Прероденият дракон

Глава 43 Братя на Сянката

Тъмноокото момиче се покачи отново върху масата и запя колебливо. Мелодията беше позната на Перин като „Петльото на госпожа Айнора“ и макар думите отново да бяха различни, всъщност пак се говореше за петел. Дори самата госпожа Люхан нямаше да остане недоволна. „О, Светлина, започвам да ставам проклет като Мат.“

Никой от слушателите не възрази; някои от мъжете наистина изглеждаха малко недоволни, но явно бяха също така неспокойни като певицата дали Моарейн би одобрила песента. Никой от присъстващите не гореше от желание да оскърби една Айез Седай, нищо, че беше излязла. Били се върна и награби още двама Сиви; неколцина от мъжете, които слушаха песента, погледнаха към труповете и поклатиха глави. Един се изплю върху талаша. Лан се върна и се изправи пред Перин.

— Как ги позна, ковачо? — попита той кротко. — Злата им миризма не е достатъчна, за да ги забележи Моарейн, нито пък аз. Сивите се промъкват през стотици стражи, без никой да ги забележи, и даже през Стражници.

Давайки си пълна сметка, че очите на Зарийн не се откъсват от него, Перин отвърна още по-тихо и кротко:

— Ами… надуших ги. Бях ги надушил и преди, в Джарра и при Ремен, но миризмата все изчезваше. И двата пъти се махаха преди да са се приближили. — Не беше сигурен дали Зарийн го подслушва, или не.

— Тогава са преследвали Ранд. Сега преследват теб, ковачо. — Стражникът не показваше видими признаци на изумление. — Да излезем да огледаме навън, ковачо. Очите ти може да видят нещо, което на мен ми убягва. — Перин кимна; това, че Стражникът го молеше за помощ, бе признак на сериозно безпокойство. — Огиере, вашето племе също тъй вижда повече от други.

— О, а — измънка Лоиал. — Хм, май и аз ще взема да поогледам. — Големите му кръгли очи се извърнаха накриво към двамата Сиви, които все още лежаха на пода. — Според мен едва ли има други от тях наоколо. Ти как смяташ?

— Какво търсим, каменолики? — попита Зарийн.

Лан я измери с очи и поклати глава.

— Каквото намерим, момиче. Ще разбера като го видя.

Перин си помисли дали да не се качи горе да си вземе секирата, но Стражникът се запъти към вратата, а той не носеше меча си. „На него едва ли му трябва — помисли си мрачно Перин. — Той е почти толкова опасен без него, колкото и с него.“ Но когато го последва, задържа в ръката си крака от стола. И с облекчение видя, че ножът на Зарийн все още е в ръката й.

Над главите им се търкаляха гъсти черни облаци. Хора не се мяркаха — явно не искаха да ги хване дъждът. Някакъв нещастник тичаше самотен по моста към улицата — беше единственото живо същество, което Перин забеляза и в двете посоки. Вятърът набираше сила и подхвърляше някаква дрипа по неравния камънак на настилката; друг парцал, закачил се за издадения кат на съседната сграда, плющеше шумно. В далечината тътнеха гръмотевици.

Ноздрите на Перин потръпнаха. В този вятър се долавяше миризма на фойерверки. „Не, не точно на фойерверки.“ Някаква миризма като от изгоряла сяра. Почти.

Зарийн почука крака от стола в ръцете му с острието на ножа си.

— Ама ти наистина си бил силен, якия. Счупи го този стол, все едно че беше направен от летвички.

Перин изсумтя. Осъзна, че се е изправил в цял ръст, и се присви. „Глупаво момиче!“ Зарийн се изсмя тихо и той се обърка — дали пак да се изправи, или да остане както си беше. „Глупак!“ Този път се отнасяше за него самия. „Би трябвало да се оглеждаш, а не да мислиш как изглеждаш. Но за какво се оглеждаме?“ Не виждаше нищо друго освен улицата и не можеше да надуши нищо освен миризмата на изгоряла сяра. И Зарийн, разбира се.

Лоиал на свой ред като че ли също се чудеше за какво точно да се оглежда. Почеса едното си туфесто ухо, погледна към едната страна на улицата, обърна се към другата, надникна и натам, почеса и другото. После се загледа към покрива на хана.

— Може да е пропуснал да види нещо — промърмори Перин, макар да му беше трудно да повярва, и се обърна към задънената уличка. „Аз също би трябвало да гледам, и гледам. Но той може би е пропуснал нещо.“

Лан се беше спрял малко по-надалече по улицата и се взираше в каменната настилка пред краката си. После бързо закрачи обратно към хана, приведен, сякаш следваше нещо. Каквото и да беше това нещо, явно го водеше право до един от извисяващите се каменни бордюри почти до вратата на хана, защото той спря и го загледа.

Перин реши да се откаже да навлиза в задънената уличка — тук между другото вонеше почти като при каналите в тази част на Иллиан — и тръгна да се връща при Стражника. Веднага разбра в какво се взира. Върху бордюра личаха два отпечатъка, като че ли някакво огромно псе беше опряло лапи там да си почине. Тук миризмата като от изгоряла сяра беше най-силна. „Кучетата не оставят следи по камъка. О, Светлина, не е възможно!“ И той успя да проследи дирите, които Стражникът беше забелязал. Кучето беше изтичало по улицата до каменния блок, после се бе обърнало и преминало по същия път обратно. Оставяйки дири по камъка все едно по разорана нива. „Това просто е невъзможно!“

— Мракохрът — каза Лан и Зарийн ахна. Лоиал простена тихичко. За огиер. — Един мракохрът не оставя следа по пръстта, ковачо, нито по кал, но камъкът е друга работа. От Тролокските войни насам не е бил пращан мракохрът на юг от Планините на Доом. Този тук е душил нещо, бих казал. И след като го е надушил, се е върнал да каже на господаря си.

„Мен? — помисли си Перин. — Сиви и мракохръти са тръгнали на лов за мен? Това е шантаво!“

— Да не искаш да кажеш, че Ниеда е права? — попита с треперещ гласец Зарийн. — Че Старий Тръп наистина препуска с Дивия лов? О, Светлина, аз все си мислех, че това е само приказка.

— Не бъди толкова глупава, момиче — отвърна Лан дрезгаво. — Ако Тъмния беше на свобода, всички ние досега щяхме да сме загинали, че и оттатък. — Той впери поглед надолу по улицата, накъдето продължаваха следите. — Но мракохрътите са съвсем истински. И почти толкова опасни, колкото мърдраалите, а и по-трудни за убиване.

— Е, сега остава да вкараш и торбаланците — промърмори Зарийн. — Сиви. Торбаланци. Мракохръти. Я по-добре ме заведете при Рога на Валийр. Какви други изненади сте ми приготвили?

— Без въпроси — каза й Лан. — Все още знаеш достатъчно малко, за да може Моарейн да те освободи от клетвата при условие, че се откажеш да ни следваш. Мога да поема тази клетва на себе си, а ти да си вървиш. Много мъдро ще постъпиш, ако ми я отстъпиш.

— Няма да ме изплашиш, каменолики — заяви Зарийн. — Не се плаша толкова лесно. — Но гласът й прозвуча изплашено.

— Аз имам въпрос — каза Перин. — И искам отговор. Ти не усети този мракохрът, Лан, нито Моарейн. Защо?

Стражникът помълча доста време.

— Отговорът на това, ковачо — отрони той най-сетне, — може да се окаже повече от това, което ти или аз бихме искали да знаем. Надявам се, че отговорът на въпроса ти няма да ни убие всички. Вие тримата сега поспете колкото можете. Съмнявам се, че ще останем за нощта, и се опасявам, че ни чака тежка езда.

— Ти какво ще правиш? — попита Перин.

— Тръгвам след Моарейн. Да й кажа за мракохръта. Не може да ми се сърди, че съм тръгнал да я гоня за такова нещо, след като не би могла да узнае, че е наоколо, докато не й прегризе гърлото.

Първите едри капки дъжд заплющяха по каменната настилка. Прибраха се вътре. Били беше изхвърлил последните два трупа на Сивите и размиташе талаш по петната кръв на пода. Тъмноокото момиче пееше тъжна песен как едно момче оставило любимата си. На госпожа Люхан щеше много да й хареса.

Лан изтича през дневната и нагоре по стълбището и докато Перин стигне до втория етаж, Стражникът вече се връщаше, закопчавайки в движение колана с меча си, а променящият цветовете си плащ висеше на свободната му ръка, сякаш хич не го интересуваше кой ще го види.

— Ако понесе това из града… — Лоиал поклати рунтавата си глава и тя почти се отри в тавана. — Не знам дали ще мога да заспя, но ще опитам. Сънищата ще са по-приятни, отколкото да си буден.

„Не винаги, Лоиал“ — помисли си Перин, докато огиерът се отдалечаваше по коридора.

Зарийн, изглежда, искаше да остане с него, но той й каза да отиде да спи и яко затръшна вратата под носа й. Погледна неохотно леглото си и се съблече по долни гащи.

— Трябва сам да проверя — въздъхна той и пропълзя на леглото. Навън дъждът барабанеше и тътнеше гръм. Ветрецът, лъхащ над леглото му, навяваше от дъждовния хлад, но той не смяташе да използва одеялата. Последната мисъл, която му хрумна преди да заспи, беше, че е забравил да запали свещта, въпреки че в стаята беше тъмно. „Разсеян. Не трябва да си разсеян. Разсееш ли се, ще развалиш работата.“

Сънуваше какви ли не сънища. Гонеха го мракохръти; така и не ги видя, но чуваше воя им. Гонеха го и Сенчести и Сиви. Висок слаб мъж проблясваше сред тях от време на време, в палто с разкошни везмо и ботуши със златни ширити; повечето пъти той като че ли държеше меч, блестящ като слънце, и се смееше победоносно. Понякога мъжът седеше на трон и пред него се кланяха крале и кралици. Странни сънища, сякаш всъщност не бяха негови.

После сънищата се промениха и той разбра, че се намира във вълчия сън, който търсеше. Този път се надяваше да попадне там.

Стоеше на самия връх на висок каменен зъбер. Вятърът развяваше косата му, навявайки хиляди сухи миризми и лек дъх на вода, скрита някъде далече. За миг му се стори, че е с вълче тяло, и се опипа, за да се увери, че не е така. Беше облечен в собственото си палто, панталони и ботуши; държеше собствения си лък и колчанът висеше на хълбока му. Секирата я нямаше.

— Скокливец! Скокливец, къде си? — Вълкът не се появи.

Обкръжаваха го отвесни хребети и други високи зъбери, разделени от стръмни плата и проядени ридове. Мяркаше се растителност, но не тучна. Само корава ниска трева и бодливи храсти, които сякаш имаха тръни и по листата. Редки ниски дръвчета, изкривени от злокобния вятър. Но вълците можеха да си намерят плячка и в такава земя.

Докато се взираше в суровата околност, кръг тъмнина отведнъж загърна част от върхарите; не можеше да определи дали тъмнината легна пред лицето му, или между него и околните висини, но можеше да вижда смътно през нея, отвъд Мат разклащаше чаша със зарове. Противникът му се взираше в Мат с огнени очи. Мат, изглежда, не виждаше мъжа, но Перин го позна.

— Мат! — извика той. — Това е Баал-замон! О Светлина, Мат, ти хвърляш зарове със самия Баал-замон!

Мат хвърли и заровете се завъртяха, и гледката изчезна, и тъмният кръг отново се превърна в планински върхове.

— Скокливец! — Перин бавно се извърна и се огледа във всички посоки. Дори погледна към небето — „Та той вече може да лети!“ — където се струпваха облаци, носещи дъжд, който земята далече под зъбера щеше да изпие още щом паднеше. — Скокливец!

А сред облаците се заформи мрак, дупка към някъде другаде. Егвийн, Нинив и Елейн стояха там и се взираха в една метална клетка с вдигната врата, придържана от тежка пружина. Вратата изщрака и се спусна зад тях. Жена с коса на много тънки плитки им се изсмя, и друга жена, цялата в бяло. Дупката в небето се затвори и останаха само облаци.

— Къде си, Скокливец? — извика той. — Трябваш ми! Скокливец!

И вълкът се появи, просветна на върха на зъбера, сякаш бе кацнал от по-високо.

„Опасно. Предупреден си, Млади бико. Много млад. Още много нов.“

— Трябва да разбера, Скокливец. Ти каза, че имало неща, които трябва да видя. Трябва да видя още, да узная още. — Поколеба се, сещайки се за Мат, за Егвийн, за Нинив и Елейн. — Странните неща, които виждам тук. Те истински ли са? — Посланието на Скокливец му се стори мудно, като че беше толкова просто, че вълкът не можеше да проумее необходимостта да го обясни, нито как. Най-сетне, нещо макар, стигна до него.

„Което е истина, не е истина. Което не е истина, е истина. Плътта е сън, а сънищата имат плът.“

— Това нищо не ми казва, Скокливец. Не разбирам. — Вълкът го погледна така, сякаш му беше казал, че не разбира защо водата е мокра. — Ти каза, че трябва да видя нещо и ми показа Баал-замон и Ланфеар.

„Сърцезъбия. Лунната ловджийка.“

— Защо ми ги показа, Скокливец? Защо трябваше да ги видя?

„Иде Последният лов.“ Тъга изпълни посланието, и чувство за неизбежност. „Каквото ще бъде, трябва да бъде.“

— Не разбирам! Последният лов? Какъв Последен лов? Скокливец. Сивите дойдоха снощи да ме убият.

„Немъртвите са дошли за теб?“

— Да! Сиви човеци! Преследват мен! И пред хана бе идвал мракохрът! Искам да разбера защо ме преследват.

„Братя на Сянката?“ Скокливец се присви и се огледа на всички страни, сякаш очакваше ненадейна атака. „Отдавна не сме виждали Братята на Сянката. Трябва да се махнеш, Млади бико. Голяма опасност! Бягай от Братята на Сянката!“

— Защо са тръгнали подир мен, Скокливец? Ти го знаеш. Знам, че го знаеш!

„Бягай, Млади бико.“ Скокливец подскочи и предните му лапи се опряха в гърдите, на Перин, избутаха го през ръба на зъбера. „Бягай от Братята на Сянката.“

Докато падаше, вятърът засвири в ушите му. Скокливец се беше надвесил към него от ръба на зъбера.

— Защо, Скокливец? — извика той. — Кажи защо!

„Иде Последният лов.“

Щеше да се удари. Знаеше го. Земята се приближаваше стремглаво и той се напрегна да посрещне съкрушителния сблъсък, който…

Сепна се събуден, зяпнал в свещта, примигваща на масичката до леглото. Разтърсваха я мълнии в прозорците и гръмотевичният тътен.

— Какво искаше да ми каже с този „Последен лов“? — изломоти той. „Но не съм палил никаква свещ.“

— Сам си говориш. И се мяташ насън.

Перин подскочи и се изруга наум, че не бе забелязал уханието на треви във въздуха. Зарийн седеше на трикрако столче в края на светлия кръг, опряла лакът на коляното си и брадичка върху юмрука си и го гледаше.

— Ти си тавирен — промълви тя, сякаш изброявайки на пръсти. — Каменоликият смята, че тези твои странни очи могат да видят неща, които неговите не могат. Сивите хора искат да те убият. Пътуваш с Айез Седай, със Стражник и огиер. Освободи един затворен в клетка айилец и изби Бели плащове. Кой си ти, селянче? Преродения Дракон? — Гласът й подсказваше, че това е най-глупавото нещо, за което може да се сети, но той се размърда смутено. — Който и да си, големи — добави тя, — малко повече ум няма да ти е излишен.

„Светлината ми е свидетел, все ме кара да подскачам като жабок върху жежки камъни.“ Лицето на Зарийн остана между сянката и светлия кръг. Не можеше да я види ясно, освен когато някоя светкавица просветнеше през прозореца и резкият й блясък очертаеше силния й нос и високите скули. Той внезапно си спомни, че Мин го бе предупредила да бяга от красива жена. Когато веднъж бе разпознал Ланфеар в един от вълчите сънища, си бе помислил, че Мин е имала предвид нея — не смяташе за възможно да съществува жена по-красива от Ланфеар, — но онази беше само сън. А Зарийн беше тук, седеше пред него и го гледаше замислено и преценяващо.

— Защо си тук? — настоя той. — Какво искаш? Коя си ти?

Тя отметна глава и се засмя.

— Файле съм аз, селянче. Ловец на Рога. Ти за коя ме мислиш, за жената от сънищата ти ли? Защо подскочи така? Ще си помисли човек, че съм те ощипала.

Преди да успее да намери думи, вратата се отметна и на прага застана Моарейн, пребледняла и мрачна като смъртта.

— Вълчите ти сънища предсказват толкова вярно, колкото на някоя Съновница, Перин. Отстъпниците наистина са на свобода и един от тях властва в Иллиан.