Прероденият дракон

Глава 44 Гонитба

Перин се смъкна от леглото и се заоблича, без да го интересува дали Зарийн е тук и го гледа, или не. Разбираше какво предстои, но все пак попита Моарейн:

— Тръгваме ли?

— Освен ако не държиш да се запознаеш отблизо със Самаил — отвърна тя сухо. Гръмотевица изтрещя над главите им, сякаш да придаде повече тежест на думите й, и веднага светна мълния. Айез Седай съвсем бегло погледна Зарийн.

Само от споменаването на един от Отстъпниците в стаята като че ли стана много студено. „Не ни стигаше Баал-замон, ами сега си имаме вече и Отстъпници на свобода. О, Светлина, дали вече има някакво значение ще намерим ли Ранд, или не? Дали не е твърде късно?“ Но продължи да се облича и да се обува. Иначе трябваше да вдигне ръце и да се предаде, а хората от Две реки не се предаваха така лесно.

— Самаил! — повтори плахо Зарийн. — Един от Отстъпниците управлява… Майчице Светлина!

— Ти все още ли искаш да ни следваш? — попита я тихо Моарейн. — Вече не бих те карала да оставаш тук, но ще ти дам последна възможност да се закълнеш, че ще тръгнеш в посока различна от моята.

Зарийн се поколеба и Перин за миг спря да навлича палтото си. Със сигурност никой не би предпочел да тръгне с хора, които са си навлекли гнева на един от Отстъпниците. Не и сега, когато знаеше пред какво са се изправили. „Освен ако си няма някаква важна причина.“ Впрочем, чуе ли някой, че един от Отстъпниците е на свобода, най-добре е да изтича до пристанището за някой кораб на Морския народ и да ги помоли да го прехвърлят отвъд Айилската пустош, вместо да седи тук и да размишлява.

— Не — отвърна най-накрая Зарийн и той изпита облекчение: помисли си, че тя ще се махне. Но Зарийн продължи: — Не, няма да се закълна да тръгна в друга посока. Независимо дали ще ме отведете до Рога на Валийр, или не, дори и онзи, който открие Рога, едва ли ще преживее такава история. Мисля, че тя ще се разказва като предание и след векове, Айез Седай, а аз ще бъда част от нея.

— Не! — сряза я Перин. — Това не е достатъчна причина. Какво искаш?

— Нямам време да ви слушам караниците — намеси се Моарейн.

— Всеки момент „лорд Бренд“ може да научи, че един от неговите мракохръти е мъртъв. Можете да сте сигурни — той веднага ще разбере, че това означава Стражник, и ще дойде да подири Айез Седай на Гайдина. Да не смятате да ми седите тук, докато той разбере къде сте? Тръгвайте, деца глупави! Хайде! — И изчезна по коридора преди Перин да успее да отвори уста.

Зарийн също не изчака и побягна от стаята, без да си вземе свещта. Перин припряно награби вещите си и се понесе към задното стълбище, закопчавайки в движение колана на секирата около кръста си. Настигна слизащия вече Лоиал, който се мъчеше едновременно да напъха една от дебелите си книги с дървени корици в дисагите и да облече наметалото си. Перин му помогна с наметалото, докато двамата тичаха по стъпалата, а Зарийн ги застигна още преди да се озоват под проливния дъжд.

Перин присви рамене и се затича към конюшнята през осветения от гръмотевичната буря двор, без да се спира, за да вдигне качулката на наметалото си. „Трябва да си има някаква причина тя. Да влезеш като герой в някакво си проклето предание не може да е достатъчна причина за никого, дори за побъркана жена!“ Рунтавите му къдрици прогизнаха от дъжда и се сплъстиха по главата му.

Моарейн вече ги чакаше в намаслена против дъжда пелерина и Ниеда също бе в конюшнята — светеше с фенер на Лан, който приключваше с оседлаването на конете. Имаше и един допълнителен кон — пъстър, с още по-внушителен нос от този на Зарийн.

— Ще пращам гълъби всеки ден — говореше дебелата жена. — Никой няма да ме заподозре. Късметът да ме съсипе дано! Даже Белите плащове имат добро мнение за мен.

— Чуй ме, жено! — сопна й се Моарейн. — Не ти говоря за Бял плащ или за Мраколюбец. Ще напуснеш този град и ще се погрижиш всеки, за когото милееш, да избяга с теб. Толкова години си ме слушала. Подчини се и сега! — Ниеда кимна, но доста неохотно, и Моарейн изръмжа сърдито.

— Пъстрият е твой, момиче — обърна се Лан към Зарийн. — Мятай се на гърба му. Ако не можеш да яздиш, ще трябва да се научиш в движение или да приемеш предложението ми.

Тя се хвана за високото седло и леко скочи на коня.

— Качвала съм се и аз веднъж на кон, каменолики. — Извърна се да завърже вързопа си отзад.

— Какво искаше да кажеш, Моарейн? — настоя Перин, прехвърляйки дисагите пред гърба на Стъпко. — Каза, че той щял да разбере къде съм. Той знае. Сивите! — Ниеда се изкиска и той раздразнен си помисли колко ли знае тя и колко ли вярва в нещата, за които твърдеше, че хич не вярвала.

— Самаил не е изпратил Сивите. — Моарейн се метна на Алдийб с хладно отмерена точност, почти сякаш не се налагаше да бърза. — Но мракохрътът беше негов. Убедена съм, че звярът е подушил следата ми. Той не би изпратил и тях, и него. Някои знае за теб, но не смятам, че Самаил дори знае за съществуването ти. Все още. — Перин замръзна с един крак на стремето и я зяпна, но тя предпочете да потупа изправената шия на кобилата си, вместо да отвърне на въпроса, изписан на лицето му.

— Добре че те настигнах — каза Лан и Айез Седай изсумтя силно.

— Бих предпочела да беше жена, Гайдине. Щях да те отпратя в Кулата като новачка, да се научиш да се подчиняваш! — Той вдигна вежда и докосна дръжката на меча си, а после се метна на седлото и тя въздъхна. — А може пък да е по-добре, че си непокорен. Понякога е по-добре. Освен това не мисля, че дори Шериам и Сюан Санче, взети заедно, ще те научат на покорство.

— Не разбирам — каза Перин. „Това май го повтарям вече сто пъти и взе да ми омръзва. А ми трябват отговори за неща, които наистина не разбирам.“ Той се качи на седлото, за да не го гледа Моарейн отвисоко; бездруго предимствата й бяха предостатъчно. — Щом той не е пратил Сивите, кой тогава? Ако някой мърдраал или друг Отстъпник… — Тук се спря да преглътне. „Друг Отстъпник? Майчице Светлина!“ — Ако ги е пратил някой друг, защо не му е казал? Всички те са Мраколюбци, нали така? И защо точно мен, Моарейн? Защо мен? Нали Ранд е проклетият Прероден Дракон!

Чу ахването на Зарийн и Ниеда и едва тогава осъзна какво беше изрекъл. Погледът на Моарейн го прониза като най-остра стомана. „Този мой проклет невъздържан език. Откога престанах да мисля преди да говоря?“ Май беше станало, откакто за първи път бе усетил как го гледат очите на Зарийн. Тя и сега го гледаше със зяпнала уста.

— Сега вече си вързана към нас — обърна се Моарейн към скулестата млада жена. — Връщане за теб вече няма. Никога. — Зарийн сякаш поиска да каже нещо, но не се осмели, а Айез Седай вече бе насочила вниманието си в друга посока. — Ниеда, напусни Иллиан още тази нощ. В този час! И си дръж езика зад зъбите още по здраво, отколкото през всичките тези години. Че има едни, дето ще ти го отрежат, само да чуят това, което би изтървала, още преди да съм те намерила аз. — Твърдият й тон не оставяше съмнения за това кое от двете ще е по-лошо и Ниеда закима енергично.

— Колкото до тебе, Перин. — Бялата кобила пристъпи до него и той, без да иска, се отдръпна от Айез Седай. — Много нишки има втъкани в Шарката и никои от тях са черни като самата Сянка. Внимавай хубавичко да не те удуши някоя от тях. — Петите й докоснаха хълбоците на Алдийб и кобилата се понесе в дъжда, последвана плътно от Мандарб.

„Огън да те гори, Моарейн — помисли си Перин, поемайки след тях. — Понякога не знам на чия страна си.“ Хвърли поглед към Зарийн — тя яздеше до него, сякаш се беше родила върху седло. „Ами ти пък на чия ли страна си?“

Дъждът бе прогонил хората от улиците и каналите, тъй че нямаше кой да ги види, но каменната настилка беше хлъзгава и това правеше хода на конете труден и неравен. Докато стигнат Маредонския път, широко шосе, водещо на север през блатата, пороят започна да затихва. Все още тътнеха гръмотевици, но някъде далече зад тях, може би над морето.

На Перин му се стори, че май са извадили късмет. Дъждът се бе задържал достатъчно, за да прикрие заминаването им, но сега, изглежда, им предстоеше ясна нощ за езда. Сподели го, но Лан поклати глава.

— Мракохрътите най обичат ясните лунни нощи, ковачо, и най-малко дъжда. Една хубава гръмотевична буря ги държи настрана. — Сякаш послушал думите му, дъждът утихна до лек ромон. Перин и Лоиал изпъшкаха зад гърба на Стражника.

Шосето и блатото свършваха на едно място, на около две мили от града, но макар и не толкова равен, пътят продължаваше, леко възвивайки на изток. Облачната вечер преля в нощ, мъгливият дъждец продължаваше да ромони. Моарейн и Лан поддържаха стабилен ход и групата яздеше бързо. Конските копита пляскаха в локвите по пътя. Луната проблясваше през междините сред облаците. Около тях започнаха да се издигат ниски хълмове, все по-често се появяваха дървета. Перин си помисли, че сигурно скоро ще стигнат гора, но не можа да реши дали това му харесва. Гората щеше да ги прикрие от преследвачи; но гората можеше и да осигури на преследвачите лесен подстъп, преди да са ги усетили.

Зад тях се чу далечен вой. За миг му се стори, че е вълчи, и сам се изненада, когато се пресегна към вълчия ум, преди воят да престане. После воят се повтори и той разбра, че не е вълк. Други му отвърнаха, все на мили далече назад, злокобно виене, таящо кръв и смърт, зовящо кошмари. За негова изненада, Лан и Моарейн забавиха ход и Айез Седай заоглежда обгърнатите от нощта хълмове.

— Далече са — каза младежът. — Няма да ни догонят, ако продължим.

— Мракохрътите ли? — промълви Зарийн. — Това мракохръти ли бяха? Сигурна ли сте, че не е Дивият лов, Айез Седай?

— Той е — отвърна Моарейн. — Точно това е.

— Не можеш да надбягаш мракохрътите, ковачо — каза Лан, — дори и на най-бързия кон. Винаги трябва да се изправиш срещу тях и да ги избиеш, иначе ще те погубят.

— Можех аз да си остана в стеддинга, знаете ли — измънка Лоиал. — Мама можеше вече да ме е оженила, но никак нямаше да е лош живот. Книги колкото искаш. Не биваше да излизам Навън.

— Там — каза Моарейн и посочи една висока гола могила вдясно от тях. Доколкото Перин можеше да види, на повече от двеста разкрача около нея нямаше никакви дървета, а дори и отвъд нея бяха много нарядко. — Трябва да видим идването им, за да се надяваме на някакъв шанс.

Тънкият злокобен вой на мракохрътите отново се надигна, този път по-близо, но все още далечен.

Докато се изкачваха по склона на могилата, конските копита затракаха по камъни, полузаровени в земята и хлъзгави от дъжда. Според Перин твърде много от тях бяха с квадратна форма, за да са естествени. На върха слязоха от седлата около нещо, което отначало им заприлича на нисък закръглен балван. Луната се промуши през една междина и той се озова срещу прояден от вятър и влага каменен лик, дълъг два разкрача. Женско лице, ако се съдеше по дължината на косата. Под дъжда лицето сякаш плачеше.

Моарейн слезе и застана встрани, откъм приближаващия се многогласен вой. Потънала в сянка, загърната и скрита под качулката фигура. Дъждът, стичаш се по намаслената й пелерина, поглъщаше лунната светлина.

Лоиал поведе коня си да погледне изваянието отблизо и се наведе, за да опипа чертите по камъка.

— Струва ми се, че е била огиерка — каза най-сетне той. — Но това не е стар стеддинг. Щях да го почувствам. Всички ние го чувстваме. А щеше да ни спаси от тварите на Сянката.

— Вие двамата какво сте зяпнали? — Зарийн присви очи към скалата. — Какво е това? Коя е тази?

— Много държави са се издигали и пропадали след Разрушението — каза Моарейн, без да се обръща. — Някои не са оставяли нищо повече от имена и по някоя пожълтяла страница, или неясни черти по окъсана карта. Дали ние ще оставим поне толкова? — Смразяващият кръвта вой отново се надигна, още по-близо. Перин се опита да пресметне скоростта на мракохрътите и си помисли, че Лан беше прав: конете, в края на краищата, нямаше да могат да ги надбягат. Нямаше да чакат дълго.

— Огиере — каза Лан, — ти и момичето дръжте конете. — Зарийн понечи да възрази, но той подкара коня си към нея. — Твоите ножове няма да са много полезни тук, момиче. — Извади меча си и той проблесна на лунната светлина. — Дори това ще е последната утеха. Ако се съди по звука, са десетина, не един. Твоята работа е да задържиш конете да не побегнат, когато надушат мракохрътите. Дори Мандарб не обича тази миризма.

Ако мечът на Стражника беше безполезен, какво ли щеше да помогне секирата? Перин изпита известно облекчение от това, макар да бяха твари на Сянката; нямаше да му се налага да я използва. Измъкна дългия си лък изпод ремъците на седлото на Стъпко и каза:

— Може би това ще свърши някаква работа.

— Опитай, ако искаш, ковачо — каза Лан. — Не умират леко. Може пък и да убиеш един.

Перин извади нова тетива от кесията си, мъчейки се да я заслони от дъжда. Покриващият я пласт от пчелен восък беше тънък и не бе достатъчна защита срещу продължителна влага. Той запъна лъка между краката си, лесно го огъна и намести бримките на тетивата в роговите извивки в краищата му. Когато се изправи, мракохрътите вече се виждаха.

Тичаха като коне в галоп и когато ги видяха, увеличиха скоростта си. Не бяха нищо повече от десет големи силуета, тичащи в нощта, промъкващи се сред пръснатите в падините дървета, и той измъкна от колчана една от стрелите си с широко острие, сложи я на тетивата, но не я изстреля. Съвсем не беше най-добрият стрелец в Емондово поле, но сред младежите го надминаваше единствено Ранд.

Реши да стреля на триста разкрача. „Глупак! Трудно би улучил от това разстояние дори неподвижна цел. Но ако чакам, както се движат…“ Пристъпи за всеки случай до Моарейн, но надигна лъка — „Трябва само да си представя, че онази движеща се сянка не е нищо повече от едно голямо куче“, — дръпна гъшите перца до ухото си и пусна стрелата. Сигурен беше, че улучи най-близката сянка, но единственият резултат беше ръмжене. „Няма да подейства. Много бързо се движат!“ Извади втора стрела. „Защо не правиш нищо, Моарейн?“ Вече виждаше очите им, блестящи като сребро, зъбите им лъщяха като гладка стомана. Черни като самата нощ и големи като телета, те се носеха към него притихнали, зажаднели за смърт. Вятърът носеше миризма като от изгоряла сяра; конете зацвилиха страховито, дори бойният кон на Лан. „Огън да те гори, Айез Седай, направи нещо!“ Отново пусна стрела и най-предният мракохрът се спъна за миг, но продължи напред. „Могат да умират!“ Отново стреля и водещият мракохрът залитна, олюля се и после падна, но докато рухваше, Перин усети мигновено отчаяние. Един беше свален, но останалите девет вече бяха преодолели две трети от разстоянието; като че ли бягаха все по-бързо, като сенки, носещи се по земята. „Още една стрела. Време за още една, може би, а после секирата. Огън да те гори, Айез Седай!“ Отново стреля.

— Сега — каза Моарейн, докато той пускаше опънатата тетива. Въздухът между ръцете й се възпламени и се понесе срещу мракохрътите, раздирайки нощта. Конете изцвилиха и се изправиха на задните си крака, мъчейки се да се освободят.

Перин вдигна бързо ръка над очите си да ги защити от изгарящия, нажежен до бяло блясък, от жегата, като от отворена врата на ковашка пещ; сред мрака внезапно грейна пладне и се стопи. Когато свали ръка, пред очите му заблещукаха искрици и бледият, чезнещ образ на понеслия се в мрака пламък. На мястото на мракохрътите нямаше нищо освен забулената в нощ земя и тих дъждовен ромон. Единствените движещи се сенки ги хвърляха реещите се под луната облаци.

„Мислех, че ще хвърли огън по тях или ще предизвика мълния, но това…“

— Какво беше това? — попита той хрипливо.

Моарейн продължаваше да се взира към Иллиан, сякаш можеше да види нещо в тази тъмница.

— Сигурно не е видял — промълви тя, почти на себе си. — Далече е и ако не е гледал, сигурно не е забелязал.

— Кой? — настоя Зарийн. — Самаил ли? — Гласът й малко трепереше. — Вие казахте, че е в Иллиан. Как може да види нещо тук? Какво направихте?

— Нещо забранено — отвърна ледено Моарейн. — Забранено с оброци почти толкова силни, колкото Трите клетви. — Тя взе поводите на Алдийб от ръцете на момичето и потупа кобилата по шията да я успокои. — Нещо, което не е използвано почти от две хиляди години. Нещо, за което могат да ме усмирят дори само защото го знам.

— Може би… — плахо избоботи Лоиал. — Може би да вземем да си тръгваме? Може да има още.

— Не мисля — отвърна Айез Седай, докато се качваше на седлото. — Той не би пуснал две глутници наведнъж, дори и да имаше. Те биха се обърнали една срещу друга, вместо срещу плячката си. А аз смятам, че не ние сме главната им плячка, иначе той щеше да дойде лично. Ние бяхме… непредвидена неприятност за него, струва ми се — тонът й беше спокоен, но си личеше, че не й харесва да я подценяват — и може би нещо допълнително, което да хвърли в торбата си за уловен дивеч, ако не бяхме се оказали такава досадна неприятност. Въпреки това никак не е хубаво да оставаме по-близо до него, отколкото се налага.

— Ранд ли? — попита Перин. Почти усети как Зарийн наостря уши, за да чуе. — Щом не е гонил нас, Ранд ли е?

— Може би — отвърна Моарейн. — Или Мат. Не забравяй, че той също е тавирен и че той наду Рога на Валийр.

Зарийн ахна задавено.

— Някой е надул Рога? Някой вече го е намерил?

Айез Седай не й обърна внимание, а се наведе да се взре в очите на Перин, в лъскавото им злато, в което блестеше мрак.

— Събитията отново ме изпреварват. Това не ми харесва. Не би трябвало никак да ти харесва и на теб. Ако събитията те изпреварят, могат да те стъпчат, както и целия останал свят заедно с теб.

— Все още ни чакат много левги до Тийр — намеси се Лан. — Предложението на огиера е добро. — Вече се беше метнал на седлото.

И само след миг Моарейн вече се спускаше по склона на могилата. Перин взе юздите на Стъпко от Лоиал. „Светлината да те изгори дано, Моарейн! Все някъде ще намеря някои отговори!“

Облегнат на един паднал дънер, Мат се радваше на топлината на огъня — дъждовете се бяха отнесли на юг още преди три дни, но той все още се чувстваше просмукан от влага — и при все това в момента почти не забелязваше танцуващите пред очите му пламъци. Взираше се замислено в намазания с восък цилиндър в ръката си. Том беше погълнат в настройването на лютнята си и мърмореше тихо нещо за дъжда и влагата, без дори да поглежда към Мат. В храсталака около тях свиреха щурци. Останали по залез между две села, двамата бяха избрали този шубрак встрани от пътя. Две нощи се бяха опитвали да си платят стая за през нощта и двата пъти фермерите бяха насъсквали кучетата си срещу тях.

Мат извади ножа си от канията и се поколеба. „Късмет. Взривява се само понякога, така каза тя. Късмет.“ Колкото можеше по-внимателно, той плъзна острието на ножа по дължината на тръбичката. Наистина беше тръбичка, и то хартиена, както си беше мислил — след пускането на фойерверки на село, у дома, беше намирал късчета хартия по земята — пластове хартия, но това, което изпълваше вътрешността, бе нещо, което приличаше на прах, или по-скоро на малки сиво-черни песъчинки и прах. Разтри ги в шепата си с един пръст. „Как, в името на Светлината, някакви песъчинки може да избухват?“

— Светлината да ме изгори! — изрева Том и напъха лютнята в калъфа й, сякаш да я предпази от онова, което държеше Мат. — Ти да ни убиеш ли се опитваш, момче? Не си ли чувал, че тия неща избухват десет пъти по-силно на въздух, отколкото в огън бе, момче? Само работите на Айез Седай ся по-опасни от фойерверките.

— Може би — отвърна Мат. — Но Алудра хич не ми приличаше на Айез Седай. Същото си го мислех и за часовника на майстор ал-Вийр — че трябва да е работа на Айез Седай, — но когато веднъж го отворих, видях, че е пълен с някакви метални колеленца. — При този спомен той се размърда неловко. Тогава го беше спипала госпожа ал-Вийр, с Премъдрата, баща му и самия кмет зад гърба й, и никой не щеше да повярва, че е искал само да погледне — „А можех да ги сглобя отново.“ — Мисля, че Перин можеше да го направи, ако беше видял онези колелца, пружинки и не знам още какво.

— Сигурно ще се изненадаш, момко — каза сухо Том. — Дори един лош часовникар е доста богат човек, при това си го заслужават. Но един часовник все пак не избухва в лицето ти!

— Нито пък това. Все едно, сега то е безполезно. — Той подхвърли шепа хартийки и малко песъчинки в огъня пред Том. Песъчинките просветнаха й изсъскаха, усети се кисела миризма.

— Ама ти наистина се опитваш да ни убиеш. — Гласът на Том, колеблив отначало, се извиси напрегнато. — Виж, ако много държа да умра, ще вляза в кралския палат, когато стигнем в Кемлин, и ще ощипя Мургейз! — Дългите му мустаци щръкнаха. — Не прави това повече!

— Видя ли, че не избухна бе, човек — каза Мат, загледан намръщено в огъня. Бръкна в промазаното платнено руло от другата страна на дънера и измъкна фойерверк с по-голям размер. — Чудно защо нямаше гръм.

— Хич не ме интересува защо е нямало гръм! Не го прави повече!

Мат го погледна и се засмя.

— Я стига си треперил. Том. Няма от какво да се боиш. Вече знам какво има в тях. Най-малкото знам как изглежда, но… не ми го казвай. Повече няма да режа, Том. Без друго по-забавно е да ги пускаш.

— Изобщо не ме е страх, свинар окаян — отвърна Том с подчертано достойнство. — Треперя затова, защото някакъв си дръвник с козешки ум може да убие и двама ни само защото не може да помисли повече от…

— Я, огън!

При звука на конски копита Мат и Том се спогледаха. Беше твърде късно, за да пътуват по пътя свестни хора. Но кралската гвардия пазеше зорко пътищата толкова близко до Кемлин, а и четиримата ездачи, озовали се в осветения от огъня кръг, не приличаха на разбойници. Едната се оказа жена. Тримата мъже бяха с дълги наметала и изглежда, бяха нейни слуги, а тя беше хубава, синеока, със златна огърлица, сива копринена рокля и кадифена пелерина с бяла гугла. Мъжете слязоха от конете. Един пое юздите на коня й, друг й помогна да слезе от стремената. Тя се усмихна на Мат, смъквайки ръкавиците си, и пристъпи към огъня.

— Боя се, че ви срещнахме в късен час, млади господине — каза тя, — и бих ви обезпокоила само с молба да ни упътите към някой хан, ако знаете такъв наблизо.

Той се ухили и понечи да стане. Беше се полупревил, когато чу един от мъжете да мърмори нещо, а друг измъкна изпод наметалото си опънат арбалет, готов за стрелба.

— Убий го, глупако! — извика жената, а Мат хвърли фойерверка в пламъците и се метна към тоягата си. Последва силен гръм и лумна блясък.

— Айез Седай! — изрева един от мъжете.

— Фойерверк, глупако! — извика жената, а Мат се преметна и скочи на крака с тоягата в ръце. Металната стрела на арбалета се беше забила в дънера точно там, където допреди малко седеше той, а стрелецът тъкмо рухваше — дръжката на ножа на Том стърчеше от гърдите му.

Остана му време да види само това, защото другите двама се спуснаха през огъня към него, размахали мечове. Единият изведнъж се срина на колене и пусна меча си, за да се докопа до ножа, забил се в гърба му, и рухна по очи на земята. Последният мъж явно не забеляза, че другарят му е паднал, и може би затова нападна смело, насочил меча си към корема на Мат. Почти със съжаление към нещастника Мат го перна през кръста, отбивайки меча му, и после го халоса по главата. Очите на мъжа се подбелиха и той падна в несвяст на земята.

С крайчеца на окото си Мат мерна пристъпващата към него жена, извърна се рязко и опря в нея показалеца си като нож.

— Хубави дрешки си облякла за крадец, жено! Сега ще седнеш, докато реша какво да правя с теб, или ще…

Изведнъж на гърлото й разцъфна червено цвете от шурнала кръв. Той отстъпи на половин крачка, колкото да прихване падащата жена, но вече знаеше, че няма смисъл. Дългото й наметало я обгърна, скривайки всичко освен лицето й и дръжката на ножа на Том.

— Да те изгори дано! — измърмори Мат. — Огън да те изгори, Том Мерилия! Та това беше жена! Светлина, можехме да я вържем и да я предадем на кралската гвардия утре в Кемлин. Светлина, можех дори да я пусна да си върви. Тя няма да може да граби без тия тримата, а на единствения жив ще му трябват дни, докато започне отново да вижда добре, и месеци, докато ще може отново да държи меч. Да те изгори. Том, не беше нужно да я убиваш!

Веселчунът закуцука до падналата жена и изрита наметалото й. Камата беше почти изпаднала от ръката й — острието бе дебело колкото палеца на Мат и дълго две педи.

— Може би предпочиташ да бях изчакал докато я забие в ребрата ти, момче? — Извади собствения си нож и го изтри в наметалото й.

Мат усети, че неволно си тананика „Маска носеше тя, да си скрие лицето“ и млъкна. Наведе се и покри лицето й с качулката на наметалото.

— Най-добре ще е да тръгваме — отрони той. — Не ми се ще да се обяснявам пред някой патрул, ако вземат, че минат.

— С тези нейни дрехи? — каза Том. — И на мен. Сигурно са ограбили жената на някой търговец или каретата на някоя благородничка. — Продължи малко по-кротко: — Ако ще тръгваме, момче, може би ще е добре да си оседлаеш коня.

— Да, май си прав. — Повече не погледна към жената. Подобно съжаление към мъжете не изпитваше. Ако питаха него, един мъж, който е решил да краде и убива, си заслужава това, което получи, ако загуби играта. Така че не се взираше в тях, но и не извръщаше очи, ако погледът му случайно се спреше на някой от разбойниците. Едва след като оседла коня и навърза вещите си зад седлото, докато риташе пръст върху загасналия огън, се усети, че гледа мъжа, който бе стрелял с арбалета. Нещо познато имаше в чертите му, нещо в начина, по който пушещата жарава хвърляше сенки през лицето му. „Късметът — помисли си той. — Все този пуст късмет.“

— Стрелецът с арбалета е бил добър плувец, Том — каза той, докато се мяташе на седлото.

— Сега пък какви ги дрънкаш? — Веселчунът също се беше качил на коня си и го интересуваше много повече как са свързани калъфите на инструментите му зад седлото, отколкото мъртвият. — Откъде знаеш дали изобщо е можел да плува?

— Добрал се е до брега от една малка лодка сред Еринин, през нощта. Но мен ако питаш, с това късметът му се е изчерпил. — Той отново провери каишките на платненото руло с фойерверки. „Щом този глупак си помисли, че едно от тези беше айезседайска работа, какво ли щяха да си помислят, ако всички гръмнеха?“

— Сигурен ли си, момче? Вероятността да е бил същият човек… Е, дори и ти не би могъл да се обложиш на такава вероятност.

— Сигурен съм, Том. — „Елейн, вратлето ти ще извия, когато ми паднеш в ръцете следващия път. И тези на Егвийн и Нинив също.“ — И освен това съм сигурен, че държа да разкарам това проклето писмо от ръцете си час по-скоро след като пристигнем в Кемлин.

— Казвам ти, момче, в това писмо няма нищо. Аз съм играл Даес Даймар още когато бях по-млад и от тебе. И мога да разпозная един код или шифър, дори да не мога да го отгатна.

— Е, аз пък никога не съм играл твоята Велика игра, Том, твоята проклета Игра на Дворове, но знам, когато някой ме преследва, и знам, че те не биха ме гонили така упорито и толкова надалеч само заради златото в джобовете ми, дори да беше половин ковчеже. Не, заради писмото ще да е. „Светлината да ме изгори, хубавите момичета все ме вкарват в неприятности.“ — На теб спи ли ти се след всичко това?

— Бих поспал като невинно бебенце, момче. Но щом искаш да яздим, ще яздя.

В главата на Мат изплува лице на красива жена, с нож забит в гърлото й. „Лош късмет извади, красавице.“

— Да пояздим тогава — рече той свирепо.