец може да извърши, по-лош от грешката, по-лош от поражението, по-лош от всичко, е да изостави мъжете, които зависят от него.

На вратата се почука и вътре надникна млад строен и красив Калайджия, облечен в сетре на червени и зелени ивици. Той мигновено се усмихна чаровно на Файле и чак после погледна Перин.

— Дядо каза, че си бил ти. Мислех, че това е родният край на Егвийн. — Той се намръщи неодобрително. — Очите ти. Разбирам, че в края на краищата си последвал Илиас, да тичаш с вълците. Знаех си, че няма да намериш Пътя на листото.

Перин го познаваше — Ейрам, внукът на Рен и Ила. Не го харесваше. Усмихваше се също като Уил.

— Върви си, Ейрам. Уморен съм.

— Егвийн с теб ли е?

— Егвийн вече е Айез Седай, Ейрам — изръмжа той, — и ако я поканиш на танц, главата ти ще откъсне с Единствената сила. Излез!

Ейрам примигна и набързо се измъкна.

Перин отпусна глава.

— Прекалено се усмихва — промърмори той. — Не мога да понасям мъже, които се усмихват прекалено. — Файле издаде задавен звук и той я погледна подозрително. Беше прехапала горната си устна.

— Нещо ми заседна в гърлото — промълви тя хрипливо и бързо се изправи. Пристъпи до широкия шкаф откъм краката на леглото, където Ила бе приготвила мехлема си, застана с гръб към него и заналива вода от зелено-червена кана в синьо-жълта глинена чаша. — Искаш ли лекарство? Ила остави цяр за болката ти. Ще ти помогне да поспиш.

— Не искам никакви церове — каза той. — Файле, кой е баща ти?

Гърбът й се вкочани съвсем. След миг тя се обърна, стиснала пъстрата глинена чаша в две ръце и с неразгадаем поглед. Мина цяла минута преди да заговори:

— Баща ми е Даврам от дома Башийр, владетел на Башийр, Тир и Сидона, Пазител на границата с Погибелта, Защитник на Хартланд, маршал-генерал на кралица Тенобия Салдейска. И неин чичо.

— Светлина! Какви бяха тия работи за търговеца на дървен материал и продавача на кожи? Ако не се лъжа, по едно време май се занимаваше и с търговия на пипер.

— Не беше лъжа — отвърна му тя рязко, но веднага смекчи тон. — Просто… не беше цялата истина. Именията на баща ми наистина произвеждат чудесен дървен материал и леден пипер, както и кожи, и още много неща. А слугите му ги продават от негово име, така че той наистина търгува с тях. В известен смисъл.

— Но защо просто не ми го каза? Криеш. Лъжеш. Ама ти си лейди! — Той се намръщи и я изгледа осъдително. Това изобщо не беше очаквал. Някой дребен търговец за баща или бивш войник, да речем — да, но не и това. — Светлина, защо тогава скитосваш като Ловец на Рога? Само не ми казвай, че владетелят на Башийр и каквото още беше там просто ей така те е отпратил на приключения.

Без да оставя чашата, тя се приближи и седна до него. Неизвестно защо се загледа втренчено в лицето му.

— Двамата ми по-големи братя загинаха, Перин. Единият — в битка с тролоци, а другият падна от коня си по време на лов. Така аз се оказах най-голямата, а това означаваше, че трябва да се уча на счетоводство и търговия. Докато по-малките ми братя се учеха за войници, докато се подготвяха за бъдещи приключения, аз трябваше да се уча как да управлявам имения! Това е дългът на най-голямото дете. Дълг! Скучно е, сухо и отегчително. Цял живот — заровена в счетоводните книги и сред чиновници… Когато татко отведе Медин към границата с Погибелта — той е с две години по-малък от мен, — не можах да го понеса. В Салдеа момичетата не ги учат да владеят меча или на други бойни умения, но баща ми бе назначил един ветеран от личната си гвардия за мой ординарец и Ейран винаги беше повече от щастлив да ме учи как да използвам ножовете и да се бия с голи ръце. Мисля, че му беше забавно. Във всеки случай, когато татко отведе Медин със себе си, беше дошла вестта за прогласяването на Великия лов на Рога, така че аз… тръгнах. Написах писмо на майка и… тръгнах. И пристигнах в Иллиан тъкмо навреме, за да мога да положа клетвата на Ловеца… — Тя вдигна парчето плат и пак започна да попива потта му. — Наистина трябва да поспиш, ако можеш.

— Предполагам, че си лейди Башийр, или нещо подобно — каза той. — Как изобщо се хвана с някакъв си прост ковач?

— Думата е „любов“, Перин Айбара. — Крепкият й глас странно противоречеше на нежността, с която платът галеше лицето му. — А и ти, струва ми се, не си обикновен ковач. — Платът се спря. — Перин, какво искаше да каже този за тичането с вълци? Рен пък спомена за някакъв Илиас.

За миг той замръзна, почти забравил да диша. Но сам преди малко я бе укорил, че крие неща от него. Заслужил си го беше със своята припряност и яд. Размахаш ли припряно чука, току-виж си си премазал палеца. Той издиша дълбоко и започна да й разказва. Как бе срещнал Илиас Мачира и бе разбрал, че може да говори с вълците. Как очите му бяха сменили цвета си и бяха станали по-остри, както и слухът и обонянието му, остри като на вълк. И за вълчия сън. За онова, което можеше да го сполети, ако изтървеше човешкото в себе си.

— Толкова е лесно. Понякога, особено в съня, не успявам да се овладея достатъчно бързо, а знам, че ако наистина не го направя, наистина ще стана вълк. В главата си поне. Нещо като полусбъркан вълк. От мен самия нищо няма да остане. — Той замълча, очаквайки тя да трепне и да се отдръпне.

— Ако слухът ти наистина е толкова остър — промълви тя спокойно, — ще трябва да внимавам какво говоря край теб.

Той хвана ръката й, за да я спре да го потупва.

— Ти чу ли ме какво казах? Какво ще си помислят баща ти и майка ти, Файле? Един ковач, полувълк при това. А ти си лейди! Светлина!

— Чух всяка дума. Татко ще одобри. Той винаги е твърдял, че фамилната ни кръв твърде омеква, че не е такава, каквато е била в стари времена. Знам, че ме смята за ужасно мека. — Усмивката й беше достатъчно свирепа, за да укроти и най-страшния вълк. — Разбира се, майка ми винаги е искала да се омъжа за някой крал, който разсича тролоците на две с един удар на меча си. Предполагам, че секирата ти ще стигне, но дали бих могла да й кажа, че си крал на вълците? Не вярвам да се появи някой, който да оспорва правата ти над този трон. Всъщност разсичането на тролоци вероятно ще задоволи мама, но искрено съм убедена, че второто също ще й хареса.

— Светлина! — възкликна той дрезгаво. Думите й прозвучаха почти сериозно, Ама не, тя наистина говореше сериозно. И ако беше поне наполовина сериозно, той не беше никак сигурен дали срещата с тролоци не е нещо по-добро, отколкото да срещне родителите й.

— Заповядай — каза тя и поднесе дълбоката чаша към устните му. — Струва ми се, че гърлото ти е пресъхнало.

Той глътна и се задави от горчивия вкус. Беше смесила лекарството на Ила! Опита се да спре, но тя надигаше чашата и той трябваше или да гълта, или да се задави. Докато успее да избута чашата, тя изпразни почти половината от съдържанието й в гърлото му. Защо лекарствата винаги трябваше да са толкова горчиви? Подозираше, че жените ги правят такива нарочно. Готов беше да се обзаложи, че онова, което взимат сами, няма такъв вкус.

— Казах ти, че не го искам.

— Нима? Сигурно не съм чула. Но дали си го искал, или не, трябва да поспиш. — Тя го потупа по къдравата коса. — Спи, мой Перин.

Опита се да й отвърне, че наистина й го е казал и че няма начин да не го е чула, но думите му сякаш се заплетоха около езика му. Клепачите му пожелаха да се спуснат. Всъщност не можеше повече да ги задържи отворени. Последното, което чу, бе тихото й мърморене:

— Спи, мой вълчи кралю. Спи.