Прероденият дракон

Глава 15 Сивият

Егвийн и Нинив излязоха от кабинета на Амирлин и тръгнаха по пустите коридори. Рядко се мяркаше по някоя слугиня по меки пантофи, забързана да си свърши работата. Видеше ли някоя от тях, Егвийн изпитваше благодарност. Въпреки всички стенни пана и каменни гравюри коридорите изведнъж й заприличаха на пещери. Опасни пещери.

Нинив крачеше напред, изпълнена с решимост, и отново подръпваше нервно плитката си. Егвийн се забърза да не изостане.

— Ако Черната Аджа все още е тук, Нинив, и ако те само заподозрат какво правим… Надявам се, че не го мислеше сериозно, като каза, че ще действаме все едно, че сме обвързани с Трите клетви. Не смятам да ги оставя да ме убият, ако мога да ги спра с преливане.

— Ако някои от тях все още са останали тук, Егвийн, ще разберат какво правим още щом ни видят. — Независимо от думите си, Нинив изглеждаше погълната от друга мисъл. — Или най-малкото ще ни сметнат за заплаха, а това е същото.

— Но как могат да разберат, че сме заплаха? Никой не може да бъде заплашен от този, с когото може да се разпорежда. Никой не може да бъде заплашен от една, която чисти гърнетата и върти шишовете три пъти на ден. Точно за това Амирлин ни праща да работим в кухните. Поне част от причината.

— Може би Амирлин не го е замислила добре — отвърна разсеяно Нинив. — А може и да е, но да е замислила за нас нещо различно от това, което твърди. Помисли, Егвийн. Лиандрин нямаше да се опита да ни отстрани от пътя си, освен ако не мислеше, че сме някаква заплаха за нея. Не мога да си въобразя как или с какво, но и не виждам как това би могло да се промени. Ако тук все още има от Черната Аджа, те ще гледат на нас по същия начин, независимо дали подозират какво вършим, или не.

Егвийн преглътна.

— Не бях си помисляла за това. О, Светлина, бих искала да съм невидима. Нинив, ако те все още ни преследват, бих рискували да ме усмирят, преди някоя Мраколюбка да ме убие, че току-виж и нещо по-лошо. И не мога да повярвам, че ти си готова да те хванат, каквото и да каза пред Амирлин.

— Каквото казах, го мислех. — За миг Нинив сякаш се измъкна от размисъла си. — Нито дума не излъгах, Егвийн. — Нинив продължи тихо, така че новачката едва можеше да я чуе. — Има и други начини да се защитим. Ако нямаше, Айез Седай щяха да загиват още щом напуснат Кулата. Ние просто трябва да разберем тези начини и да ги използваме.

— Аз вече знам няколко такива начина, както и ти.

— Те са опасни. — Егвийн отвори уста да възрази, че са опасни преди всичко за онзи, който посегне да я нападне, но Нинив заора още по-дълбоко: — Можеш да привикнеш твърде много към тях. Когато дадох воля на целия си гняв към онези Бели плащове… Почувствах се прекалено добре. Това е много опасно. — Тя потръпна и отново ускори крачка и на Егвийн се наложи да подтичва, за да се изравни с нея.

— Говориш точно като Шериам. Никога не си приказвала така. Досега си отхвърляла всяко ограничение, което са ти налагали. Защо искаш да приемаш тези ограничения точно сега, когато може да ни се наложи да ги пренебрегнем, ако искаме да останем живи?

— Ами ако това доведе до изхвърлянето ни от Кулата? Усмирени или не, каква ще ни е ползата? — Гласът на Нинив се сниши, сякаш говореше на себе си. — Мога да се справя. Трябва, ако искам да остана тук достатъчно дълго, за да се изуча, и трябва да се уча, ако искам да… — Тя изведнъж се усети, че говори на глас. Изгледа остро Егвийн и гласът й стана рязък. — Остави ме да помисля. Моля те, замълчи малко и ме остави да помисля.

Егвийн стисна език зад зъбите си, но вътре в нея закипяха неизречени въпроси. Какви особени причини имаше Нинив, за да иска да научи повече от това, на което Бялата кула можеше да я научи? Какво точно искаше да направи? Защо го пазеше в тайна от нея? „Тайни. Откакто дойдохме в Кулата, се научихме да пазим твърде много тайни. Амирлин също пази тайни от нас. Светлина небесна, какво смята да прави тя с Мат?“

Нинив я придружи през целия път до квартирите на новачките, без да поглежда към отделенията за Посветените. Галериите все още бяха празни и те не срещнаха никого, докато се изкачваха по спиралните рампи.

Когато стигнаха до стаята ни Елейн. Нинив спря, почука и веднага отвори и надникна вътре. После остави бялата врата да се затръшне и закрачи към следващата стая, на Егвийн.

— Още я няма — каза тя. — Трябва да поговоря с вас двете.

Егвийн я хвана за рамото и рязко я дръпна да спре.

— Какво…

Нещо дръпна косата й и ужили ухото й. Пред лицето й изфуча черно петно и се удари в стената, и в следващия миг Нинив я беше свалила на пода на галерията, зад перилото.

Проснала се с широко отворени очи, Егвийн се втренчи в онова, което лежеше върху каменната плоча, там, където беше паднала. Стрела от арбалет. Четири тъмни кичура от косата й се бяха оплели в четирите тежки шипа, предназначени да пробиват броня. Тя посегна с разтреперана ръка и докосна мъничката драскотина на ухото си, от която капеше кръв. „Ако не бях спряла… Ако не бях…“ Острието щеше да прониже главата й и може би да убие и Нинив.

— Кръв и пепел! — ахна тя. — Кръв и проклета пепел!

— Дръж си езика — предупреди я Нинив, макар в сърцето си да бе напълно съгласна с нея. Лежеше по очи и надничаше през белите каменни балюстради, обърнати към отсрещната страна на галерията. Очите на Егвийн доловиха сиянието около нея. Беше прегърнала сайдар.

Егвийн също посегна да улови Единствената сила, но припряността и попречи. Припряността и образите, които продължиха да се натрапват сред празнотата, образи как главата й се пръска като изгнила диня от стрелата, продължаваща пътя си към Нинив. Тя си пое дълбоко дъх и се опита отново, и този път розата се понесе сред самотата, отвори се за Верния извор и Силата я изпълни.

Изтъркули се по корем и надникна през перилата до Нинив.

— Виждаш ли нещо? Виждаш ли го? С мълния ще го пронижа! — Усети как онова в нея набъбва, притиска я да го освободи. — Мъж е, нали? — Не можеше да си представи как един мъж ще влезе в отделенията на новачките, но не беше възможно и да си представи жена, понесла арбалет из Кулата.

— Не знам. — Тиха ярост изпълваше гласа на Нинив. Нейният гняв беше най-опасен, когато му придадеше кротост. — Стори ми се, че видях… Да! Ето там! — Егвийн усети как Силата запулсира в другата жена и в следващия миг Нинив бързо се изправи и изтупа роклята си, сякаш нямаше за какво друго да се тревожи.

Егвийн я зяпна.

— Какво? Какво направи? Нинив?

— „От Петте сили — заговори Нинив с менторски тон, примесен с лека подигравка — Въздухът, наричан понякога Вятър, се смята от мнозина за най-незначителната. Това далеч не е вярно.“ — Тя се изсмя късо. — Казах ти, че има други начини да се защитим. Използвах Въздух, за да го задържа във въздуха. Ако е „той“: не можах да го видя много ясно. Един номер, който веднъж Амирлин ми показа, макар да се съмнявам, че е очаквала да разбера как става. Е, ти цял ден ли ще лежиш тук?

Егвийн се изправи и се забърза след нея около галерията. Скоро на завоя пред тях наистина се появи някакъв мъж, облечен в прости кафяви панталони и палто. Стоеше с извърнато лице, като замръзнал на пръстите на единия си крак, а другият висеше сгънат във въздуха, сякаш беше хванат в бяг. Мъжът, изглежда, се чувстваше така, все едно че бе нагазил в гъсто желе, въпреки че около него нямаше нищо освен втвърден въздух. Сега Егвийн също си спомни за фокуса на Амирлин, но не мислеше, че може да го възпроизведе. На Нинив й трябваше само да види нещо веднъж, за да го повтори. Когато изобщо успееше да прелее, разбира се.

Те се приближиха и слисана, Егвийн начаса прекъсна връзката си със Силата. От гърдите на мъжа стърчеше дръжка на кама. Смърт бе изпълнила полуотворените му очи. Нинив освободи невидимата клопка, в която го бе уловила, и мъжът се срина върху каменния под.

Изглеждаше най-обикновен човек, със среден ръст и средно телосложение, с толкова обикновени черти, че Егвийн не смяташе, че би го забелязала дори в група от трима души. Само го огледа за миг, преди да осъзнае, че нещо липсва. Нямаше арбалет.

Тя се сепна и се огледа свирепо.

— Трябва да има и още един, Нинив. Някой му е взел арбалета. И някой го е намушкал. Може да е някъде наоколо, готов отново да стреля по нас.

— Успокой се — каза Нинив, но погледна напред и назад по галерията, подръпвайки нервно плитката си. — Просто се успокой и ще измислим как да… — Думите й се прекъснаха от шума на стъпки по рампата, водеща към техния етаж.

Сърцето на Егвийн заблъска. Очите й се приковаха в главата, показваща се по рампата, тя отчаяно понечи да докосне отново сайдар, но за това й трябваше спокойствие, а ударите на сърцето й разбиваха спокойствието.

Шериам Седай спря на площадката и се намръщи на това, което видя.

— Какво, в името на Светлината, е станало тук? — Забърза се, поне веднъж изоставила присъщото си хладнокръвие.

— Намерихме го тук — отвърна Нинив, когато Наставничката на новачките коленичи до трупа.

Шериам бързо постави ръка на гърдите на мъжа и я дръпна още по-бързо. После отново го докосна, задържайки Допира малко по-дълго.

— Мъртъв — измърмори тя. — Толкова мъртъв, колкото може да бъде, че и повече. — Изправи се, извади носна кърпа от ръкава си и изтри пръстите си. — Намерили сте го? Тук? Така?

Егвийн кимна, сигурна, че ако проговори, Шериам веднага ще долови лъжата в гласа й.

— Да — отвърна твърдо Нинив.

Шериам поклати глава.

— Мъж — при това мъртъв мъж! — в отделенията на новачките е достатъчно скандално само по себе си, но това!…

— Какво го прави по-особен? — попита Нинив. — И как може да бъде повече от мъртъв?

Шериам си пое дъх и ги изгледа изпитателно.

— Той е от Бездушните. Сив. — Тя отново изтри пръстите си и очите й се върнаха на лежащото тяло. Напълнени с грижа очи.

— Бездушните ли? — повтори Егвийн с трепет в гласа и в същото време Нинив възкликна: — Сив ли?

Шериам ги изгледа пронизително.

— Все още не сте учили за тях, но вие все едно в много отношения прекрачвате програми и правилници. А и след като сте намерили това… — Тя махна с ръка към трупа. — Бездушните, Сивите, се отказват от душите си, за да служат на Тъмния като убийци. След този договор те повече не са истински живи. Не и съвсем мъртви, но не и живи. Сред Сивите има и жени. Малко, разбира се. Дори сред Мраколюбците едва шепа жени са достатъчно глупави, че да направят такава жертва. Човек може да гледа през тях и да не ги забележи, преди да е станало твърде късно. Още докато е крачел, той вече си е бил все едно мъртъв. Само очите ми казват, че това, което лежи тук, изобщо някога е живяло. — Тя отново ги изгледа продължително. — Никой Сив не е посмявал да влезе в Тар Валон от времената на Тролокските войни.

— Какво ще направите? — попита я Егвийн. Веждите на Шериам се повдигнаха и тя побърза да добави: — Ако ми е позволено да попитам, Шериам Седай.

Айез Седай се поколеба.

— Предполагам, че ви е позволено, след като сте имали нещастието да го намерите. Амирлинския трон трябва да реши, но предполагам, че след всичко, което се случи, тя ще иска по този случай да се запази по възможност пълно мълчание. Нямаме нужда от повече слухове. За този случай няма да говорите с никого, освен с мен или с Амирлин, ако тя заговори първа.

— Да, Айез Седай — отвърна трескаво Егвийн. Тонът на Нинив беше малко по-хладен.

Шериам, изглежда, прие покорството им като нещо подразбиращо се. С нищо не показа, че ги е чула. Цялото й внимание вече бе насочено към мъртвия. Сивия. Бездушния.

— Няма как да се скрие фактът, че този човек е бил убит тук. — Сиянието на Единствената сила изведнъж я обкръжи и също така внезапно един удължен нисък купол покри тялото на пода, сивкав и толкова мътен, че трудно можеше да се види, че под него лежи тяло. — Но това ще попречи на всеки, който е разбрал естеството му, да го докосне. Трябва да се разпоредя да го махнат преди да са се върнали новачките.

Скосените й зелени очи ги изгледаха, сякаш току-що си беше спомнила за присъствието им.

— Вие двете, прибирайте се веднага. В твоята стая, струва ми се, Нинив. Като се има предвид онова, което вече ви очаква, ако се разчуе, че сте замесени и в това, макар и малко… Вървете.

Егвийн се поклони и дръпна Нинив за ръкава, но Нинив каза:

— Вие защо се появихте тук, Шериам Седай?

Шериам се сепна, но мигом се навъси. Стиснала ръце на бедрата, тя изгледа Нинив с цялата властност на длъжността си.

— Нима Наставничката на новачките трябва да има някакво извинение, за да дойде в отделенията на новачките, Посветена? — попита тя тихо. — Да не би Посветените напоследък да разпитват Айез Седай? Амирлин е решила да направи нещо от вас, но независимо дали ще го постигне, или не, смятам най-малкото да ви науча на обноски. А сега, вървете си, преди да съм ви завлякла в кабинета си за още наказания, освен онези, за които Амирлинския трон вече се е разпоредила.

На Егвийн внезапно й хрумна нещо.

— Простете ми, Шериам Седай — изрече тя бързо, — но трябва да прескоча да си взема наметалото. Студено ми е. — И се затича по галерията, преди Айез Седай да е успяла да й отвърне.

Ако Шериам намереше стрелата от арбалет пред вратата на стаята й, щяха да възникнат твърде много въпроси. Нямаше да могат повече да си дават вид, че само са намерили човека, че той няма никаква връзка с тях. Но когато стигна до стаята си, стрелата пред вратата беше изчезнала. Беше останало само откъртеното парче от камъка в стената.

Кожата на Егвийн настръхна. „Как е могъл някой да я вземе, без някоя от нас да го види… Друг Сив?“ Обгърна сайдар, без да се сети, и само сладкият прилив на Силата й подсказа какво е направила. Въпреки това следващото й действие беше едно от най-трудните в целия й живот — да отвори вратата и да влезе и влезе в стаята си. Вътре нямаше никого. Въпреки това тя дръпна рязко бялото си наметало от закачалката и побягна навън, и не освободи сайдар, докато не измина половината разстояние до другите две жени.

Нещо бе станало между двете, докато нея я нямаше. Нинив се стараеше да си придаде кротост, но изглеждаше все едно, че има киселини в стомаха. Шериам беше стиснала юмруци до бедрата си и пристъпваше раздразнено на място, а погледът, с който удостояваше Нинив, бе направо отровен.

— Простете, Шериам Седай — каза тя припряно и се поклони. — Това… намиране на труп… на Сив!… цялата се вледених. Може ли вече да си тръгнем?

Шериам кимна сдържано. Нинив едва и се поклони. Егвийн я сграбчи под мишница и я помъкна по галерията.

— Нови неприятности ли искаш да ни навлечеш? — скара й се тя, когато се озоваха две нива по-долу, достатъчно далеч, та Шериам да не може да ги подслуша. — Какво още й каза, та я предизвика толкова? Още въпроси си й задала, нали? Надявам се поне, че си разбрала нещо, което си е заслужавало да я ядосаш толкова.

— Тя не би казала нищо — промърмори Нинив. — Трябва да задаваме въпроси, ако искаме да свършим работа, Егвийн. Трябва да рискуваме малко, иначе нищо няма да разберем.

Егвийн въздъхна.

— Добре, но бъди малко по-предпазлива. — Нинив обаче нямаше вид на жена, която смята да си улесни живота или да избягва рискове. Егвийн отново въздъхна. — Стрелата от арбалета я нямаше, Нинив. Изглежда, някой друг Сив я е прибрал.

— Значи ти за това… Светлина! — изръмжа Нинив и рязко дръпна плитката си.

След известно време Егвийн попита:

— Какво беше това, дето тя направи, за да покрие… тялото? — Не искаше да мисли за него като за Сив: това само й напомняше, че наоколо има поне още един. В момента не й се искаше да мисли за нищо.

— Въздух — отвърна Нинив. — Използва Въздуха. Хубав фокус и ми се струва, че се досещам как можем да го използваме.

Използването на Единствената сила се делеше на Пет сили: Земя, Въздух, Огън, Вода и Дух. Различни Таланти предполагаха различни комбинации на Петте сили.

— Не разбирам някои от комбинациите на Петте сили. Да вземем Лечителството. Разбирам защо е нужен Дух, и може би Въздух, но защо и Вода?

Нинив се извърна.

— Какво ми дърдориш? Да не би да забрави каква ни е грижата сега? — Тя се огледа. Бяха стигнали отделенията на Посветените, куп галерии под квартирите на новачките, обкръжаващи градина, а не вътрешен двор. По тях не се мяркаше никой, освен рядко по някоя Посветена, забързана по едно от другите нива, но тя въпреки това сниши глас. — Да не би да забрави за Черната Аджа?

— Мъча се да го забравя — отвърна й яростно Егвийн. — За мъничко поне. Мъча се да забравя, че оставихме зад себе си мъртвец. Мъча се да забравя, че той едва не ме уби и че си има съдружник, който отново може да се опита да го направи. — Тя докосна ухото си. Капката кръв беше изсъхнала, но драскотината още я болеше. — Късмет имахме, че вече не сме мъртви и двете.

Лицето на Нинив се отпусна, но когато заговори, в тона й се долавяше нещо от някогашната Премъдра на Емондово поле, изричаща слова, предназначени само да бъдат от полза за този, който ги слуша.

— Запомни онзи труп, Егвийн. Запомни, че той се опита да те убие. Нас да убие. Не забравяй за Черната Аджа. Помни ги непрекъснато. Защото забравиш ли ги само веднъж, в следващия миг може вече да си мъртва.

— Знам — въздъхна Егвийн. — Но не съм длъжна и да ми харесва.

— Забеляза ли какво не спомена Шериам?

— Не. Какво?

— Тя изобщо не се зачуди кой може да го е намушкал. Хайде. Моята стая е ето там и ще можеш да опънеш малко крака, докато си поговорим.