Прероденият дракон

Глава 1 Очакване

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век. Век, чието идване предстои, и Век отдавна минал, в Мъгливите планини се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

Из дълги долини повя вятърът, долини синкави от утринната мъгла, увиснала във въздуха, къде осеяни с иглолистни дървеса, къде оголени, по места, по които скоро щяха да поникнат треви и диви цветя. Виеше през полузаровени руини и рухнали паметници, забравени като онези, що ги бяха издигнали. Застена в проходите отколешни процепи сред върхове, покрити с шапки сняг, който нивга не се топеше. Тлъсти облаци се скупчваха по планинските върхове и снегът и белите им валма ставаха едно цяло.

В низините зимата си отиваше или си бе отишла, но тук все още се държеше, прошарила планинските склонове с бели петна. Само вечнозелените дървета се загръщаха в листа и иглички. Всички други клонаци стърчаха оголени, кафяви и сивкави над скалите и все още неразрохналата се пръст. Нямаше звук, освен стържещия над снежните преспи и камъка устрем на вятъра. Земята сякаш чакаше. Очакваше да изригне нещо.

Възседнал коня си и сврян сред гъсталака, Перин Айбара потръпна и придърпа подшитото с кожа наметало около тялото си, колкото му позволяваше дългият лък в едната ръка и голямата секира с форма на полумесец на колана му. Добра беше секирата, от хладна стомана; самият Перин беше раздухвал огъня в деня, в който майстор Люхан я бе изковал. Вятърът проникваше през наметалото, дърпаше гуглата от рошавите му къдрици и го пронизваше през дебелото палто; той размърда пръстите на краката си в ботушите, за да ги стопли, и помръдна върху седлото, но не мислеше за студа. Измери с поглед петимата си спътници и се зачуди дали и те го усещат. Не чакането, заради което бяха изпратени тук. Нещо друго.

Стъпко, конят му, също се размърда и отметна глава. Беше нарекъл така сиво-кафявия жребец заради бързата му стъпка. Стъпко като че ли долавяше раздразнението и нетърпението на ездача си „Омръзна ми цялото това очакване, цялото това седене, докато Моарейн ни държи стиснати като в клещи. Светлината да изгори дано Айез Седай! Кога ли ще свърши всичко това?“

Неволно подуши вятъра. Преобладаваше конска миризма, миризма на хора и човешка пот. Заек е пробягал през тези дървета съвсем наскоро, страх бе изпълнил бягството му, но подгонилата го лисица не го беше убила тук. „Току-виж ми се запушил носът от този вятър.“ Дори му се дощя да стане така. „И ако стане, няма да позволя на Моарейн да направи нищо.“

Някъде в дъното на мозъка си усети гъделичкане. Отказа да си го признае и не спомена нищо на спътниците си.

Другите петима седяха на седлата си, стиснали в готовност късите си лъкове, с очи, претърсващи небето, както и осеяните с рехава гора склонове надолу. Не изглеждаха смутени от вятъра, развяващ плащовете им като пряпорци. Дръжка на двуръчен меч стърчеше над рамото на всеки през процеп в плаща. Голите им глави, обръснати, с изключение на дългите опашки на теметата, караха Перин да изпитва още повече студ. За тях това време вече беше почти пролетно. Всичката мекота бе изчукана от тях в някаква по-яка ковачница от онази, която той помнеше. Бяха шиенарци, от Граничните земи горе на север, чак при Великата Погибел, където набезите на тролоци можеха да ги споходят всяка нощ и където дори търговците и стопаните трябваше да носят меч или лък на път. А тези мъже не бяха стопани. Бяха войници по рождение.

Понякога се удивляваше как така му отстъпват и следват водачеството му. Сякаш си мислеха, че има някакво специално право, че притежава някакво знание, недостъпно за тях. „А може би са просто мои приятели“ — помисли си той тъжно. Не бяха с неговия ръст, нито толкова широкоплещи — годините чиракуване като ковач го бяха дарили с рамене и мускули два пъти по-големи от тези на повечето мъже — но той вече беше започнал да се бръсне всеки ден, за да сложи край на закачките им за младостта му. Приятелски закачки, но все пак закачки. Не искаше да започнат отново, като им сподели какво е усетил.

Сепна се и си напомни, че той самият също трябва да наблюдава. Взря се към долината, извиваща се на запад и надолу и уширяваща се в далечината — земята бе осеяна с широки ивици сняг, останки от зимата. Дървета все още дращеха нагоре към небето със сухите си зимни клони, но имаше достатъчно вечнозелени — бор и клек, елак и планински чемшир — които стърчаха по склоновете и в руслото на долината, предлагайки достатъчно прикритие за всеки, които знае как да го използва. Но никой не би дошъл тук без някаква специална задача. Всички рудници се намираха далече на юг и дори още по-далече на север, а и повечето хора смятаха, че е лошо да е озовеш сред Мъгливите планини, и малцина навлизаха в тях, без злото да ги сполети. Очите на Перин проблеснаха като лъскано злато.

Гъделичкането се превърна в сърбеж. „Не!“

Можеше да избута сърбежа настрана, но усещането за нещо предстоящо нямаше да си иде. Като полюшване на вълна край речен бряг. Сякаш всичко се полюшваше. Той се зачуди дали нещо неприятно не се е снишило сред обкръжаващите ги върхари. Може би имаше някакъв начин да се разбере. В такива места, рядко посещавани от хора, почти винаги се срещаха вълци. Пречупи мисълта, преди тя да се укрепи в съзнанието му. „По-добре да се чудя. По-добре от това.“ Броят им не беше голям, но си имаха съгледвачи. Ако имаше нещо, съгледвачите щяха да го забележат. „Това си е моята ковачница; аз ще се погрижа за нея, а другите да гледат своите.“

Виж, взорът му беше по-остър от този на другите, затова пръв забеляза ездача, идещ откъм Тарабон. Но дори за него ездачът не беше нещо повече от петно ярки цветове, лъкатушещо през дървесата в далечината, ту видимо, ту скрито. Пъстър кон, прецени той. „И преди отредения срок!“ Отвори уста да го каже — щеше да е жена, всеки ездач досега се беше оказвал жена, — когато Масема изведнъж промърмори:

— Гарван!

Като проклятие.

Главата на Перин се стрелна нагоре. Голяма черна птица кръжеше над горските върхари, няма и на стотина крачки от тях. Плячката й можеше да е някой леш в снега или някое дребно животно, но Перин не можеше да рискува. Птицата като че ли не ги забеляза, но приближаващият се към тях ездач скоро щеше да се окаже в полезрението й. Вдигна лъка, изпъна го — перата на стрелата докоснаха бузата и ухото му — и пусна тетивата в едно плавно движение. Смътно долови звъна на лъковете край себе си — цялото му внимание бе съсредоточено върху черната птица.

Тя се преметна във въздуха и започна да пада сред облак черни като нощ пера. Други две стрели пронизаха небето точно там, където се рееше до преди миг. С полуизпънати лъкове шиенарците заоглеждаха небето да видят дали си има другар.

— Дали е длъжна да донася — попита тихо Перин, — или… той вижда това, което вижда тази твар? — Въпросът му не бе насочен към никого, но Раган, най-младият от шиенарците, само десетина години по-голям от него, му отвърна, докато нагласяше втора стрела на късия си лък.

— Обикновено на някой Получовек донасят. — В Граничните земи се въдеха огромни ята гарвани и там никой дори и не смееше да си помисли, че някой гарван може да е просто птица. — О, Светлина, ако Сърцезъбия виждаше това, което виждат гарваните, всички щяхме да сме мъртви още преди да стигнем планините. — Гласът му прозвуча спокойно — това бе ежедневие за всеки шиенарски войн.

Перин потръпна, не от студ, и нещо в тила му изръмжа в предизвикателство срещу смъртта. Сърцезъбия. Различни имена в различните земи — Душегуб и Сърцетровител, Гробовладелец и Властелин на Здрача — и навсякъде Баща на лъжите или просто Тъмния, все за да се избегне произнасянето на истинското му име, за да не се привлече вниманието му. Тъмния често използваше гарвани и врани, и плъхове в градовете. Перин измъкна нова стрела с широк връх от колчана на бедрото си.

— Дебел е като кол — каза с възхищение Раган, загледан в лъка на Перин. — Но стреля. Не искам и да си помисля какво може да направи на човек, дори и в броня. — Сега шиенарците бяха облечени само в леки плетени ризници под простоватите си камизоли, но обикновено се сражаваха в тежка броня, както мъжете, — така и конете им.

— Твърде дълъг е за стрелба от кон — изсумтя Масема. Триъгълният белег върху мургавата му буза още повече изкриви презрителната му усмивка. — Една добра гръдна броня ще спре куп стрели, освен отблизо, а ако първият ти изстрел не улучи, човекът, по който стреляш, ще те изкорми.

— Така е, Масема. — Раган се отпусна, щом се увери, че небето е чисто. Гарванът, изглежда, беше самичък. — Но с този лък от Две реки да ти кажа, че на човек не му се налага да е много близко.

— Я да престанете да си чешете проклетите езици! — сряза ги Юно. С дългия белег на лявата буза и липсващото ляво око лицето му изглеждаше грубо, дори за шиенарец. На път към планините през есента си беше сложил цветна превръзка на празното око, но постоянно присвитото здраво с нищо не смекчаваше мрачния му лик. — Като не можете да задържите проклетите си мозъци върху проклетата задача, която ви е възложена, ще гледам да ви намеря някоя скапана служба тая нощ, че да мирясате, да ви тръшне дано, проклетници, — Раган и Масема утихнаха пред погледа му. Той ги изгледа още веднъж навъсено и погледът му омекна, щом се обърна към Перин. — Видя ли нещо? — Тонът му беше малко по-груб, отколкото се полагаше пред командир, наложен му от самия крал на Шиенар или Владетеля на Фал Дара, но все пак в него се долавяше готовност да изпълни всичко, което каже Перин. Шиенарците добре знаеха колко далече вижда Перин, но, изглежда, възприемаха това като нещо обичайно, както и цвета на очите му. Не знаеха всичко, дори и половината от всичкото, но го бяха приели такъв, какъвто беше. Поне какъвто си мислеха, че е. Изглежда, можеха да приемат всичко, каквото и да е. Светът се променя, казваха. Всяко нещо се върти на колелата на случайността и промяната. Ако един човек е с очи с цвят, какъвто няма друг, то какво значение има това?

— Жена — каза Перин. — Би трябвало вече да я виждате. Ето тям — Той посочи, а Юно се изправи на седлото и здравото му око се присви. После едноокият колебливо кимна.

— Вярно че някаква проклетия мърда там долу. — Неколцина от останалите също кимнаха и замърмориха. Юно ги изгледа сърдито и те отново зяпнаха към небето и планинските върхове.

Изведнъж Перин разбра какво означават ярките цветове на ездача — зелена пола и яркочервена наметка.

— Тя е от Пътуващия народ — възкликна той изумен. Не беше виждал някой друг да се облича в такива ярки цветове в странни съчетания. Поне по свой избор.

Сред жените, които понякога превеждаха през планините, имаше какви ли не: просякиня в дрипи, влачеща се боса сред снежната виелица; останала сама търговка, водеща за юздите впряг товарни коне; благородна дама в коприни и фини кожи, с червени юзди на послушната си кобила, на седло със златни инкрустации. Просякинята си тръгна с кесия сребро повече, отколкото Перин смяташе, че могат да си позволят да й дадат, докато дамата им остави още по-тежка кесия с жълтици. Жени от всякакъв ранг, все сами, от Тарабон и Геалдан, дори от Амадиция. Но никога не бе очаквал да срещне тук жена от Туатан.

— Проклета Калайджийка? — възкликна Юно. Чуха се и други изненадани възгласи.

Раган поклати глава и перчемът му се развя.

— Една Калайджийка не може да е замесена в това. Тази или не е Калайджийка, или не е онази, която трябва да посрещнем.

— Калайджии! — изръмжа Масема. — Безполезни страхливци.

Окото на Юно се присви и това му придаде още по-кръвнишки вид.

— Страхливци, казваш, Масема? — промълви той. — Ако беше жена, щеше ли да ти стиска, проклетнико, да яздиш дотук сама и без оръжие, да те тръшне дано? — Нямаше съмнение, че жената щеше да е невъоръжена, ако беше от Туатан. Масема затвори уста, но белегът на бузата му изпъкна, стегнат и блед.

— Светлината да ме изгори дано, на мен нямаше да ми стиска — обади се Раган. — И пак да ме изгори, на тебе също, Масема.

Масема придърпа наметалото си и се направи, че оглежда небето.

— Светлината дано е отредила този скапан мършоядец да е бил сам, да го тръшне дано — изсумтя Юно.

Рунтавата кафяво-бяла кобила лъкатушеше все по-близо, избирайки голата земя между широките снежни преспи. По едно време облечената в пъстри дрехи жена я спря, за да погледне нещо на земята, после придърпа качулката на наметката над главата си и сръга кобилата да продължи напред. „Гарванът — помисли си Перин. — Престани да гледаш тази птица, жено, и ела. Може би ти най-сетне носиш думата, която ще ни измъкне оттук. Ако Моарейн наистина смята да ни позволи да се махнем оттук, преди да е дошла пролетта… Светликът да я изгори дано!“ За миг почувства несигурност дали го мисли за Айез Седай, или за Калайджийката, която сякаш нарочно се бавеше.

Ако се придържаше по просеката, по която бе поела, жената щеше да мине на цели тридесет крачки покрай горичката. С очи, приковани в земята, тя не показваше никакъв признак, че е забелязала мъжете, скрити сред дърветата.

Перин пришпори жребеца си и сивият подскочи напред, хвърляйки сняг под копитата си, Юно тихо изкомандва:

— Напред!

Жената се стресна и рязко дръпна юздите на кобилата. Ездачите спряха пред нея в дъга и я загледаха. Бродерията с привличащо очите синьо в шарката, известна като „тайренска плетеница“, правеше наметката й още по-ярка. Не беше млада — сиви кичури се виждаха в косата й там, където качулката не беше я прикрила — но по лицето й почти нямаше бръчки, освен че се бе навъсила неодобрително, оглеждайки оръжията им. Но и да бе разтревожена от това, че среща сред дивите планини въоръжени мъже, не го показа. Ръцете й лежаха спокойно върху високия лък на старото, но добре запазено седло. И не миришеше на страх.

„Престани с това!“ — каза си Перин и каза кротко, за да не я изплаши:

— Казвам се Перин, добра госпожо. Ако имате нужда от помощ, ще направя, каквото мога. Ако не, вървете си миром със Светлината. Но освен ако Туатан не са променили обичаите си, вие сте твърде далече от фургоните си.

Тя ги огледа изпитателно за миг. В тъмните й очи се долавяше нежност, нещо присъщо за хората от Пътуващия народ.

— Търся… една жена. — Преходът бе едва забележим, но се долови. Не търсеше каква да е жена, а Айез Седай.

— Има ли си тя име, добра госпожо? — попита Перин. Беше го правил твърде много пъти през последните няколко месеца, за да има нужда от отговора й, но нали дори желязото се похабява при липса на грижа.

— Казва се… Понякога я наричат Моарейн. Моето име е Лейа. — Перин кимна.

— Ще ви заведем при нея, госпожо Лейа. Имаме топли огньове и топла храна също. — Но не побърза да дръпне юздите. — Вие как ни намерихте? — Беше задавал този въпрос и преди, всеки път, когато Моарейн го изпращаше да чака на определено от нея място жена, за която тя знаеше, че ще дойде. Отговорът щеше да бъде същият, както винаги, но той трябваше да попита.

Лейа присви рамене и отвърна колебливо.

— Ами… знаех, че ако мина по този път, все някой ще ме намери и ще ме заведе при нея. Просто… го знаех. Имам вести за нея.

Перин не я попита за вестите. Жените предаваха информацията, която носеха, само на Моарейн.

„А Айез Седай ни казва само това, което тя си избере.“ Айез Седай никога не лъжеха, но се говореше, че истината, която ти казва една Айез Седай, невинаги е истината, която си мислиш, че е, „Твърде късно е вече за опасения, нали?“

— Насам, госпожо Лейа — каза той и посочи нагоре към планината. Шиенарците, с Юно начело, тръгнаха по склона след Перин и Лейа. Мъжете от Граничните земи продължаваха да наблюдават зорко небето, както и земята, а последните двама следяха грижливо тила им. Известно време яздиха в пълна тишина, нарушавана само от тропота на конските копита, ту ровещи през ланския сняг, ту отхвърлящи камънак надолу по склона. От време на време Лейа хвърляше поглед към Перин, към лъка му, секирата, лицето. Но не проговаряше. При тези любопитни погледи той се помръдваше неловко на седлото и отбягваше очите и. Винаги се стараеше да даде известно време на непознатите преди сами да забележат цвета на очите му. Най-сетне той промълви:

— Изненадан съм, че виждам човек от Пътуващия народ. При вашите убеждения…

— Възможно е да се противопоставиш на злото и без да вършиш жестокост. — В гласа й се съдържаше простотата на човек, изричащ очевидна истина.

Перин изръмжа кисело, но мигом се извини и промърмори:

— Дано да е тъй, както казвате, госпожо Лейа.

— Жестокостта вреди на извършителя точно толкова, колкото и на жертвата — отвърна му Лейа спокойно. — Тъкмо затова ние бягаме от онези, които ни вредят, за да ги предпазим от щетите, които си нанасят сами, не по-малко, отколкото за да спасим себе си. Ако вършим жестокост, противопоставяйки се на злото, скоро ще се окажем не по-различни от онова, срещу което се борим. Тъкмо със силата на своята вяра се сражаваме със Сянката.

Перин не можа да се въздържи да не изсумти пак.

— Госпожо, надявам се никога да не ви се наложи да се изправите срещу тролоците със силата на своята вяра. Силата на техните мечове ще ви съсече на място.

— По-добре е да умреш, нежели… — почна тя, но гневът му го накара да я прекъсне. Гневът, който тя просто не можеше да изпита. Гневът от това, че тя наистина бе готова да умре, вместо да навреди някому, колкото и зъл да е той.

— Ако побегнете, те ще ви догонят и ще ви убият, и ще изядат трупа ви. Могат и да не изчакат, докато се превърне в труп. Тъй или иначе, вие ще сте мъртва и злото ще с победило. А има и човеци, които са не по-малко жестоки. Мраколюбци и други. Повече, отколкото бих повярвал и аз, само допреди година. Само Белите плащове да решат, че вие, Калайджиите, не ходите в Светлината, и ще видите колко ще ви опази силата на вашата вяра. Тя го изгледа пронизваше.

— И все пак ти не си щастлив със своите оръжия.

Как го разбра? Той разтърси глава раздразнено, къдриците му се люшнаха.

— Създателят е направил този свят — промърмори той. — Не аз. Аз съм длъжен да живея в този свят — такъв, какъвто е.

— Толкова тъжен и толкова млад — отрони тя тихо. — Защо си толкова тъжен?

— Трябва да гледам, а не да говоря — отвърна той отсечено. — Едва ли ще ми бъдете благодарна, ако ви изгубя. — Сръга Стъпко, за да сложи край на разговора, но продължи да усеща погледа й върху себе си. „Тъжен? Не съм тъжен, просто… О, Светлина, знам ли? Би трябвало да има и по-добър начин, това е.“ Настойчивият сърбеж отново се появи в тила му, но погълнат от усилието да пренебрегне погледа на Лейа в гърба си, той преодоля и него.

Така изкачиха планинския склон и се заспускаха надолу, за да преминат една гориста долина с голям поток струеше студен в дъното й, дълбок до конско коляно. Една от планинските канари в далечината беше издялана в подобие на два извисяващи се силуета. На мъж и жена както му се струваше на Перин, макар ветровете и дъждът отдавна да ги бяха направили неясни. Дори Моарейн твърдеше, че не е сигурна кои би трябвало да са, нито кога е бил изсечен гранитът.

Белоперки и дребни пъстърви отскачаха от копитата на конете като сребро, проблясващо сред чистата вода. Една пасяща сърна надигна колебливо глава, изгледа изкачващата се на брега на потока група ездачи и хукна сред дърветата, а една планинска котка, със сиви ивици и петна по козината, сякаш изникна от земята, изгледа конете за миг, махна с опашка и хукна след побягналата сърна. И все пак из планината още се мяркаше малко живот. Тук-там птици кацаха по голите клони или кълвяха по земята там, където снегът се бе стопил. След няколко седмици щяха да са повече, но още не беше дошло времето. Повече гарвани не зърнаха. Късно следобед Перин преведе групата между два стръмни планински ската, чиито снежни върхове както винаги бяха обвити в облаци и изви нагоре покрай по-малък поток, подскачащ надолу сред сиви скали на малки водопади. Птица изпя сред дърветата, друга й отвърна, някъде по-нагоре. Перин се усмихна. Зовът на синугата. Птица от Граничните земи. Никой не можеше да мине по този път, без да бъде забелязан. Той потри нос и не погледна към дървото, откъдето се беше обадила първата „птица“. Пътеката се стесни, колкото да може да премине само един човек на кон, потокът също.

Перин чуваше зад гърба си тихото мърморене на Лейа. Погледна я през рамо. Тя хвърляше тревожни погледи към стръмните склонове от двете им страни и несигурно надвисналите от тях дървета. Изглеждаше невъзможно да не паднат. Шиенарците яздеха спокойно, най-после започнали да се отпускат. Изведнъж пред тях се разтвори овална котловина. Стените й бяха стръмни, но не чак толкова недостъпни, колкото прохода, през който току-що бяха минали. Потокът течеше от малък извор от далечния й край. Острият поглед на Перин засече мъж с перчем на шиенарец, скрит сред клоните на един дъб вляво. Ако беше изпяла червенокрила сойка вместо синуга, той нямаше да е сам и пътят навътре нямаше да е лесен. Шепа мъже можеха да удържат този проход срещу цяла армия.

Сред дърветата се мяркаха добре прикрити дървени колиби. Миришеше на хора и коне, на готвене и горящи огньове. На висок пилон висеше отпуснато дълго бяло знаме. Фигура, висока поне един път и половина колкото останалите, седеше върху дънер и четеше книга, която изглеждаше твърде малка в огромните й шепи. Вниманието на съществото изобщо не се отклони дори когато единственият човек без перчем на темето извика:

— Значи все пак я доведохте, нали? Пък аз си мислех, че този път няма да се върнете за през нощта. — Беше глас на млада жена, но тя бе облечена в момчешко палто и бричове, а косата й беше подстригана късо.

Порив на вятъра нахлу в котловината и развя знамето в цялата му дължина. За миг съществото на него сякаш яхна вятъра. Четирикрака змия със златни и пурпурни люспи, златиста грива като на лъв, а стъпалата й — увенчани с по пет златни нокътя. Знаме от легендите. Знаме, което повечето хора нямаше да разпознаят, ако го видеха, но щяха да изпитат ужас, научеха ли името му. Перин махна с ръка в жест, който обгърна всичко, и каза:

— Добре дошла в стана на Преродения Дракон, Лейа.