Прероденият дракон

Глава 29 Капан за щракане

Песът, който трябваше да върти колелото на шиша, се беше проснал и дремеше. Нинив го изгледа гневно, изтри потта от челото си и отново приведе гръб да се заеме с работата, която уж трябваше да върши той. „Защо не си въртиш проклетото колело, ами аз трябва да го въртя? Айез Седай! Огън да ги гори!“ Езикът, с който си служеше, беше показателен за объркването, което я бе обзело, както и фактът, че дори не го забелязваше. Беше сигурна, че шареният пес й се хили.

Елейн разбъркваше мазнината в големия тиган под печащите се мръвки с дървена лъжица с дълга дръжка, докато Егвийн отупваше месата с маша. В кухнята цареше обичайната предобедна шетня. Дори новачките така бяха навикнали с присъствието на Посветените, че почти не ги забелязваха. Не че готвачките позволяваха на новачките да се мотаят несръчно. Работата изгражда характера, така твърдяха Айез Седай, и готвачките се грижеха новачките да си изградят силен характер. Както и трите Посветени.

Лейрас, Наставницата на кухните — всъщност тя беше главната готвачка и нямаше титла, но всички я наричаха така — дойде при тях, за да нагледа печеното. И жените, които се потяха над мръвките. Беше дебела, с няколко пласта брадичка и бяла престилка без ни едно петънце по нея, от която можеше да се скроят рокли за три новачки. Носеше си голямата дървена лъжица с дълга дръжка като жезъл. Тази лъжица не беше предназначена за бъркане. Служеше й да дава указания на подчинените си и да пердаши с нея тези, които не си изграждаха характера достатъчно бързо — поне според нейните разбирания. Тя огледа печеното, изсумтя неодобрително и се обърна да изгледа намръщено трите Посветени.

Нинив посрещна сърдития й поглед не по-малко навъсено и продължи да върти шиша. Масивното лице на Лейрас не промени изражението си. Нинив се беше опитвала да й се усмихне, но и това не го променяше. А да спре работата и да се опита да я заговори човешки беше истинско бедствие. Като че ли не й стигаха заплахите и униженията, които търпеше от Айез Седай, та трябваше и с това да се примири — но трябваше, колкото и да я мъчеше и пареше отвътре, щом искаше да се научи как да използва способностите си. Не че много й харесваше това, което можеше да прави — едно беше да разбере, че Айез Седай не са Мраколюбци затова, че преливат Силата, но съвсем друго да знае, че тя самата може да прелива — и въпреки това трябваше да се научи, щом искаше да се разправи с Моарейн. Омразата към Моарейн заради това, което беше причинила на Егвийн и другите от Емондово поле, затова, че беше съсипала живота им, играейки си с тях за целите на Айез Седай, беше може би единственото, което й даваше сили да продължи. Но да се отнася с нея тази Лейрас като с някаква мързелива и тъпа хлапачка, да я принуждават да превива гръб и да се кланя на тази никаквица, която можеше да постави на място само с две-три думички у дома — това я караше да скърца със зъби почти толкова ясно, колкото когато се сетеше за Моарейн. „Може би ако просто престана да я гледам… Не! На пепел да стана, ако сведа очи пред тази… тази… крава!“

Лейрас изсумтя още по-силно и се отдалечи. Заклатушка се насам-натам по току-що измитите сиви плочки.

Все още наведена с лъжицата над тигана, Елейн изръмжа зад гърба й:

— Ако тази жена ме удари още веднъж, ще кажа на Гарет Брин да я арестува и…

— Шшт! — изшътка Егвийн. Тя пък не преставаше да обръща месата и дори не погледна към Елейн. — Тихо, че тази има уши като…

Лейрас се обърна рязко, сякаш наистина беше чула, намръщи се и понечи да отвори уста. Но преди да се чуе и звук, в кухнята като вихрушка нахлу Амирлинския трон. Дори шарфът на раменете и сякаш се беше наежил. Поне веднъж Леане не я придружаваше.

„Най-после — помисли си мрачно Нинив. — И не преждевременно, впрочем.“

Но Амирлин не погледна към нея. Амирлин не каза и дума на никого. Прокара длан по повърхността на една от изтритите до блясък маси, погледна пръстите си и направи гримаса, сякаш се бяха нацапали. Лейрас изведнъж се озова до нея, цялата в усмивки, но равнодушният поглед на Амирлин я накара да ги преглътне мълчаливо.

Амирлин закрачи из кухнята. Мина покрай жените, които месеха овесени пити, после покрай жените, които белеха зеленчук. Надникна презрително в казаните със супи, после изгледа критично жените, които се грижеха за тях; въпросните жени изведнъж съсредоточиха цялото си внимание в повърхността на врящата супа. Навъсеният й поглед накара момичетата, понесли чинии и купи към столовата, да заприпкат пъргаво. Присвитите й очи накараха всички новачки да се разшетат като мишлета, видели котка. Докато стигне до средата на кухнята, всяка жена заработи два пъти по-бързо, отколкото допреди малко. Докато завърши обиколката си, Лейрас остана единствената жена, която се осмеляваше да хвърли крадешком поглед към нея.

Амирлин спря пред шиша за печене с ръце на хълбоците и погледна Лейрас. Само я гледаше, безизразно, присвила хладните си сини очи.

Едрата жена преглътна — тлъстините на гушата й се разтресоха — и заоправя несъществуващите гънки по престилката си. Амирлин я гледаше, без да мига. Лейрас сведе очи и запристъпва неловко от крак на крак.

— Ако майката ме извини — промълви тя с тънък гласец, направи тромав опит за поклон, след което се фръцна и дотам се забрави, че се озова при жените до един от казаните със супа и започна усърдно да я бърка със собствената си лъжица.

Нинив се усмихна, свела глава, за да го прикрие. Егвийн и Елейн също продължиха работата си, но и те поглеждаха крадешком към Амирлин, застанала с гръб към тях, няма и на две крачки разстояние.

От мястото си Амирлин обхвана с поглед цялата кухня.

— Щом се плашат толкова лесно — промърмори тя, — изглежда, наистина не са наказвани сериозно от дълго време.

„Лесно се плашат, как не — помисли си Нинив. — Жалки подобия на жени. Та тя само ги погледна!“ Амирлин извърна глава през рамо и улови погледа й. Нинив изведнъж забеляза, че върти дръжката на шиша два пъти по-бързо отпреди, но си каза, че само се прави на уплашена, като всички останали.

Амирлин се взря в Елейн и изведнъж викна така, че медните тенджери и тигани, окачени по стените, се раздрънчаха.

— Няма да търпя такива думи от устата на една млада жена, Елейн от Двора Траканд! Върви да си измиеш устата със сапун!

Всички в кухнята подскочиха.

Елейн изглеждаше смутена, а на лицето на Егвийн се изписа възмущение.

Нинив панически поклати глава. „Не, момиче! Дръж си езика зад зъбите! Не разбираш ли какво прави?“

Но Егвийн отвори уста и изрече почтително, макар и с решимост:

— Майко, но тя не…

— Млък! — Ревът на Амирлин предизвика нови подскачания. — Лейрас! Не би ли могла да измислиш нещо да научиш две момиченца да говорят тогава, когато трябва, и това, което трябва. Наставнице на кухните? Ще бъдеш ли така добра?

Лейрас се заклати по-бързо, отколкото Нинив я беше виждала да се движи някога, понесе се към Елейн и Егвийн и ги хвана за ушите, като през цялото време повтаряше:

— Да, майко, тутакси, майко, както заповядате, майко.

И бързо изведе двете девойки от кухнята, сякаш искаше час по-скоро да се махне от очите на Амирлин.

Амирлин пристъпи толкова близо до Нинив, че можеше да я пипне. Продължаваше да оглежда кухнята. Една млада готвачка, понесла супник, се обърна и щом срещна погледа й, изписка и се затича пъргаво към вратата.

— Не исках и Егвийн да загази. — Амирлин размърда устните си почти беззвучно. Отстрани изглеждаше че мърмори на себе си, и едва ли някоя в кухнята би искала да чуе какво си мърмори. Нинив едва успя да долови думите й. — Но може би това ще я научи да мисли преди да говори.

Нинив въртеше шиша и държеше главата си сведена, стараейки се да изглежда, все едно че и тя си мърмори под нос.

— Мислех, че ще ни държите под око, майко. За да можем да докладваме какво сме намерили.

— Ако почна да ви наглеждам всеки ден, дъще, някой може да заподозре. — Амирлин продължаваше да оглежда кухнята. Повечето жени избягваха да поглеждат към нея от страх да не си навлекат гнева й. — Канех се да ви привикам в кабинета си след обяда. Да ви нахокам, че още не сте си избрали заниманията, както ми намекна Леане. Но се появиха нови събития, които не могат да чакат. Шериам намери друг Сив. Жена. Мъртва като риба, хваната преди седмица, и без никаква рана по нея. Оставили са я, все едно че си е легнала да отдъхне, върху леглото на самата Шериам. Никак не е приятно, нали?

Нинив за миг спря да върти шиша, после се опомни, продължи работата си и прошепна:

— Шериам е имала възможност да види списъците, които Верин даде на Егвийн. Както и Елайда. Никого не обвинявам, но са могли. А Егвийн каза, че и Аланна… се е държала странно.

— Така ли ти каза? Аланна е арафелка. В Арафел имат странни представи за чест и дълг. — Тя сви рамене пренебрежително, но добави: — Предполагам, че все пак ще трябва да й хвърлям по едно око. Научихте ли нещо полезно, дете?

— Нещичко — отвърна мрачно Нинив. „А на Шериам няма ли да хвърляш око? Може би тя не просто е намерила онази Сива. Впрочем, би могла и Елайда да понаглеждаш, ако става въпрос. Значи Аланна наистина е…“ — Не разбирам защо се доверявате на Елз Гринуел, но вашето съобщение се оказа полезно.

С къси и набързо прошепнати фрази Нинив й разказа какво бяха намерили в склада под библиотеката, стараейки се да изглежда така, че все едно са били само двете с Егвийн, и добави заключенията, до които бяха стигнали във връзка с находките. Не спомена за съня на Егвийн — или каквото там беше; Егвийн настояваше, че е било истинско — от Тел-айеран-риод. Нито пък спомена за тер-ангреала, който Верин беше дала на Егвийн. Не можеше да се насили да се довери напълно на жената, носеща шарфа със седемте цвята — както и на всяка жена, носеща шала, впрочем — и освен това й се струваше добре да запази някои неща в резерва.

Когато свърши, Амирлин остана безмълвна толкова дълго, че Нинив започна да си мисли, че не я е чула. Тъкмо се накани да й повтори всичко, малко по-високо, когато Амирлин най-сетне заговори, отново отваряйки устните си едва-едва.

— Не съм изпращала никакво съобщение, дъще. Вещите, които Лиандрин и другите оставиха, бяха претърсени грижливо и изгорени, след като не се намери нищо. Никоя не би използвала вещи, оставени от Черна Аджа. Колкото до Елз Гринуел… спомням си това момиче. Можеше да се учи, ако беше пожелала, но единственото, което я занимаваше тук, беше да се подхилква на мъжете на тренировъчната площадка на Стражниците. Елз Гринуел беше качена на един търговски кораб и отпратена при майка й преди десет дни.

Нинив се опита да преглътне буцата, която изведнъж затисна гърлото й. Думите на Амирлин й напомниха за побойници, подиграващи се с по-малките дечица. Побойниците винаги се отнасяха към по-малките хлапета с пълно пренебрежение, винаги бяха така сигурни, че дечицата са глупави и няма да разберат какво става, че почти не се стараеха да прикриват уловките си. Това, че Черната Аджа се бе отнесла към нея с такова пренебрежение, накара кръвта й да закипи. Това, че са могли да им устроят тази клопка, вледени стомаха й. „Светлина небесна, ако Елз е била отпратена… О, Светлина, всяка, с която говоря, би могла да е Лиандрин или някоя от останалите. О, Светлина!“

Шишът беше спрял да се върти. Тя припряно подхвана дръжката и отново го завъртя. За щастие, никой не беше забелязал. Всички наоколо продължаваха старателно да отбягват погледа на Амирлин.

— И какво смятате да правите във връзка с този… толкова явен капан? — попита тихо Амирлин, продължавайки да оглежда кухнята. — И в него ли смятате да се напъхате?

Лицето на Нинив се изчерви.

— Знам, че това е капан, майко. И най-добрият начин да хванеш този, който е поставил капан, е да го щракнеш и да изчакаш той да дойде. — Този път го изрече по-плахо, отколкото пред Егвийн и Елейн, след онова, което Амирлин й съобщи, но продължаваше да го мисли.

— Може и така да е, чедо. Може би това е начинът да бъдат намерени. Стига да не се върнат и да не ви заварят здраво оплетени в мрежата им. — Тя въздъхна угрижено. — Ще оставя злато в стаята ти за пътуването. И ще пусна клюка, че съм ви пратила в някоя ферма да копаете зеле. Елейн ще дойде с вас, нали?

Нинив така се сепна, че погледна рязко Амирлин, след което бързо сведе очи към ръцете си. Кокалчетата на пръстите й побеляха от стискането на дръжката на шиша.

— Ти, стара коварна… Защо бяха нужни тези преструвки, щом си знаела? Хитрите ти заговори ни заплетоха почти колкото тези на Черната Аджа. Защо? — Лицето на Амирлин се изопна и тя довърши с по-почтителни думи, но със същия тон: — Ако мога да ви попитам, майко.

Амирлин изсумтя.

— Връщането на Мургейз в правия път, независимо дали иска да върви по него, или не, ще е достатъчно трудно дори и да не разбере, че съм изпратила щерка й в открито море в пробита лодка. Така поне ще мога да заявя, че не е моя работа. За Елейн сигурно ще е малко тежичко, когато накрая й се наложи да се изправи пред майка си, но така разполагам с три хрътки, не с две. Казах ти, че бих предпочела да имам сто, ако можех. — Тя намести шарфа на раменете си. — Това продължи много дълго. Ако стоя толкова близо до теб, може да се забележи. Имаш ли да ми казваш нещо друго? Или да ме питаш? Направи го бързо, дъще.

— Какво е Каландор, майко? — попита Нинив.

Този път беше ред на Амирлин да се забрави и тя почти се извърна към Нинив, но се сепна и отново обърна гръб.

— Не може да им се позволи да го вземат. — Шепотът й беше едва доловим. — Не е възможно да го вземат, но… — Пое си дълбоко дъх и заизрича думите достатъчно отчетливо, за да ги схване Нинив. — Не повече от дузина жени в Кулата знаят какво е Каландор, и може би още толкова навън. Върховните лордове на Тийр знаят, но никога не говорят за това, освен на поредния Лорд на земята, когато го издигат в своя кръг. Мечът недосегаем е ша-ангреал, дъще. Само два по-мощни от него са били създавани някога, и слава на Светлината, никога не са били използвани. С Каландор в ръцете си, дете, можеш да сринеш цял град само с един удар. Ако умрете, запазвайки го да не попадне в ръцете на Черната Аджа — ти, Егвийн и Елейн, и трите — ще сте направили огромна услуга на света, при това на твърде ниска цена.

— Как биха могли да го вземат? — попита Нинив. — Мислех, че само Преродения Дракон може да докосне Каландор.

Амирлин я изгледа накриво с толкова рязък поглед, че можеше да среже с него печените мръвки на шиша.

— Може и нещо друго да целят. Тук откраднаха тер-ангреали. Камъкът на Тийр пази почти толкова тер-ангреали, колкото и Кулата.

— Мислех, че Върховните лордове мразят всичко, което е свързано с Единствената сила — прошепна невярваща Нинив.

— О, мразят, и още как, дете мое. Не само че мразят, но и се боят. Когато намерят тайренско момиче, можещо да прелива, натоварват я на някой кораб за Тар Валон още на същия ден, без да я оставят дори сбогом да си каже с близките. — Мърморещият глас на Амирлин беше изпълнен с горчиви спомени. — Въпреки това пазят едни от най-ценните средоточия на Силата, които светът е виждал, в драгоценния си Камък. Убедена съм, че тъкмо заради това са събрали толкова много тер-ангреали — и всъщност какво ли още не, свързано със Силата — през годините, като че ли по този начин могат да смалят значимостта на това, от което не могат да се отърват, нещото, което им напомня за собствената им орис всеки път, щом влязат в Сърцето на камъка. Крепостта им, която е прекършвала мощта на сто армии, ще падне — това е едно от знаменията за Прераждането на Дракона. Не единственото знамение — само едно от тях. Колко ли гризе това горделивите им сърца? Тяхното поражение дори няма да бъде единственият велик знак за световната промяна. Те дори не са в състояние да го пренебрегнат, отстранявайки го от Сърцето. Тъкмо там Лордовете на земята биват издигани в ранг на Върховни лордове и там са длъжни да изпълняват така наречения „Ритуал на пазенето“ четири пъти в годината, като твърдят, че пазят целия свят от Дракона, пазейки Каландор. Сигурно това гризе душите им като стомах, пълен с живи сребрушки, и така им се пада. — Тя тръсна глава, усетила се, че е изговорила повече, отколкото е смятала. — Това ли е всичко, чедо?

— Да, майко — отвърна Нинив. „О, майчице Светлина! Изглежда, всеки път се стига отново до Ранд, нали? Всичко непрекъснато се свежда до това Прераждане на Дракона.“ Все още й струваше голямо усилие да мисли за него по този начин. — Това е всичко.

Амирлин отново оправи шарфа си и изгледа намръщено трескавата шетня, царяща из кухнята.

— Ще трябва да похваля Лейрас. Скарах се, защото трябваше да говоря с теб бързо, но иначе Лейрас е добра жена и добре ръководи кухните и килерите.

— Лейрас е една буца мас и прекалява с тази нейна лъжица — изсумтя Нинив. Мислеше, че го е измърморила нечуто, но чу как Амирлин се изкиска насмешливо.

— Ти си била страхотна съдница на характери, дете. Сигурно си се справяла много добре като селска Премъдра. Тъкмо Лейрас е отишла при Шериам и е настояла да разбере докога на вас трите ще ви се дава най-тежката и мръсна работа, без мъничко да ви се облекчи положението. Казала, че не желае да участва в съсипването на здравето и духа на никоя жена, независимо какво съм наредила аз. Страшна съдница си била, няма що.

Тъкмо в този момент Лейрас се появи на входа, боейки се да влезе в собствените си владения. Амирлин тръгна да я посрещне с дружелюбна усмивка, заместила навъсения поглед.

— Струва ми се, че тук всичко върви много добре, Лейрас. — Думите на Амирлин се чуха достатъчно ясно в цялото помещение. — Не забелязах никакви нередности, всичко е така, както трябва да бъде. Трябва да те поощрим. Смятам да обявим званието Наставничка на кухните за официална титла.

Обезпокоеното лице на дебелата жена грейна от задоволство. Докато Амирлин излизаше, Лейрас беше цялата разцъфнала от усмивки, но веднага щом вратата се затвори, тя отново се навъси към работничките си и смълчаната кухня забръмча от суетливо шетане. Мрачният поглед на Лейрас се спря върху Нинив.

Нинив отново завъртя шиша, мъчейки се да отвърне на дебеланата с усмивка.

Лейрас се навъси още повече и започна да чука нервно с лъжицата по бедрото си, забравила, че наскоро я е използвала за друга цел. Чисто бялата й престилка се наклепа.

„Ще й се усмихвам, та ако ще да ме убие“ — помисли си Нинив, макар че й се наложи да стисне зъби, за да го постигне.

Егвийн и Елейн се появиха със сгърчени лица, триейки уста с ръкави. Лейрас само ги погледна и те хукнаха да се заловят с работата си.

— Сапунът е много гаден — изхлипа Елейн.

Егвийн трепна и разля лъжицата с мазнината, с която поливаше мръвките.

— Нинив, ако ми кажеш, че Амирлин е заповядала да останем тук, ще писна. Ще избягам като едното нищо.

— Напускаме след като свършим с миенето — каза Нинив. — Взимаме си вещите от стаите и тръгваме веднага.

Съжали, че не можеше да сподели нетърпението, проблеснало в очите им. „Светлината дано ни помогне да не влезем в капан, от който не ще се измъкнем. Дано ни помогне.“