Силата на сянката

Глава 52Нужда

За миг Нинив застана в Сърцето на Камъка, без да го забелязва и без изобщо да мисли за Тел-айеран-риод. Егеанин беше сеанчанка. От онези зли хора, които бяха надянали нашийник на врата на Егвийн и се бяха опитали да го направят и на нея. Мисълта за това все още я караше да кипи от яд. Сеанчанка, при това домогвала се до симпатията й. Откакто бе напуснала Емондово поле, истинските приятелства като че ли се срещаха все по-рядко. Да намери една приятелка и да я изгуби по такъв начин…

— Заради това най-много я мразя — изръмжа тя. — Накара ме да я харесвам и сега не мога да спра, заради това най-много я мразя! Казано на глас, звучеше съвсем безсмислено. — Защо пък трябва да говоря смислено? — Тя се изсмя тихо и поклати тъжно глава. — Нали уж трябва да съм Айез Седай. — Но не и чепкало за вълна като някое глупаво момиченце.

Пред очите й заискри Каландор, кристалният меч, издигащ се от плочите на пода под огромния купол, масивните колони от червен мрамор чезнеха в редици в странната сумрачна светлина, която сякаш не струеше отникъде. Не беше трудно да си припомни усещането, че я следят, да си го представи отново. Но дали наистина миналия път то беше само плод на въображението й? В ръцете й мигом изникна хубава здрава тояга и тя започна да наднича между колоните. Къде ли беше Егвийн? Пак се държеше като момиченце — да я кара да чака. И този сумрак наоколо… Ако питаха нея, нещо можеше да изскочи от него и да…

— Много странна рокля си облякла, Нинив.

Тя бързо се обърна — нещо метално издрънча, — сърцето й подскочи. Егвийн стоеше от другата страна на Каландор, с две жени в бухнали поли и тъмни шалове, наметнати върху белите им блузи, със снежни коси. Нинив преглътна, надявайки се да не го забележат, и се постара да задиша равномерно. Да й се промъква така!

Едната от айилките позна по описанието на Елейн: Амис; лицето й изглеждаше твърде младо за такава коса, но явно трябваше да й е била почти сребриста, като дете. Другата, тънка и кокалеста, беше със светлосини очи и сбръчкано лице. Това трябваше да е Баир. По-лютата от двете според Нинив, макар че и тази Амис не изглеждаше много… Странна рокля ли? „А аз защо издрънчах?“

Тя се огледа и ахна. Роклята й смътно напомняше облеклото от Две реки. Стига жените в Две реки да носеха рокли като плетени ризници и с парчета плоска броня като онези, които беше виждала по сеанчанците. Как мъжете можеха да тичат насам-натам и да се мятат на седлата в такова нещо? Облеклото й я притискаше към земята. Хубавата тояга сега се оказа метална и увенчана с остър стоманен шип. Дори и без да се опипва по главата, разбра, че е е шлем. Тя се изчерви, съсредоточи се и превърна всичко в нормални дрехи от Две реки и дървена тояжка. Приятно й бе да усети черната си коса отново прибрана на една плитка, преметната през рамо.

— Неконтролираните мисли създават неприятности, когато бродиш в съня — каза Баир с тъничък, но твърд глас. — Трябва да се научиш да ги контролираш, ако искаш да продължиш.

— Мога да си контролирам мислите достатъчно добре, благодаря — отвърна бодро Нинив. — Аз… — Гласът на Баир не само че беше тънък. Мъдрите изглеждаха… неясни, почти, а също така и Егвийн, в бледосиня рокля за езда и почти прозрачна. — Какво ви става? Защо сте такива?

— Опитах се да вляза в Тел-айеран-риод полузаспала и на седло — отвърна сухо Егвийн. Силуетът й сякаш затрептя. — Тук, в Триделната земя, е сутрин и ние сме в движение. Наложи се да уговарям Амис изобщо да ме пусне да дойда, но се страхувах, че ще се безпокоиш.

— И без кон е достатъчно трудно да спиш леко, докато ти се иска да си будна — каза Амис. — Егвийн все още не го е научила добре.

— Ще се науча — отвърна Егвийн раздразнено, но и решително. Винаги беше твърде припряна и опърничава в желанието си да се учи; ако тези Мъдри не я държаха изкъсо, като нищо можеше да се окаже в какви ли не беди.

Егвийн започна да й говори за тролоци и драгхари, нападнали твърдината Студени скали. Сеана, Мъдра и сънебродница, била сред загиналите. Ранд подкарал Таардад Айил към Алкаир Дал явно в нарушение на всякакви обичаи, разпратил и бегачи да привикат още септи. Момчето не споделяло намеренията си с никого, айилците били много изнервени, а Моарейн направо се пръскала от яд. Безсилието на Моарейн би трябвало да събуди у Нинив известно удовлетворение — тя толкова време се беше надявала да се отърве един ден от влиянието на тази жена, — ако Егвийн не беше толкова навъсена и угрижена.

— Не знам дали е лудост, или замисъл — завърши Егвийн. — И едното, и другото, бих могла да понеса, ако поне знаех. Нинив, да ти призная, в момента не ме притесняват нито пророчества, нито Тармон Гай-дон. Може да е глупаво, но обещах на Елейн да го наглеждам, а вече не знам как.

Нинив заобиколи кристалния меч и постави ръка на рамото й. Поне на пипане изглеждаше стабилна, въпреки че самата тя приличаше на отражение в замъглено огледало. Разумността на Ранд. За това не виждаше какво може да направи, нито и каква утеха да й предложи. Егвийн беше тази, която бе край него и можеше да го наблюдава.

— Най-доброто, което можеш да направиш за Елейн, е да му кажеш да прочете това, което му е написала. Тя понякога се притеснява за това. Не иска да говори, но ми се струва, че му е написала повече, отколкото би искала да му признае. Ако той разбере, че тя е безумно влюбена, сигурно и той ще изпита същото, което ни най-малко няма да я нарани. Ние поне имаме донякъде добри новини от Танчико.

— Значи все още не сте разбрали какво търсят те — каза Егвийн, след като тя довърши разказа си. — Но дори и да знаехте, те са ви изпреварили и все още могат да го намерят първи.

— Не, стига да успея го предотвратя. — Нинив изгледа твърдо двете Мъдри. Според това, което Елейн й беше споменала за неохотата на Амис да предлага каквото и да било друго освен предупреждения, наистина щеше да й трябва твърдост, за да се справи с тях. Двете изглеждаха толкова мъгляво, че само да духне и щяха да се стопят. — Елейн смята, че вие двете знаете всякакви хитрини със сънищата. Има ли начин да вляза в сънищата на Аматера, за да разбера дали е Мраколюбка?

— Глупаво момиче. — Баир поклати глава и дългата й коса се люшна. — Макар да си Айез Седай, все пак си глупаво момиче. Да влезеш в чужд сън е много опасно, освен ако тя не те познава и не те очаква. Това все пак е нейният сън, а не твоят. Там тази Аматера ще контролира всичко. Дори и теб.

А тя беше сигурна, че това е начинът. Дразнещо беше да разбере, че нещата не стоят така. А и това „глупаво момиче“…

— Не съм ви момиче — сопна се тя. Дощя й се да си дръпне плитката, но вместо това стисна юмрук на хълбока си. Странно защо, но напоследък й ставаше много неудобно, когато си дърпаше косата. — Аз бях Премъдрата на Емондово поле преди да… да стана Айез Седай… — сега пък едва не се запъна на лъжата си — …и съм казвала на жени на вашата възраст кога да си сядат и да мълчат. Ако знаете как да ми помогнете, кажете го, а не ми пробутвайте тези глупави приказки какво било опасно и какво не. Познавам опасността, щом я видя.

Изведнъж забеляза, че единичната й плитка се е раздвоила — по една плитчица над всяко ухо, и на всяка имаше завързана червена панделка. Поличката й беше къса, над коленете, и беше облечена в бяла блуза, падаща свободно като на Мъдрите, а обувките и чорапите й бяха изчезнали. Откъде се взе всичко това? Тя със сигурност не беше си помисляла, че се носи така. Егвийн припряно закри устата си с шепа. Слисана ли беше? Или се смееше?

— Неконтролираните мисли — каза Амис — наистина могат да ти създадат неприятности, Нинив Седай, докато не се научиш. — Въпреки спокойния й тон устните й леко се извиха в едва сдържана насмешка.

Нинив с усилие запази лицето си спокойно. Не беше възможно те да имат нещо общо с това. „Не може да имат!“ Тя впрегна усилия да върне предишния си облик и наистина се оказа усилие, сякаш нещо упорито я задържаше в този нелеп вид. Бузите й пламнаха. И изведнъж, тъкмо когато беше на ръба да се предаде и да помоли за съвет, или дори за помощ, дрехите и косата й си станаха както си бяха. С благодарност тя размърда пръстите си в здравите обувки. Наистина беше някаква нелепа, случайно изтървана мисъл. Във всеки случай нямаше намерение да изказва каквото и да било подозрение. Те бездруго изглеждаха твърде развеселени от неловкото положение, в което бе изпаднала, дори Егвийн. „Не съм дошла тук за някаква глупава надпревара. Но няма да им позволя да си вирят носовете.“

— Като не мога да вляза в съня й, не мога ли да я привлека в Света на сънищата? Трябва по някакъв начин да поговоря с нея.

— Не бихме те научили на това, дори и да знаехме как — отвърна Амис и придърпа ядосано шала на раменете си. — Това, което искате, е зло нещо, Нинив Седай.

— Тя ще бъде толкова безпомощна тук, колкото ти в нейния сън. — Тънкият глас на Баир прозвуча като свистене на желязна пръчка. — На сънебродниците от самото начало е запретено да довеждат други в съня. Казват, че така правел Тъмния в края на Приказния век.

Нинив неловко се размърда, но се помъчи да се успокои под твърдите им погледи. Не искаше Егвийн да си помисли, че я карат да се чувства неловко. Не че бяха успели. Ама как я гледаха само… Мъгливи или не, тези жени можеха да се преборят с погледи със самата Сюан Санче. Особено тази Баир. Не че я плашеха, но май беше по-добре да прояви разум.

— Двете с Елейн имаме нужда от помощ. Черната Аджа се е натъкнала на нещо, което може да навреди на Ранд. Ако го открият преди нас, сигурно ще могат да го контролират. Длъжни сме да ги изпреварим. Ако има нещо, с което бихте могли да ни помогнете, нещо, което можете да ми кажете… Каквото и да е.

— Айез Седай — каза Амис, — от вашите уста дори една молба за помощ звучи като настояване. — Нинив стисна устни… настояване? Та тя едва ли не на колене им се помоли. Настояване, как ли не!… Но айилката като че ли изобщо не го забеляза. Или предпочете да не го забележи. — И все пак опасност за Ранд ал-Тор… Не можем да позволим Сянката да го получи. Има един начин.

— Опасно е. — Баир поклати енергично глава. — Тази млада жена знае по-малко и от Егвийн, когато дойде при нас да се учи. Твърде опасно е за нея.

— Тогава може би аз да… — започна Егвийн, но двете тутакси я срязаха.

— Ти ще си довършиш обучението. Много пък си се разбързала да прескочиш това, което знаеш — каза Баир рязко и почти едновременно с Амис, чийто тон съвсем не беше по-ласкав:

— Ти не се намираш в Танчико, не познаваш мястото и не можеш да имаш нуждата на Нинив. Тя е ловецът.

Пред железните им очи Егвийн се присви и млъкна, а двете Мъдри се спогледаха. Най-сетне Баир сви рамене и оправи шала си — явно бе готова да си измие ръцете от цялата работа.

— Опасно е — каза Амис. Така говореха, сякаш и да се диша беше опасно в Тел-айеран-риод.

— Аз… — Нинив млъкна, понеже погледът на Амис се втвърди още повече. Не можеше и да допусне, че това е възможно. Задържайки здраво образа на това, в което бе облечена — разбира се, че те не можеха да имат нищо общо с промяната на дрехите й, но просто й се стори разумно да се увери, че роклята й си е същата — тя промени това, което се канеше да каже. — Аз… ще внимавам.

— Едва ли е възможно — каза сухо Амис. — Но друг начин не знам. Ключът е нуждата. Когато хората станат твърде много за една твърдина, налага се септата да се разцепи и тогава нуждата за вода ги води до нова твърдина. Ако не е известно вече такова място с вода, някоя от нас може да бъде призована да намери. Нуждата тогава е за подходяща долина или каньон, недалече от предишната, с вода. Съсредоточаването над тази нужда ще те отведе по-близо до това, което искаш. Съсредоточаването отново над нуждата ще те отведе още по-близо. Всяка стъпка те отвежда все по-близо, докато накрая не се озовеш не само в долината, но застанала до мястото, където ще се намери вода. За теб може да се окаже още по-трудно, защото не знаеш какво точно търсиш, макар че дълбочината на нуждата може да го замести. А и вече знаеш грубо къде се намира — някъде в този палат.

— Опасността е в следното, и трябва да си даваш сметка за това. — Мъдрата се наведе напрегнато към нея и започна да кове думите си в ума й с тон, не по-малко пронизващ от погледа й. — Всяка стъпка става на сляпо, със затворени очи. Не можеш да знаеш къде ще се озовеш преди да си отворила очи. А няма никаква полза от водата, ако се озовеш сред гнездо на усойници. Зъбите на една планинска усойница убиват насън също тъй бързо, както и наяве. А ми се струва, че тези жени, за които Егвийн говори, ще убиват още по-бързо и от змията.

— Аз съм го правила — възкликна Егвийн и Нинив я усети как подскочи, когато очите на айилките се извърнаха към нея. — Преди да ви срещна — добави тя припряно. — Преди да отидем в Тийр.

Нуждата. Сега, след като айилките й бяха предложили нещо, което можеше да използва, тя изпитваше към тях топлота.

— Трябва да държите Егвийн под око — каза им тя и прегърна приятелката си, за да покаже, че го мисли от сърце. — Вие сте права, Баир. Тя наистина ще се опита да направи неща, които още не е научила. Винаги си е била такава. — Странно защо Баир вдигна вежди и изгледа накриво не Егвийн, а нея.

— Не я намирам за такава — рече сухо Амис. — Сега тя е послушна ученичка. Така ли е, Егвийн?

Егвийн стисна упорито устни. Тези Мъдри май нищо не знаеха, ако си въобразяваха, че една жена от Две реки може да бъде наричана „послушна“. Но от друга страна, тя не отвърна нищо. Това беше неочаквано. Съвсем като Айез Седай бяха тези айилски жени, както изглеждаше.

Часът й изтичаше, а я загложди нетърпението да опита новия начин още сега. Ако Елейн я събудеше, можеха да минат часове, докато отново успее да заспи.

— След седем дни — каза тя — една от нас двете ще те срещне тук отново.

Егвийн кимна.

— След седем дни Ранд вече ще трябва да се е показал пред вождовете на кланове като Оня, що иде със Зората и всички айилци ще са застанали зад него. — Очите на Мъдрите леко помръднаха, а Амис намести шала си. Егвийн не го забеляза. — Светлината само знае какво е намислил да прави след това.

— След седем дни — каза Нинив — двете с Елейн ще трябва да сме измъкнали онова, което търси пасмината на Лиандрин. — Иначе най-вероятно Черната Аджа щеше да го притежава. Затова именно Мъдрите бяха несигурни дали айилците ще последват Ранд, а Егвийн — за намеренията му. Сигурност нямаше никъде. Но нямаше смисъл да притеснява Егвийн с нови съмнения. — Когато едната от двете ни те види следващия път, ще сме ги спипали и ще сме ги напъхали в чували да ги откарат в Кулата за съд.

— Постарай се да бъдеш предпазлива, Нинив. Разбирам, че не знаеш как, но все пак се постарай. Кажи го и на Елейн. Тя не е толкова… смела… като теб, но почти.

Амис и Баир сложиха по една ръка на раменете на Егвийн и трите изчезнаха.

Да се постараела да бъде предпазлива? Тя винаги си беше предпазлива. И какво точно се канеше да й каже Егвийн вместо това „смела“? Нинив здраво стисна ръце на гърди, за да устои на желанието да си дръпне плитката. Може би беше по-добре, че не знаеше.

Едва сега съобрази, че не беше казала на Егвийн за Егеанин. Но може би беше по-добре да не събужда спомените на Егвийн за пленничеството й. Нинив прекалено добре си спомняше кошмарите й седмици след като бе освободена, как се будеше с писъци и повтаряше, че никога вече няма да бъде окована. Най-добре беше да го остави да отлежи. Май щеше да е най-добре Егвийн изобщо да не среща сеанчанката. „Да я изгори дано тази жена! Огън да я изгори Егеанин! На пепел да я изгори дано!“

— Това не е най-умният начин да си използвам времето — каза си тя на глас. Думите отекнаха във високите колони. След като другите жени си бяха отишли, тези колони изглеждаха още по-застрашително отпреди, по-пригодно място за скривалище на невидими съгледвачи и на разни неща, които могат да скочат срещу теб. Време беше да се маха.

Най-напред обаче тя промени косата си на сноп дълги тесни плитчици, а роклята — на силно вталени гънки зелена коприна. Прозрачен воал покри устата и носа й. С гримаса тя добави мъниста от зелен нефрит, вплетени в тънките плитки. Ако някои от Черните сестри използваха откраднатите тер-ангреали, за да влязат в Света на сънищата, и я видеха в двореца на панархесата, щяха да я вземат просто за някоя тарабонка, която е дошла там в съня си. Някои от тях обаче я знаеха на външен вид. Тя вдигна шепа нанизани с мъниста плитчици и се усмихна. Светломедени. Не беше си давала сметка, че това е възможно. „Чудно как ли изглеждам? Дали все пак могат да ме познаят?“

Изведнъж до Каландор изникна високо огледало на стойка. Големите й кафяви очи се разшириха от изумление, розовата пъпчица на устата й се разтвори. Имаше лицето на Рендра! Чертите й затрепкаха напред-назад, очи и коса ставаха ту по-тъмни, ту по-светли; тя се напрегна и ги закрепи в цвета на тези на ханджийката. Сега никой нямаше да я познае. А Егвийн си мислеше, че не знае как да е предпазлива!

Тя затвори очи и се съсредоточи върху Танчико, върху двореца на панархесата, върху нуждата. Нещо опасно за Ранд, за Преродения Дракон, нуждата… Тел-айеран-риод около нея се… отмести… усети го, като леко приплъзване, и отвори нетърпеливо очи, за да види на какво се е натъкнала.

Намираше се в някаква спалня, голяма колкото шест в „Двора на трите сливи“. Белите гипсови стени бяха украсени с цветни фризове, от тавана на позлатени вериги висяха златни светилници. От високите стълбове на леглото се стелеха клони и листи — като балдахин над ложето. Жена почти на средна възраст стоеше вдървено с гръб на един от стълбовете откъм краката на ложето; беше доста красива, със същата пухкава устичка, която си бе придала Нинив. Над тъмните й плитки имаше корона със златни тривърхи листа с рубини и перли и с голям лунен камък, колкото гъше яйце, а около шията й висеше широк шарф, стигащ до коленете й и бродиран по дължина с дръвчета. Цялата бе плувнала в пот.

Тревожните й очи се бяха спрели на жената, изтегнала се на ниско канапе. Втората жена беше с гръб към Нинив и беше също тъй призрачна, както Егвийн преди малко. Беше ниска и слаба, с тъмна коса, падаща свободно на раменете й, с рокля с широки поли от бледожълта коприна, определено не по тарабонската мода. На Нинив не й беше нужно да види лицето й, за да знае, че има големи сини очи и лисичи черти, или да усети потоците на Въздух, придържащи жената за стълба на леглото, за да разбере, че вижда Темайле Киндероуд.

— Можеш да научиш много, когато използваш сънищата си, вместо да си губиш времето в празен сън — говореше Темайле с кайриенски акцент и се смееше. — Приятно ли ти е? Какво още да те науча? А, сещам се. „Любила съм хиляда моряка“. — Тя размаха пръст заканително. — И гледай да научиш правилно думите, Аматера. Знаеш, че не искам да… Какво зяпна?

Изведнъж Нинив осъзна, че жената, завързана на стълба — Аматера? панархесата? — е зяпнала в нея. Темайле се помръдна лениво, сякаш за да извърне главата си.

Нинив стисна очи. Нуждата.

Отместване.

Нинив се отпусна до една колона и загълта въздух, сякаш бе пробягала двадесет мили. Дори не се зачуди къде се е озовала. Сърцето й биеше лудо като барабан. На нея ще й говорят за гнездо на усойници. Темайле Киндероуд. За тази Черна сестра Амико твърдеше, че изпитвала удоволствие да причинява болка. Изпитваше го толкова явно, че бе накарала дори Черната Аджа да го обсъжда. А тя самата не бе успяла да прелее дори искрица. Щеше да свърши като украса на някой стълб до Аматера. „Светлина!“ Тя потръпна, като си го представи. „Успокой се! Ти вече си навън и дори Темайле да те е видяла, видяла е само хубавичка жена, която е изчезнала, все едно че е някоя обикновена тарабонка, попаднала случайно в Тел-айеран-риод за миг в съня си.“ Със сигурност Темайле не беше я видяла достатъчно, за да усети, че може да прелива — дори когато не можеше да го постигне, способността съществуваше и можеше да бъде усетена от жена, която я споделя. Само за миг. Недостатъчно, ако имаше късмет.

Сега поне знаеше положението на Аматера. Тя със сигурност не беше съюзничка на Темайле. Този начин на търсене вече си беше изплатил риска. Но все още недостатъчно. Тя с усилие възстанови дишането си и се огледа.

Редици тънки бели колони преминаваха по дължината и ширината на огромна зала с гладко излъскани бели каменни плочи на пода и позлатени топки на тавана високо горе. Дебело въже от бяла коприна обикаляше цялото помещение, окачено на високи до кръста пилони от тъмно лъскаво дърво, освен там, където можеше да препречи входовете с двойни арки. Стойки и открити бюфети обграждаха стените, с кости на странни животни по тях, и други открити стъклени сандъци на пода, също оградени с въжета. Главната изложбена зала на двореца, според описанието на Егвийн. Това, което търсеше, трябваше да е някъде тук, в тази зала. Следващата й стъпка нямаше да е толкова на сляпо, колкото първата. Тук със сигурност нямаше никакви усойници и никаква Темайле.

Изведнъж до един от стъклените сандъци с четири гравирани крака се появи красива жена. Не беше тарабонка. Тъмната й коса падаше свободно на вълни до раменете й. Но не това накара Нинив да зяпне. Роклята на жената изглеждаше като да е изтъкана от мъгла, ту сребриста и непроницаема, ту сивкава и толкова тънка, че показваше ясно крайниците и тялото й. Откъдето и да сънуваше тази жена, че се е озовала тук, тя със сигурност имаше твърде живо въображение, за да постигне това! Дори скандалното облекло на доманките, за което беше чувала, не можеше да се сравни с нейното.

Жената се усмихна към стъкления сандък и продължи към другия край на залата като спря да огледа нещо, което Нинив не можеше да различи от мястото си. Нещо тъмно върху бяла каменна поставка.

Нинив се намръщи и пусна шепата светли плитки. Жената щеше да изчезне всеки миг — малцина се задържаха за дълго в Тел-айеран-риод. Разбира се, нямаше никакво значение дали жената я е забелязала: тя определено не попадаше в списъка на Черните сестри. И все пак й се стори някак… Нинив усети, че отново е стиснала плитките си. Жената… Ръката й сама дръпна… силно… и тя зяпна удивена. Тази жена… „Защо, в името на Светлината?“

Облечената в мъгла жена продължаваше да стои пред бялата поставка. Нинив със сигурност никога не беше виждала тази жена. И все пак… Опита се да разтвори пръстите си, но те само се стиснаха още по-здраво. Със сигурност никога не беше… Със сигурност… Зъбите й понечиха да изтракат. Жената изглеждаше… Прииска й се да заплаче. Жената…

В главата й нахлуха образи и се взривиха и тя се отпусна на съседната колона безсилна, сякаш образите я притиснаха с физическа сила; очите й се изцъклиха. Отново го видя. Залата на падащите цветенца и онази могъщо обаятелна жена, обкръжена от сиянието на сайдар. Тя самата и Елейн, как бърборят като малки момиченца, как се надпреварват коя да отговори по-първа и как казват всичко, което знаят. Колко ли бяха издали? Трудно й беше да възстанови подробностите, но смътно си спомняше, че не беше казала някои неща. Не защото го искаше — беше готова всичко да каже на тази жена, да направи всичко, която тя поиска от нея. Лицето й пламна от срам и от гняв. Ако бе успяла да скрие някои дреболии, това беше само защото бе толкова — нетърпелива! — да отговори на последния въпрос, който онази й бе подхвърлила.

„Това е безсмислица — проговори тъничък гласец някъде в тила й. — Ако тя е Черна сестра, за която не знам, защо не го е предала на Лиандрин? А е могла. Бяхме тръгнали подире й като агънца.“

Гневът й накара този гласец да замлъкне. Една Черна сестра я беше накарала да танцува като кукла на конци, а после й беше казала да забрави. Заповядала й бе да забрави. И тя го беше забравила! Добре. Сега тази жена щеше да разбере какво значи да се изправи пред нея, когато помни!

Преди да успее да посегне към Верния извор, до съседната колона изведнъж се появи Биргит, с късо бяло палто и широки жълти панталони, стегнати в глезените. Биргит или може би някоя жена, сънуваща, че е Биргит, със златна коса, сплетена в дебела плитка. Вдигнала предупредително пръст пред устните си, тя посочи Нинив, а после с тревога портите с двойни арки зад тях. Яркосините й очи изгледаха Нинив умоляващо, а после тя изчезна.

Нинив поклати глава. Която и да беше тази жена, тя самата нямаше време. Разтвори се за сайдар и се извърна, изпълнена до предел с Единствената сила и с праведен гняв. Жената, облечена в мъгла, я нямаше. Нямаше я! Защото онази златокоса глупачка я бе разсеяла! Може би тя поне все още беше някъде наоколо и я чакаше. Загърната в Силата, Нинив закрачи през изхода, който й беше показала Биргит.

Златокосата жена я чакаше в пищно застлан коридор, незапалените златни светилници изпускаха миризма на ароматно мазило. Сега Биргит държеше сребърен лък, колчан със сребърни стрели бе увиснал на кръста й.

— Коя си ти? — попита я гневно Нинив. Смяташе да й даде възможност да се обясни. И след това да й даде урок, който да не забрави никога! — Да не си същата глупачка, която стреля по мен в Пустошта, твърдейки, че е Биргит? Тъкмо се канех да понауча една от Черната Аджа на добро държане, а ти й помогна да ми се измъкне!

— Аз съм Биргит — каза жената. Беше се подпряла на лъка си. — Това поне е името, което сигурно знаеш. А урок трябваше да получиш ти, тук, както и в Триделната земя. Помня животите, които съм живяла, сякаш са изписани на добре прочетена книга, колкото по-стари, толкова по-забулени в сумрак, но добре помня, когато се сражавах на страната на Луз Терин. Никога не ще забравя лицето на Могедиен, както не ще забравя и това на Ашмодеан, мъжа, в чиито ръце ти едва не попадна в Руйдийн.

Ашмодеан? Могедиен? Онази жена преди малко е била една от Отстъпниците? Отстъпница в Танчико! И още един в Руйдийн, в Пустошта! Егвийн със сигурност щеше да каже нещо, ако знаеше. Но нямаше как да я предупреди, не и в следващите седем дни. Гняв — и сайдар — забушуваха в нея.

— Какво правиш тук? Знам, че всички вие изчезнахте, след като Рогът на Валийр ви призова, но вие сте… — Думите й заглъхнаха в потрес от това, което щеше да изрече, но другата жена спокойно довърши вместо нея.

— Мъртви? Онези от нас, които сме обвързани към Колелото, не сме мъртви така, както са мъртви другите. Има ли по-добро място за нас да чакаме, докато Колелото отново ни втъче за нов живот, отколкото е Светът на сънищата? — Биргит внезапно се разсмя. — Ето че започвам да говоря като философ. А помня, че почти във всеки свой живот се раждах като просто момиченце, което се хваща за лъка. Аз съм стрелец и нищо повече.

— Ти си героиня на стотици приказки — каза Нинив. — И аз видях какво направиха твоите стрели във Фалме. Сеанчанските приливи на Силата не ви засегнаха. Биргит, ние сме изправени прел една дузина Черни Аджа. И също тъй — пред една от Отстъпниците, както изглежда. Можем да се възползваме от твоята помощ.

Другата жена отвърна с гримаса — смутена и изпълнена със съжаление.

— Не мога, Нинив. Не мога да докосна плътския свят преди Рогът да ме призове отново. Иначе Колелото отново ще ме заплете навън, в живота. Ако го стори в този миг, ще видиш само едно бебенце, гугукащо до майчината гръд. Колкото до Фалме, там Рогът ни призова. Там ние не бяхме както теб, в плът. Затова Силата не можеше да ни засегне. Но тук всичко е част от съня и Единствената сила би могла да ме унищожи също така лесно, както теб. Дори по-лесно. Казах ти — аз съм стрелец и понякога — воин. Нищо повече. — Пищната й златна плитка се люшна. — Не знам дори защо ти обяснявам. Не би трябвало дори да разговарям с теб.

— Но защо? Ти и преди говори с мен. А и Егвийн смяташе, че те е виждала. Ти си била, нали? — Нинив се намръщи. — Откъде знаеш името ми? Или просто знаеш нещата?

— Знам това, което виждам и чувам. Наблюдавах те и слушах винаги, когато успявах да те намеря. Ти и другите две жени, както и младежът с неговите вълци. Според предписанията не може да говорим с никой, който знае, че е попаднал в Тел-айеран-риод. Но въпреки това злото броди в съня също както в света на плътта и вие, които се борите с него, ме привличате. Макар да знам, че не мога да сторя почти нищо, усещам, че ми се иска да ви помогна. Но не мога. Това нарушава предписанията, предписания, които са ме задържали през толкова много превъртания на Колелото, че в своите най-стари, най-смътни спомени аз знам, че вече съм живяла стотици, хиляди пъти. Дори само говоренето ми с теб нарушава предписанията така силно, както някой закон.

— Наистина — изрече дрезгав мъжки глас.

Нинив подскочи и едва не изплющя като бич със Силата. Мъжът, който се беше появил до Биргит, беше мургав и с яки мускули, две дълги-дълги дръжки на мечове стърчаха над раменете му. От това, което бе слушала за Биргит, само мечовете бяха достатъчни, за да познае в него Гайдал Кайн. Но докато светлоликата златокоса Биргит беше красива като в легендите, той определено не беше. По-скоро беше най-грозният мъж, когото Нинив бе виждала — с широко плоско лице, с много голям, месест нос и уста като твърда черта. Биргит обаче му се усмихна; жестът й, когато го докосна по бузата, съдържаше нещо много повече от нежност. Изненадващо бе, че той изглеждаше по-нисък. А колкото и да беше набит и мускулест, създаваше впечатлението, че е много по-висок.

— Били сме свързани почти винаги — каза Биргит на Нинив, без да откъсва очите си от Кайн. — Обикновено той се ражда много преди мен — така че аз разбирам, че и моето време наближава, когато престана да го намирам тук — и обикновено, когато за първи път го срещна в плът, го ненавиждам. Но почти винаги завършваме с любов или женитба. Проста историйка, но мисля, че сме я извъртели поне в хиляда вариации.

Кайн не обърна внимание на Нинив, все едно че тя не съществуваше.

— Предписанията съществуват основателно, Биргит. Нищо друго освен конфликти и бедствия не е произлизало, когато са били нарушавани. — Гласът му наистина беше грубоват. Нямаше нищо общо с този на мъжа от легендите.

— Навярно не мога да гледам безучастно попълзновенията на злото — отвърна тихо Биргит. — Или пък просто отново жадувам за света в плът. Много време мина, откакто се родихме за последен път. Сянката отново се надига, Гайдал. Надига се тук. Трябва да се борим с нея. Тъкмо затова сме обвързани с Колелото.

— Когато Рогът ни призове, ще се бием. Когато Колелото нн втъче, ще се сражаваме. Но не преди това! — Той я погледна навъсено. — Забрави ли какво ти обеща Могедиен, когато следвахме Луз Терин? Аз я видях, Биргит. Тя ще разбере, че си тук.

Биргит се извърна към Нинив.

— Ще ти помогна с каквото мога, но не очаквай много. Тел-айеран-риод е единственият ми свят, а тук мога да направя по-малко и от теб.

Нинив примигна: мургавият едър мъж изобщо не беше се помръднал, доколкото тя можеше да забележи, но изведнъж се бе оказал на две крачки от тях и точеше един от мечовете си. Що се отнасяше до него, Биргит просто говереше на въздуха.

— Какво можеш да ми кажеш за Могедиен, Биргит? Трябва да разбера каквото мога, за да й устоя.

Все така подпряна на лъка си, Биргит се намръщи замислено.

— Да устоиш срещу Могедиен е трудно, и не само защото тя е Отстъпница. Тя се крие и не поема рискове. Напада само когато види слабост у другия и се придвижва само в сенките. Ако се бои от поражение, просто побягва. Не е от онези, които ще се бият докрай, дори да съществува възможност да спечели битката. Само възможността не е достатъчна за Могедиен. Но не я взимай за твърде лесен противник. Тя е като змия, пълзяща сред висока трева, изчакваща момента да те клъвне, с по-малко състрадание дори от змията. Не я подценявай, особено тук. Ланфеар винаги е имала претенции, че Тел-айеран-риод е нейно владение, но Могедиен може да прави тук разни неща много по-добре и от Ланфеар, макар да не притежава силата на Ланфеар в плътския свят. Не мисля, че би рискувала да се изправи срещу Ланфеар.

Нинив потръпна и страхът, борещ се с гнева й, й помогна да задържи Силата. Могедиен. Ланфеар. Тази жена говореше така безгрижно за двете Отстъпнички, че…

— Биргит, какво ти е обещала Могедиен?

— Тя знаеше коя съм, макар аз самата все още да не го знаех. Как — не знам. — Биргит погледна към Кайн; той изглеждаше погълнат в точенето на меча си, но тя въпреки това сниши глас. — Обеща ми да плача тук сама, докато се върти Колелото. Каза го като факт, който просто все още не се е случил.

— И въпреки това си готова да помогнеш.

— С каквото мога, Нинив. Не забравяй, че ти казах да не очакваш много. — Тя отново погледна мъжа, точещ меча си. — Пак ще се срещнем, Нинив. Ако си предпазлива и оцелееш. — Тя вдигна лъка си и се приближи до Кайн, прегърна го и му нашепна нещо на ухото. Кайн се засмя и и двамата изчезнаха.

Нинив поклати глава. Предпазлива. Всички й напомняха да е предпазлива. Легендарна героиня, обещала да й помогне, само че не можела да направи много. И една от Отстъпниците — в Танчико.

Мисълта за Могедиен и за онова, което й бе причинила, усили гнева й така, че Силата запулсира в нея като слънце. Изведнъж тя се озова обратно в огромната зала, където стоеше преди малко, едва ли не надявайки се жената да се е върнала. Но в залата нямаше друго живо същество освен нея. Гняв и Силата забушуваха през нея, докато не й се стори, че кожата й ще се пръсне и ще почернее. Могедиен или която и да е от Черните сестри сега можеше да я усети много по-лесно, докато държеше Силата, отколкото иначе, но тя въпреки това я удържа. Почти й се дощя да я намерят, за да може да ги удари. Темайле най-вероятно все още се намираше в Тел-айеран-риод. Ако се върнеше в онази спалня, щеше да се разправи с Темайле веднъж и завинаги. Щеше да й даде да разбере… и да предупреди останалите. Това бе достатъчно, за да я накара да изръмжи.

На какво се бе усмихнала Могедиен? Тя пристъпи към сандъка — голяма стъклена кутия, поставена върху резбована маса — и надникна в него. В кръг под стъкления капак бяха подредени шест различни статуетки. Висока една стъпка фигурка на гола жена, крепяща се на пръстите на единия крак, танцуваща, цялата изваяна в плавни линии, и пастир, наполовина по-малък, свирещ на гайда, преметнал кривака си на рамо, и една овчица в нозете му. Толкова не си подхождаха, колкото всеки други две. Но тя не се усъмни кое всъщност бе предизвикало усмивката на Отстъпницата.

В центъра на кръга, върху лакирана в червено подложка, беше поставен диск, голям колкото мъжка длан, разделен от виеща се линия. Едната половина сияеше по-бяла и от сняг, а другата бе по-черна от катран. Знаеше, че е изработен от куендияр. Беше виждала подобни, а такива съществуваха само седем. Един от печатите на затвора на Тъмния, средоточие на една от ключалките, държащи го далече от света, в недрата на Шайол Гул. Това навярно бе не по-маловажно откритие от нещото, което заплашваше Ранд. Това трябваше да се отнеме от Черната Аджа.

Изведнъж тя забеляза отражението си. Капакът на сандъка беше от фино стъкло и даваше съвършено отражение, макар и леко замъглено. Тъмнозелени копринени гънки очертаваха тялото й така, че се открояваше всяка извивка на гръдта, на бедрото и ханша. Дълги светли плитки, заплетени с нефритени мъниста, очертаваха личице с големи кафяви очи и сочни розови устни. Сиянието на сайдар не се виждаше, разбира се. Така предрешена, дори тя самата не можеше да се познае, но носеше около себе си ярък белег, който просто крещеше, че е Айез Седай.

— Мога да бъда предпазлива — промърмори тя. Но въпреки това го задържа още един миг. Силата, която я изпълваше, бе като живот, кипящ в крайниците й, всички удоволствия, които бе познавала, сякаш се процеждаха през плътта й. Накрая усещането, че се държи глупаво, отслаби яростта й и тя се освободи. А може би бе потиснала гнева си дотолкова, че не можеше повече да я задържи.

Каквато и да бе причината, нямаше да й помогне в търсенето. Онова, което търсеше, трябваше да се намира в тази огромна зала, сред изложените многобройни експонати. Отмествайки поглед от онова, което й бе заприличало на кости на някакъв зъбат гущер, десет разкрача дълъг, тя затвори очи. Нуждата. Опасността за Преродения Дракон, за Ранд. Нуждата.

Отместване.

Стоеше от вътрешната страна на бялото копринено въже, обикалящо покрай стените, до ръба на бял каменен пиедестал, допиращ се до роклята й. Това, което лежеше върху него, на пръв поглед изобщо не изглеждаше опасно — огърлица и две съединени гривни от черен метал — но това беше най-близкият до нея предмет. По-близо не можеше и да бъде. „Освен ако не седна върху него“ — помисли си тя кисело.

Протегна ръка да го докосне… Болка. Мъка. Страдание… Отдръпна се стресната, ахна, грубите чувства все още отекваха в главата й. И най-смътните съмнения се стопиха. Това търсеше Черната Аджа. И щом като то все още се намираше върху този пиедестал в Тел-айеран-риод, значи се намираше и там, в будния свят. Беше ги надвила. Белият каменен пиедестал.

Извърна се бързо и се взря в стъкления сандък, пазещ печата от куендияр, определи на око мястото, където се бе озовала, когато за първи път видя Могедиен. Жената беше гледала към този пиедестал, към гривните и нашийника. Могедиен трябваше да знае. Но…

Всичко около нея се завъртя, затрептя и заглъхна.

— Събуди се, Нинив — мърмореше Елейн и разтърсваше раменете й. — Вече трябва да е минал един час. Аз също искам да поспя. Събуди се или така ще ме ядосаш, че набързо ще опиташ хубаво ли е да ти напъхат главата в леген с вода.

Очите на Нинив се ококориха.

— Ако тя знае какво е, защо не им го е дала? Ако те знаят коя е тя, защо трябва да го гледа в Тел-айеран-риод? Нима и тя се крие от тях?

— За какво говориш?

Нинив се надигна трескаво, опря гръб на таблата на леглото и придърпа надолу копринената си риза.

— Сега ще ти кажа за какво говоря.

Устата на Елейн зяпна, докато Нинив й описваше какво се е получило от срещата й с Егвийн. Търсенето с помощта на нуждата. Могедиен. Биргит и Гайдал Кайн. Черната метална огърлица и гривните. Ашмодеан и Пустошта. Един от печатите на затвора на Тъмния в двореца на панархесата. Елейн се отпусна изнемощяла на крайчеца на постелята дълго преди Нинив да стигне до Темайле и панархесата — подхвърлено почти между другото. Както и до епизода с предрешването й в облика на Рендра. Ако лицето на Нинив не беше сериозно, Елейн щеше да си помисли, че слуша някое от налудничавите сказания на Том.

Егеанин, приседнала с кръстосани крака, с ръце на коленете, я гледаше почти с неверие. Елейн се надяваше Нинив да не започне пак кавга, че е освободила китките й.

Могедиен. Това беше най-ужасяващата част. Една от Отстъпниците в Танчико. Една от Отстъпниците, заплела Силата около тях, накарала ги да й издадат всичко, Елейн изобщо не си го спомняше. Но само мисълта за това бе достатъчна да я заболи корем.

— Не знам дали Могедиен — „Светлина, нима наистина е могла просто така да влезе и да ни…“ — дали се крие от Лиандрин и другите, Нинив. Но според това, което ти е казала за нея Биргит — „Светлина, Биргит й е давала съвет!“ — изглежда, е възможно.

— Каквито и да ги е намислила Могедиен — отвърна мрачно Нинив, — смятам да се оправя с нея. Освен това така или иначе трябва да им измъкнем печата, както и тази огърлица и гривните.

Елейн поклати глава.

— Но как е възможно някакъв накит да е опасен за Ранд? Сигурна ли си? Те някакъв вид тер-ангреал ли са? Как точно изглеждаха?

— Като огърлица и гривни — сопна се отегчено Нинив. — Две свързани гривни, направени от някакъв черен метал, и широка огърлица, като черен нашийник… — Тя изведнъж погледна Егеанин.

Тъмнокосата жена невъзмутимо коленичи и каза:

— Никога не съм чувала за ай-дам, направен за мъж, или за нещо подобно на това, което описваш. Никой не се опитва да контролира мъж, който може да прелива.

— Точно за това е — въздъхна Елейн. — „О, Светлина, колко се надявах, че изобщо не съществува.“ Но Нинив поне го бе намерила първа. Поне имаха шанс да попречат да бъде използван срещу Ранд.

Очите на Нинив се присвиха, забелязали развързаните ръце на Егеанин, но тя го премълча.

— Могедиен трябва да е единствената, която знае. Иначе изглежда безсмислено. Ако успеем да измислим начин да се промъкнем в двореца, ще можем да вземем печата и… каквото е там. А ако успеем да измъкнем и Аматера, то легионът на панархесата, градската стража и навярно Белите плащове ще го затворят за Лиандрин и нейните дружки. Няма да могат да се измъкнат с преливане! Въпросът е да проникнем, без да ни забележат.

— Измислила съм няколко неща за това — каза й Елейн, — но се боя, че мъжете ще ни създадат затруднения.

— Ти мъжете ги остави на мен — изсумтя Нинив. — Аз… — Откъм коридора се чу силно трополене и някакъв мъж извика. Също така внезапно отново се възцари тишина. Отвън пазеше Том.

Елейн се втурна към вратата да я отвори, прегръщайки сайдар. Нинив скочи от леглото и се завтече след нея, последвана от Егеанин.

Том тъкмо се надигаше от пода, държеше се за главата. Джюйлин с тоягата си и Бейл Домон с кривака си се бяха изправили над някакъв русоляв мъж, проснат на пода в несвяст.

Елейн се затича към Том и се опита да му помогне. Той й се усмихна благодарно, но упорито отблъсна ръцете й.

— Нищо ми няма, дете. — Нищо му нямало? А тази цицина на главата му? — Този тип вървеше по коридора и изведнъж ме изрита по главата. Заради кесията ми, предполагам. — Просто така. Ритнали го по главата, а на него нищо му нямало.

— И щеше да я вземе — обади се Джюйлин, — ако не бях решил да намина да видя дали Том няма нужда от почивка.

— Май че аз го реших — промърмори Домон. Но този път поне не се изгледаха чак толкова враждебно.

Едва след миг Елейн осъзна защо. Нинив и Егеанин се бяха озовали в коридора по долни ризи. Джюйлин оглеждаше и двете одобрително, което би предизвикало неприятности, ако го видеше Рендра, въпреки че поне се стараеше да го прикрие. Домон обаче изобщо не положи усилие да скрие откровеното си одобрение към Егеанин — бе скръстил ръце, облизваше устни по най-отвратителен начин и я оглеждаше отгоре до долу.

Двете жени бързо си дадоха сметка в какво положение са се оказали, макар че реакциите им бяха коренно различни. Нинив, в тънката си бяла коприна, изгледа хващача на крадци заканително и закрачи с изправен гръб към стаята си. Егеанин, чиято ленена риза беше значително по-дълга и по-дебела от тази на Нинив — Егеанин, която беше самото олицетворение на суровост, докато беше пленничка, и която се сражаваше като Стражник — същата тази Егеанин се ококори, бузите й пламнаха и тя ахна ужасена. Елейн зяпна слисана как сеанчанката нададе смъртен писък и буквално се метна към стаята.

По коридора с трясък се разтвориха врати и от тях занадничаха рошави глави. След което моментално се скриха и вратите отново се затръшнаха — гостите бяха видели мъжа, проснат на пода, и другите, застанали край него. Последва влачене и трополене, което подсказваше, че хората се залостват с легла и гардероби.

Доста след това главата на Егеанин се показа от вратата. Сеанчанката все още бе изчервена. Елейн така и не я разбра. Вярно, че беше по долна риза, но тя все пак я покриваше не по-зле от тарабонската рокля на Елейн. И все пак Джюйлин и Домон нямаха право да ги зяпат с такъв копнеж. Тя фиксира двамата с поглед, който трябваше тутакси да ги постави на място.

За съжаление Домон така се бе залисал в подхилкване и потъркване на горната си устна, че не я забеляза. Джюйлин обаче я видя и макар че въздъхна тежко, както правеха мъжете, когато сметнеха, че са онеправдани, се наведе над русокосия нападател. Доста обаятелен мъж беше — хубавец и строен.

— Познавам го — възкликна Джюйлин. — Това е същият, който се опита да ме ограби. Така поне си помислих — добави той по-бавно. — На съвпадения не вярвам. Освен ако Преродения Дракон вече не е дошъл в този град.

Елейн и Нинив се спогледаха намръщено. Със сигурност непознатият не можеше да е наемник на Лиандрин — Черната Аджа едва ли щеше да прибегне до услугите на мъже, които се промъкват по коридорите повече от… Повече, отколкото биха наели улични побойници. Елейн погледна въпросително Егеанин. Погледът на Нинив беше още по-настоятелен.

— Сеанчанец е — каза след пауза Егеанин.

— Опит за освобождаване? — промърмори сухо Нинив, но другата жена поклати глава.

— Не се съмнявам, че е търсил мен, но не за да ме освобождава, струва ми се. Ако той знае — или дори подозира, — че съм пуснала Бетамин на свобода, би поискал да… поговори с мен. — Подозрението на Елейн, че става дума за нещо повече от дружески разговор, се потвърди, когато Егеанин добави: — Може би ще е най-добре да му прережете гърлото. Той може да се опита да създаде и на вас неприятности, ако реши, че сте ми приятелки, или ако разбере, че сте Айез Седай. — Иллианският контрабандист я изгледа смаяно, а челюстта на Джюйлин увисна. Том на свой ред закима, смущаващо умислен.

— Сега не сме тук да режем сеанчански гърла — каза Нинив от прага с тон, който сякаш допускаше, че по-късно това може да се промени. — Бейл, Джюйлин, изхвърлете го зад хана. Докато се събуди, късмет ще има, ако са му оставили поне долните дрехи. Том, намери Рендра и й кажи, че искаме да ни донесат силен чай в Залата на падащите цветенца. И я попитай, моля те, дали случайно не й се намира върбова кора или акъм. Ще ти приготвя нещо за главата. — Тримата мъже я зяпнаха. — Хайде, движение! — сопна им се тя. — Чака ни работа. — Тя едва изчака Елейн да влезе, после затръшна вратата и започна да навлича роклята си. Егеанин се пъхаше в своята, сякаш мъжете още я гледаха.

— Най-добре е да не им обръщаш внимание. Егеанин — каза Елейн. Стори й се непривично да съветва жена, която беше по-възрастна и от Нинив, но колкото и да беше опитна сеанчанката в други неща, явно нямаше никакъв опит с мъжете. — Иначе само ги окуражаваш още повече. И аз не знам защо — призна си тя, — но е така. Ти си беше покрита съвсем прилично. Наистина.

— Прилично ли? Аз да не съм прислужничка? Да не съм танцьорка на ший! — Тя се намръщи смутено. — Макар че той е доста симпатичен. Досега не бях си мислила така за него.

Зачудена какво ли е да си танцьорка на ший, Елейн пристъпи до нея да й помогне с копчетата.

— Рендра ще трябва да ти каже едно-друго, ако си решила да пофлиртуваш с Джюйлин.

Тъмнокосата жена я погледна смаяно през рамо.

— Хващача на крадци? Имах предвид Бейл Домон. Добре сложен мъж. Но… контрабандист — въздъхна тя със съжаление. — Нарушава законите.

Да, вкусовете бяха нещо непредвидимо. Нинив определено беше влюбена в Лан, а неговото лице беше твърде каменно и застрашително… но Бейл Домон? Този човек беше почти толкова широк, колкото и висок, дебел като същински огиер!

— Дърдориш като Рендра, Елейн — скастри я Нинив, докато закопчаваше роклята си. — Ако си свършила с брътвежите за мъже, може би ще пропуснеш новата шивачка, каквато със сигурност си си намерила? Трябва да съставим планове. Ако чакаме, докато се върнат мъжете, те пак ще се опитат да поемат всичко в ръцете си, а нямам време за губене да ги поставям на мястото им. Свърши ли вече с нея? Ела помогни на мен.

Елейн закопча набързо последното копче на Егеанин и съвсем хладно пристъпи към Нинив. Тя не говореше за мъже и рокли. Във всеки случай изобщо не толкова, колкото Рендра. Нинив я изгледа намръщено, когато тя дръпна рязко роклята й, за да се оправи с копчетата. Тесният троен ред на гърба беше необходимост, а не само за украса. Нинив позволяваше на Рендра да я уговаря за тези най-модно вталени корсажи. И после ще й разправя, че други прекарвали всичкото си време в мислене само за дрехи. Тя определено мислеше и за други неща.

— Помислила съм как можем да влезем в двореца незабелязани, Нинив. Можем да станем почти невидими.

Докато говореха, намръщената Нинив се поотпусна. Самата тя също бе измислила начин да се влезе в двореца. Когато Егеанин вметна няколко съображения, Нинив сви устни, но забележките на сеанчанката бяха разумни и дори тя не можеше да ги отхвърли просто така. Докато се подготвят да слязат в Залата на падащите цветенца, вече бяха уточнили плана си и нямаха никакво намерение да позволят на мъжете да го променят и на йота. Могедиен, Черната Аджа или който там въртеше работите в двореца на панархесата, скоро щяха да се провалят, без дори да разберат какво става.