Прероденият дракон

Глава 10 Тайни

Егвийн ал-Вийр се изправи на стремената с надежда да зърне Тар Валон в далечината, но единственото, което можа да види, бе смътно различимо бледо сияние под утринните лъчи. Но това все пак трябваше да е островният град. Самотният пресечен конус на височината, наречена Драконова планина, издигаш се сред хълмистата равнина, се бе показал на хоризонта през вчерашния късен следобед, а височината лежеше точно от тази страна на река Еринин спрямо Тар Валон. Сигурен белег беше тази планина — като огромен счупен зъб, издаден над ниските хълмчета на низината — видим ясно от много мили, и лесен за отбягване, както правеха всички, дори онези, които пътуваха за Тар Валон.

Драконовата планина бе мястото, където загинал Луз Терин Родоубиеца — така поне разказваха; и други неща се говореха за планината — загадъчни пророчества и страшни предупреждения. Обилни причини да стои човек по-настрана от черните й склонове.

Тя обаче имаше причина да не стои настрана, и то не една. Само в Тар Валон можеше да получи обучението, от което имаше нужда — обучението, което й трябваше. „Никога повече няма да бъда Окаишена!“ Егвийн избута тази мисъл от главата си, но тя се върна, преобърната наопаки. „Никога повече няма да изгубя свободата си!“ В Тар Валон Аная щеше да продължи да изпитва сънищата й; Айез Седай беше длъжна да го направи, макар да не беше намерила сигурно доказателство, че Егвийн е Съновница, както Аная подозираше. Сънищата на Егвийн я тревожеха, откакто бе напуснала Равнината на Алмот. Освен сънищата на Сеанчан — а те все още я караха да се приютява — тя все по-често и по-често сънуваше Ранд. Ранд, който бяга. Бяга към нещо, но бяга също така и от нещо.

Тя още по-упорито присви очи към Тар Валон. Аная щеше да е там. „И Галад също, може би.“ Изчерви се въпреки желанието си и изхвърли образа му от съзнанието си. „Помисли за времето. Помисли си за каквото и да е друго. Светлина, колко е топло.“

Толкова рано през годината, при тази зима, която беше едва вчерашен спомен, белотата все още увенчаваше Драконова планина, но тук, долу, снеговете се бяха разтопили. Зелени стръкове се показваха сред посърналата кафеникава ланска трева, а там, където по хълмчетата стърчаха дървета, тук-там бяха покарали млади червени филизи. След цяла зима, изкарана в пътуване, понякога хванати в капана на виелицата в село или на бивак, друг път преодолявайки по-малко разстояние от изгрев до залез, отколкото би извървяла пеш за броени дни, сега тя се радваше да забележи първите признаци на пролетта.

Отметнала дебелото си вълнено наметало, Егвийн се отпусна на седлото си и нетърпеливо заоправя полите на роклята си. Тъмните й очи се изпълниха с отвращение. Твърде дълго беше носила тази рокля, която сама бе разполовила за ездата и поръбила с игла, но единствената друга, с която разполагаше, бе твърде похабена. И със същия цвят — сивия цвят на Окаишените. Изборът й през всичките тези изминали седмици, от самото начало на пътуването им към Тар Валон, беше това — само сиво.

— Кълна се, никога повече няма да облека сиво, Бела — каза тя на рунтавата си кобила и я потупа по гривата. „Не че ще имам кой знае какъв избор, щом се върнем в Тар Валон“. В Кулата всички новачки носеха бяло.

— Пак ли си говориш сама? — попита Нинив и изравни пъстрия си скопец с Бела. Двете девойки бяха с един и същи ръст с еднакво облекло, но разликата в конете правеше бившата Премъдра на Емондово поле с една глава по-висока. Сега Нинив се намръщи и зарови пръсти в преметната през рамо дебела плитка на тъмната си коса — нещо, което правеше винаги, когато изпитваше загриженост или тревога, или понякога, когато се канеше да прояви прекалена упоритост дори за характер като нейния. Пръстенът с Великата змия на пръста й показваше, че е една от Посветените, все още не Айез Седай, но с една дълга крачка пред Егвийн. — По-добре гледай за Тар Валон.

Егвийн стисна езика си зад зъбите, за да не се сопне, че гледа тъкмо за Тар Валон. „Тя да не мисли, че съм се изправила на стремената, защото седлото ми е неудобно?“ Нинив, изглежда, твърде често забравяше, че вече не е Премъдрата на Емондово поле и че Егвийн вече не е дете. „Но тя носи пръстена, а аз — все още не, и за нея това означава, че нищо не се е променило!“

— Знаеш ли как се държи Моарейн с Лан? — попита тя вместо това с мило гласче, доставяйки си мигновено удоволствие от резкия жест, с който Нинив дръпна плитката си. Удоволствието обаче заглъхна бързо. Язвителните забележки не й бяха присъщи, а и знаеше, че чувствата на Нинив към Стражника са като кълбо прежда, след като някое котенце се е напъхало в кошницата с плетиво. Но Лан съвсем не беше котенце, а Нинив все пак трябваше да направи нещо преди упоритото му, тъпо благородство да я подлуди дотам, че да го убие.

Бяха всичко на всичко шест души, всички облечени просто, за да не изпъкват в селцата и малките градчета, през които минаваха, но въпреки това може би една от най-странните групи пътници, минавали през Степта на Каралайн напоследък, четири жени и двама мъже, от които единият лежеше на носилка, завързана на два коня. Конете с носилката носеха и леки вързопи с продоволствие за дългите отсечки от едно село до друго, които се налагаше да преодоляват.

„Шестима — помисли си Егвийн, — а колко много тайни!“ Всички те споделяха не една. Тайни, които трябваше да пазят може би дори и в Бялата кула. „Колко по-прост беше животът у дома.“

— Нинив, смяташ ли, че Ранд е добре? А Перин? — добави тя припряно. Не можеше да си позволи повече да се прави, че един ден ще се омъжи за Ранд — сега това щеше да си е чиста преструвка. Никак не и харесваше това — все още не бе привикнала към него, — но го знаеше.

— Твоите сънища ли? Отново ли те безпокоят? — Гласът на Нинив прозвуча загрижено, но Егвийн нямаше настроение да приеме съчувствие.

Постара се гласът й да зазвучи колкото се може по-обикновено.

— От слуховете, които чухме, не мога да разбера какво точно става. Всичко, което знам, е толкова изкривено, толкова лошо…

— Всичко потръгна лошо, откак Моарейн се намеси в живота ни — отвърна рязко Нинив. — Перин и Ранд… — Поколеба се и на лицето й се изписа гримаса. Егвийн смяташе, че Нинив наистина вярва, че това, в което се бе превърнал Ранд, е работа на Моарейн. — Засега те ще трябва сами да се грижат за себе си. Боя се, че се налага ние да се потревожим за нас самите. Нещо не е наред. Просто… усещам го.

— Знаеш ли какво е?

— Усещам го почти като буря. — Тъмните очи на Нинив огледаха утринното небе, чисто и синьо, със само няколко пръснати облачета, после тя отново поклати глава. — Като идваща буря. — Нинив от много отдавна можеше да предсказва времето. Вслушване във вятъра, така го наричаха, и от Премъдрата на всяко село се очакваше да го прави, макар че мнозина всъщност не можеха. И все пак, откакто бяха напуснали Емондово поле, тази способност на Нинив се беше усилила или по-скоро променила. Сега бурите, чието наближаване усещаше, се отнасяха по-скоро за хората, отколкото за вятъра.

Егвийн замислено прехапа устни. Не можеха да си позволят да бъдат спрени или забавени, не и след толкова път, не и след като бяха стигнали толкова близо до Тар Валон. Поне заради Мат, както и по причини, които умът й казваше, че са по-важни от живота на един селски младеж, на един приятел от детинството, но сърцето й не й позволяваше да отиде толкова далече. Тя погледна към другите, зачудена дали някой от тях е забелязал нещо.

Верин Седай, ниска, пълничка, цялата в кафяво, яздеше потънала в размисъл. Качулката на пелерината й беше дръпната напред и почти закриваше лицето й. Беше в челото на колоната, но бе оставила коня си сам да определя скоростта. Беше от Кафявата Аджа, а Кафявите сестри повече се грижеха да търсят познанието, отколкото за каквото и да било в заобикалящия ги свят. Но сега Егвийн никак не беше сигурна за нейната безпристрастност. Със самото си присъствие сред тях Верин бе затънала до гуша в земните дела.

Елейн, на годините на Егвийн и също така новачка, но златокоса и синеока, докато Егвийн беше тъмнокоса, яздеше отзад край носилката, на която лежеше в безсъзнание Мат. Облечена в същите сиви дрехи като Егвийн и Нинив, тя го гледаше с тревогата, която всички изпитваха. Мат не беше ставал на крака от три дни. Слабият дългокос мъж, яздещ от другата страна на носилката, изглежда, се мъчеше да гледа навсякъде, без никой да го забележи. Лицето му бе сгърчено от съсредоточение.

— Хюрин — каза Егвийн, а Нинив кимна. Двете забавиха ход, за да се изравнят с носилката. Верин продължи напред.

— Надушваш ли нещо, Хюрин? — попита Нинив. Елейн вдигна очи от носилката на Мат и изгледа и тримата.

Мършавият мъж се размърда в седлото си и потърка с пръст дългия си нос.

— Беда — промълви той, кратко и с неохота. — Струва ми се, че може би… беда.

Работата на Хюрин бе да преследва престъпници. Не носеше перчема, присъщ на шиенарски войн, но късият му меч и нащърбеният щит, висящи на колана му, бяха похабени от многократна употреба. Годините опит, изглежда, го бяха дарили с дарбата да надушва злосторниците и особено онези, които наскоро са извършили зло.

На два пъти по време на пътуването той ги беше предупреждавал да напуснат някое село по-малко от час след като бяха влезли в него. Първия път отказаха, оплаквайки се, че са твърде уморени, но ханджията и още двама мъже от селото се бяха опитали да ги избият в леглата. Оказаха се най-обикновени крадци — не Мраколюбци, просто алчни за конете им и това, което криеха в дисагите и вързопите си. Но останалите в селото явно знаеха за това и смятаха чужденците за своя законна плячка. Бяха принудени да побягнат от тълпа, размахваща брадви и вили. Втория път Верин се разпореди да яхнат конете веднага щом Хюрин заговори.

И все пак Хюрин беше нащрек, когато говореше с някоя от спътниците си. Приказваше си само с Мат, докато Мат можеше да говори — двамата се бяха шегували и играеха на зарове, когато жените не бяха наблизо. Егвийн си мислеше, че той сигурно се чувства доста неловко от това, че е сам с една Айез Седай и още три жени, обучавани в сестринство. За повечето мъже участието в битка бе по-лесно, отколкото да се озовеш пред Айез Седай.

— Каква беда?

Изрече го някак лековато, но с толкова ясна нотка на очакване да й се отговори незабавно и подробно, че Хюрин отвори уста.

— Мирише ми на… — Той се спря веднага и примигна някак изненадано, очите му пробягаха от едната жена на другата. — Просто усещане — отрони той най-сетне. — Предчувствие. Вчера видях някои следи, днес също. Много коне. Двайсет или трийсет, който вървят в тази посока, други двайсет-трийсет — в обратната. Това ми е чудно. Това е всичко. Но съм сигурен, че означава беда.

Следи? Егвийн не ги беше забелязала. Нинив рязко заяви:

— Не забелязах нищо тревожно в тях. — Нинив се гордееше, че е не по-лош следотърсач от който и да било мъж. — Тези следи бяха остарели с дни. Кое те кара да мислиш, че означават беда?

— Просто мисля, че е така — отвърна бавно Хюрин, като че ли искаше да каже нещо повече; после сведе поглед и вдиша дълбоко. — Много време мина, откакто не сме виждали село — промърмори той. — Кой знае какви вести от Фалме може да са ни изпреварили? Може да не намерим вече толкова гостоприемност, колкото очакваме. Мисля, че тези хора може да са разбойници, убийци. Трябва да сме нащрек, така си мисля. Ако Мат беше на крака, щях да отида напред да поразузная, но може би е най-добре да не ви оставям сами.

Нинив вдигна вежди.

— Мислиш, че не можем сами да се погрижим за себе си ли?

— Единствената сила няма да ви помогне много, ако някой ви убие, преди да можете да я използвате — каза Хюрин. — Да ме прощавате, но мисля, че… просто ще взема да пояздя малко напреде Верин Седай. — Той заби шпори в хълбоците на коня си и се понесе напред преди някоя от тях да е успяла да проговори.

— Виж, това му се вика изненада — каза Егвийн, когато Хюрин забави ход малко зад Кафявата сестра. Верин не изглеждаше да го е забелязала повече, отколкото забелязваше каквото и да е друго около себе си, а той като че ли остана доволен от това. — Откакто тръгнахме от Томанска глава, той гледа да е колкото може по-надалече от Верин. Винаги поглежда към нея, сякаш се бои от това, което би могла да му каже.

— Уважението към Айез Седай не означава, че се бои от нея — каза Нинив, а после добави неохотно: — И от нас.

— Щом смята, че ни очаква беда, трябва да го изпратим напред да разузнае — каза Егвийн. — Ако има беда, можем да се защитим по-добре, отколкото би могъл той, дори със сто войника на помощ.

— Но той не знае това — отвърна Нинив — и аз не смятам да му го казвам. Нито на някой друг.

— Мога да си представя какво би казала Верин за това — промълви разтревожено Елейн. — Де да можех да разбера какво знае тя. Егвийн, не знам дали майка ми би ми помогнала, ако Амирлин разбере, още по-малко на вас двете. Не знам и дали би се опитала. — Майката на Елейн беше кралицата на Андор. — Тя е могла да научи съвсем мъничко за Силата преди да напусне Бялата кула, при все че е живяла така, все едно че е била издигната в ранг на пълноправна сестра.

— Изобщо не можем да се надяваме на закрилата на Мургейз — каза Нинив. — Тя е в Кемлин, а ние ще бъдем в Тар Валон. Вижте, нас ни чакат достатъчно неприятности само защото избягахме, независимо какво сме направили след това. Най-добре ще е, ако се снишим, ако се държим раболепно и не правим нищо, за да привличаме вниманието към себе си повече от необходимото.

В друг случай Егвийн сигурно щеше да се изсмее на представата как Нинив се прави на раболепна. Дори Елейн би се справила по-добре. Но сега не й беше до смях.

— Ами ако Хюрин се окаже прав? Ако ни нападнат? Той не може да ни защити от двайсет или трийсет мъже, а ние можем да загинем, докато чакаме Верин да направи нещо. Ти каза, че усещаш буря, Нинив.

— Нима? — възкликна Елейн и поклати глава. Червеникаво-златистите й къдрици се люшнаха. — На Верин няма да й хареса, ако ние… — Тя замълча. — И все пак може би ще ни се наложи.

— Ще направя каквото трябва — отвърна рязко Нинив. — Ако нещо има да става, вие също ще избягате, ако се наложи. Бялата кула може и да е смаяна от потенциала ви, но не мисля, че няма да ви усмирят и двете, ако Амирлинския трон или Съвета на Кулата решат, че се налага.

Елейн с мъка преглътна.

— Ако усмирят нас заради това — каза тя плахо, — ще трябва да усмирят и теб. Всички ще трябва да бягаме заедно — или да действаме заедно. Хюрин преди малко беше прав. Ако искаме да доживеем за бедите, които ни чакат в Тар Валон, ще трябва да… да направим каквото трябва.

Егвийн потръпна. Усмирена. Отрязана от сайдар, женската половина на Верния извор. На малко Айез Седай е било налагано това наказание, но все пак съществуваха деяния, заради които Кулата изискваше усмиряване. От новачките се изискваше да научат имената на всички Айез Седай, която са били усмирени, и техните престъпления.

Сега тя вече винаги можеше да усети Извора, там някъде, малко извън взора й, като слънце, кацнало по пладне над рамото й. Макар често да не улавяше нищо, когато се опитваше да докосне сайдар, все пак й се искаше да го докосва. Колкото повече го докосваше, толкова повече й се искаше, непрекъснато, независимо от това, което й говореше Шериам Седай, настойницата на новачките, за опасностите, когато се привържеш твърде много към досега на Единствената сила. Да бъде отрязана от това, да продължава да усеща присъствието на сайдар, но да не може повече да го докосва…

Изглежда, и другите две загубиха всякаква охота за приказки.

За да прикрие треперенето си, тя се надвеси от седлото над леко полюшващата се носилка. Одеялата на Мат се бяха разместили, разкривайки навитата кама в златна ножница, стисната в едната му ръка, с рубин с размерите на гълъбово яйце, увенчал дръжката й. Пазейки се да не докосне камата, тя намести одеялата върху ръката му. Той беше само с година-две по-голям от нея, но хлътналите бузи и пепелявата кожа го бяха състарили. Гърдите му едва се повдигаха, дишаше хрипливо. В краката му лежеше обемиста кожена торба. Тя намести одеялата, за да покрие и нея. „Трябва да отнесем Мат до Кулата. И торбата също.“

Нинив също се наведе и опипа челото на Мат.

— Треската му се влошава. — Гласът й прозвуча угрижено. — Да имах сега малко безгрижниче или трескоморче…

— Може би ако Верин опита отново с Лечителството…

Нинив поклати глава, приглади косата на Мат и въздъхна, после се изправи.

— Тя казва, че единственото, което може да направи сега, е да го задържи жив, и аз й вярвам. Аз… аз сама опитах Лечителството снощи, но нищо не се получи.

Елейн ахна.

— Шериам Седай казва, че не трябва да опитваме Лечителството преди да бъдем насочени стъпка по стъпка, стотици пъти.

— Могла си да го убиеш — каза рязко Егвийн.

Нинив изсумтя сърдито.

— Аз Лечителствах много преди да съм си помислила, че ще тръгна за Тар Валон, макар и да не съм знаела. Но изглежда, че имам нужда от лековете си, за да се получи. Само да имах малко трескоморче… Не мисля, че му остава много време. Часове, може би.

Егвийн си помисли, че Нинив е почти толкова нещастна от това, че билките й не са й подръка, колкото и от това, че Мат умира. За пореден път се удиви защо Нинив изобщо бе избрала да отиде да се учи в Тар Валон. Тя се беше научила да прелива, без да го осъзнава, макар и да не можеше винаги да контролира действията си, и беше преодоляла кризата, убиваща три от всеки четири жени, научили се на това без настойничеството на Айез Седай. Нинив твърдеше, че иска да научи повече, но повечето пъти го правеше неохотно, като дете, което не иска да глътне отварата от коренче от овчи език.

— Скоро ще стигнем в Тар Валон — каза Егвийн. — Там могат да го излекуват. Амирлин ще се погрижи за него. Тя ще се погрижи за всичко. — Каза го, без да поглежда към кожената торба в краката му. Другите две девойки също се стараеха да не поглеждат натам. Имаше някои тайни, от които и трите с радост щяха да се освободят.

— Конници — рече изведнъж Нинив, но Егвийн вече ги беше видяла. На ниския склон пред тях се бяха появили две дузини мъже, вятърът развяваше белите им плащове. Конниците завиха към тях.

— Чеда на Светлината — изрече Егвийн като проклятие. — Май се натъкнахме на твоята „буря“ и на „бедата“ на Хюрин.

Верин вече беше дръпнала юздите и бе хванала ръката на Хюрин, за да го спре да извади меча си. Егвийн докосна предния товарен кон и го спря точно зад пълничката Айез Седай.

— Оставете на мен разговорите, деца мои — каза спокойно Айез Седай и отметна качулката, разкривайки прошарената си коса. Егвийн не беше сигурна за възрастта на Верин — смяташе я за достатъчно възрастна, за да й бъде баба, но сивите кичури бяха единственият признак за напреднала възраст на Айез Седай. — И каквото и да правите, гледайте само да не ги ядосате.

Лицето на Верин излъчваше същото спокойствие като гласа й, но Егвийн си помисли, че Айез Седай пресмята разстоянието до Тар Валон. Сега върховете на кулите вече се виждаха, виждаше се и високият мост, достатъчно висок, за да могат да минават под него търговските кораби, сновящи по реката.

„Достатъчно близо, за да се види. Но твърде далече, за да помогне.“

В първия миг беше сигурна, че Белите плащове възнамеряват да ги нападнат, но водачът им вдигна ръка и конниците рязко дръпнаха юздите няма и на четиридесет крачки от тях. Вдигна се пушилка.

Нинив измърмори сърдито под нос, а Елейн изправи снага, изпълнена с кралско величие, сякаш се готвеше да нахока Белите плащове заради неучтивото им поведение. Хюрин не пускаше дръжката на меча си и изглеждаше готов да се хвърли между жените и Белите плащове въпреки приказките на Верин. Верин кротко махна с ръка пред лицето си да разсее пушилката. Наметнатите с бяло ездачи се пръснаха в полукръг, преграждайки им пътя.

Гръдните им брони и коничните шлемове блестяха лъснати и дори бронята по ръцете им блестеше ярко. На гърдите на всеки от мъжете грееше златното слънце. Някои от тях поставиха стрели на лъковете си, без да ги вдигат, но ги държаха в готовност. Водачът им изглеждаше млад мъж, но носеше под слънчевия изгрев на гърдите на плаща си два златни пискюла — белег за командирски ранг.

— Две тарвалонски вещици, освен ако нещо не греша, нали? — изрече младежът с крива усмивка. Очите му блеснаха нагло, сякаш бе разбрал някаква истина, която останалите бяха твърде глупави да схванат. — А с тях две глупачки и две палета, едното от които на носилка. — Хюрин настръхна, но ръката на Верин го задържа. — Откъде идвате? — попита заповеднически Белият плащ.

— Идем от запад — отвърна учтиво Верин. — Дръпнете се от пътя ни и ни оставете да продължим. Чедата на Светлината нямат власт тук.

— Чедата имат власт навсякъде, където е Светлината, вещице, а там, където Светлината я няма, ние я носим. Отговори на въпросите ми! Или трябва да ви заведа в лагера ни и да ви предам на Разпитвачите?

Не можеха да си позволят да забавят повече пристигането на Мат в Бялата кула. А по-важното — Егвийн трепна при тази мисъл — по-важното беше, че не можеха да позволят съдържанието на кожената торба да попадне в ръцете на Белите плащове.

— Вече ви отговорих — каза Верин, без да губи спокойствието си — и то по-учтиво, отколкото заслужавате. — Наистина ли смятате, че можете да ни спрете? — Някои от Белите плащове надигнаха лъковете си, сякаш бе изрекла заплаха, но тя продължи, без да повишава тон: — В някои земи можете и да властвате със заплахите си, но не и тук, в околностите на Тар Валон. Наистина ли вярвате, че точно тук ще ви се позволи да отведете Айез Седай?

Командирът се помръдна притеснен на седлото си, сякаш изведнъж размислил дали не би могъл да вземе думите си обратно. После погледна през рамо хората си — било за да се увери в поддръжката им, или защото се бе сетил, че го гледат — и викна:

— Не се боя от мраколюбските ви номера, вещице. Отговори ми, или ще отговаряш пред Разпитвачите. — Но гласът му не прозвуча толкова категорично, колкото му се искаше.

Верин отвори уста, канейки се да продължи кротката беседа, но изведнъж се намеси Елейн. Звънливото й гласче екна заповеднически:

— Аз съм Елейн, щерката-наследница на Андор. Ако не се отдръпнете веднага, ще се наложи да отговаряш пред кралица Мургейз, Бял плащ!

Верин изсъска раздразнено.

За миг Белият плащ изгледа девойката слисано, но след това се разсмя.

— Така ли мислиш? Май скоро ще разбереш, че Мургейз не питае вече толкова любов към вещиците, момиченце. Ако те взема от тях и те върна при нея, тя само ще ми благодари. Лорд-капитан Еамон Валда ще се зарадва много да може да си поговори с теб, щерко-наследнице на Андор. — Той вдигна ръка. Дали беше сигнал за хората му, Егвийн не разбра. Някои от тях стиснаха юздите.

„Нямаме повече време за чакане — реши Егвийн. — Няма да позволя да ме оковат отново!“ И се разтвори за Единствената сила. Беше просто упражнение и след дългата практика протичаше много по-плавно, отколкото когато се бе опитала за първи път. Докато го помисли, умът й се опразни от всичко останало, от всичко освен от една-едничка розова пъпка, носеща се сред празнотата. Тя самата бе розова пъпка, разтваряща се за светлината, разтваряща се за сайдар, женската половина на Верния извор. Силата я изпълни, застрашавайки да я помете. Беше все едно че си просмукан от светлина, от Светлината, че се сливаш със Светлината в миг на върховен екстаз. Тя се напрегна, за да не бъде премазана, и се съсредоточи върху земята пред коня на Белия плащ. Малко късче земя. Не искаше да убива никого. „Няма да ме заловите!“

Ръката на мъжа продължаваше да се вдига. И изведнъж земята пред него изригна с рев във фонтан от пръст и камъни. Конят му изцвили, вдигна се на задните си крака и мъжът се смъкна от седлото като чувал.

Още преди да е паднал на земята Егвийн премести очи към други от Белите плащове и земята избухна в нов малък взрив. Бела запристъпва настрани, но тя я овладя с юзди и колене, без дори да помисля за това. Все още обгърната от празнотата, се изненада от тътена на трето изригване — този път не беше нейно дело. После — четвърто. Смътно долови, че идат от Нинив и Елейн, и двете загърнати от сияния, които й подсказаха, че и те са прегърнали сайдар, че той е прегърнал тях. Аурата им бе невидима за всеки освен за жени, можещи да преливат, но резултатите бяха видими за всички. Взривовете разпръснаха Белите плащове във всички посоки, засипаха ги с прах и камъни, разтърсиха ги с гръмкия си тътен, конете им заскачаха като подивели.

Хюрин се заозърта отворил уста, не по-малко изплашен от Белите плащове, докато се мъчеше да удържи своя кон и товарните коне да не побягнат. Верин гледаше с широко отворени от изумление и гняв очи. Устата й заработи яростно, но каквото и да викаше, то се изгуби сред мощния грохот.

А после Белите плащове побягнаха — захвърляха лъковете си на земята и препуснаха в бесен галоп, сякаш Тъмния лично ги бе подгонил по петите. Всички, с изключение на младия офицер, който се мъчеше да се изправи. Беше се втренчил във Верин. Бялото на очите му казваше всичко. Пръст бе оцапала белия му плащ и лицето му, но той сякаш не забелязваше това.

— Хайде, убий ме, вещице — извика той разтреперан. — Давай. Убий ме, както убихте баща ми!

Айез Седай не го и погледна. Цялото й внимание беше насочено към спътничките й. Сякаш също забравили за командира си, бягащите Бели плащове изчезнаха зад полегатия хълм, на който се бяха появили. Конят на командира им избяга с тях.

Под свирепия поглед на Верин Егвийн остави сайдар да се оттече, бавно, неохотно. Винаги беше трудно, когато се налага да го пуснеш. Сиянието около Нинив също загасна — още по-бавно. Нинив гледаше навъсена изкривеното от бясна ярост лице на Белия плащ, сякаш той все още бе способен на някоя хитрина. Елейн изглеждаше потресена от това, което беше направила.

— Какво направихте… — започна Верин и спря, за да си поеме дъх. Осъдителният й поглед обхвана и трите млади жени. — Това, което направихте, е отвратително! Отвратително! Една Айез Седай не използва Единствената сила за оръжие освен срещу твари на Сянката или в най-краен случай, за да защити живота си, Трите клетви…

— Те бяха готови да ни убият — прекъсна я Нинив разгорещено. — Да ни убият или да ни отведат за изтезания. Той им даваше заповед.

— Това… не беше съвсем използване на Силата като оръжие, Верин Седай. — Елейн беше вдигнала брадичка, но гласът й прозвуча треперливо. — Ние не поразихме никого, дори не се опитахме да нараним някой. Разбира се…

— Недей да увърташ! — сопна се Верин. — Когато станете пълноправни Айез Седай — ако изобщо станете някога пълноправни Айез Седай, — ще бъдете обвързани да спазвате Трите клетви, но дори от новачките се очаква да правят всичко, така че да живеят все едно, че са обвързани.

— А той? — Нинив посочи офицера на Белите плащове, който продължаваше да стърчи край тях и ги гледаше слисан. Лицето й бе изпънато; изглеждаше не по-малко разгневена от Айез Седай. — Той се канеше да ни откара като пленнички. Мат ще умре, ако не стигне скоро в Тар Валон, а… а и…

Егвийн съобрази, че Нинив се бори със себе си да не го изрече на глас. „А и не можем да позволим торбата да попадне в други ръце освен в тези на Амирлин.“

Верин изгледа отегчена Белия плащ.

— Той само се опита да ни оскърби, дете мое. Много добре знаеше, че не може да ни накара да отидем там, където не желаем. Ако не иска да го сполетят някои беди. Не и тук, толкова близо до Тар Валон. Щях да го убедя, с малко време и повечко търпение. О, той би се опитал да ни убие, ако можеше да го направи скришом, но на никой Бял плащ, който има ум в главата поне колкото една коза, не би му хрумнало да навреди на Айез Седай, ако могат да го видят. Разбирате ли какво направихте сега? Всички приказки, които ще започнат да разправят тези мъже. Разбирате ли колко ще ни навредят?

Лицето на офицера почервеня.

— Не е страхливост да не нападнеш открито силите, разрушили света — избухна той. — Вие вещици, искате отново да разрушите света, служейки на Тъмния! — Верин поклати глава, отегчена и невярваща на ушите си.

На Егвийн й се дощя да смекчи донякъде белята, която бе направила.

— Много съжалявам за това, което направих — обърна се тя към офицера. Зарадва се, че не бе обвързана да не изрича неверни думи като пълноправна Айез Седай, защото това, което каза, в най-добрия случай можеше да мине за полуистина. — Не биваше да го правя и ви се извинявам. Сигурна съм, че Верин Седай ще Излекува отоците ви. — Той отстъпи назад, сякаш му бе предложила жив да го одерат, а Верин изсумтя шумно. — Идваме от много далече — продължи Егвийн, — чак от Томанска глава, и ако не бях толкова уморена, никога нямаше да…

— Замълчи, момиче! — извика Верин и в същото време Белия плащ изрева:

— Томанска глава? Фалме! Вие сте били във Фалме! — Той се олюля и извади меча си. По изражението му Егвийн не можа да прецени дали се кани да нападне, или да се защитава. Хюрин подкара коня си към Белия плащ, вдигнал щита в лявата си ръка, но тесноликият мъж продължи да вие толкова гневен, че от устата му се разхвърчаха слюнки: — Моят баща загина при Фалме! Биар ми каза! Вие, вещици, сте го убили, заради вашия Лъжедракон! Мъртви ще ви видя заради това! В пламък ще горите пред очите ми!

— Колко невъздържани деца — въздъхна Верин. — Досущ като лоши момчета, отворят ли си веднъж устата. Върви си със Светлината, синко — каза тя на Белия плащ.

И без повече приказки ги поведе покрай самотния мъж, но крясъците му ги последваха.

— Името ми е Дейн Борнхалд! Запомнете го, Мраколюбци! Ще ви накарам да треперите от името ми! Запомнете това име!

След като виковете на Борнхалд заглъхнаха зад тях, те продължиха да яздят известно време мълчаливо. Най-после Егвийн промълви.

— Само се опитах да оправя нещата.

— Да ги оправела! — изсумтя Верин. — Трябва да разбереш, че има моменти, когато се говори цялата истина, и други, в които трябва да си държиш езика. Най-малкият урок за учене от всички, но много важен, ако смяташ да живееш достатъчно дълго, за да понесеш шала на пълноправна сестра. Не ти ли хрумна, че приказките за Фалме може вече да са ни изпреварили?

— Че откъде да й хрумне? — попита Нинив. — Никой от онези, които срещнахме дотук, не беше чувал нещо повече от слухове, ако изобщо бе чувал нещо, а през последния месец надбягваше дори и мълвата.

— И смяташ, че целият свят пътува по същите пътища, по които и ние? — отвърна Верин. — Ние се движехме бавно. Мълвата лети по стотици пътища и пътечки. Винаги бъди готова за най-лошото, детето ми; така всичките ти изненади ще бъдат приятни.

— Какво искаше да каже той за майка ми? — обади се изведнъж Елейн. — Сигурно лъжеше. Тя изобщо не би могла да се обърне срещу Тар Валон.

— Кралиците на Андор винаги са били приятелски настроени към Тар Валон, но на този свят всичко се променя. — Лицето на Верин отново беше спокойно, но в гласа й се долавяше напрегнатост. Тя се извърна на седлото да ги погледне. Трите млади жени, Хюрин, Мат на носилката. — Светът е странен и всички неща се променят. — Бяха се изкачили на билото на един хълм. Сега пред тях се виждаше село; жълтеникавите плочи на покривите се бяха скупчили около моста, водещ към Тар Валон. — Виж, сега наистина ще трябва да се пазите — каза Верин. — Истинската опасност едва сега започва.