Прероденият дракон

Глава 33 Във вътъка

Без да слиза от коня, Перин огледа навъсено плоския камък, полускрит сред туфите трева край пътя. Утъпканият черен път, наричан вече Люгардския път, след като наближиха река Манедерендрелле и границата на Люгард, някога, в далечното минало, бил настлан с каменни плочи, така им бе казала Моарейн преди два дни, и късове от каменния паваж все още се показваха тук-там на повърхността. Върху този тук се виждаха странни следи.

Ако кучета можеха да оставят следи върху камък, щеше да се закълне, че са стъпки от псета едра порода. Но не виждаше стъпки по голата земя наоколо, където мекият прах ще да ги съхрани, нито се долавяше миризма на кучешка Само някаква тънка следа от нещо изгоряло, почти като миризмата на сяра, оставена от фойерверки. Пред тях имаше градче, пътят прекосяваше реката; може би деца бяха идвали тук с фойерверки на Илюминаторите.

„Много е далече, за да стигнат деца чак дотук.“ Но беше видял ферми наоколо. Може да са били селски деца. „Каквото и да е, нищо общо с тези следи. Както конете не летят, така и кучетата не оставят отпечатъци върху камък. Много се уморих и не мога да мисля добре.“

Прозя се, смуши Стъпко и пъстрият жребец се втурна в галон да настигне останалите. Откакто бяха напуснали Джарра, Моарейн ги караше да бързат и никой не чакаше никого. Наумеше ли си нещо. Айез Седай ставаше твърда като студено желязо. Лоиал се беше отказал да чете яздешком още преди шест дни, след като изведнъж се бе огледал и бе разбрал, че е изостанал с цяла миля. Едва ги бе догонил.

Перин забави Стъпко до големия кон на огиера, зад бялата кобила на Моарейн, и отново се прозя. Лан беше някъде напред да разузнава. Слънцето вече клонеше към залез, но Стражникът бе казал, че преди да се стъмни ще стигнат градчето Ремен на брега на Манедерендрелле. Перин не беше сигурен дали му се ще да види това, което ги чака там. Нямаше представа какво може да е, но дните след напускането на Джарра го държаха нащрек.

— Не разбирам защо не можеш да спиш — каза му Лоиал. — Аз, когато тя ни разреши да спрем за през нощта, съм вече толкова уморен, че заспивам прав.

Перин само поклати глава. Нямаше как да обясни на Лоиал, че не смее да заспива дълбоко, че дори лекият му сън е изпълнен с тревожни сънища. Като онзи с Егвийн и Скокливец. „Е, не е чудно, че я сънувам. Светлина, чудно как ли е тя. Сега е в пълна безопасност в Кулата, учи се за Айез Седай. Верин ще се грижи за нея, както и за Мат.“ Не смяташе, че ще е нужно някой да се грижи за Нинив. Около Нинив според него по-скоро други хора имаха нужда от грижи.

Не искаше изобщо да мисли за Скокливец. Живите вълци успяваше да задържи извън ума си, макар цената на това да беше усещането, че нечия припряна ръка го е блъскала с ковашки чук по главата, но не искаше и да помисля, че в главата му може да се промъкне мъртъв вълк. Та дори това да беше Скокливец. Разтърси глава и насила отвори широко очи.

Освен сънищата имаше и други причини да не спи добре. Бяха намерили други знаци за преминаването на Ранд. Между Джарра и река Елдар самият Перин не можа да види такива, но преди да прекосят Елдар по един каменен мост, виещ се в дъга от единия висок петдесет стъпки стръмен бряг до другия, бяха минали през едно градче. Сидон, цялото в пепелища. Всички сгради. Само няколко каменни стени и комини стърчаха сред руините.

Опърпани и отчаяни хора от градчето им казаха, че някакъв фенер бил изтърван в една плевня, а после огънят сякаш подивял и всичко тръгнало на поразия. Половината ведра, които можели да се намерят, били пробити. Всяка горяща стена се срутвала навън — къщите сякаш се взривявали отвътре. Пламтящи греди от хана се били изтъркулили чак до главния кладенец на площада, така че никой не можел да черпи вода от него, та да потуши пламъците, а върху три други кладенеца се били срутили къщи. Дори вятърът като че ли се разбеснял, пръскайки пламъците във всички посоки.

Дори не беше нужно да питат Моарейн дали го е причинило присъствието на Ранд — хладното й лице говореше достатъчно красноречиво. Шарката се заформяше около Ранд и сляпата случайност се бе развихрила.

След Сидон бяха минали през четири по-малки селища и Стражникът твърдеше, че Ранд продължава да е пред тях. Сега Ранд се беше спешил и продължаваше така от доста време. Бяха намерили коня му след Джарра, мъртъв, разкъсан от вълци или подивели псета. Тогава Перин едва се въздържа да посегне, особено след като Моарейн бе вдигнала погледа си от коня, за да го изгледа намръщено. За щастие Лан намери следите от ботушите на Ранд недалече от мъртвия кон. На петата на левия ботуш имаше триъгълна вдлъбнатина от камък и това помагаше да различават следите му. Но на кон или пеша той продължаваше да е далече пред тях.

В четирите селища след Сидон най-възбуждащата гледка в живота на тамошните хора се оказа яздещият Лоиал, особено като разбираха, че е огиер, от плът и кръв. Бяха толкова слисани, че почти не забелязваха очите на Перин, а когато ги забелязваха… Какво пък, щом огиерите наистина ги има, тогава защо хората да нямат очи с какъвто си щат цвят?

Но след тях дойде едно селце, Вилар, където празнуваха. Изворът сред селската мера отново беше бликнал, след като цяла година бяха мъкнали вода от потока на цяла миля от селото, след всички напразни усилия да изкопаят кладенци и след като половината хора от селото се бяха изселили. В края на краищата Вилар нямаше да загине. Бързо последваха още три незасегнати села, само за един ден, до Самаха, в което градче всички кладенци предната нощ бяха пресъхнали и хората мърмореха, че това било работа на Тъмния; после дойде Талан, където всички стари разпри предната заран бяха избликнали на повърхността като препълнени помийни ями и едва след три убийства всички се бяха вразумили. И най-сетне Фиал, където реколтата тази пролет била най-бедна, откакто се помнели, но пък кметът, докато копаел нова леха зад къщата си, намерил прогнили кожени торби, пълни със злато, тъй че никой нямало да остане гладен. Никой във Фиал не познаваше тлъстите жълтици, с женски лик от едната страна и орел от другата. Моарейн каза, че били сечени в Манедерен.

Най-сетне докато една нощ седяха край огъня на малкия си бивак, Перин я запита за всичко това.

— След Джарра си мислех… Бяха толкова щастливи с техните сватби. Дори Белите плащове бяха станали за посмешище. Във Фиал всичко беше наред: Ранд едва ли е имал нещо общо с лошата им реколта — тя е пропаднала още преди появата му, а златото, разбира се, е нещо добро при техните нужди — но всичко останало… Онова опожарено градче, и пресъхналите кладенци, и… Това е зло, Моарейн. Не мога да повярвам, че Ранд е зло. Шарката може би се оформя около него, но как може Шарката да е нещо толкова зло? Това е безсмислено, а нещата трябва да имат смисъл. Ако наковеш сечиво, от което няма смисъл, това е похабен къс метал. Шарката не би могла да прави отпадъци.

Лан го изгледа накриво и се скри в тъмнината да обиколи бивака. Лоиал, който вече се беше изтегнал под одеялата си, надигна глава да чуе и ушите му щръкнаха като фунии.

Известно време Моарейн остана мълчалива, греейки ръце над огъня. После заговори, без да откъсва очи от пламъците.

— Създателят е добър, Перин. Бащата на лъжите е зъл. Шарката на Века, самото Вековно везмо не са нито добро, нито лошо. Шарката е това, което е. Колелото на времето втъкава живота на всички нас и всички наши прояви в Шарката. Шарка само от един цвят не е никаква шарка. За Шарката на един Век доброто и злото са като основата и вътъка.

Сега, три дни след онази вечер, макар да яздеше под топлото следобедно слънце, Перин усети ледените тръпки, които го бяха пронизали, когато чу тези думи за първи път. Искаше му се да вярва, че Шарката е добро. Искаше му се да вярва, че когато хората вършат лоши неща, те тръгват срещу Шарката, развалят я. За него Шарката беше като фино и сложно изделие, направено от майстор ковач. Това, че то смесваше без грижа непречистено желязо и по-лоши неща с добра стомана, беше мисъл, която го пронизваше с хлад.

— Но мен ме е грижа — промърмори той. — О, Светлина, не мога да съм безразличен. — Моарейн го изгледа през рамо и той се умълча. Не беше сигурен за какво я беше грижа Айез Седай освен за Ранд.

Няколко минути по-късно напред се появи Лан и възви черния си боен кон до кобилата на Моарейн.

— Ремен се намира точно зад следващия хълм — съобщи той. — Както изглежда, през последните един-два дена са имали събития.

Ушите на Лоиал трепнаха.

— Ранд?

Стражникът поклати глава.

— Не знам. Вероятно Моарейн ще може да каже, като види. — Айез Седай го изгледа въпросително, после сръга бялата си кобила и се понесе по-бързо.

Изкачиха се на билото и ето че Ремен се просна под тях, току до самата река. Тук Манедерендрелле се уширяваше до половин миля и мост нямаше — реката се пресичаше със салове, тласкани с дълги пръти. В момента я прекосяваха три, други три стояха привързани край дълъг каменен кей заедно с половин дузина корабчета на речни търговци, някои с една мачта, други с две. Няколко големи каменни склада отделяха доковете от самото градче, чиито здания също бяха предимно каменни и покрити с керемиди с всякакъв цвят, от жълти до розови и пурпурни. Улиците се стичаха от всички посоки към един централен площад.

Моарейн придърпа качулката на пелерината си, за да прикрие лицето си, и се заспускаха към града.

Както обикновено, хората по улиците зазяпаха Лоиал, но този път Перин дочу шепот на благоговение: „огиер“. Лоиал седеше изправен в седлото си, ушите му бяха щръкнали и по широката му уста току се плъзваше усмивка. Явно се стараеше да не показва, че е доволен, но приличаше на котарак, който са почесали зад ушите.

За Перин Ремен изглеждаше най-обикновено градче — беше изпълнено с миризми, предизвикани от хора, и на хора и със силната миризма на реката, разбира се — и той се зачуди какво ли има предвид Лан. И изведнъж космите на врата му настръхнаха и той долови нещо… нередно. Още щом ноздрите му го доловиха и то изчезна, като конски косъм, паднал върху жарава, но той го запомни. Беше надушил същата миризма в Джарра и тя бе изчезнала по същия начин. Не беше Изкривен, нито Нероден… „Тролок, огън да ме изгори дано, не Изкривен! Не Нероден! Мърдраал, Чезнещ, Получовек, всичко друго, но не и Нероден!“… Не беше тролок, нито Чезнещ, но въпреки това вонята беше също толкова остра, също толкова отвратителна. Но каквото и да беше оставило тази жилка из въздуха, диря не беше оставило, както изглежда.

Продължиха на конете до градския площад. Един от големите каменни блокове посред самия площад беше изкъртен, за да се вдигне бесилка. От пръстта се издигаше една-единствена дебела греда, поддържаща друга напречна, закрепена със скоби, от която висеше желязна клетка — дъното й бе на четири крачки от земята. Висок мъж, облечен в сиви и кафяви дрипи, седеше в клетката, присвил колене до брадичката си — място за друга поза нямаше. Три малки момчета го замерваха с камъни. Мъжът гледаше право напред и дори не мигна, когато един от камъните се промуши между пречките и го удари. Не една струйка кръв беше зацапала лицето му. Минувачите не обръщаха внимание на това, което вършеха децата, но всеки хвърляше поглед към клетката, къде одобрително, къде боязливо.

Моарейн изсумтя с отвращение.

— Има и още — каза Лан. — Хайде. Вече съм уредил стаи в един хан. Мисля, че ще ти се стори интересен.

Перин пак погледна затворения в клетката мъж. В този човек имаше нещо познато, но не можеше да го намести в паметта си.

— Не бива да правят това — изръмжа Лоиал. — Децата, искам да кажа. Възрастните трябва да ги спрат.

— Трябва — съгласи се умислено Перин. „Защо ми се струва познат?“

Табелата над вратата на хана, към който ги поведе Лан, гласеше „Крайпътна ковачница“, което Перин взе за добра поличба, макар че не се виждаше нищо, свързано с ковашка работа, освен нарисувания на табелата мъж с кожена престилка и чук. Самият хан беше голямо триетажно здание с покрив от червени керемиди и иззидан от квадратни, излъскани блокове сив камък, с широки прозорци и врати с гравирани спирали, и изглеждаше процъфтяващ. Притичаха коняри да приберат конете и когато Лан им подхвърли няколко монети, се закланяха още по-усърдно.

Като влязоха, Перин зяпна. Всички мъже и жени по масите бяха облекли празничните си дрехи, както му се стори, с повече ширити по сюртуците, повече дантела по роклите, повече цветни панделки и шалове с ресни, отколкото беше виждал от много време. Само четирима мъже, седнали на една маса, бяха в прости палта и единствено те не вдигнаха в очакване глави, когато Перин и останалите влязоха, а продължиха да си говорят тихо. Той долови част от приказките им — за предимствата на пипера пред кожите като стока и какви грижи им създавала Салдеа с цените. Капитани на търговски кораби, реши той. Останалите, изглежда, бяха местно население. Дори прислушващите жени, изглежда, бяха облекли най-хубавите си дрехи — дългите им престилки покриваха извезани рокли с дантели на шията.

В кухнята кипеше труд — той веднага усети миризмата на овнешко, агнешко, пилешко и телешко, както и на някакви зеленчуци. И на дъхав хляб, който почти го накара да забрани за месото.

Посрещна ги самият ханджия. Беше дебел плешив мъж с грейнали кафяви очи и меко, розово лице, и непрекъснато се кланяше и потриваше длани. Ако не беше ги посрещнал, Перин така и нямаше да го вземе за собственика, защото вместо с очакваната престилка беше облечен в палто като всички останали, цялото с бели и зелени шевици върху дебелия син вълнен плат.

„Защо всички са се облекли като за празник?“ — зачуди се Перин.

— А, господин Андра — заговори ханджията, обръщайки се към Лан. — И един огиер, точно както казахте. Не че съм се съмнявал, разбира се. Не и след всичко, което се случи тъдява, и след вашите думи, господине. Защо не и огиер? Ах, приятелю огиер, да имам такъв гост като вас ми доставя по-голямо удоволствие, отколкото можете да си представите. За капак на всичко, което става тук, това е чудесно. Ах, госпожо… — Очите му попиха тъмносинята коприна на роклята на Моарейн и фината вълна на пелерината й, напрашена от пътуването, но все така изящна. — Простете ми, лейди, моля ви. — Той се изви в поклон като конска подкова. — Господин Андра не ми изясни добре сана ви, лейди. Моите най-дълбоки уважения. Вие, разбира се, сте дори още по-добре дошла тук от приятеля огиер, лейди. Моля ви не се обиждайте на простия ми език, Гайнор Фурлан ми викат, лейди.

— Не се обиждам. — Моарейн прие спокойно титлата, с която я удостои Фурлан. Не за първи път Айез Седай се представяше под друго име или се правеше на нещо друго. И не за първи път Перин чуваше Лан да се представя като Андра. Качулката продължаваше да крие гладките айезседайски черти на Моарейн и тя придържаше загърнатата пелерина с една ръка, като че ли й беше студено. Не с ръката с пръстена на Великата змия, разбира се. — Както разбирам, ханджийо, имали сте странни събития в града. Но нищо, което да притеснява пътници, надявам се.

— Ах, лейди, наистина човек може да ги нарече странни. Вашето собствено сияйно присъствие е повече от достатъчно, за да удостои този скромен дом, лейди, още повече, че водите с вас огиер, но тук, в Ремен, имаме и Ловци; тук са, в самата „Крайпътна ковачница“. Ловци на Рога на Валийр, тръгнали от Иллиан за приключения. А какво приключение намериха, да знаете, лейди, и то тук, в Ремен, само на миля-две нагоре по реката, с айилци са се били! Представяте ли си? Забулени в черно айилски диваци в Алтара, лейди!

Айилци. Сега Перин разбра какво му беше познатото на този човек в клетката. Веднъж вече беше виждал айилец, един от онези жестоки, почти легендарни обитатели на суровата земя, наричана Пустошта. Мъжът много приличаше на Ранд, по-висок от обикновеното, със сиви очи и червеникава коса, и беше облечен досущ като мъжа в клетката, целият в кафяво и сиво, цветове, които се сливат със скали и храсти, с меки ботуши до коленете. Перин сякаш чу в главата си гласа на Мин: „Айилец в клетка. Повратна точка в живота ти или нещо важно, което ще се случи.“

— Защо сте… — Спря се да се окашля, та гласът му да не звучи така дрезгаво. — Как онзи айилец се е озовал в клетка на градския ви площад?

— Ах, млади господине, тази история е… — Фурлан замълчи, изгледа го от главата до петите, преценявайки простите му селски дрехи и дългия лък в ръката му, очите му обходиха секирата на колана му, от другата страна на колчана. Дебелият мъж се сепна, когато погледът му се спря на лицето на Перин, сякаш досега, в присъствието на Моарейн и огиера, не бе забелязал жълтите му очи. — Той ще да е слугата ви, господин Андра? — попита предпазливо ханджията.

— Отговори му — отвърна сухо Лан.

— А? Ах, разбира се, господин Андра. Но тук има кой да ви го разкаже по-добре от мен самия. Ето го, идва. Самият лорд Орбан. Него сме се сбрали да слушаме.

По стълбите от едната страна на гостната, с помощта на овързани с плат патерици слизаше тъмнокос младолик мъж в червен сюртук. През челото му минаваше превръзка, а левият крачол на панталоните му беше срязан. Прасецът му бе увит с бинтове от глезена до коляното. Гражданите замърмориха, сякаш виждаха нещо чудодейно. Корабните капитани продължаваха да си говорят тихо — вече обсъждаха качеството на кожите.

Макар и да бе казал, че мъжът в червеното палто ще им разкаже историята по-добре, Фурлан продължи:

— Лорд Орбан и лорд Ган се изправили срещу двадесет диви айилци само с десет свои подчинени. Ах, жестока е била таз битка и люта, с много рани нанесени и не по-малко получени. Шест техни добри васали погинали и всички получили рани, а лорд Орбан и лорд Ган най-много, но всички айилци посекли те освен онез, дето избягали, и един взели в плен. Това е онзи, дето го виждате ей там сред площада, той няма вече да тревожи с дивия си нрав селския ни край и нас, простите хорица, не повече, отколкото някой мъртвец.

— Много ли са ви безпокоили айилците? — попита Моарейн. Перин си беше помислил същото, с не малък ужас. Някои хора все още от време на време използваха израза „забулен в черно айилец“ за особено жесток човек и това беше свидетелство за впечатлението, което Айилската война беше оставила — но тя бе свършила преди цели двадесет години, а и айилците никога не бяха излизали извън Пустошта, нито преди, нито след това. „Но аз вече видях един от тази страна на Гръбнака на света, а сега стават двама.“

Ханджията почеса плешивото си теме.

— А? А, не, лейди, не точно. Но щяхме много да се безпокоим, можете да сте сигурна; при двайсет дивака на свобода. Че как, всички помнят как избиваха, плячкосваха и палеха по целия си път към Кайриен. Мъже от същото това село тръгнаха в поход за Битката при Блестящите стени, когато държавите се съюзиха, за да ги отблъснат. Аз лично по онова време си бях поизкривил малко гърба, та не можах да отида, но помня добре, като всички нас. Как са стигна ли дотук, толкова далече от тяхната си земя, или защо, не знам, но лорд Орбан и лорд Ган ни отърваха от тях. — Откъм гостите в празнични дрехи се чу одобрително мърморене.

Самият Орбан закуцука през гостната, като че ли не забелязваше никой друг освен ханджията, Перин успя да надуши от устата му дъх на вкиснато вино още преди да се е приближил.

— Къде се дяна онази бабичка с нейните билки, Фурлан? — попита грубо Орбан. Раните на Ган много го болят, а моята глава направо ще се пръсне.

Фурлан само дето не удари челото си в пода.

— Ах, майка Лейч ще се върне утре заран, лорд Орбан. Раждане, ваше благородие. Но тя каза, че е почистила и наложила, и зашила раните ви и тези на лорд Ган, тъй че няма какво да се тревожите. Ах, лорд Орбан, сигурен съм, че първото, което ще направи тя утре заран, е да дойде да ви види.

Превързаният мъж измънка нещо под нос — под нос за ушите на всички други, но не и за Перин — че трябвало да чака някаква си селянка да „си пръкне боклука“ и нещо за това как бил „зашит като торба за ядене“. Той вдигна хлътналите си, ядосани очи и за първи път, изглежда, забеляза новодошлите. Перин пренебрегна тутакси, което изобщо не изненада младежа, очите му леко се разшириха при вида на Лоиал — „Виждал е огиер — прецени Перин, — но не е очаквал да срещне такъв тук“ — леко се присвиха на Лан — „разпознава един воин, щом го види, и не му харесва, когато види такъв“ — и най-накрая светнаха, когато се опита да надникне под качулката на Моарейн, макар да не беше толкова близо, че да види лицето й.

Перин реши да не прави нищо и се надяваше, че Моарейн и Лан ще направят същото. Но блясъкът в очите на Стражника му подсказа, че в това отношение надеждите му са напразни.

— Значи вие дванайсет сте се сражавали с двайсет айилци? — попита с равен тон Лан.

Орбан трепна, изпъчи се и отвърна с школувано небрежен тон:

— Аха, човек трябва да очаква такива неща, щом тръгне да търси Рога на Валийр. Това не е първата битка за двама ни с Ган, нито ще е последната, преди да намерим Рога. Стига Светлината да ни осветява. — Изговори го така, сякаш Светлината си нямаше друга работа. — Не всички наши битки бяха с айилци, разбира се, но винаги се намират такива, които искат да спрат Ловци, ако могат. Но ние с Ган не се спираме лесно. — Откъм гражданите се чу ново одобрително мърморене. Орбан се поизпъчи още малко.

— Загубили сте шест, а сте взели един пленник. — По гласа на Лан не можеше да се разбере дали тази размяна е добра, или лоша.

— Аха — отвърна Орбан. — Другите ги посякохме, освен онези, които избягаха. Няма съмнение, че в момента си крият мъртвите някъде; чувал съм, че така правят. Белите плащове ги търсят из околностите, но никога няма да ги намерят.

— Тук има ли Бели плащове? — попита рязко Перин.

Орбан му хвърли поглед и пак го пренебрегна. После отново се обърна към Лан.

Белите плащове винаги си пъхат носовете там, където не ги искат и където не им е работата. Некомпетентни простаци, такива са те до един. Аха, яздят из цялата околност, но се съмнявам, че ще намерят нещо повече от собствената си сянка.

— Предполагам, че няма — каза Лан.

Превързаният мъж се намръщи, сякаш не беше сигурен какво иска да каже Лан, а после отново се извърна към ханджията.

— Да намериш онази бабичка, чу ли! Главата ми ще се пръсне.

Погледна за последно Лан и се затътри обратно, изкачвайки стъпалата едно по едно, сподирян от възхитеното мърморене за Ловеца на Рога на Валийр, който е посякъл айилци.

— В това градче наистина стават големи събития. — Дълбокият глас на Лоиал привлече погледите на всички към него. Безучастни останаха само корабните капитани, които, изглежда, обсъждаха конопени въжета, доколкото Перин можа да долови. — Където и да ида, вие, човеците, все правите разни неща, бързате и шетате насам-натам, случва ви се какво ли не. Как издържате на толкова много възбуда?

— Ах, друже огиер — каза Фурлан, — така е при нас, хората, все търсим възбудата. Как съжалявам, да знаете, че не можах тогава да се включа в похода към Блестящите стени. Ами че, да ви кажа…

— Стаите ни. — Моарейн не повиши тон, но думите й срязаха ханджията като остър нож. — Андра е поръчал стаи, нали?

— Ах, лейди, простете ми. Да, господин Андра наистина нае стаи. Простете ми, моля. От тази възбуда главата ми се е изпразнила. Моля за прошка, лейди. Насам, моля ви. Последвайте ме, ако обичате. — И с поклони и неспирни извинения Фурлан ги поведе към горния етаж.

Горе Перин се спря и погледна назад. Чу мърморенията за „лейди“ и „огиера“ отдолу, долови вперените погледи, но му се стори, че усеща специално един чифт очи — на някой, който се взира не в Моарейн и Лоиал, а в него.

Различи я мигновено. Първо, тя стоеше отделно от другите, и второ — беше единствената жена в помещението, която не носеше дори една дантелка. Тъмносивата й, почти черна рокля беше без никаква украса, като дрехите на корабните капитани, с широки ръкави и тесни поли, без никакво везмо, шевици и някакви други украси. Роклята беше срязана за езда, забеляза той, когато жената премести крак, и освен това тя носеше меки боти, които се показваха под ръба на роклята. Беше млада — не по-възрастна от него може би — и висока за жена, с черна коса до раменете. Нос, на който му трябваше още съвсем мъничко, за да изглежда голям, и пищни устни, високи скули и тъмни, леко скосени очи. Не можа да реши дали е красива, или не.

Веднага щом Перин погледна надолу, тя се обърна към една от прислужниците и повече не вдигна очи към стълбите, но той беше сигурен, че е прав. Беше го гледала тя.