Прероденият дракон

Глава 54 В Камъка

Нощем покривите на Тийр не бяха най-доброто място за един благоразумен човек, реши Мат, докато се взираше в лунните сенки. Малко повече от петдесет крачки широка улица или може би тесен площад отделяха Камъка от плочестия покрив, на който се бе покатерил той самият, на три етажа над каменния паваж. „Но пък и аз кога ли съм бил благоразумен? Единствените благоразумни хора, които съм срещал, са толкова скучни, че само като ги погледнеш, ти се доспива.“ Бе обиколил навсякъде около Камъка, след като падна нощта; единствената страна, която не беше обиколил, бе откъм реката, там, където Еринин течеше покрай самото подножие на твърдината. Това място тук му се бе сторило най-добрият подстъп към Камъка, но не и такъв, че да поеме с особена радост по него.

Той вдигна тоягата си и малката тенекиена кутия с телена дръжка и предпазливо пристъпи към един тухлен комин малко по-близо до стената. Рулото с фойерверки — по-точно доскорошното руло с фойерверки, преди да поработи над тях в стаичката си в хана — помръдна на гърба му. Сега можеше да мине по-скоро за вързоп, стегнат колкото се може по-здраво, но все още твърде обемист, за да го мъкне човек по покривите в тъмното. Преди малко заради това нещо кракът му се бе подхлъзнал и бе съборил една от плочите на корниза, което събуди човека, спящ в стаята под покрива, и той се развика: „Крадец“, карайки го да побегне. Сега Мат намести вързопа на гърба си и се сви в сенките до комина. Постави тенекиената кутия върху плочите; телената дръжка се бе нагорещила неприятно.

Да оглежда Камъка, скрит така в сенките, му се струваше малко по-безопасно, но все още не особено окуражаващо. Крепостната стена не изглеждаше толкова дебела, колкото по други места, като в Кемлин и Тар Валон, не повече от една крачка широка, укрепена с големи каменни подпори, скрити сега долу в тъмното. Една крачка ширина беше напълно достатъчна за вървене, разбира се, но височината от двете страни беше близо десет разтега. През тъмното, и право долу върху камъните. „Но някои от тези проклети къщи се опират до нея, мога лесно да скоча и после да стигна право до проклетия му Камък!“

Така си беше, но и това не носеше особено успокоение. Страните на Камъка приличаха на стръмни канари. Той отново измери с око височината и си каза, че би трябвало да може да се изкачи. „Разбира се, че трябва да мога. Също като онези канари в Мъгливите планини.“ Над сто крачки право нагоре, докато се добере до някоя от бойниците. По-ниско трябваше да има амбразури за стрелба с лък, но не можеше да ги различи в нощта. А и през амбразура не можеше да се промуши. „Сто проклети крачки. Може би сто и двайсет. Да ме изгори дано, дори и Ранд не би се осмелил да изкачи такова нещо.“ Но друг начин да проникне вътре не бе измислил. Всяка порта, която бе проучил, беше здраво залостена и изглеждаше достатъчно яка, за да спре стадо бикове, да не говорим за дузината стражи, пазещи всяка — стражници с шлемове, лъскави ризници и мечове на кръста.

Изведнъж той примигна и присви очи към стената на Камъка. Наистина някакъв глупак се катереше по нея, едва различим, като смътна сянка на лунната светлина. Вече се бе изкачил до половината и под краката му имаше поне седемдесет крачки до паважа. „Същински глупак, нали така? То и аз не съм по-малък глупак, щом съм се наканил да се катеря. Да ме изгори дано, този сигурно ще вдигне тревога вътре и ще вземат да ме хванат.“ Вече не можеше да види катерача. „Но кой в името на Светлината е този? И има ли значение кой е? Огън да ме гори, проклет начин да спечелиш облог. А, ще им искам и на трите по една целувка, даже от Нинив!“

Премести се, за да надникне към стената, мъчейки се да намери най-подходящо място за катерене, и изведнъж към гърлото му блесна хладна стомана. Без да мисли, той я блъсна встрани и изби с тоягата почвата изпод краката на нападателя. Друг някой изрита стъпалата му и той падна почти върху човека, когото сам бе съборил. Претъркули се по плочите и вързопът с фойерверките падна от гърба му. — „Ако това падне долу, вратовете им ще скърша!“ И развъртя тоягата. Усети, че удря на месо, и пак; чу се пъшкане. После в гърлото му се опряха две остриета.

Той замръзна, разперил ръце. Остриетата на къси копия, плоски, така че почти не улавяха бледите лунни лъчи, и притиснати в плътта му така здраво, че можеха да пуснат кръв. Очите му ги, проследиха чак до лицата на онези, които ги държаха, но главите им бяха забулени — лицата им бяха покрити с черни була чак до очите, които се взираха в лицето му. „Огън да ме гори. Натъкнах се на истински крадци! Къде ми отиде късметът?“

Ухили се колкото можа по-широко, за да се видят блесналите му под луната зъби.

— Хич не исках да ви преча на работата, тъй че ако ме пуснете да си вървя по пътя, ще ви оставя да си вървите по своя, без да кажа нищо. — Забулените хора не помръднаха, нито копията им. — Аз също не искам никаква врява, както и вие. Няма да ви предам. — Стояха като статуи и го гледаха изотгоре. „Огън да ме гори, нямам никакво време за това. Време е да хвърлим зара.“ В един смразяващ миг думите в главата му прозвучаха твърде странно. Стисна здраво тоягата, която лежеше до него… и едва не изкрещя, когато някой притисна китката му с крак.

Извъртя очи да види кой е. „Огън да ме гори, глупак, забравих онзи, върху когото паднах.“ Но зърна друга сянка зад оня, който беше стъпил върху китката му, и реши, че може би е по-добре, че не успя да се докопа до тоягата.

Беше мек ботуш, с шевица до коляното, отпуснат върху ръката му. Той разрови паметта си. Спомни си един мъж, когото беше срещнал в планините. Проследи с очи загърнатия в мрака силует догоре, мъчейки се да отличи кройката и цвета на дрехите му — сякаш бяха изтъкани от сянка, цветовете се сливаха твърде добре с тъмнината, за да може да се откроят ясно — по ножа с дългото острие на кръста на непознатия чак до тъмното було през лицето му. Забулено в черно лице. Забулен в черно.

„Айилец! Да ме изгори дано, какво правят проклетите му айилци тук!“ Спомни си, че айилците се забулват преди да убият, и му се догади.

— Да — произнесе мъжки глас. — Айилци сме! — Мат се сепна; не беше се усетил, че го изрича на глас.

— Много добре танцуваш за човек, хванат от засада — изрече глас на млада жена — май тъкмо тя бе стъпила върху китката му. — Може би някой ден ще имам време да потанцувам с теб както се полага.

Мат понечи да се усмихне — „Щом тя иска да танцува, значи поне няма да ме убият!“, но вместо това се намръщи: айилката май имаше предвид нещо друго.

Копията се прибраха и няколко ръце го вдигнаха на крака. Отблъсна ги и започна да се отупва от праха, все едно че се намираше в гостилница, а не посред нощ на покрив и обкръжен от четирима айилци. Винаги си струва да накараш другия да разбере, че имаш здрави нерви. Айилците носеха колчани на кръстовете освен дългите си ножове, и още къси копия на гърбовете си, прибрани в калъфи лъкове и по едно дълго копие. Усети се, че тананика „В дъното на кладенеца паднах“, и млъкна.

— Какво търсиш тук? — попита го мъжкият глас. С тези була Мат не можеше да е сигурен кой точно му говори; гласът прозвуча като на възрастен човек, уверен, свикнал да командва. Помисли си, че може да различи поне жената — беше единствената по-ниска от него, и то съвсем мъничко. „Проклети айилци“. — Наблюдавахме те от известно време — продължи възрастният. — Гледахме те как оглеждаш Камъка. Проучи го от всички страни. Защо?

— Аз бих попитал и вас същото — каза друг глас. Мат като че ли се оказа единственият, който се сепна, щом сред сенките пристъпи мъж в торбести гащи. Непознатият, изглежда, беше бос, за да стъпва по-добре по покривните плочи. — Очаквах да намеря тук крадци, а не айилци — продължи мъжът, — но не си мислете, че броят ви ще ме уплаши. — Тънка тояга, не по-висока от главата му, засвистя в ръцете му. — Името ми е Джюйлин Сандар и съм ловец на крадци, и бих искал да разбера какво правите тук по покривите и защо оглеждате Камъка.

Мат поклати глава. „Колко ли още проклетници ще се окаже, че има по покривите тази нощ?“ Оставаше само да се появи Том и да засвири на лютнята си или пък някой да мине край тях и да ги попита за най-близкия хан. „Проклет ловец на крадци!“ Зачуди се защо айилците си стоят така спокойно.

— Добре се промъкваш за градски човек — промълви гласът на стария. — Но защо ни следиш? Не сме откраднали нищо. И защо ти самият толкова често гледаше към Камъка?

Дори под лунната светлина изумлението на Сандар бе очевидно. Той се сепна, отвори уста и веднага я затвори, когато още четирима айилци изникнаха в мрака зад него. Той въздъхна и се подпря на тънката си тояга.

— Изглежда, мен ме спипаха — промърмори ловецът на крадци. — Изглежда, че сега аз трябва да отговарям на вашите въпроси. — Той присви очи към Камъка и поклати глава. — Днес… направих едно нещо, което ме… тревожи. — Почти сякаш говореше на себе си, като че се мъчеше да отгатне нещо. — Част от мен казва, че беше право, това, дето го направих, че трябва да се подчинявам. Разбира се, когато го сторих, ми се струваше право. Но един гласец в главата ми казва, че… съм предал нещо. Сигурен съм, че този гласец е грешен, а и е много тъничък, но не ще да спре. — И сам спря и поклати глава.

Един от айилците кимна и когато проговори, се оказа, че е старият.

— Аз съм Руарк, от септата Девет долини на Таардад айил, някогашен Аетан Дор, Червен щит. Понякога Червените щитове правят същото, което и вашите ловци на крадци. Казвам го, за да разбереш, че знам каква ти е работата и знам що за човек би трябвало да си. Не искам да ти нанеса щета, нито на града ти, Джюйлин Сандар, от ловците на крадци, но няма да търпя да нададеш бойния вик. Ако мълчиш, ще живееш; ако не — не.

— Не искате щета на града ми? — промълви замислен Сандар. — Какво търсите тук тогава?

— Камъка. — Тонът на Руарк показа ясно, че няма какво друго да добави.

Сандар кимна и промърмори:

— Май почти ми се ще да ви стигнат силите да навредите на Камъка, Руарк. Ще си държа езика.

Руарк извърна забуленото си лице към Мат.

— А ти, момко безименни? Ще ми кажеш ли защо оглеждаш Камъка така отблизо?

— Ами просто исках да се поразходя малко на лунна светлина — отвърна Мат невинно. Младата жена отново опря копието си в гръкляна му и той сухо преглътна. „Какво пък, може да им кажа част от истината.“ Не биваше да им позволи да разберат, че е изплашен; ако оставиш другия да го разбере, губиш всякаква почва. Много предпазливо, с два пръста, отмести стоманата от гърлото си. Стори му се, че тя се засмя тихо. — Едни мои приятели са вътре в Камъка — каза той, колкото можа по-небрежно. — Пленници. Смятам да ги измъкна.

— Сам ли, безименни? — попита Руарк.

— Ами да виждате някой друг наоколо? — отвърна Мат сухо. — Освен ако не искате да ми помогнете малко. Вие също проявявате интерес към Камъка, както изглежда. Ако смятате да влезете, можем да го направим заедно. Както и да го погледнеш, трудно завъртане на зара е това, но късметът ми е добър. — „Сега-засега поне. Натъкнах се на забулени в черно айилци и не ми срязаха гърлото — това и най-добрият късмет едва ли може да надскочи. Огън да ме гори, няма да е лошо да имам няколко айилци около мен, като вляза вътре.“ — Ако заложите на късмета ми, едва ли ще сбъркате.

— Не сме дошли тук за пленници, играчо — отвърна Руарк.

— Време е, Руарк. — Мат не можа да разбере кой от айилците го каза, но Руарк кимна.

— Да, Гаул. — Старият изгледа Мат, после Сандар. — И да не нададете бойния вик. — Обърна им гръб и след две крачки се сля с тъмнината.

Мат се сепна. Другите айилци също изчезнаха, оставяйки го сам с ловеца на крадци. „Освен ако не са оставили някой да ни наблюдава. Да ме изгори дано, мога ли изобщо да разбера?“

— Надявам се, че и мен няма да се опиташ да спреш — каза той на Сандар, докато наместваше отново вързопа с фойерверките на гърба си и вдигаше тоягата. — Смятам да вляза вътре, покрай теб или през теб, както избереш. — Пристъпи до комина да вдигне тенекиената кутия; телената дръжка се беше нагорещила още повече.

— Тези твои приятели — каза Сандар. — Да не са три жени?

Мат го изгледа намръщено, съжалявайки, че луната не свети по-силно, за да вили ясно лицето му. Гласът на човека му прозвуча странно.

— Какво знаеш за тях?

— Знам, че са вътре в Камъка. И знам също една малка вратичка при реката, през която ловец на крадци може да влезе вътре с пленник, за да го вкара в килия. Килиите, в които трябва да са те. Ако ми се довериш, комарджийо, мога да те вкарам вътре. Оттам всичко ще зависи от случайността. Може пък късметът ти отново да ни изкара живи навън.

— Винаги ми е вървяло — промълви бавно Мат. „Дали се чувствам толкова късметлия, че да му се доверя?“ Никак не му допадате идеята да се прави на пленник; струваше му се твърде прозрачна преструвка, за да може да мине. Но рискът не изглеждаше по-голям, отколкото да се катери повече от триста стъпки отвесно нагоре в тъмнината.

Той хвърли поглед към градската стена и зяпна. По нея пълзяха сенки — тъмни, тичащи силуети. Айилци, беше сигурен. Над сто души. Изчезнаха, но сега той успя да различи сенки, катерещи се нагоре по стръмната канара, най-труднодостъпната част на Тийрския камък. С катеренето дотук. Онзи преди малко можеше и да проникне, без да вдигне тревога, но над сто айилци щяха да са като екнещи камбани. Но пък можеха да послужат за отвличане на вниманието. Ако предизвикаха смут там горе, вътре в Камъка, тогава онези, които пазеха килиите на тъмницата, сигурно нямаше да обърнат много внимание на един ловец на крадци, довел крадец.

„Мога и аз да добавя малко към общата суматоха. Доста се потрудих за това.“

— Добре, хващачо на крадци. Само да не решиш в последния момент, че съм ти наистина пленник. Можем да поемем към твоята портичка веднага щом поразбъркам малко мравуняка. — Стори му се че Сандар се намръщи, но не смяташе да обяснява на човека повече, отколкото му се полага.

Сандар го последва по покривите, катерейки се леко като него на по-горните равнища. Последният покрив беше съвсем малко по-нисък от стената и се опираше плътно до нея, по-скоро да се издърпа човек нагоре, отколкото да се катери.

— Какво ще правиш? — прошепна Сандар.

— Изчакай ме тук.

С тенекиената кутия и тоягата в другата ръка Мат си пое дълбоко дъх и тръгна към Камъка. Постара се да не мисли колко високо е до паважа долу. „Светлина, проклетото му нещо е цели три стъпки широко! Бих могъл да премина по него слепешката, насън, проклетия пуста!“ Три стъпки ширина, в тъмното, и над петдесет стъпки надолу до паважа. Постара се да не мисли и за това, че Сандар може да не се окаже тук, когато се върне. Почти се беше отдал на тази тъпа представа, че се прави на крадец, хванат от този човек, но му изглеждаше твърде възможно да се върне и да не завари Сандар, или да го завари, довел още хора, за да го заловят наистина. „Не мисли за това. Просто си свърши нещата едно по едно… Поне най-сетне ще видя как изглежда.“

Както подозираше, в края на стената на Камъка имаше амбразура — дълбок клин, врязан в скалата, високо, тясно отверстие, колкото да може да се стреля през него. Ако Камъкът бъдеше нападнат, войниците вътре сигурно щяха да поискат да спрат всеки опит да се мине оттук. Но сега прорезът беше тъмен. По нищо не личеше, че някой наблюдава. За това също се беше постарал да не мисли.

Бързо остави тенекиената кутия в краката си, закрепи тоягата през стената към Камъка и свали вързопа от гърба си. Припряно го напъха в прореза, мъчейки се да го изтика по-навътре — искаше вътре да се вдигне колкото се може по-голяма шумотевица. Един от краищата на намасления плат се загърна и отвътре се показаха навързани един за друг фитили. След малко размисъл в стаята си той бе срязал по-дългите фитили, подравнявайки ги с късите, а парчетата бе навързал едно за друго. Струваше му се, че би трябвало да гръмнат наведнъж и че един такъв трясък и блясък ще е достатъчен, за да шашне в цитаделата всеки, който не е напълно глух.

Капакът на тенекиената кутия така се бе нагорещил, че му се наложи на два пъти да духне пръстите си, преди да го отвори — съжали, че не знае онзи номер на Алудра, дето щракваш клечицата и фенерът се запалва — и откри черния въглен, поставен върху пясък. Телената дръжка се измъкна, за да се превърне в щипци, и с малко духане въгленът наново се зачерви. Той го опря в навързаните фитили, изчака те да засъскат и да пламнат, вдигна тоягата и се затича по стената.

„Пълна лудост — помисли си Мат. — Хич не ме интересува колко ще гръмне. Можех да си скърша тъпия врат, докато го пра…!“

Ревът зад него бе по-оглушителен от всичко, което беше чувал; чудовищен пестник го шибна в гърба, изкарвайки всичкия му въздух още преди да е паднал по корем на върха на стената. За миг остана легнал, мъчейки се да задвижи отново дробовете си, мъчейки се да не помисля как наистина този път бе имал късмет, че не падна от стената. Ушите му закънтяха като всички камбани на Тар Валон.

Изправи се внимателно и се озърна назад към Камъка. През амбразурата бе провиснал облак дим. Зад пушека самата амбразура изглеждаше по-различно. По-широка някак. Не можа да проумее как, нито защо, но беше по-широка.

Помисли само за миг. В единия край на стената Сандар можеше да го чака, можеше да се кани да го вкара в Камъка уж като пленник — или можеше да води войници. В другия край на стената можеше да има някакъв начин да се влезе вътре, без Сандар да има възможност да го предаде. Затича се обратно в посоката, от която бе дошъл, без повече да го тревожи нито тъмнината, нито височината от двете страни.

Амбразурата наистина се оказа по-широка. Камъните сякаш просто бяха издухани и се бе отворила груба дупка, сякаш някой беше блъскал с ковашки чук часове наред. Дупка, достатъчно широка, за да се прозре човек през нея. „Как, в името на Светлината?“ Време за чудене нямаше.

Промъкна се през назъбения отвор, кашляйки от лютивия пушек, скочи на плочника и успя да пробяга поне дузина крачки преди да се появят Бранителите на Камъка — поне десетина души. Всички викаха объркано. Повечето бяха само по ризи и никой не беше с шлем и броня. Някои носеха фенери, други размахваха оголени мечове.

„Глупак! — извика собственият му глас. — Нали затова гръмна тия проклети неща! Заслепен от Светлината глупак!“

Време да се върне на стената нямаше. Развъртя тоягата и се хвърли срещу войниците преди на тях да им остане време за нещо повече, освен да го видят, навря се между тях и започна да удря глави, мечове, колене, какаото му попадне, разбирайки, че са твърде много, за да се справи с тях сам, разбирайки, че глупавото му мятане на зара бе струвало на Егвийн и другите проиграния шанс, който бе имал.

И изведнъж до него изникна Сандар и тънката му тояга засвистя по-бърза и от неговата. Стражите изпопадаха.

Сандар ги зяпна и поклати глава.

— Бранители на Камъка. Нападнах Бранители! Главата ще ми отрежат за това! Какво направи бе, комарджийо? Тези блясъци и тътен, дето разбиха камъка. Мълнии ли повика? — Гласът му се сниши до шепот. — Да не съм се заплел с мъж, който прелива?

— Фойерверки — отвърна късо Мат. Ушите му още пищяха, но все пак чу трополенето на други ботуши, тичащи по плочника. — Килиите, човече! Покажи ми пътя към килиите преди да са довтасали и други!

Сандар се сепна.

— Насам! — И се затича към един страничен коридор, надалече от приближаващите се ботуши. — Да побързаме! Ще ни убият, ако ни намерят! — Някъде отгоре тревожно заехтяха гонгове и друг тътен отекна сред Камъка.

„Ида“ — помисли си Мат, докато тичаше след ловеца на крадци. — „Ще ви измъкна или ще умра! Обещавам!“

Екът на тревожните гонгове разтърси Камъка, но Ранд не му обърна повече внимание, отколкото на изпреварилия го трясък, нещо като приглушен гръмотевичен тътен, който дойде някъде отдолу. Хълбокът го болеше; старата рана пареше, изпъната до скъсване от катеренето по стръмната страна на твърдината. И на болката не обърна никакво внимание. Кривата усмивка не слизаше от лицето му, усмивка на предвкусване за ужас, която не можеше да свали, дори и да искаше.

„Ще го свърша най-сетне. Тъй или иначе, ще се свърши. Ще свършат тези сънища. Мятането на стръв, примамките, ловът. Ще го свърша, веднъж завинаги!“

Смеейки се на себе си, той забърза из тъмните проходи на Тийрския камък.

Егвийн опипа лицето си и трепна. Устата й горчеше. И беше жадна. „Ранд? Какво? Защо отново сънувах Мат и виковете му, че идва? Какво става?“

Отвори очи и зяпна в сивите каменни стени. Опушена факла мяташе треперливи сенки. Изпищя, щом си спомни всичко.

— Не! Няма да се оставя повече да ме оковат! Няма да ме окаишат! Не!

Нинив и Елейн мигом се озоваха край нея, с отекли лица, твърде угрижени и наплашени, за да могат да й кажат утешителна дума. Но самото им присъствие укроти писъците й. Не беше сама. Беше пленничка, но не беше сама и не бе окаишена.

Опита се да седне и те й помогнаха. Трябваше да й помогнат — всеки мускул по тялото я болеше. Можа да си спомни всеки невидим удар по време на яростта, която почти я бе довела до полуда, щом разбра, че… „Няма повече да мисля за това. Трябва да мисля как да се измъкнем.“ Опря гръб на стената. Болките и се бореха с умората — съпротивата, когато бе отказала да се покори, бе изцедила всяка струйка от силата й, а подутините сякаш стичаха още повече.

Бяха сами в каменната килия. Подът беше гол и студен, и твърд. Вратата на грубите панти бе издраскана от безброй безсилни пръсти. По камъните личаха надписи, повечето нечетливи, от немощни ръце. „Светлината дано има милост над мен да умра“, гласеше един. Егвийн го заличи от ума си.

— Още ли сме заслонени? — изломоти тя. Дори от говоренето я болеше. Още преди Елейн да кимне осъзна, че не е нужно да пита. Подутата буза на златокосата девойка, разпенената й устна и тъмният кръг на едното й око говореха достатъчно красноречиво, пък и собствените й болки трябваше да я подсетят. Ако Нинив бе успяла да докосне Верния извор, и двете щяха да са Изцерени.

— Опитах се — рече отчаяно Нинив. — Опитах се, и пак, и пак. — Тя рязко дръпна плитката си, но гневът не можа да заглуши безнадеждния страх в гласа й. — Една от тях седи отвън. Амико, онова млеколико пале, ако не са се сменили, откак ни хвърлиха тук. Една сигурно е достатъчна да поддържа заслона, след като веднъж е сплетен. — Тя се изсмя горчиво. — При всичките болки, които понесоха — и нанесоха! — за да ни хванат, ще си помисли човек, че изобщо не ги интересуваме. Часове минаха, откак затръшнаха вратата, и никой не е дошъл да ни запита нещо или да ни погледне, или поне капчица вода да ни донесе. Може да са намислили да ни държат тук, докато умрем от жажда.

— Стръв. — Гласът на Елейн трепна, макар тя да се мъчеше да прикрие уплахата си. — Лиандрин каза, че сме стръв.

— Стръв за какво? — попита Нинив. — За кого стръв? Ако аз съм стръв, бих искала да се затъкна в гърлата им, докато не ги задавя!

— Ранд. — Егвийн млъкна и едва преглътна. Дори една-едничка капчица вода щеше да е добре дошла. — Сънувах Ранд и Каландор. Мисля, че той идва тук. — „Но защо ли сънувах и Мат? И Перин? Беше вълк, но съм сигурна, че беше той.“ — Не се плашете толкова — добави тя неубедително. — Все някак ще им се измъкнем. Щом успяхме да надвием Сеанчан, ще надвием и Лиандрин.

Нинив и Елейн се спогледаха.

— Лиандрин каза, че тук идват тринадесет мърдраала, Егвийн — каза Нинив.

Тя усети, че отново се е взряла в надписа на стената: „Светлината дано има милост над мен да умра.“ Сви юмруци и стисна челюсти, за да не изкрещи същите думи. „По-добре да умра. По-добре смъртта, отколкото да ме обърнат в Сянката, да ме принудят да служа на Тъмния!“

Осъзна, че е стиснала кесийката на колана си. Напипа двата пръстена вътре — малкото кръгче с Великата змия и по-голямото, на усукания каменен пръстен.

— Те не са взели тер-ангреала — възкликна Егвийн в почуда.

Измъкна го с треперещи пръсти от кесийката. Лежеше тежък върху дланта й, целият на жилки и цветни петънца, пръстен само с една страна.

— Не сме били достатъчно важни дори да ни претърсват — въздъхна Елейн. — Егвийн, ти сигурна ли си, че Ранд идва? По-скоро бих предпочела да се освободя сама, отколкото да чакам той да ме спаси, но ако някой може да надвие Лиандрин и другите с нея, това е той. Прероденият Дракон трябва да овладее Каландор. Той трябва да може да ги надвие.

— Не и ако го натикаме в килията при нас — промърмори Нинив. — Не и ако му заплетат някоя примка, невидима за него. Какво си зяпнала в този пръстен, Егвийн? Тел-айеран-риод сега няма да ни помогне. Освен ако не изсънуваш някакъв изход оттук.

— Може пък и да успея — отвърна тя замислено. — Та аз можах да прелея в Тел-айеран-риод. Техният заслон не може да ми попречи да го досегна там. Трябва ми единствено да заспя, не да преливам. А съм достатъчно изтощена, за да мога да заспя.

— Готова съм да приема всяка възможност, но и да можеш да преливаш насън, как това би ни помогнало тук?

— Не знам, Елейн. Все пак това, че съм заслонена тук, не значи, че съм заслонена и в Света на сънищата. Поне си струва да опитаме.

— Може би — каза загрижено Нинив. — Аз също бих приела всяка възможност, но ти видя Лиандрин и останалите, когато беше там последния път. И каза, че и те са те видели. Ако пак са там?

— Надявам се да са — отвърна мрачно Егвийн. — Надявам се да са там.

Стиснала тер-ангреала в шепата си, тя притвори клепачи. Усети как Елейн погали косата и, чу я да й шепне тихичко. Нинив започна да тананика онази люлчина песничка без думи от детството й и за първи път това изобщо не я ядоса. Тихите звуци и галенето я утешиха, позволиха й да се предаде на умората. И на съня.

Този път бе облечена в синя коприна. Нежен полъх погали здравото й гладко лице и размърда реещите се над цветята пеперуди. Жаждата й бе изчезнала, болките също. Пресегна се да обгърне сайдар и я изпълни Единствената сила. Дори триумфът, който изпита от това, че успя, й се стори нищожен пред напиращата през нея Сила.

С неохота се освободи от нея, притвори очи и изпълни празнотата в себе си със съвършеното подобие на Сърцето на камъка. Това бе единственото място в Камъка, което можеше да опише освен килията — как да различи една безлична каменна клетка от друга? Когато отвори очи, беше там. Но не бе сама.

Пред Каландор стоеше Джоя Байир. Силуетът й бе така безплътен, че пронизващият блясък на меча грееше през него. Кристалният меч вече не проблясваше с отразена светлина, а пулсираше, сякаш някаква светлина се бе разкрила вътре в него, светлина, която помръкваше и лумваше отново. Черната сестра се сепна изненадана и се извърна рязко към Егвийн.

— Как? Ти си заслонена! Сънят ти свърши!

Още преди първите думи да се отронят от устата й, Егвийн наново посегна към сайдар, заплете сложния поток на Духа, както го помнеше от ударите, които й бяха нанесли, и отряза Джоя Байир от Верния извор. Очите на Мраколюбката се разшириха, — жестоки очи, нелепо кацнали върху красиво дружелюбно лице — но Егвийн вече запридаше Въздух. Силуетът на другата жена се гънеше като мъгла, но връзките го задържаха. На Егвийн й се стори, че заплита и двата потока без никакво усилие. По челото на Джоя Байир изби пот.

— Ти имаш тер-ангреал! — Страхът по лицето беше видим, но гласът й се бореше да го прикрие. — Това трябва да е Тер-ангреал, който ни е убягнал и който няма нужда от преливане. Мислиш ли, че ще ти помогне с нещо, момиченце? Каквото и да направиш тук, то не може да повлияе на нещата в истинския свят. Тел-айеран-риод е сън! Събудя ли се, лично ще ти отнема тер-ангреала. Внимавай какво ще направиш, че да не ме ядосаш, когато вляза в килията ти.

Егвийн й се усмихна.

— А сигурна ли си, че ще се събудиш, Мраколюбке? Ако твоят тер-ангреал има нужда от преливане, защо тогава не се събуди веднага, щом те заслоних? Сигурно не можеш да се събудиш, докато съм те заслонила тук. — Усмивката й помръкна: усилието й да се усмихва на тази жена беше непоносимо. — Една жена веднъж ми показа белег, които е получила в Тел-айеран-риод, Мраколюбке. Това, което се случи тук, си остава истинско, когато се събудиш.

Сега вече потта наистина потече по гладкото, лишено от възраст лице на Черната сестра. Егвийн се зачуди дали си мисли, че всеки миг ще умре. Почти съжали, че не е достатъчно жестока, за да я убие. Повечето невидими удари, които бе понесла, бяха от тази жена, като блъскащи непрестанно юмруци, без никаква друга причина, освен че се бе опитвала да изпълзи настрана, без друга причина, освен че бе отказала да се предаде.

— Жена, която е способна да нанесе такива удари — каза тя, — би трябвало да не възразява срещу един по-лек. — Бързо заплете нов поток на Въздуха; очите на Джоя Байир се опулиха в неверие, когато първият удар я плесна по бедрата. Егвийн разбра как да нагласи плетката тъй, че да не се налага да я придържа. — Ще го запомниш това и ще го усещаш, когато се събудиш. Когато аз ти позволя да се събудиш. Запомни и това. Ако наново се опиташ да ме удариш, ще се върна и ще те оставя тук до края на дните ти! — Очите на Черната сестра се взряха в нея с омраза, но и със страх. От тях закапаха сълзи.

За миг Егвийн изпита срам. Не заради това, което причиняваше на Джоя — тя си заслужаваше всеки удар, ако не заради побоя, който й бе нанесла, то поне заради смъртите в Кулата — не за това, не, а защото бе загубила време за собствената си мъст, докато Нинив и Елейн седяха в килията и се надяваха, въпреки всяка надежда, че може би тя ще успее да ги спаси.

Отскубна се и нареди потоците на сплита си преди да усети, че го е направила, и се спря да огледа стореното. Три отделни впридъка и не само бе успяла без усилие да ги задържи и трите, но сега бе направила нещо така, че да се задържат сами. Помисли си освен това, че ще може и да го запомни. Можеше да се окаже полезно.

След миг охлаби един от сплитовете и Мраколюбката изхлипа, колкото от облекчение, толкова и от болка.

— Не съм като вас — каза Егвийн. — За втори път върша такова нещо и не ми харесва. По-добре да се науча да режа гърла. — По лицето на Черната сестра си пролича, че очаква Егвийн да започне да се учи с нея.

Егвийн изсумтя отвратена и я остави, заклещена и заслонена, и се забърза сред гората от лъскави колони от червен мрамор. Трябваше, все някъде трябваше да има вход надолу към килиите.

Каменният проход потъна в безмълвие, след като последният смъртен писък бе прекъснат от челюстите на Младия бик, захапали гърлото на двуногия, за да го скършат. Кръвта загорча на езика му.

Знаеше, че това е Сърцето на камъка, макар да не можеше да определи откъде го знае. Двуногите, лежащи наоколо, единият от които изрита за последно, когато зъбите на Скокливец се забиха в гърлото му, воняха на страх, докато се биеха. Миришеха на смут. Не мислеше, че те знаят къде са попаднали — определено не бяха от вълчия сън — но бяха поставени да го пазят от онази висока порта отпред, с железния катинар. Нея поне да пазят. Изглеждаха слисани, когато видяха вълците. Стори му се, че са слисани и от това, че самите те са тук.

Изтри уста и се взря в ръката си в мигновено объркване. Отново беше човек. Беше Перин. Върнал се в тялото си, с ковашкия елек, с тежкия чук на хълбока си.

„Трябва да бързаме, Млади бико. Наблизо има нещо зло.“

Перин измъкна чука от колана си и закрачи към портата.

— Файле трябва да е тук. — Рязък удар разби катинара. Той изрита портата и тя се отвори.

Стаята беше празна, само по средата имаше един дълъг каменен блок. Файле лежеше върху блока като заспала, черната й коса бе пръсната като ветрило, а тялото й бе увито с вериги, така нагъсто, че му трябваше време, докато осъзнае, че е гола. Всяка от веригите бе вкована в камъка с дебела скоба.

Почти не усети как прекоси стаята. Ръката му докосна лицето й и с един пръст проследи изпъкналите й скули.

Тя отвори очи и му се усмихна.

— Все сънувах, че идеш, ковачо.

— Сега ще те освободя, Файле. — Той вдигна чука и премаза една от скобите, сякаш беше от дърво.

— Сигурна бях, Перин.

Щом името му се стопи от езика й, тя също се стопи. Веригите издрънчаха върху камъка.

— Не! — изрева вълчият брат. — Аз я намерих!

„Сънят не е като плътския свят, Млади бико. Тук един и същи лов свършва различно.“

Не се извърна да погледне Скокливец. Знаеше, че зъбите му са оголени от ярост. Отново надигна чука и удари с всичка сила веригите, които бяха държали Файле. Каменният блок изпука под удара му: самият Камък прокънтя като ударена камбана.

— Тогава пак ще тръгна на лов — изръмжа той.

И с чука в ръката излезе с широки крачки от стаята. Скокливец вървеше до него. Камъкът беше място на хора. А хората, знаеше той, бяха по-жестоки ловци дори и от вълците.

Някъде горе оглушително закънтяха вдигащи тревога гонгове, но звънът им не можеше да заглуши съвсем дрънченето на метал в метал и виковете на биещите се мъже по-наблизо. Айилците и Бранителите, предположи Мат. Високи златни стойки с по четири светилника се точеха по коридора, копринени пана с бойни сцени висяха по гладките каменни стени. Имаше дори копринени килими по пода, тъмночервено върху тъмносиньо, изтъкани в сложни тайренски плетеници. Но този път Мат беше твърде зает, за да определи цената на всяка вещ.

„Този проклетник е доста добър — помисли си той, едва успял да отбие поредния удар на меча и да парира с тоягата си следващия. — Чудно дали не е някой от техните проклети Върховни лордове?“ Опита да нанесе силен удар в едното коляно, но противникът му отскочи и правият му меч се вдигна в защита.

Синеокият мъж, разбира се, бе облечен в сюртук с бухнали ръкави, жълт на цвят и със златни ширити, но беше незакопчан, разгащен и бос. Късо подрязаната му тъмна коса беше разрешена, като на човек, припряно скочил от леглото посред сън, но се биеше съвсем като буден. Преди пет минути беше излетял през една от високите резбовани врати с меч в ръце и Мат бе много благодарен, че проклетникът се бе появил пред тях, а не зад гърбовете им. Не беше първият мъж, облечен така, пред когото Мат се изправяше, но със сигурност беше най-добрият.

— Можеш ли да минеш край мен, хващачо на крадци? — извика Мат, без да отмества поглед от мъжа, който го чакаше с вдигнат за удар меч. Сандар бе настоявал раздразнено да го нарича „ловец“, а не „хващач“ на крадци, макар Мат да не виждаше особена разлика.

— Не мога — извика Сандар зад него. — Ако се отместиш да ме пуснеш, няма да имаш място да размахаш това весло, което наричаш тояга.

— Добре де, измисли нещо, тайренецо. Този дрипльо ми лази по нервите.

Мъжът в дрехата със златни ширити изсумтя презрително.

— Ще бъдеш удостоен с честта да умреш от меча на Върховния лорд Дарлин, селянино, и то ако аз те удостоя с това. — Едва сега бе благоволил да проговори. — Но смятам и двама ви да обеся за петите и да гледам как ви смъкват кожата…

— Не мисля, че ще ми хареса — отвърна Мат.

Лицето на Върховния лорд почервеня от възмущение, че са го прекъснали, но Мат не му остави време за гневна забележка, а скочи напред. Озъбен, Дарлин едва успя да избегне удара. На косъм. Мат разбираше, че не може да издържи дълго така и че всичко отново ще се върне на удари и контраудари. Ако имаше късмет. Но този път нямаше намерение да разчита повече на късмета си. Веднага щом Върховния лорд се възползва от моментната пауза, за да заеме защитна поза, Мат смени атаката с въртеливо движение по средата. Краят на тоягата, който Дарлин очакваше да се стовари върху главата му, се сниши и изби краката му от пода, а другият край вече наистина се стовари върху главата му и той падна. Чу се рязък пукот и очите му се извъртяха така, че се видя бялото им.

Задъхан, Мат се отпусна на тоягата си над изпадналия в несвяст Върховен лорд. „Огън да ме изгори, ако ми се наложи да се бия с още един-двама като този, направо ще рухна от умора! В сказанията изобщо не се казва, че да станеш герой изисква толкова труд! Нинив винаги намираше начин да ме накара да се трудя.“

Сандар се приближи до него и изгледа смръщено рухналия Върховен лорд.

— Че той не изглежда толкова върховен, паднал така — възкликна тайренецът. — Даже не изглежда да е по-върховен от мен.

Мат се сепна, защото напред по коридора притича някакъв мъж и се скри в пресечния проход. „Да ме изгори дано, ако не знаех, че е пълна лудост, щях да се закълна, че това е Ранд!“

— Сандар, намери тази… — започна той и метна тоягата си на рамо — и изведнъж млъкна, защото дългата тояга се стовари върху нещо. Чу се дрънчене.

Завъртя се рязко и се озова срещу друг полуоблечен Върховен лорд — но този път коленичил и стиснал главата си с две ръце. Мечът му бе на пода. Мат бързо го мушна в корема с края на тоягата, за да го накара да си свали ръцете, а после отново го цапардоса по главата и той се свлече в безсъзнание върху меча си.

— Късмет, Сандар — промърмори той. — Проклетият късмет не можеш го надви. А сега, защо най-после не намериш тази проклета тайна пътечка, по която скапаните ви Върховни лордове слизат в килиите? — Сандар беше настоял, че имало някакво стълбище и че по него можели да избегнат търчането през почти целия Камък.

— Ти се радвай, че наистина имаш такъв късмет — каза смутено Сандар, — иначе този щеше да убие и двама ни преди да сме го видели. Сигурен съм, че вратата трябва да е тук някъде. Идваш ли? Или смяташ да почакаш до се появи още някой Върховен лорд?

— Води — Мат обърна гръб на изпадналия в безсъзнание Върховен лорд. — Не съм никакъв проклет герой.

Затича се да догони хващача на крадци, който заничаше към вратите, край които минаваха, и не преставаше да мърмори, че бил сигурен, че пустата врата била някъде тук.