Прероденият дракон

Глава 41 Ловджийска клетва

Докато „Снежната гъска“ се приближаваше към дългите каменни докове на Иллиан с прибрани платна и тласкана от дългите гребла, Перин стоеше до кърмата и наблюдаваше ятата дългокраки птици сред високата блатна трева, обкръжаваща почти отвсякъде големия залив. Разпозна малките бели жерави и предположи, че по-големите сини са им събратя, но повечето от останалите качулати птици — оперени в червено или розово — изобщо не беше виждал досега. Десетина вида чайки се рееха над пристанището, а някаква черна птица с дълъг остър клюн се носеше над самата вода и клюнът й пореше повърхността. Кораби, три-четири пъти по-дълги от „Снежната гъска“, стояха на котва край входа на пристанището, чакайки ред на кейовете. Малки рибарски лодки шетаха край блатата и теглеха мрежи.

Вятърът разнасяше остра миризма на сол и с нищо не облекчаваше жегата. Слънцето се беше смъкнало на запад, но все едно че още беше пладне. Въздухът беше влажен — другояче не можеше да се определи. Влажен. Носът му долови миризмата на прясна риба откъм лодките, на вмирисана риба и тиня от блатата и противната воня от двора за щавене на кожи на голото островче сред блатната трева.

Капитан Адарра промърмори тихо нещо зад гърба му, кормилният лост изскърца и „Снежната гъска“ леко промени курса си. Босоногите мъже с дългите весла крачеха така, сякаш не искаха да вдигат никакъв шум.

Перин се загледа към щавилницата, където мъже стържеха кожи, опънати върху дървени рамки, а други вадеха кожи от големи щерни с дълги прътове. Тъпчеха измитите кожи в бурета и после търкаляха буретата до дългата ниска сграда в края на работилницата; понякога кожите се връщаха в щерните и върху тях изливаха някакви течности от големи каменни корита. Тук сигурно произвеждаха на ден повече кожа, отколкото за цял месец в Емондово поле, а можеше да се види и друга щавилня на още едно островче, отвъд първото.

Не че толкова му бяха интересни корабите, рибарските лодки и работилниците за щавене на кожа, дори и птиците — въпреки че наистина се чудеше какви ли са онези с червените пера и широки клюнове, които ловяха риба във водата. Някои от тях, изглежда, ставаха за ядене, особено ако човек е гладен — но всичко друго беше по-добре, отколкото да поглежда какво става зад него на палубата на „Снежната гъска“.

Моарейн не беше проявила нито задоволство, нито недоволство, когато разбра, че Зарийн — „Няма да я нарека Файле, колкото и да иска да я наричат така! Тя не е никаква соколица!“ — е разбрала, че е Айез Седай, въпреки че може би малко се ядоса, че не й е казал. „Малко се ядоса. Нарече ме глупак, но само толкова. Тогава.“ Моарейн, изглежда, изобщо не се трогна от това, че Зарийн била Ловец на Рога. Но когато научи, че според момичето тъкмо те биха могли да я отведат до Рога на Валийр, когато научи, че той беше знаел и това, а не беше й го казал — Зарийн според него бе проявила прекалена словоохотливост пред Моарейн и по двата въпроса — синият й поглед стана толкова студен, че той се почувства като натъпкан в каца, пълна със сняг. Айез Седай не каза нищо, но го поглеждаше прекалено често и достатъчно пронизващо, за да може да се успокои.

Той се озърна през рамо и бързо извърна глава, за да се взре отново в речния бряг. Зарийн седеше, кръстосала крака, на палубата до завързаните между двете мачти коне — тесните й рязани поли почти се бяха разтворили — и се правеше, че разглежда покривите и кулите на приближаващия се град. Моарейн също гледаше към града, но от време на време се извръщаше и мярваше момичето с убийствения си поглед изпод дълбоката качулка на пелерината си. „Как може да я носи в тази жега?“ Собственото му палто беше разкопчано до долу и яката на ризата му беше развързана.

Зарийн посрещаше всеки поглед на Айез Седай с усмивка, но щом Моарейн извърнеше глава, преглъщаше и изтриваше с опаките на ръката потта от челото си.

Перин дори й се възхищаваше, че успява да докара тази усмивка, когато Моарейн я погледне. Беше много по-добре от това, което той можеше да постигне. Никога не беше виждал Моарейн толкова ядосана, но лично той предпочиташе да му изкрещи, да се скара, да направи всичко друго, но да не го поглежда така. „Светлина, може би не всичко друго!“ Може би все пак бе по-добре само да го гледа.

Лан седеше на носа и външно беше погълнат от грижи за меча си, но не правеше почти никакво усилие да прикрие насмешката си. Понякога устните му леко се извиваха, почти в усмивка. Перин не беше сигурен в това: от време на време му се струваше, че е просто сянка — сенките могат да направят и един чук да изглежда засмян. Всяка от двете жени си мислеше, че тя самата е повод за веселието му, но Стражникът, изглежда, изобщо не се притесняваше от нацупените физиономии, с които го поглеждаха.

Преди няколко дни Перин беше чул как Моарейн попита с леден глас Лан какво толкова му е смешно.

— Никога не бих ти се присмял, Моарейн Седай — бе й отвърнал той спокойно, — но ако наистина се каниш да ме отпратиш при Мирел, трябва да навикна да се смея. Чувам, че Мирел разказвала на Стражниците си шеги. Гайдин винаги трябва да се усмихват на остроумните закачки на държателките на връзките им; а ти доста рязко ми подхвърляш закачки, над които да се смея, нали? Може би все пак ще решиш да остана с теб в края на краищата. — Тя го изгледа с поглед, който би приковал всеки друг мъж на мачтата, но Стражникът дори не примигна. Сравнена с Лан, стоманата изглеждаше като калай.

Когато Моарейн и Зарийн се съберяха на палубата, екипажът се залавяше с работата си в пълна тишина. Капитан Адарра държеше главата си клюмнала на една страна и имаше вид на човек, на когото никак не му се иска да слуша това, което чува. Заповедите си даваше шепнешком, вместо да крещи, както отначало. Вече всички знаеха, че Моарейн е Айез Седай, и освен това всички знаеха, че е недоволна. Перин веднъж се бе въвлякъл в двубой по надвикване със Зарийн и не беше сигурен кой от двамата произнесе думите „Айез Седай“, но така или иначе, целият екипаж го знаеше, „Проклета жена!“ Не беше сигурен дали има предвид Моарейн, или Зарийн. „Ако тя е соколицата, каква ли ще е ястребицата? Светлина! Не! Никаква соколица не е тя, и точка!“ Единственото добро нещо за него в цялата тази история беше, че при наличието на Айез Седай, от която да се безпокоят, никой от екипажа повече не поглеждаше очите му.

Лоиал не се мяркаше никъде. Огиерът се скриваше в тясната си каюта винаги когато Моарейн и Зарийн се окажеха заедно горе — твърдеше, че работел върху бележките си. Излизаше на палубата само през нощта, за да пуши лула. Перин не разбираше как понася жегата — дори Моарейн и Зарийн за него бяха по-лесни за изтърпяване, отколкото да си под палубата.

Той въздъхна и продължи да се взира към Иллиан. Градът, към който се приближаваше корабът, беше голям — колкото Кайриен или Кемлин, единствените два големи града, които беше виждал досега — и се издигаше сред просторни блата, обхващащи мили наоколо: приличаха на огромна равнина с полюшващи се треви. Иллиан нямаше никакви крепостни стени, а сякаш се Състоеше само от кули и дворци. Сградите бяха от светъл камък освен някои, които, изглежда, бяха варосани, но камъкът биваше бял, сив, червеникав и с всякакви оттенъци на зеленото. Дългите кейове присланяха много кораби, пред повечето от които „Снежната гъска“ изглеждаше като джудже, и гъмжаха от хора. Имаше и корабостроителници, от другата страна на града, в които се виждаха кораби в различно състояние, от скелети с дебели дървени греди за ребра до почти готови да бъдат пуснати на вода в пристанището.

Може би Иллиан щеше да се окаже достатъчно голям, за да задържи вълците настрана. Те със сигурност не можеха да ловуват из тия блата. „Снежната гъска“ беше надбягала вълците, които го бяха следвали от планините. Сега той боязливо посегна към тях с ума си и… не усети нищо. Странно усещане за празнота, при положение че тъкмо това беше искал. Сънищата му си бяха негови — в по-голямата си част — след първата нощ. Моарейн го бе попитала за тях с хладен тон и той и беше казал истината. На два пъти се бе озовал в онзи странен вълчи сън и двата пъти Скокливец се бе появил и го беше извел, казвайки му, че все още е твърде млад, твърде нов. Какво бе разбрала Моарейн от това, нямаше представа, но не му каза нищо, освен да е нащрек.

— Много съм си добре — беше й изръмжал той. Беше почти привикнал с това, че Скокливец е мъртъв и същевременно не е, поне във вълчия сън.

От кораба хвърлиха въжета към брега. Докато ги завързваха на каменните пилони на кея, слабичкият капитан се разшава енергично и свирепо зашепна на екипажа. Окачиха макари да прехвърлят животните на брега. Черният боен кон на Лан се разрита и за малко да счупи макарата, която го издигаше. За огромния рунтав кон на Лоиал се наложи да използват две.

— Голяма чест — прошепна Адарра на Моарейн с почтителен поклон, докато тя пристъпваше по широките дъски, отвеждащи към кея. — Голяма чест, че ви служих, Айез Седай. — Тя слезе на брега, без да го поглежда, скрила лице под качулката си.

Лоиал се появи чак когато всички бяха слезли на кея, помъкнал големите си дисаги и навитото одеяло и наметалото си.

— Не разбрах, че сме пристигнали — избоботи той без дъх. — Тъкмо препрочитах своите… — Гласът му заглъхна, след като погледна към Моарейн. Цялото й внимание изглеждаше погълнато от действията на Лан, който оседлаваше Алдийб, но ушите на огиера потрепнаха като на нервен котарак.

„Бележките му — помисли си Перин. — Някой ден трябва да видя какво ли е записал за всичко това.“ Нещо го погъделичка по врата и той подскочи цяла стъпка нагоре, преди да осъзнае, че му е замирисало на чисти дъхави треви сред омесените миризми на подправки, катран и воня от пристанището.

Зарийн разшава пръсти и ги погледна усмихнато.

— Щом мога да постигна това само с едно почесване с пръстите си, селянче, колко ли би подскочил, ако бях…

Бяха започнали малко да го уморяват разсъжденията за тези нейни погледи. „Може и да е хубава, но ме гледа така, както аз гледам на някое сечиво, с което никога не съм си служил, и се мъча да отгатна как е направено и какво му е предназначението.“

— Зарийн. — Гласът на Моарейн беше хладен, но спокоен.

— Казвам се Файле — отвърна твърдо Зарийн и за момент, с малко възголемия си нос, наистина заприлича на сокол.

— Зарийн — повтори Моарейн още по-твърдо. — Време е пътищата ни да се разделят. Ще намериш по-добър улов на друго място, и по-безопасен.

— Не смятам — заяви Зарийн твърдо. — Един Ловец трябва да следва дирята, която е видял, а никой Ловец не би изпуснал дирята, която вие оставяте. И съм Файле. — Малко го развали накрая, като преглътна, но все пак не примигна, когато срещна очите на Моарейн.

— Сигурна ли си? — попита тихо Моарейн. — Сигурна ли си, че няма да промениш намеренията си… Соколице?

— Няма. Нито вие, нито вашият каменолик Стражник можете да ме спрете. — Зарийн се поколеба, след което добави замислено, сякаш решила да бъде съвсем откровена: — Поне няма нищо, което вие ще направите, за да ме спрете. Знам нещичко за Айез Седай; знам въпреки всичките приказки, че има някои неща, които не бихте ми направили. А не вярвам, че каменоликият ще направи това, което трябва, за да ме откаже.

— Съвсем ли си сигурна? — промълви тихо Лан и изражението му не се промени, но Зарийн отново преглътна.

— Няма нужда да я плашиш, Лан — каза Перин. С изненада се усети, че гледа Лан сърдито.

Погледът на Моарейн накара и двамата да замълчат.

— Ти си убедена, че знаеш какво една Айез Седай няма да направи, така ли? — Изрече го по-тихо от и отпреди. Усмивката й никак не беше мила. — Щом искаш да тръгнеш с нас, чуй какво трябва да направиш. — Веждите на Лан трепнаха от изненада; двете жени се гледаха една друга като сокол и мишка, но този път не Зарийн беше соколът. — Ти ще се закълнеш в своята Ловджийска клетва да правиш това, което ти казвам, да ми се подчиняваш и да не ни оставяш. Разбереш ли повече от това, което ти се полага, за нашата работа, няма да допусна да попаднеш в грешни ръце. Запомни го наистина, момиче. Ще се закълнеш да действаш като една от нас и да не вършиш нищо, което би застрашило нашата цел. Няма да задаваш въпроси нито накъде отиваме, нито защо; ще се задоволяваш с това, което аз реша да ти кажа. Във всичко това ще се закълнеш, или ще останеш тук, в Иллиан. И няма да напуснеш това блато, докато аз не се върна да те освободя, дори това да отнеме целия ти живот. В това аз ти се заклевам.

Зарийн извърна глава притеснена, поглеждайки Моарейн с едно око.

— И мога да ви придружа, ако се закълна? — Айез Седай кимна. — И ще стана една от вас, също като Лоиал и каменоликия? Но не мога да задавам въпроси. А те могат ли да задават въпроси? — Моарейн, изглежда, загуби част от търпението си. Зарийн се поизправи и вдигна високо глава. — Много добре тогава. Кълна се в името на своята клетва, която положих като Ловец. Ако я наруша, ще съм нарушила и двете. Заклевам се!

— Готово — каза Моарейн и докосна челото й. Зарийн потръпна. — След като ти ни я доведе, Перин, поемаш я под своя отговорност.

— Под моя ли? — изрева той.

— Не съм ничия отговорност, сама отговарям за себе си! — почти извика Зарийн.

Айез Седай продължи също толкова сурово, все едно че не бяха си отворили устата.

— Изглежда, че си намерил сокола на Мин, тавирен. Опитах се да я откажа, но изглежда, че ще каца на рамото ти, каквото и да направя. Шарката ти затъкава бъдеще, по всичко личи. Но запомни следното: ако ми се наложи; ще изтръгна нишката ти от Шарката. И ако момичето застраши онова, което трябва да бъде, ще споделиш съдбата й.

— Не съм молил да идва с нас! — възрази Перин. Моарейн спокойно се качи на Алдийб и нагласи пелерината си по седлото на бялата кобила. — Не съм молил за нея! — Лоиал го изгледа със свити рамене и изломоти нещо неразбрано. Но несъмнено за това колко е опасно да ядосваш една Айез Седай.

— Ти си тавирен? — попита Зарийн невярващо. Очите й пробягаха по грубите му селски дрехи и се спряха на жълтите му очи. — Е, може би. Каквото и да си, тя те заплашва също като мен. Коя е тази Мин? Какво иска да каже с това, че съм щяла да ти кацна на рамото? — Лицето й се стегна. — Само да се опиташ да ме направиш своя отговорност, ще ти отрежа ушите. Чу ли ме?

Изкривил лице, той пъхна лъка под каишките на седлото на хълбока на Стъпко и се качи на коня. Дорестият, отпочинал след няколкото дни на кораба, живна, оправдавайки името си, докато Перин не го укроти с твърда ръка и потупване по врата.

— Не си струва да ти отговарям — изръмжа той. „Проклетата Мин й го е казала! Светлината да те изгори, Мин! И теб да изгори, Моарейн! И Зарийн!“ Не помнеше Ранд и Мат да са се оставяли жените да ги ръчкат от всички страни. Нито себе си, преди да напусне Емондово поле. Нинив беше единствената, която го хокаше понякога. И госпожа Люхан, разбира се — тя ръчкаше и него, и майстор Люхан навсякъде освен в ковачницата. И Егвийн някак все успяваше да се налага, макар да го правеше главно с Ранд. Виж, госпожа ал-Вийр, майката на Егвийн, все се усмихваше, но като че ли и при нея накрая всичко ставаше така, както тя иска. А Женският кръг непрекъснато заничаше зад гърба на всеки.

Той изръмжа недоволно, пресегна се и хвана Зарийн под мишницата; тя изграчи и за малко да изтърве вързопа си, когато я повдигна и я метна отзад на седлото.

— Моарейн ще трябва да ти купи кон — промърмори той. — Не можеш да вървиш пеш по целия път.

— Силен си, ковачо — каза Зарийн, разтривайки мишницата си, — но аз не съм парче желязо. — Размърда се и намести вързопа си между двамата. — Мога и сама да си купя кон, ако ми потрябва. По целия път докъде?

Лан вече яздеше към града заедно с Моарейн и Лоиал след тях. Огиерът погледна през рамо към Перин.

— Никакви въпроси, забрави ли? И името ми е Перин, Зарийн. Не съм нито „ковачо“ нито каквото и да е друго. Перин. Перин Айбара.

— А моето е Файле, рунтавел.

Стиснал зъби, той сръга Стъпко и се понесе след другите. На Зарийн се наложи да обгърне кръста му с ръце, за да не падне. Стори му се, че чу смеха й.