Прероденият дракон

Глава 37 Пожарища в Кайриен

Егвийн отвърна с изящно кимване на изпълнения с почтителност поклон на моряка, който изтопурка с боси крака покрай нея, запътил се да придърпа някакво въже, леко изкривило едно от големите квадратни платна. На връщане той пак й се поклони и тя отново му кимна, после се загледа в гористия кайриенски бряг, покрай който минаваше „Синият жерав“.

Край тях се изниза селце, или по-скоро останките от доскорошно селце. Половината къщи представляваха обгорени развалини, от които самотно стърчаха комини. Вратите на другите къщи се люшкаха на вятъра и по разкаляната улица лежаха разхвърляни парчетии покъщнина, дрипи и изпочупени мебели. Жива твар не се виждаше из селото освен едно примиращо от глад куче, което не обърна внимание на минаващия кораб. Видеше ли такава гледка, Егвийн винаги усещаше гадене в стомаха, но този път се помъчи да съхрани безстрастната суровост, която смяташе, че се полага на една Айез Седай. Усилието не й помогна особено. Отвъд селото, на три-четири мили от брега, към небето се виеше гъст стълб пушек.

Това не беше първият стълб пушек, който бе видяла, откакто Еринин бе достигнала границата на Кайриен, нито опустошеното село беше единственото. Но този път поне не се виждаха мъртви тела. На капитан Елисор от време на време се налагаше да насочва кораба по-близо до брега на Кайриен, за да избегне плитчините — беше им обяснил, че в тази част на реката те са много — но колкото и близо да минаваха, тя не бе видяла жив човек.

Селцето и стълбът пушек останаха зад кораба, но напред започна да се показва друга колона от дим, по-настрана от реката. Тук лесът изтъняваше, ясен, бук и черен бъз отстъпваха място на върба и елша и на някои други, непознати й видове растителност.

Вятърът подхвана пелерината й, но тя я остави да се вее — изпитваше наслада от чистата хладина на въздуха, наслада от свободата да носи кафяво вместо бяло, макар този цвят да не бе любимият й. Все пак роклята и пелерината бяха от хубава вълна, с добра кройка и добре ушити.

Друг моряк притича край нея и се поклони в движение. Тя се закле да понаучи поне част от това, което вършеха — не обичаше да се чувства невежа. Пръстенът на Великата змия на дясната й ръка предизвикваше неспирни поклони, още повече че и капитанът, и почти целият екипаж бяха родом от Тар Валон.

Този спор с Нинив го беше спечелила, въпреки че Нинив беше сигурна, че единствено тя от трите е достатъчно възрастна, за да накара хората да повярват, че е Айез Седай. Но се оказа, че Нинив греши. Вярно, че отначало ги изгледаха стреснато, когато се качиха на борда на „Синия жерав“, и че веждите на капитан Елисор се бяха вдигнали почти до мястото, където трябваше да е косата му, ако имаше такава, но той веднага се бе разтопил в усмивки и поклони.

— Голяма чест, Айез Седай. Три Айез Седай да пътуват на моя кораб! Голяма чест наистина. Обещавам ви бързо пътуване, докъдето пожелаете. И никакви главоболия с кайриенските бандити. Аз от онази страна на реката вече не спирам. Освен ако вие не пожелаете, разбира се, Айез Седай. Всъщност андорските войници държат няколко градчета от кайриенска страна. Голяма чест, Айез Седай!

Веждите му отново се бяха опитали да стигнат несъществуващата коса, когато те помолиха само за една каюта за трите — дори Нинив не искаше да остане сама през нощта, ако това не се налагаше. Всяка от тях можела да получи отделна каюта, без допълнително заплащане, увери ги той — други пътници нямало, карал само стока и ако Айез Седай имали бърза работа надолу по реката, той нямало да чака нито час за някой друг пътник. Те отново му казаха, че искат една обща каюта.

Капитанът Чин Елисор беше изненадан и му личеше, че не разбира, но пък бе роден и отраснал в Тар Валон и не беше от тия, дето ще задават въпроси на Айез Седай, щом те са изказали ясно намеренията си. Макар две от тях да изглеждаха твърде млади… но какво пък, някои Айез Седай бяха млади.

Руините останаха зад тях. Колоната пушек се приближи, друга, по-далечна, загатна за себе си надолу по брега. Гората вече преливаше в затревени ниски хълмове, осеяни с групи дръвчета. Всичко цъфтеше и се разлистваше, но това бе в толкова рязък контраст с пепелищата и руините, че не носеше радост на окото.

Егвийн за миг съжали, че край нея няма някоя Айез Седай, която да разпита. Някоя, на която да се довери. Погали с пръсти кесийката си и напипа усукания каменен пръстен на тер-ангреала, прибран в нея.

Беше го изпробвала всяка нощ, с изключение на две, откакто напуснаха Тар Валон, но никога не бе подействал два пъти по един и същи начин. О, тя винаги попадаше в Тел-айеран-риод, но единственото, което може би беше от значение от всичко, което видя, бе отново Сърцето на камъка, и всеки път без Силви, която да й обясни нещо. Със сигурност нямаше нищо свързано с Черната Аджа.

Собствените й сънища, без помощта на тер-ангреала, бяха запълнени с образи, напомнящи на отражения от Невидимия свят. Ранд, държащ меч, сияещ като слънце, докато не престана да вижда дали е меч, а после престана да различава дали това изобщо е той. Ранд, застрашаван по десетки начини, нито един от които не изглеждаше ни най-малко реален. В един сън той стоеше върху някакво ложе от огромни камъни, черни и бели, и се мъчеше де отбегне чудовищни ръце, които го тласкаха и изглежда, се опитваха да го премажат. Това може би значеше нещо. Сигурно значеше, но освен факта, че е заплашен от някого или от някои — струваше й се, че това поне бе ясно — освен това тя просто нищо не разбираше. „Сега не бих могла да му помогна. Сега си имам свой дълг. Та аз дори не знам къде е, освен че сигурно е на петстотин левги оттук.“

Беше сънувала Перин с един вълк, и със сокол, и с ястреб — соколът и ястребът се биеха — как Перин тича нанякъде в смъртен бяг, как Перин е стъпил драговолно на ръба на бездънна пропаст и вика: „Трябва да свърши! Трябва да се науча да летя преди да стигна дъното.“ Имаше и сън с един айилец и й се стори, че трябва да има нещо общо с Перин, но не беше сигурна. И един сън за Мин — как прескача железен капан, но незнайно защо минава през него, без дори да го забележи. И за Мат имаше сънища. За Мат, около когото се въртят зарове — стори й се, че разбира откъде идва това — за Мат, как го преследва един несъществуващ човек — виж, това така и не можа да го разбере; имаше един, който го преследваше, или може би повече от един, а в същото време някак си нямаше никого — и за Мат, как язди отчаяно към нещо невидимо в далечината, до което трябва непременно да стигне, и пак за Мат, с една жена, която сякаш мяташе фойерверки около себе си. Илюминаторка, реши тя, но това не правеше съня по-смислен от всички други.

Толкова много сънища имаше, че беше започнала да се съмнява във всички. Може би имаше нещо общо с честата употреба на тер-ангреала, или просто защото го носеше със себе си. Може би най-после бе започнала да разбира какво значи да си Съновница. Сънища и сънища, панически, трескави. Мъже и жени, измъкващи се от клетка, а после си поставят корони на главите. Жена, която си играе с кукли, и друг един сън — конците на куклите отвеждаха до по-големи кукли, а техните конци до още по-големи кукли, и така все по-нагоре, докато последните конци не изчезнаха в някакви невъобразими висоти. Умиращи крале, плачещи кралици, яростни битки. Бели плащове, вилнеещи из Две реки. Дори сънува отново Сеанчан. И то неведнъж. Тези сънища ги бе залостила в тъмен ъгъл — не можеше да си позволи да мисли за тях. И майка си и баща си сънуваше, всяка нощ.

Беше сигурна какво означава поне това или поне смяташе, че е сигурна. „Означава, че съм хукнала да гоня Черната Аджа, а не знам какво значат сънищата ми нито как да накарам този глупав тер-ангреал да прави това, което трябва, и съм изплашена и… И ми е мъчно за дома.“ За миг си помисли колко хубаво би било сега майка й да я прати да си легне и да знае, че на заранта всичко ще се оправи и ще бъде по-добре. „Само че мама не може вече да ми реши проблемите, а татко не може да ми обещае, че ще прогони всички чудовища и да ме накара да му повярвам. Сега трябва да го направя сама.“

Как далечно й се струваше всичко това сега. Не че искаше да се върне това минало, но беше време така топло, и така далечно. Щеше да е чудесно само да ги зърне, да чуе гласовете им. „Когато понеса този пръстен на пръст, който ще си избера по право.“

Най-сетне се бе съгласила да остави Нинив и Елейн една по една да преспят с каменния пръстен — изненада я неохотата, с която се раздели с него — и когато се събудиха, те заговориха за неща, които със сигурност бяха от Тел-айеран-риод, но ни една от двете не бе видяла нещо повече от беглия образ на Сърцето на камъка, нищо, което можеше да е от полза.

Дебелият стълб пушек сега се издигаше право срещу борда на „Синия жерав“. Може би на пет-шест мили от реката, прецени тя. Другият беше като размазано петно на хоризонта. Можеше да мине и за облак, но тя беше сигурна, че не е. Малки горички изникваха нагъсто покрай речния бряг, а между тях тревата стигаше до самата вода.

Елейн излезе на палубата и дойде при нея до парапета. Вятърът развя и нейната черна пелерина. И тя се бе облякла в семпли вълнени дрехи. В този спор Нинив беше надвила. За облеклото им. Егвийн беше настоявала, че Айез Седай винаги са облечени най-добре, дори когато са на път — беше се сетила за коприните, които носеше в Тел-айеран-риод — но Нинив бе изтъкнала, че въпреки всичкото злато, което Амирлин бе оставила в дъното на гардероба й — а ставаше дума за добре натъпкана кесия, — те все пак нямат никаква представа за цените надолу по реката. От слугите разбраха, че Мат е бил прав за гражданската война в Кайриен и за това как тя се е отразила на цените. За изненада на Егвийн Елейн изтъкна, че Кафявите сестри носят по-често вълна, отколкото коприна. Елейн беше толкова нетърпелива да се отърве от кухните, помисли си тогава Егвийн, че бе готова да се облече и в дрипи.

„Чудно, как ли се оправя Мат? Не се и съмнявам, че се опитва да обере капитана на зарове, на какъвто и кораб да пътува.“

— Ужасно — промърмори Елейн. — Направо ужасно.

— Какво? — отвърна разсеяно Егвийн. „Дано не размахва наляво и надясно онази бележка, която му дадохме.“

Елейн я изгледа стреснато и се намръщи.

— Онова! — Посочи далечния пушек. — Как можеш да го подминеш?

— Подминавам го, защото не искам да мисля какво преживяват хората там, защото нищо не мога да направя и защото трябва да стигнем до Тийр. Защото онова, което търсим, е в Тийр. — Изненада се от собствената си твърдост. „Но аз наистина не мога да направя нищо. А Черната Аджа е в Тийр.“

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че трябва да намерят начин да проникнат в Сърцето на камъка. Може би никой друг освен Върховните лордове на Тийр нямаше достъп до него, но тя беше убедена, че ключът за капана на Черната Аджа и за тяхното проваляне лежи в Сърцето на камъка.

— Знам всичко това, Егвийн, но то не облекчава мъката ми за Кайриен.

— Слушала съм уроци за войните между Андор и Кайриен — отвърна Егвийн сухо. — Бенне Седай твърди, че вие и Кайриен сте воювали по-често от всички други две държави, ако не се смятат Тийр и Иллиан.

Щерката-наследница я изгледа накриво. Елейн така и не бе навикнала на отказа на Егвийн да признае, че самата тя е андорка. Нали линиите на картата показваха, че Две реки е част от Андор, а Елейн вярваше на картите.

— Водили сме войни с тях, Егвийн, но след щетите, които те са понесли след Айилската война, Андор им е продал почти толкова зърно, колкото Тийр. Сега обаче търговията е спряла. След като всяка кайриенска фамилия се бори с всички други за Слънчевия трон, кой ще купи зърно и кой ще се погрижи то да се разпредели сред хората? Ако битките са толкова ужасни, колкото това, което се вижда по брега… Е. Не можеш да храниш един народ двадесет години и да не изпитваш нищо, когато виждаш, че умират от глад.

— Сив — промълви Егвийн и Елейн подскочи и се озърна. Сиянието на сайдар я обгърна тутакси.

— Къде?

Егвийн огледа малко по-спокойно палубата, но само за да се увери, че никой не ги е подслушал. Капитан Елисор продължаваше да стърчи на кърмата до голия до кръста кормчия. Друг моряк беше подхванал поклоните, докато оглеждаше водите за някакъв знак за плитчини, още двама опъваха въжетата на платната. Всички други от екипажа се бяха прибрали под палубата. Единият от двамата пристъпи да провери стегите на гребната лодка, която лежеше преобърната върху палубата. Егвийн го изчака да се отдалечи и чак това заговори тихо:

— Глупачка! Аз, Елейн, не ти, не ме гледай толкова сърдито. — Продължи шепнешком: — Сив преследва Мат, Елейн. Това трябва да означава сънят, но така и не го разбрах. Аз наистина съм глупачка!

Сиянието около Елейн изчезна.

— Недей да се кориш толкова — отвърна тя също шепнешком. — Може и това да означава, но аз не го разбрах, нито пък Нинив. — Тя замълча и поклати глава; червено-златистите й къдрици се люшнаха. — Но не виждам смисъла, Егвийн. Защо един Сив трябва да преследва Мат? В писмото до майка ми няма нищо, което би могло да ни навреди.

— И аз не знам защо — отвърна Егвийн намръщено. — Но трябва да има някаква причина. Сигурна съм, че точно това означава онзи сън.

— Дори и да си права, Егвийн, нищо не можеш да направиш.

— Знам — отвърна Егвийн горчиво. Та тя дори не знаеше дали той е пред тях, или зад тях. Би трябвало да е пред тях. Мат сигурно бе тръгнал, без да се бави. — Тъй или иначе — измърмори тя на себе си, — полза никаква. Най-после разбрах какво означава един от сънищата ми, а полза никаква!

— Но ако си разбрала значението на един — каза Елейн, — може би ще разбереш и другите. Ако седнем и ги обсъдим, може би…

„Синият жерав“ внезапно се разтресе и отхвърли Елейн върху палубата и Егвийн върху нея. Когато Егвийн успя да се изправи, брегът беше престанал да се ниже назад. Корабът беше спрял с вдигнат нос и килната на една страна кърма. Платната плющяха шумно на вятъра.

Чин Елисор се изправи и се затича към носа.

— Ах, ти, сляп селски червей! — зарева той на мъжа, който стоеше там. — Мръсна козя фъшкия! За пръв път ли пътуваш по реката, че не можеш да познаеш как се люшка, водата над плитчина? — Сграбчи с две ръце вкопчилия се в перилото човек за раменете и го раздруса. — Ако си ми пробил корпуса, червата ти ще използвам за кълчища!

Всички моряци се разтичаха и се струпаха около капитана.

Нинив се появи на стълбата, водеща към пътническите каюти, оправяйки полите си. Дръпна рязко плитката си и огледа навъсено мъжете при носа, след това закрачи към Егвийн и Елейн.

— Заседнахме, нали? След всичките тези приказки, че познавал реката като собствената си жена. Бедната, едва ли е получила нещо повече от усмивка от него. — Тя отново дръпна дебелата си плитка и закрачи напред, избутвайки моряците от пътя си, за да се добере до капитана.

Нямаше смисъл да я придружават. „Той ще ни измъкне по-бързо, ако го оставим на мира.“ Нинив сигурно го поучаваше какво да направи. Елейн, изглежда, изпитваше същото, ако се съдеше по съжалителното клатене на главата й, докато гледаше как капитанът и целият екипаж насочват почтителното си внимание към Нинив.

След миг мъжете нещо се развълнуваха. За малко се мернаха ръцете на капитана, махащи в несъгласие над главите им, а после Нинив излезе с нервна походка от моряшката навалица — те й сториха път с ниски поклони, — а Елисор забърза след нея, бършейки широкото си лице с голяма червена носна кърпа.

— Има цели петнайсет мили до следващото село на андорска страна, Айез Седай, и поне пет-шест мили по реката от кайриенска страна! — говореше разтревожено капитанът. — Андорските войници се държат, вярно е, но не могат да опазят милите оттук дотам!

— Потънал кораб — каза Нинив на Егвийн и Елейн. — Работа на речни пирати, така смята капитанът. Иска да се опита да го изтегли назад с веслата, но изглежда, не е сигурен, че ще стане.

— Карахме много бързо, затова се ударихме, Айез Седай. Исках да ви осигуря бърза скорост. — Елисор затърка лицето си още по-усилено. Егвийн разбра, че се бои да не би Айез Седай да го обвинят, че го е направил нарочно. — Здраво сме се ударили. Но не мисля, че поемаме вода, Айез Седай. Няма причини за безпокойство. Все ще мине някой кораб. Два екипа весла ще ни измъкнат със сигурност. Няма нужда да слизате на брега, Айез Седай. Кълна ви се, в името на Светлината.

— Искаш да оставим кораба? — попита Егвийн. — Мислиш ли, че това е разумно?

— Разбира се, че е! — Нинив замълча и я изгледа намусено, после продължи с малко по-спокоен тон, но пак така напрегнато. — Капитанът твърди, че ще мине поне час, докато дойде друг кораб. С достатъчно весла, за да може да помогне. Или един ден. Или дори два. Не можем да си позволим да загубим два дни в чакане. Можем да отидем в онова село — как го нарекохте, капитане? Джурийн? — можем да отидем в Джурийн за по-малко от два часа. Ако капитан Елисор освободи кораба си толкова бързо, колкото се надява, можем да се качим пак. Той казва, че ще спре да види дали сме там. Ако обаче не успее да го измъкне, можем да вземем друг кораб от Джурийн. Капитанът казва, че там спирали търговци, заради андорските войници. — Тя си пое дълбоко дъх и гласът й стана още по-напрегнат. — Обясних ли основанията си достатъчно ясно? Друго искате ли?

— За мен е ясно — бързо вметна Елейн преди Егвийн да отговори. — И идеята ми изглежда добра. Ти също смяташ, че е добра, нали, Егвийн?

Егвийн кимна сърдито.

— Добра е.

— Но, Айез Седай — възрази Елисор. — Слезте поне на андорския бряг. Тази война, Айез Седай. Пирати, какви ли не бандити, а и войниците не са кой знае каква стока. Самата развалина под носа ни показва що за хора са.

— Не видяхме и една жива твар откъм кайриенска страна — заяви Нинив, — а каквото и да стане, ние далеч не сме беззащитни, капитане. А и не смятам да вървя петнайсет мили, след като мога да вървя само шест.

— Разбира се, Айез Седай. — Сега Елисор наистина се беше изпотил. — Не исках да кажа, че… Разбира се, че не сте беззащитни, Айез Седай. Не исках да кажа това. — Той яростно затри лицето си, но то въпреки това продължи да лъщи.

Нинив отвори уста, погледна Егвийн и изглежда, се отказа да каже това, което смяташе.

— Слизам долу да си взема нещата — заяви тя на въздуха между Егвийн и Елейн и се обърна към Елисор. — Капитане, подгответе лодката. — Той се поклони и се затича да даде нареждания на моряците, а тя тръгна към люка.

— Каже ли една от вас „горе“ — измърмори Елейн, — другата веднага отвръща „долу“. Ако не престанете, въобще няма да стигнем до Тийр.

— Ще стигнем — отвърна Егвийн — едва когато Нинив най-после разбере, че не е вече Премъдрата. Всички сме… — не каза Посветени; твърде много хора сновяха около тях — сега всички сме равни.

Елейн въздъхна.

Скоро лодката ги свали на брега и те застанаха край водата с тояги в ръце, с вързопи на гръб и провиснали по дрехите им кесии и торби. Пред тях имаше тревиста равнина и пръснати тук-там храсталаци. На няколко мили от реката се виждаха гористи хълмове. Обърнаха се към реката. Моряците гребяха с всичка сила с дългите весла, но изглежда, не можеха да измъкнат кораба. Егвийн се обърна и закрачи на юг, без повече да поглежда назад. И преди да ги е повела Нинив.

Когато другите две я настигнаха. Елейн я изгледа укорително. Нинив крачеше, втренчена право напред. Елейн й каза какво й беше споделила Егвийн за Мат и преследващия го Сив, но тя само изсумтя: „Той да се грижи сам за себе си“, без да спира. След известно време щерката-наследница се отказа от опитите си да заговаря приятелките си и трите продължиха в мълчание.

Гъсто израслият край речния бряг върбалак скоро скри „Синия жерав“ от очите им. Отбягваха горичките, колкото и малки да бяха, защото в сенките под клоните им можеше да се спотайва всичко. Тук, край реката, между горичките растяха и храсти, но бяха толкова ниски, че и дете не можеше да се скрие в тях, камо ли крайречен разбойник, а и бяха пръснати нашироко.

— Ако наистина видим разбойници — обяви Егвийн, — ще се защитавам. Тук поне я няма Амирлин да наднича иззад раменете ни.

Устата на Нинив се изтъни.

— Ако се наложи — промълви тя на въздуха пред себе си, — можем да подплашим всякакви разбойници — както онези Бели плащове. Ако не намерим друг начин.

— По-добре не говорете за разбойници — намеси се Елейн. — Ще ми се да стигнем това село без…

От близкия храст изникна фигура в кафяво и сиво и препречи пътя им.