Прероденият дракон

Глава 40 Среднощен герой

Облегнат на парапета, Мат гледаше приближаващите се крепостни стени на градчето Арингил, докато дългите весла приближаваха „Сивата чайка“ към дългите намазани с катран дървени кейове. Заслонени със стени, протягащи се във водата, кейовете гъмжаха от хора, други се изсипваха от корабите, завързани по протежението им. Някои от хората бутаха колички, други теглеха коли с високи колелета, всички отрупани с покъщнина и свързани сандъци, но повечето мъкнеха големи вързопи на гръб, а имаше и хора без никакъв багаж. Не всички се бутаха. Много мъже и жени стояха скупчени колебливо на едно място, а децата стискаха пешовете и полите им и плачеха. Войници с червени дрехи и лъскави ризници ги подканяха да напуснат пристаните и да се оттеглят към града, но повечето хора изглеждаха твърде изплашени, за да могат да се помръднат.

Мат се извърна и заслони очи с длан, за да погледне към реката, която оставяха. Тук Еринин беше по-оживена, отколкото южно от Тар Валон, виждаха се почти дузина движещи се съдове, от тесен като треска издължен кораб, плаващ срещу течението с помощта на две триъгълни платна, до широк съд със заоблен нос и квадратни платна, носещ се покрай тях на север.

Но доколкото можеше да разбере, поне половината кораби нямаха нищо общо с речната търговия. Два големи сала с празни палуби се клатушкаха през реката към едно по-малко градче на другия бряг, докато три други се мъкнеха обратно към Арингил — техните палуби бяха натъпкани с хора като каци с риба. Залязващото слънце, увиснало на хоризонта, засенчваше знамето, веещо се над другия град. Брегът беше на Кайриен, но не беше нужно да види знамето отблизо, за да разбере, че е Белият лъв на Андор. Достатъчно приказки бе чул в няколкото андорски селца, където „Сивата чайка“ беше спирала за малко.

Той поклати глава. Политиката не го интересуваше. „Стига да не ми казват отново, че съм андорски поданик, само заради някаква си карта. Светлината да ме изгори, те могат дори да ме принудят да се бия в проклетата им войска, ако тази кайриенска работа вземе че се разпространи. Да изпълнявам заповеди. Светлина!“ Босоногите мъже на палубата на „Сивата чайка“ подготвяха въжетата, които да хвърлят на кейовете.

Капитан Малия го гледаше откъм кърмата. Така и не се беше отказал от усилията си да им се подмаже, да разбере някак в какво се състои важната им задача. Най-накрая Мат беше вдигнал ръце и му показа подпечатаното писмо, като му каза, че е от щерката-наследница до кралицата. Лично писмо от една дъщеря до майка и, нищо повече. Малия, изглежда, беше чул само думите „кралица Мургейз“.

Мат се ухили. Дълбокият джоб на палтото му къташе две кесии, по-дебели, отколкото когато беше стъпил на кораба; имаше още толкова свободни монети по джобовете, че можеше да напълни още две такива, и пак да му останат. Късметът му не беше толкова добър, колкото в онази първа, странна нощ, когато зарът и всичко останало сякаш се беше побъркало, но все пак беше достатъчно добър. След третата нощ Малия се беше отказал да се прави на гостоприемен и се опита да си върне каютата с игра на комар, но ковчежето му чувствително олекна, а след Арингил щеше да олекне още повече, защото трябваше да се попълнят запасите с храна.

Усмивката на Мат се стопи, когато мислите му се върнаха на писмото. Малко усилие с нагорещения връх на ножа и печатът със златната лилия се бе повдигнал. Не намери нищо особено: Елейн се учела усърдно, постигала забележителен напредък и горяла от нетърпение да научи повече. Била дъщеря с чувство за дълг и Амирлинския трон я наказала затова, че избягала, и й забранила да говори повече за това, така че майка и трябвало да разбере защо не може да й каже нищо повече. Съобщаваше й, че била издигната в ранг на Посветена, и не било ли това чудесно, толкова скоро, и сега й били поверени по-големи задължения и се налагало да напусне Тар Валон съвсем за мъничко, по служба, за да изпълни задача, възложена й от самата Амирлин. Майка й нямало за какво да се тревожи.

За нея беше много добре да казва на Мургейз да не се тревожи. Него беше натопила тя в казана със супата. Това глупаво писмо, изглежда, беше причината онези хора да го подгонят, но дори и Том не можа да намери в него нищо особено, макар да промърмори нещо за „шифри“ и „кодове“, както и за „Играта на Дворове“.

Сега Мат беше прибрал грижливо писмото под хастара на палтото си. Бе върнал печата на мястото му и беше готов да се обзаложи, че никой няма да разбере. Ако някой държеше на всяка цена да го убие заради него, можеше и да опита. „Казах ти, че ще го занеса, Нинив, и ще го направя, проклет да съм, който и да се опита да ме спре.“ Въпреки това имаше той какво да каже на тези три ужасни жени, когато ги види следващия път… „Ако изобщо ги видя пак някога. Светлина, за това не бях и помислял.“ Щеше да им каже някои неща, които изобщо нямаше да им харесат.

Докато моряците хвърляха въжетата на кея, Том се появи на палубата, метнал калъфите на инструментите си на гръб и с вързопа си в една ръка. Въпреки куцукането си той тръгна към перилото наперено, духайки важно-важно дългите си мустаци и оставяйки краищата на наметалото си да се веят, при което многоцветните кръпки потрепваха.

— Никой не гледа, Том — подхвърли Мат. — Не мисля, че някой изобщо ще забележи веселчун, освен ако не държи в ръцете си нещо за ядене.

Том се загледа към пристана.

— Светлина! Чувах, че било лошо, но чак това не очаквах! Нещастни глупци! Половината от тях сякаш умират от глад. Стая за нощта може да ни струва една от твоите кесии. А другата за храна, ако продължаваш да я караш по същия начин. Едва не ми прилошава като те гледам. Опитай се да ядеш по същия начин пред очите на онези хора долу и ще ти пръснат мозъка.

Мат само се усмихна.

Малия затопурка към тях по палубата, подръпвайки брадата си. Моряците привързаха „Сивата чайка“ и Санор застана да пази да не би тълпата по кейовете да се опита да се качи на борда. Никой не опита.

— Значи ме напускате тук — обърна се Малия към Мат. Капитанската усмивка не беше толкова угодническа, както доскоро. — Сигурни ли сте, че нищо повече не мога да направя за вас? Душата ми да изгори дано, такава гмеж не бях виждал. Ония войници трябва да разчистят пристана — с меч, ако се наложи! — за да могат почтените търговии да си вършат работата. Санор би могъл да ви проправи път през тази пасмина до хана.

„Да, за да разбереш къде сме отседнали, проклетнико! Няма да стане.“

— Мислех си дали да не хапна преди да сляза на брега, а може би и някой зар да хвърлим, колкото да мине времето. — Лицето на Малия пребледня. — Но ми се струва, че предпочитам здрава почва под краката си за следващото ядене. Така че се налага да ви оставим, капитане. Пътуването беше приятно.

Докато облекчението все още се бореше с ужаса по лицето на капитана, Мат вдигна вещите си от пода и тръгна към кея след Том. Малия ги последва чак до края на мостика, мърморейки колко съжалявал, че го напускат. Мат беше сигурен, че съжалява, че е загубил една възможност да се подмаже на своя Върховен лорд Самон, научавайки някои подробности за съглашението между Андор и Тар Валон.

Докато Мат и Том си пробиваха път през множеството, Том промърмори:

— Знам, че този човек никак не е симпатичен, но защо трябваше да му се подиграваш непрекъснато? Не ти ли стигна това, че изяде и последната троха от собствените му запаси чак до Тийр?

— Не съм ял почти два дни. — Гладът просто бе изчезнал една заран, за негово огромно облекчение. Сякаш последната хватка на Тар Валон се беше отпуснала. — Последния път повечето го изхвърлих през борда и доста се потрудих, за да не ме види никой. — Сред тези измършавели лица наоколо, немалко от които детски, това никак не звучеше смешно. — Малия си заслужаваше подигравките. Какво ще кажеш за онзи кораб вчера? Дето беше заседнал. Можеше да се приближи и да помогне, но не пожела да мине наблизо, колкото и да му викаха. — Спряха до една жена с дълга тъмна коса, която можеше да мине за хубава, ако не беше така измършавяла и унила. Тя се взираше в лицето на всеки минаващ покрай нея, сякаш търсеше някого; момче, малко по-високо от кръста й, и две по-малки момичета се държаха за полите й и плачеха. — Всички тези приказки за речни пирати и клопки. Изобщо не ми приличаше на клопка.

— А ти непрекъснато се отклоняваш от пътя си, за да помагаш на хората, нали? Странно как не съм го забелязал досега.

Двете момиченца хлипаха в полите на майка си, докато момчето се мъчеше да сдържи сълзите си. Дълбоко хлътналите очи на жената се спряха на Мат за миг, след което отново се отместиха; жената сякаш съжаляваше, че не може и тя да заплаче. Мат изрови шепа монети от джоба си и без дори да поглежда какви са, ги пъхна в ръката й. Тя се сепна изненадана, зяпна златото и среброто в шепата си с неразбиране, което бързо се обърна в усмивка, благодарни сълзи премрежиха очите й.

— Купи им нещо за ядене — каза й той бързо и продължи напред, преди да е успяла да проговори. Забеляза как го гледа Том. — Какво си ме зяпнал? Монетите се печелят лесно, стига да намеря някой, който обича да играе на зарове. — Том кимна бавно, но Мат не беше сигурен, че го е разбрал. „Проклетите му деца ми скъсаха нервите с това реване, това е всичко. Тъпият веселчун сега сигурно ще очаква да раздавам злато наляво и надясно на всеки нещастен бездомник. Глупак!“ За малко му стана неловко, че не знае дали последното се отнася за Том, или за самия него.

Започна да отбягва лицата наоколо, докато не мерна в дъното на пристана точно онзи, който му трябваше. Един свалил шлема си войник с червена камизола и ризница, който подкарваше хората към града. Имаше обруления вид на опитен в службата десятник. Както примижваше към залязващото слънце, напомняше на Мат за Юно, въпреки че и двете му очи бяха здрави. Изглеждаше почти толкова уморен, колкото хората, които подканяше.

— Хайде, движи се — викаше той на тълпата с дрезгав глас. — Не можете да останете тука, проклетници, Движете се. Хайде, пръждосвайте се към града.

Мат се изпречи пред войника и се усмихна подкупващо.

— Ще ме извините, капитане, но бихте ли ми казали къде мога да намеря приличен хан? И конюшня, където да се купят добри коне. Дълъг път ни чака утре заран.

Войникът го огледа от глава да пети, погледна Том и веселчунския му плащ и отново изгледа Мат.

— Капитан, викаш? Е, момче, ще ти трябва късмета на Тъмния, за да намериш някоя конюшня, в която да преспиш. Повечето от този народ спи под стени и огради. А пък ако намериш кон, който още не е насечен за храна, най-вероятно ще трябва да набиеш стопанина му, за да го накараш да ти го продаде.

— Да ядат коне! — промърмори отвратен Том. — Наистина ли е станало толкова зле от тази страна на реката? Не праща ли храна кралицата?

— Лошо е, веселчуне. — Войникът се намръщи. — Прехвърлят реката по-бързо, отколкото воденичните камъни могат да смелят брашно или фургоните да успеят да превозят продоволствие от фермите. Е, това няма да продължи дълго. Дойде заповед. Утре спираме да ги пускаме и ако някой се опита, ще ги отпращаме обратно. — Той изгледа навъсено струпалото се по пристанището множество, сякаш хората бяха виновни, след което измери Мат със същия сърдит поглед. — Заемаш място, пътниче. Движи се. — Гласът му отново се извиси, насочен към всички наоколо. — Хайде, движение! Не можете да стоите тук, проклетници! Движете се!

Мат и Том се сляха с потока от хора, коли и шейни, влачещ се към портите на градските стени на същинския Арингил.

Главните улици бяха настлани с плоски сиви камъни, но бяха задръстени с толкова много хора, че на човек му беше трудно да види камъните под ботушите си. Повечето сякаш се движеха безцелно, без да имат къде да отидат, а онези, които се бяха отказали, приклякаха или сядаха обезсърчени покрай улицата, по-щастливите клюмнали глави върху вързоп дрехи пред гърди, други — стиснали някоя ценна вещ в ръце. Мат забеляза трима, които държаха часовници, и още дузина със сребърни тави и подноси. Повечето жени държаха невръстни деца до гърдите си. Из въздуха се носеше гълчава и тих, безсловесен ропот на умора. Той си проправяше път през тълпата намръщен и се оглеждаше за табела на някой хан.

Сградите бяха всякакви — дървени, тухлени или от камък, нагъсто една до друга, покрити с каменни плочи, керемиди и слама.

— Не е в стила на Мургейз — промълви след известно време Том, повече на себе си. Рунтавите му вежди се бяха смръщили.

— Кое не е в стила на Мургейз? — попита Мат разсеяно.

— Да спира прехвърлянето. Да връща хората. Нравът й винаги е бил опасен като мълния, но и винаги е имала сърце за всички бедни и гладни. — Той поклати глава.

Точно тогава Мат видя една табела — с надпис „При речния“ и рисунка на босоног мъж без риза, който танцуваше джига — извърна се натам, проправяйки си път през множеството и подхвърли през рамо:

— Ти остави сега Мургейз, Том. Все още ни чака дълъг път до Кемлин. Дай първо да видим колко злато ще ни струва едно легло за тази нощ.

Гостната на „При речния“ изглеждаше точно толкова претъпкана, колкото и улиците навън, и когато ханджията чу какво иска Мат, така се разсмя, че чак бузите му се разтресоха.

— Аз сега спя с четирима на едно легло. И собствената ми майка да дойде, няма да мога да й предложа и едно одеяло край огъня.

— Както трябва да сте забелязали — изрече Том с екнещия си глас, — аз съм веселчун. Сигурно можете да ни намерите поне голи дъски в някой ъгъл, в замяна на което ще веселя гостите ви с разкази и жонглиране, с гълтане на огън и ловкост на ръцете.

Ханджията се изсмя в лицето му.

Когато Мат го издърпа на улицата, Том му изръмжа с нормалния си глас:

— Така и не ме остави да го попитам за конюшнята му. Сигурно щеше да се намери място поне в плевника.

— Достатъчно съм спал в конюшни и плевни, откакто напуснах Емондово поле — отвърна Мат. — Както и под храсталаци. Искам легло.

Но в следващите четири хана ханджиите му отвръщаха по същия начин; в последните два за малко да го изхвърлят, когато им предложи игра на зарове срещу легло. А когато петият му каза, че не би дал сламеник дори на самата кралица — мястото впрочем се казваше „Добрата кралица“, — той въздъхна и го попита:

— Какво ще кажеш тогава за конюшнята? Сигурно можем да се подслоним поне в сеното срещу известна цена.

— Моята конюшня е за коне — отвърна кръглоликият мъж, — не че са останали много в града. — Той лъскаше една сребърна чаша; отвори вратата на един плитък шкаф и я постави до други; две с две не се повтаряха. Отгоре на шкафа, над дъгата на вратичките, имаше изкусно изработена кожена чаша за зарове. — Не пускам там хора, за да не плашат конете и да не ми ги отмъкне някой. Тези, които ми плащат, за да им приютя животните, искат добра грижа за тях, а имам и два свои. Няма постеля за вас в конюшната.

Мат изгледа замислено чашата за зарове. Извади от джоба си златна андорска крона и я постави върху лавицата на шкафа. Следващата беше сребърна тарвалонска марка, после златна, и златна тайренска крона. Ханджията погледна монетите и алчно облиза устни. Мат прибави два иллиански сребърника и още една андорска крона и погледна кръглоликия ханджия. Той се поколеба. Мат посегна към монетите. Ханджията го изпревари.

— Може пък вие двамата да не раздразните много конете.

Мат се усмихна.

— Като стана дума за коне, каква цена искаш за твоите два? Със седлата и такъмите, разбира се.

— Конете си не продавам — отвърна мъжът, стиснал монетите до гърдите си.

Мат вдигна чашката със зарове и ги разбърка.

— Още два пъти по толкова срещу конете, седлата и такъмите. — Разтърси джоба на палтото си, за да се раздрънчат останалите монети и да покаже, че има с какво да покрие облога. — Едно мое хвърляне срещу по-доброто от твои две. — Едва не се разсмя, когато лицето на ханджията грейна от алчност.

Когато след малко Мат влезе в конюшнята, първата му работа беше да се огледа за чифт кафяви коне. Животните изглеждаха невзрачни, но бяха негови. Нуждаеха се от здраво чесане, но изглеждаха в добро състояние, при положение че всички коняри, с изключение на един, се бяха разбягали. Ханджията беше страшно възмутен от оплакванията им, че не им плащал достатъчно да преживеят, и му се струваше истинско престъпление това, че останалият се бе одързостил да му каже, че ще се прибере да се наспи у дома си, понеже много се бил уморил да върши работата и на другите трима.

— Пет шестици — промърмори Том зад гърба му. Погледът, с който обходи конюшнята, не издаваше особен ентусиазъм, по-скоро показваше, че го е очаквал. Прашинки проблясваха под лъчите на гаснещото слънце, провиращи се през притворените врати, а въжетата, предназначени за бали със сено, висяха като лозници от халките на таванските греди. Сеновалът горе тънеше в сумрак. — Когато той хвърли четири шестици и една петица втория път, си помисли, че със сигурност си загубил, както и аз. Напоследък не печелиш всяко хвърляне.

— Печеля достатъчно. — Мат беше не по-малко доволен, че не печели всеки път. Късметът си беше късмет, но колчем си спомнеше онази нощ, мравки пролазваха по гърба му. Въпреки това в един миг, докато разклащаше чашата със заровете, беше почти сигурен какви ще бъдат точките. Навън изтътна гръмотевица. Мат се покатери по стълбата и подвикна на Том:

— А ти искаше да спим навън в такава нощ.

Повечето сено беше на бали, наблъскани около външните стени, но имаше повече от достатъчно разпиляно, за да го струпа и да си направи постеля с наметалото отгоре. Том се появи на стълбата и измъкна два комата хляб и буца зеленясало сирене от кожената си торба. Ханджията — казваше се Джерал Флори — се беше разделил с храната срещу почти толкова монети, с колкото можеше да се кули един от конете му в по-мирно време. Нахраниха се, докато дъждът барабанеше по покрива, прокарвайки хапките с вода от манерките — Флори не можеше да им предложи вино на каквато и да било цена — и след като приключиха, Том измъкна кутията си, натъпка лулата е табак и запуфтя блажено.

Мат се беше изтегнал по гръб, гледаше в тавана и се чудеше дали дъждът ще спре до заранта — искаше да се отърве от проклетото писмо колкото се може по-скоро. И изведнъж чу някакво скърцане в конюшнята и надникна надолу.

Някаква слаба жена току-що бе вкарала една кола в конюшнята и сега сваляше наметалото си и мърмореше. Косата й беше оплетена на тънки плитчици, а копринената й рокля — светлозелена — беше изкусно извезана по гърдите. Личеше си, че роклята някога е била фина, но сега цялата беше изпокъсана и оцапана. Жената се почеса по гърба, продължавайки да си мърмори тихо, след което се забърза към вратите на конюшнята и ги затръшна, потапяйки конюшнята в мрак. Чу се шумолене, щракване и съсък и изведнъж в един фенер в ръцете й лумна пламъче. Тя се огледа, намери кука на пилона на една от яслите, окачи фенера и се напъха до кръста под свързания с въжета брезент, покриващ колата.

— Ха — каза тихо Том, без да вади лулата от устата си. — Можеше и да ни подпали, както щракна този кремък в тъмното.

Жената се измъкна изпод брезента с комат хляб в ръцете и лакомо започна да нагъва.

— Остана ли нещо от онова сирене? — прошепна Мат. Том поклати глава.

Жената задуши из въздуха и Мат се сети, че е подушила дима от лулата на Том. Тъкмо се канеше да се изправи и да й се обади, когато едно от крилата на портата отново се отвори.

Жената се присви, готова да побегне. В конюшнята нахлуха четирима мъже и отметнаха плащовете си. Бяха със светли палта с широки ръкави и везмо по гърдите и торбести гащи с ширити по крачолите. Дрехите им можеше и да са хубави, но лицата им бяха мрачни.

— Е, Алудра — каза един мъж в жълто палто, — не можа да избягаш толкова бързо, колкото си мислеше, а? — За ухото на Мат говорът му беше странен.

— Таммуз — каза жената, сякаш изрече ругатня. — Не ти ли стигна, че ме изхвърлиха от Гилдията заради глупостите ти, дървена главо, ами ме и гониш сега? — Тя говореше също така странно като мъжа. — Да не мислиш, че ми е драго да те видя?

Онзи, когото нарекоха Таммуз, се засмя.

— Ти си голяма глупачка, Алудра, винаги съм го знаел. Да беше си отишла просто, щеше дълго да си живееш живота в някое тихо място. Но не можа да си избиеш тайните от главата, а? Вярваше ли, че няма да чуем, че се опитваш да припечелваш по пътя, като правиш неща, дето само Гилдията има право да ги прави? — Изведнъж в ръката му блесна нож. — С голямо удоволствие ще ти срежа гърлото, Алудра.

Без да мисли, Мат се изправи, хвана едно от двойните въжета, провиснало от халката на тавана, и се спусна надолу. „Да ме изгори дано, какъв съм глупак!“

Остана му време само за тази паническа мисъл, а после заора през мъжете с плащовете, разблъсквайки ги като кегли. Въжето се изплъзна от ръцете му и той падна — от джобовете му се разхвърчаха монети — и се блъсна в една от яслите. Когато се изправи, четиримата мъже вече също се изправяха. И всички държаха ножове. „Заслепен от Светлината глупак! Да ме изгори дано! Огън да ме гори!“

— Мат!

Той погледна нагоре — Том му хвърляше тоягата. Хвана я във въздуха тъкмо навреме, за да избие острието от юмрука на Таммуз и да го халоса отстрани по главата. Мъжът се срути, но другите трима скочиха срещу него и в един трескав момент Мат трябваше да направи всичко, което му беше по силите, за да задържи ножовете по-далече от себе си. Удряше колене, глезени и ребра, докато не успя да нанесе добър удар в нечия глава. Когато и последният мъж падна, той го зяпна за миг, а после вдигна свирепия си поглед към жената.

— Точно тази ли конюшня избра да те убият?

Тя пъхна тънкото острие на камата си в канията на колана си.

— Щях да ти помогна, но се уплаших, че ще ме вземеш за един от тези палячовци, ако се приближа към теб със стомана в ръката. А конюшнята избрах, защото дъждът е мокър, както и аз самата, и защото никой не пазеше отвън.

Оказа се по-възрастна, отколкото му се беше сторило, поне с десет-петнадесет години по-голяма от него, но въпреки това хубава, с големи тъмни очи и малки пухкави устни, готови да се нацупят. „Или за целувка.“ Изсмя се и се подпря на тоягата.

— Стореното сторено. Надявам се, че не си се канила да ни създадеш неприятности.

Том заслиза от плевника, малко непохватно заради крака си, и Алудра премести поглед от Мат към него. Веселчунът си беше наметнал плаща — рядко се оставяше някой да го види без него, особено за първи път.

— Това е като в приказка — каза тя. — Спасена съм от един веселчун и един млад герой — тя изгледа навъсено проснатите на земята мъже — от тия, чиито майки са били свини.

— Защо искаха да те убият? — попита Мат. — Той спомена нещо за тайни.

— Тайните — произнесе почти като на някое от представленията си Том — за правене на фойерверки, освен ако не греша. — Вие сте Илюминаторка, нали? — Той се поклони изискано, завихряйки усърдно пъстрия си плащ. — Аз съм Том Мерилин, веселчун, както сигурно сте забелязали. — И почти между другото добави: — А това е Мат, неразумен младеж, който все си търси белята.

— Бях Илюминаторка — отвърна вдървено Алудра, — но тази свиня Таммуз провали едно представление за краля на Кайриен и едва не унищожи съборната палата на Гилдията. Но аз, аз бях Старшата на Съборната палата, така че Гилдията държеше мен отговорна. — Тонът и стана оправдателен. — Не издавам тайните на Гилдията, каквото и да разправя Таммуз, но нима трябва да умра от глад, след като мога да правя фойерверки? Вече не съм в Гилдията, така че законите й вече не ме засягат.

— Галдриан — промълви Том. — Е, той вече е един мъртъв крал и няма да види повече фойерверки.

— Гилдията — изпъшка тя уморено. — Всички едва ли не ме винят, че съм виновна за войната в Кайриен, сякаш оная бедствена нощ в палатата е причинила смъртта на Галдриан. — Том направи гримаса. — Май повече не мога да остана тук — продължи тя. — Таммуз и тия другите волове скоро ще се свестят и може да кажат на войниците, че съм окрала това, дето си го направих сама. — Тя измери с очи Том и Мат, мръщейки се на споходилата я мисъл, а после като че ли взе решение. — Трябва да ви се отплатя, но нямам пари. Имам обаче нещо, което може би струва колкото злато. Ако не и повече. Я да видим какво ще кажете.

Мат и Том се спогледаха озадачено, докато тя бръкна под брезента на колата. „Бих помогнал на всеки, който може да си плати.“ Стори му се, че в сините очи на Том блесна алчна светлинка.

Алудра отдели един вързоп от многото като него — късо дебело руло от тежък намаслен плат — сложи го на сламата на пода, развърза каишките му и го разгъна. По дължината му преминаваха четири реда джобове, като джобовете от всеки ред бяха по-големи от предишния. Във всеки имаше напоен с восък хартиен цилиндър, голям колкото дълбочината на джоба, а от цилиндърчетата висяха черни конци, за да могат да се издърпат.

— Фойерверки — каза Том. — Знаех си. Алудра, не бива да правиш това. Можеш да продаваш от тези неща достатъчно, за да преживееш повече от десет дни в някой хубав хан и да се храниш добре всеки ден. Е, навсякъде другаде освен в Арингил.

Коленичила до разгънатата мазна ивица плат, тя изсумтя.

— Я млъкни, дъртако. — Грубо обръщение, но го изрече дружелюбно. — Аз ли не мога да проявя благодарност? Елате насам и внимавайте.

Мат приклекна до нея възхитен. Беше виждал фойерверки два пъти в живота си. Амбулантите ги донасяха в Емондово поле срещу висока цена за Селския съвет. Когато беше десетгодишен, се бе опитал да среже един, на да види какво има вътре, и беше предизвикал голяма суматоха. Бран ал-Вийр, кметът, го беше напляскал, Дорал Баран, тогавашната Премъдра, го беше натупала с тоягата си, а баща му го напердаши с каиша, когато се прибра вкъщи. Никой в селото не искаше да му говори цял месец, с изключение на Ранд и Перин, а и те предимно го коряха, че е голям глупак. Той посегна да пипне един от фойерверките, но Алудра го плесна по ръката.

— Казах, първо внимавайте! Тия най-малките, те само ще думнат, но нищо повече. — Бяха с размери колкото кутрето му. — Тези следващите, те правят дум и ярка светлина. Следващите гърмят, святкат и пускат много искри. Последните — те бяха дебели колкото палеца му — правят всичко това, но искрите им са многоцветни. Почти като нощно цвете, но не в небето.

„Нощно цвете?“ — учуди се Мат.

— С последните трябва много да внимавате. Разбирате ли, фитилът им е много дълъг.

— Аха — промърмори той. — Разбирам. Алудра изсумтя.

— Тъй. Недей да стоиш близо до никой от тях, но с тия, най-големите, като им запалиш фитила, бягаш надалеч. Схвана ли? — Тя енергично нави отново ивицата плат. — Можете да ги продадете, ако искате, или да ги използвате. Запомнете, никога не ги оставяйте близо до огън. Огънят ще ги взриви. Толкова много наведнъж могат да подпалят цяла къща. — Помота се, докато овърже каишките, после добави: — И още нещо, може би сте го чували. Да не вземете да срежете някой от тях, като някои глупаци, които искат да видят какво има вътре. Понякога онова, дето е вътре, щом го докосне въздух, гръмва и без огън. Може да си загубиш пръстите, а и цялата ръка.

— Чувал съм — отвърна Мат сухо.

Тя го изгледа намръщено, сякаш се чудеше дали все пак няма да го направи, след което най-после му връчи рулото.

— На. Сега трябва да си вървя преди тези пръчове да са се събудили. — Погледна към полуотворената врата и леещия се навън дъжд и въздъхна. — Може пък да намеря някое друго сухо място. Мисля да тръгна за Люгард утре. Тия шопари сигурно ще очакват да тръгна за Кемлин.

До Люгард беше още по-далеко от Кемлин и Мат изведнъж се сети за коравия й комат хляб. А им беше казала, че няма пари. Фойерверките нямаше да й купят храна преди да срещне някой, който да може да си ги позволи. Дори не беше и погледнала към златото и среброто, пръснало се от джобовете му, докато падаше. То проблясваше и искреше сред сламата под светлината на фенера. „Ах. Светлина, струва ми се, че не мога да я оставя да върви гладна.“ Той бързо насъбра в шепи колкото можа.

— Ъъ… Алудра? Виждаш, че имам много. Помислих си, че може би… — Протегна към нея шепите, пълни с монети. — Винаги мога да спечеля още.

Тя го погледна, а после се обърна към Том и се усмихна.

— Младок е още, а?

— Младок е — съгласи се Том. — И не е чак толкова лош, колкото му се ще да се представя. Понякога хич не е лош.

Мат изгледа двамата сърдито и отпусна ръцете си. Надигнала прътите на колата, Алудра я извъртя и тръгна да излиза, като изрита мимоходом Таммуз в ребрата. Той изстена.

— Бих искал да разбера нещо, Алудра — каза Том. — Как успя да запалиш фенера толкова бързо в тъмното?

Тя се спря на прага и му се усмихна през рамо.

— Искаш да ти кажа всичките си тайни ли? Може да съм благодарна, но не съм влюбена. Тази тайна дори и Гилдията не я знае, тя си е мое откритие. Но ще ти кажа следното. Когато се науча да ги правя така, че да действат добре, от тези клечици ще направя цяло състояние. — Наблегна цялата си тежест на прътите, изтегли колата под дъжда и скоро се стопи в нощта.

— Клечици? — каза Мат. Зачуди се дали странната жена е с всичкия си.

Таммуз отново изстена.

— Най-добре ще е да направим като нея, момче — каза Том. — Иначе ще трябва да избираме дали да срежем четири гърла, или да изкараме следващите няколко дни в обяснение пред гвардейците на кралицата. Тези тук ще ги насъскат срещу нас като нищо. И да ти кажа, има защо. — Един от спътниците на Таммуз се помръдна и измънка нещо неразбрано.

Докато съберат всичките си вещи и оседлаят конете, Таммуз вече бе седнал и се държеше за главата, другите също се разшаваха и застенаха.

Яхнал коня, Мат се загледа в поройния дъжд зад отворената врата.

— Проклет герой — изсумтя той. — Том, ако още веднъж видиш, че се каня да се правя на герои, изритай ме.

— А можеше ли да направиш нещо друго?

Мат го изгледа ядно, после дръпна качулката и опъна краищата на наметалото си върху дебелото руло, завързано зад седлото му. Колкото и да беше намаслен платът, малко повече защита от дъжда нямаше да навреди.

— Просто ме изритай!

Той сръга коня с пети и препусна в дъждовната нощ.