Прероденият дракон

Глава 48 Следвай занаята

„Бегач“ се примъкваше мудно към тийрските докове на западния бряг на река Еринин, но Егвийн не гледаше към приближаващия се град. Отпуснала глава на перилото, тя се взираше във водата, точеща се покрай заобления нос на кораба. От това й се гадеше, но знаеше, че ако вдигне глава, ще й прилошее още повече. Един поглед към брега само щеше да направи мудното, въртеливо като на тирбушон движение на „Бегач“ още по-явно.

Съдът беше тръгнал така на зигзаг още от Джурийн. Хич не я интересуваше как е плавал преди, но това в един момент се усети, че й се ще „Бегач“ да беше потънал преди Джурийн. Съжали, че не бяха накарали капитана да спре в Арингил, за да вземат друг кораб. Съжали, че изобщо се бяха качили на кораб.

Курсът сега, с веслата, не беше чак толкова криволичещ, колкото с платната, но това бе продължило твърде много дни, за да има сега някакво значение малката промяна. Съдържанието на стомаха й — ако имаше такова — се плискаше като мляко във ведро. Тя преглътна и се опита да заличи този образ.

На борда на „Бегач“ и трите съвсем не се оправяха така, както си бяха мислили. Нинив не можеше да издържи и десет минути, без да повърне, а за Егвийн беше достатъчно само да я види, за да изхвърли всичко, което бе успяла да сложи в стомаха си. Нарастващата жега, колкото повече слизаха надолу по реката, само усложняваше нещата. Сега Нинив беше долу и Елейн несъмнено й поднасяше легена.

„О, Светлина, не! Не мисли повече за това! Зелени поля. Ливади. Светлина, ливадите не се клатушкат така. Жужене на малки пъстроперчета. Не, не жужене и не пъстроперчета. Чучулиги. Песен на чучулиги.“

— Госпожо Джослин? Госпожо Джослин!

Трябваше й малко време, докато се сети, че това е името, с което бе избрала да се представи на капитан Кейнин. Тя бавно вдигна глава и фокусира погледа си върху издълженото лице на капитана.

— Пристигаме, госпожо Джослин. Нали все повтаряхте колко нямате търпение да слезете на брега. Е, вече пристигнахме на пристана. — Гласът му не криеше собственото му нетърпение да се отърве от трите си пътнички, две от които не правеха нищо друго, освен да „бълват“, както го наричаше той, и да стенат по цяла нощ.

Босоноги, голи до кръста моряци хвърляха въжета на мъжете по каменния кей. Докерите носеха къси кожени елеци вместо ризи. Веслата вече бяха прибрани, с изключение на две, които предпазваха кораба да не се удари рязко в кея. Плоските камъни на кея бяха влажни; във въздуха се долавяше мирис на скоро спрял дъжд и това донякъде беше успокоително. Клатушкането беше престанало преди малко, но стомахът й го помнеше. Слънцето се смъкваше на запад. Тя се помъчи да не помисля за вечеря.

— Много добре, капитан Кейнин — промълви Егвийн с цялото достойнство, което можеше да събере. „Нямаше да говори така, ако си носех пръстена, дори да му се избълвах на ботушите.“ Щом си го представи, потръпна.

Сега пръстенът й с Великата змия и усуканият пръстен на тер-ангреала висяха на гърдите й. Каменният пръстен докосваше хладно кожата й — почти достатъчно, за да противодейства на влажния топъл въздух. Тя беше установила, че колкото повече използва тер-ангреала, толкова повече й се иска да го докосва през деня, без кожата на кесията между него и себе си.

Тел-айеран-риод все още не й показваше нещо особено полезно. Понякога за миг се появяваха образите на Ранд, на Мат или на Перин — също както и в собствените й сънища без тер-ангреала, но нямаше нищо, от което да може да извлече някакъв смисъл. Сеанчанците, за които отказваше изобщо да мисли. Кошмари с някакъв Бял плащ, който поставяше майстор Люхан в огромен зъбат капан за примамка. Какво правеше този сокол на раменете на Перин и защо беше толкова важно той да избере между секирата, която носеше сега, и ковашкия чук? Какво означаваше това, че Мат играеше на зарове с Тъмния, и защо непрекъснато викаше: „Идааа!“ И защо в съня й се струваше, че вика на нея? И Ранд. Той пък се промъкваше през непрогледна тъма към Каландор, докато около него крачеха шестима мъже и пет жени, като някои искаха да го хванат, а други не го забелязваха, някои се опитваха да го упътят към блестящия кристален меч, докато други се мъчеха да му попречат да стигне до него, правейки се, че не знаят къде се намира. Един от мъжете имаше пламъци вместо очи и държеше толкова отчаяно Ранд да загине, че тя почти го усещаше със сетивата си. Струваше й се, че го познава. Баал-замон. Но кои бяха останалите? Ранд пак в онази суха прашна килия с малките твари, които се забиваха в кожата му. Ранд, как се сражава с орда сеанчанци. Ранд, изправен срещу нея самата, и жените с нея, а една от тях беше сеанчанка. Всичко това беше твърде объркано. Трябваше да престане да мисли за Ранд и другите и да се съсредоточи върху това, което предстоеше на нея самата. „Какво ли крои Черната Аджа? Защо не сънувам нещо за тях? Светлина, защо не мога да се науча да го карам да прави това, което аз искам?“

— Свалете конете на брега, капитане — нареди тя на Кейнин. — Ще кажа на госпожа Марим и на госпожа Карила. — Това бяха Нинив — Марим — и Елейн — Карила.

— Пратих човек да ги извести, госпожо Джослин. А вашите животни ще слязат на кея веднага щом хората ми нагласят макарата.

Изглеждаше много доволен, че най-сетне ще се отърве от тях. Тя си помисли дали да не му каже да не бърза много, но веднага го отхвърли. Клатушкането на „Бегач“ можеше и да е спряло, но тя искаше вече да има суха земя под краката си. На часа. Въпреки това потупа Мъгла по ноздрите и остави кобилата да подуши шепата й само за да покаже на Кейнин, че не бърза чак толкова.

Нинив и Елейн се появиха от стълбата към каютите, и двете натоварени с вързопите и дисагите си, а Елейн също така натоварена и с Нинив. Когато Нинив забеляза, че Егвийн ги гледа, се дръпна от щерката-наследница и продължи без чужда помощ. Двама от екипажа се приближиха и пристегнаха широк брезентов колан под корема на Мъгла. Егвийн се забърза долу да вземе своите вещи. Когато се върна, кобилата й вече се намираше на кея, а пъстрият кон на Елейн висеше в брезентовите ремъци по средата на разстоянието.

Щом стъпи на пристана, единственото, което изпита, бе облекчение. Това тук нито се въртеше, нито се клатеше. А после се загледа към града, приближаването до който им беше струвало такива страдания.

Дълги каменни складове се точеха покрай брега и имаше много кораби, големи и малки, привързани на кейовете или хвърлили котва в реката. Тя припряно извърна очи от корабите. Тийр се оказа издигнат върху плоска равнина, без никакво хълмче. По разкаляните пръстени улици между складовете се мяркаха дървени и каменни къщи и ханове. Покривите им, покрити с керемиди или каменни плочи, бяха със странно заострени ръбове. Отвъд тях успя да различи стена от тъмносив камък, а зад нея — върховете на кули с високи тераси и дворци с бели куполи. Куполите бяха с четвъртити форми, а покривите на кулите изглеждаха заострени като някои от покривите извън стената. Тийр беше голям колкото Кемлин или Тар Валон, и макар не толкова хубав като тях, все пак си беше един от великите градове. Но при все това тя усети, че нищо друго не приковава погледа й освен Тийрския камък. Беше чувала за него от разкази, знаеше, че е най-могъщата крепост на света и също така най-древната, първата построена след Разрушението на света, но нищо не я беше подготвило за тази гледка. Отначало й заприлича на голям сив каменен хълм или по-скоро на малка планина, проточваща се на запад от Еринин и през града. Дори след като забеляза огромното знаме, плющящо на най-високата й точка — три наклонени лунни сърпа на поле наполовина червено, наполовина златно; знаме, което се вееше на височина поне триста крачки над реката и въпреки това достатъчно голямо, за да се вижда ясно отдолу — дори след като различи бойниците и кулите, беше трудно да повярва, че Тийрският камък е построен, а не е просто изсечен от каменна височина, която вече се е намирала тук.

— Изградена със Силата — промълви Елейн. Тя също се взираше към Камъка. — Потоци от Земя, оплетени да извлекат камъка от земята, Въздух, който да го донесе от всички краища на света, и Земя и Огън, за да превърнат всичко това като излято от едно цяло, без шевове, без цепнатини, без хоросан. Атюан Седай твърди, че днес Кулата не би могла да издигне такова нещо. Странно, като се имат предвид чувствата на днешните Върховни лордове по отношение на Силата.

— Смятам — каза тихо Нинив, поглеждайки изпод вежди минаващите край тях докери — че тъкмо предвид това не бива да споменаваме на висок глас някои други неща. — Елейн изглеждаше разкъсана между възмущението си — тя го беше изрекла съвсем тихичко — и съгласието; щерката-наследница се съгласяваше с Нинив твърде често и с твърде голяма готовност, за да се хареса това на Егвийн.

„Само когато Нинив е права“ — призна си тя неохотно. Жена с пръстена на Змията или дори смътно свързана с Тар Валон тук щеше да бъде под зорко наблюдение. Дори босоногите докери с кожените елеци не обръщаха никакво внимание на трите жени, а си мъкнеха балите и сандъците. Силна миризма на риба висеше във въздуха; трите съседни кея бяха обкръжени от малки рибарски лодки, също като на рисунката в кабинета на Амирлин. Голи до кръста мъже и боси жени вадеха кошове с риба от лодките — купища от сребро, бронз и зелено, и цветове, за които Егвийн не бе и подозирала, че могат да се срещат при рибите, като яркочервено, тъмносиньо, сияйно жълто, някои с ивици и петна в бяло и други цветове. Тя се сниши към ухото на Елейн и й прошепна:

— Тя е права, Карила. Не забравяй, че си Карила. — Не искаше Нинив да чува такива признания. Ликът й не се променяше, когато ги чуеше, но Егвийн веднага усещаше задоволството й, излъчващо се като зной от кухненска печка.

Тъкмо смъкваха черния жребец на Нинив; моряците вече бяха изнесли такъмите му от кораба и просто ги хвърлиха върху влажните камъни на кея. Нинив погледна към конете и отвори уста — Егвийн беше сигурна, че се кани да се разпореди да им ги оседлаят — но отново ги затвори и ги стисна плътно, сякаш й костваше известно усилие. Посегна към плитката си и силно я дръпна. Без да дочака да издърпат докрай брезентовия ремък, Нинив метна постелката върху гърба на черния и намести върху него седлото. Дори не погледна към другите две жени.

В момента Егвийн не гореше от нетърпение да се качи на коня — движенията на коня можеше опасно да напомнят на стомаха й за движението на „Бегач“, — но още един поглед към разкаляните улици я убеди. Обувките и бяха дебели, но нямаше да й се хареса да чисти после калта от тях, нито да повдига полите си, докато гази. Набързо оседла Мъгла, качи се на гърба й и намести полите си. Малко шев на „Бегач“ — този път Елейн се беше справила с това, щерката-наследница можеше да подшива много фино — бе разделил изрядно роклите им, за да могат да яздят удобно.

Нинив за миг пребледня, понеже жребецът реши да подскочи, но успя да задържи устните си стиснати, както и юздите впрочем, и скоро успя да го удържи. След като преминаха бавно покрай дългите складове, тя най-сетне заговори:

— Трябва да издирим Лиандрин и другите с нея, без те да са разбрали, че разпитваме за тях. Те сигурно знаят, че идваме — поне за една от нас, — но бих предпочела да не разберат, че сме тук, преди да е станало твърде късно за тях. — Тя вдиша дълбоко. — Признавам, че все още не съм измислила никакъв начин как да го постигнем. Все още. Някоя от вас да има предложения?

— Ловец на крадци — каза Елейн без колебание.

Нинив я изгледа намръщено.

— Искаш да кажеш като Хюрин? — намеси се Егвийн. — Но Хюрин служеше на своя крал. Един тукашен ловец на крадци не би ли трябвало да служи на Върховните лордове?

Елейн кимна и за миг Егвийн завидя на щерката-наследница за стомаха й.

— Да, би трябвало. Но ловците на крадци не са като кралските гвардейци или като тайренските Бранители на Камъка. Служат на владетеля, но хора, които са ограбени, понякога им плащат, за да им върнат ограбеното. А понякога взимат пари и за да издирят хора. Поне в Кемлин е така. Не виждам причина да не е така и в Тийр.

— Тогава взимаме стаи в някой хан — каза Егвийн — и молим ханджията да ни намери ловец на крадци.

— Не в хан — отвърна Нинив твърдо, докато подкарваше жребеца: изглежда, и за миг не изпускаше животното от вниманието си. — Лиандрин поне ни познава и трябва да приемем, че другите също. Те със сигурност ще следят хановете за онези, които са тръгнали по дирите им. Наистина смятам да щракнем техния капан в лицата им, но не и ние да се окажем вътре. В хан няма да отседнем.

Егвийн реши да не й доставя удоволствие, като я пита.

— Тогава къде? — вдигна вежди Елейн. — Ако можех да разглася коя съм — и ако някой изобщо ми повярва в тези дрехи и без никакъв ескорт — щяха да ни посрещнат най-радушно в повечето благородни Дворове и най-вероятно в самия Камък — отношенията между Кемлин и Тийр са много добри, но това съвсем няма да е дискретно. Целият град ще го научи преди да е паднала нощта. Нинив, не мога да измисля нищо друго освен хан. Освен ако не мислиш да отидем в някоя ферма в околностите, но оттам никога няма да можем да ги намерим.

Нинив хвърли поглед на Егвийн.

— Ще разбера, когато го видя. Остави ме да поогледам сега.

Елейн загледа навъсено ту Нинив, ту Егвийн и промърмори:

— Не си режи ушите, защото не ти харесват обиците.

Егвийн насочи цялото си внимание към улицата, по която яздеха. „Да ме изгори дано, ако допусна да си помисли, че дори се чудя!“

Тук не се мяркаха толкова хора, колкото по улиците на Тар Валон. Може би калта по улиците ги разколебаваше. Тътреха се коли и фургони, повечето теглени от волове, като коларят или фургонджията обикновено крачеше отстрани с дълъг остен от някакво белезникаво чворесто дърво. По тези улици карети и носилки не минаваха. Тук също миришеше на риба — немалко от хората, които притичваха през калта, мъкнеха на гръб огромни кошове, пълни с риба. Дюкяните не изглеждаха процъфтяващи: никой не излагаше стоката си отвън, а Егвийн рядко забелязваше някой да влиза вътре. Дюкяните и работилниците бяха с табели — шивашка игла и топ плат, нож и ножици на точилар, совалка на тъкач и други такива — но боята на повечето от тях се лющеше. Табелите на малкото ханове бяха в същото състояние, а самите ханове не изглеждаха особено оживени. Малките къщички, сгушени между хановете и магазините, често бяха с липсващи плочи и керемиди по покривите. Тази част на Тийр поне беше бедна. И според това, което можеше да види по лицата на хората, малцина от живеещите тук се мъчеха да се преборят с немотията. Движеха се, работеха, но повечето от тях бяха вдигнали ръце. Почти никой не поглеждаше към трите жени, яздещи там, където всички други ходеха пеш.

Мъжете бяха обути в торбести гащи, обикновено завързани на глезените, повечето бяха с ниски обувки и съвсем малко с ботуши, най-много бяха шляпащите с боси крака в калта. Немалко от хората не носеха нито палта, нито ризи, а гащите им бяха пристегнати с широки пояси. Някои носеха широки конични сламени шапки, други бяха с платнени барети, смъкнати над едното ухо. Женските рокли бяха с високи яки, чак до брадичката, а полите им се спускаха до глезените. Мнозина бяха с къси престилчици с различни цветове, понякога с по две или три, всяка по-малка от онази под нея, и повечето носеха същите сламени шапки като мъжете, но оцветени така, че да отиват на престилчиците.

При една от жените Егвийн за първи път забеляза как обутите с обувки се справят с калта. Жената беше завързала на подметките на обувките си малки дървени платформи, които ги повдигаха на две педи над калта, и крачеше с тях, сякаш краката й бяха стъпили здраво на земята. След това Егвийн забеляза, че и други носят такива платформи — и мъже, както и жени. Някои от жените ходеха боси, но не толкова много, колкото мъжете.

Тъкмо се зачуди в кой ли дюкян може да си купят такива платформи, когато Нинив внезапно възви черния си кон по една странична уличка между дълга, тясна двуетажна къща и каменната стена на един грънчарски дюкян. Егвийн и Елейн се спогледаха — щерката-наследница сви рамене — и я последваха. Егвийн не разбираше накъде е тръгнала Нинив, нито защо, и смяташе хубавичко да си поговори с нея за това, но пък и не искаше да се разделят.

Уличката ги изведе в малък двор зад къщата, ограден от слепите стени на околните сгради. Нинив вече беше слязла и връзваше юздите на коня си за една смокиня, за да не опасе разсада, поникнал по зеленчуковите лехи, заемащи половината от двора. До задната врата водеше каменна пътечка. Нинив мина по нея и почука.

— Това сега какво е? — настоя Егвийн въпреки волята си. — Защо спираме тук?

— Ти не видя ли билките на предните прозорци? — Нинив почука отново.

— Билки ли? — каза Елейн.

— Премъдра — поясни Егвийн, докато слизаше от Мъгла и след това я завърза до черния. „Гайдин не е най-подходящото име за кон. Тя да не си мисли, че не се сещам кого има предвид?“ — Нинив е намерила Премъдра или Търсачка, или както ги наричат тук.

Една жена открехна лекичко вратата и надникна недоверчиво навън. Отначало Егвийн си помисли, че е дебела, но след това жената отвори вратата напълно и се видя, че макар и определено добре закръглена, под кожата си има мускули, а не тлъстини. Изглеждаше не по-малко силна от госпожа Люхан, а някои в Емондово поле твърдяха, че Алзбет Люхан е почти толкова силна, колкото мъжа си. Не беше съвсем вярно, но и не беше далече от истината.

— С какво мога да ви помогна? — проговори жената с акцент, много приличащ на този на Амирлин. Сивата й коса беше подредена на дебели къдрици, а трите й престилчици бяха с оттенъци на зеленото, всяка по-тъмна от тази под нея, но дори най-горната беше светлозелена. — Коя от вас има нужда от мен?

— Аз — каза Нинив. — Имам нужда от нещо против прилошаване. А и една от спътничките ми сигурно също. Стига да сме дошли на подходящото място, разбира се.

— Не сте тайренки — каза жената. — Трябваше да се сетя по дрехите още преди да сте проговорили. На мен ми викат Мама Гуенна. Наричат ме Мъдра също така, но съм толкова стара, че не мож ми довери и дъното на една лодка да накалафатя. Влезте, ще ви дам нещо за стомасите.

Кухнята беше спретната, макар и неголяма, с медни съдове, окачени по стената, и изсушени билки и наденици, провиснали от таванските греди. Високите шкафове от светло дърво имаха врати с гравирани по тях храсти. Масата беше изтрита почти до блясък, а гърбовете на дървените столове бяха с гравирани по тях цветчета. Върху каменната печка къкреше котле с рибешка супа и един чайник тъкмо кипваше. В камината не гореше огън, за което Егвийн беше повече от благодарна — печката достатъчно увеличаваше горещината, въпреки че Мама Гуенна сякаш изобщо не го забелязваше. По перваза на камината имаше подредени чисти блюда, други бяха прибрани грижливо по лавиците от двете страни. Подът сякаш току-що беше пометен.

Мама Гуенна затвори вратата след тях и тъкмо прекосяваше кухнята към шкафовете си, когато Нинив я попита:

— От кой чай ще ми дадеш? Лист от букая? Или синьо биле?

— Бих ти дала от тях, ако имах. — Мама Гуенна порови малко по рафтовете и се върна с една каменна съдина. — Но тъй като напоследък не ми е оставало време да събирам билки, ще ти дам отвара от листа на блатна лилия.

— Това не го знам — отвърна замислено Нинив.

— Действа също като лист от букая, само дето на някои им пари малко на езика. — Едрата жена насипа сушени и натрошени листа в синя чаена чаша и я занесе до печката да я напълни с гореща вода. — Значи ти следваш занаята? Е, седнете. — Тя махна към масата. — Седнете и да поговорим. Коя от другите две е с болния стомах?

— На мен нищо ми няма — отвърна небрежно Егвийн, докато сядаше. — На теб лошо ли ти е, Карила? — Щерката-наследница поклати глава малко раздразнено.

— Няма значение. — Сивокосата жена отсипа чашка от тъмната течност за Нинив и после седна до масата срещу нея. — Направих колкото за две, но чаят от блатна лилия държи по-дълго и от осолена риба. Колкото повече престои, толкова по-добре действа, но пък и по-горчив става. Човек трябва да прецени колко иска да му се успокои стомахът и колко горчиво ще му издържи езикът. Пий, моме. — След миг тя напълни втората чаша и отпи. — Видя ли? Няма да ти навреди.

Нинив надигна чашката си и при първото опитване се смръщи недоволно. Но след като остави празната чаша на масата, лицето й се беше прояснило.

— Само малко повече нагарча, може би. Кажи ми, Мамо Гуенна, дълго ли ще трябва да търпим този дъжд и тая кал?

Старата жена се намръщи и раздели неудоволствието си между трите, преди да го насочи изцяло към Нинив.

— Не съм Ветроловка като ония от Морския народ, дъще — отвърна тя. — Ако можех да предсказвам времето, по-скоро щях да напъхам жива сребруша под роклята си, камо ли да го призная. Бранителите смятат това нещо за почти същото като работите на Айез Седай. Кажи сега, ти следваш ли занаята, или не? Като ви гледам, май пътувате отдалече. Какво се дава за умора? — джафна тя ненадейно.

— Чай от плоско биле — отвърна спокойно Нинив — или корен на андилей. Я като ме питаш, какво би дала ти да улесниш едно раждане?

Мама Гуенна изсумтя.

— Повечко топли кърпи, чедо, и може би ще й дам малко бял копър, ако раждането е особено трудно. На една жена не й трябва повече от това, и една утешителна ръка. Не можеш ли да измислиш някой въпрос, на който да не може да отговори всяка селска жена? Ти какво даваш за болки в сърцето? Ония дето убиват?

— Стрит на прах джеандинов цвят на езика — отвърна живо Нинив. — А ти, ако една жена има остри болки в корема и плюе кръв, какво ще й дадеш?

Двете се отплеснаха да се изпитват една-друга, подмятайки си все по-бързо въпроси и отговори през масата. Понякога разпитването се проточваше малко, щом станеше дума за растение, което другата знаеше под друго име, но отново набираха скорост, спорейки за предимствата на извлеците пред чайовете, на мехлемите пред кашите за налагане, и кога едното е по-подходящо от другото. Постепенно бързите им въпроси се насочиха към треви и коренища, които едната знаеше, а другата не — и двете търсеха повече знание. Егвийн започна да се дразни.

— Като му наместиш костта и я стегнеш — говореше Мама Гуенна, — увиваш счупения крайник с кърпа, натопена във вода, в която си варила кози трън — но само синия цвят, забележи! — Нинив кимна нетърпеливо — и колкото по-горещо може да изтърпи, толкова по-добре. Една част син кози трън на десет части вода, не по-слабо. Сменяш кърпите щом престанат да вдигат пара, и така цял ден. Така костта ще заздравее два пъти по-бързо, отколкото само със стягането, и два пъти по-силно.

— Това ще го запомня — каза Нинив. — Ти спомена, че използваш корен на овчи език за болки в окото. Не бях чувала…

Егвийн не можа да издържи повече.

— Марим — намеси си тя, — ти още ли вярваш, че отново ще ти се наложи да знаеш всички тези неща? Ти не си вече Премъдра, или го забрави?

— Нищо не съм забравила — отвърна рязко Нинив. — Спомням си за едно време, когато ти беше също толкова нетърпелива да научиш нови неща, колкото мен сега.

— Мамо Гуенна — рече равнодушно Елейн. — Какво правиш, когато две жени не спират да се карат?

Сивокосата жена сви устни и изгледа смръщено масата.

— Обикновено, мъже или жени, казвам им да стоят настрана един от друг. Това е най-доброто, а и най-лесното.

— Обикновено? — каза Елейн. — Ами ако има причина да не могат да се разделят? Да речем, ако са сестри?

— Имам аз начин да накарам двама скарали се да престанат — рече бавно едрата жена. — Не е нещо, което бих препоръчала на някой да го опита, но някои наистина идват за него. — На Егвийн й се стори, че в ъгълчетата на устните й се прокрадна лека усмивка. — Взимам по един сребърник от всяка жена. И по два от мъжете, защото те вдигат по-голяма врява. Някои са готови да купят всичко, стига да струва достатъчно.

— Но лекът какъв е? — попита Елейн.

— Казвам им, че трябва да доведат другия, с когото се карат. И двамата очакват да усмиря езика на другия. — Въпреки желанието си Егвийн се заслуша. Забеляза, че Нинив също слуша с внимание. — И след като ми платят — продължи Мама Гуенна, свивайки яката си пестница — хващам ги за вратовете и им напъхвам главите в каците с дъждовна вода, и ги държа там, докато не се съгласят да престанат да се карат.

Елейн избухна в смях.

— Мисля, че и аз съм правила почти същото понякога — каза Нинив някак прекалено весело. Егвийн се надяваше, че изражение то й няма нищо общо с това на Нинив.

— Не бих се учудила. — Мама Гуенна вече се беше ухилила открито. — Казвам им, че ако пак чуя да са се скарали, ще го направя безплатно, но този път в реката. Много действа този лек, особено при мъжете. И да знаете само колко ми разнася името. По известни причини никой от хората, които лекувам по този начин, не разказва подробностите, така че на няколко месеца все се намира някой да го излекувам. Ако човек е бил глупав да яде тинеста риба, няма да тръгне да се хвали пред хората. Вярвам, че никоя от вас не желае да похарчи сребърник.

— Мисля, че не — каза Егвийн и погледна сърдито към Елейн, която отново се превиваше от смях.

— Добре — рече сивокосата жена. — Тези, които съм излекувала по такъв начин, обикновено ме избягват като вонливец, уловен в мрежите им, освен ако не се поболеят нещо, а на мен вашата компания ми харесва. Повечето от тези, които дохождат напоследък, все искат да им дам нещо срещу лоши сънища и стават кисели, като им кажа, че нямам какво да им дам. — За миг тя замълча навъсена. — Хубаво е да видиш три лица, които не изглеждат така, сякаш са готови да скочат от пристана и да се удавят. Ако останете за по-дълго в Тийр, ще трябва да наминете да се видим. Момичето те нарече Марим, нали? Аз съм Айлюин. Другия път ще си побъбрим над хубав чай от Морския народ, а не нещо, от което езикът ти се сгърчва. Светлина, ама че не обичам вкуса на блатната лилия! Тинестата риба дори е по-вкусна. Всъщност, ако имате време да поостанете, ще свиря чай, от черния тремалкингски. Бездруго то си е почти време за вечеря. Имам само хляб, супа и сирене, но сте добре дошли.

— Това е много мило, Айлюин — каза Нинив. — Всъщност… Айлюин, ако имаш свободна спалня, бих искала да я наема за нас трите.

Едрата жена ги изгледа една по една, без да отвърне нищо. После стана, прибра гаванката с чая от блатна лилия и извади вместо него червено гърне с черен тремалкингски, сложи на масата четири чисти чаши и паница с пчелен мед, сложи и лъжички и едва след като седна отново, заговори:

— Имам три празни спални на горния етаж, след като дъщерите ми се омъжиха. Мъжът ми, Светлината да го осветява дано, се изгуби в морето при Пръстите на Дракона в една буря, има преди двайсет години. За наем и дума да не става, ако реша да ви пусна в тези стаи. Ако, Марим. — Докато бъркаше меда в чашата си, отново ги огледа една по една.

— Какво би те накарало да решиш? — попита тихо Нинив.

Айлюин продължи да разбърква, сякаш беше забравила да пие.

— Три млади жени, яздещи на хубави коне. От коне много не разбирам, но тия вашите ми приличат като да са за благородници. Ти, Марим, знаеш предостатъчно за занаята, за да можеш вече да окачиш сухи билки по прозорците си, или би трябвало да избереш къде да го направиш. Не бях чувала за жена, която да практикува занаята толкова далече от родния си край, но ако съдя по говора ви, пътувате отдалече. — Погледна към Елейн. — Не са много местата, където се среща коса с този цвят. Андор, бих казала, по говора ви. Глупци някакви все разправят наоколо, че търсят андорско момиче с жълта коса. Искам да знам защо? Бягате ли от нещо? Или гоните нещо? На разбойници не ми приличате, а поне не съм чувала три жени да преследват заедно един мъж. Така че ми кажете защо, и ако ми хареса, стаите са ваши. Ако държите да платите нещо, купувайте от време на време по някой къс месо. Месото поскъпна, откакто търговията с Кайриен замря. Но най-напред защо, Марим?

— Гоним нещо, Айлюин — отвърна Нинив. — Или по-скоро преследваме едни хора. — Егвийн се насили да запази спокойствие и се надяваше, че Елейн също ще се справи. Тя отпиваше от чая и слушаше разговора така, сякаш си говореха за рокли. — Те откраднаха някои неща, Айлюин — продължи Нинив. — И извършиха убийство. Тук сме, за да въздадем справедливост.

— Душата ми да изгори — отрони едрата жена. — Мъже при вас няма ли? Не че мъжете стават за нещо повече от това да мъкнат тежки неща и да ти се мотаят в краката повечето време — и за целувки и разни такива, — но има ли битка за биене или крадец да се хваща, викам, оставете го на тях. Андор е също тъй цивилизован като Тийр. Вие не сте айилки.

— Нямаше други освен нас — каза Нинив. — Онези, които можеха да дойдат на наше място, бяха убити.

„Трите убити Айез Седай — помисли си Егвийн. — Не може да са били от Черната Аджа. Но ако не са били убити, Амирлин нямаше да ни се довери. Опитва се да спази проклетите Три клетви, но не й се удава много-много.“

— Ааах — отвърна тъжно Айлюин. — Избили са мъжете ви? Братя, или съпрузи, или бащи? — По бузите на Нинив избиха червени петна, но старата жена ги взе за изблик на чувства. — Не, не ми казвай нищо, момиче. Стара скръб не бих разравяла. Остави я да полегне на дъното, докато се стопи. Ето, ето, виж как се успокои. — Егвийн положи усилие, за да не изръмжи отвратена.

— Трябва да ти кажа следното — каза Нинив. Лицето й все още беше почервеняло. — Тези убийци и крадци бяха Мраколюбци. Бяха жени, но са не по-малко опасни от мечоносци, Айлюин. Ако си се зачудила защо не сме потърсили хан, това е причината. Сигурно знаят, че ги преследваме, и може би следят кога ще се появим.

Айлюин махна пренебрежително с ръка и изсумтя.

— От четиримата най-опасни, които знам, две са жени, които не носят нищо друго освен нож, и само единият от мъжете е с меч. Колкото до Мраколюбците… Марим, когато остарееш колкото мен, ще разбереш, че Лъжедраконите са опасни, че лъворибите са опасни, че акулите са опасни, както и внезапните бури от юг. Но Мраколюбците са глупци. Мръсни глупци, но глупци. Тъмния е заключен някъде там, където го е поставил Създателя, и никакви Привидения и зъбати риби, с които плашат дечицата, няма да го освободят. А глупците мен не ме плашат, освен ако не са на лодката, в която съм и аз. Предполагам, че нямате никакво доказателство, което да представите пред Бранителите на Камъка? Само думите ви срещу техните?

„Какво е «Привидение»? — помисли си Егвийн. — Както и «зъбати риби», впрочем.“

— Ще разполагаме с доказателства, когато ги намерим — каза Нинив. — В тях трябва да са нещата, които са откраднали, а ние можем да ги опишем. Това са стари неща, с малка стойност за някой друг освен за нас самите и за приятелите пи.

— Ще се изненадаш колко скъпо могат да струват някои стари неща — отвърна сухо Айлюин. — Старият Люес Мюлан измъкна три паници от сърцекамък и една чаша в мрежите си миналата година, край Пръстите на Дракона. Сега вместо прогнила рибарска лодчица има кораб, с който търгува нагоре по реката. Старият дори не беше разбрал с какво богатство разполага преди да му го кажа. Много е вероятно на същото място да има и други такива неща, но Люес дори не си спомня къде е точно. Не знам дори как е успявал да вади риба с мрежата си, толкова прокъсана беше. Половината рибарски лодки в Тийр хвърляха там с месеци да търсят куендияр по дъното, а не писии и калкани, и на някои от тях имаше и лордове, които да им сочат къде да влачат мрежата. Толкова могат да струват старите неща, ако са достатъчно стари. Мисля, че наистина имате нужда от мъж за тази работа, и се сещам за един.

— Кой? — попита бързо Нинив. — Ако имаш предвид някой лорд, някой от Върховните лордове, не забравяй, че все още не разполага ме с никакво доказателство, докато не ги издирим.

Айлюин така се разсмя, че чак се задави.

— Момиче, никой от Блатото не познава нито Върховен, нито никакъв лорд. Ще ви доведа Джюйлин Сандар. Той е ловец на крадци. Най-добрият. Не знам как е в Андор, но тук един ловец на крадци работи повече за хора като мен и вас, отколкото за лорд или търговец, и при това взима по-ниска цена. Джюйлин може да издири тези жени, стига да могат да се намерят, и ще ви върне нещата, без да ви се налага дори да се приближавате до тези Мраколюбци.

Нинив се съгласи, сякаш не беше напълно убедена, и Айлюин завърза на обувките си чифт дървени платформи — токове, така ги нарече — и бързо излезе. През едно от кухненските прозорчета Егвийн я изгледа как излиза от двора.

— Добре се учиш за Айез Седай, Марим, няма що — промълви тя, извръщайки се от прозореца. — Подвеждаш хората не по-зле от Моарейн.

Лицето на Нинив пребледня.

И изведнъж Елейн стана и зашлеви Егвийн през лицето. Егвийн беше толкова зашеметена, че успя само да зяпне.

— Отиде твърде далече — каза й рязко златокосата. — Твърде далече. Трябва да живеем заедно, иначе със сигурност ще загинем заедно! Ти каза ли на Айлюин истинското си име? Нинив каза на жената това, което можехме — че търсим Мраколюбци, и това беше достатъчно рисковано, да се свържем с Мраколюбци. Каза й, че те са опасни, че са убийци. Да не искаше да й каже, че са Черна Аджа? В Тийр? Ти би ли заложила всичко, че Айлюин ще премълчи дори и това, което тя й каза?

Егвийн боязливо отърка брадичката си. Елейн имаше здрава ръка.

— Не съм длъжна да ми харесва, че го правим.

— Знам — въздъхна Елейн. — И на мен не ми харесва. Но сме длъжни да го правим.

Егвийн обърна гръб и се загледа през прозореца към конете. „Знам, че сме длъжни. Но не съм длъжна да ми харесва.“