Прероденият дракон

Глава 9 Вълчи сънища

Перин се върна в стаята си през задния вход и след малко Симион се качи с покрит поднос в ръце. Кърпата не можеше да задържи миризмата на печено овнешко, бакла, гулия и прясно опечен хляб, но Перин остана излегнат на леглото, взирайки се във варосания таван, докато миризмите не изстинаха. Образи с Ноам отново и отново се въртяха в главата му. Ноам, как дъвче дървената ограда. Ноам, как изтичва навън сред мрака. Опита се да си представи изработването на катинара, внимателното огъване и оформяне на желязото, но не успя.

Без да обръща внимание на подноса, той стана и се запъти по коридора към стаята на Моарейн. Тя отвърна на тропането му на вратата с:

— Влез, Перин.

За миг всички стари истории за Айез Седай изплуваха в съзнанието му, но той ги пропъди и отвори вратата.

Моарейн беше сама — за което той изпита благодарност, — седеше с шишенце мастило на коляното и пишеше в някаква малка, подвързана с кожа книга. Тя запуши шишето с коркова тапа и изтри стоманеното перо в късче пергамент, без да поглежда към него. В камината гореше огън.

— Очаквах те от доста време — каза тя. — Не съм говорила с теб за това преди, защото беше явно, че ти не искаш. Но сега… Какво искаш да научиш?

— Това ли мога да очаквам? — попита той. — Да свърша така?

— Може би.

Той изчака да чуе нещо повече, но тя само прибра писалото и шишенцето с мастилото в лъскавата дървена кутия и духна в изписаната страница, за да я изсуши.

— Това ли е всичко? Моарейн, не ми давай хлъзгавите си Айезседайски отговори. Ако знаеш нещо, кажи ми го. Моля те.

— Знам много малко, Перин. Докато търсех други отговори, сред книгите и ръкописите, които съхраняват две мои приятелки, за да си правят проучванията, попаднах на фрагмент от препис от една книга, датираща от Приказния век. Там се говореше за… хора в положение като твоето. Може би това бе единственото копие, съществуващо по света, а и то не ми каза много.

— Но какво ти е казало? Каквото и да е, ще е повече от това, което знам сега. Светлината да ме изгори дано, досега се тревожех, че Ранд ще полудее, но не бях си и помислял, че трябва да се тревожа и за себе си!

— Перин, дори и в Приказния век са знаели много малко за това. Която и да го е писала, изглежда, не е била сигурна дали е истина, или легенда. При това видях само фрагмент, не забравяй. Тя твърдеше, че някои, които говорят с вълци, изгубват себе си, че това, което е човешко у тях, бива погълнато от вълчето. Някои. Дали е имала предвид един на десет, или петима, или девет… Не знам.

— Но аз мога да ги заглуша. Не знам как става, но мога да отказвам да ги слушам. Мога да пожелая да не ги чувам. Това ще помогне ли?

— Би могло. — Тя го изгледа изпитателно, като че ли подбирайки думите си. — Преди всичко, тя пишеше за сънища. Сънищата може да са опасни за теб, Перин.

— Това вече ми го каза. Какво имаш предвид?

— Според нея вълците живеят отчасти в този свят, отчасти в свят на сънища.

— Свят на сънища ли? — възкликна той невярващо.

Моарейн го изгледа рязко.

— Това казах и това е написала тя. Начинът, по който вълците си говорят, начинът, по който говорят на теб, по някакъв начин бил свързан с този свят на сънища. Не твърдя, че го разбирам как. — Тя замълча и се намръщи. — Според това, което съм чела за Айез Седай, които са притежавали Таланта, наречен „Съновничество“, Съновничките разправяли, че понякога в сънищата си се натъкват на вълци, дори вълци, които им служели за водачи. Опасявам се, че трябва да се научиш да бъдеш също толкова предпазлив в сънищата си, колкото когато ходиш наяве, ако смяташ да отбягваш вълците. Ако това си решил да правиш.

— Ако това съм решил ли? Моарейн, аз няма да свърша като Ноам. Никога!

Тя го измери с очи и бавно поклати глава.

— Говориш така, сякаш сам можеш да избираш, Перин. Ти си тавирен, не забравяй. — Той й обърна гръб и се взря в нощта през тъмните прозорци, но тя продължи: — Може би, след като разбрах какво е Ранд, след като се убедих колко силен тавирен е той, обърнах прекалено малко внимание на другите двама тавирен, които намерих с него. Трима тавирен в едно и също село, родени със седмици разлика един от друг? Това е нечувано. Може би ти и Мат имате по-голяма роля в Шарката, отколкото ти или аз сме си помисляли.

— Не желая да имам никаква роля в Шарката — промълви Перин. — А със сигурност едва ли ще имам такава, ако забравя, че съм човек. Ти ще ми помогнеш ли, Моарейн? — Трудно му бе да го изрече. „Ами ако това означава да използва Единствената сила? Не бих ли предпочел по-скоро да забравя, че съм човек?“ — Ще ми помогнеш ли да се предпазя от… от това да изгубя себе си?

— Ако мога да запазя целостта ти, ще го направя. Обещавам ти го, Перин. Но не мога да застраша борбата срещу Сянката. И това трябва да разбереш.

Той се извърна към нея. Тя го гледаше с немигащ поглед. „И ако твоята борба означава да ме вкараш още утре в гроба, и това ли ще направиш?“ Беше вледеняващо сигурен, че би го направила.

— Какво не си ми казала?

— Не ставай прекалено дързък, Перин — отвърна тя хладно. — Не ме притискай повече, отколкото смятам за допустимо.

Той се поколеба преди да й зададе следващия въпрос:

— Можеш ли да направиш за мен това, което си направила за Лан? Можеш ли да заслониш сънищата ми?

— Аз вече си имам Стражник, Перин. — Устните и трепнаха почти в усмивка. — И един ми е напълно достатъчен. Аз съм от Синята Аджа, не от Зелената.

— Знаеш какво искам да кажа. Не искам да ставам Стражник. — „Светлина, да се обвържеш с Айез Седай за целия си живот? Та това е също толкова лошо, колкото вълците.“

— Това не би ти помогнало, Перин. Засланянето е за сънища, които идват отвън. Опасността в твоите сънища с вътре в самия теб. — Тя отново разтвори книжката си. — Трябва да поспиш. Внимавай със сънищата си, но трябва да поспиш малко. — Тя обърна страницата и той излезе.

Върна се в стаята си, освободи задръжките, които си бе наложил и остави усещанията си да се разгърнат. Вълците все още бяха там извън селото, обкръжили Джарра. Почти моментално си възвърна суровия самоконтрол и измърмори под нос:

— Град ми трябва на мен.

Това щеше да ги задържи на безопасно разстояние. „Щом намеря Ранд. Щом свършим онова, което трябва да се свърши с него.“ Не беше сигурен дали съжалява, че Моарейн не го заслони, Единствената сила или вълците — избор, който никой не би могъл да направи. Остави огъня в камината незапален и разтвори широко и двата прозореца. Нахлу студен нощен въздух. Перин захвърли одеялата и чаршафите на пода и се изтегна върху сплъстения дюшек облечен, без да търси никакво удобство. Последната му мисъл, преди да заспи беше, че ако нещо може да го предпази от дълбокия сън, то това ще е неудобният дюшек.

Намираше се в дълъг коридор. Каменният таван и стените блестяха влажни и бяха прошарени от странни сенки. Сенките се бяха проснали в закривени ивици и свършваха толкова рязко, колкото започваха, твърде тъмни, за да ги разсее светлината между тях. Перин нямаше никаква представа откъде струи светлината.

— Не — промълви той, после каза малко по-високо: — Не! Това е сън. Трябва да се събудя. Да се събудя!

Коридорът не се промени.

„Опасност.“ Беше вълча мисъл, едва доловима и далечна.

— Ще се събудя. Ще се събудя! — Той удари с юмрук в стената. Заболя го, но не се събуди. Стори му се, че една от кривите сенки се отдръпна от удара му.

„Бягай, братко. Бягай!“

— Скокливец? — възкликна той удивен. Беше сигурен, че е познал вълка, чиито мисли чуваше. Скокливец, който беше завиждал на орлите. — Скокливец е мъртъв!

„Бягай!“

Перин се затича, придържайки с едната си ръка секирата, та дръжката да не го удря по крака. Нямаше никаква представа накъде бягаше, нито защо, но тревогата, която Скокливец му изпращаше, не беше за пренебрегване. „Скокливец е мъртъв — помисли си той. — Мъртъв е!“ Но не спираше да тича.

Други коридори пресичаха този, по който тичаше. Под странни ъгли, понякога спускащи се надолу, друг път водещи нагоре. Никой обаче не изглеждаше по-различен от този, в който се намираше той. Влажни каменни стени без никакви врати и тъмни ивици…

Стигна до един от пресичащите коридори и се закова на място. Там стоеше някакъв мъж и примигваше колебливо към него. Беше със странно скроено палто и панталони, палтото се спускаше над бедрата му, а панталоните бяха провиснали над ботушите му. И двете дрехи бяха бледожълти, а ботушите бяха още по-бледи на цвят.

— Това повече не мога да го понеса — измърмори мъжът на себе си, не на Перин. Говорът му беше странен, бърз и рязък. — Не само че сънувам селяци, но при това и другоземни селяци в странни дрехи. Махни се от сънищата ми, човече!

— Кой сте вие? — попита Перин. Веждите на мъжа се повдигнаха, сякаш го бяха обидили.

Ивиците сянка около двамата се загърчиха. Една от тях се отлепи от тавана в единия край и се спусна към главата на непознатия. Сякаш се впримчи в косата му. Очите на човека се изцъклиха и всичко сякаш се разигра наведнъж. Сянката се дръпна назад към тавана, на десет стъпки над главата му, повлякла нещо бяло. Мокри капки оплискаха Перин по лицето. Кършещ костите писък разтърси въздуха.

Замръзнал, Перин се втренчи в кървавата фигура, облечена в дрехите на мъжа, която крещеше и се мяташе на пода. После неволно очите му се вдигнаха към бледото нещо, провиснало от тавана като празен чувал. Част от него вече бе погълната от черната ивица, но той лесно разпозна човешка кожа, явно цяла и неразкъсана.

Сенките около него се раздвижиха и затанцуваха и Перин хукна, преследван от мъртвешки писъци. По сенчестите ивици пробягаха вълни — преследваха го.

— Изчезни, да изгориш дано! — извика той. — Знам, че си сън! Светлината да те изгори дано, изчезни!

Цветни пана висяха покрай стените между две високи златни поставки, върху които горяха дузини свещи, осветяващи бели плочки по пода и таван, изрисуван с пухкави облаци и реещи се пъстрокрили птици. Нищо не се движеше, освен играещите пламъци на свещите по коридора, простиращ се, докъдето стигаха очите му, или в заострените арки от бял камък, които от време на време прекъсваха стените.

„Опасност.“ Посланието беше дори по-приглушено отпреди. И по-настоятелно, доколкото това беше възможно.

Стиснал секирата, Перин обезпокоено закрачи по коридора и замърмори:

— Събуди се. Събуди се, Перин. Щом знаеш, че това е сън, той или ще се промени, или ще се събудиш. Събуди се, огън да те изгори дано!

Коридорът си оставаше все така стабилен като всеки друг, по който беше крачил в живота си.

Обърна се към първата заострена арка. Тя го отведе в огромна зала, явно без прозорци, но пищно обзаведена като в някой палат, и всички мебели бяха гравирани, инкрустирани със злато и слонова кост. Сред залата стоеше една жена и разглеждаше намръщено някакъв полуразгънат свитък, поставен на масата пред нея. Чернокоса, с черни очи, красива жена, облечена в бяло и в сребро.

Тя вдигна глава и го погледна. Очите й се разшириха от изумление и гняв.

— Ти! Как попадна тук? Как си могъл да… Ще развалиш неща, каквито не можеш дори и да си представиш!

Изведнъж пространството сякаш стана плоско, сякаш внезапно се бе озовал пред някаква стенна картина. Плоският образ като че ли се завъртя настрани, превърна се в ярка права черта по средата на мрака. Чертата блесна, нажежена до бяло, и се стопи, оставяйки след себе си само тъмнина, по-черна от черното.

Точно пред ботушите на Перин подовите плочки изведнъж прекъснаха. Пред очите му белите им ръбове се разтвориха в чернилката като пясък, отмит от водата. Той припряно отстъпи назад.

„Бягай.“

Перин се извърна и видя Скокливец — голям сив вълк с проскубана козина и покрит с белези.

— Ти си мъртъв. Видях те да умираш. Усетих те как умираш! — Посланието изпълни ума на Перин.

„Бягай веднага! Не трябва да си тук. Опасност. Голяма опасност. По-лошо от всички Неродени. Трябва да се махаш. Бягай! Махай се!“

— Как? — извика Перин. — Искам да се махна, но как?

„Бягай!“ С оголени зъби Скокливец се метна към гърлото на Перин.

Със задавен вик Перин се изправи в леглото, посягайки с две ръце към гърлото си, за да опази кръвта на живота си. Дланите му срещнаха здрава кожа. Той въздъхна облекчено, но в следващия момент пръстите му напипаха влажно петно.

Той се измъкна от леглото и се хвана за стойката на умивалника. Разплиска вода навсякъде, докато пълнеше легена от каната. Водата порозовя, докато миеше лицето си от кръвта на странно облечения мъж.

Други капки кръв бяха оплискали сюртука и бричовете му. Той ги разкъса и ги захвърли в ъгъла. Смяташе да ги остави тук. Симион щеше да ги изгори.

Порив на вятъра изплющя в разтворения прозорец. Треперейки само по риза и долни дрехи, той седна на пода и се облегна на леглото. „От това по-неудобно не може и да бъде.“ Горчивина изпълни мислите му, тревога и страх. И решителност. „Няма да се дам на това! Няма!“

Все още трепереше, когато сънят най-после дойде, не сън, а лека дрямка, изпълнена с бледото усещане за стаята около него и мисли за студа. Но лошите сънища, които сега го споходиха, бяха по-добри от сънищата на някои други.

Ранд седеше сгушен под дърветата и следеше яките рамене на големия черен пес, който се приближаваше към скривалището му. Хълбокът го болеше от раната, която Моарейн не бе успяла да Излекува съвсем, но той не й обръщаше внимание. Луната хвърляше съвсем малко светлина, колкото да може да различи очертанията на кучето, високо до кръста му, с дебел врат, с масивна глава и зъби, които сякаш блестяха в нощта като мокро сребро. То душеше из въздуха и подтичваше към него.

„По-насам — помисли си той. — Ела още по-насам. Този път няма да можеш да предупредиш господаря си. По-насам. Ето така.“ Сега кучето беше само на десет крачки от него от гърдите му се надигна ръмжене и то изведнъж се хвърли напред. Право към Ранд.

Силата го изпълни. Нещо изплющя в протегнатите му ръце. Не беше сигурен какво е. Палка от бяла светлина. Втечнен огън, за миг песът, озовал се в средата на това нещо, сякаш стана прозрачен и после изчезна.

Бялата светлина се стопи, оставяйки само образа, задържал се в погледа на Ранд. Той се отпусна на дънера на най-близкото дърво и грубата кора ожули лицето му. Разтърси го тих смях на облекчение. „Подейства. Светлината да ме спаси дано, този път подейства.“ Не действаше винаги. Тази нощ бе имало и други кучета.

Единствената сила пулсираше в него и коремът му се сгърчи от покварата на Тъмния върху сайдин. Капчици пот избиха по лицето му въпреки студения нощен вятър, кисело гадене изпълни устата му. Искаше просто да легне и да умре. Искаше Нинив да му даде някои от лековете си или Моарейн да го Изцери, или… Нещо, каквото и да е, само да спре гадното усещане, което го изпълваше.

Но сайдин го изпълваше и с живот. Живот, енергия и яснота, смесени с чувството за гадене и болка. Животът без сайдин беше като бледо копие на истинския. Всичко друго представляваше жалко подобие.

„Но ако продължавам да го задържам, могат да ме намерят. Да ме проследят, да ме открият. Трябва да стигна до Тийр. Там ще разбера. Ако аз съм Драконът, ще се свърши. А ако не съм… Ако всичко това се окаже лъжа, пак ще свърши. Ще свърши.“

Неохотно, с безкрайна мудност, той прекъсна връзката със сайдин, освободи се от прегръдката му, сякаш издъхваше. Нощта му се стори сива. Сенките изгубиха очертанията си и се сляха една с друга.

Някъде в далечината на запад зави куче, тръпнещ вик сред безмълвната нощ.

Ранд изправи глава. Присви очи в тази посока, сякаш можеше да види кучето, ако се опиташе по-настойчиво.

Друг пес отвърна на първия, после трети, още две псета се обадиха отнякъде, все на запад от него.

„Ловете ме — озъби се Ранд. — Ловете ме, щом искате. Не съм ви вече лесна плячка. Никога вече!“ Избута се от дънера, влезе в плиткия леден ручей и закрачи прано на изток. Студената вода напълни ботушите му, хълбокът отново го заболя, но той не обърна внимание нито на едното, нито на другото. Нощта зад него отново притихна, но той и на това не обърна внимание. „Ловете ме. И аз мога да ловя. Не съм вече лесна плячка.“