Прероденият дракон

Глава 22 Цената на пръстена

Едва се беше отдалечила от покоите на Верин, когато я срещна Шериам. Лицето на Наставницата на новачките беше навъсено и угрижено.

— Ако някой не си беше спомнил, че Верин е говорила с теб, можеше изобщо да не те намеря. — Айез Седай беше леко раздразнена. — Хайде, дете. Задържаш всичко. Какви са тези листове?

Егвийн ги стисна здраво под мишница. Постара се да отвърне хрисимо и с цялото дължимо уважение.

— Верин Седай смята, че трябва да ги проуча, Айез Седай. — Какво ли щеше да направи, ако Шериам поискаше да ги види? Какво извинение можеше да намери, за да й откаже, как да обясни защо всички тези страници, в които се казваше всичко за тринадесетте жени от Черната Аджа и тер-ангреалите, които те бяха откраднали, са у нея?

Но Шериам, наглежда, изключи листовете от ума си още щом попита за тях.

— Няма значение. Теб те търсят и всички те чакат. — Тя хвана Егвийн под ръка й я подкара по-бързо.

— Търсят ли ме, Шериам Седай? И за какво ме чакат?

Шериам поклати нервно глава.

— Ти да не си забравила, че ще бъдеш издигната в Посветена? Когато утре дойдеш в кабинета ми, ще си с пръстен, макар да не вярвам това да те утеши много.

Егвийн понечи да спре, но Айез Седай я подкара по-бързо — направо я мъкнеше я по тясното стълбище покрай стените на библиотеката.

— Тази нощ? Вече? Но аз съм почти заспала, Айез Седай, и мръсна, и… мислех, че имам дни напред. Да се подготвя.

— Часът не чака ни една жена — каза Шериам. — Колелото тъче така, както то пожелае, и когато пожелае. Освен това какво би могла да подготвиш? Ти вече знаеш онова, което трябва. Повече, отколкото знаеше приятелката ти Нинив. — Тя избута Егвийн през друга вратичка в основата на стълбището и бързо я подкара през рампата на друг коридор, който се виеше надолу и все надолу.

— Слушала съм лекциите — опита се да възрази Егвийн — и ги помня добре, но… не мога ли да поспя една нощ преди това? — Извиващата се рампа сякаш нямаше край.

— Амирлин реши, че няма смисъл да се чака. — Шериам се усмихна криво на Егвийн. — Точните й думи бяха: „Решиш ли да изкормиш една риба, няма смисъл да я чакаш да се вмирише.“ Елейн вече трябва да е минала през арките и Амирлин е решила и ти да минеш тази нощ. Не че виждам смисъла на цялото това бързане — добави тя, — но когато Амирлин се разпореди, ние се подчиняваме.

Егвийн се остави да я дърпат надолу по рампата, без да възразява, но стомахът й се беше стегнал на възел. Нинив изобщо не беше предупредена за това, което я чака, когато я бяха издигнали в Посветена. Нищо не беше й казала след това освен придруженото с гримаса „мразя Айез Седай!“ Рампата завърши в широк коридор, много под нивото на кулата, в самата скала на острова.

Коридорът беше равен, без никаква украса. Бялата скала, през която беше изсечен, бе гладка, но иначе непипната, и се виждаха само тъмни дървени врати, високи и широки като порти на крепости и без никакви орнаменти, макар дъските, от които бяха сковани, да бяха съвършено огладени и излъскани. Тези големи врати обаче бяха така добре уравновесени, че Шериам без никакво усилие бутна една, отвори я и дръпна Егвийн след себе си в огромна куполовидна зала.

— Не преди да е дошъл часът! — сопна се Елайда. Стоеше, наметната с шала си с червени ресни, до маса, на която бяха поставени три големи потира.

Светилници върху високи стойки осветяваха залата и това, което се намираше в средата под купола — три извити сребърни арки, високи точно колкото да преминеш под тях, стъпили върху дебел сребърен пръстен. Основите им се допираха. По една Айез Седай седеше със скръстени нозе върху голия камък пред местата, където арките се съединяваха с пръстена, и трите бяха наметнати с шалове. Аланна беше сестрата от Зелената Аджа, но Егвийн не познаваше Жълтата сестра, нито Бялата.

Обкръжени от сиянието на сайдар, трите Айез Седай седяха неподвижно пред арките, а отвътре блестеше и нарастваше ответно сияние. Това съоръжение беше тер-ангреал и новачките минаваха под неизвестната материя, от която той бе изграден в Приказния век, за да бъдат издигнати в Посветени. Вътре в него Егвийн щеше да се изправи лице в лице със собствените си страхове. На три пъти. Бялата светлина вътре в арките престана да тръпне; задържаше се в тях, като че ли ограничена, но изпълваше пространството и го правеше непрозирно.

— Успокой се, Елайда — рече кротко Шериам. — Скоро ще свършим. — Обърна се към Егвийн. — На новачките им се дават три възможности. Можеш да откажеш да влезеш два пъти, но при третия отказ те отпращат от Бялата кула завинаги. Така става обикновено и ти имаш пълното право да се откажеш, но не мисля, че Амирлинския трон ще остане доволна, ако го направиш.

— Тя не заслужава да й се даде тази възможност. — Гласът на Елайда беше железен, а изражението й — не по-меко. — Изобщо не ме е грижа какъв бил потенциалът й. Тя трябва да бъде изхвърлена от Бялата кула. Или ако се провали, да бъде пратена да търка подовете през следващите десет години.

Шериам изгледа остро Червената сестра и каза:

— Не беше толкова непреклонна по отношение на Елейн. Ти сама пожела да участваш в това, Елайда — вероятно заради Елейн — и ще изпълниш своята длъжност и спрямо това момиче така, както трябва, или ще напуснеш и ще намеря друга.

Двете Айез Седай се гледаха толкова дълго, че Егвийн нямаше да се учуди, ако видеше около тях сиянието на Единствената сила. Най-сетне Елайда отмести поглед и изсумтя:

— Щом трябва да започваме. Да дадем на тази нещастница възможност да се откаже и да се свърши. Закъсняваме.

— Няма да се откажа. — Гласът на Егвийн потрепера, но тя се съвзе и вдигна глава. — Искам да продължа.

— Добре — каза Шериам. — Много добре. Сега ще ти кажа две неща, които никоя жена не чува преди да застане на твоето място. Започнеш ли, трябва да продължиш до края. Откажеш ли се, в който и да е момент, ще бъдеш изхвърлена от Бялата кула, все едно че си отказала да влезеш за трети път. Второ. Да търсиш, да се стремиш, означава да познаеш опасността. — Говореше така, сякаш го бе произнасяла хиляди пъти. Очите й грееха от съчувствие, но лицето й беше почти толкова сурово, колкото това на Елайда. Съчувствието й плашеше Егвийн повече от суровостта. — Някои жени са влизали и повече не са се връщали. След като тер-ангреалът е бил оставян да затихне, те… не са се… оказвали… там. И никой повече не ги е виждал. Ако искаш да оцелееш, трябва да си твърда. Една грешка, един провал и… — Самото лице на Шериам сякаш изговори неизречените думи. Егвийн потръпна. — Това е последният ти шанс. Ако сега се откажеш, ще се брои само като първи отказ. Все пак ще ти останат още два пъти. Ако сега приемеш, връщане няма. Не е срамно да се откажеш. Аз самата се отказах първия път. Избирай.

„Не са се връщали?“ Егвийн преглътна с мъка. „Искам да бъда Айез Седай. И първо трябва да стана Посветена.“

— Приемам.

Шериам кимна.

— Тогава подготви се.

Егвийн примигна, но се сети. Трябваше да влезе гола. Наведе се да остави вързопа документи, които Верин й беше дала… и се поколеба. Ако ги оставеше тук, Шериам или Елайда можеха да ги прегледат, докато тя е в тер-ангреала. Можеха да намерят и малкия тер-ангреал в кесията й. Ако откажеше да продължи, щеше да може да ги скрие някъде, може би при Нинив. Дъхът й секна. „Не мога да се откажа сега. Вече започнах.“

— Да не би да реши да се откажеш, дете? — намръщи се Шериам. — След като вече знаеш какво означава това?

— Не, Айез Седай — бързо отвърна Егвийн. Съблече се припряно и сгъна дрехите си, после ги постави върху кесията и вързопа. Това трябваше да е достатъчно.

Седящата до тер-ангреала Аланна изведнъж заговори.

— Има някакъв… резонанс. — Каза го, без да извръща очи от арките. — Като ехо. Не разбирам откъде е.

— Проблем ли има? — попита рязко Шериам. Тя като че ли също беше изненадана. — Няма да пусна вътре жена, ако има проблем.

Егвийн погледна с копнеж към сгънатите си дрехи. „Светлина небесна, дано да има проблем. Нещо, което да ми позволи да скрия тези листове, без да трябва да отказвам да вляза.“

— Не — отвърна Аланна. — Прилича по-скоро на бръмчене на хапливче около главата ти, когато се опитваш да мислиш, но не пречи. Не бих го споменала дори, но просто досега не се е случвало, доколкото знам. — Тя завъртя глава. — Ето че изчезна.

— Може би — рече сухо Елайда.

— Другите сметнаха, че такава дреболия не си заслужава да бъде споменавана.

— Да продължим тогава. — Тонът на Шериам не допускаше повече никакви отклонения. — Хайде.

Егвийн за последен път погледна към сгънатите си върху вързопа дрехи и тръгна след нея към арките. Подът под босите й стъпала беше като от лед.

— Кого водиш, сестро? — припя Елайда.

Без да спира премерената си крачка, Шериам отвърна:

— Една, която иде да бъде Посветена, сестро.

Трите Айез Седай около тер-ангреала не помръднаха.

— Тя готова ли е?

— Готова е да остави зад себе си това, което е била, и минавайки през своите страхове, да приеме Посвещение.

— Знае ли страховете си?

— Никога не се е изправяла пред тях, но сега го иска.

— Тогава нека се изправи пред страховете си. — При цялата тържествена формалност в гласа на Елайда се долови нотки на доволство.

— Първият път — каза Шериам — е за онова, което е било. Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.

Егвийн си пое дъх и пристъпи през арката и навътре, сред сиянието. Светлината я погълна цялата.

— Джайм Дотри се отби. Странни вести от Бейрлон е донесъл амбулантът.

Егвийн вдигна очи от люлчицата, която люшкаше. На прага стоеше Ранд. Тя премести очи от Ранд — нейният мъж — към бебето в люлката — дъщеря й — и отново към него в почуда.

„Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“

Мисълта не беше нейна, но като че ли идеше от някакъв безтелесен глас, който можеше да се намира в главата й или извън нея, мъжки или женски, но безчувствен и неразпознаваем. Странно, но й се стори познат.

Мигът на почуда отмина и единственото, което продължаваше да я учудва, беше защо всичко около нея й се бе сторило не на място. Разбира се, Ранд беше нейният мъж — нейният хубав, любящ съпруг и Джоя бе нейната дъщеря — най-красивото и сладко момиченце в Две реки. Трам, бащата на Ранд, беше излязъл с овцете под предлог, Ранд да може да поработи в плевнята, но всъщност за да остави на младия баща повечко време да се занимава с Джоя. Следобеда бащата и майката на Егвийн щяха да дойдат от село да ги навестят. А сигурно и Нинив, за да види дали майчинството е попречило на ученето на Егвийн, за да замести един ден Нинив като Премъдра.

— Какви вести? — попита тя. Отново залюшка люлката, а Ранд пристъпи напред и се усмихна широко на увитото в пелени невръстно детенце. Егвийн тихо се засмя. Беше така завладян от дъщеря си, че често не чуваше какво му говорят. — Ранд? Какви вести? Ранд?

— Какво? — Усмивката му помръкна. — Странни вести. Война. Имало някаква голяма война, която обхващала по-голямата част от света, така разправя Джайм. — Това наистина беше странна новина; приказки за войни рядко достигаха в Две реки преди воините отдавна да са свършили — Разправя, че всички се сражавали срещу някакъв си народ, наречен Шанган, или Санчан, или нещо подобно. Не бях и чувал за тях.

Егвийн знаеше — поне смяташе, че го знае — че каквото и да е било, отдавна е свършило.

— Ти добре ли си? — попита я той. — Няма за какво да се тревожим тук, мила. Войните никога не засягат Две реки. Ние сме твърде далече от големия свят, за да се интересува някой от нас.

— Не се тревожа. Какво още каза Джайм?

— Все небивалици. Говори ги едни, като някой от Коплинови. Разправя, че амбулантът му казал, че тези хора използвали Айез Седай в битка, но от друга страна, твърдял, че предлагали по хиляда жълтици на всеки, който им предаде някоя Айез Седай. И уж убивали всеки, който крие такава. Пълни глупости. Все едно, това няма какво да ни тревожи. Толкова е далече от нас.

Айез Седай. Егвийн попипа главата си. „Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“

Забеляза, че Ранд също е поставил ръка на главата си.

— Главоболието ли?

Той кимна и присви очи.

— Този прах, дето ми го дава Нинив, напоследък май не ми действа.

Тя го погледна притеснено. Тези главоболия я тревожеха. Всеки път, когато се появяха, ставаха все по-лоши. А най-лошото от всичко беше едно нещо, което в началото не бе забелязала, нещо, което сякаш й се искаше изобщо да не беше забелязвала. Когато Ранд го заболеше глава, ставаха странни работи. Или мълния ще тресне от ясно небе и ще разбие някой як буков пън, който той и Трам са се мъчили да изкоренят с дни, за да разчистят нова земя за оран. Или ще се появи буря, която Нинив не е доловила, вслушвайки се във вятъра. Или сред леса ще лумнат пожари. И колкото по-силна ставаше болката му, толкова по-лоши неща се случваха. Никой друг не беше свързвал тези неща с Ранд, дори и Нинив, и Егвийн бе благодарна за това. Не искаше и да помисля какво ли може да значат тези съвпадения.

„Това е пълна глупост — рече си тя. — Трябва да разбера дали мога да му помогна.“ Защото тя самата си имаше една тайна. Тайна, която я ужасяваше всеки път, когато се опиташе да разгадае какво означава. Нинив я учеше на билките, учеше я как един ден да я наследи като Премъдра. Лековете на Нинив действаха почти като чудо, раните зарастваха, без да остане почти никакъв белег, болни хора ставаха почти от смъртно легло. Но вече на три пъти Егвийн бе успяла да излекува болни, от които Нинив беше вдигнала ръце, смятайки ги за смъртници. На три пъти беше присядала да подържи ръката на болния в последния му час и човекът ставаше направо като от гроба. Нинив я бе разпитвала подробно какво е направила, какви треви е използвала и в каква смес. Досега тя не бе намерила куража да й признае, че не е направила нищо. „Трябва все пак нещо да съм направила. Веднъж, да речеш, че е било случайно, но три пъти… Трябва да го проумея. Трябва да го науча.“ От това главата й забръмча, сякаш думите започнаха да отекват в черепа й; „Щом можах да направя нещо за тях, трябва да мога да направя нещо и за мъжа си.“

— Дай да се опитам, Ранд — каза тя. И щом се изправи, зърна през отворената врата една сребърна арка, изправена пред къщата, арка, изпълнена с бяла светлина. „Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“ Тя направи неволно две крачки към вратата.

Спря се, озърна се през рамо и видя гукащата в люлката Джоя и Ранд, който притискаше главата си с ръка и я гледаше, като че ли зачуден накъде е тръгнала.

— Не — каза тя. — Искам това. Искам това! Защо да не мога да го имам и това? — Сама не разбра думите си. Разбира се, че го искаше, и си го имаше.

— Какво искаш, Егвийн? — попита Ранд. — Ако е нещо, което мога да ти намеря, знаеш, че ще го сторя. Ако не го намеря, сам ще ти го направя.

„Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“ Тя направи още една стъпка, през прага. Сребърната арка я подканяше. Нещо я чакаше от другата страна. Нещо, което искаше повече от всичко на света. Нещо, което бе длъжна да направи.

— Егвийн, аз…

Чу зад гърба си тупване. Обърна се и видя Ранд на колене, присвит и стиснал главата си с ръце. Болката никога досега не беше го сразявала така силно. „Какво ли ще дойде след това?“

— Ах, Светлина! — изстена той. — Светлина могъща! Боли! О, Светлина, всеки път боли все по-силно! Егвийн?

„Бъди непреклонна.“

А то я чакаше. Нещото, което трябваше да направи. Трябваше. Тя прекрачи. Беше трудно, по-трудно от всичко, което беше вършила в живота си. Навън, към арката. Зад нея Джоя се засмя.

„Непреклонна.“

Изправи гръб и продължи напред, но не можа да сдържи сълзите, които потекоха по бузите й. Риданията на Ранд прераснаха в крясък, заглушаващ смеха на Джоя. С крайчеца на окото си Егвийн мерна Трам, който тичаше запъхтян към къщата.

„Той не може да помогне — помисли си тя и плачът й премина в хлип. — Той нищо не може да направи. Но аз можех. Можех.“

Пристъпи напред и светлината я погълна.

Трепереща и хлипаща, Егвийн излезе през арката, същата, през която бе влязла. Студена, чиста вода отми за миг сълзите й, когато Елайда бавно изпразни сребърния потир над главата й, но плачът и продължи; не мислеше, че изобщо ще спре някога.

— Измита си и си пречистена — обяви Елайда — от греха, който може би си сторила, и от онези, които са сторени над теб. Измита си и пречистена от всяко престъпление, което може да си извършила, и от онова, което е било извършено над теб. Идеш при нас измита, чиста и пречистена, в сърце и душа.

„О, Светлина — помисли си Егвийн, докато водата се стичаше по тялото й, — тъй да е. Нима е възможно някаква вода да отмие онова, което извърших?“

— Казва се Джоя — изхлипа тя към Шериам. — Джоя. Нищо не може да замени онова, което току-що… което аз…

— Да станеш Айез Седай винаги си има цена — отвърна Шериам, но състраданието се върна в очите й, по-силно отпреди. — Винаги си има цена.

— Наистина ли беше? Да не би да сънувах? — Риданията заглушиха онова, което искаше да каже. „Нима го оставих да умре? Нима изоставих бебенцето си?“

Шериам обгърна с ръка раменете й и я поведе около арките.

— Всяка жена, която съм видяла да излиза от тези арки, задава същия въпрос. Отговорът е, че никой не знае! Някои смятат, че може би онези, които не се връщат, са предпочели да останат, защото са намерили там по-щастливо място и са пожелали да изживеят живота си там. — Гласът й се втвърди. — Ако е истинско и те са останали по свой избор, тогава се надявам животът им далеч да не е щастлив. Не изпитвам никаква симпатия към хора, които бягат от своя дълг. — Тонът й леко се смекчи. — Лично аз съм уверена, че не е истинско. Но опасността е съвсем истинска. Помни това. — Тя се спря пред следващата изпълнена със сияние арка. — Готова ли си?

Егвийн размърда нозе и кимна, а Шериам дръпна ръката си.

— Второто е за това, което е. Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.

Егвийн потръпна. „Каквото и да се случи, не може да е по-лошо от одевешното. Не е възможно.“ И пристъпи сред сиянието.

Погледна роклята си — от синя коприна, обшита с перли, цялата прашна и разкъсана. После изправи глава и огледа обкръжаващите я руини на двореца. Кралският дворец на Андор, в Кемлин. Разбра го и й се дощя да изпищи.

„Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“

Светът далеч не беше такъв, какъвто го желаеше, и тя не можеше да помисли за това, без да й се доще да заплаче, но всичките й сълзи бяха пресъхнали преди много време, а светът си беше такъв, какъвто беше. Руините бяха едничкото, което очакваше да види.

Без да се бои, че може да разкъса дрехата си още повече, но боязлива като мишле, нащрек за всеки звук, тя се закатери по отломките зидария и надникна към виещите се улици на Вътрешния град. Докъдето стигаше погледът й, във всички посоки се виждаха само руини и опустошение, сгради, които сякаш бяха съборени от полудели хора, и гъсти валма дим се вдигаха от все още горящите пожари. По улиците имаше хора, групи въоръжени мъже, които обикаляха, търсеха. И тролоци. Мъжете се присвиваха, колчем към тях се приближеха тролоци, а тролоците им се зъбеха и се смееха с дрезгав, гърлен смях. Но личеше, че се знаят, че действат заедно.

На улицата се появи мърдраал, черният му плащ леко се поклащаше със стъпките му, когато вятърът лъхнеше, за да навее пушек и прахоляк. Хора и тролоци се заприсвиваха пред безокия му поглед.

— Търсете! — Гласът му звучеше като нещо отдавна мъртво, гнило и разкапващо се. — Недейте да стърчите тук и да ми треперите! Намерете го!

Егвийн се плъзна надолу по купчината разбит камънак колкото можа по-тихо.

„Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“

Тя се спря, изплашена да не би шепотът да беше дошъл от тварта на Сянката. Но неизвестно защо беше сигурна, че не е. Озърна се боязливо през рамо, да не би мърдраалът да се е озовал там, където бе стояла преди малко, а после се забърза и влезе в съборения палат, закатери се през паднали греди, запромъква се между тежки срутени блокове, навътре. Веднъж стъпи върху женска ръка, стърчаща изпод голямо парче зидария, като че ли от вътрешна стена на някоя от стаите на втория етаж. Почти не обърна внимание на ръката, както и на пръстена с Великата змия. Беше се научила да не забелязва мъртвите, заровени сред купчините отломки, в които тролоците и Мраколюбците бяха превърнали Кемлин. Нищо не можеше да направи за мъртвите.

Успя да се промуши през тясната цепнатина, под един срутен таван и се озова в стая, наполовина заровена под онова, което се бе намирало над нея. Ранд лежеше, затиснат от голяма греда през кръста, краката му бяха смазани от два каменни блока. Прах и пот покриваха лицето му. Когато пристъпи към него, той отвори очи.

— Ти се върна — едва изрече той с дрезгав хрип. — Боях се, че… няма значение. Трябва да ми помогнеш.

Тя се отпусна изтощена на пода.

— Бих могла лесно да махна тази греда с Въздух, но размърда ли се, всичко останало ще рухне върху теб. Върху двама ни. Не мога да се справя с всичко, Ранд.

Смехът му прозвуча горчиво и болезнено — и секна почти на мига. Нова пот лъсна по челото му и той заговори с усилие.

— Сам мога да я преместя тази греда. Знаеш го. Мога да я махна заедно с всички камъни отгоре й. Но за да го сторя, трябва да изляза от себе си, а не смея. Не смея… — Той млъкна и си пое дъх.

— Не те разбирам — промълви тя бавно. — Да излезеш от себе си? И какво не смееш? Защо?

„Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“

— Заради лудостта, Егвийн. Аз… всъщност… я задържам. — Хрипливият му смях накара кожата й да настръхне. — Но само това ми отнема всичките сили. Ако я отпусна, макар и малко, макар и за миг, лудостта ще ме обладае. А тогава вече не ме интересува нищо и не знам какво върша. Трябва да ми помогнеш.

— Как, Ранд? Опитах вече всичко, което знам. Кажи ми как и ще го направя.

Ръката му се протегна към камата, паднала в прахта с оголено острие.

— Камата — зашепна той. Ръката му болезнено се сви към гърдите. — Ето тук. В сърцето. Убий ме.

Тя го зяпна, после погледна камата, сякаш и той, и тя бяха отровни змии.

— Не! Ранд, няма да го направя. Не мога! Как можеш да искаш от мен такова нещо?

Ръката му бавно запълзя към камата и този път пръстите му почти я достигнаха. Егвийн я изрита надалече от него. Ранд се отпусна с хлип.

— Кажи защо? — настоя тя. — Защо искаш от мен да… да те убия? Аз ще те Изцеря. Ще направя всичко, за да те измъкна оттук, но не мога да те убия. Защо?

— Те могат да ме обърнат, Егвийн. — Дишането му беше толкова измъчено, че на нея й се доплака. — Ако ме хванат… Мърдраалите… Властелините на ужаса… могат да ме обърнат в Сянката. Ако лудостта ме обладае, няма да мога да се бия с тях. Няма да разбера какво правят, преди да е станало твърде късно. Дори искрица живот да е останала у мен, когато ме хванат, могат да го направят. Моля те, Егвийн. Заради любовта ни към Светлината. Убий ме.

— Аз… не мога, Ранд. Светлината да ми е на помощ, не мога.

„Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“

Тя се озърна през рамо. Сребърна арка, изпълнена с бяла светлина, се бе издигнала сред отломките.

— Егвийн, помогни ми.

„Бъди непреклонна.“

Тя се изправи и направи крачка към арката. Беше току пред нея. Само още крачка и…

— Моля те, Егвийн. Помогни ми. Не мога да я достигна. Заради любовта към Светлината, помогни ми!

— Не мога да те убия — прошепна тя. — Не мога. Прости ми.

Тя пристъпи напред.

— ПОМОГНИ МИ, ЕГВИЙН!

Светлината я изпепели.

Залитайки, тя излезе през арката, без да забелязва голотата си. Цялата се разтресе и затисна устата си с две ръце. Зашепна:

— Не можех, Ранд. Не можех. Моля те, прости ми. „Светлината дано му помогне. Моля те, Светлина, помогни му.“ Върху главата й потече студена вода.

— Измита си и си пречистена от фалшива гордост. Измита си и очистена от измамна амбиция. Идеш при нас измита и пречистена, в сърце и душа.

След като Червената Аджа отстъпи, Шериам нежно обгърна Егвийн през раменете и я поведе към третата арка.

— Още един път, дете. Само още веднъж, и свършва.

— Той каза, че могат да го обърнат в Сянката — изломоти Егвийн. — Каза, че мърдраалите и Властелините на ужаса могат да го принудят.

Шериам обърка стъпките си и бързо се огледа. Елайда се бе върнала при масата. Трите Айез Седай край тер-ангреала се взираха в него и сякаш не забелязваха нищо друго.

— Неприятна тема — промълви най-сетне Шериам, съвсем тихо. — Хайде. Още веднъж.

— Могат ли?

— Обичай е — рече Шериам — да не се говори за това, което става вътре в тер-ангреала. Страховете на една жена са си нейни лични.

— Могат ли?

Шериам въздъхна, отново хвърли крадешком поглед към другите Айез Седай и после бързо зашепна:

— Това е известно едва на малцина, дете. Дори тук, в Кулата. Ти не би трябвало да го знаеш, нито сега, нито никога, но ще ти го кажа. Съществува… известна слабост в хората, които могат да преливат Силата. Това, че се научаваме как да се разтваряме за Верния извор, означава, че можем да се… разтворим и за други неща. — Егвийн потръпна. — Успокой се, дете. Тези неща не стават така лесно. Такова нещо не се е случвало — Светлината дано позволи никога повече да не се случва! — от Тролокските войни насам. Били са необходими тринадесет Властелини на ужаса, които са могли да преливат, да втъкат потоците си през тринадесет мърдраали. Разбираш ли? Не е лесна тази работа. Днес обаче Властелини на ужаса няма. Това е тайна на Кулата, дете. Ако се разбере, никога няма да можем да убедим хората, че не са застрашени. Само човек, който може да прелива, може да бъде обърнат по този начин. Това е слабостта на силата ни.

— Тринадесет — повтори Егвийн с тъничък гласец. — Същият брой като онези, които напуснаха Кулата. Лиандрин и още дванадесет с нея.

Лицето на Шериам се изопна.

— Това не е твоя грижа. Да го забравиш веднага. — Тонът й отново се успокои. — Третият път е за онова, което ще бъде. Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.

Егвийн се взря в сияещата арка и някъде далеч отвъд нея. „Лиандрин и другите дванадесет. Тринадесет Мраколюбци, способни да преливат. Светлината да ни е на помощ.“ Пристъпи в светлината и тя я изпълни. Засвети през нея. Изгори я до кости, обгори душата й, нажежи я до бяло. „Светлината да ми е на помощ!“ И нищо друго нямаше освен светлина. И болка.

Егвийн втренчи поглед в огледалото. Не беше сигурна кое я изненада повече — дали лишената от възраст гладкост на лицето и, или шарфът с цветни ивици, увит около шията й. Шарфът на Амирлинския трон.

„Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“

„Тринадесет.“

Олюля се, хвана се за стойката на огледалото и за малко да падне заедно с него върху сините плочки на пода. „Нещо не е наред“ — помисли си. Нередното нямаше нищо общо с внезапното й замайване, или поне не й се стори, че то е нередното. Беше нещо друго. Но нямаше представа какво е.

Една Айез Седай я беше прихванала за лакътя — жена с високи скули като на Шериам, но с тъмна коса и загрижени сини очи, и с широкия една длан шарф на Пазителката на Хрониките, наметнат на раменете. Но не беше Шериам. Егвийн никога не я беше виждала, но беше сигурна, че я познава толкова добре, колкото себе си. Само за миг се замисли и даде име на жената. Белдеин.

— Зле ли ви е, майко?

„Шарфът й е зелен. Ще рече, че е издигната от Зелената Аджа. Пазителката винаги произлиза от същата Аджа, от която е избрана Амирлин, на която тя служи. Което означава, че ако аз съм Амирлин — ако? — то аз също съм била Зелена Аджа.“ Това също я изуми. Не че е била от Зелената Аджа, а че й се налага да го съобрази. „Светлина небесна, нещо не ми е наред.“

„Пътят назад ще се появи само в…“ Гласът в главата й заглъхна като жужене на дива пчела.

„Тринадесет Мраколюбци.“

— Нищо ми няма, Белдеин — отвърна Егвийн. Името предизвика странно усещане на езика й. Сякаш го беше произнасяла с години. — Не бива да ги оставяме да чакат. — „Да ги оставяме да чакат?“

Кои? Не знаеше, освен че изпитваше безкрайна тъга от това, че трябва да свърши с това чакане, безкрайна неохота.

— Те ще изпаднат в нетърпение, майко. — В гласа на Белдеин се долавяше колебливост, сякаш тя изпитваше същата безкрайна неохота като Егвийн, но по друга причина. Освен ако Егвийн не бъркаше в предположението си, Белдеин, прикрита зад външната си кротост, беше направо ужасена.

— В такъв случай най-добре ще е да го свършим.

Белдеин кимна, след което пристъпи до вратата, където беше опрян жезълът й, увенчан със снежната капка — Белия пламък на Тар Валон.

— Да, ще трябва, майко.

Тя вдигна жезъла и отвори вратата, след което се забърза напред, за да оформи процесията на двете: на Пазителката на Хрониките и на Амирлинския трон.

Егвийн почти не забелязваше коридорите, по които преминаваха. Цялото й внимание бе насочено навътре. „Но какво става с мен? Защо не си спомням? Защо толкова неща от… това, което си спомням, ми се струват погрешни?“ Докосна шарфа със седемте цветни ивици на раменете си. „Защо съм наполовина сигурна, че все още съм новачка?“

„Пътят назад ще се появи само…“ Този път мисълта секна внезапно.

„Тринадесет от Черната Аджа.“

Пак се олюля. Мисълта беше ужасяваща, вледени я до мозъка на костите. Усети я като нещо… лично. Прииска й се да запищи, да побегне и да се скрие. Стори й се, че я преследват. „Глупости. Черната Аджа е унищожена.“ Тази мисъл също й се стори странна. Част от нея си спомняше за нещо, наречено „Голямата чистка.“ Част от нея бе убедена, че такова нещо никога не е било.

Макар да гледаше право напред, Белдеин бе забелязала нейното олюляване. Егвийн трябваше да удължи крачката си, за да я настигне. „Тази жена е изплашена до ноктите на краката си. Към какво, в името на Светлината, ме е повела?“

Белдеин спря пред висока двойна врата с инкрустиран в тъмното дърво на двете крила голям сребърен Пламък на Тар Валон. Изтри длани в роклята си, като да се бяха изпотили, после отвори вратата и поведе Егвийн нагоре по една права рампа, направена от същия бял камък със сребърни жилки, от който бяха изградени стените на Тар Валон. Дори и тук той сякаш блестеше.

Рампата ги отведе до голяма кръгла зала под куполест таван, висок поне тридесет крачки. Външният ръб на огромния кръг на залата представляваше платформа със стъпала пред нея, с изключение на трите рампи, влизащи в залата и опиращи в кръга през равни разстояния. В центъра на пода се намираше Пламъкът на Тар Валон, обкръжен от уширяващи се към периферията цветни спирали с цветовете на седемте Аджа. В отсрещния край на залата спрямо рампата, по която влязоха, стоеше стол с висок гръб, тежък и пищно гравиран на лозници и листа, боядисани също с цветовете на седемте Аджа.

Белдеин рязко почука с жезъла си на пода. В гласа й се долови трепет.

— Тя иде. Пазителката на Печатите. Пламъкът на Тар Валон. Амирлинския трон. Тя иде.

Чу се шумолене на поли и загърнатите в шалове жени на платформата се изправиха от столовете си. Двадесет и един стола, на групи от по три, всяка триада боядисана и тапицирана в същия цвят като ресните на шаловете на жените, стоящи пред тях.

„Съветът на Кулата“ — помисли си Егвийн, докато вървеше към своя стол. Столът на Амирлинския трон. „Съветът на Кулата и Сестрите-заседателки за всяка от седемте Аджа. Била съм тук хиляда пъти.“ Но не си спомняше нито един от тези хиляда пъти. „Но какво правя аз в Съвета на Кулата? Светлина велика, те ще ми съдерат кожата жива, ако видят…“ Не беше сигурна какво могат да видят. Но се помоли дано да не го видят.

„Пътят назад ще се появи само…“

„Пътят назад ще…“

„Пътят…“

„Черната Аджа чака.“ Това поне беше цяло. Идеше отвсякъде. Но защо сякаш никоя от тях не го чуваше?

Разположи се в стола на Амирлинския трон — самият стол също се наричаше Амирлински трон — и осъзна, че не знае какво трябва да направи по-нататък. Останалите Айез Седай също седнаха по местата си, освен Белдеин, която стоеше права до нея и нервно преглъщаше, Изглежда, всички чакаха нея.

— Да започваме — каза тя най-сетне.

Това, изглежда, се оказа достатъчно. Една от Червените сестри стана и Егвийн изумена видя, че това е Елайда. Същевременно знаеше, че Елайда е най-изтъкнатата сестра-заседателка за Червените и нейна най-яростна противничка. Изражението на Елайда, когато я погледна втренчено през огромното пространство на залата, я накара да потръпне вътрешно. Беше сурово и ледено… и победоносно.

— Доведете го — изрече високо Елайда.

По една от рампите — не онази, по която беше влязла Егвийн — се чу чаткане на желязо върху камък. Появиха се хора. Дузина Айез Седай, обкръжили трима мъже, двама от които едри стражи с белите сълзи на Пламъка на Тар Валон на гърдите си — дърпаха веригите, в които бе окован третият.

Егвийн трепна на стола си. Окованият беше Ранд. Той вървеше като зашеметен или почти заспал — с полузатворени очи и клюмнала глава. Движеше се покорно натам, накъдето го дърпаха веригите.

— Този мъж — обяви Елайда — се е самообявил за Преродения Дракон. — Последва ропот на отвращение, като че ли не толкова затова, че слушателите бяха изненадани, колкото защото не желаеха да бъде осквернен слухът им. — Този мъж е преливал Единствената сила. — Ропотът се усили, изпълнен с негодувание, но и с лека боязън. — Съществува само едно наказание за това, известно и признато във всяка държава, но произнасяно само тук, в Тар Валон, в Съвета на Кулата. Аз призовавам Амирлинския трон да произнесе присъдата за опитомяването на този мъж.

Очите на Елайда блеснаха към Егвийн. „Ранд. Какво да правя сега? Светлина велика, какво да направя?“

— Защо се колебаеш? — настоя Елайда. — Тази присъда е предопределена от три хиляди години. Защо се колебаеш, Егвийн ал-Вийр?

Една от Зелените сестри скочи и без да крие гнева си, викна:

— Засрами се, Елайда! Покажи почит към Амирлинския трон! Покажи почит към Майката!

— Почитта — отвърна хладно Елайда — може да се загуби така, както се печели. Е, Егвийн? Да не би най-сетне да показа слабост, да не би да показа, че не си достойна за своя пост? Да не би да не можеш да произнесеш присъдата над този мъж?

Ранд се опита да вдигне глава, но не успя.

Егвийн с мъка се изправи и извърна глава, мъчейки се да си напомни, че е Амирлинския трон, с власт да командва всички тези жени. Или да закрещи, че е новачка, че мястото й не е тук, че във всичко това има нещо ужасно сбъркано.

— Не — промълви тя, разтреперана. — Не, не мога! Няма да…

— Тя сама се предава! — Викът на Елайда заглуши опита на Егвийн да заговори. — Тя се самоосъжда чрез собствените си думи! Дръжте я!

И жезълът на Пазителката се стовари върху главата й.

Мрак.

Първо усети болката в главата си. После нещо твърдо и студено под гърба си. След това дойдоха гласовете. Мърморене.

— Още ли е в безсъзнание? — Като стържене на сух пергамент върху кост.

— Не се безпокой — каза някаква жена от много, много далече. Гласът и прозвуча някак притеснено, дори боязливо. — Ще се оправят с нея преди да е разбрала какво става. После е наша, ще можем да правим с нея каквото си искаме. Може би ще я дадем на вас да се позабавлявате.

— След като първо я използвате.

— Разбира се.

Далечните гласове се отдалечиха още повече.

Ръката й се размърда и докосна гола, вкаменена плът. Тя открехна съвсем леко очи. Беше гола, цялата в синини, лежеше върху груба дървена маса в нещо като изоставен склад. В гърба й се бяха забили трески. В устата си усети металния вкус на кръв.

В едната страна на помещението стояха група Айез Седай и говореха помежду си с тихи, но напрегнати гласове. Болката в главата й пречеше да мисли, но й се стори важно да ги преброи. Тринадесет.

Друга група, мъже с черни наметала и закачулени, се присъедини към Айез Седай. Един от мъжете се извърна да погледне към масата. Мъртвешки бледото лице под качулката нямаше очи.

Егвийн нямаше нужда да брои мърдраалите. Знаеше броя им. Тринадесет мърдраала и тринадесет Айез Седай. Без да мисли повече, тя запищя в пълен ужас. Но посред ужаса, който сякаш цепеше костите й, посегна към Верния извор, яростно задрапа с нокти към сайдар.

— Тя се събуди!

— Невъзможно! Толкова рано!

— Заслонете я! Бързо! Бързо! Не й давайте да се докосне до Извора!

— Твърде късно е! Много е силна!

— Дръжте я! Бързо!

Към ръцете и краката й се протегнаха длани. Месести бледи длани, като плужеци под камък, командвани от умове зад бледи бели лица. Знаеше, че ако тези длани докоснат плътта й, ще полудее. Силата я изпълни.

Пламъци лумнаха от кожата на мърдраалите и пронизаха черния плат като огнени ножове. Пищящите Получовеци се загърчиха и пламнаха като мазна хартия. Парчета камъни колкото юмрук се заоткъсваха от стените и захвърчаха из стаята, удряйки в плът и предизвиквайки писъци и пъшкане. Въздухът се размърда, завъртя се и зафуча на вихрушка.

Бавно, мъчително Егвийн стъпи на земята. Вятърът заплющя в косата й и я накара да се олюлее, но тя не го отслаби, а залитайки тръгна към вратата. Пред нея се изпречи една Айез Седай, подута, насинена, окървавена, обкръжена от сиянието на Силата. Жена, в чиито черни очи се четеше смърт.

Егвийн я позна. Гюлдан. Най-близката довереничка на Елайда, с която непрекъснато си шепнеха по ъглите и се усамотяваха по нощите. Егвийн стисна устни. Пренебрегнала камъните и вятъра, тя сви юмрук и с всички сили удари Гюлдан между очите. Червената сестра — Черната сестра — рухна, сякаш костите й се изпочупиха.

Триейки кокалчетата на пръстите си, Егвийн се добра с препъване до коридора. „Благодаря ти, Перин — помисли си, — че ми показа как се прави това. Но не ми каза колко боли после.“

Затисна с гръб вратата срещу вятъра и преля. Камъните около прага се разклатиха, разместиха се и притиснаха дървото. Нямаше да ги задържи вътре за дълго, но всичко, което можеше да забави гонитбата макар и за малко, беше от полза. Минутите можеха да означават живот. Тя събра сили, стисна зъби и затича. Бавно, но все пак затича.

Трябваше да намери някакви дрехи. Една облечена жена е много по-властна, от същата жена, ако е гола, а сега всяко късче власт й беше съдбовно необходимо. Първо щяха да я подирят в покоите й, но тя си имаше резервни дрехи и обувки в кабинета — и още един шарф, — а той не беше далече оттук.

Тичането по пустите коридори беше изнервящо. В Бялата кула напоследък нямаше толкова хора, колкото преди, но все пак друг път се мяркаше по някой. Най-силният звук беше пляскането на босите и пети по плочките.

Влезе в кабинета си и най-после видя друго същество. Белдеин седеше на пода, стиснала глава с ръце, и ридаеше.

Егвийн се спря предпазливо и Белдеин вдигна зачервените си очи към нея. Никакъв блясък на сайдар не обкръжаваше пазителката, но въпреки това Егвийн остана нащрек. И уверена. Не можеше да види собствения си ореол, разбира се, но силата — Силата — изливаща се през нея, й стигаше.

Белдеин отри с ръка набраздените си от сълзи бузи.

— Длъжна бях. Трябва да ме разбереш. Длъжна бях. Те… Те… — Потръпна и вдиша дълбоко. И думите бликнаха. — Преди три нощи ме хванаха, докато спях, и ме усмириха. — Гласът й нарасна до писък. — Усмириха ме! Не мога вече да преливам!

— О, Светлина! — изпъшка Егвийн. Приливът на сайдар я предпази от потреса. — Светлината да ти е на помощ и да те утеши дано, дъще. Защо не ми го каза? Щях да… — Остави думите да заглъхнат недоизречени. Знаеше много добре, че нищо не можеше да направи.

— Какво щеше да сториш? Какво? Нищо! Нищо не можеш да направиш. Но те казаха, че могат да ми го върнат със силата на… силата на Тъмния. Стисна очи, от които се процедиха сълзи. — Нараниха ме, майчице, и ме направиха… О Светлина, как ме нараниха, ако знаеш! Елайда ми каза, че отново ще ми върнат целостта, ще направят така, че пак да мога да преливам, ако се подчиня. Затова трябваше да… длъжна бях!

— Значи Елайда наистина е Черна Аджа — промълви мрачно Егвийн. До стената стоеше малък гардероб и в него бе окачена зелена рокля, пазена тук за случаи, когато нямаше време да се връща в покоите си. До роклята висеше шарф със седем ивици. Започна бързо да се облича. — Какво направиха с Ранд? Къде го отведоха? Отговори ми, Белдеин! Къде е Ранд ал-Тор?

Белдеин се присви, после с треперещ глас отвърна:

— В Двора на изменника, майко. Отведоха го в Двора на изменника.

Тръпки побиха Егвийн. Тръпки на страх. Тръпки на ярост. Елайда не бе изчакала дори един час. Дворът на изменника се използваше само по три повода: екзекуции, усмиряване на Айез Седай или опитомяване на мъж, който може да прелива. Но и трите процедури се извършваха само по заповед на Амирлинския трон. „Тогава кой носи шарфа там навън?“ Елайда, кой друг. „Но как е могла да ги накара да я изберат толкова бързо, без да ме съдят и да ме осъдят? Не може да има друга Амирлин преди шарфът и жезълът да ми бъдат отнети официално. А това няма да им се удаде така лесно. Светлина! А Ранд?“ Тя се завтече към вратата.

— Какво можеш да направиш, майко? — извика зад гърба и Белдеин. — Какво можеш да направиш? — Не беше ясно дали мисли за Ранд, или за себе си.

— Повече, отколкото някои подозират — отвърна Егвийн. — Аз никога не съм държала Клетвения жезъл, Белдеин. — Ахването на Белдеин я догони по коридора.

Паметта на Егвийн продължаваше да си играе с нея на криеница. Знаеше, че никоя жена не може да получи шала и пръстена, без да е произнесла Трите клетви, стиснала здраво Клетвения жезъл, тер-ангреала, обвързващ я да спазва клетвите така, сякаш са врязани в костите й от рождение. Никоя жена не ставаше Айез Седай, без да се е обвързала с тях. Но в същото време знаеше, че по някакъв начин, който сама не можеше да проумее, това просто й се беше разминало.

Тичаше. Обувките й тропаха отчетливо по пода. Сега поне знаеше защо са пусти всички коридори. Всяка Айез Седай, освен може би онези, които бе оставила в склада, всяка Посветена, всяка новачка, дори всички слуги щяха да бъдат събрани в Двора на изменника, според обичая, за да видят как се осъществява волята на Тар Валон.

А Стражниците щяха да са обкръжили в пръстен двора, за да попречат на всеки, който би се опитал да освободи мъжа от опитомяването. Останките от армиите на Гуаир Амалауан се бяха опитали в края на така наречената „Война на Втория Дракон“, малко преди въздигането на Артур Ястребовото крило да създаде други грижи на Тар Валон, а също и последователите на Раолин Прокобник, много години преди това. Дали Ранд имаше следовници, или не, тя не помнеше, но Стражниците помнеха такива неща и пазеха.

Ако Елайда или някоя друга наистина си бе наметнала шарфа на Амирлин. Стражниците като нищо щяха да й попречат да влезе в Двора на изменника. Знаеше, разбира се, че може да си отвори път силом. Трябваше да се направи бързо — иначе Ранд можеше да бъде опитомен, докато тя увива Стражниците с Въздух. Дори и Стражниците обаче щяха да се огънат, ако им хвърлеше мълнии и огън и ако разтърсеше земята под нозете им. „Огън ли?“ — зачуди се тя. Но едва ли, щеше да е добре да прекърши силата на Тар Валон, за да спаси Ранд.

Кривна по една от уличките, които щяха да я отведат в Двора и се заизкачва по стъпала и рампи, които ставаха все по-тесни, колкото по-нависоко се качваше. Накрая отвори една вратичка и се озова на стръмен покрив на кула, покрит с бели плочи. Оттук можеше да вижда над други покриви и покрай други кули широкия открит кладенец на Двора на изменника.

Дворът беше задръстен с хора, с изключение на разчистеното петно в средата. Прозорците, гледащи към двора, бяха изпълнени с хора, хора бяха отрупали терасите и дори покривите, но тя успя да различи самотния мъж, смален от разстоянието, залитащ във веригите си, в центъра на разчистеното петно. Ранд. Обкръжаваха го дванадесет Айез Седай, а още една — Егвийн знаеше, че трябва да е наметната с шарфа със седемте цветни ивици, въпреки че не можеше да го види добре оттук — стоеше пред него. Елайда! Думите, които тя със сигурност изричаше, изплуваха в ума на Егвийн.

— Този мъж, изоставен от Светлината, е докоснал сайдин, мъжката половина на Верния извор. Затова сме сложили ръка над него. Преотвратно този мъж е дръзнал да прелее Единствената сила, знаейки, че сайдин е покварен от Тъмния, покварен зарад гордостта мъжка, покварен зарад греха мъжки. Затова във вериги сме го оковали.

Егвийн насила изтласка останалата част на присъдата от мисълта си. „Тринадесет Айез Седай. Дванадесет сестри и Амирлин, традиционният брой за опитомяване. Същият брой като…“ И от това се насили да се освободи. Нямаше време за нищо друго освен за това, за което беше дошла тук.

Би могла да го вдигне оттам, с помощта на Въздуха. Да го грабне направо от кръга от Айез Седай и да го пренесе при себе си. Но дори да намереше нужната мощ в себе си, дори да не го изпуснеше по средата на полета така, че да се пребие, щеше да бъде бавно и той щеше да е безпомощна мишена за стрелците, а и сиянието на сайдар около нея щеше да издаде мястото й за всяка Айез Седай, която би се огледала. И на мърдраалите също.

— О, Светлина — промълви тя. — Няма друг начин освен да вдигна война вътре в Бялата кула. Каквото и да става, ще го направя. — Събра и сплете Силата, гранче по гранче, нишка по нишка.

„Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“

Толкова много време бе минало, откакто не го бе чувала, че се сепна, плъзна се по гладките плочи, едва се задържа на ръба на покрива. Земята лежеше на сто крачки под нея. Озърна се през рамо.

Там, на покрива на кулата, килната, за да стои изправена върху скосения покрив, бе изникнала сребърна арка, изпълнена със сияеща светлина. Арката трепереше и се люлееше; нишки от яростно червено и жълто пробягваха през бялото сияние.

„Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“

Арката се изтъни до прозрачност, после отново се уплътни.

Изпаднала в паника. Егвийн погледна към Двора на изменника. Трябваше да има още време. Трябваше. Имаше нужда само от няколко минути, може би десет, и малко късмет.

В главата й закънтяха гласове, не като онзи безтелесния, неразпознаваем глас, който я подканяше да бъде непреклонна, а някакви женски гласове — почти бе убедена, че ги познава.

— … не може да се задържи много дълго. Ако сега не излезе…

— Дръжте, дръжте, огън да ви гори, като есетри ще ви изкормя всичките!

— … се побърква, майко! Не можем да…

Гласовете преминаха в глухо бръмчене, бръмченето в тишина, но неразпознаваемият глас изрече отново:

С вик на безсилен гняв, на пълна безнадеждност, Егвийн се хвърли към арката, която блесна като разтворена врата на пещ. Почти й се прииска да я пропусне и да скочи в бездната надолу.

Светлината я заскуба нишка по нишка, разкъса нишките на влакънца, нацепи влакънцата на нищо. Всичко се разпадна в светлината. Завинаги.