Силата на сянката

Глава 48Отказано предложение

Ранд погледна надолу към Авиенда — тя крачеше до стремето на Джейде-ен в тежките си поли и с увит около главата кафяв шал. Големите синьо-зелени очи светнаха нагоре към него изпод широкия шал — тя сякаш съжаляваше, че го няма копието, заради което Мъдрите я бяха сгълчали, че го е взела по време на тролокското нападение.

— Такъв тип жена ли ти харесва? — попита го с презрение Авиенда.

Понякога го караше да се чувства неловко, че язди, докато тя върви пеша, но се беше опитвал да повърви с нея и краката му скоро започваха да плачат за конски гръб. Понякога — много рядко — успяваше да я придума да се качи зад него, като й се оплакваше, че от това непрекъснато навеждане, за да си говорят, го заболява гърбът. Язденето на кон, както се оказа, не нарушаваше обичая чак толкова, но все пак това, че не използваш собствените си крака да те носят, я задържаше в повечето случаи спешена. Едно изсмиване от страна на някой от айилците, особено от страна на някоя Дева, или дори извръщане на погледа беше достатъчно, за да я накара мигом да скочи от гърба на Джейде-ен.

— Тя е мекушава, Ранд ал-Тор. Слаба.

Той се озърна назад към белия фургон, предвождащ кервана на амбулантите, съпътстван днес отново от Девите Джиндо. Изендре беше на капрата с Кадийр и коларя, седнала на дебелото коляно на амбуланта и опряла брадичка на рамото му, а той държеше син копринен слънчобран, за да я заслони — и себе си също — от печащото слънце. Макар и облечен в бяло палто, Кадийр непрекъснато бършеше тъмното си лице с голяма кърпа, по-измъчен от жегата, отколкото тя, в лъскавата си, прилепнала плътно по тялото й рокля, подхождаща по цвят на слънчобрана. Ранд не беше съвсем сигурен, но му се струваше, че тъмните й очи са приковани в него над прозрачния шал, увит около лицето и главата й. Тя като че ли гледаше все в него. Но на Кадийр, изглежда, му беше все едно.

— Не мисля, че Изендре е мекушава — отвърна той кротко и намести шуфата около главата си: тя наистина донякъде предпазваше от знойното слънце. Беше отказал да навлече всякакво друго айилско облекло, колкото и да беше по-пригодно тук от червеното му палто. Каквато и да бе кръвта му, каквото и да значеха дамгите по ръцете му, той не беше айилец и не искаше да се преструва на такъв. Каквото и да му предстоеше да направи, смяташе да държи здраво на тази макар и скромна проява на приличие. — Не, не бих казал, че е мекушава.

На капрата на втория фургон дебелата Кейле и веселчунът Натаил пак спореха за нещо. Натаил държеше поводите, въпреки че не можеше да кара така добре като човека, който обикновено вършеше тази работа. Понякога той също поглеждаше към Ранд — бързо и някак крадешком. Но пък като помисли човек, всеки го правеше. Дългата колона на Джиндо от другата страна на кервана, Мъдрите зад тях, с Моарейн, Егвийн и Лан. А му се струваше, че и откъм по-далечната и по-дебела колона на Шайдо немалко глави също бяха обърнати към него. Сега вече това не го изненадваше. Той беше Оня, що иде със Зората. Всички искаха да разберат какво се кани да направи. Много скоро щяха да разберат.

— Мекушава — изсумтя Авиенда. — Виж, Елейн не е мекушава. Ти принадлежиш на Елейн. Не бива да галиш с поглед това превзето слугинче с млечна кожа. — Тя разтърси ядно глава и замърмори повече на себе си. — Нашите обичаи я стъписвали. Не можела да ги приеме. Какво ме интересува дали може? Не искам да имам нищо общо с това! Не може да бъде! Ако можех, бих те взела за гай-шайн и бих те предала на Елейн!

— А защо Изендре трябва да приема обичаите на Айил?

Ококореният поглед, който тя му хвърли, беше изпълнен с такова изумление, че почти го разсмя. Тя незабавно се навъси, сякаш я беше обидил по някакъв начин. Айилките със сигурност не бяха по-лесни за разбиране от другите жени.

— Ти определено не си от мекушавите, Авиенда. — Това тя трябваше да го приеме за комплимент; пък и наистина понякога беше корава като точиларски камък. — Обясни ми пак за тези надзорнички на покривите. Ако Руарк е вожд на клана Таардад и глава на твърдта Студени скали, как става така, че твърдината е на жена му, а не негова?

Тя го изгледа гневно и малко по-продължително, после каза:

— Защото тя е надзорница на покрива, каменоглав влагоземецо. Един мъж не може да притежава покрив, както не може да притежава земя! Понякога вие, влагоземците, ми изглеждате пълни диваци.

— Но ако Лиан е надзорница на покрива на Студени скали, защото е жената на Руарк…

— Това е друго! Наистина ли не можеш да го разбереш? И едно дете го разбира! — Тя си пое дълбоко дъх и намести шала около лицето си. Беше хубава жена, само дето в повечето случаи го гледаше така, сякаш беше извършил някакво престъпление срещу нея. Какво можеше да е то, той така и не разбираше. Белокосата Баир с набръчканото лице и както винаги сдържана в приказките си за Руйдийн, най-накрая, при това доста неохотно, му беше казала, че Авиенда не е влизала сред стъклените колони: нямало да го направи, докато не се подготвела да стане Мъдра. Тогава защо го мразеше? Това беше загадка, чийто отговор му се искаше да разбере.

— Ще го подхвана от друга посока — замърмори тя към него. — Когато една жена е готова за женене, ако вече не притежава покрив, семейството й построява такъв. В деня на сватбата й новият й мъж я отнася от семейството й на раменете си, като братята му задържат сестрите й, но на прага той я пуска долу и я моли за разрешение да влезе. Покривът е неин. Тя може да…

Тези лекции бяха най-приятното нещо през единадесетте дни и нощи след тролокското нападение. Все пак отначало тя не говореше съвсем охотно, освен при поредната си тирада за уж лошото му отношение към Елейн и по-късно една притеснителна лекция, целяща да го убеди, че Елейн е съвършената жена. Не и преди да подхвърли на Егвийн мимоходом, че щом Авиенда изобщо не желае да говори с него, би му се искало поне да престане да го гледа така втренчено. Само след час една облечена в бяло гай-шайн дойде да повика Авиенда.

Каквото и да й бяха наговорили Мъдрите, тя се върна трепереща от гняв и настоя — настоя?! — да й позволи да му обясни за айилските нрави и обичаи. Несъмнено с надеждата, че той ще им даде някаква нишка за разгадаване на плановете му с въпросите си. След змийските потайности на Тийр откровеността, с която Мъдрите го шпионираха, беше направо играчка. Въпреки това със сигурност беше разумно от негова страна да научи това, което може, а и разговорите с Авиенда всъщност можеха да са и приятни, особено в онези редки случаи, в които тя като че ли забравяше, че го презира по някаква незнайна причина. Разбира се, всеки път, когато тя усетеше, че са започнали да разговарят като хора, а не като пленник и тъмничар, беше склонна да избухва, нажежена до бяло, все едно че я беше вкарал в капан.

И все пак дори така разговорите им бяха приятни в сравнение с всичко останало в това пътуване. Изблиците й на гняв дори бяха започнали да му се струват забавни, макар той да проявяваше благоразумие да не й го показва. Макар да виждаше в него мъж, когото мрази, поне беше така обладана от омразата си, че не виждаше в него Оня, що иде със Зората или Преродения Дракон, а просто Ранд ал-Тор. Поне знаеше какво мисли за него. Не като Елейн, с едно писмо, от което ушите му почервеняха, и другото, написано в същия ден, което го бе накарало да се чуди дали не са му израснали нокти и рога на тролок.

Мин като че ли беше единствената от познатите му жени, която не беше оплела мозъка му на кълбо. Но тя беше в Кулата — поне беше в безопасност там, — а това бе едно от местата, които той смяташе да отбягва. Понякога си мислеше, че животът щеше да е по-прост, ако можеше да отбягва жените изобщо. Напоследък и Авиенда беше започнала да се промъква в сънищата му, сякаш Мин и Елейн не му стигаха. Жените овързваха чувствата му на възли, а сега умът му трябваше да е бистър. Бистър и хладен.

Отново се улови, че поглежда към Изендре. Тя леко му махна с връхчетата на пръстите си зад ушите на Кадийр; сигурен беше, че пълничките й устни се разтвориха в усмивка. „О, да. Опасно е. Трябва да съм хладен и корав като стомана. Остра стомана.“

Единадесет дни и нощи, и дванадесетият ден минаваше, а нищо друго не беше се променило. Дни и нощи странни скални образувания и увенчани с плоски плочи каменни стълбове, издутини като гъби, щръкнали от напуканата, обжарена земя, пресечена от безразборно сякаш разхвърляни хълмове. Дни на парещо слънце и раздиращ вятър, нощи на кършещ костите хлад. Доколкото изобщо се мяркаше растителност, тя като че ли се състоеше единствено от тръни и шипове, или само като я пипнеше човек, пареше люто. За някои от тях Авиенда му казваше, че са отровни. Този списък, изглежда, беше по-дълъг от списъка на едливите. Оскъдната вода беше скрита в извори и щерни, но Авиенда му сочеше някои растения и му обясняваше, че ако се изкопае дълбока дупка под тях, ще се напълни малка ямичка, достатъчна да поддържа живота на един-двама души, и други, които можеха да се дъвчат заради киселата им влажна месеста част.

Една нощ лъвове убиха два от товарните коне на Шайдо и ревяха в тъмнината, докато ги прогонваха от плячката им, след което изчезнаха в клисурите. Един водач на фургон раздразни малка кафява змия, когато си правеха лагер на втората вечер. След това Авиенда я нарече „двустъпа“ и змията явно си заслужаваше името, защото човекът изпищя и падна по очи на втората крачка мъртъв. По този повод Авиенда му изброи отровни змии, паяци и гущери. Отровни гущери! Веднъж му намери един, дълъг две стъпки и дебел, с жълти спирали, преминаващи по бронзовите му люспи. Натисна го нехайно с мекия си ботуш, напъха ножа си в тънката му сплескана глава и го задържа така, за да покаже на Ранд бистрата мазна течност, капеща от костеливите ръбове на устата му. Казвал се гара, обясни му тя, и можел да хапе през ботуш; можел и бик да убие. Имаше, разбира се, и по-лоши твари. Гара всъщност бяха мудни и безопасни, стига да не допуснеш глупостта да ги настъпиш. Когато отхвърли големия гущер от ножа си, жълтото и бронзът се сляха с напуканата глина. О, да! Просто не бъди глупав да стъпваш върху него.

Моарейн делеше времето си между Мъдрите и Ранд, като обикновено се опитваше да го накара да й разкрие плановете си със своите айезседайски хитрини.

— Колелото тъче така, както то само пожелае — беше му казала тя тази заран с хладен и спокоен глас, но тъмните й очи бяха грейнали. — Но един глупак може да се заплете и удуши в Шарката. Много внимавай да не заплетеш примка за собствения си врат. — Беше се сдобила със светла пелерина, почти бяла като на гай-шайн, която чак блестеше на слънцето, а под широката качулка бе увила около челото си снежнобял шал.

— Никакви примки за врата си не правя. — Той се разсмя и тя така рязко изви Алдийб, че кобилата за малко щеше да изрита Авиенда, и препусна в галоп към групата на Мъдрите.

— Глупаво е да ядосваш една Айез Седай — измърмори Авиенда. — Не мислех, че си глупав.

— Тепърва ще разберем дали съм, или не съм — отвърна й той и вече не му беше до смях. Глупав ли? Човек трябва да поема и някои рискове. — Тепърва ще трябва да разберем.

Егвийн рядко оставяше Мъдрите и крачеше с тях не по-малко, отколкото яздеше Мъгла, като понякога вземаше някоя от тях на гърба на кобилата си. Той бе разбрал, че тя се представя за пълноправна Айез Седай пред тях. Амис, Биар, Сеана и Мелайне, изглежда, го приемаха с точно такава готовност, както и тайренците, макар и не по същия начин. Понякога една или друга от тях започваше да спори с нея толкова гръмко, че той можеше да отличи виковете им от над сто крачки разстояние. Почти по същия начин, както спореха с Авиенда, въпреки че те като че ли по-скоро я хокаха, отколкото спореха, но пък, от друга страна, те и с Моарейн понякога спореха доста разгорещено. Особено слънцекосата Мелайне.

На десетата заран Егвийн най-сетне престана да носи косата си на две плитки, след като Мъдрите й поговориха най-дълго от всички пъти досега, усамотени встрани, докато техните гай-шайн сгъваха палатките, а Ранд оседлаваше Джейде-ен. Ако не я познаваше по-добре, щеше да си помисли, че Егвийн държи главата си сведена в усилие да прояви кротост, въпреки че тази дума беше уместна за нея само в сравнение с Нинив. И може би Моарейн. Изведнъж Егвийн плесна с ръце, засмя се и запрегръща Мъдрите една по една, след което припряно започна да си развързва плитките.

Когато попита Авиенда какво става — тя, разбира се, беше седяла пред палатката му, когато се събуди — айилката промърмори кисело:

— Решили са, че е порасла… — Млъкна внезапно, хвърли му изпепеляващ поглед, скръсти ръце и продължи с хладен глас: — Това е работа на Мъдрите, Ранд ал-Тор. Питай тях, ако искаш, но се подготви да чуеш, че не те засяга.

Егвийн е порасла за какво? За косата си? Глупости. Авиенда не пожела и дума повече да му каже по въпроса. Вместо това изстърга късче сивкав лишей от една скала и започна да му описва как да наложи рана с него. Жената твърде бързо усвояваше поведението на Мъдрите и това не му допадаше. Самите Мъдри привидно не му обръщаха почти никакво внимание. Разбира се, нямаше и нужда да го правят, след като Авиенда му беше кацнала на рамото, уж за да му говори.

Останалите айилци, във всеки случай Джиндо поне, с всеки изминал ден ставаха все по-малко дръпнати и може би все по-малко неспокойни относно онова, което означаваше за тях Оня, що иде със Зората, въпреки че единствено Авиенда разговаряше с него по-продължително. Всяка вечер Лан идваше да потренират с мечове, а Руарк го учеше на копията и на странния начин, по който айилците умееха да се бият с ръце и крака. Стражникът знаеше нещичко от това изкуство и се включваше в упражненията. Повечето от останалите отбягваха Ранд, особено водачите на фургони, които вече бяха научили, че той е Преродения Дракон — мъж, който може да прелива, и го гледаха така, все едно виждаха Тъмния. Не и Кадийр обаче или веселчунът.

Почти всяка заран, откакто бяха тръгнали, амбулантът го настигаше, яхнал едно от мулетата от фургоните, които тролоците бяха подпалили, и лицето му изглеждаше още по-тъмно заради дългия бял шал, вързан на главата му и провиснал на врата му. Пред Ранд той беше самото олицетворение на почтителността, но студените му нетрепващи очи правеха извития му като кука нос действително да прилича на орлов клюн.

— Милорд Дракон — започна той на заранта след нападението и отри потта от лицето си с вечно извадената носна кърпа, след което помръдна неловко върху старото седло, което беше намерил отнякъде за мулето. — Нали мога да ви наричам така?

Обгорените останки на трите фургона се стапяха в далечината на юг и с тях — гробовете на двама от хората на Кадийр и на много повече айилци. Тролоците бяха извлечени настрани и оставени на пустинните боклукчии — скимтящи същества с големи уши — Ранд не разбра дали са едри лисици, или дребни кучета; приличаха отчасти и на едното, и на другото — и лешояди с червеникави криле, някои от които продължаваха да кръжат високо във въздуха, сякаш се бояха от труповете.

— Наричай ме както си искаш — отвърна му Ранд.

— Милорд Дракон, тъкмо се бях замислил над това, което казахте вчера. — Кадийр се огледа, сякаш се боеше да не го подслушват, въпреки че Авиенда беше с Мъдрите и най-близките уши се намираха на петдесет крачки разстояние при собствените му фургони. Тъй или иначе той приглуши гласа си почти до шепот и нервно отри лицето си. Очите му обаче си останаха непроменени. — Това, което казахте, че познанието е ценно, защото то постила пътя към величието. Вярно е.

Ранд го изгледа продължително, без да мига.

— Ти каза това, не аз — отвърна той най-сетне.

— Е, може и аз да съм бил, но е вярно, нали, милорд Дракон? — Ранд кимна и амбулантът продължи шепнешком, а очите му отново зашариха да уловят някой скрит подслушвач. — И въпреки това в познанието може да се крие опасност. Да дадеш повече, отколкото ще получиш. Човек, който продава знание, трябва не само да държи на своята цена, но и да се предпазва. Нещо като уверения и подсигуровки срещу… враждебни реакции. Не сте ли съгласен?

— Да не би да разполагаш със знание, което искаш да… продадеш, Кадийр?

Дебелият мъж погледна намръщено към кервана си. Кейле беше слязла да повърви малко пеша въпреки усилващата се жега, покрила тлъстините си с бяло и с бял дантелен шал върху гребените от слонова кост, вплетени в грубата й тъмна коса. От време на време хвърляше резки погледи към двамата яздещи един до друг мъже и лицето й от това разстояние беше напълно неразгадаемо. Все пак изглеждаше странно толкова едра жена да върви така леко. Изендре се беше качила на капрата на първия фургон и ги наблюдаваше открито.

— Тази жена ще ми съсипе животеца — промърмори Кадийр. — Може би да поговорим пак по-късно, милорд Дракон, ако нямате нищо против. — Той сръга здраво мулето, препусна към челния фургон и се метна в движение на седалката на капрата със смайваща ловкост, след което привърза юздите на мулето за една желязна халка и двамата с Изендре се скриха вътре и повече не се показаха, докато не спряха за нощувка.

Върна се на следващия ден, както и още пъти, когато видеше, че Ранд е сам, и все намекваше за някакво знание, което можел да продаде на подходяща цена, стига да се уговорят нужните гаранции. Веднъж стигна дотам, че заяви, че всичко — убийство, измама, каквото и да е — можело да бъде опростено в замяна на знание, и изглежда, много се изнерви, след като Ранд не пожела да се съгласи с него. Каквото и да искаше да продаде, явно държеше на пълната закрила на Ранд за всякакво прегрешение, което можеше да е извършил някога.

— Не знам дали искам да купувам знание — казваше му Ранд често. — Винаги стои въпросът за цената, нали така? Възможно е да не мога да платя някои цени.

А първата вечер Натаил придърпа Ранд настрана. Огньовете бяха запалени и миризмите от гозбите се носеха сред ниските шатри. Веселчунът изглеждаше почти толкова нервен, колкото Кадийр.

— Какви неща само съм замислил за теб — каза той, попоглеждайки косо към Ранд. — За твоята история би трябвало да се съчини величествен епос. Преродения Дракон. Оня, що иде със Зората. Човек на кой знае колко пророчества в този Век и в бъдните. — Той придърпа наметалото си и цветните кръпки потръпнаха на лекия нощен полъх. Здрачът в Пустошта беше кратък; нощта и студът настъпваха бързо и заедно. — Как се чувстваш със своята предречена съдба? Трябва да го знам, ако ще съчинявам този епос.

— Как се чувствам? — Ранд огледа лагера и силуетите на Джиндо, щъкащи между шатрите. Колко ли от тях щяха да загинат преди всичко да свърши? — Уморен. Чувствам се уморен.

— Едва ли може да се нарече героично чувство — промърмори Натаил. — Но предвид съдбата ти, може да се очаква. Целият свят, яхнал на раменете ти, повечето хора искат да те убият, ако им се удаде възможност, останалите — глупци, които смятат да те използват, да те яхнат към властта и славата.

— Натаил, ти какъв си?

— Аз ли? Аз съм прост веселчун. — Човекът вдигна пеша на разноцветното си наметало и му го показа като доказателство. — Не бих заел мястото ти за нищо на света, не и при тази орис, която го съпътства. Смърт или лудост, или и двете заедно. „Кръвта му по скалите на Шайол Гул…“ Така се казва в Каретонския цикъл, Пророчествата за Дракона, нали? Че ще трябва да умреш, за да спасиш глупците, които ще въздъхнат с облекчение, чуят ли за твоята смърт. Не, не бих приел това за всичката слава, че и отгоре.

— Ранд — каза Егвийн, изниквайки от сгъстяващия се мрак. Беше загърната в светлото си наметало. — Дойдохме да видим дали се крепиш сред Изцеряването и целия този ден в тази жега.

С нея беше Моарейн с лице, прикрито под дълбоката качулка на пелерината й, а също така Баир, Амис, Мелайне и Сеана, с глави, загърнати в тъмни шалове. Всички се взираха в него, спокойни и студени като нощта. Дори Егвийн. Тя все още не беше придобила онази айезседайска безвременност, но имаше погледа на Айез Седай.

Отначало той не забеляза Авиенда, пристъпваща зад останалите. За миг му се стори, че долови състрадание на лицето й, но то изчезна веднага щом тя забеляза, че я гледа. Въображение. Той наистина беше уморен.

— Друг път — каза Натаил на Ранд и погледна жените накриво. — Ще поговорим друг път. — И се отдалечи с лек поклон.

— Бъдещето ли те човърка, Ранд? — каза тихо Моарейн, след като веселчунът се махна. — Пророчествата говорят на цветист, скрит език. Те не винаги означават това, което изглежда, че казват.

— Колелото тъче така, както само пожелае — каза й той. — Аз ще направя това, което трябва. Запомни го, Моарейн. Ще направя това, което съм длъжен. — Тя, изглежда, остана доволна. При Айез Седай беше трудно да разбереш. Едва ли щеше да е доволна, когато научеше всичко.

Натаил се върна на следващата вечер, и на следващата, и по-следващата, и все говореше за епоса, който щял да съчини, но беше тръгнал по някаква болна жилка, все ровеше и ровеше как Ранд смятал да се справи с лудостта и смъртта. Неговото съчинение, изглежда, щеше да бъде трагично. Ранд определено нямаше желание да измъкне страховете си наяве. Това, което се таеше в сърцето и ума му, можеше да си остане заровено там. Най-сетне веселчунът, изглежда, се отегчи да го слуша да казва: „Ще направя каквото трябва да направя“ и престана да идва. Изглежда, не искаше да съчини епоса си, освен ако не е пълен с болезнено чувство. Изглеждаше отчаян, когато за последен път си тръгна — наметалото му яростно се развя зад него.

Този тип беше странен, но ако го поставиш до Том Мерилин, май всички веселчуни бяха странни. Натаил определено проявяваше други веселчунски черти. Например определено имаше много високо мнение за себе си. На Ранд му беше все едно дали ще го назовава с титли, но Натаил се обръщаше към Руарк и Моарейн така, сякаш му бяха равни. В това отношение си приличаха с Том като две капки вода. Освен това изобщо отказа да прави представления за Джиндо и прекарваше повечето време от нощта в лагера на Шайдо. Шайдо били повече, обясняваше той на Руарк, сякаш това беше най-очевидното нещо на света. По-голяма публика. Това не се хареса на никого от Джиндо, но дори Руарк нямаше какво да направи. В Триделната земя на един веселчун беше позволено почти всичко с изключение на убийство.

Авиенда прекарваше нощите си при Мъдрите и понякога вървеше с тях около час денем, и всички се струпваха около нея, дори Моарейн и Егвийн. Отначало Ранд си помисли, че сигурно я съветват как да се оправя с него, как да измъкне това, което искат, от устата му. Но после един ден една огнена топка, голяма колкото кон, изведнъж избухна пред групата на Мъдрите и продължи да се върти и тътне напред, прорязвайки бразда по съсухрената земя, докато най-сетне не намаля и не изгасна.

Неколцина от водачите на фургони дръпнаха рязко поводите на своите стреснати, цвилещи екипажи и се развикаха уплашено. Глух ропот премина през Джиндо, които зяпаха смаяни напред, както и пред Шайдо, но двете колони продължиха да се движат, без да се спират. Истинската възбуда се възцари при групата на Мъдрите: четирите се бяха струпали около Авиенда и очевидно всички заговориха една през друга, като енергично махаха с ръце. Моарейн и Егвийн също се опитаха да се намесят. Дори без да ги чува, Ранд разбра, че Амис ги скастри недвусмислено, размахвайки яростно пръст да стоят настрана.

Зяпнал в черната бразда, протегнала се права като стрела половин миля напред, Ранд се отпусна в седлото си. Учеха Авиенда да прелива. Разбира се. Точно това правеха. Той изтри потта от челото си с опакото на ръката. Когато огнената топка изникна и се затъркаля, той инстинктивно се беше пресегнал към Верния извор. Беше все едно да се опиташ да гребнеш вода със съдрано сито. Беше все едно да хванеш въздуха. Един ден това можеше да се случи, когато Силата ще му трябва отчаяно. Трябваше да се научи, не само защото ако не го направеше, Силата щеше да го убие преди да му се наложи да се тревожи, че ще полудее; трябваше да се научи, защото трябваше да я използва. Да се научи да я използва; да я използва, за да се научи. Изсмя се така гръмко, че неколцина от Джиндо го погледнаха притеснено.

По всяко време през тези единадесет дни и нощи компанията на Мат щеше да му е приятна, но Мат изобщо не се приближаваше до него за повече от минута-две, дръпнал надолу широката периферия на плоската филцова шапка, за да пази очите си от слънцето, и хванал копието с черната дръжка с изковано от Силата острие — като къс закривен меч.

— Ако лицето ти почернее още малко на слънцето, наистина ще се превърнеш в айилец — казваше му той през смях, или: — Да не си решил да прекараш остатъка от живота си тук? Цял свят ни чака от другата страна на Драконовата стена. Вино? Жени? Забрави ли за всички тези неща?

Но Мат изглеждаше много притеснен и не беше склонен да говори за Руйдийн и за това, което им се беше случило там. Само при споменаването на обгърнатия в мъгла град ръката му се свиваше на черната дръжка и той твърдеше, че не помни нищо за пътуването си през тер-ангреала — а след това противоречеше на себе си, като казваше: „Стой настрана от това нещо, Ранд. То изобщо не е като онова в Камъка. Те мамят. Да ме изгори дано, по-добре изобщо да не бях го виждал!“

Единствения път, когато Ранд спомена за Древния език, той се сопна:

— Да те изгори дано, нищо не знам за проклетия Древен език!

И препусна в галоп назад към фургоните на амбулантите.

Там Мат прекарваше повечето си време в хвърляне на зарове с кочияшите — докато те не осъзнаха, че печели много по-често, отколкото губи, независимо кои зарове използва — в продължителни приказки с Кадийр и Натаил по всякакъв повод, както и в задирянето на Изендре. Ясно беше какво си мисли още първия път, когато й се ухили и оправи шапката си — беше на заранта след тролокската атака. Заговаряше я почти всяка вечер колкото можеше по-продължително и веднъж толкова лошо се убоде, докато късаше бели цветчета от един бодлив храст, че два дни едва можеше да държи юздите, още повече че отказа на Моарейн да го Цери. Изендре не че точно го окуражаваше, но ленивата й знойна усмивка едва ли беше пресметната и да го откаже. Кадийр виждаше — и не казваше нито дума, въпреки че понякога проследяваше Мат с поглед на лешояд. Други обаче коментираха.

Един късен следобед, след като мулетата бяха разпрегнати, а Ранд разседлаваше Джейде-ен, Мат застана с Изендре в рехавата сянка на един от покритите с платнища фургони. Застана много близо. Клатейки глава, Ранд се загледа, докато четкаше пъструшкото. Слънцето грееше ниско на хоризонта и високите канари хвърляха дълги сенки през бивака.

Изендре опипваше прозрачния воал на главата си, сякаш си мислеше разсеяно дали да не си го свали, усмихваше се и пълничките й устни бяха разцъфнали, готови за целувка. Окуражен, Мат се ухили самоуверено и пристъпи още по-близо. Тя пусна шала и бавно поклати глава, но подканящата й усмивка не изчезна. Никой от двамата не чу стъпките на приближаващата се Кейле, съвсем леки въпреки теглото си.

— Това ли ви се е дощяло, драги ми господине? Нея ли искате? — Двамата подскочиха настрани един от друг при звука на сладникавия й глас, а тя се засмя. — Сделка ти предлагам, Матрим Каутон. Една тарвалонска марка и тя е твоя. Такава като нея струва поне две, тъй че си на чиста печалба.

Мат направи гримаса и се озърна, сякаш му се дощя да е където и да е другаде, но не и там.

Изендре обаче бавно се обърна срещу Кейле — като пума, изправила се срещу мечка.

— Много далече отиваш, дърто — изрече тя тихо, присвила очи. — Няма да търпя повече езика ти. Внимавай. Или искаш да те оставим тук, в Пустошта?

Кейле се изсмя широко, но смехът не докосна пъстрите й очи, блеснали между тлъстините на бузите й.

— Нима?

Изендре кимна решително и каза:

— Една тарвалонска марка. — Гласът й беше железен. — Ще се погрижа аз да си вземеш тарвалонската марка преди да сме те оставили. Жалко само, че няма да мога да те видя как ще я изпиеш. — Обърна гръб и закрачи към челния фургон, без този път изобщо да се полюшва изкусително, и се скри вътре.

Кейле гледаше след нея с неразгадаемо изражение, после рязко се обърна към Мат, който в този момент тъкмо се канеше да се скатае някъде.

— Малцина са ми отказвали предложение веднъж, камо ли два пъти. Ти да внимаваш да не си го сложа на ума, че да направя нещо за това. — Засмя се, пресегна се и го ощипа по бузата с дебелите си пръсти така здраво, че той присви очи от болка, след което се обърна към Ранд. — Кажи му, милорд Дракон. Имам чувството, че на тебе по̀ ти е ясно колко опасно е да пренебрегнеш една жена. Онова айилско момиче, което те следва навсякъде и те гледа толкова сърдито например. Чувам, че принадлежиш на друга. Може пък да се чувства пренебрегната.

— Съмнявам се, госпожо — отвърна сухо той. — Авиенда ще забие нож в ребрата ми, ако повярва, че съм си помислил за нея по този начин.

Огромната жена се разсмя гръмовно. Мат трепна, щом тя отново посегна към него, но този път тя само го потупа по бузата, която преди малко бе ощипала.

— Видя ли, драги ми господине? Пренебрегнеш ли предложение на някоя жена, може нищо да не си помисли, но може и… — тя махна с ръка, все едно че забива шиш — може и ножът. Урок, който всеки мъж може да научи. А, милорд Дракон? — Задавена от смях, тя се затича да види дали мъжете са се погрижили за мулетата.

Мат разтри бузата си и промърмори:

— Те всички са луди. — И тръгна нанякъде. Но така и не престана да задиря Изендре.

И така продължи единадесет дни и на дванадесетия. На два пъти се натъкнаха на други стоянки — груби каменни постройки също като стоянката Имре, разположени за лесна отбрана на стръмния скат на някой рид. При едната намериха повече от триста овце и пастири, които се слисаха от това, което разбраха за Ранд, не по-малко, отколкото че в Триделната земя са се появили тролоци. Другата се оказа празна; не нападната, а просто никой не я използваше. На няколко пъти Ранд забеляза в далечината кози, овце или дребни говеда със светла козина и дълги рога. Авиенда му обясни, че стадата принадлежали на околните твърдини на септи, но той не видя хора, както и никакви постройки, заслужаващи названието твърдина.

Течеше дванадесетият ден, плътните колони на Джиндо и Шайдо се точеха от двете страни на групата на Мъдрите, фургоните на амбулантите се поклащаха край тях, Кейле и Натаил се караха, а Изендре все така поглеждаше към Ранд, седнала в скута на Кадийр.

— …та така — довърши обяснението си Авиенда. — Би трябвало вече да си разбрал за надзорницата на покрива.

— Не съвсем — призна Ранд. Осъзна, че от известно време беше слушал само звука на гласа й, не думите. — Но не се съмнявам, че действа безупречно.

Тя го изгледа гневно.

— Когато се ожениш — рече айилката със стиснати устни, — с Драконите по ръцете ти, доказващи кръвта ти, ще следваш ли тази кръв, или ще настоиш да притежаваш всичко освен роклята, в която е облечена жена ти, като някой дивак влагоземец?

— Нещата изобщо не стоят така — възрази той — и всяка жена там, откъдето идвам, би счупила главата на мъж, който би си въобразил подобно нещо. Все едно, не смяташ ли, че това трябва да се уреди между мен и тази, за която аз реша да се оженя?

Тя се навъси още повече.

За негово облекчение, Руарк се приближи тичешком от челото на колоната.

— Пристигнахме — обяви с усмивка айилецът. — Твърдината Студени скали.