Прероденият дракон

Глава 30 Първо хвърляне на зара

След като Нинив и другите две го оставиха, Мат прекара по-голямата част от деня в стаята си, с изключение на една кратка разходка. Той обмисляше. И ядеше. Изяде абсолютно всичко, което му донесоха прислужничките, и помоли за още. Те се подчиниха с преголяма охота. Беше ги помолил за хляб, сирене и плодове. Натрупа сбръчканите от зимата ябълки и круши, питите сирене и самуните хляб в гардероба и остави празните табли да ги изнесат.

По обед му се наложа да изтърпи посещението на една Айез Седай — Аная, доколкото можа да запомни името й. Тя хвана главата му с длани и през тялото му преминаха мразовити тръпки. Реши, че това е Единствената сила, а не просто докосване на Айез Седай. Видът на жената беше най-обикновен въпреки гладките бузи и ведрото й айезседайско спокойствие.

— Изглеждаш много по-добре — каза му тя усмихната. Усмивката й му напомни за майка му. — Макар и по-гладен, отколкото очаквах, така чух, но си много по-добре. Уведомиха ме, че се мъчиш да опразниш килерите. Повярвай ми, щом ти казвам, че ще се погрижим да получаваш всичката храна, която ти е нужна. Не бива да се боиш, че ще те оставим без ядене докато не се оправиш съвсем.

Той й се ухили по начина, по който се хилеше на майка си, когато особено държеше да му повярва.

— Знам, че няма да ме оставите. И наистина се чувствам по-добре. Мислех дали бих могъл да поразгледам малко града този следобед. Ако нямате възражения, разбира се. Да посетя някоя гостилница тази вечер, да речем. Нищо не може да ти повдигне духа по-добре от една среднощна приказка в гостилницата на някой хан.

Стори му се, че устните й потрепнаха, готови да се засмеят широко.

— Никой няма да те спре, Мат. Но наистина не се опитвай да напускаш града. Това само ще изнерви стражите, а на теб нищо няма да ти донесе, освен да те върнат тук с охрана.

— Не бих го направил, Айез Седай. Амирлинския трон ми каза, че ако напусна, ще умра от глад само за няколко дена.

Тя кимна, сякаш не му вярваше и думичка.

— Разбира се. — После се обърна към ъгъла зад вратата, където беше бойната тояга, която си беше донесъл от тренировъчната площадка. — Не е необходимо да се пазиш от нас, Мат. Тук си на по-сигурно място, отколкото където и да било. Почти в пълна безопасност.

— О, знам това, Айез Седай. Наистина. — След като тя излезе, Мат погледна намръщен към вратата. Чудеше се дали му е повярвала дори на едно нещо.

Беше по-скоро привечер, отколкото късен следобед, когато излезе от стаята си, надявайки се, че е за последно. Небето аленееше и залязващото слънце шареше облаците на запад с пурпур. След като си навлече наметалото и провеси на рамо голямата кожена торба, която бе намерил в един от предишните си набези, натъпкана с хляба, сиренето и плодовете, Мат се погледна в огледалото и установи, че не може да скрие какво е намислил. Така че завърза останалите си дрехи в одеялото от леглото и преметна вързопа през рамо. Взе и тоягата. Нищо не остави. Джобовете на палтото му съдържаха по-малките му вещи, а най-важните неща прибра в кесията на колана: документа на Амирлинския трон, писмото на Елейн и кожените чашки със заровете.

На излизане от Кулата срещна няколко Айез Седай. Забелязаха го, разбира се, но повечето само вдигаха вежди и никоя не го заговори. Едната беше Аная. Тя му се усмихна насмешливо и поклати печално глава. Той й отвърна със свиване на рамене и най-гузната усмивка, която успя да докара, и тя го отмина мълчаливо, без да спира да клати глава. Стражите пред портата на Кулата само го изгледаха.

Едва след като пресече големия площад и навлезе в улиците на града, Мат почувства прилив на облекчение. И триумф. „Като не можеш да скриеш това, което си решил да правиш, направи така, че всички да те мислят за глупак. Айез Седай сега ще чакат стражите да ме върнат. Като не се върна до заранта, ще почнат да ме търсят. Отначало по-кротко, защото ще мислят, че съм се скрил някъде из града. Докато разберат, че не е така, вашият заек ще е много далече от хрътките, надолу по реката.“

С леко сърце — не беше се чувствал така от сума време — Мат си затананика „Пак прекосихме границата“ и се запъти към кея, откъдето трябваше да отплават корабите за Тийр и за всички села надолу по двата бряга на Еринин. Чак дотам, разбира се, не смяташе да стига. Арингил, където щеше да слезе на сушата и да поеме пътя си за Кемлин, се намираше по средата на пътя до Тийр.

„Ще ти го занеса проклетото писмо. Леле, как се нервира! Мислеше, че ще се съглася, аз пък — не. Ще го занеса проклетото, та ако ще да пукна.“

Здрач започна да покрива Тар Валон, но все още имаше достатъчно светлина, очертаваща фантастичните здания и кули, свързани с високи мостове. Хора все още изпълваха улиците — облеклата им бяха толкова различни, че според Мат тук бяха представени всички народи по света. По главните улици двойки фенерджии опъваха стълбите си, за да запалят фенерите на високите пилони. Но в онази част на Тар Валон, към която се бе устремил той, единственото осветление беше това, което струеше от прозорците.

Огромните здания и кули на Тар Валон бяха построени от огиерите, а новите участъци бяха дело на човешки ръце. „Нови“ в някои случаи означаваше отпреди две хиляди години. По протежение на Южния пристан човешки ръце се бяха стремили да наподобят, макар и не да копират, фантастичните прищевки на огиерския труд. Хановете, в които отсядаха корабни екипажи, приличаха на каменни палати. Статуи в ниши и куполи, изкусно украсени корнизи и сложни фризове красяха бакалските магазини и къщите на едри търговци. И тук също така мостове се виеха в дъги над улиците, но улиците бяха покрити с обли камъни, а не с огромни блокове, и много от мостовете бяха дървени, а не каменни.

Тъмните улици тук гъмжаха от живот повече от всякъде другаде из Тар Валон. Продавачи, слезли от речните си съдове, и купувачи на това, което съдовете им караха, хора, които пътуваха по Еринин и хора, които работеха тук, всички те изпълваха кръчмите и хановете, съпроводени от всички онези, които се стремяха да приберат парите, които те носеха със себе си, било по честен начин, било по нечестен. Дрезгава музика на битерни и флейти, на лютни и ксилофони изпълваше улиците. В първия хан, в който Мат влезе, се въртяха три игри на зарове: мъжете се бяха струпали край стените на общото помещение и с крясъци посрещаха печалбите и загубите си.

Той смяташе да поиграе на комар само час-два, докато намери някой кораб — само колкото да добави още няколко монети в кесията си, — но започна да печели. Доколкото си спомняше, винаги беше печелил повече, отколкото губил, а имаше случаи с Хюрин, както и в Шиенар, когато печелеше при шест или осем последователни хвърляния. Тази нощ печелеше при всяко хвърляне. При всяко.

Ако се съдеше по погледите на някои от мъжете, трябваше да се радва, че прибра заровете си в кесията. Същите погледи го подканиха да се разкара. Мат с изненада установи, че вече е натрупал в кесията си трийсет сребърника, но пък не беше спечелил от никого поотделно толкова, че всички да не се зарадват, щом го видяха да си тръгва.

С изключение на един мургав къдрокос моряк — от Морския народ, беше подхвърлил някой, въпреки че Мат се зачуди какво търси човек от Ата-ан Миере толкова далече от морето — който го последва по смрачената улица: настояваше Мат да му дадял възможност да си възвърне отчасти загубите. Мат искаше да стигне до доковете и да отплува — тридесет сребърника му бяха повече от достатъчно, — но морякът продължи да спори с него, а той беше изгубил едва половин час, така че се предаде и двамата с човека влязоха в първата срещната пивница.

Мат спечели и сякаш го обзе треска. Печелеше всяко хвърляне. От пивница на пивница, през които минаваше, без да се задържа достатъчно, че да ядоса някого с размера на печалбата. И продължаваше да печели всяко хвърляне. Обмени среброто за злато при един сараф. Играеше на корони, на петици и на „девиче падение“. Играеше игри с пет зара, с четири, с три, дори и с два. Играеше на игри, които не беше играл преди да влезе в кръга или да седне на масата. И печелеше. По някое време през нощта мургавият моряк — Рааб, така се представи — започна да залита изтощен, но изпълнен с решимост — беше решил да залага на Мат. Мат се отби при друг сараф — или може би при двама; треската сякаш замъгли ума му, както бяха замъглени спомените му за миналото; включваше се в нови и нови игри. И печелеше.

По този начин се озова, вече не знаеше след колко часа, в някаква пивница, задимена от табак — „Въжето на Тремалкинг“, май така се казваше — зяпнал в петте зара, всеки от които показваше дълбоко врязаната корона. Повечето клиенти тук сякаш повече се интересуваха от пиенето, а тракането на зарове и виковете на играчите в другия ъгъл се заглушаваха от пеещата жена на фона на мелодията на ксилофон.

Певицата нарече песента си „Какво ми каза той“. Мат помнеше мелодията като „Ще танцуваш ли с мен“, с различни думи, но в момента единственото, за което можеше да мисли, бяха заровете.

— Пак крал — промърмори един от мъжете, приклекнал до Мат. За пети път поред Мат беше хвърлил крал.

Беше спечелил залог от една жълтица, без изобщо да го интересува, че андорската жълтица тежи повече от монетата от Иллиан, но пусна заровете в кожената чаша, разклати я здраво и отново ги хвърли на пода. Пет корони. „Светлина, не може да бъде! Никой не може да хвърли краля шест пъти подред. Никой.“

— Късметът на Тъмния — изръмжа друг мъж. Беше едър, с черна коса, прибрана на опашка с черна връзка, с яки рамене, белег на лицето и нос, който беше чупен неведнъж.

Преди да осъзнае какво прави, Мат сграбчи мъжагата за яката, вдигна го на крака и го блъсна в стената.

— Да не си посмял да казваш това! — озъби се той. — Да не си посмял повече да казваш това! — Мъжът примигна слисан; беше с цяла глава по-висок от Мат.

— Това е само поговорка бе — измърмори някой зад него. — Светлина небесна, само поговорка.

Мат пусна мъжа с белега и отстъпи.

— Не… не желая никой да казва такива неща за мен. Не съм Мраколюбец! „Огън да ме гори, не може да е късметът на Тъмния. Не и това! О, Светлина, нима тази проклета кама наистина ми е направила нещо?“

— Казал ли е някой, че си — промърмори мъжът със счупения нос. Изглежда, се съвземаше от изненадата и се мъчеше да реши дали да се ядоса.

Мат вдигна багажа и излезе от пивницата, оставяйки на пода спечелените монети. Не че се боеше от големия мъж. Беше забравил и за него, и за монетите. Искаше само да излезе навън, на чист въздух, и да помисли.

Облегна се на стената на пивницата близо до вратата и вдиша от нощната хладина. Тъмните улички покрай Южния пристан сега бяха празни. Музика и смях все още се лееха от хановете и кръчмите, но сред нощната тъма се мяркаха малко хора. Стиснал тоягата с две ръце, той подпря глава на юмруците си и се помъчи да обмисли загадката от всички страни.

Разбираше, че му върви. Доколкото си спомняше, винаги беше имал късмет. Но някак си спомените му от Емондово поле не показваха, че му е вървяло чак толкова, преди да напусне селото. Определено се беше измъквал много пъти, но си спомняше също, че го бяха хващали в хитрини, за които е бил сигурен, че няма да се забележат. Майка му като че ли винаги се досещаше какво е намислил, а Нинив можеше да му разгадава кроежите, каквото и оправдание да си измислеше. Но късметът му не беше проработвал чак толкова, откакто бе напуснал Две реки. Късметът му се беше появил след като взе камата от Шадар Логот. Спомни си как беше играл веднъж на зарове у дома, с един мършав мъж с остър поглед, слуга на изкупчия на табак от Бейрлон. И как баща му след това го беше нашляпал, като разбра, че Мат дължи на човека един сребърник и четири петака.

— Но сега съм освободен от проклетата кама — изломоти той. — Тези проклети Айез Седай казаха, че са ме освободили. — Зачуди се колко ли е спечелил през тази нощ.

Когато зарови в джобовете на палтото си, установи, че са пълни с монети — крони и марки, както от сребро, така и от злато, които проблясваха лъскави на светлината, струяща от близките прозорци. Оказа се, че има и две препълнени кесии. Развърза връзките им и намери в тях още злато. И още, натъпкано в неговата си кесия на колана, между чашките със заровете, писмото на Елейн и документа на Амирлин. Имаше спомени как бе подхвърлял сребърници на младите прислужнички по пивниците, защото имат хубави усмивки, очи или глезени, и защото сребърниците му се струваха твърде дребни и не си струваше да ги пази.

„Не си струвало да ги пазя? Може би. Светлина, аз съм богат! Забогатях, проклет да съм! Сигурно Айез Седай са ми направили нещо. Нещо са ми направили, докато са ме Церили. Случайно ще да е. Сигурно е това. По-добре това, отколкото другото. Тия проклети Айез Седай трябва да са ми направили нещо.“

Някакъв едър мъж излезе от пивницата и вратата бързо се затвори след него, тъй че светлината не можа да очертае ясно лицето му.

Мат плътно опря гръб в стената, прибра кесиите и стисна здраво тоягата. Откъдето и да му беше дошъл късметът тази нощ, нямаше намерение да си даде всичкото злато на някакъв уличен разбойник.

Мъжът се извърна към него, присви очи и се сепна.

— Х-хладна нощ — провлече той пиянски. Залитна още към него и Мат забеляза, че не е як, а по-скоро дебел. — Аз трябва да… т-трябва да… — Олюлявайки се, дебелакът тръгна по улицата, като си говореше несвързано.

— Глупак! — измърмори Мат, без да е сигурен дали има предвид дебелия, или себе си. — Време е да намеря кораб да ме разкара оттук. — Изгледа с присвити очи тъмното небе, мъчейки се да прецени колко остава до изгрев-слънце. Два, може би три часа още. — Време е. — Стомахът му изръмжа. Смътно си спомни, че беше ял в някои от хановете, но какво — не помнеше. Треската от заровете го беше стискала за гърлото. Плъзна ръка в кожената торба и намери вътре само трохи. — Крайно време е. Иначе ще се появи някоя от тях, ще ме стисне с пръсти и ще ме натика в кесията си. — Отлепи гръб от стената и се запъти към доковете, където трябваше да има кораби.

Отначало си помисли, че смътните звуци зад гърба му са само ек от собствените му ботуши, тропащи по облите камъни. Сетне осъзна, че някой го следва. При това крадешком. „Е — каза си, — това вече със сигурност са улични разбойници.“

Надигна тоягата и бързо размисли дали да не се обърне и да се разправи с тях. Но беше тъмно, можеше да се спъне по каменния паваж, а и нямаше представа колко души може да са. „Това, че се справи добре срещу Гавин и Галад, още не те прави герой от някаква приказка.“

Зави по една още по-тясна крива уличка, като се мъчеше да стъпва на пръсти и същевременно да се придвижва бързо. Тук всички прозорци бяха тъмни и повечето — със затворени кепенци. Стигна почти края на улицата, когато забеляза някакво помръдваме пред себе си: двама мъже надникнаха от ъглите, където уличката излизаше на друга. И в същото време чу бавни стъпки зад себе си, тихо стържене на кожени обувки върху камъка.

Мигновено се шмугна в един сенчест ъгъл между две сгради — реши, че това е най-доброто, което може да направи засега. Стисна нервно тоягата и зачака.

Оттам, откъдето беше дошъл, се появи мъж, който пристъпваше бавно, привел гръб, после още един. И двамата държаха ножове.

Мат се напрегна. Ако се приближаха само още няколко стъпки, без да го забележат, можеше да ги изненада. Дощя му се стомахът му да престане да се бунтува. Тези ножове бяха много по-къси от учебните мечове, но бяха все пак желязо, а не дърво.

Един от мъжете се озърна към другата страна на тясната улица, изправи се и викна:

— Откъм теб не е ли дошъл?

— Нищо не видях освен сенки. Дай да се откажем. Странни работи мърдат по улиците тая нощ.

Няма и на четири крачки от Мат двамата мъже се спогледаха, прибраха ножовете си в каниите и бързо се отдалечиха натам, откъдето бяха дошли.

Той си пое дъх. „Късмет. Огън да ме гори, ако това не беше по-голям късмет и от заровете.“

Не виждаше повече мъжете в края на улицата, но знаеше, че продължават да се спотайват някъде в пресечката. И че другите все още са зад него.

Едното от зданията, между които се беше присвил, беше високо само един етаж и покривът му изглеждаше съвсем плосък. Фриз от бял камък с гравирани големи лозови листа го свързваше със съседната сграда.

Той вдигна тоягата така, че краят й да опре в ръба на покрива, тласна я силно и тя изтрополи върху плочите горе. Без да се бави, за да разбере дали някой е чул, Мат се закатери по фриза — големите листа му осигуряваха дупки, в които да вкарва носовете на ботушите си. След секунди отново стисна тоягата и се запромъква по покрива, разчитайки пак на късмета си, че никой няма да чуе стъпките му.

Изкачи се още на три пъти, всеки път с един етаж по-високо. Тук духаше лек вятър, от чийто хлад космите на гърба му настръхнаха и пак му се стори, че някой го преследва. „Престани, глупако! Онези вече са на три улици оттук и сигурно дебнат някой друг нещастник с тлъста кесия, тежко му.“

Ботушите му се плъзгаха по плочите и той реши, че няма да е лошо отново да се смъкне на улицата. Предпазливо се приближи до ръба на покрива и надникна. Под него, почти на четиридесет стъпки, се простираше празна улица с три пивници и странноприемница, от чиито прозорци и врати се лееше светлина и музика. Но вдясно от него имаше някакъв каменен мост, който свързваше най-горния етаж на зданието, на което се намираше, с онова от другата страна.

Мостът изглеждаше ужасно тесен, опнал се в тъмнината недокоснат от светлините на пивниците, извит в дъга над паважа долу, но Мат метна тоягата и скочи след нея, без много да му мисли. Ботушите му тупнаха върху моста и той се изтъркули напред, както правеше като момче, когато паднеше от някое дърво.

Прозорецът в другия край на моста беше здраво затворен и тъмен. Едва ли онзи, който живееше зад него, много щеше да се зарадва да види появил се посред нощ странник. Виждаше много резба по камъните, но и да имаше места, където да се захване с пръсти, нощта ги скриваше. „Е, странник или не, влизам вътре.“

Извърна се от перилото и тутакси забеляза, че срещу него има човек. Мъж с кама в ръката.

Мат посегна към ръката тъкмо когато ножът замахна да се забие в гърлото му. Успя да стисне китката на непознатия, но тоягата се оплете в драката му и той падна по гръб на перилото, а мъжът се озова върху него. Увиснал наполовина над улицата. Мат веднага си даде сметка колко са високо. Ножът блестеше под смътната лунна светлина, острието приближаваше гърлото му. Китката на мъжа се изплъзваше, а другата ръка на Мат беше притисната между телата им. Само мигове бяха минали, откакто забеляза мъжа, и след още няколко мига щеше да умре с нож в гърлото. — Време е да хвърлим зара — каза той.

Стори му се, че другият се обърка за миг, но освен с, този миг Мат не разполагаше с нищо друго. Метна крака нагоре и двамата полетяха във въздуха.

В един разтегнал се цяла вечност миг му се стори, че е станал безтегловен. Въздухът изсвири в ушите му и разроши косата му. Стори му се, че другият мъж изкрещя. Сблъсъкът изкара всичкия въздух от дробовете му, сребристи снежинки замъглиха зрението му.

Когато успя да си поеме дъх — и зрението му се проясни, — осъзна, че лежи върху нападателя си и че падането му е било омекотено от тялото на непознатия. „Късмет“, прошепна Мат. Бавно се изправи, ругаейки тоягата, която го беше натъртила в ребрата.

Очакваше нападателят му да е мъртъв — малцина можеха да оцелеят, падайки от тридесет стъпки височина върху каменен паваж, с тежината на още един човек върху себе си — но не очакваше да види, че камата на непознатия се е забила до дръжката в собственото му гърло. Огледа го. Един толкова невзрачен човечец да се опита да го убие. Мат дори не би го забелязал в някое пълно с хора помещение.

— Лош късмет извади, приятел — изломоти той над трупа и потрепери.

Изведнъж всичко, което го беше сполетяло, нахлу в главата му. Разбойниците по криволичещата уличка. Катеренето по покривите. Този човечец. Падането. Очите му се вдигнаха към моста горе и тялото му се разтресе. „Сигурно съм се побъркал. Едно е някое дребно приключение, но за такова нещо и Рогош Орловото око не би мечтал.“

Сети се, че стои до мъртвец с кама в гърлото и че едва ли не чака някой да мине и да се развика, за да дойде стражата. Документът на Амирлин можеше и да не го измъкне от тях. Щеше отново да свърши сред стените на Бялата кула без тази скъпоценна бележка и вероятно без никога повече да види бял свят извън проклетата Кула.

Разбираше, че веднага трябва да тръгне към доковете и да се качи на първия отплаващ съд, дори да беше някоя прогнила лодка, пълна с вмирисана риба, но коленете му така трепереха, че едва можеше да върви. Налагаше се да спре и да приседне някъде, само за минутка. Само за минутка, колкото да се успокои, и след това да се отправи към доковете.

Пивниците бяха по-наблизо, но той се отправи към хана. Общото помещение на една странноприемница е гостоприемно място, където човек може да отдъхне за малко, без да се тревожи дали някой не дебне зад гърба му. През прозорците струеше достатъчно светлина, за да различи табелата. Жена, с вързана на плитки коса, държаща като че ли маслинова клонка, и надпис: „Жената от Танчико“.