Прероденият дракон

Глава 27 Тел-айеран-риод

Стаята, която получи Егвийн — на същата галерия с Нинив и Елейн — почти не се отличаваше от тази на Нинив. Леглото й беше малко по-големичко, а масата й — малко по-малка. Чергата й беше с цветя, а не със спирали. И това бе всичко. След квартирите на новачките й се стори като стая в палат, но когато се събраха и трите късно вечерта, Егвийн съжали, че не си е в галериите на новачките, без никакъв пръстен на ръката и без никакви ивици на роклята. Другите изглеждаха не по-малко нервни от нея.

Бяха работили в кухните и след другите две хранения, а през почивките се мъчеха да разгадаят смисъла на това, което бяха намерили в склада. Клопка ли беше, или опит да се отклони издирването? Дали Амирлин знаеше за тези неща, и ако знаеше, защо не беше им ги споменала? Приказките не предлагаха отговори, а Амирлин така и не се появи да я попитат.

След обяда в кухнята се бе появила Верин, която непрекъснато мигаше, сякаш не беше сигурна за какво е дошла там. Видя Егвийн и другите две, коленичили сред котлите и казаните, и отначало ги погледна изненадана, а после се приближи и попита толкова високо, че можеха да я чуят всички:

— Намерихте ли нещо?

Елейн, напъхала глава и рамене в огромен казан за супа, си чукна темето в ръба му, докато се измъкваше. Сините й очи сякаш бяха запълнили цялото и лице.

— Нищо, освен мазнина и пот, Айез Седай — отвърна Нинив. Поредното ядно дръпваме на плитката остави мазни сапунени петна по тъмната й коса.

Верин кимна, сякаш очакваше тъкмо този отговор.

— Добре, продължавайте да търсите. — Отново се огледа из кухнята навъсено, сякаш се чудеше какво прави тук, и напусна.

Аланна също намина към кухнята след обяда, за да вземе купа касис и кана вино, а Елайда, както и Шериам, се появиха след вечерята, също и Аная.

Аланна бе попитала Егвийн дали иска да научи повече за Зелената Аджа и я запита кога смята да продължат с уроците. Това, че Посветените сами избираха уроците си и скоростта на обучение, не означаваше, че изобщо са освободени от тях. Първите няколко седмици щяха да са тежки, разбира се, но трябваше да направят избора си, иначе някой друг щеше да го направи вместо тях.

Елайда само постоя малко при тях — гледаше ги мълчаливо и навъсено, опряла ръце в хълбоците си, а Шериам направи същото, в почти идентична поза. Аная им застана по същия начин, но погледът й беше малко по-загрижен. Докато не забеляза, че я поглеждат. Тогава изражението й стана също толкова сурово, като на Елайда и Шериам преди нея.

Нито едно от тези посещения не означаваше нищо определено, доколкото можеше да прецени Егвийн. Наставничката на новачките, разбира се, имаше основания да дойде да ги провери, както и новачките, работещи в кухните, а Елайда имаше основания да наглежда щерката-наследница на Андор. Егвийн се мъчеше да не мисли за интереса на Айез Седай към Ранд. Колкото до Аланна, тя не беше единствената Айез Седай, дошла да си вземе поднос с храна, вместо да се храни в столовата с другите. Половината от сестрите в Кулата бяха прекалено заети, за да губят време за храна, твърде заети, за да търсят прислуга, която да пратят да им я донесе. А Аная? Аная може би се притесняваше за своята Съновница. Не че можеше да направи нещо, за да облекчи наказанието, наложено лично от Амирлинския трон. Да, това можеше да е причината за идването на Аная. Можеше.

Докато окачваше роклята си в гардероба, Егвийн си помисли, че дори пропускът на Верин може да е нещо съвсем обичайно — Кафявата сестра винаги беше разсеяна. „Ако е пропуск.“ Седнала на края на леглото, тя дръпна долната си риза и занавива чорапите, Вече беше започнала да мрази белия цвят почти колкото сивия.

Нинив стоеше до камината с кесийката на Егвийн в едната ръка и подръпваше плитката си с другата. Елейн седеше до масата и бърбореше нервно.

— Зелена Аджа — каза златокосата млада жена може би за двайсети път от обед насам. — Аз също мога да си избера Зелената Аджа, Егвийн. Тогава ще мога да си имам трима-четирима Стражници и може би да се омъжа за един от тях. Кой може да бъде по-добър принц-консорт на Андор от един Стражник? Освен ако не е… — Гласчето й затихна и тя се изчерви.

Егвийн усети прилив на ревност, от която си мислеше, че отдавна се е отървала, ревност, примесена със съчувствие. „О, Светлина, как може да съм ревнива, след като самата аз не мога да погледна Галад, без да ме обземе трепет и да ми се стори, че се разтапям в същото време? Ранд беше мой, но вече не е. Бих искала да ти го отстъпя. Елейн, но ми се струва, че вече не е и за двете ни. Сигурно няма нищо лошо в това щерката-наследница да се омъжи за простосмъртен поданик, още повече щом е андорец, но не и да се омъжи за Преродения Дракон.“ Тя остави чорапите си да паднат на пода, казвайки си, че има по-важни неща, за които да се тревожи, от някакъв си порядък.

— Готова съм, Нинив.

Нинив й подаде кесийката заедно с дълга кожена връв.

— Може би ще подейства за повече от една едновременно. Бих могла… да дойда с теб може би.

Егвийн изсипа каменния пръстен, провря връвта през него и после я завърза на врата си. Жилките и точиците синьо, кафяво и червено изглеждаха още по-живи на фона на бялата й риза.

— И да оставим Елейн да пази сама и двете ни? След като Черната Аджа може би знае за нас?

— Мога да се справя — отвърна уверено Елейн. — Или пък аз да дойда с теб, а Нинив да остане да пази. Тя е най-силната от нас, когато се ядоса, и ако има нужда от пазачка, можеш да си сигурна, че тя е най-подходящата.

Егвийн поклати глава.

— Ами ако не подейства за двете? Ако изобщо не подейства, щом се опитаме да го използваме и двете? Няма и да го разберем, преди да се събудим, и така ще изгубим цяла нощ. Не можем да си позволим да загубим и една нощ, ако искаме да наваксаме изоставането. Вече сме доста назад. — Основанията й бяха сериозни и тя беше убедена в тях, но имаше и още едно, по-близко на сърцето й. — Освен това бих искала и двете да ме пазите, в случай че…

Не й се искаше да го изрече. В случай че някой влезеше, докато тя спи. Сиви. Черната Аджа. Каквото и да е от онези неща, които бяха превърнали Бялата кула от сигурно място в тъмен лес, осеян с вълчи ями и примки. Нещо, което би се опитало да нахълта, докато тя лежи безпомощна. Лицата им показваха разбиране.

Егвийн се изтегна на леглото и пъхна пълната с гъши пух възглавница под главата си, а Елейн премести по един стол от двете страни на леглото. Нинив загаси свещите една по една и после, в тъмното, приседна на един от столовете. Елейн зае другия.

Егвийн затвори очи и се опита да мисли за приспиващи неща, но не можеше да се отърве от мисълта за пръстена, лежащ между гърдите й. Осъзнаваше присъствието му много по-силно от горчивината и болката, която изпитваше всеки път, когато напуснеше кабинета на Шериам. Пръстенът сега като че ли тежеше като тухла и всякакви мисли за дома, за кротки вирчета из Водния лес, се разпадаха, щом се сетеше за него. И за Тел-айеран-риод. Невидимия свят. Светът на сънищата. Чакащ я отвъд границата на съня.

Нинив затананика тихо. Егвийн разпозна една безименна песничка без думи, с която майка й я приспиваше като малка. Когато лежеше в леглото си, в детската си стаичка, с пухкава възглавничка под главата, завита с топлите одеяла, и смесения аромат на розово масло и печен хляб, лъхащ от майка й, и… „Ранд, добре ли си? Перин? Коя беше тя?“ Сънят дойде.

Стоеше сред ниски хълмчета, обрасли с полски цветя и осеяни с малки горички разлистени дръвчета. Пеперуди прехвърчаха над цветята, крилцата им проблясваха в жълто, синьо и зелено, а някъде наблизо пееха чучулиги. Пухкави бели облаци се рееха в мекосиньото небе и лекият повей крепеше деликатното равновесие между хладина и топлина, доловимо само в няколко по-особени дни на пролетта. Денят беше твърде съвършен, за да е нещо друго освен сън.

Тя погледна дрехата си и се засмя зарадвана. Коприна с любимия й оттенък на небесносиньо, прошарено с бяло по полата — намръщи се за миг и бялото стана зелено — и обшита с малки перли по ръкавите и пазвата. Протегна едното си стъпало, колкото да погледне носа на кадифената си пантофка. Единствената несъответна на облеклото й нотка беше странно усуканият пръстен от многоцветен камък, висящ на шията й.

Тя стисна пръстена в шепа и ахна. Беше лек като перце. Беше сигурна, че ако го подхвърли, ще се понесе из въздуха като семе на глухарче. Странно, но повече не се боеше от него. Само го пъхна в пазвата на роклята си, за да не й пречи.

— Значи това е Тел-айеран-риод на Верин — промълви тя. — Светът на сънищата на Корианин Недеал. Не ми изглежда никак опасен. — Но Верин й беше казала, че е. Черна Аджа или не, Егвийн не виждаше как една Айез Седай би могла да я излъже направо. „Може да е сбъркала.“ Но не вярваше Верин да е сгрешила.

Само за да провери дали би могла, тя се разтвори за Единствената сила. Сайдар я изпълни. Имаше го, дори и тук. Тя привлече потока лекичко, нежно, пренасочи го по посока на лекия повей и пеперудите се завъртяха в пърхащи цветни спирали, в сплетени едни в други кръгове.

Пусна го рязко. Пеперудите се укротиха, незабелязали краткото си преживяване. Мърдраалите и други твари на Сянката можеха да забележат преливането. Огледа се, но не можеше да си представи подобни същества да се появят на такова място. Но само защото не можеше да си го представи не означаваше, че ги няма. А и Черната Аджа притежаваха всички онези тер-ангреали, проучени от Корианин Недеал. Всичко това болезнено й напомни за какво е тук.

— Поне знам, че мога да преливам — промърмори тя. — Ако стоя тук на едно място, нищо няма да разбера. Може би ако поогледам наоколо… — Направи една стъпка…

… и се озова в усоен, тъмен коридор на някакъв хан. Самата тя бе дъщеря на ханджия; беше сигурна, че е хан. Нямаше никакъв звук и всички врати по коридора бяха плътно затворени. И докато се чудеше какво ли има зад простата дървена врата пред нея, тя тихо се отвори.

Стаята се оказа гола, през отворените прозорци духаше студен вятър, разбъркващ стара пепел в огнището. На пода лежеше голямо куче, покрило очи с косматата си опашка, точно между вратата и една дебела колона от грубо изсечен черен камък, стърчаща по средата на помещението. Едър къдрокос младеж седеше облегнат на колоната, облечен само по долни дрехи, и главата му се полюшваше, като че ли спеше. Масивна черна верига обикаляше колоната и стягаше гърдите му и извитите му ръце. Спящ или не, но тежките му мускули се напъваха, за да държат здраво тази верига, за да се държи сам привързан към колоната.

— Перин? — промълви тя изумена и пристъпи навътре. — Перин, какво става с теб? Перин?

Кучето се изпъна и се изправи.

Не беше куче, а вълк, с козина на черни и сиви петна, присвил бърни и оголил блестящи зъби. Жълтите му очи я гледаха, сякаш бяха видели мишка. Мишка, която вълкът се канеше да изяде.

Егвийн бързо отстъпи в коридора.

— Перин! Събуди се! Тук има вълк! — Верин й беше казала, че каквото става тук, е истинско, и бе показала един белег, за да й докаже. Вълчите зъби й се сториха големи като ножове. — Перин, събуди се! Кажи му, че съм ти приятелка! — Тя прегърна сайдар. Вълкът пристъпи към нея.

Главата на Перин се вдигна; очите му сънено се отвориха. Две жълти очи я изгледаха. Вълкът настръхна.

— Скокливец! — извика Перин. — Не! Егвийн! Вратата се затръшна пред нея, обгърна я пълен мрак.

Не виждаше, но усети избилата на челото й пот. Не от жега. „Светлина небесна, къде съм? Не ми харесва това място. Искам да се събудя!“

Нещо изцвъртя в нозете й и тя подскочи. Щурец. Жабок изквака басово някъде из тъмницата и мигом му отвърна жабешки хор. Очите й постепенно привикнаха и смътно различиха някакви дървета. Облаци скриваха звездите, а луната се провиждаше като тресчица.

Вдясно сред дърветата се мяркаше друга светлинка, примигваща. Бивачен огън.

Разсъди за миг преди да тръгне натам. Само желанието да се събуди се бе оказало недостатъчно, за да я изведе от Тел-айеран-риод, а тя все още не беше се натъкнала на нещо полезно. А й не беше пострадала по никой начин. „Засега“ — помисли си и потръпна. Но нямаше никаква представа кой — или какво — е там, до лагерния огън. „Може да е мърдраал. Освен това не съм облечена за тичане през гората.“ Тъкмо последната мисъл я направи по-решителна и тя сама се похвали че разбира, когато се държи глупаво.

Пое си дълбоко дъх, вдигна полите на копринената си рокля и запристъпва. Може и да не беше така опитна като Нинив в горския лов, но поне й стигаше умът да внимава да не настъпи някоя суха клонка. Най-сетне надникна предпазливо иззад ствола на един стар дъб.

Единственото същество до огъня беше един висок младеж — седеше и се взираше в пламъците. Ранд. А пламъците не бяха от дърва. От нищо не бяха, доколкото можеше да види. Огънят танцуваше над голо парче земя.

Ранд вдигна глава и тя се изненада, като видя, че пуши лула — тънка струйка дим се виеше над чашката й. Изглеждаше уморен, смъртно уморен.

— Кой е там? — извика той силно. — Толкова сухи листа настъпи, че и мъртвец ще събудиш, така че по-добре се покажи.

Егвийн стисна устни, но пристъпи напред. „Не настъпих!“

— Аз съм, Ранд. Не бой се. Това е сън. Трябва да съм в сънищата ти.

Той скочи така внезапно, че тя се закова на място. Изглеждаше някак си по-голям, отколкото го помнеше. И някак опасен. Не „някак“, а може би направо опасен. Синьо-сивите му очи сякаш пламтяха като замръзнал огън.

— Мислиш, че не знам, че е сън? — изръмжа той презрително. — Знам, но това прави нещата не по-малко истински. — Той се загледа в мрака, сякаш търсеше някого. — Колко още ще се опитваш? — извика той на нощта. — Колко лица ще ми изпращаш? Майка ми, баща ми, сега и нея! Хубави момиченца не ще ме съблазнят с целувка, дори и да я познавам! Отричам те, Баща на лъжите! Отричам те!

— Ранд — промълви тя колебливо. — Аз съм Егвийн. Егвийн.

В ръката му изведнъж се появи меч, изникнал направо от нищото. Острието му бе изковано от единичен пламък, леко закривен и с впечатана в него чапла.

— Майка ми даде меденка — заговори той твърдо, — воняща на отрова. Баща ми носеше нож, за да го забие в ребрата ми. Тя… тя ми предложи целувки… и друго. — На лицето му изби пот; погледът му можеше да я изпепели. — Ти какво ми носиш?

— Ще ме изслушаш, Ранд ал-Тор, та ако ще да трябва да ти седна на гърба. — Тя привлече сайдар и насочи струите, за да накара въздуха да го задържи като в мрежа.

Мечът в ръцете му се развъртя и зарева като отворена пещ. Тя изпъшка и се олюля, сякаш я бе плеснало внезапно скъсало се въже.

Ранд се засмя.

— Уча се, нали разбираш. Когато подейства… — Направи гримаса и пристъпи към нея. — Мога да изтрая всеки лик, но не и този. Не и нейния лик, огън да те гори! — Мечът се понесе напред.

Егвийн побягна.

Не разбра какво направи, нито как, но отново се озова сред ниските хълмчета под слънчевото небе, с пеещите чучулиги и танцуващите пеперуди. Пое си дълбок, тръпнещ дъх.

„Научих… какво? Че Тъмния продължава да преследва Ранд? Това го знаех и отпреди. Че Тъмния иска да го убие? Това е по-различно. Освен ако вече не е полудял и не знае какво говори. Светлина, защо не мога да му помогна? О, Светлина, Ранд!“

Отново си пое дъх, за да се успокои.

— Единственият начин да му се помогне е да бъде опитомен — промърмори тя. — Или да стиснеш зъби и да го убиеш. — Стомахът й се сгърчи и се стегна на възел. „Никога няма да го направя! Никога!“

На близката къпина беше кацнала червеношийка и килнала главичка, я гледаше с любопитство. Тя се обърна към птицата:

— Е, едва ли ще помогна с нещо, ако си стоя така и си приказвам сама. Или си бъбря с тебе, нали?

Пристъпи към храста и птицата литна.

Егвийн спря и извади каменния пръстен на връвта му от пазвата си. Защо нищо не се променяше? Всичко до този момент се променяше така бързо, че тя едва успяваше да си поеме дъх. Защо не и сега? Освен ако точно тук не се криеше някакъв отговор? Огледа се несигурно. Дивите цветя й се подиграваха, песента на чучулигите й се надсмиваше. Това място твърде много приличаше на сътворено от самата нея.

Изпълнена с решимост, тя стисна здраво тер-ангреала и каза:

— Отведи ме там, където трябва да ида. — Затвори очи и се съсредоточи върху пръстена. Беше от камък, в края на краищата. Земята трябваше да й даде възможност да го усети. — Хайде. Заведи ме където трябва да бъда. — Отново прегърна сайдар, усети струйка от Единствената сила, процеждаща се в пръстена. Знаеше, че не е нужно да прелива от Силата към него, за да заработи, и не искаше да му направи нищо. Само да му прелее мъничко повече Сила, която да използва. — Отведи ме където мога да намеря отговор. Трябва да разбера какво иска Черната Аджа. Заведи ме при отговора.

— Е, най-сетне намери пътя, детето ми. Всички отговори са тук.

Очите на Егвийн рязко се отвориха. Стоеше сред просторна зала, чийто огромен сводест таван се поддържаше от гора колони от червен мрамор. А в центъра, във въздуха висеше меч от кристал и бавно се завърташе, мятайки блясък и искри. Не беше сигурна, но си помисли, че това може да е същият меч, към който посягаше Ранд в онзи сън. Другия сън. Но това тук изглеждаше толкова истинско, че трябваше да си напомни, че е сън.

Сред сенките между колоните пристъпи някаква прегърбена старица, подпираше се на тояга. „Грозна“ не беше достатъчна дума, за да я опише. Имаше костелива, остра брадичка и още по-костелив, по-остър нос, а косматите бенки по лицето й сякаш бяха повече от самото лице.

— Коя си ти? — попита Егвийн. Единствените които бе видяла досега в Тел-айеран-риод, бяха хора, които познаваше, а не мислеше, че може да е забравила тази бедна стара жена.

— Просто бедната стара Силви, милейди — изкряка старицата. И в същото време се изгърби, което можеше да мине за учтив поклон или проява на раболепие. — Познавате добре бедната стара Силви, милейди. Служих вярно на семейството ви през всичките тези години. Да не би старото ми сбръчкано лице да ви плаши? Недейте, милейди. Хубаво или грозно, на мен си ми върши добра работа, когато потрябва.

— Разбира се, че върши — каза Егвийн. — Лицето ви е силно. И добро. — Надяваше се, че жената й е повярвала. Която и да беше тази Силви, изглежда, че я познаваше. Може би знаеше и някои отговори. — Силви, ти спомена нещо за намиране на отговори тук.

— О, вие дойдохте на най-подходящото място за отговори, милейди. Сърцето на Камъка е пълно с отговори. И с тайни. Върховните лордове никак няма да останат доволни, ако ви видят тук, милейди. О, не. Никой освен Върховните лордове, не влиза тук. И слуги, разбира се. — Тя се изсмя, някак лукаво и пискливо. — Върховните лордове нито метат, нито трият подове. Но кой ти забелязва слугата?

— Какви тайни?

Но Силви закуцука към кристалния меч.

— Коварства — рече старицата по-скоро на себе си. — Всички се правят, че служат на Великия властелин, а непрекъснато заговорничат и кроят как да си възвърнат загубеното. Всеки си въобразява, че е единственият, който крои заговор. Ишамаел е глупак!

— Какво? — извика рязко Егвийн. — Какво каза за Ишамаел? Старицата се извърна й я дари с крива угодническа усмивка.

— Само нещо, което казват бедните хорица, милейди. Обръща силата на Отстъпниците, като ги наречеш, глупаци. Кара те да се почувстваш добре и безопасно. Дори Сянката не може да понесе, когато я наречеш глупак. Опитайте, милейди. Кажете: „Баал-замон е глупак!“

Егвийн почти се усмихна.

— Баал-замон е глупак! Права си, Силви. — Наистина се почувства добре, присмивайки се на Тъмния. Старата жена се изкиска. Мечът се въртеше точно зад рамото й. — Силви, какво е това?

— Каландор, милейди. Знаете го, нали? Мечът недосегаем. — Тя внезапно замахна с тоягата зад себе си; на една стъпка от меча тоягата се спря с тъпо „хряс“ и отскочи. Силви се ухили още повече. — „Мечът, който не е меч“, макар че твърде малко са тези, които знаят какво е. Но никой не може да го докосне, освен един. Един ден Прероденият Дракон ще държи Каландор и с това ще докаже на света, че е Драконът. Първото доказателство, всеки случай, Луз Терин се връща, за да го види целият свят и да легне ничком пред него. Ах, колко не им харесва на Върховните лордове да го държат тук. Нали не щат да имат нищо общо със Силата. Биха се отървали от това нещо, стига да можеха. Да, стига да можеха. Предполагам, че други пък биха го взели, ако можеха. Какво ли не би дал някой от Отстъпниците, за да държи Каландор!

Егвийн се взря в искрящия меч. Ако Пророчествата за Дракона се окажеха верни, ако Ранд се окажеше Драконът, както твърдеше Моарейн, един ден той щеше да го владее, въпреки че от останалото, което знаеше от Пророчествата за Каландор, тя не можеше да проумее как ще стане това. „Но ако съществува начин да се вземе, може би Черната Аджа знае как. Ако те го знаят, аз мога да го разбера.“

Тя предпазливо посегна със Силата, опипвайки това, което задържаше или засланяше меча. Потокът докосна… нещо… и спря. Егвийн успя да долови кои от Петте сили бяха приложени тук. Въздух и Огън, и Дух. Успя дори да проследи сложния вътък, затъкан от сайдар, стегнат с якост, която я порази. В този вътък се долавяха празноти, цепнатинки, през които потокът, пратен от нея, би трябвало да може да проникне. Но щом се опита, все едно че се натъкна на каменна стена. Досети се мигом през какво се опитва да проникне и се отказа. Половината от стената беше изтъкана от сайдар, а другата половина, онази, която не можеше нито да усети, нито да докосне, бе заплетена от сайдин. Всъщност не беше така просто — стената изглеждаше като едно цяло, — но беше почти така. „Една каменна стена ще спре сляпа жена толкова сигурно, колкото и зряща.“

В далечината отекнаха стъпки. Ботуши.

Егвийн не можеше да разбере колко души бяха, нито от коя посока идат, но Силви се сепна и измърмори:

— Пак идва да го погледне. Заспал или буден, иска… — Изглежда, се сети за Егвийн и се обърна към нея с тревожна усмивка. — Трябва да си идете веднага, милейди, Той не бива да ви заварва тук, нито дори да разбере, че сте били тук.

Егвийн заотстъпва между колоните, а Силви я последва, като махаше с тоягата, все едно че гони кокошки.

— Тръгвам си, Силви. Само трябва да си спомня пътя. — Егвийн опипа каменния пръстен. — Върни ме при хълмовете. — Нищо не се случи. Тя преля тънка струйка към пръстена. — Върни ме при хълмовете. — Колоните от червен мрамор продължаваха да я обкръжават. Стъпките от ботуши отекваха все по-силно, все по-близо.

— Не знаеш пътя назад — изрече хрипливо Силви и продължи почти шепнешком, усмихвайки се угоднически и насмешливо, като стара слугиня, която знае, че може да си позволи волност. — О, милейди, това е много опасно място да дойде човек, ако не знае пътя назад. Хайде, нека бедната стара Силви да ви изведе. Бедната стара Силви ще ви натика здрава и читава в леглото, милейди. — Тя обгърна с двете си костеливи ръце Егвийн и я забута по-надалече от меча. Не че Егвийн имаше нужда да я подканят. Ботушите бяха спрели да крачат. Той — който и да беше — сигурно беше зяпнал Каландор.

— Ти само ми покажи пътя — прошепна Егвийн. — Или ми го кажи. Няма нужда да ме буташ. — Пръстите на старицата се бяха сгърчили около каменния пръстен. — Не го докосвай, Силви!

— Марш в леглото!

Болката взриви всичко.

С пронизващ писък Егвийн седна в тъмнината. Лицето й бе плувнало в пот. Нямаше представа къде е, нито я интересуваше.

— О, Светлина! — простена тя. — Колко боли! О, Светлина, много боли! — Опипа се, сигурна, че кожата й е насечена или подута от бой, за да я пари така, но не намери никакъв белег.

— Ние сме тук — изплува гласът на Нинив от мрака. — Тук сме, Егвийн.

Егвийн се хвърли към гласа и обгърна с ръце врата на Нинив с искрено облекчение.

— О, Светлина, върнах се! Майчице Светлина, върнах се!

— Елейн — промълви Нинив.

След няколко мига една от свещите вече хвърляше бледа светлинка. Елейн се спря със свещта в ръка и кремъка и парчето стомана в другата. После се усмихна и всички свещи в стаята отведнъж пламнаха. Тя отиде до умивалника и намери една влажна кърпа, за да изтрие лицето на Егвийн.

— Страшно ли беше? — попита тя загрижено. — Ти дори не помръдна. Не бълнуваше. Не знаехме дали да те събудим, или не.

Егвийн припряно смъкна връвта и каменния пръстен от врата си и ги запокити през стаята.

— Другия път — изпъшка тя — решаваме за колко време и ме събуждате веднага. Събуждате ме дори да се наложи да напъхате главата ми в леген с вода!

И чак сега се усети, че е решила да има и друг път. „Би ли си напъхала главата в устата на мечка само за да покажеш, че не те е страх? Би ли го направила два пъти само защото първия път не си загинала?“

Но имаше нещо много по-важно от това да доказва, че не се бои. Боеше се, и го знаеше добре. Но докато Черната Аджа притежаваше тер-ангреалите, проучвани от Корианин Недеал, щеше да се налага да се връща. Сега беше сигурна, че отговорът на въпроса за какво им са нужни, се крие в Тел-айеран-риод. Ако можеше да намери отговори за Черната Аджа там — а може би и други отговори също така, стига и половината от онова, което й бяха разказали за Сънуването, да беше вярно — трябваше да се връща.

— Но не и тази нощ — промълви тя. — Засега стига.

— Какво стана? — попита Нинив. — Кажи какво… сънува?

Егвийн се облегна на леглото и им заразказва. Единственото, което пропусна, бе как Перин говореше на вълка. Пропусна и самия вълк. Чувстваше се малко гузна, че пази тайни от Елейн и Нинив, но това бяха тайни на Перин, не бяха нейни. Останалото им предаде дума по дума, като описа всичко. Когато свърши, усети празнота.

— Освен че е бил уморен — каза Елейн — изглеждаше ли нещо пострадал? Егвийн, не мога да повярвам, че би посегнал да те нарани. Просто не мога да го повярвам.

— Ранд — рече сухо Нинив — ще трябва още доста време да се грижи сам за себе си. — Елейн се изчерви; изглеждаше много хубава, когато го правеше. Егвийн осъзна, че Елейн изглежда много хубава винаги — дори когато плаче или чисти съдове в кухните. — Каландор — продължи Нинив. — Сърцето на Камъка. Това беше отбелязано на плана. Мисля, че вече знаем къде е Черната Аджа.

Елейн възвърна спокойствието си.

— Това не отменя възможността да е клопка — заяви тя. — Ако не е отвличане, е клопка.

Нинив се усмихна мрачно.

— Най-добрият начин да хванеш този, който е поставил капан, е да го щракнеш и да го изчакаш да дойде.

— Искаш да кажеш да отидем в Тийр? — попита Егвийн.

Нинив кимна.

— Амирлин, както изглежда, ни е пуснала юздите. Забравихте ли, че решаваме сами? Най-малкото знаем, че Черната Аджа е в Тийр, и знаем също така как да ги потърсим там. Докато единственото, което можем да правим тук, е да седим и да затъваме в собствените си подозрения към кого ли не, и да се чудим непрекъснато дали навън не дебне някой Сив. Предпочитам да съм хрътка, а не заек.

— Трябва да напиша на мама — каза Елейн и като видя как я погледнаха двете й приятелки, започна да се оправдава: — Веднъж вече изчезнах, без да знае къде съм. Ако го направя пак… Не познавате нрава на майка. Тя е в състояние да изпрати Гарет Брин с цялата войска срещу Тар Валон или след нас.

— Можеш да останеш тук — каза Егвийн.

— Не. Няма да ви оставя да тръгнете самички. А и няма да остана тук и да се чудя непрекъснато дали обучаващата ме сестра не е Мраколюбка и дали няма да ме спипа някой Сив. — Тя се изсмя. — Нито пък ще остана да работя в кухните, докато вие търсите приключения навън. Просто ще трябва да съобщя на майка ми, че съм извън Кулата по заповед на Амирлин, за да не се разгневи, ако чуе разни слухове. Не е необходимо да й казвам къде отиваме, нито защо.

— Я по-добре се откажи — каза Нинив. — Тя най-вероятно ще тръгне след теб, ако разбере за Черната Аджа. Впрочем, не знаеш през колко ръце ще мине писмото ти, преди да стигне до нея, нито колко очи ще го прочетат. Най-добре е да не казваш нищо, което не искаш някой да разбере.

— Там е работата — въздъхна Елейн. — Амирлин не знае, че съм една от вас. Трябва да измисля начин да го изпратя, без тя да може да го види.

— Ще трябва да помисля за това. — Веждите на Нинив се свъсиха. — Може би като тръгнем на път. Можеш да го оставиш в Арингил, надолу по реката, ако успеем да намерим някой, който отива в Кемлин. Може би ще убедим някой, като му покажем един от онези документи, дето ни ги даде Амирлин. И да се надяваме, че ще действат и на капитаните на кораби, освен ако някоя от вас не разполага с повече пари от мен.

Елейн съжалително поклати глава, а Егвийн дори не си направи труда да отвори уста. Всичките пари, които бяха имали, бяха похарчени по пътя от Томанска глава.

— Кога тръгваме? — попита тя. — Тази нощ ли?

Нинив се замисли, после поклати глава.

— Ти трябва да поспиш след… — Тя махна към каменния пръстен на пода. — Ще дадем на Амирлин още една възможност да ни потърси. Като свършим със закуската, двете си опаковайте каквото можете да носите, но гледайте да е леко. Помнете, трябва да напуснем Кулата, без никой да забележи. Ако Амирлин не ни потърси до обяд, смятам да сме се качили на някой търговски кораб и да размахам това листче под носа на някой капитан. Това как ви се струва?

— Звучи чудесно — отвърна решително Елейн, а Егвийн каза:

— Тази нощ или утре, колкото по-скоро, толкова по-добре. — Съжали, че не беше толкова категорична като Елейн.

— Тогава най-добре да поспим.

— Нинив — рече плахо Егвийн. — Аз… не искам да оставам сама тази нощ. — Заболя я от това признание.

— Аз също — каза Елейн. — Непрекъснато си мисля за тия Бездушни. Не знам защо, но те ме плашат повече от Черната Аджа.

— Разбирам — промълви бавно Нинив. — Всъщност и на мен не ми се ще да оставам сама. — Тя измери с око леглото, на което лежеше Егвийн. — Струва ми се достатъчно за трите, ако всяка си посвие лактите.

По-късно, докато се въртяха и всяка се мъчеше да се убеди, че не е чак толкова тясно, Нинив изведнъж се разсмя.

— Какво има? — попита я Егвийн. — Не знаех, че имаш гъдел.

— Просто се сетих за един, който с най-голяма радост ще занесе писмото на Елейн. И с огромна радост би напуснал Тар Валон също така. Всъщност направо бих се обзаложила.