Прероденият дракон

Глава 34 Друг танц

Докато им показваше стаите, Фурлан продължаваше да бърбори, но Перин изобщо не го слушаше. Умът му беше зает с мисълта дали чернокосото момиче знае какво означават жълтите очи. „Огън да ме гори, тя наистина гледаше мен.“ После чу Фурлан да произнася думите „провъзгласяване на Преродения Дракон в Геалдан“ и си помисли, че ушите му са щръкнали на масури като Лоиаловите.

Моарейн се закова на място пред прага на стаята си.

— Друг Лъжедракон ли се е появил, ханджийо? В Геалдан? — Качулката на пелерината все още скриваше лицето й, но по гласа й личеше, че е потресена. Макар да чакаше да чуе отговора на мъжа, Перин не се сдържи и я погледна; и надуши нещо близко до страх.

— Ах, лейди, вие хич да не се боите. До Геалдан има цели сто левги, а тук никой няма да ви безпокои, особено щом господин Андра е край вас, както и лорд Орбан и лорд Ган. Ами че…

— Отговори й! — каза дрезгаво Лан. — Има ли Лъжедракон в Геалдан?

— А? Ах, не, господин Андра, не точно. Казах, че има някакъв човек, който провъзгласява Дракона в Геалдан, така чух преди няколко дни. Проповядвал, че идва, така да се каже. Говорел за оня човек в Тарабон, за когото чухме тук. Макар че според някои било в Арад Доман, а не в Тарабон. Тъй или инак, оттук дотам е доста далече. Ами че то, много скоро очаквам да се заговори за това нещо повече от всичко друго, освен може би онези смахнати приказки за завръщането на армията на Ястребовото крило… — Студените очи на Лан можеха да минат за остриета на ножове, ако се съдеше по това как Фурлан преглътна и започна да трие още по-усърдно ръцете си. — Казвам само това, което чувам, господин Андра. Разправят, че тоз човек можел да те прикове на място с един поглед и говорел какви ли не щуротии, за Дракона, който идел да ни спаси, и как всички трябвало да го следваме, и че даже зверовете щели да се сражават за Дракона. Не знам дали са го арестували вече, или не. Не вярвам геалданците да търпят дълго таквиз приказки.

„Масема — помисли си удивен Перин. — Това е проклетият му Масема.“

— Прав си, ханджийо — каза Лан. — Този човек едва ли ще ни притесни тук. Познавах веднъж един, който обичаше да държи налудничави речи. Сигурно го помните, лейди Алис, нали? Масема.

Моарейн се сепна.

— Масема? Да. Разбира се. Как не се сетих! Следващия път, когато видя Масема, ще съжали, че някой не му е съдрал кожата да си направи от нея ботуши. — Тя тръшна вратата зад себе си толкова силно, че трясъкът отекна по целия коридор.

— По-тихо там! — извика приглушен глас от дъното на коридора. — Главата ми ще се пръсне!

— А… — Фурлан се заусуква, все така потривайки ръце. — Ще прощавате, господин Андра, но лейди Алис е доста сприхава жена.

— Само с тези, които я ядосват — отвърна равнодушно Лан. — Лошо лае, но още по-лошо хапе.

— Ах! Ах! Ах! Вашите стаи са насам. А, приятелю огиер, когато господин Андра ми каза, че идвате, наредих да донесат едно старо огиерско легло от тавана, където събира прах от триста години. Ами че то…

Перин остави думите да го залеят, без да ги чува повече, отколкото речният камък слуша водата. Безпокоеше го чернокосата млада жена. Както и затвореният в клетката айилец.

Влезе в стаята си — малка килийка в дъното; Лан не бе направил нищо, за да убеди ханджията, че той не е слуга — все така умислен. Освободи тетивата на лъка и го изправи в ъгъла — дългото държане на лъка изпънат разваляше както тетивата, така и самия лък — сложи навитото одеяло и дисагите си до умивалника и хвърли върху тях наметалото. Колана с колчана и секирата окачи на закачалките на вратата и тъкмо понечи да се изтегне на леглото, когато кършеща челюстта му прозявка му напомни колко опасно може да е това. Леглото беше тясно, а дюшекът сякаш беше напълнен с буци, но изглеждаше по-съблазнително от всяко друго легло в живота му. Въпреки това реши да седне на трикракото столче. Обичаше да премисля нещата грижливо.

След известно време Лоиал подраска с пръсти на вратата и пъхна главата си вътре. Ушите на огиера буквално трепереха от възбуда, усмивка беше разполовила широкото му лице.

— Перин, няма да повярваш! Леглото ми е от изпято дърво! Ами че то може да е на хиляда години! Не знам някой Дървопев от по-ново време да е изпявал толкова голямо нещо. Лично аз нямам нищо против да се опитам, а имам едни от най-силните таланти напоследък. Всъщност, да ти река право, напоследък този талант се среща при нас много рядко. Но аз наистина съм един от най-силните от всички, които могат да пеят дърво.

— Много интересно — отвърна Перин. „Айилец в клетка. Така каза Мин. Защо онова момиче ме гледаше?“

— И аз така си помислих. — Лоиал изглеждаше малко разочарован, че той не споделя огиерската му възбуда, но Перин искаше единствено да го оставят да мисли. — Вечерята долу е готова, Перин. Приготвили са най-доброто, с което разполагат, в случай че Ловците поискат нещо, но и ние можем да хапнем.

— Ти отиди, Лоиал. Аз не съм гладен. — Миризмите на готвено, издигащи се откъм кухнята, не го интересуваха. Почти не забеляза как Лоиал излезе.

Подпрял ръце на колене, прозявайки се от време на време, Перин се опита да разнищи загадката. Приличаше на една от ония главоблъсканици, които майстор Люхан правеше от телчета и които изглеждаха едно цяло. Но винаги имаше някаква хитрина, с която металните халкички и кукички се разделяха. И тук също трябваше да има някакво решение.

Онова момиче го беше погледнало. Можеше да се обясни с очите му само дето ханджията изобщо не им обърна внимание, а и никой друг не ги забеляза. Имаха си да гледат един огиер, а също и Ловци на Рога, дошли им на крака в хана, една благородничка, както и жив айилец, затворен в клетка на площада. Такава дреболия като цвета на очите на един човек трудно можеше да привлече вниманието им; нищо, свързано с някакъв си слуга, не можеше да се сравнява с останалото. „Тогава защо тя зяпаше точно мен?“

А и този айилец в клетката. Това, което виждаше Мин, винаги беше важно. Но в какъв смисъл? И какво да прави сега той? „Трябваше да спра тези деца да мятат камъни. Трябваше.“ Безполезно беше да си повтаря, че възрастните сигурно щяха да му кажат да си гледа работата, че той е странник в Ремен и че айилецът не е негова грижа. „Трябваше да ги спра.“

Не намери отговори, затова започна отначало, търпеливо премисляйки всичко едно по едно, после отново, и пак. Отново не стигна до нищо, освен до съжалението за това, което не бе направил.

Нощта вече бе настъпила. Стаичката беше тъмна, само един лунен лъч се процеждаше през единствения прозорец. Перин си помисли за лоената свещ и кутията с прахан, които бе видял на полицата на тясната камина, но за очите му светлината беше предостатъчно. „Трябва да направя нещо.“

Закопча колана със секирата и спря. Беше го направил несъзнателно. Носенето на тази вещ се бе превърнало в нещо естествено като дишането. Това не му харесваше. Но намести колана на кръста си и излезе.

Откъм гостната се носеше глъч и смях, а откъм кухнята — миризми на готвено. Перин закрачи към стаята на Моарейн, почука веднъж и влезе. И се спря, цял изчервен.

Моарейн придърпа около тялото си синята си роба и хладно попита:

— Трябва ли ти нещо?

Държеше сребърна четка. Тъмната й коса, сипеща се на вълни по шията й, блестеше, още влажна. Стаята й беше много по-хубава от неговата, с лакирана дървена облицовка на стените, посребрени светилници, и беше топла — в широката тухлена камина пращеше огън. Въздухът ухаеше на сапун с аромат на роза.

— Аз… мислех, че Лан е тук — успя да промълви той — Вие двамата все си шушнете глава до глава и помислих, че той… помислих…

— Какво искаш, Перин?

Той вдиша дълбоко.

— Това работа на Ранд ли е? Знам, че Лан го проследи дотук, а и всичко е така странно… Ловците, айилецът… той ли го е направил?

— Не мисля. Ще разбера повече, когато Лан ми каже какво е открил през нощта. С малко късмет това, което той намери, ще ми помогне в избора, който трябва да направя.

— Какъв избор?

— Ранд може да е прекосил реката и да е тръгнал към Тийр по суша. Или да е взел някой кораб надолу за Иллиан и да смята оттам да вземе друг до Тийр. Така пътят е с много левги по-дълъг, но с дни по-бърз.

— Не мисля, че ще успеем да го настигнем, Моарейн. Не разбирам как го прави, но дори пеша, все ни изпреварва. Ако Лан е прав, той все още е с половин ден пред нас.

— Почти съм склонна да заподозра, че се е научил да Пътува — каза леко намръщена Моарейн. — Само че ако се е научил, щеше да отиде направо в Тийр. Не, просто в жилите му тече кръв на здрави пешеходци и силни бегачи. Но ние все едно можем да поемем по реката. Ако не го настигна, поне ще стигна до Тийр малко след него. Или ще го изпреваря и ще го чакам.

Перин долови в гласа й хладна закана.

— Ти веднъж ми каза, че можеш да усещаш присъствието на Мраколюбец, поне такъв, който е нагазил дълбоко в Сянката. Лан също. Усетихте ли нещо такова тук?

Тя изсумтя, извърна се към едно високо огледало с фина сребърна инкрустация и придържайки с една ръка робата към тялото си, прокара четката по косата си.

— Много малко хора са нагазили толкова дълбоко, Перин, дори сред Мраколюбците. — Четката замръзна по средата на пътя си. — Защо питаш?

— Има някакво момиче долу в гостната, което ме зяпаше. Не теб и Лоиал, като всички останали. Гледаше мен.

Четката продължи пътя си и на устните на Моарейн се изписа лека усмивка.

— Ти, Перин, понякога забравяш, че си хубав младеж. Някои момичета се възхищават на яките рамене. — Той изсумтя и засука крака. — Нещо друго има ли, Перин?

— Ами… не.

Тя не можеше да му помогне за виденията на Мин, освен да му каже това, което вече и сам знаеше — че е важно. А и не искаше да й казва какво бе видяла Мин. И че изобщо е видяла нещо за него.

Перин излезе в коридора, затвори вратата и се облегна за малко на стената. „Светлина небесна, как само нахълтах ей така при нея и тя…“ Беше красива жена. „Вероятно може да ми е майка, ако не е и по-стара.“ Помисли си, че Мат вероятно би я поканил долу в гостната да потанцуват. „Не, едва ли! Дори Мат не е чак такъв глупак, че да се опитва да очарова една Айез Седай.“ А Моарейн танцуваше, и още как. Той лично беше танцувал веднъж с нея. И едва не се настъпваше сам на всяка стъпка. „Престани да мислиш за нея като за някое селско момиче само защото си видял… Та тя е една проклета Айез Седай! Имаш си айилец, за когото да мислиш.“ Тръсна глава и заслиза по стълбището.

Гостната беше претъпкана. Бяха донесли още столчета и пейки, а тези, за които нямаше място, стояха покрай стените. Чернокосото момиче не можа да види, а никой друг не го и погледна, докато минаваше забързан през помещението.

Орбан беше заел една от масите сам, изпружил превързания си крак на един тапициран стол, с мека пантофка на стъпалото. Държеше в ръка сребърен стакан и една млада прислужница му доливаше вино.

— Тъй де — разправяше той на всички в залата, — знаехме, че айилците са свирепи воини, двамата с Ган, но време за колебание нямаше. Извадих аз меча и сръгах с пети моя Лъв в ребрата…

Перин се сепна, но съобрази, че сигурно конят на човека се казва Лъв. „Не бих се учудил, ако се похвали, че е яздил лъв.“ За миг се засрами — това, че този човек не му допадаше, не беше достатъчна причина да го смята за чак такъв самохвалко. Излезе бързо навън, без да се обръща.

Улицата пред хана също беше претъпкана с хора, които не можеха да намерят място в гостната и надничаха през прозорците, и два пъти повече, които се бутаха край вратата, за да чуят разказа на Орбан. Никой не погледна Перин повече от веднъж, макар че последва тих ропот от страна на тези, които бяха избутани при излизането му.

Всички излезли през нощта явно бяха в хана или пред него, защото площадът беше пуст. От време на време нечия човешка сянка се раздвижваше откъм осветените прозорци, но само толкова. Въпреки това Перин изпита чувството, че го следят, и се озърна притеснено. Не се виждаше нищо освен загърнати в нощен мрак улици, осеяни със светещи прозорци. Повечето прозорци около площада бяха тъмни с изключение на няколко по горните катове.

Гредата стърчеше както я беше запомнил, мъжът — айилецът — все така седеше в клетката, висяща по-високо от досега му. Айилецът, изглежда, беше буден — във всеки случай главата му бе изправена, — но изобщо не погледна надолу към Перин. Камъните, хвърляни от децата, лежаха разпилени под клетката.

Клетката висеше на дебело въже, завързано за халка от горната й страна, минаващо през тежък скрипец на напречното дърво и затегнато долу на два високи пъна, набити от двете страни на правата греда. Остатъкът от въжето лежеше намотан небрежно на земята.

Перин отново огледа тъмния площад. Все още имаше чувството, че го наблюдават, но пак не видя нищо. Вслуша се, но и нищо не чу. Надуши пушек от комини и миризми на гозби откъм къщите, а също човешка пот и засъхнала кръв от мъжа в клетката. Миризма на страх от него не лъхаше.

„Неговото тегло и освен това клетката“ — помисли си той, докато пристъпваше към висилката. Не разбра кога бе решил да го направи нито дали изобщо го беше решил, но знаеше, че ще го направи.

Запъна крак в тежката греда, дръпна въжето и леко издигна клетката, за да го разхлаби. Трепването на въжето му подсказа, че мъжът в клетката най-сетне се е размърдал, но твърде много бързаше, за да спре и да му обясни какво е наумил. Разхлабената част на въжето му позволи да го отвие от пъновете. Обгърнал гредата с крака, младежът бавно спусна клетката върху каменните блокове на паважа.

Айилецът вече го гледаше с хладно любопитство. Перин не му каза нищо, а огледа по-внимателно клетката. Стисна устни. Като се прави нещо, дори нещо такова, човек трябва да го направи добре. Цялата предница беше врата на груби панти, направена припряно, но затворена с добър катинар на верига, изкована също толкова немарливо, колкото клетката. Той опипа веригата, намери най-лошата брънка и напъха в нея дебелия шип на секирата си. Рязко извиване на китката и брънката се охлаби. След секунди Перин скъса веригата, измъкна я от халките и отвори вратата.

Айилецът остана да седи, все така прибрал колене под брадичката си. Гледаше го.

— Е, и? — прошепна дрезгаво Перин. — Отворих ти я, но няма да те нося, мътните да те вземат. — Огледа припряно тъмния площад. Все така нищо не се движеше наоколо, но пак му се стори, че го наблюдават.

— Силен си, влагоземецо. — Айилецът изобщо не понечи да излезе, само размърда рамене. — Трима мъже им трябваха, за да ме вдигнат горе. А ти ме свали сам. Защо?

— Не обичам да гледам хора в клетки — прошепна Перин. Искаше да се махне. Клетката зееше отворена, а онези невидими очи го гледаха. Но айилецът си седеше. „Като правиш нещо, направи го добре.“ — Ще излезеш ли най-после, преди да е дошъл някой?

Айилецът сграбчи средната желязна пръчка над главата си и само с едно движение се измъкна и се изправи. Оказа се почти с половин глава по-висок от Перин. Взря се в очите му — Перин знаеше, че сега, в нощта, те блестят под лунната светлина като старо злато — но не каза нищо за тях.

— От вчера съм тук, влагоземецо. — Прозвуча му като Лан. Не че гласовете и говорите им си приличаха, но айилецът притежаваше същата невъзмутима хладност и същата спокойна увереност. — Малко време ми трябва, да ми се раздвижат краката. Аз съм Гаул, от септата Имран на Шаарад Айил, влагоземецо. Дай’ен М’таал съм, Каменно куче. Водата ми е твоя.

— Хубаво. Аз пък съм Перин Айбара. От Две реки. Ковач съм. Трябваше вече да се махнат оттук. — Ако някой дойдеше, щяха отново да набутат Гаул в клетката, стига да не го убиеха, а и едното, и другото щеше да развали работата на Перин. — Не се сетих да ти донеса шише вода или мях. Защо ме наричаш „влагоземец“?

Гаул посочи към реката и на Перин му се стори, че изглежда някак смутен.

— Преди три дни гледах как едно момиче си играе в голямата локва. Бях само на двайсетина крачки оттам. Тя… ей така се издърпваше през водата. — Той неловко изобрази с ръка плуващо движение. — Смело момиче. Когато пресичам тези… реки… направо се побърквам. Никога не съм допускал, че може да има такова нещо, като много вода, камо ли че по света може да има толкова вода, колкото имате вие, влагоземците.

Перин поклати глава. Знаеше, че в пустинята Айил има малко вода — това беше едно от малкото неща, които знаеше за нея — но не беше допускал, че ще е толкова малко, та да предизвика такава реакция.

— Далече си от родния край, Гаул. Защо си тук?

— Търсим — отвърна бавно Гаул. — Търсим Оня, що иде със Зората.

Перин беше чувал това име и преди и знаеше със сигурност за кого става дума. „О, Светлина, винаги се стига до Ранд. Вързан съм за него като жалък кон за подковаване.“

— Търсите го в грешна посока, Гаул. Аз също го търся, но той е тръгнал за Тийр.

— За Тийр? — повтори изненадано айилецът. — Защо? Всъщност точно така трябва да е. Пророчеството казва, че когато падне Тийрският камък, ние най-сетне ще напуснем Триделната земя. — Така айилците наричаха пустинната си земя. — В него се казва, че ще се променим и ще намерим отново онова, което е наше и което сме изгубили.

— Може и така да е. Не ви знам пророчествата, Гаул. Готов ли си вече да тръгнеш? Всеки миг някой може да дойде.

— Късно е за бягство — каза Гаул и в същия миг нечий плътен глас извика:

— Дивакът е пуснат!

През площада тичаха десетина мъже в бели плащове, с извадени мечове, коничните им шлемове проблясваха под лъчите на луната, Чеда на Светлината.

Сякаш цялото време на света беше негово, Гаул вдигна къс тъмен плат от раменете си и го уви около главата си, нагласяйки го отпред като черно було, скриващо цялото му лице, с изключение на очите.

— Обичаш ли Танца, Перин Айбара? — попита той. След което се понесе право срещу връхлитащите Бели плащове.

Те се изненадаха само за миг, но този миг явно беше всичко, от което айилецът имаше нужда. Той изрита меча от китката на първия, който налетя срещу него, а после вдървената му ръка се изстреля като кама в гърлото му и Белият плащ се срина на земята. Айилецът се плъзна встрани от падащия, изви ръката на следващия мъж — чу се изпукване — и го запокити в краката на трети, после изрита четвърти в лицето. Наистина беше като танц, от един към друг, без спиране и забавяне, макар че залитналият се изправи с мъка на крака, а онзи със счупената ръка надигна меча си. Гаул затанцува сред тях.

На самия Перин му остана само миг за удивление, тъй като не всички Бели плащове се бяха втурнали срещу айилеца. Едва смогна да стисне дръжката на секирата с две ръце, за да спре замахвалия меч, замахна и той… и му се дощя да изреве, когато извитото като лунен сърп острие разсече гърлото на човека пред него. Но не му остана време за рев, нито за съжаление; преди първият да рухне, налетяха други Бели плащове. Мразеше зейналите от секирата рани, мразеше острието й, пробиващо броня и сечащо плътта под нея, кършещо шлем и череп с еднаква лекота. Мразеше всичко това. Но не искаше да умре.

Времето сякаш се сви и разтегли едновременно. Тялото му се чувстваше така, сякаш се бе сражавал с часове, а дъхът излизаше хрипливо през гърлото му. Мъжете наоколо сякаш газеха в желе. И в същото време сякаш мигновено отскачаха от едно място на друго. Пот рукна по челото му, а все едно че го заливаха с ледена вода. Биеше се за живота си и не можеше да реши дали тази битка продължава мигове, или цяла нощ.

Когато най-сетне се изправи, задъхан и почти замаян, и погледна дузината мъже в бели плащове, лежащи по каменните плочи на площада, луната сякаш изобщо не беше се преместила. Някои от мъжете стенеха, други лежаха безмълвни и неподвижни. Гаул стоеше сред тях, все така забулен и с голи ръце. Повечето лежащи мъже бяха негова работа. Перин съжали, че не са всички, и веднага се засрами. Миризмата на кръв и смърт бе остра и горчива.

— Не танцуваш лошо копията, Перин Айбара.

Перин извърна глава и изломоти:

— Не разбирам как дванайсет мъже са се били с двайсет от вас и са победили, дори и двама от тях да са Ловци.

— Така ли разправят? — изсмя се тихо Гаул. — Двамата със Сариен станахме малко небрежни след толкова време по тези мекушави земи, а и вятърът духаше в обратна посока, така че не подушихме нищо. Натъкнахме се на тях преди да се усетим. Е, Сариен умря, а аз се оставих да ме натикат в клетка като последен глупак, така че може би платихме достатъчно. Вече е време за бягане, влагоземецо. Тийр, казваш. Ще запомня. — Най-сетне смъкна черното було. — И дано винаги намираш вода и заслон, Перин Айбара. — Обърна се и затича в нощта.

Перин също понечи да побегне, но осъзна, че държи окървавена секира. Изтри припряно закривеното острие в наметалото на един от мъртъвците. „Той е мъртъв, да ме изгори дано, а по наметалото вече има кръв.“ Насили се и напъха дръжката в примката на колана, след което затича към къщите.

Още на втората крачка я забеляза — тънък силует, надничащ иззад един ъгъл, силует с тъмна тясна пола. Тя се обърна и побягна; и той ясно видя, че полата е срязана за езда. Затича след нея, но изведнъж от сенките изникна Лан и го спря.

Стражникът огледа отворената клетка и белите купчини, огрени от смътната луна, и отметна глава, сякаш щеше да избухне. После с плътен и стегнат като обръч на ново колело глас процеди:

— Това твоя работа ли е, ковачо? Светлината да ме изгори! Има ли някой, който да го свърже с теб?

— Едно момиче — отвърна Перин. — Мисля, че ме видя. Не й прави нищо лошо, Лан! Много други също може да са ме видели. Наоколо има светещи прозорци.

Стражникът го сграбчи за ръкава и го повлече към хана.

— Забелязах едно момиче да тича, но си помислих… Няма значение. Изравяш огиера и го довличаш при конюшнята. След това тук. Ще трябва да откараме конете до кея колкото се може по-скоро. Само Светлината знае дали ще се намери заминаващ кораб тази нощ или колко ще трябва да платя, за да наема някой, ако няма. И никакви въпроси, ковачо! Бързо! Тичай!