Прероденият дракон

Глава 8 Джарра

Къщите бяха от сив камък и покрити с каменни плочи покриви, и бяха отрупани покрай няколкото тесни улички на Джарра в подножието на един хълм, малко над потока, през който бе прехвърлено дървено мостче. Разкаляните улички бяха празни, както и наклонената селска морава, ако се изключеше един мъж, който метеше стъпалата пред единствения селски хан, стърчащ до каменната конюшня. Но изглеждаше, че съвсем наскоро на моравата се бяха събирали много хора. Половин дузина арки, изплетени от зелени клони и украсени с малкото цветя, които можеха да се намерят наоколо толкова рано през годината, стояха в кръг посред тревата. Земята под тях беше утъпкана, а имаше и други знаци за хорско сборище, червен женски шал, паднал на земята под една от арките, плетена детска шапчица, оловно канче, килнато на една страна, няколко недоядени комата.

Над моравата се носеше миризма на сладко вино и козунак, смесена с миризмата на пушек от десетките комини и от вечерни гозби. За миг носът на Перин долови и друга миризма, която не можеше да определи — съвсем тънка нишка, от чиято гадост космите на тила му настръхнаха. После тя изчезна. Но беше сигурен, че нещо бе минало по този път, нещо… лошо. Той потри нос, сякаш за да изтрие спомена за нея. „Не може да е от Ранд. О, Светлина, дори да е обезумял, това не може да е от него. Нали?“

Над вратата висеше нарисувана табела — мъж, застанал на един крак, с ръце, изпънати нагоре. Надписът гласеше: „Скокът на Харилин“. Когато дръпнаха юздите на конете си пред квадратната каменна постройка, метачът изправи гръб и се прозя свирепо. Сепна се, щом срещна очите на Перин, но след миг очите му се изцъклиха и се приковаха в Лоиал. С широко отворената си уста и потъналата в тлъстини брадичка приличаше на жабок. Около него витаеше миризма на вкиснало — поне за Перин. Човекът явно беше участвал в доскорошните празненства.

Мъжът се отърси и се сгъна в поклон, опрял едната си ръка на дървените копчета, спускащи се по дългото му палто. Очите му пробягваха от един на друг, но най-често се спираха на Лоиал.

— Добре дошла, добра ми госпожо, и дано Светлината освети пътя ви. Добре дошли, добри ми господа. Храна сигурно ще искате, стаи, бани? Всичко ще се намери тук за вас, в „Скока“. Господин Харод, ханджията, поддържа дома си добре. Аз съм Симион. Каквото и да пожелаете, попитайте за Симион и той ще ви го осигури. — Той отново се прозя, покривайки смутено уста с опакото на ръката си, и се поклони. — Моля да ме извините, добра ми госпожо. Отдалече ли идвате? Да сте чули нещо за Великия лов? Ловът на Рога на Валийр? Или за Лъжедракона? Разправят, че в Тарабон имало Лъжедракон. Или може би беше в Арад Доман…

— Не идваме от толкова далече — отвърна Лан, след като се смъкна от седлото си. — Несъмнено вие знаете повече от мен. — Всички започнаха да слизат.

— Сватба ли сте имали тук? — каза Моарейн.

— Сватба ли, добра ми госпожо? Охо, сватби колкото щеш. Цяла напаст. И през последните няколко дни. Не остана моме за годежна клетва, което да не се е омъжило, в цялото село, че даже и на миля околовръст. Ами че то дори вдовицата Джорат завлече стария Банас през арките и двамата се заклеха, че повече няма да се женят. Като вихрушка налетя и ги помете всички. Рилит, щерката на тъкача, тя го започна, като помоли Яван ковача да се ожени за нея, макар да е толкова възрастен, че може да й бъде баща, ако не и дядо. Старият глупак само свали престилката си и каза „да“, и тя настоя веднага да се вдигнат арките. Не искаше и да чуе за полагащото се изчакване и после всички други жени тръгнаха по нея. Оттогава вдигаме сватби ден и нощ. Че то едва ли някой е спал като хората напоследък.

— Много интересно — рече Перин, когато Симион спря да дрънка заради поредната си прозявка. — Но да сте виждали случайно един млад…

— Наистина много интересно — прекъсна го Моарейн. — И ще поискам да ми разкажете повече, по-късно може би. Но засега бихме искали да получим стаи и храна. — Лан направи лек жест към Перин, сякаш го подсещаше да си държи езика зад зъбите.

— Разбира се, добра ми госпожо. Храна. Стаи. — Симион се поколеба, измервайки с поглед Лоиал. — Ще трябва да съберем две легла едно до друго за… — Той се наведе към Моарейн и сниши гласа си. — Ще ме извините, добра ми госпожо, но… ъъ… какво точно… е той? Моля да не се обидите… — добави той припряно.

Не го изрече достатъчно тихо и ушите на Лоиал помръднаха раздразнено.

— Огиер съм! Ти какво помисли, че съм? Да не ме взе за тролок?

Симион отстъпи, сякаш тласнат от боботещия глас.

— Тролок ли, добри ми… господине? Е, че аз съм възрастен човек. В детски приказки не вярвам, ъъ, огиер ли рекохте? Ами че то огиерите са детск… тоест… исках да кажа… — Отчаян, той се обърна и изрева към конюшнята: — Нико! Патрим! Гости! Бързо да им приберете конете! След миг от конюшнята се измъкнаха две момчета със сено в косите, прозяваха се и триеха очи. Симион с поклони подкани гостите по стъпалата, докато момчетата поемаха юздите.

Перин метна дисагите и навитото одеяло през рамо и понесъл в ръка дългия си лък, последва Моарейн и Лан, а Симион не спираше да се кланя пред тях. На Лоиал се наложи да сниши глава под трегера, а таванът вътре висеше едва на стъпка от главата му. Той не спираше да ръмжи тихо, че не можел да разбере защо толкова малко хора помнели огиерите. Гласът му екнеше като далечен тътен и дори Перин, който крачеше пред него, не можеше да чуе и половината от думите му.

Ханът миришеше на ейл и вино, на сирене и умора, някъде от вътрешността се носеше аромат на печено овнешко. Неколцината мъже в общата гостна седяха омърлушени пред халбите си, сякаш наистина бяха готови да се изтегнат по скамейките и да откъртят. Една пълничка прислужница точеше бира от едно от буретата в дъното на помещението. Самият ханджия, як мъж с дълга бяла престилка, седеше на висок стол в ъгъла. Когато новодошлите влязоха, той вдигна към тях гуреливите си очи, но щом видя Лоиал, челюстта му увисна.

— Гости, господин Харод — обяви Симион. — Искат стаи. Господин Харод? Този е огиер, господин Харод. — Прислужницата се обърна, видя Лоиал и изтърва халбата, която се разби с трясък на пода. Никой от мъжете по масите не вдигна поглед. Един беше клюмнал на масата и здраво похъркваше.

Ушите на Лоиал помръднаха гневно.

Господин Харод бавно се изправи — очите му бяха приковани в Лоиал — и заоправя престилката си.

— Добре поне, че не е Бял плащ — промълви най-сетне той, след което се сепна, сякаш изненадан от собствените си думи. — Тоест, добре дошли, добра ми госпожо. Добри ми господа. Простете за лошите ми обноски. Извинява ме само умората, добра госпожо. — Отново погледна крадешком към Лоиал и промълви с невярващ поглед: — Огиер ли?

Лоиал отвори уста, но Моарейн го изпревари:

— Както каза вашият човек, добри ми ханджийо, искам стаи за моята свита. И храна.

— О! Разбира се, добра госпожо. Разбира се. Симион, заведи тези добри хора в най-хубавите ми стаи, за да могат да разтоварят вещите си. Ще ви приготвя чудесна храна, докато се върнете, госпожо. Чудесна храна.

— Ако обичате, последвайте ме, госпожо — подкани ги Симион. — И вие, господа. — И се закланя по стълбите от едната страна на общото помещение.

Един от мъжете по масите неочаквано възкликна:

— Какво, в името на Светлината, е това? — Господин Харод започна да му обяснява за огиера, като говореше така, сякаш бяха стари познайници. Повечето от нещата, които Перин чу, преди да напуснат, бяха неверни. Ушите на Лоиал не преставаха да помръдват.

На втория етаж главата на огиера за малко щеше да се отрие в тавана. Тесният коридор ставаше все по-тъмен, с единствената рязка светлина от залеза, проникваща през прозореца до вратата в дъното.

— В стаите има свещи, госпожо — каза Симион. — Трябваше да взема светилник, но главата ми още се върти от тия сватби. Ще пратя някой да ви запали огън, ако желаете. И ще искате вода да се измиете, разбира се. — Той бутна една врата. — Най-добрата ни стая, госпожо. Нямаме много — тук не минават много чужденци, нали разбирате — но тази ни е най-добрата.

— Аз ще взема съседната — каза Лан. Той беше нарамил дисагите и одеялото на Моарейн заедно със своите, плюс вързопа със знамето на Дракона.

— О, добри ми господине, тази стая никак не е добра. Тясно легло. Малка е, била е предназначена за слуга, предполагам, като че ли тук може да мине някой със слуга. Моля за извинение, добра госпожо.

— Все едно, нея ще взема — отвърна Лан твърдо.

— Симион — каза Моарейн. — Господин Харод да не би да не обича Чедата на Светлината?

— Ами, такова, обича ги, госпожо. По-рано не ги обичаше, ама сега ги обича. Хич не е хубаво да не обичаш Чедата, особено когато си толкоз близо до границата, колкото сме ние. Те непрекъснато минават през Джарра, все едно че изобщо няма никаква граница. Но вчера се случи беда. Беда, и то каква. И то посред сватбите и всичко.

— Какво е станало, Симион?

Мъжът я изгледа остро. Перин не мислеше, че някой друг е забелязал колко остро, при този сумрак.

— Имаше тук двадесетина от тях, онзи ден дойдоха. Тогава не се случи нищо лошо. Но вчера… Такова, трима от тях станаха и рекоха, че вече не са Чеда на Светлината. Хвърлиха си плащовете, яхнаха конете си и отпратиха.

Лан изсумтя.

— Белите плащове се заклеват за цял живот. Какво направи командирът им?

— Тъкмо да направи нещо, добри господине, но друг от тях стана и обяви, че тръгвал да търси Рога на Валийр. После пък друг рече, че трябвало да тръгнат да търсят Дракона. Същият преди да напусне рече, че тръгвал за Равнината на Алмот. После други започнаха да приказват на жените по улиците едни неща, дето не са за разправяне, и да ги опипват. Жените се разпищяха, а Чедата се развикаха на онези, дето закачаха жените. Такава суматоха не бях виждал.

— Някой от вас не се ли опита да ги спре? — попита Перин.

— Добри ми господине, като ви гледам, тая секира, дето я носите на кръста, знаете как да я използвате, но никак не е лесно да се изправиш срещу мъже с мечове, ризници и прочие, когато си знаеш само метлата и мотиката. Останалите Бели плащове, онези, които не бяха се отметнали, сложиха край на суматохата. За малко да наизвадят мечовете. Но не това бе най-лошото. Още двама просто се побъркаха — сякаш пък другите бяха нормални. Тия двамата започнаха да се дерат, че Джарра била пълна с Мраколюбци. Опитаха се да опожарят селото — викаха, че щели да го направят на едното нищо! — като се започне със „Скока“. Можете да видите петната от изгоряло отзад, където започнаха. Сбиха се с другите Бели плащове, когато се опитаха да ги спрат. Белите плащове, които бяха останали, ни помогнаха да го потушим, завързаха здраво ония двамата, качиха се на конете и си тръгнаха за Амадиция. Добре че се отървахме, ако ме питате, и дано хич не се връщат повече.

— Доста грубо поведение — каза Лан. — Дори за Белите плащове, Симион закима в съгласие.

— Така си е, добри ми господине. Никога досега не са се държали така. Да се поперчат из селото, да. Да те изгледат, все едно че си мръсен, или да си пъхат носовете там, където не им е работата, да. Но никога досега не са ни създавали неприятности. Не и такива, всеки случай.

— Нали са си отишли — каза Моарейн. — А с тях и неприятностите. Сигурна съм, че тук ще прекараме една спокойна нощ.

Перин не каза нищо, но вътрешно никак не беше спокоен. „Всички тези сватби и Бели плащове добре, но бих искал да разбера час по-скоро дали Ранд се е отбивал тук и накъде е тръгнал след това. Онази миризма не можеше да е от него.“

Симион го отведе в друга стая, с две легла, умивалник, два стола и нищо повече. Лоиал се спря да надникне през прага. През тесните прозорци прозираше съвсем малко светлина. Леглата бяха достатъчно големи, с възглавници и одеяла, сгънати откъм краката, но дюшеците изглеждаха сплъстени. Симион зашари с пръсти по полицата над камината, за да намери свещ.

— Ще се погрижа да намеря две легла, за да ги съберем за вас, добри… ъъ… огиере. Изчакайте само за момент. — Не показа обаче някакви признаци на бързане, а се засуети със свещта в ръка, сякаш се чудеше къде да я постави. На Перин му се стори, че изглежда притеснен от нещо.

„Какво пък, аз самият щях да бъда повече от притеснен, ако Белите плащове бяха правили такива неща в Емондово поле.“

— Симион, да се е отбивал тук някой друг чужденец в последните един-два дни? Един млад мъж, висок, със сиви очи и рижа коса? Може да е свирил на флейта за храна и легло.

— Помня го, добри господине — каза Симион, без да спира да размахва свещника. — Дойде вчера заранта, рано. Че беше гладен, дума да няма. Свири с флейтата си на всички сватби вчера. Хубав младеж. Някои от жените даже му хвърлиха око отначало, но… — Той замълча и погледна Перин накриво. — Той да ни ви е приятел, добри ми господине?

— Познавам го — каза Перин. — Защо?

Симион се поколеба.

— А, няма нищо, добри ми господине. Просто беше малко странен. Говореше си сам понякога, а понякога се засмиваше, без някой да е казал нещо. Спа в същата тази стая, снощи, ама за малко. Събуди се точно посред нощ и викаше. Ще да е било просто някакъв кошмар, но не искаше да остане повече. То и господин Харод не се опита много-много да го задържи след този шум, който вдигна. — Симион замълча за миг. — Каза нещо много странно, когато си тръгна.

— Какво? — настоя Перин.

— Каза, че някой го преследвал. Каза… — Мъжът преглътна и продължи по-бавно: — Каза, че щели да го убият, ако не се махнел. „Един от нас трябва да умре и смятам да бъде той.“ Точно това каза.

— Не е имал предвид нас — избоботи Лоиал. — Ние сме му приятели.

— Разбира се, добри… ъъ… добри огиере. Разбира се, че нямаше предвид вас. Аз не… не мисля нещо лошо за вашия приятел, но… ъъ… струва ми се, че е болен. В главата, нали разбирате.

— Ще се погрижим за него — каза Перин. — Затова сме тръгнали след него. Накъде замина той?

— Знаех си — рече Симион. — Знаех си, че тя ще помогне, веднага щом ви видях. Накъде ли? На изток, добри господине. На изток, все едно че самият Тъмен го гонеше по петите. Вие мислите ли, че ще ми помогне? Тоест да помогне на брат ми? Ноам е много тежко болен, а майка Руун казва, че не може да направи нищо.

Перин помълча, за да помисли, докато наместваше дългия лък в ъгъла и поставяше дисагите и навитото си одеяло на едно от леглата. Мисленето обаче не помогна много. Той погледна Лоиал, но не получи помощ от него — ушите на огиера бяха клепнали угрижено, а дългите му вежди се спускаха по бузите.

— Какво те кара да мислиш, че тя може да помогне на брат ти?

„Глупав въпрос. Правилният въпрос беше какво смята да направи в замяна.“

— Ами, ходил съм веднъж до Джеанна, добри ми господине, и там видях две… две жени като нея. Не мога да я сбъркам. — Гласът му премина в шепот. — Казват, че те могат и мъртвец да вдигнат, добри ми господине.

— Кой друг го знае? — попита рязко Перин, но в същото време Лоиал се обади.

— Ако брат ти е мъртъв, никой не може да направи нищо.

Мъжът с жабешкото лице погледна с тревога единия, и после другия, след което заломоти:

— Никой друг не знае, освен мен, добри господине. Ноам не е мъртъв, добри огиере, само е болен. Кълна се, че никой друг не е могъл да я разпознае. Дори господин Харод не се е отдалечавал на повече от двайсет мили оттук през целия си живот. Но е толкова тежко болен… Сам бих я помолил, но коленете ми треперят така, че тя няма и да ме чуе какво й говоря. Ами ако вземе, че се обиди нещо и прати някоя мълния по мен? Ако взема, че сбъркам? Това не е нещо, за което човек би обвинил една жена без… тоест… ъъ… — Той вдигна безпомощно ръце, отчасти умолително, отчасти да се защити.

— Не мога да обещая нищо — каза Перин. — Но ще поговоря с нея. Лоиал, ще останеш да правиш компания на Симион, докато поговоря с Моарейн?

— Разбира се — избоботи огиерът. Симион се сепна, когато ръката на Лоиал хвана половината му гръд покрай рамото. — Той ще ме заведе в стаята ми и ще поприказваме. Я ми кажи, Симион, какво знаеш ти за дърветата?

— Д-д-дърветата ли, д-д-добри огиере?

Перин ги остави, забърза по тъмния коридор. Почука на вратата на Моарейн, едва изчака нейното „Влез“ и нахълта.

Половин дузина запалени свещи показваха, че най-добрата стая на „Скока“ не е чак толкова добра, въпреки че единственото легло беше с високи дървени стълбове, поддържащи балдахин, и дюшекът не изглеждаше толкова сплъстен като неговия. На пода беше опъната шарена постелка и вместо дървени столове имаше два тапицирани. Като се изключеше всичко това, стаята не изглеждаше с нищо по-различна от неговата собствена. Моарейн и Лан стояха пред студената камина и, изглежда, се бяха унесли в разговор. Айез Седай не остана доволна от това, че са ги прекъснали. Лицето на Стражника беше невъзмутимо като изсечено от камък.

— Значи Ранд е бил тук — започна Перин. — Симион си спомня за него.

Моарейн изсъска през зъби.

— Каза ти се да си държиш устата затворена — изръмжа Лан. Перин се извърна да погледне Стражника, Това беше по-лесно, отколкото да издържи суровия поглед на Моарейн.

— Как можехме да разберем дали е бил тук, без да питаме? Хайде кажи. Напуснал е снощи, ако ви интересува, тръгнал е на изток. И е говорил, че някой го преследва, че иска да го убие.

— На изток. — Моарейн кимна. Изключителното спокойствие в гласа и рязко противоречеше на неодобрителния й поглед. — Това е добре да се знае, макар че така и трябва да е, ако е тръгнал за Тийр. Но аз бях сигурна, че е бил тук, още преди да чуя за Белите плащове, а те напълно го потвърдиха. Ранд почти със сигурност е прав за едно нещо, Перин. Не мога да повярвам, че ние сме единствените, които се опитват да го намерят. А ако те разберат за нас, като нищо могат да се опитат да ни спрат. Достатъчно ни е да се мъчим да настигнем Ранд, та да си докарваме и това на главите. Трябва да се научиш да си държиш езика зад зъбите, докато аз не ти кажа да говориш.

— Белите плащове! — възкликна невярващо Перин. „Да си държа езика? Огън да ме гори дано, ако го направя!“ — Но как са могли те да ти го подскажат?… Лудостта на Ранд! Да не е заразителна?

— Не лудостта му — каза Моарейн, — доколкото изобщо е стигнал дотам, че да го наричаме луд. Перин, той е по-силен тавирен от всеки друг от Приказния век насам. Вчера, в това село, Шарката… се е раздвижила, заформила се е около него като глина върху калъп. Тези сватби, Белите плащове, всичко това е достатъчно, за да се досети човек, че Ранд е бил тук, за всеки, който умее да се вслушва.

Перин въздъхна.

— И това ли ще срещаме навсякъде, откъдето е минал? Светлината да ни е на помощ, но ако след него са тръгнали твари на Сянката, ще могат да го проследят не по-трудно от нас.

— Може би — каза Моарейн. — А може би не. Никой не знае нищо за толкова силен тавирен като Ранд. — Поне веднъж изглеждаше обезпокоена, че не знае нещо. — Артур Ястребовото крило е бил най-силният тавирен, за когото са останали писмени възпоминания. Но дори и Ястребовото крило не е бил толкова силен, колкото е Ранд.

— Казано е — вметна Лан, — че понякога хората, които се намирали в една стая с Ястребовото крило, говорели истината, макар да искали да излъжат, взимали решения, които дори и не съзнавали, че обсъждат. Моменти, в които всяко хвърляне на зара, всяко обръщане на картите ставало според неговото желание. Но само понякога.

— Искате да кажете, че не знаете — каза Перин. — И че той може да остави диря от сватби и полудяващи Бели плащове по целия път до Тийр.

— Искам да кажа, че знам само това, което може да се знае — сряза го Моарейн. Тъмноокият й поглед плесна Перин като камшик. — Шарката се втъкава тънко около тавирен и някои могат да проследят формата на тези нишки, стига да знаят къде точно да гледат. Внимавай езикът ти да не разплете повече от онова, което ти се полага да знаеш.

Въпреки волята си Перин присви рамене, сякаш наистина го биеха.

— Е, този път поне трябва да сте доволни, че си отворих устата. Симион знае, че си Айез Седай. Моли да Излекуваш брат му Ноам от някаква болест. Ако не бях заговорил, нямаше и да се осмели да помоли, но пък можеше да започне да приказва на приятелите си.

Лан улови погледа на Моарейн и за миг двамата се спогледаха втренчено. Стражникът заприлича на вълк, готов всеки момент да скочи. Най-сетне Моарейн поклати глава.

— Не.

— Както искаш. Ти решаваш. — Лан като че ли смяташе, че решението й е грешно, но напрежението му се уталожи.

Перин ги зяпна.

— Мислехте за… Симион не би могъл да каже на никого, ако е мъртъв, нали?

— Той няма да умре от моите действия — каза Моарейн. — Но не мога и няма да обещая, че винаги ще е така. Длъжни сме да намерим Ранд и няма да се проваля в това, каквото и да ми струва. Ясно ли ти го казах? — Заклещен от погледа й, Перин не можа да отговори. Тя кимна, приела мълчанието му за достатъчен отговор. — Хайде, заведи ме при Симион.

Вратата на стаята на Лоиал беше отворена и в коридора струеше светлина от свещ. Двете легла вътре бяха събрани едно до друго и Лоиал и Симион седяха на ръба на едното. Мъжът без брадичка зяпаше нагоре към Лоиал с широко отворена уста, с израз на пълна почуда, изписана на лицето му.

— О да, стеддинг са чудесни — говореше Лоиал. — Такъв покой цари там, под Великите дървеса. Вие, хората, можете да си имате вашите войни и размирици, но нищо не смущава покоя на стеддинг. Грижим се за дърветата и живеем в съзвучие… — Гласът му заглъхна, щом видя влизащата Моарейн и Лан и Перин зад нея.

Симион се изправи припряно и започна да се кланя и да отстъпва, докато не опря гръб в отсрещната стена.

— Ъъ… добра госпожо… а-а… хм… — Не преставаше да кима, досущ като кукла на конци.

— Заведи ме при брат си — каза Моарейн. — Ще направя каквото мога. Перин, ти също ще дойдеш с мен, щом този добър човек е казал първо на теб. — Лан вдигна вежда и тя поклати глава. — Ако отидем всички, можем да привлечем излишно внимание. Перин може да ми осигури необходимата защита.

Лан кимна неохотно, след което изгледа остро Перин.

— Внимавай, ковачо. Ако я сполети нещо лошо… — Студените му сини очи довършиха заканата.

Симион грабна една от свещите и заситни по коридора, без да спира да се кланя. Светлината на свещта затанцува сред сенките.

— Насам… ъъ… добра госпожо. Насам.

Едно външно стълбище отвеждаше към тесен проход между хана и конюшнята. Нощта притисна свещта в примигваща точица. Лунният сърп висеше сред обсипаното със звезди небе и хвърляше достатъчно светлик за очите на Перин. Той се зачуди кога ли най-сетне Моарейн ще каже на Симион, че няма нужда да се кланя непрекъснато, но тя не му го каза, а пое след прислужника, вдигнала полите на роклята си, за да не се изцапат в калта, сякаш тъмният проход беше дворцов коридор, а тя — кралица. Вече захладняваше; нощта все още носеше ехото на отминаващата зима.

— Оттук. — Симион ги поведе към една барачка зад конюшнята и припряно свали мандалото на вратичката. — Насам добра госпожо. Ето го брат ми Ноам.

Бараката беше преградена с дебели дървени летви, набързо, ако можеше да се съди по вида им. Долавяше се миризма на немита човешка плът и Перин си помисли, че дори Симион и Моарейн би трябвало да я надушват.

Ноам вдигна глава и ги изгледа мълчаливо, с пълно равнодушие. По нищо не личеше, че е роден брат на Симион — първо, имаше си брадичка, и освен това беше едър мъж, с яки рамене — но не това смути Перин. Ноам се взираше в тях с лъскави златисти очи.

— Говореше налудничаво почти цяла година, добра госпожо… Казваше, че можел… можел да говори с вълци. А очите му… — Симион хвърли бегъл поглед към Перин. — Такова… говореше всичко това, когато си пийнеше повече. Всички му се смееха. А после, преди около месец, не се върна в селото. Излязох да разбера какво е станало с него и го намерих… ето така.

Предпазливо, неохотно, Перин посегна с мисъл към Ноам, все едно че се докосваше до вълчи ум, „Тичаш сред горите със студения вятър в ноздрите ти. Скачаш бързо от скривалището, зъбите ти се забиват в сухожилието. Мирис на кръв, сладост на езика. Убиваш.“ Перин се дръпна, все едно че се бе опарил на огън, заслони ума си. Това всъщност не бяха мисли, само някаква бъркотия от пориви и образи, смесица от спомен и копнеж. Но в тялото пред него имаше много повече вълче, отколкото човешко. Той опря длан в стената, за да не падне; коленете му омекнаха, „Светлината да ми е на помощ!“

Моарейн постави ръка на мандалото.

— Господин Харод държи ключа, добра госпожо. Не знам дали той ще…

Тя дръпна и катинарът се отвори. Симион я зяпна. Тя освободи мандалото, а мъжът без брадичка се обърна към Перин.

— Това безопасно ли е, добри господине? Той ми е брат, но ухапа Майка Руун, когато тя се опита да му помогне и… и уби една крава. Със зъбите си — довърши той съкрушено.

— Моарейн — каза Перин. — Този мъж е опасен.

— Всички мъже са опасни — отвърна тя хладно. — Замълчете. — И отвори вратичката, и влезе. Перин затаи дъх.

При първата й стъпка Ноам оголи зъби, и заръмжа, все по-дълбоко и по-дълбоко, докато цялото му тяло не се разтресе. Моарейн не му обърна внимание. Без да спира да ръмжи, Ноам запълзя заднишком в сламата и се сви в един от ъглите. Или по-скоро Моарейн го притисна там.

Бавно, спокойно, Айез Седай коленичи и обхвана главата му с ръце. Ръмженето на Ноам се усили, а после се сниши до скимтене. Перин не можеше да помръдне. Моарейн задържа дълго главата на Ноам, после също така спокойно я пусна и се изправи. Гърлото на Перин се стегна, когато тя се обърна с гръб към мъжа и закрачи към изхода, но човекът си остана на място, втренчил поглед в нея. Тя бутна вратичката и отново постави мандалото на скобата, без да си прави труд да щраква катинара — и Ноам се хвърли с ръмжене към дървените прегради. Захапа ги и ги заблъска с рамене, помъчи се да провре глава между тях, като не спираше да ръмжи и блъска.

Моарейн отри с ръка сламките, полепнали по роклята й. Лицето и беше безизразно.

— Голям риск беше — изпъшка Перин. Тя го погледна — твърдо, разбиращо — и той сведе очи. Жълтите си очи.

Симион беше зяпнал брат си.

— Можете ли да му помогнете, добра госпожо? — попита той хрипливо.

— Съжалявам, Симион.

— Нищо ли не можете да направите, добра госпожо? Каквото и да е? Едно от онези… — гласът му премина в шепот — Айезседайски неща?

— Лечителството не е проста работа, Симион, и то идва отвътре точно толкова, колкото от Лечителя, В него няма нищо, което да си спомня, че е било Ноам, нищо, което да помни, че е бил човек. Няма останали карти, които да му покажат пътя за връщане, и не е останало нищо, което да поеме по този път. Ноам си е отишъл, Симион.

— Но той… той просто дрънкаше смехории, добра госпожо, когато пийнеше повече. Той само… — Симион отри очите си и примигна. — Благодаря ви, добра госпожо. Знам, че щяхте да направите нещо, ако можехте. — Тя постави ръка на рамото му, промърмори нещо утешително и излезе от бараката.

Перин знаеше, че трябва да я последва, но човекът — или онова, което някога беше било човек — който блъскаше по дървените решетки, го задържа. Той бързо пристъпи напред и свали катинара от халката. Беше добър, изработен от майстор ковач.

— Господине…

Перин погледна катинара в ръката си, после човека зад дървената решетка, Ноам беше спрял да хапе летвите. Сега се взираше боязливо в Перин и дишаше тежко.

— Можете да го оставите тук завинаги — каза Перин, — но аз… аз не мисля, че така ще е по-добре за него.

— Ако излезе навън, добри господине, той ще умре!

— Той бездруго ще умре, било тук, било навън, Симион. Навън поне ще бъде на свобода, и щастлив, колкото може да бъде. Той вече не е твоят брат, но ти си този, който трябва да реши. Можеш да го оставиш тук, за да го гледат хората, и той да гледа през решетките, докато не залинее. Не можеш да държиш вълк в клетка, Симион, и да очакваш, че ще е щастлив. Или че ще живее дълго.

— Да — отвърна бавно Симион. — Да, разбирам. — Поколеба се, а после кимна и извърна глава към вратата на бараката.

Това беше едничкият отговор, от който Перин се нуждаеше. Той отвори вратичката на клетката и пристъпи встрани.

За миг Ноам зяпна към отворената пролука. После изведнъж скочи и изхвърча от клетката, на четири крака, но с изумителна пъргавина. Извън клетката. Извън бараката. Навън, в нощта. „Светлината да ни е на помощ и на двамата“ — помисли си Перин.

— Мисля, че за него ще е по-добре да е на свобода. — Симион потръпна. — Но не знам какво ще си рече господин Харод, като намери клетката отворена и Ноам го няма.

Перин затвори вратата на клетката, постави ключалката и я заключи.

— Да си рече каквото си ще.

Симион се изсмя бързо и махна с ръка.

— Ще измисли нещо той. Всички ще измислят какво ли не. Някои разправят, че Ноам се превърнал във вълк — щяла да му порасте козина и прочие — след като ухапа Майка Руун. Не е вярно, ама така разправят.

Треперейки, Перин опря главата си на вратата на клетката. „Може и да няма козина, но е вълк. Вълк е, а не човек. Светлина, помогни ми!“

— Не го държахме тук винаги — каза внезапно Симион. — Беше в къщата на Майка Руун, но двамата с нея помолихме господин Харод да го преместим тук, когато дойдоха Белите плащове. Те винаги носят списък с имена — имена на Мраколюбци, които търсят. Нали разбирате, беше заради очите на Ноам. Едно от имената в списъка на Белите плащове беше на някой си Перин Айбара, ковач. Те казваха, че имал жълти очи и бягал с вълците. Сигурно разбирате защо не исках да разберат за Ноам.

Перин извърна достатъчно глава, за да изгледа Симион през рамо.

— Смяташ ли, че този Перин Айбара е Мраколюбец?

— Един Мраколюбец не би го интересувало дали брат ми ще умре в клетка. Предполагам, че ви е намерила скоро след като се е случило. Колко жалко, че не дойде в Джарра преди няколко месеца.

Перин тутакси се засрами, че си бе позволил да сравни човека с жаба.

— И аз съжалявам, че не можа да направи нищо за него. — „Огън да ме гори дано, как бих искал да можеше.“ Изведнъж му просветна, че цялото село би трябвало да знае за Ноам. За очите му, — Симион, би ли ми донесъл нещо за ядене в стаята? — Господин Харолд и останалите може да се бяха залисали преди малко по Лоиал и да не бяха забелязали цвета на очите му, но ако слезеше да яде в общата гостна, със сигурност щяха да ги видят.

— Разбира се. А и на заранта също. Не е необходимо да слизате, преди да сте готов да се качите на коня си.

— Добър човек си ти, Симион. Добър човек.

Симион изглеждаше толкова доволен, че Перин отново се засрами.