Прероденият дракон

Глава 5 Бродещи кошмари

Перин грабна секирата и изхвърча навън. Беше бос и по ленена долна риза, но не усещаше студа. Луната къпеше облаците с белота. Повече от достатъчно светлина за очите му, повече от достатъчно, за да различи силуетите, изсипващи се през дърветата от всички страни, фигури, големи почти колкото Лоиал, но с лица изопачени от зурли и клюнове, получовешки глави с рога и перести гребени, прокрадващи се очертания, стъпващи с копита, лапи и тук-там с обути в ботуши нозе.

Отвори уста да извика за тревога и изведнъж вратата на колибата на Моарейн се отвори с трясък, а Лан изфуча навън с меч ръката и се развика:

— Тролоци! Събудете се, за живота си! Тролоци!

Отвърнаха му други викове. Хората заизлизаха от колибите си, повечето разсъблечени, но с готови мечове. Със зверски рев тролоците се втурнаха към тях. Посрещнаха ги викове: „Шиенар!“ и „Преродения Дракон!“

Лан, напълно облечен — Перин можеше да се обзаложи, че Стражникът изобщо не е спал — се хвърли сред тролоците, сякаш вълнените му дрехи бяха броня. Като че ли танцуваше от един към друг, мъж и меч се понесоха като вода или вятър и там, където Стражникът танцуваше, тролоците пищяха и загиваха. Моарейн също бе излязла в нощта и бе затанцувала своя Танц сред тролоците. Единственото й видимо оръжие беше тояжката й, но там, където шибнеше някой тролок, блясваше огнена ивица върху плътта му. Другата й ръка мяташе огнени топки, изсмукани от чистия въздух, и тролоците виеха, когато пламъците ги поглъщаха и ги събаряха на земята.

Едно дърво пламна от корен до корона, после друго, и още едно. Тролоците пищяха от внезапно лумналата светлина, но не преставаха да връхлитат и да размахват увенчаните си е шипове секири и закривените си мечове.

Изведнъж Перин забеляза Лейа — тя колебливо беше застанала на прага на колибата на Моарейн. Беше се хванала за гърлото. В светлината от лумналите дървеса той видя болката и ужаса, и погнусата на лицето й — беше отвратена от касапницата пред очите си.

— Скрий се! — извика й Перин. — Влез вътре и се скрий! — Тътнещият рев на битката и гибелта заглуши виковете му. Той се затича към нея. — Скрий се, Лейа! Заради любовта на Светлината, скрий се!

Един тролок се извиси над него — с жестоко закривен клюн на мястото на устата и носа. Черна грива и шипове го покриваха от раменете до коленете, стъпваше на ястребови нокти и размахваше странно закривен меч. Вонеше на пот, на мръсно и на кръв.

Перин се присви под замаха, изрева без думи и удари със секирата си. Разбираше, че би трябвало да е уплашен, но внезапността потисна страха му. Единственото, което имаше значение сега, бе да се добере до Лейа, да я спаси, а тролокът му се бе изпречил.

Тролокът рухна, изрева и зарита. Перин така и не разбра къде го беше ударил, дали умираше, или само беше ранен. Прескочи го, остави го да се тресе на земята, и се затича с препъване по склона.

Лумналите дървета мятаха зловещи сенки през долчинката. Една тръпнеща сянка край колибата на Моарейн изведнъж се оформи в туловище на тролок с козя муцуна и рога. Стиснало увенчаната си с шип секира, чудовището се бе завтекло надолу към сражаващата се гмеж… и изведнъж очите му се спряха на Лейа.

— Не! — извика Перин. — Светлина, о, не! — Камънаци се затъркаляха под босите му стъпала, той не усещаше раните. Секирата на тролока се надигна. — Лейааааааа!

В последния миг тролокът се извъртя и острието на секирата му блесна срещу Перин, Той се хвърли на земята и изрева, когато стоманата одраска гърба му. Отчаяно посегна, хвана едно козе копито и го дръпна с всичка сила. Чудовището се срина с трясък по склона, но успя да сграбчи Перин в двете си ръце, два пъти по-дебели от неговите, помъкна го след себе си и се затъркаляха надолу. Вонята му изпълни ноздрите на Перин — смесица от миризма на пръч и кисела човешка пот. Масивни мишци се плъзнаха по гърдите му, притиснаха го, за да му изкарат въздуха; ребрата му изпукаха, готови всеки момент да се скършат. Секирата на тролока беше изпаднала от ръцете му, но грубите му козешки зъби се забиха в рамото на Перин и той изстена от болка. Дробовете му се забориха за дъх, мрак забули очите му, но той смътно осъзна, че другата му ръка е свободна и все още стиска секирата. Държеше дръжката й изкъсо, като чук, с шипа надолу. С рев, който отне последния му останал въздух, той заби шипа в слепоочието на тролока. Съществото се сгърчи беззвучно, крайниците му се разпериха и го отблъснаха. Перин измъкна секирата, а тролокът се плъзна още надолу по склона, без да спира да се гърчи.

За миг Перин остана да лежи, мъчейки се да си поеме дъх. Драскотината на гърба му пареше и беше влажна от кръв. Рамото му направо изригна от болка, когато посегна да го опипа.

— Лейа?

Тя все още беше пред колибата, няма и на десетина крачки нагоре по склона. И го гледаше с такова изражение, че той не можеше да понесе очите й.

— Не ме съжалявай! — изръмжа и той. — Недей да…

Скокът на мърдраала от покрива на колибата сякаш продължи безкрайно. Мъртвешки черният му плащ се бе разперил като неподвижни криле. Безокият му поглед бе прикован в Перин. Миришеше на смърт.

През ръцете и краката на Перин премина студ, гърдите му сякаш станаха на буца лед.

— Лейа — прошепна той. Единственото, което можа да направи, бе да се сдържи да не побегне. — Лейа, моля те, скрий се. Моля те!

Получовекът закрачи към него бавно, уверен, че страхът го държи впримчен. Движеше се като Змия и размахваше меч, толкова черен, че само горящите дървета го правеха видим.

— Срежи един крак на триножника — промълви тихо чудовището — и целият ще падне. — Гласът му прозвуча като шумолене на изсъхнали листа.

Изведнъж Лейа се хвърли да хване мърдраала за краката. Чудовището замахна с тъмния си меч назад почти разсеяно, без дори да се извръща, и тя се срина.

Сълзи рукнаха от очите на Перин. „Аз трябваше да й помогна… Да я спася. Трябваше да направя… нещо!“ Но докато мърдраалът се взираше в него с лишения си от очи поглед, беше непосилно дори да мисли.

„Идем, братко. Идем, Млади бико.“

Главата му закънтя от думите като камбана; отекванията й го пронизаха. И с думите дойдоха вълците, на тумби, нахлуха в съзнанието му, докато гледаше как наистина се изсипват в падината. Планински вълци, високи почти до кръста на човек, все сиво-бели, изскачащи от нощта в своя бяг, усещащи изумлението на двуногите, докато се впускаха да накажат Изкривените. Вълците го изпълниха изцяло и той почти забрави, че е човек. Очите му събраха светлината и блеснаха в златножълто. И Получовекът спря, сякаш внезапно разколебал се.

— Чезнещ — изхриптя Перин, но после му дойде друго име, от вълците, Тролоците, Изкривените, създадени по време на Войната на Сянката чрез смесица на човешко и животинско, бяха достатъчно лоши, но мърдраалът… — Неродени! — изхрачи Младия бик и оголил зъби се хвърли към мърдраала.

Съществото се движеше като пепелянка, коварно и гибелно, с черен меч в ръце, бързо като мълния, но той беше Младия бик. Така го бяха нарекли вълците. Младия Бик, с рога от стомана, които държеше в ръцете си. Беше се слял с вълците, бе станал един от тях. Беше вълк, а всеки вълк би умрял стотици пъти, само за да види под себе си победен мърдраал. Чезнещия залитна назад и заразмахва меча си в усилие да отклони ударите му.

Колянно сухожилие и гърло, така убиваха вълците. Младия бик отведнъж се хвърли настрани и коленичи, а секирата му перна коляното на мърдраала отзад. Той изкрещя с пронизителен звук, който друг път щеше да накара косите на Перин да настръхнат… и падна, опирайки се на една ръка, Получовекът — Нероденият — продължаваше да стиска здраво меча си, но преди да успее да се закрепи, секирата на Младия бик удари отново. Полуотсечена, главата на мърдраала се килна и увисна на тила му; но въпреки това, опрян на една ръка Нероденият заразмахва меча си като обезумял. Неродените умират най-трудно.

Повече от вълците, отколкото от собствените си очи, Младия бик долови как някои от тролоците започнаха да падат на земята, да се гърчат и да пищят, недокоснати нито от вълк, нито от човек. Трябваше да са от свързаните с този мърдраал, и когато умреше той, щяха да измрат и те — без ничия ръка да ги е засегнала.

Подтикът да се спусне надолу по склона и да се присъедини към братята си, да се включи в избиването на Изкривените, в излавянето на останалите Неродени, бе силен, но една дълбоко заровена в съзнанието му частица от човешката му природа си спомни. „Лейа.“

Той пусна секирата и се извърни към нея. Кръв бе покрила лицето й и очите й го гледаха широко отворени, блеснали в смъртта. Стори му се, че погледът й го обвинява.

— Опитах се — изхлипа той. — Опитах се да те спася. — Нищо в погледа й не се промени. — Какво друго можех да направя? То щеше да те убие, ако не бях го убил аз!

„Хайде, Млади бико. Ела да избием Изкривените.“

Вълчето се надигна в него и го обгърна, Перин отпусна Лейа на земята и вдигна секирата. Острието блестеше влажно. Очите му засветиха. Той се завтече по склона. Беше отново Младия бик.

Дърветата около падината горяха като факли; един висок бор лумна в пламъци, когато Младия бик се включи в битката. Нощното небе проблесна със синкава мълния и Лан влезе в схватка с друг мърдраал, като древен Айез Седай — стомана задрънча в черна стомана, изкована в Такандар, в сянката на Шайол Гул. Лоиал размахваше сопа с размерите на пилон от крепостна порта и никой тролок не тролок не можеше да го доближи, без да се срине. Мъже отчаяно се сражаваха сред танцуващите сенки, но Младия бик — Перин — някак мътно забеляза, че мнозина от двуногите шиенарци са паднали.

Братята и сестрите му се биеха на малки глутници от по трима-четирима, отбягвайки кривите остриета на мечовете и шиповете на топорите, политайки напред с оголени зъби, за да разкъсат сухожилия, скачаха да прегризат гърла, когато плячката им падаше. Нямаше чест в начина, по който се биеха, нямаше слава, нито милост. Не за битка бяха дошли, а за да избиват. Младия бик се присъедини към една от глутниците и секирата му послужи вместо зъби.

Повече не помисли за битката в цялост. Сега съществуваше само тролокът, който той и другите вълци с него — братята — бяха откъснали от останалите и бяха съборили. После щеше да има друг, и друг, и още, докато не останеше нито един. Нито тук, нито никъде. Усети подтик да захвърли секирата и да използва зъбите си, да се затича на четири крака като братята си. Да затича чак до проходите високо в планината. Да тича с корем, заровен в дълбокия пухкав сняг, преследвайки сърна. Да тича с ледения вятър, разрошващ козината му. Озъби се заедно с братята си и тролоците завиха от ужас пред блясъка на жълтите му очи, по-страшни и от тези на братята му.

Изведнъж осъзна, че в долчинката не са останали повече живи тролоци, макар да усещаше как братята му преследват други в бягството им. Глутница от седем звяра си бе избрала друга плячка там някъде, в тъмнината. Един от Неродените се бе затичал към своя четириног със здрави копита — към коня си, изрече далечна частица от съзнанието му — и братята му го последваха, с ноздри, изпълнени с миризмата му. С ума си той беше с тях, виждаше всичко през техните очи. Когато го приближиха, Нероденият се извърна с проклятие. Черният резец на меча и черните дрехи на Неродения бяха като част от самата нощ. Но за братята и сестрите му нощта бе време за лов.

Младия бик се озъби, когато първият брат загина, смъртната му болка прониза и него, но другите обкръжиха чудовището още по-плътно, други братя и сестри загинаха, но яростните им челюсти повлякоха Неродения и го повалиха. Чудовището започна да се бори със зъби разкъсвайки гърла, дерейки кожа и плът с острите нокти на пръстите си — досущ твърдите нокти, които двуногите носеха в ръце, но братята го разкъсваха, умирайки. Най-сетне една от сестрите скочи от все още гърчещата се купчина. Утринна мъгла, така я наричаха, но както повечето вълчи имена, беше повече от това: мразовито утро с щипещ сняг, който тепърва ще дойде от въздуха, и гънеща се гъста мъгла през долината, лъкатушеща от повея, носещ обещание за добър лов. Вдигнала глава, Утринна мъгла зави към скритата зад облаците луна, за да оплаче мъртвите.

Младия бик отметна глава и зави с нея.

Когато свърши, видя, че Мин го гледа втренчено:

— Добре ли си, Перин? — попита го тя колебливо.

На бузата й имаше оток, а единият й ръкав бе наполовина откъснат. Стискаше тояга в едната си ръка и кама в другата, и по двете имаше кръв и косми.

Забеляза, че всички го гледат, поне всички, които все още стояха на крака. Лоиал, опрян уморено на огромната си тояга, шиенарците, които бяха пренесли падналите си другари при Моарейн, надвесила се с Лан над един от тях. Дори Айез Седай се бе извърнато към него. Горящите като огромни факли дървета мятаха треперлива светлина. Трупове на мъртви тролоци лежаха навсякъде. Имаше повече паднали шиенарци, отколкото стоящи, а телата на братята му бяха пръснати сред тях. Толкова много…

Усети, че му се ще да завие отново, и в паника се огради със стена, предпазваща го от контакта с вълците. Образи, чувства се мъчеха да проникнат през нея, а той се силеше да ги спре, да ги отблъсне. Най-сетне престана да ги усеща, да усеща болката им и яростта им, и желанието им да продължат да преследват Изкривените, и да тичат… Отърси се. Раната на гърба му гореше като огън, разкъсаното му рамо все едно че бе ударено с чук върху наковалня. Босите му нозе, издраскани и отекли, пулсираха с болката му. Миризмата на кръв идваше отвсякъде. И миризмата на тролоци и на смърт.

— Аз… добре съм, Мин.

— Добре се сражава, ковачо — каза Лан. Стражникът вдигна окървавения меч над главата си. — Тай-шар Манедерен! Тай-шар Андор! — Истинската кръв на Манедерен. Истинската кръв на Андор.

Шиенарците — останали толкова малко — вдигнаха оръжията и се присъединиха към него:

— Тай-шар Манедерен! Тай-шар Андор!

— Тавирен — добави Лоиал.

Перин смутено сведе очи. Лан го бе спасил от въпросите, на които не искаше да отвръща, но му бе отдал почит, каквато не заслужаваше. Другите не бяха разбрали. Той се зачуди какво ли щяха да кажат, ако бяха научили истината. Мин се приближи до него и той промърмори.

— Лейа е мъртва… Не можах да… Почти успях да я достигна навреме.

— Нищо нямаше да се промени — отвърна тя тихо. — Знаеше го. — Наведе се да погледне гърба му и трепна. — Моарейн ще се погрижи за това. Тя Лекува онези, които може да спаси.

Перин кимна. Усещаше гърба си лепкав от съсирената кръв чак до кръста, но вече почти не обръщаше внимание на болката. „Светлина, този път за малко да не мога да се върна. Не мога да позволя това да се случи отново. Не искам. Никога вече!“

Ала когато беше с вълците, бе толкова различно! Тогава не му се налагаше да се тревожи заради непознати, които се боят от него, само защото е голям. Сред тях никой не мислеше, че е със забавен ум, само защото се стараеше да бъде внимателен. Вълците се познаваха един-друг, дори да не бяха се срещали преди, и с тях той просто беше… вълк.

„Не!“ Ръцете му стиснаха дръжката на секирата. „Не!“ И изведнъж заговори Масема и той се сепна.

— Това бе знак — каза шиенарецът на всички. По мишците и гърдите му имаше кръв — беше се сражавал, облечен само в бричове — и накуцваше, но очите му грееха трескаво, както винаги. Дори по-силно. — Знак, който да потвърди нашата вяра. Дори вълци дойдоха да се бият на страната на Преродения Дракон. В Последната битка господарят Дракон ще привлече дори горските зверове да се сражават на наша страна. Знак е, че трябва да продължим напред. Само Мраколюбците не ще се присъединят към нас — Шиенарците закимаха.

— Да си затваряш проклетата уста, Масема! — сопна се Юно. Той изглеждаше недокоснат, но пък Юно се беше сражавал с тролоци още преди Перин да се е родил. Въпреки това изглеждаше грохнал от умора. Само изрисуваното око на превръзката му изглеждаше бодро. — Ще тръгнем напред, да ви тръшне дано, само когато господарят Дракон ни каже, проклетници такива, и нито ден преди това! Селяни с овчи глави такива, запомнете това! — Едноокият погледна голямата група ранени, с които се бе заела Моарейн. Малко от тях бяха в състояние дори да седнат. Той поклати глава. — Добре че поне ще имам купища проклети вълчи кожи, та да стоплим ранените.

— Не! — стресна го силният вик на Перин. — Те се биха за нас и ще ги погребем с нашите мъртви.

Юно се навъси и отвори уста да възрази, но Перин го прикова с решителния си жълтоок поглед. Шиенарецът пръв сведе очи и кимна. Перин се окашля, отново засрамен, а Юно се разпореди на неколцината останали здрави шиенарци да съберат вълчите трупове.

Мин се загледа в него с присвити очи, сякаш виждаше нещо.

— Къде е Ранд? — попита я той.

— Ей там, в тъмницата — отвърна му тя и кимна към билото, без да отмести очи от него. — Не иска да говори с никого. Седи сам и се зъби на всеки, който се опита да го доближи.

— С мен ще говори — заяви Перин. Мин закрачи след него, гълчейки, че трябва да изчака докато Моарейн се погрижи за раните му. „О, Светлина, какво ли вижда, когато се взира така в мен? Хич не искам и да знам.“

Ранд беше седнал на земята отвъд светлината на горящите дървета, опрял гръб в дънера на изсъхнал дъб. Беше се обгърнал с ръце, пъхнал длани под червения си сюртук, и се взираше в пустошта. Като че ли не усети приближаването им. Мин седна кротко до него, но той не помръдна дори когато тя положи ръката си върху рамото, му. Дори тук Перин надушваше кръв, не само своята.

— Ранд… — започна Перин, но Ранд го прекъсна.

— Знаеш ли какво направих по време на битката? — Все така със зареян поглед, Ранд заговори на нощта. — Нищо! Нищичко полезно. Отначало, когато посегнах за Верния извор, не можах да го докосна, камо ли да го уловя. Все се изплъзваше. А после, когато най-сетне го задържах, щях да ги изгоря всички — и тролоци, и Чезнещи. А единственото, което направих, бе да подпаля няколко дървета. — Поклати глава и лицето му се изкриви в гримаса на болка. — Сайдин ме изпълни така, че всеки миг щях да избухна като фойерверк. Трябваше да го пренасоча нанякъде, да се отърва от него, преди да ме опожари, и се усетих, че се каня да срина планината, за да заровя под нея тролоците. За малко да се опитам. Това ми беше битката. Не срещу тролоците. Срещу самия мен. Да се задържа да не заровя всички нас под планината.

Мин погледна с мъка Перин, сякаш търсеше помощта му.

— Ние… се справихме с тях, Ранд — каза Перин, и потръпна, сетил се за ранените мъже долу. И за мъртвите. „По-добре това, отколкото планината да се беше сринала отгоре ни.“ — Нямахме нужда от теб.

Ранд опря глава на дънера и притвори очи.

— Усетих ги да идват. — Почти го прошепна. — Но не знаех какво е. Те се усещат като покварата на сайдин. А сайдин винаги е край мен, пее ми. Докато усетя разликата, Лан вече беше излязъл и викаше за тревога. Ако можех само да го контролирам, щях да ви предупредя много преди да са се приближили. Но много често, когато успея да докосна сайдин, просто не знам какво правя. Потокът му просто ме повлича. Но можех да ви предупредя…

Перин неловко размърда отеклите си стъпала.

— Достатъчно ни предупредиха.

Знаеше, че им прозвуча така, все едно че се мъчеше сам да се убеди. „Аз също можех да ги предупредя, ако бях говорил с вълците. Те знаеха, че в планините се спотайват тролоци и Чезнещи. Опитваха се да ми го кажат.“ Но се зачуди: ако не бе задържал вълците извън ума си, нямаше ли сега да тича с тях? Познаваше един мъж. Илиас Мачира, който също можеше да говори с вълците. Илиас тичаше с тях, но въпреки това като че ли не бе забравил, че е човек. Но той така и не беше казал на Перин как го прави, а Перин не беше го виждал от дълго време.

Стърженето на ботуши в камък ги извести, че към тях се приближават двама, а полъхът довя миризмата им към Перин. Но той се постара да не споменава имена, докато Лан и Моарейн не се оказаха достатъчно близко, за да ги видят и другите.

Стражникът беше прихванал Айез Седай под мишница, сякаш се мъчеше да я прикрепя, без тя да забележи. Погледът на Моарейн беше премрежен от умора. В едната си ръка Айез Седай носеше потъмняла от времето фигурка на жена, изваяна от слонова кост. Перин знаеше, че това е ангреал, реликва от Приказния век, позволяваш на една Айез Седай да прелива повече Сила, отколкото може сама. Това, че бе прибягнала до него в Лечителството си, показваше колко много е изтощена.

Мин скочи да помогне на Моарейн, но Айез Седай й махна да се отдръпне.

— Погрижих се за всички — каза Моарейн. — Като свърша и тук, ще мога да си отдъхна. — Тя отблъсна и Лан и лицето й отново стана съсредоточено, щом прокара студената си ръка по кървящото рамо на Перин, а после и по раната на гърба му. От допира й кожата му потръпна. — Това не е толкова тежко — каза тя. — Отокът на рамото ти е дълбок, но раната е плитка. Стегни се. Няма да боли, но…

Никога не беше се чувствал добре до човек, способен да прелива Единствената сила, още по-малко, когато това засягаше самия него. Все пак му се беше случвало един-два пъти и си мислеше, че му е ясно донякъде какво точно представлява това „преливане“, макар Лечителствата да бяха по-дребни — само му отмиваха умората, когато Моарейн не можеше да си позволи да го остави изтощен. Нямаха нищо общо с това.

Очите на Айез Седай сякаш изведнъж проникнаха в него, минаха през него. Той изпъшка и за малко да изтърве секирата. Кожата на гърба му настръхна, мускулите му се изпънаха и се сплетоха. Рамото му се разтърси неудържимо и всичко затрептя. Хлад го прониза до костите, и още по-дълбоко. Стори му се, че се движи, че пропада, че лети. Не можеше да реши точно какво чувства, но като че ли се беше втурнал — нанякъде, някак — бързо и завинаги. След цяла вечност светът отново се върна на фокус. Моарейн отстъпи, залитна и Лан я хвана под мишницата.

Зяпнал, Перин погледна рамото си. Раните и отоците бяха изчезнали; беше останал само смътен белег. Извъртя се предпазливо, но болката в гърба също бе изчезнала. Не беше нужно да поглежда, за да се увери, че всички отоци и драскотини са се махнали. Стомахът му изкъркори звучно.

— Трябва хапнеш при първа възможност — каза му Моарейн. — Повечето сила дойде от самия теб. Трябва да я възстановиш.

Глад и образи на храна вече изпълваха главата на Перин.

Сурово говеждо месо, и еленско, и овнешко и… С усилие той спря да мисли за месо. Щеше да намери някое от онези коренища, които миришеха на ряпа, като ги изпечеш. Стомахът му изръмжа сърдито.

— Почти не е останала драскотина, ковачо — каза Лан зад гърба му.

— Повечето ранени вълци се скриха в леса — каза Моарейн. — Но излекувах онези, които можах да намеря. — Перин я изгледа рязко, но тя сякаш не влагаше нищо в думите си — Може и да са дошли по някакви свои причини, но най-вероятно всички щяхме да сме мъртви без тях. — Перин се помръдна неловко и сведе очи.

Айез Седай посегна към отока на бузата на Мин, но тя отстъпи и каза:

— Не съм чак толкова ранена, а ти си уморена. Имаше достатъчно други пострадали.

Моарейн се усмихна и ръката й се смъкна.

— Добре. А ти, Ранд? Имаш ли някаква рана? Дори драскотина от меча на мърдраал може да е смъртоносна, а някои мечове на тролоците са също толкова опасни.

Едва сега Перин забеляза нещо и каза:

— Ранд, палтото ти е мокро. Кръв ли е това?

Ранд издърпа дясната си ръка изпод палтото, ръка, обляна в кръв.

— Не е мърдраал — промълви той унесено, взирайки се в ръката си. — И от тролок не е. Раната, която получих във Фалме се е отворила.

Моарейн изсъска, дръпна се от Лан и почти падна на колене до Ранд. Дръпна дрехата му и огледа раната. Перин не можа да я види, защото главата й му пречеше, но миризмата на кръв стана по-силна. Ръцете на Моарейн се раздвижиха и лицето ни Ранд се изкриви от болка.

— „Кръвта на Преродения Дракон върху скалите на Шайол Гул ще освободи човечеството от Сянката.“ Не казваха ли това Пророчествата за Дракона?

— Кой ти го каза? — попита го рязко Моарейн.

— Ако би могла да ме отведеш на Шайол Гул още сега — рече сухо Ранд — през някой Портал или Портален камък, всичко може да свърши. Без повече смърт. Без повече сънища. Край на всичко.

— Де да беше толкова просто — отвърна тъжно Моарейн. — Бих могла, по един или друг начин. Но не всичко от Каретонския цикъл може да се приеме буквално. Защото всяко нещо, което се казва в него открито, съдържа десетки неща, които могат да значат стотици други. Не си въобразявай, че изобщо разбираш какво могат да значат те, дори ако някой ти е казал всичките Пророчества. — Тя замълча, сякаш да събере сили; едната й ръка стисна ангреала, а другата се плъзна по хълбока на Ранд. — Стегни се.

Внезапно очите на Ранд се разтвориха широко, той изправи гръб, изпъшка, взря се напред и потръпна. На Перин му се беше сторило, когато тя Лекуваше него, че това продължава цяла вечност, но само след няколко мига тя отново отпусна Ранд да се облегне на дъба и промълви немощно.

— Направих… каквото можах. Каквото можах. Трябва да внимаваш. Може да се разтвори отново, ако… — Гласът й заглъхна и тя залитна.

Ранд понечи да я прихване, но Лан го изпревари и я изправи. На лицето на Стражника се бе изписало изражение, толкова близко до нежността, колкото Перин можеше да допусне у него.

— Изтощена е — промълви Лан. — Погрижи се за всички, но няма кой да се погрижи за нея. Ще я заведа да си легне.

— Ранд е тук — промълви тихо Мин, но Лан поклати глава и каза:

— Не че не допускам, че би се опитал, овчарю. Но ти знаеш толкова малко, че по-скоро би могъл да я убиеш, отколкото да й помогнеш.

— Така е — отвърна Ранд горчиво. — Не може да се разчита на мен. Луз Терин Родоубиеца е убил всички близки около себе си. Може би и аз ще сторя същото, преди да свърша.

— Стегни се, овчарю — отвърна му дрезгаво Лан. — Целият свят е яхнал раменете ти. Не забравяй, че си човек, и направи това, което трябва.

Ранд погледна Стражника в очите и странно, цялата му горчивина сякаш изчезна.

— Ще се боря с всички сили — каза той. — Защото няма друг, а трябва да се стори, и дългът е мой. Ще се боря, но не съм длъжен да ми харесва това, в което се превърнах. — Затвори очите си, сякаш се канеше да заспи. — Ще се боря. Сънищата…

Лан го изгледа за миг и кимна. Вдигна глава и огледа Моарейн, Перин и Мин.

— Заведете го до постелята му, а после гледайте и вие да поспите. Още дни ни чакат, а Светлината само знае какво ни предстои.