Прероденият дракон

Глава 6 Ловът започва

Перин не очакваше да заспи, но изстиналото варено, с което се бе натъпкал — решимостта му по отношение на корените бе изтраяла само докато не подуши остатъците от вечерята — и умората го събориха в леглото. И да беше сънувал нещо, не помнеше. Събуди се, когато Лан го разтърси за раменете. Утрото, процеждащо се през отворената врата, превръщаше Стражника в сянка, окъпана в светлина.

— Ранд го няма — бе единственото, което каза Лан, преди да излезе тичешком, но то беше предостатъчно.

Перин се измъкна от постелята и бързо навлече дрехите си. Навън се мяркаха само шепа шиенарци — извличаха с конете си труповете на тролоците, но се движеха така, сякаш едва бяха станали от болничната постеля. На всяко тяло му трябваше време, за да си възвърне силата, изразходена от Лечителството.

Стомахът на Перин изръмжа, а носът му задуши вятъра с надеждата, че някой се е захванал да готви. В момента беше готов да яде корените с вкус на ряпа дори и сурови, ако се наложеше. Но долови само останалата във въздуха воня на заклан мърдраал, миризмите на мъртви тролоци и на хора, живи и мъртви, на коне и дървета. И на мъртви вълци.

Колибата на Моарейн, високо на отсрещния склон, изглежда, се беше превърнала в център на трескава дейност. Мин се шмугна вътре, а след няколко мига навън изхвърча Масема, последван от Юно. Едноокият се затича сред дърветата към отвесната скална стена зад колибата, докато другият шиенарец закуцука надолу по склона.

Перин се запъти към колибата. Докато прецапваше ручея, пресрещна Масема. Лицето на шиенареца беше изнурено, а очите му изглеждаха по-хлътнали от всякога. Внезапно той вдигна ръка и хвана Перин за ръкава.

— Ти си от неговото село — каза дрезгаво Масема. — Трябва да знаеш. Защо господарят Дракон ни изостави? Какъв грях сторихме?

— Грях ли? Какво говориш? За каквото и да си е тръгнал Ранд, то няма нищо общо с това, което сте сторили.

Масема обаче изглеждаше неудовлетворен. Не пусна ръкава на Перин и се взря в лицето му, сякаш се надяваше да разчете отговорите там. В левия ботуш на Перин започна да прониква ледена вода.

— Масема — каза той предпазливо. — Каквото и да е направил господарят Дракон, то е било според плана му. Господарят Дракон няма да ни изостави. — „А дали наистина? Аз на негово място щях ли?“

Масема кимна умислено.

— Да. Да, сега разбирам. Тръгнал е сам, за да пръсне мълвата за своето завръщане. Ние също трябва да я разпространим. Да. — И закуцука през потока, без да спира да си мърмори.

Шляпайки с подгизналите си ботуши, Перин се заизкачва към колибата на Моарейн и почука. Отговор не последва. Той се поколеба за миг и влезе.

Външната стаичка, където спеше Лан, беше тясна и просто обзаведена, също като колибата на Перин, с грубо сковано легло до стената, няколко окачалки за принадлежностите му и една лавица. През разтворената врата проникваше малко светлина и затова на лавицата бяха запалени смолисти борови трески, напъхани в цепнатините на скални парчета. Те изпускаха тънки струйки дим, който се стелеше на облак под тавана. Носът на Перин се сбърчи от миризмата. Главата му почти опираше в ниския таван. А главата на Лоиал направо се триеше в него, макар огиерът да беше приседнал на ръба на леглото на Лан и да се бе сгушил, за да се смали. Туфестите му уши помръднаха притеснено. Мин седеше с кръстосани крака на пръстения под до вратата към стаята на Моарейн, а самата Айез Седай крачеше, потънала в размисъл. Три крачки напред и три назад, само с това разполагаше, но използваше енергично тясното пространство и спокойствието, изписано на лицето й, не съответстваше на бързите й нервни крачки.

— Масема май ще се побърка — каза Перин.

— Според мен вече е побъркан — изсумтя Мин.

Моарейн спря пред него, стиснала устни. Гласът й беше тих. Прекалено тих.

— Масема ли е най-важното нещо в ума ти тази заран, Перин Айбара?

— Не. Бих искал да узная кога е напуснал Ранд, и защо. Видял ли го е някой, когато е тръгнал? Знае ли някой накъде е тръгнал? — Той се насили да срещне погледа й също толкова решително и твърдо, но не беше лесно. Стърчеше над нея, но тя беше Айез Седай. — Това някой от твоите кроежи ли е, Моарейн? Ти ли му дърпаше юздите, докато не стана толкова нетърпелив, че да е готов да направи всичко, да тръгне накъдето и да е, само да не стои тук озаптен? — Ушите на Лоиал щръкнаха и той махна предупредително с дебелопръстата си ръка.

Моарейн изгледа Перин, килнала глава настрани, и единственото, което той можа да направи, бе да се сдържи да не сведе поглед.

— Не е мое дело — промълви тя. — Напуснал е по някое време през нощта. Кога, как и защо, все още се надявам да разбера.

Раменете на Лоиал се надигнаха от тиха въздишка на облекчение. Твърде тиха за един огиер, и все пак прозвуча като пара, изригнала от повърхността на нажежено желязо.

— Никога не гневи Айез Седай — прошепна той на себе си, но го чуха всички. — По-добре да прегърнеш слънцето, отколкото да разгневиш Айез Седай.

Мин се пресегна и подаде на Перин сгънат къс хартия.

— Лоиал отишъл да го види, след като снощи го сложихме да легне, и Ранд го помолил да му даде перо, хартия и мастило.

Ушите на огиера трепнаха и той се навъси загрижено. Дългите му вежди провиснаха по бузите му.

— Не знаех какво се кани да прави. Наистина не знаех.

— Знаем — каза Мин. — Никой не те вини, Лоиал. Моарейн погледна хартията намръщено, но не се опита да спре Перин да начете написаното. Беше с почерка на Ранд.

И това беше всичко. Без подпис. Не се налагаше Перин да се чуди какво има предвид Ранд под „той“. За Ранд, както и за всички тях, можеше да има само един „той“. Баал-замон.

— Оставил го е пъхнато под вратата — каза Мин с плътен глас. — Взел е стари дрехи, които шиенарците проснали да се изсушат, и флейтата си. Никой от стражите не го е видял да напуска, а само до снощи можеха да забележат и пълзяща мишка.

— А и да бяха го видели, какво от това? — каза Моарейн спокойно. — Нима някой от тях би спрял самия Дракон или би го предизвикал? Някои от тях — Масема например — са готови да прережат собствените си гърла, ако господарят Дракон им заповяда.

Перин я изгледа.

— Да си очаквала нещо друго? Те са се заклели да го следват. В името на Светлината, Моарейн, той никога нямаше да се обяви за Дракона ако не беше ти. Какво друго очакваш от тях? — Тя не отговори и той продължи по-тихо: — Ти убедена ли си, Моарейн? Че той наистина е Прероденият Дракон? Или просто го смяташ за един от онези, които можете да използвате преди Единствената сила да го убие или да го накара да обезумее?

— По-спокойно. Перин — обади се Лоиал. — Недей толкова сърдито.

— Ще се успокоя, когато тя ми отговори. Е, Моарейн?

— Той е това, което е — отвърна тя рязко.

— Ти каза, че Шарката рано или късно ще го изведе на правия път. Това ли е, което става сега, или той просто се опитва да избяга от теб? — За миг си помисли, че е отишъл прекалено далеч — тъмните й очи блеснаха от гняв, но отказа да отстъпи. — Е?

Моарейн си пое дъх.

— Това, разбира се, може да е избраното от Шарката, но аз не смятах да го оставям да тръгне сам. Въпреки всичката си сила в много отношения той е беззащитен като бебенце и също толкова невеж за света. Да, той прелива, но няма контрол над това дали Единствената сила ще се влее в него винаги, когато посегне, и едва се справя, когато се влее. Самата сила ще го убие, преди да е обезумял, ако не се научи да я контролира. Все още му предстои толкова много да учи! Той иска да бяга, преди да се е научил да ходи.

— Извърташ, Моарейн — изсумтя Перин. — Ако той наистина е това, което твърдиш, че е, не ти ли е хрумвало, че би могъл да знае много повече от теб?

— Той е това, което е — отвърна тя твърдо. — Но аз трябва да го запазя жив, ако ще прави нещо. Той няма да изпълни никакви пророчества, ако умре, а дори и да успее да избегне Мраколюбците и тварите на Сянката, хиляда други ръце са готови да го съсекат, и ще им бъде съвсем достатъчен повод намекът и за една стотна от това, което е. Но ако това бе всичко, пред което би могъл да се изправи, нямаше да се тревожа толкова. Трябва да се мисли и за Отстъпниците.

Перин се сепна. Лоиал изстена.

— Тъмния и всички Отстъпници са оковани в Шайол Гул… — започна Перин, но тя не го остави да довърши.

— Печатите са охлабили, Перин. Някои от тях са счупени, макар светът още да не знае за това. Не бива и да знае. Бащата на лъжите не е на свобода. Все още. Но докато печатите охлабват все повече и повече, кои ли Отстъпници биха могли вече да са се освободили? Ланфеар? Самаил? Ашмодийн или Бе-лал, или Рахвин? Или самият Ишамаел, Излъстителя на надеждата? Всички те са били тринадесет, Перин, и са оковани със запечатването, но не в тъмницата, задържаща Тъмния. Тринадесет от най-могъщите от Приказния век, най-немощните от които са били десетки пъти по-силни от днешните живи Айез Седай, които и понятие си нямат за знанията от Приказния век. И всеки от тях се е отрекъл от Светлината и е обрекъл душата си на Сянката. Ами ако те са на свобода и го чакат там, отвън? Няма да им позволя да сложат ръка на него.

Перин потръпна, отчасти от последните й думи, режещи като ледена стомана, отчасти от мисълта за Отстъпниците. Не искаше да си помисля и за един Отстъпник, бродещ на свобода по широкия свят. Майка му го беше плашила с тези имена като малък. „Ишамаел прибира момченцата, които не казват истината на майките си. Ланфеар дебне в нощта да грабне момченца, които не си лягат навреме.“ Това, че сега бе голям, не помагаше, не и когато знаеше, че те наистина съществуват. Не и когато Моарейн твърдеше, че могат да са на свобода.

— Оковани в Шайол Гул — прошепна той и му се дощя да можеше отново да го повярва. Отново разтревожено погледна писмото на Ранд. — Сънища. Той вчера също ми приказваше за сънища. Моарейн го доближи и се взря в лицето му.

— Сънища ли? — Лан и Юно влязоха, но тя им махна с ръка да мълчат. Малката стаичка стана още по претъпкана, с петима души в нея, без да се брои огиерът. — Ти какви сънища си сънувал през последните няколко нощи, Перин? — Не обърна внимание на възраженията, че със сънищата му всичко е наред, а настоя: — Кажи ми какъв необичаен сън си сънувал напоследък? Кажи ми. — Погледът й го стисна като ковашки клещи.

Той погледна към останалите — всички се взираха в него напрегнато, дори и Мин — после колебливо разказа за един от сънищата, който му се струваше необичаен, сънят, който го спохождат всяка нощ. Сънят за меча, който не можеше да докосне. Не спомена за вълка, който се бе появил най-накрая.

— Каландор — въздъхна Лан. Въпреки каменното си лице изглеждаше потресен.

— Да — промълви Моарейн. — Но трябва да сме абсолютно сигурни. Поговори с останалите. — След като Лан бързо излезе, тя се обърна към Юно. — А твоите сънища какви са? Ти също ли си сънувал меч?

Шиенарецът се размърда притеснено. Червеното око, изрисувано на превръзката, гледаше втренчено в Моарейн, но здравото му примигваше и се кривеше.

— Сънувам прок… ъъ, мечове през цялото време, Моарейн Седай — каза той сковано. — Струва ми се, че сънувам един меч през последните няколко нощи. Но не си спомням сънищата си толкова добре, колкото лорд Перин.

— А ти, Лоиал? — попита Моарейн.

— Моите сънища са все едни и същи, Моарейн Седай. Дъбравите и Великите дървеса, както и стеддинг. Ние, огиерите, винаги сънуваме нашите стеддинг, когато сме далече от тях.

Айез Седай отново се обърна към Перин.

— Но това беше само сън — каза той. — Сън и нищо друго.

— Съмнявам се — каза тя. — Описваш залата, наричана Сърцето на Камъка, в крепостта, наречена Камъка на Тийр, така, сякаш си бил там. А блестящият меч е Каландор. „Мечът, който не е меч.“

Мечът Недосегаем.

Лоиал рязко се изправи и дрънна главата си в тавана. Не го забеляза.

— Пророчествата за Дракона казват, че Камъкът на Тийр никога няма да падне преди Каландор да се озове в ръката на Преродения Дракон. Ако Ранд държи Каландор, то целият свят е длъжен да го признае за Дракона.

— Може би. — Думите излетяха от устата на Айез Седай като късче лед върху тиха вода.

— „Може би“ ли? — каза Перин. — Как така „може би“? Нали ти каза, че това е последният знак, последното нещо, за да се изпълнят вашите Пророчества!

— Нито първият, нито последният — отвърна Моарейн. — Каландор ще бъде само една от осъществените поличби на Каретонския цикъл, тъй както неговото раждане на склоновете на Драконовата планина беше първата. Той тепърва има да събаря държави и да разтърсва света. Дори учени, които са изучавали Пророчествата през целия си живот, не знаят как да тълкуват всички. Какво означава например „ще съсече хората си с меча на мира, и с листа ще ги унищожи“? Какво означава, че „ще обвърже деветте луни, за да му служат“? А на тези неща е придадена също толкова тежест в Цикъла, колкото на Каландор. Има и други. Какви „рани на лудост и прекъсната надежда“ е излекувал? Какви вериги е счупил и кого е оковал във вериги? А някои са толкова смътни, че може и да ги е изпълнил вече, без да го знам. О, не! Каландор съвсем не е краят.

Перин притеснено сви рамене. Той самият знаеше само дребни късчета от Пророчествата. Още повече бе престанало да му харесва да слуша за тях, откакто Ранд бе оставил Моарейн да връчи знамето в ръцете му. Не, много преди това, когато едно Пътуване с помощта на Портален камък го бе убедило, че животът му завинаги е обвързан с Ранд.

Моарейн продължаваше.

— Ако си мислиш, че той трябва само да се пресегне, Лоиал, син на Арент, син на Халан, ти си не по-малък глупак от него, ако и той си въобразява същото. Дори да доживее да стигне до Тийр, може никога да не проникне в Камъка. Тайренците никак не обичат Единствената сила, а още по-малко би им харесал един мъж, който твърди, че е Дракона. Да се прелива Силата там е забранено, а търпят Айез Седай само ако не преливат. Разказването на Пророчествата за Дракона, дори самото притежаване на екземпляр от тях е достатъчно, за да те вкарат в затвора в Тийр. Никой не влиза в Камъка без позволението на Върховните лордове; и никой, освен самите Върховни лордове, не прониква в Сърцето на Камъка. Той не е готов за това. Не е готов!

Перин тихо изпъшка. „Камъкът никога няма да падне, докато Преродения Дракон не овладее Каландор.“ „Как, в името на Светлината трябва тогава да стигне до него — вътре в проклетата крепост преди крепостта да е паднала? Това е пълна лудост!“

— Защо само седим тук — избухна Мин. — Ако Ранд е тръгнал за Тийр, защо не го последваме? Той може да бъде убит или… или… Защо седим тук?

Моарейн постави ръка върху главата й.

— Защото трябва да съм сигурна — рече тя нежно. — Никак не е удобно да си избраник на Колелото, да си велик или да си близо до величието. Избраниците на Колелото могат само да приемат това, което иде.

— Омръзна ми да приемам това, което иде. — Мин отри очите си с длан и Перин си помисли, че забелязва сълзи. — Ранд може да загива сега, докато чакаме.

Моарейн погали Мин по косата; на лицето на Айез Седай се бе изписало почти съжаление.

Перин седна до Лоиал. Миризмата на хора в стаята беше толкова наситена — на хора, грижа и страх. Лоиал миришеше на книги и дървета, и на грижа също. Струваше му се, че са като в капан, оградени от тези стени така плътно един до друг. Горящите трески миришеха.

— Но как моят сън може да подскаже накъде е тръгнал Ранд? — попита той. — Той си е мой сън.

— Онези, които могат да преливат Единствената сила — отвърна тихо Моарейн, — онези, които са особено силни в Духа, понякога могат силом да наложат своите сънища на други. — Не бе престанала да гали утешително Мин. — Особено на онези, които са… податливи. Не вярвам Ранд да го е направил нарочно, но сънищата на онези, които докосват Верния извор, може да са много силни. При неговата сила те могат да обхванат цяло село, може би и един град. Той знае малко за това, което върши, и още по-малко как да го контролира.

— Тогава защо и ти не ги сънуваш? — попита той. — Или Лан. — Юно гледаше право пред себе си и имаше вид на човек, който би искал да е съвсем на друго място, а ушите на Лоиал клепнаха. Перин обаче бе твърде уморен и гладен, за да обръща внимание на това дали се държи с Айез Седай с подобаващо уважение. И твърде ядосан също така. — Защо?

— Айез Седай се учат да засланят сънищата си — спокойно му отвърна Моарейн. — Правя го, без да мисля, когато спя. На Стражниците се дава нещо подобно по време на свързването. Гайдините не биха могли да правят това, което правят, ако Сянката можеше да се прокрадва в сънищата им. Всички сме уязвими, когато спим, а Сянката е силна нощем.

— Винаги чувам по нещо ново от теб — изръмжа Перин. — Не можеш ли да ни кажеш веднъж завинаги какво да очакваме, вместо да ни го обясняваш след това?

Юно приличаше на човек, които се мъчи да измисли някакъв повод да напусне.

Моарейн изгледа Перин отегчено.

— Искаш да споделя с теб знанията, които трупам цял живот, за един следобед? Или за година да е? Ще ти кажа следното: внимавай със сънищата, Перин Айбара. Много внимавай със сънищата.

Той сведе поглед и измърмори:

— Внимавам аз. Внимавам.

А след това — тишина, която сякаш никой не искаше да наруши. Мин седеше, забила поглед в кръстосаните си глезени, но присъствието на Моарейн явно я беше поуспокоило. Юно стърчеше до стената, без да поглежда към никого. Лоиал до такава степен се забрави, че извади една книга и се опита да почете на смътната светлина. Тишината продължи дълго й съвсем не успокои Перин. „Не от Сянката в сънищата ми се боя. От вълците ме е страх. От вълците. Няма да ги пусна да влязат. Няма!“

Лан се върна и Моарейн се изправи нетърпеливо. Стражникът отговори на въпроса, изписан в очите й.

— Половината от тях си спомнят, че са сънували мечове през последните четири нощи. Някои си спомнят за място, с големи колони, а петима твърдят, че мечът е бил кристален или стъклен. Масема е видял Ранд да го държи нощес.

— Започва се — заяви Моарейн и отри енергично дланите си. Изведнъж сякаш се бе изпълнила с енергия. — Сега вече съм сигурна. Въпреки че все още бих искала да разбера как е напуснал незабелязан. Ако е преоткрил някой Талант от Приказния век…

Лан погледна Юно и едноокият трепна сепнато.

— Проклето да е, забравих, с тази приказка, да я тръшне, за прок… — окашля се и стрелна Моарейн с очи. Тя го изгледа в очакване и той продължи: — Исках да кажа… ъъ… проследих дирите на господаря Дракон. В онази затворена долина се е отворила нова пътека. Онова… земетресение е откъртило отсрещната стена. Трудно е за катерене, но човек може да прекара кон през процепа. Намерих повече дири горе, а оттам височината се заобикаля лесно — Той свърши и въздъхна тежко.

— Добре — каза Моарейн. — Добре че поне не е преоткрил как се лети или как да става невидим, или нещо друго от легендите. Трябва да го последваме бързо. Юно, ще ти дам достатъчно злато, за да стигнеш с останалите чак до Джеанна, а също така и името на един, който ще ти осигури още. Геалданците се пазят от чужденци, но ако стоите настрана, няма да ви закачат. Ще изчакате там, докато не ви пратя вест.

— Но ние ще тръгнем с вас — възрази той. — Всички сме се заклели да следваме Преродения Дракон. Не разбирам как толкова малко ще успеем да превземем една крепост, която никога не е падала, но с помощта на господаря Дракон, ще сторим това, което трябва.

— Е, значи сега сме „Хората на Дракона“ — засмя се отчаяно Перин, — „Камъкът на Тийр нивга няма да падне, докато не дойдат хората на Дракона.“ Ново име ли ни даде, Моарейн?

— Дръж си езика, ковачо — изръмжа Лан, вперил ледения си поглед в него.

Моарейн изгледа остро и двамата и те млъкнаха.

— Прощавай, Юно — каза тя. — Но трябва да пътуваме бързо, ако искаме да го настигнем. Ти си единственият шиенарец достатъчно здрав за тежка езда, а не можем да си позволим да изгубим дните, необходими на останалите, за да си възвърнат силите. Ще ти изпратя вест, когато мога.

Юно направи гримаса, но се поклони покорно, присви рамене и излезе да каже на другите.

— Е, аз пък тръгвам о вас, каквото и да ми кажеш — заяви решително Мин.

— Ти тръгваш за Тар Валон — каза й Моарейн.

— Няма да стане!

Айез Седай продължи спокойно, сякаш Мин изобщо не беше проговорила.

— Амирлинския трон трябва да бъде уведомена за случилото се, а аз не мога да разчитам, че ще намеря някого, на чиито пощенски гълъби да мога да се доверя. Или че Амирлин ще види някое писмо, изпратено от мен по гълъб. Пътят е дълъг и труден и не бих те пратила сама, ако имаше кой да те придружи, но ще ти осигуря пари и писма до хора, които могат да ти помогнат по пътя. Ще трябва обаче да яздиш бързо. Когато конят ти се умори, купи друг, открадни, ако трябва — но гледай да яздиш бързо.

— Нека Юно да отнесе съобщението ти. Той е здрав — ти го каза. Аз тръгвам след Ранд.

— Юно си има свои задачи, Мин. А нима мислиш, че един мъж може просто така да застане пред вратите на Тар Валон, за да поиска аудиенция с Амирлинския трон? Дори кралете чакат с дни, ако някой от тях дойде неканен, и се боя, че всеки шиенарец ще бъде оставен да тъпче пред портата с дни, ако не и цяла вечност. Да не говорим, че толкова необичайно събитие ще се разчуе из целия Тар Валон още преди да е залязло слънцето. Малко жени искат среща със самата Амирлин, но се случва, а когато се случи, предизвиква оживен коментар. Никой не бива да научи нещо повече от това, че Амирлинския трон е получила съобщение от мен. Животът й — както и нашият — може да зависи от това. Ти си тази, която трябва да отиде.

Мин отвори уста, явно намерила друг аргумент, но Моарейн продължи:

— Лан, много се опасявам, че ще се натъкнем на повече доказателства за неговото преминаване, отколкото би ми харесало, но ще разчитам на теб в проследяването. — Стражникът кимна. — Перин? Лоиал? Вие искате ли да тръгнете с мен след Ранд? — Мин изсумтя възмутено, но Айез Седай не й обърна внимание.

— Аз ще дойда — отзова се бързо Лоиал. — Ранд ми е приятел. И ще си призная, нищо не бих пропуснал. Заради книгата ми, нали разбирате.

Перин се позабави с отговора. Ранд му беше приятел, в каквото и да го бяха превърнали. А и беше почти съвсем сигурен, че бъдещето им е обвързано, макар да му се щеше да избегне точно тази част, ако можеше.

— Все едно трябва да се направи, нали? — каза най-сетне той. — Ще дойда.

— Добре. — Моарейн отново потри ръце като човек, решил да се захване за работа. — Всички трябва веднага да се приготвите. Ранд е с часове пред нас. Надявам се да сме хванали дирите му много преди пладне.

Колкото и да беше крехка, силата на присъствието й подкара всички към вратата. Вътре остана само Лан. Лоиал ускори крачка и когато излезе, почти заподрипва.

Мин се закова за малко на прага, обърна се към Лан и се усмихна малко прекалено мило.

— Има ли нещо, което искаш да предам? На Нинив например?

— Нима всички знаят! — Но почти незабавно се окопити и продължи: — Ако има нещо, което тя трябва да чуе от мен, ще й го предам лично. — И затръшна вратата почти пред лицето й.

— Мъже! — измърмори Мин. — Твърде слепи са да видят това, което и камък може да види, и прекалено упорити, за да им се довериш, че ще помислят за себе си.

Перин вдиша дълбоко. Във въздуха на долината все още се долавяха смътни миризми на смърт, но все пак беше по-добре, отколкото затвореното пространство вътре. Доста по-добре.

— Чист въздух! — въздъхна Лоиал. — Пушекът вече започваше да ми люти.

Заслизаха по склона. До ручея шиенарците, които можех да стоят на крака, се бяха струпали около Юно. От жестовете на едноокия можеше да се разбере, че се старае да навакса време и не изрича и една ругатня.

— Ама как пък станахте толкова привилегировани вие двамата? — рязко ги заяде Мин. — Тя ви попита. Виж, на мен такава учтивост не ми се полага.

Лоиал поклати глава.

— Струва ми се, че ни попита, защото знаеше какво ще отговорим, Мин. Моарейн, изглежда, може да чете мислите на Перин и моите и знае какво ще направим. Докато ти за нея си затворена книга.

— То пък голямата полза! — сви устни Мин. — И все пак ще тръгна натам, където тя иска, точно като вас, агънца такива! Ама и ти добре я подреди, Перин. Хубаво й се изрепчи.

— Подредих ли я? — отвърна Перин, учуден на самия себе си. До този момент дори не беше го осъзнал. — Е, не беше толкова лошо, колкото си мислех, че ще е.

— Имаше късмет — избоботи Лоиал. — Да разгневиш една Айез Седай е все едно да си напъхаш главата в гнездо на стършели.

— Лоиал — каза Мин, — трябва да поговоря с Перин. Насаме. Би ли имал нещо против да ни оставиш?

— О. Разбира се, че не. — Огиерът ускори крачка и бързо се отдалечи от тях, измъквайки в движение лулата и кесията с табак от джоба на палтото си.

Перин изгледа загрижено Мин. Тя хапеше устни, като че ли обмисляше какво да му каже.

— Виждала ли си някога неща около него? — Перин Кимна към огиера.

Тя поклати глава.

— Мисля, че действа само при хората. Но съм видяла неща около теб, които трябва да знаеш.

— Казах ти…

— Недей да бъдеш по-дебелоглав, отколкото трябва, Перин. Видях ги преди малко, когато каза, че ще тръгнеш. Сигурно са свързани с пътуването ти. Или поне с решението ти да тръгнеш.

— И какво видя? — подкани я той неохотно.

— Един айилец в клетка — каза тя отчетливо. — Един туатанец с меч. Сокол и ястреб, кацнали на раменете ти. И двете птици женски, струва ми се. И всичко останало, разбира се. Това, което се вижда винаги. Тъмнината, която те обгръща и…

— Спри! — бързо я прекъсна той, после се почеса по главата. Нищо от тези нейни видения не му изглеждаше смислено. — Имаш ли някаква представа какво значи всичко това? Новите неща, искам да кажа.

— Не, но знам, че са важни. Нещата, които виждам, винаги са важни. Превратни точки в живота на хората или предопределености. Винаги са важни. — Поколеба се за момент, после промълви: — И още нещо — ако срещнеш една жена — най-красивата жена, която си срещал — бягай!

Перин примигна.

— Видяла си красива жена? И защо трябва да бягам от красива жена?

— Не можеш ли просто да послушаш съвета ми? — отвърна тя раздразнено, изрита едно камъче и се загледа как то се търкаля по склона.

Перин не обичаше да прескача от едно заключение на друго — това беше причината, поради която някои хора го смятаха за човек с бавен ум — но той събра куп неща, които Мин му беше казала през последните няколко дни, и стигна до потресаващо заключение. Закова се на място и започна да търси думи.

— Ъъ… Мин, знаеш, че те харесвам. Харесвам те, но… ъъ… никога не съм имал сестра, но ако имах, щях… искам да кажа, ти… — Потокът прекъсна, когато тя вдигна глава да го погледне. Веждите й се извиха в дъга, на устните й цъфна усмивчица.

— Виж, Перин, трябва да знаеш, че те обичам. — Стоеше, гледаше как устните му мърдат, и заговори бавно и предпазливо: — Като брат, пън такъв! Не мога да се начудя на това ваше мъжко нахалство. Всички си въобразявате, че всичко трябва да е свързано с вас и че всяка жена непременно трябва да ви желае.

Перин усети, че лицето му се нажежава.

— Аз никога… Не съм… — Окашля се. — Какво си видяла за жена?

— Просто ме послушай — отвърна тя и закрачи бързо надолу към ручея. — Другото и да го забравиш — извика му през рамо, това запомни!

Той я изгледа навъсено — поне веднъж мислите му като че ли се подредиха бързо — и я настигна с две крачки.

— Ранд е, нали?

Тя го изгледа накриво, но не забави стъпките си.

— Може пък да не си чак такъв тъпоглавец в края на краищата — промърмори младата жена. След което добави, повече на себе си:

— Обвързана съм с него като обръч с буре. Но не мога да разбера дали той също ще ме обикне. А и не съм единствената.

— Егвийн знае ли? — попита той.

Ранд и Егвийн почти се бяха врекли един на друг още от деца.

Само дето не бяха коленичили пред Женския кръг, за да изрекат годежните клетви. Не беше сигурен докъде бяха стигнали след това, ако изобщо бяха стигнали донякъде.

— Знае — отвърна Мин кратко. — Ама от това и на двете не ни става по-леко.

— А Ранд? Той знае ли?

— О, да, как не! — отвърна тя горчиво. — Какво да му кажа? „Ранд, имам видение за теб и изглежда, се налага да се влюбя в теб. Освен това трябва да те деля с други и това никак не ми харесва, но какво да се прави.“ В края на краищата, ти си един тъп пън, Перин Айбара. — Тя сърдито отри с ръка очите си. — Ако бях с него, знам, че щях да мога да му помогна. Някак. О, Светлина, ако той умре, няма да го понеса!

Перин притеснено сви рамене.

— Слушай, Мин. Ще направя, каквото мога, за да му помогна. — „Колкото и много да е.“ — Обещавам ти. За теб наистина е най-добре да заминеш за Тар Валон. Там ще бъдеш в безопасност.

— В безопасност ли? — Тя сякаш опита думата с устни, да разбере какво означава. — Смяташ, че в Тар Валон е безопасно?

— Ако и в Тар Валон не е безопасно, то тогава къде ли по света е безопасно?

Тя само изсумтя. Продължиха надолу безмълвни, за да се присъединят към останалите в подготовката за отпътуването.