Прероденият дракон

Глава 19 Пробуждане

Мат бавно отвори очи и се загледа в боядисания в бяло таван, зачуден къде се намира и как се е озовал тук. Сложна плетеница позлатени листа обрамчваше тавана, а дюшекът под гърба му сякаш беше пълен с гъша перушина. Значи в някое богатско място. Някъде, където има пари. Но главата му беше съвсем празна за въпроси като „къде“ и „кога“, а и за много други покрай тях.

Беше сънувал и късове от тези сънища сега се блъскаха и препъваха в спомени, гъмжащи в главата му. Не можеше да отдели едното от другото. Диви налети и битки, странни хора, дошли отвъд океана, Пътища и Портални камъни, късове друг живот, неща, излезли направо от приказките на веселчун — всички те трябваше да са сънища. Поне така му се струваше. Но Лоиал не беше сън, а той беше огиер. Късчета от всевъзможни разговори се смесваха с мислите му, разговори с баща му, с приятели, с Моарейн, и с една красива жена, също и с един капитан на кораб, и с добре облечен мъж, говорещ с него като баща, даващ мъдър съвет на сина си. Всичко това сигурно беше реалност. Но разпокъсана на нищожни фрагменти. Зареяна.

— Муад-дрин тиа дар алленде каба-дрин радием — промърмори той. Думите бяха само някакви празни звукове, при все че в тях проблясваше… нещо.

Плътните редици на копиеносците се простираха на повече от миля вляво и вдясно от него, прошарени с хоругви и пряпорци на градчета, градове и благородни фамилии. Реката подсигуряваше фланга му отляво, мочурливите блата — отдясно. От склона на хълма тон следеше как фалангата на копиеносците му се сражава с гмежта от тролоци, десет пъти по-многобройни от хората. Копия разкъсваха черни тролокски ризници и увенчани с шипове секири прорязваха кървави зевове в човешките редици. Слънцето хвърляше изпепеляващ зной над главата му сред безоблачно небе и над бойната линия се вдигаха нажежени вълни омара. Откъм врага, като дъжд, се сипеха стрели, поразявайки наред и хора, и тролоци. Самият той бе изтеглил стрелците си назад, но Властелините на ужаса не се грижеха за своите, стига да могат да пробият редовете му. На рида зад него Елитната гвардия чакаше неговата команда и конете тъпчеха нетърпеливо на място. Бронята по мъже и коне блестеше сребърна под безмилостното слънце. Нито мъжете, нито животните можеха да устоят повече на зноя.

Тук трябваше да победят или загинат. Той бе прочут като човек на хазарта. Сега беше време да хвърли зара. С глас, надвиващ шумотевицата надолу, той издаде заповедта, изправен на седлото си:

— Пехота, приготви се да пропуснеш конницата!

Знаменосецът му яздеше плътно до него, знамето на Червения орел заплющя над главата му, докато повтаряха командата му нагоре и надолу по редицата.

Извади меча си и го вдигна високо.

— Напред, Елитна гвардия!

Заби пети в хълбоците на коня и той се понесе надолу по склона. Зад него копитата затрополяха в устрем.

— Напред! — Той пръв се вряза сред тролоците, мечът му засвистя нагоре и надолу, знаменосецът бе плътно зад него. — За честта на Червения орел! — Елитната гвардия се изсипа сред пролуките между копиеносците, премазвайки чудовищата, отблъсквайки ги назад. — Червеният орел! — Лица на Получовеци се озъбиха срещу него, странно закривени мечове засъскаха към него, но той сечеше и си отваряше път, все по-навътре. — Победа или смърт. Манедерен!

Мат вдигна трепереща ръка към челото си.

— Лос Валдар Куебияри! — промърмори той. Почти беше сигурен, че знае какво означава това. „Напред, Елитна гвардия“, или по-скоро „Елитната гвардия да тръгне напред.“ Но това беше невъзможно. Моарейн му беше казала няколко думи от Древния език и те бяха всичко, което знаеше от него. Другото най-вероятно си беше чисто безсмислено дърдорене.

— Лудост — промълви той рязко. — Може изобщо да не е от Древния език. Безсмислици. Айез Седай е луда. Това беше само сън.

Айез Седай. Моарейн. Той изведнъж забеляза, че пръстът му е съвсем тънък и ръката костелива. Беше боледувал. Нещо свързано с една кама. Кама с рубин на дръжката и някакъв отдавна мъртъв, покварен град, наричан Шадар Логот. Всичко това му се привидя някак в мъгла и далечно, и изглеждаше лишено от смисъл, но в същото време той знаеше, че не е сън. Егвийн и Нинив го водеха в Тар Валон, за да бъде Изцерен. Дотук поне си спомняше.

Опита се да се седне и падна, слаб като току-що родено агънце. С усилие успя да отметне одеялото. Дрехите му ги нямаше, може би бяха прибрани в гардероба с гравирани в дървото лозници, изправен до стената. Засега дрехите не го интересуваха. Изправи се с мъка и с олюляване тръгна по килима. Добра се до креслото и от него залитна до стола при масата със златни инкрустации по краката и ръбовете.

Свещи от пчелен восък, по четири във всеки от двата свещника с малки огледала зад пламъците осветяваха ярко стаята. По-голямо огледало зад излъскания до блясък умивалник на отсрещната стена отразяваше лицето му, посърнало и изтощено, с хлътнали бузи и потънали в кухините тъмни очи, сплъстена от пот коса, лице на старец на преклонна възраст, треперещ като трева на пасище, лъхната от силен вятър. Помъчи се да изправи рамене, но резултатът не беше впечатляващ.

Пред ръцете му, върху масата, лежеше голям поднос, покрит с кърпа. Носът му долови миризмата на храна. Той дръпна кърпата и видя две големи сребърни кани и блюда от тънък зелен порцелан. Беше чувал, че Морският народ дава за такъв порцелан сребро на същото тегло. Очакваше да намери чай от биволски език и курабийки, неща, с които обикновено тъпчат болните, но вместо това в едно от блюдата видя куп резенчета печено телешко с кафява горчица и ряпа. Е други блюда имаше препечени картофки, бакла с лук, зеле и грах, пържен в масло. Туршия и питка кашкавал. Дебели филии хрупкав хляб и чинийка с масло. Едната кана беше пълна с мляко с гъст каймак отгоре, другата ухаеше на топло вино с подправки. Тук имаше достатъчно ядене за четирима. Устата му се напълни със слюнка, стомахът му изръмжа алчно.

„Първо да разбера къде се намирам.“ Но преди да се оттегли от масата и да се добере до стената с трите високи тесни прозореца, нави резен от телешкото и го топна в горчицата.

Прозорците бяха с дървени кепенци, гравирани с дантелени шарки, но през дупките можеше да се види това, което е отвън. Светлинки от други прозорци мигаха на точици в тъмнината. За миг той се отпусна отчаян на каменния перваз. И започна да мисли.

Можеш да превърнеш и най-лошото в свое предимство, стига да мислиш, винаги казваше баща му, а Абел Каутон несъмнено беше най-добрият прекупвач на коне в Две реки. Винаги, когато изглеждаше, че някой е успял да го изиграе, се оказваше, че са хванали мазния край на лъжицата. Не че Абел Каутон мамеше, но дори хората от Таренов сал не можеха да го измамят и всички знаеха колко близо до кокала режат. Просто защото Абел обмисляше нещата от всичките им страни.

Тар Валон. Трябваше да е Тар Валон. Тази стая беше от някакъв палат. Само доманският килим на цветя сигурно струваше колкото цяла ферма. Нещо повече, сега му се струваше, че е съвсем здрав, а според това, което му бяха казвали, Тар Валон беше единственият му шанс да се оправи. Всъщност той никога не беше се чувствал болен, доколкото си спомняше — дори когато Верин — ново име, което изплува в мъглата — бе казала на някого край него, че той умира. Сега се чувстваше немощен като бебе и гладен като вълк, но някак си беше сигурен, че Изцеряването е минало добре. „Чувствам се… цял и здрав. И това е всичко. Изцерен съм.“ Той погледна с гримаса кепенците.

Изцерен. Това означаваше, че са приложили върху него Единствената сила. При тази мисъл кожата му настръхна, но той знаеше, че ще го направят. „По-добре, отколкото да умра“, каза си. Някои от нещата, разказвани му за Айез Седай, се върнаха в съзнанието му. „Би трябвало да е по-добре, отколкото да съм умрял. Дори Нинив смяташе, че ще умра. Все едно, свършено е, и да се тревожа сега, нищо няма да се промени.“ Усети, че е привършил резена телешко и облизва соса по пръстите си.

Колебливо се върна до масата. Под нея имаше столче. Издърпа го и седна. Без да търси вилица и нож, нави нов резен телешко. Как се бе оказал в Тар Валон… Бялата кула. Това трябваше да е… за негово добро?

Тар Валон означаваше Айез Седай. Това беше достатъчно, за да не остане тук нито час повече. Тъкмо напротив. Това, което можа да си спомни за времето, прекарано с Моарейн и след това с Верин, не беше достатъчно, за да вземе някакво решение. Не можеше да си спомни някоя от тях да бе направила нещо ужасно, но пък и не си спомняше кой знае какво. Тъй или иначе, каквото и да правеха Айез Седай, правеха го по свои причини.

— А те не винаги са причините, които ти мислиш, че са — изломоти той с уста, пълна с картофи, и преглътна. — Една Айез Седай никога не лъже, но истината, която ти казва, не винаги е тази, която си мислиш, че е. Това е едно от нещата, които не бива да забравям: не мога да съм сигурен в тях дори когато ми се струва, че съм. — Заключението никак не беше окуражително. Той напълни устата си с грах.

Мисълта за Айез Седай го принуди да си спомни едно-друго за тях. Седемте Аджа: Синя, Червена, Кафява, Зелена, Жълта, Бяла и Сива. Червените бяха най-лошите. „Ако се изключи Черната Аджа, за която всички те твърдят, че не съществува.“ Но Червената Аджа не би трябвало да представлява заплаха за него. Те не се интересуваха от хора, които не могат да преливат.

„Ранд. Огън да ме изгори, как можах да забравя за това? Къде е той? Дали е добре?“ Въздъхна със съжаление и намаза дебел слой масло върху все още топлия комат хляб. „Дали вече е полудял.“

Дори да знаеше отговорите, нищо не можеше да направи за Ранд. Не беше сигурен дали би го направил дори и да можеше. Ранд можеше да прелива Силата, а Мат бе отрасъл с разкази за преливащи мъже. Разкази, предназначени да плашат децата. Истории, които плашеха и възрастните също така, защото звучаха твърде правдоподобно. Да разбереш какво може да прави Ранд бе все едно да разбереш, че приятелят ти изтезава малки животни или убива бебенца. Повярваш ли го веднъж, трудно е да го наречеш повече свой приятел.

— Я да се погрижа аз за себе си — каза си той сърдито. Наклони отново каната с вино над сребърната чаша и с изненада установи, че вече е празна. Вместо това напълни чашата с мляко.

— Егвийн и Нинив искат да станат Айез Седай. — Не беше си го спомнил, преди да го изрече на глас. — Ранд върви по гайдата на Моарейн и се самообявява за Преродения Дракон. Светлината знае само какво се кани да направи Перин. Беше започнал да се държи смахнато, откакто очите му станаха толкова странни. Я аз да се погрижа за себе си. — „Огън да ме гори, трябва да го направя! Аз съм единственият от нас, който си е запазил разума. Аз и никой друг.“

Тар Валон. Какво пък? Смяташе се, че това е най-богатият град в света, и при това бе средище на търговията между Граничните земи и юга, център на мощта на Айез Седай. Не допускаше, че ще може да хване някоя Айез Седай да играе на комар с него. Или че ще може да се довери на падането на зара или на обръщането на картите, дори и да успееше. Но тук сигурно имаше търговци и други хора, със сребро и злато. Градът сигурно си струваше да остане в него за няколко дни. Знаеше, че бе пътувал, откакто бяха напуснали Две реки, но освен няколкото смътни спомена от Кемлин и Кайриен не можеше да си спомни нищо за големи градове. А винаги му се беше искало да види някой голям град.

— Но не и гъмжащ от Айез Седай — промърмори той кисело, огребвайки последните хапки грах с масло. Изгълта ги и отново посегна към резенчетата телешко.

Разсеяно си помисли дали Айез Седай ще му върнат камата от Шадар Логот с рубина на дръжката. Спомняше си за тази кама съвсем смътно, но дори този мъглив спомен го караше да усеща рана. Стегнати на възел вътрешности и остра болка в слепоочията. И все пак рубина го виждаше ясно в ума си, голям колкото палец на крак, тъмночервен като капка кръв, блестящ като пурпурно око. Със сигурност имаше повече права над него от тях, а той сигурно струваше поне колкото дузина ферми у дома.

„Сигурно ще ми кажат, че е заразен с поквара.“ Можеше и да е. Въпреки това си позволи да помечтае как продава рубина на някой от Коплинови срещу най-хубавото им парче земя. По-голямата част от тази фамилия — беладжии от люлка, а освен това крадци и лъжци — заслужаваха онова, което можеше да ги сполети после. И още как. Но всъщност не вярваше, че Айез Седай ще му го върнат, а и не го поблазни представата как го носи чак до Емондово поле, дори и да му го върнеха. А и си помисли, че да притежава най-голямата ферма в Две реки вече не е толкова съблазнително, колкото щеше да е преди години. Някога това беше най-голямото му въжделение, както и да се прочуе поне колкото баща си като прекупвач на коне. Сега това му се стори твърде дребно. Направо нищожно, в сравнение с целия голям свят, който го очакваше.

Преди всичко трябваше да намери Егвийн и Нинив. „Може пък да им е дошъл умът в главата. Може да са се отказали от тази глупост да стават Айез Седай.“ Не допускаше, че е възможно да са го направили, но не можеше да си тръгне преди да се види с тях. А че щеше да си иде, в това беше сигурен. Една среща с тях, един ден да разгледа града, може би някоя игра на зар, за да понапълни кесията си, и после щеше да отпраши нанякъде, където няма никакви Айез Седай. Преди да се завърне у дома — „Ще се върна един ден у дома. Един ден, когато и да е, ще се върна“ — смяташе да види част от света, и без никаква Айез Седай около него, която да го кара да танцува по свирката й.

Ровейки из таблата за още нещо за ядене, той с изненада установи, че не е останало нищо, освен няколко мазни петна, комат хляб и трохи сирене. И двете кани бяха опразнени. Погледна накриво стомаха си. Трябваше вече да се е натъпкал до гуша след всичко, което бе погълнал, но се чувстваше така, сякаш изобщо не беше ял. Сбра последните трохи сирене между палеца и показалеца си и тъкмо да ги напъха в устата си, ръката му замръзна.

„Аз надух Рога на Валийр!“ Тихо изсвири част от една мелодия, замълча и си спомни думите на песента.

— Трябва да си намеря някакво проклето въже да се изтегля — прошепна Мат и пусна трохите сирене върху таблата. За миг отново се почувства болен. Насили се и се помъчи да помисли, помъчи се да проникне през мъглата, обгръщаща всичко, което кръжеше в главата му.

Верин го беше водила към Тар Валон, но не беше сигурен дали тя знаеше, че е огласил Рога. Тя изобщо не беше казвала нещо, което да го накара да мисли, че знае. Беше сигурен в това. Струваше му се, че е сигурен. „Ами ако го знае? Ако всички те знаят? Освен ако Верин не е направила нещо, за което не знам, то Рогът сигурно е в тях. Тогава те нямат нужда от мен.“ Но може ли човек да знае от какво точно имат нужда Айез Седай?

— Ако ме попитат — каза си той мрачно, — изобщо не съм го докосвал. Ако знаят… Ако знаят, ще… Ще се оправя с това, като стигна до него. Огън да ме гори, не могат да искат всичко от мен. Нямат право!

Леко почукване на вратата го накара да се изправи, готов да побегне. Стига да имаше накъде и стига да можеше да направи повече от три крачки. Но нямаше накъде, и не можеше.

Вратата се отвори.