Прероденият дракон

Глава 50 Чукът

Когато пристигнаха в Тийр, беше топъл слънчев следобед; от локвите по каменния, кей се вдигаше пара и на Перин му се стори почти толкова влажно, колкото в Иллиан. Въздухът — миришеше на смола, на дърво и коноп — по-нататък на юг по реката се виждаха корабостроителници — и също така миришеше на подправки, на желязо и ечемик, на благоухания, на вина и на още стотици неща, които не можеше да отличи в общата смесица, повечето идващи откъм складовете зад кейовете. Когато за миг полъхна вятър откъм север, той долови и миризма на риба, но тя заглъхна с въздушния порив. Никакви миризми на нещо, подир което да тръгнеш на лов. Умът му се пресегна да докосне вълците, преди сам да осъзнае какво върши и да затръшне собствените си прегради. Напоследък го правеше много често. Вълци, разбира се, нямаше. Не и в град като този. Дощя му се да не е така… самотен.

Той изведе Стъпко на кея след Моарейн и Лан. Огромните очертания на Тийрския камък се простираха вляво от тях, потънали в сянка и наподобяващи планински рид въпреки величественото знаме на най-високата му точка. Не му се искаше да поглежда към Камъка, но беше невъзможно да извърнеш очи към града и да не го видиш. „Дали той вече е тук? Светлина, ако вече се е опитал да влезе в това, може и да е загинал.“ И всичко щеше да се окаже напразно.

— Какво трябва да намерим тук? — попита Зарийн зад него. Не бе престанала да задава въпроси; просто не го правеше в присъствието на Айез Седай и на Стражника. — Иллиан ни показа Сиви хора и Дивия лов. Какво толкова крие Тийр, че… някой така отчаяно се мъчи да ви задържи по-далече от него?

Перин се огледа; никой от докерите, които разнасяха товари по пристанището, изглежда, не беше чул. Беше сигурен, че ако я бяха чули, щеше да надуши миризмата, на страха. С усилие преглътна острата забележка, лепнала се на езика му. Нейният език беше по-бърз и по-остър.

— То бива припряност, ама твоето не се понася — избоботи Лоиал. — Ти май си въобразяваш, че тук ще е по-лесно, отколкото в Иллиан, Файле.

— Лесно ли? — промърмори Зарийн. — Лесно! Лоиал, само за една нощ за малко не ни убиха на два пъти. Само Иллиан беше предостатъчен за славна Ловджийска песен. И на това му викаш лесно?

Перин отвърна с мълчалива гримаса. Никак не му хареса, че Лоиал я наричаше с избраното от нея име — то непрекъснато му напомняше, че според Моарейн тя е „соколицата“ на Мин. А и освен това с нищо не му помагаше да престане да мисли дали тя е красивата жена, от която Мин го беше предупредила да се пази. „Добре поне че още не съм се натъкнал на «ястребицата». Или, да не дава Светлината, на някой туатанец с меч! Виж, това наистина би било най-странното от всичко!“

— Престани да питаш, Зарийн — скастри я той, докато се мяташе на седлото на Стъпко. — Ще разбереш защо сме тук, когато Моарейн реши да ти каже. — Стараеше се да не поглежда към Камъка.

Тя извърна тъмните си очи към него.

— Не мисля, че ти знаеш, ковачо. Точно затова няма да ми кажеш, защото и ти не знаеш. Признай си, селянче.

Той въздъхна и подкара Стъпко след Моарейн и Лан и Зарийн се отказа да пита повече.

Моарейн беше привързала намасленото си наметало зад седлото върху невзрачния вързоп, криеш знамето на Дракона, и въпреки жегата си бе наметнала синята пелерина от Иллиан. Качулката й прикриваше лицето и, пръстенът и с Великата змия бе окачен на връв около врата й. Тийр, беше им обяснила тя, не забранявал присъствието на Айез Седай, а само преливането, но Бранителите на Камъка следели зорко всяка жена, носеща пръстена. А тя не искаше да бъде следена.

Лан беше напъхал променящия цветовете си плащ в дисагите преди два дни, когато стана ясно, че онзи, който бе пратил след тях мракохрътите — „Самаил“, помисли си с тръпка на ужас Перин и се помъчи повече да не мисли за това — който и да беше той, се е отказал да праща подир тях нова глутница. Стражникът не бе отстъпил пред жегата в Иллиан нито пред по-малката жега в Тийр. Сиво-зеленикавият му сюртук беше закопчан догоре.

Перин носеше своята дреха полуразкопчана и с развързана яка на ризата. В Тийр може и да беше малко по-хладно от Иллиан, но въпреки това си беше горещо като лятото в Две реки, и както винаги след дъжд, влагата правеше въздуха още по-непоносим. Коланът на секирата му висеше закопчан около високия лък на седлото. Така му беше подръка, ако му потрябваше, а и се чувстваше по-добре, че не я носи на кръста си.

Калта по първите улици, по които минаха, го изненада. Доколкото бе виждал, само селата и по-малките градчета имаха непавирани улици, а Тийр беше един от големите градове. Но хората, изглежда, не се притесняваха и мнозина крачеха боси. Някаква жена, която премина на малки дървени платформи, за малко привлече вниманието му и той се зачуди защо всички не използват такива. Торбестите гащи на мъжете изглежда държаха по-хладно от неговите, плътно прилепнали по хълбоците, но беше сигурен, че ще се чувства като глупак, ако обуе такива. Представи си как се е облякъл в такива гащи, с голяма сламена шапка на главата, и се изкикоти.

— Какво смешно намираш, Перин? — попита Лоиал. Ушите му бяха клепнали и туфите се скриха в косата му, докато огиерът оглеждаше загрижено хората наоколо. — Този народец изглежда така… съкрушен, Перин. Нямаха такъв вид, когато бях тук миналия път. Дори хора, оставили да посекат Дъбравата им, не изглеждат толкова съкрушени.

Перин започна да се вглежда в хорските лица и разбра, че Лоиал е прав. Нещо бе помръкнало в лицата на повечето от тези хора. Надеждата може би. Любопитството. Почти не поглеждаха към яздещата група, освен колкото да се дръпнат от пътя на конете. На огиера, яхнал толкова едър кон, не обръщаха повече внимание, отколкото на Лан или Перин.

Улиците постепенно промениха облика си, уширявайки се в каменна настилка, след като преминаха портите на високата градска каменна стена под присвитите тъмнооки погледи на войници в ризници върху червени камизоли с широки ръкави, завършващи с тесни бели маншети, и кръгли шлемове с периферия, увенчани с остър връх. Наместо с торбести гащи като на другите мъже, тези бяха с плътно прилепнали, затъкнати под коленете във високи чизми. Войниците изглеждаха навъсено меча на Лан и неволно докосваха дръжките на своите, накриво поглеждаха и секирата на Перин, но и по техните лица, въпреки намръщените вежди и бдителните погледи, имаше нещо убито, сякаш нищо повече не заслужаваше усилието им.

От вътрешната страна на стената постройките бяха по-големи и по-високи, макар и повтарящи формата на тези отвън. Покривите изглеждаха странни за Перин, особено островърхите, но той беше виждал вече какви ли не странни покриви, откак бе напуснал родния край, та сега само се зачуди какви ли пирони използват да задържат керемидите. По някои места хората не използваха никакви пирони за тази цел.

Сред по-малките и по-обикновени сгради някак безразборно стърчаха дворци и величествени здания, струпвания на кули и ръбести бели куполи, обкръжени от всички страни с широки улици, от другата страна на които можеха да се видят магазини, ханове и жилищни сгради. От едната страна на някаква огромна постройка с квадратни мраморни колони пред фасадата и с поне петдесет стъпала, отвеждащи до бронзови порти, високи пет разтега, имаше хлебарница, а от другата — шивашка работилница.

Тук се мяркаха повече мъже с дрехи и панталони като на войниците, макар с по-ярки цветове и без броня, а някои от тях дори носеха мечове. Женските рокли често бяха по-дълги, с дълбоки деколтета, оголващи раменете и дори част от гърдите, а платът им можеше да мине както за коприна, така и за вълна. Морският народ търгуваше през Тийр големи количества коприна. По улиците се движеха както носилки с балдахини и карети с конски впрягове, така и волски коли и фургони. Но и тук твърде много хора имаха същите посърнали физиономии, сякаш нещо ги беше съкрушило.

Ханът, който избра Лан, „Звездата“, беше с тъкачница от едната страна и ковачница от другата, с тесни проходи между тях. Ковачницата беше от недялан сив камък, докато тъкачницата и ханът бяха дървени постройки, въпреки, че „Звездата“ се извисяваше на четири етажа и имаше малки прозорчета и под самия покрив. Тракането на становете почти се заглушаваше от ударите откъм ковачницата. Оставиха конярите да отведат конете им отзад и влязоха в хана. Откъм кухнята се носеше миризма на риба, печен хляб и може би яхния, примесени с миризмата на печено овнешко. Посетителите бяха все с вталени палта и торбести панталони. Перин не мислеше, че по-богатите — някак си беше сигурен, че мъжете с цветните палта с широки ръкави и жените с оголени рамене и натруфени в цветна коприна са все богати — биха се примирили с толкова шумотевица. Може би затова Лан бе избрал точно това място.

— Как ще спим при цялото това тракане? — промърмори Зарийн.

— Нали никакви въпроси? — отвърна й той с усмивка и за миг си помисли, че тя се кани да му се изплези.

Ханджията беше кръглолик пооплешивял мъж в дълго тъмносиньо палто и торбести гащи. Закланя им се с опрени на тумбака си ръце. Същият израз на умора и примирение се четеше и по неговото лице.

— Светлината дано ви освети, почитаеми дами, и добре сте дошли — въздъхна той. — Светлината дано ви освети, почитаеми господа, и добре сте дошли. — Сепна се, срещнал жълтите очи на Перин, и после извърна уморения си поглед към Лоиал. — Светлината дано да ви освети, приятелю огиер, и добре сте дошли. От година или повече не съм виждал от вашата раса в Тийр. Бяха дошли за малко работа в Камъка. В Камъка отседнаха, разбира се, но ги видях веднъж по улицата. — Завърши думите си с поредна въздишка, явно неспособен да изпита дори любопитство защо още един огиер е дошъл в Тийр, нито впрочем какво търси който и да е от тях тук.

Оплешивяващият ханджия, чието име се оказа Джура Харет, лично ги придружи до стаите им. Очевидно копринената дреха на Моарейн и това, че държеше лицето си прикрито, както и каменното лице на Лан, ги превръщаха в очите му в знатна госпожа и нейния личен телохранител, поради което заслужаваха по-особено внимание. Перин явно беше взет за слуга, докато за Зарийн ханджията изобщо не беше сигурен — за нейно видимо неудоволствие, — а Лоиал, в края на краищата, си беше огиер. Извика хора да съединят две легла за Лоиал, а на Моарейн предложи отделна стая за хранене, ако пожелае. Тя любезно прие.

Цялата обиколка по коридора на горния етаж направиха заедно, докато най-сетне Харет не се поклони и не се отдалечи с въздишка, оставяйки ги там, откъдето бяха започнали, пред стаята на Моарейн. Стените бяха боядисани в бяло и темето на Лоиал се триеше в тавана.

— Омразен тип — промърмори Зарийн, изтупвайки с две ръце праха от тесните си поли. — Сигурна съм, че ме взе за личната ви прислужничка, Айез Седай. Не мога да го понеса!

— Дръж си езика — тихо каза Лан. — Ако още веднъж използваш това име там, където могат да те чуят, ще съжаляваш, момиче. — Тя сякаш бе готова да възрази, но леденосините му очи усмириха езика й, макар и да не охладиха яростта в погледа й.

Моарейн не им обърна внимание. Беше се замислила.

— Как ще тръгнем да търсим Ранд? — попита Перин, но тя, изглежда, изобщо не го чу. — Моарейн?

— Стойте около хана — промълви тя след малко. — Тийр може да е опасен град за човек, който не знае тукашните порядки. Шарката може да се прекъсне точно тук. — Последното го изрече съвсем тихо, повече на себе си. След това добави по-високо: — Лан, хайде да видим какво можем да открием, без да привличаме излишно внимание. Останалите стойте около хана.

— Стойте около хана — имитира Зарийн, след като Айез Седай и Стражникът изчезнаха надолу по стълбището. Но го произнесе достатъчно тихо, за да не я чуят. — Този Ранд. Той е онзи, когото нарекохте… — Ако в този момент приличаше на соколица, то соколицата беше доста притеснена. — А ние сме в Тийр, където Сърцето на камъка пази… А Пророчествата казват, че… Светлината да ме изгори дано, тавирен, нима точно в тази приказка трябваше да се забъркам?

— Това не е приказка, Зарийн. — За миг Перин се почувства също толкова безпомощен, колкото ханджията преди малко. — Колелото ни втъкава в Шарката. Ти сама избра твоята нишка да се заплете с нашите и сега е твърде късно да я разплетеш.

— Светлина! — изръмжа тя. — Ето че и ти започна да говориш като нея!

Той я остави с Лоиал и отиде да прибере вещите си в стаята — беше с ниско легло, удобна, но малка, както, изглежда, градските хора смятаха за подходящо за един слуга, с умивалник, столче и няколко окачалки на напуканата боядисана стена — и когато излезе, двамата ги нямаше. Привлякоха го ударите на ковашкия чук и той тръгна надолу.

Толкова неща в Тийр изглеждаха странни, че беше истинско облекчение да се озове в ковачница. Приземният етаж представляваше едно-единствено помещение без задна стена, с две дълги крила на порта вместо стената, отворени към заден двор за подковаване на коне и волове, с примка за привързване на животните. По поставките бяха подредени чукове, клещи с всевъзможни размери висяха по халките на страничните стени, подпорни, ножове за обрязване на копита и други налбантски сечива лежаха грижливо подредени по дървените скамейки редом с длета, клинове, щампи и още всякакви приспособления за ковашкия занаят. В сандъци лежаха подредени късове желязо и стомана с различна дължина и дебелина. Имаше пет точиларски колела с различна зърненост на камъка, имаше и шест наковални и три каменни пещи с духала, въпреки че само в една от тях грееше жарава. До тях стояха пълни с вода бъчви за закаляване.

Ковачът биеше с чука си върху нажежено до жълто желязо, стиснато здраво в тежки клещи. Беше с торбести гащи и със светло-сини очи, но дългата кожена жилетка върху голите му гърди и престилката не бяха по-различни от онези, които Перин и майстор Люхан носеха в Емондово поле, а дебелите му мишци и яките рамене подсказваха, че работи с метала от години. По тъмната му коса имаше почти толкова кичури сиво, колкото и по главата на майстор Люхан. Други жилетки и престилки висяха по стените, сякаш човекът имаше калфи, но такива в момента не се мяркаха. Огънят в пещта замириса на Перин като у дома. На дома му замириса и нажеженото желязо.

Ковачът се обърна да набута парчето, което обработваше, в жаравата и Перин пристъпи да му помогне, подхващайки меховете. Мъжът го изгледа, но не каза нищо. Перин започна да движи дръжката на меха нагоре-надолу с бавни, отсечени, равномерни удари, поддържайки въглените на нужната, топлина. Ковачът отново се залови да обработва нагрятото желязо, този път на извивката на наковалнята. Перин си помисли, че може би прави стъргало за каца. Чукът биеше на отсечени, къси удари.

Без да отмества очи от работата си, ковачът заговори:

— Калфа?

— Да — отвърна Перин също тъй просто.

Ковачът продължи работата си мълчаливо. Наистина се оказа стъргало за почистване на дървените каци от налеп. Оставяйки само за миг чука, ковачът измъкна едно късо, ръбесто парче желязо и го бутна в ръката на Перин, а после отново надигна чука и продължи работата си.

— Де да видим какво можеш да направиш с това.

Без дори да се замисля, Перин пристъпи до наковалнята от другата страна на пещта и почука металната пръчка на ръба й. Изкънтя приятно. Стоманата не беше държана дълго в пещта с бавно горене, за да получи прекалено много въглерод от въглените. Той вкара почти цялата й дължина в нажежените въглени, бръкна с пръсти и опита водата в бъчвите, за да види коя е подсолена — третата се оказа пълна със зехтин, — а после свали палтото и ризата и си избра кожен елек, който да му стане. Повечето тайренски момчета, изглежда, не бяха едри колкото него, но се намери един подходящ. С престилката беше по-лесно.

Когато се извърна, видя ковача, все още с наведена над работата си глава, да кима и да се подсмихва мълчаливо. Това, че можеше да се оправи в една ковачница, все още не означаваше, че знае занаята. Последното предстоеше да се докаже.

Когато се върна при наковалнята с два чука, плоска маша с дълга дръжка и остър секач, стоманената пръчка се беше нагряла до тъмночервено, с изключение на късия край, който беше оставил извън жаравата. Той занатиска меха, наблюдавайки как металът изсветлява, докато не стигна до светложълто, почти бяло. Тогава го издърпа с машата, нагласи го върху наковалнята и надигна по-тежкия от двата чука. Хвана дръжката към края. Понякога нажеженият метал изхвърляше искри и той бе виждал белезите по дланите на непредпазливия ковач от Обли хълм.

Не смяташе да се залавя с нещо сложно. Простите неща в момента изглеждаха най-подходящи. Започна със заобляне на ръбовете на пръчката с квадратно сечение, после изкова средата й в плоско острие, дълго педя и половина. От време на време връщаше метала в жаравата, за да поддържа бледожълтия му цвят, и след малко премина на по-лекия чук, с половината от тежината на първия. Парчето пред острието изтъни и после го огъна на ръба на наковалнята в извивка, успоредна на острието. Можеше да му се сложи дървена дръжка. Нагласи секача в отверстието на наковалнята и постави греещия метал върху него. Рязък удар с чука и изкованото сечиво се откърши. Почти готово. Щеше да стане нож за рендосване, за оглаждане и подравняване на горниците на дъските за бъчви, след като бъдат притегнати с обръчите, а и за други неща. Щом го довършеше. Стъргалото на другия мъж го бе подсетило.

Пусна нажеженото парче в бъчвата с подсолена вода. Несолената осигуряваше по-твърдо закаляване, за най-твърд метал, докато зехтинът го правеше най-мек, за добри ножове. И за мечове, както бе чувал, макар досега да не беше участвал в изработка на мечове.

Щом металът се охлади достатъчно до тъмносиво, той го извади от водата и го отнесе при точиларските камъни. Малко работа с педалите и острието се излъска. Внимателно нагря отново частта на острието. Този път цветовете преминаха от сламено към бронзово. Когато бронзовият цвят пробяга на вълни по острието, Перин остави ножа настрана да се охлади. После щеше да заточи резена окончателно. Ново закаляване щеше само да развали постигнатото смекчаване.

— Изрядна работа — каза одобрително ковачът. — Без излишни движения. Търсиш ли си работа? Помощниците ми тъкмо ме напуснаха, безобразниците му с безобразници. И тримата. Работа имам колкото искаш.

Перин поклати глава.

— Не знам за колко време ще остана в Тийр. Бих искал да поработя още, ако нямаш нищо против. Отдавна не съм хващал чук и ми липсваше. Може би ще свърша част от работата на чираците ти.

Ковачът звучно изсумтя.

— Че ти си много по-добър от онези тъпаци, дето само се мотаеха тук и мърмореха какви кошмари сънували. Сякаш има човек, когото понякога да не спохождат кошмари. Разбира се, можеш да поработиш тук колкото искаш. Светлина, та аз имам поръчки за дузина ножове и три тесли, а и един дърводелец надолу по улицата ми поръча чук и… Поръчките са твърде много, за да ти ги изброявам. Да почнем с ножовете и ще видим докъде ще стигнем преди да се е мръкнало.

Перин потъна в работата, забравяйки всичко друго освен горещината на метала, звъна на чука и миризмата на ковашката пещ, но дойде времето, в което се огледа и видя, че ковачът — казваше се Дермид Аджала — си сваля елека. В дворчето бе припаднал мрак. Светлината идваше единствено от пещта и двата светилника, а на една от наковалните седеше Зарийн и го наблюдаваше.

— Ама ти наистина си бил ковач, ковачо.

— Такъв си е, госпожо — рече Аджала. — Калфа бил, разправя, но работата, дето свърши днес, го прави готов майстор, мене ако питат. Нежно гали и здраво удря. — Перин неловко помръдна крака от толкова хвалби и ковачът му се ухили. Зарийн изгледа и двамата неразбиращо.

Перин отиде да остави кожения елек и престилката на окачалката, но щом ги свали, усети с гърба си погледа на Зарийн. Сякаш го докосваше. Миризмата на дъхави треви откъм нея го обля. Бързо навлече ризата си, натъпка я в панталоните и си наметна палтото. Когато се извърна, на лицето на Зарийн се бе изписала една от онези нейни загадъчни усмивки, които така го изнервяха.

— Значи това си смятал да правиш? — попита тя. — Толкова път да биеш, за да станеш отново ковач? — Аджала се спря, както притваряше крилата към налбантското дворче, и се заслуша.

Перин надигна тежкия чук, който бе използвал. Дръжката бе дълга почти колкото ръката му. Добре стоеше в дланта му. На място. Ковачът бе погледнал очите му само веднъж и дори не примигна — работата беше от значение тук, а не цветът на очите.

— Не — отвърна той с тъга. — Някой ден, надявам се. Но все още не. — Понечи да окачи чука на стената.

— Вземи го — обади се Аджала. — Нямам навика да се разделям с добрите си чукове, но… Работата, която свърши днес, е много по вече от цената на чука, пък може да ти свърши работа в онзи „един ден“. Човече, ако съм виждал някой, комуто да отива да държи този чук, това си ти. Тъй че вземи го. Задръж го.

Перин стисна дръжката. Наистина му прилягаше.

— Благодаря ти. Трудно ми е да опиша какво означава това за мен.

Когато излязоха, Зарийн вдигна очи към него и каза:

— Имаш ли си представа колко странни са мъжете, ковачо? Не. Не допускам. — Тя се затича напред и го остави да стиска чука в едната си ръка, а с другата да се почесва по темето.

Никой в дневната не му обърна особено внимание — какво толкова, някакъв златоок мъж, понесъл ковашки чук. Той се качи в стаята си и се сети да запали восъчната свещ. Колчанът и коланът със секирата висяха на окачалката на варосаната стена. Той вдигна в едната си длан секирата и чука в другата. На тежест секирата с извитото острие и тежкия шип беше по-лека от чука, но му се стори десет пъти по-тежка. Намести я в клупа на колана и сложи чука под окачалката, с дръжка, опряна на стената. Дръжките на секирата и чука почти се докоснаха — две парчета дърво с почти еднаква дебелина. Два къса метал, почти еднакво тежки. Той приседна на столчето и остана дълго време така, взирайки се в тях. Все още ги гледаше, когато Лан надникна през открехнатата врата.

— Хайде, ковачо. Трябва да обсъдим някои неща.

— Аз наистина съм ковач — отвърна Перин и Стражникът го изгледа намръщено.

— Недей да ми се побъркваш точно сега като зимна виелица, ковачо. Ако не можеш повече да понесеш бремето си, всички ни ще завлечеш надолу по склона.

— Ще си понеса аз бремето — изръмжа Перин. — Ще направя каквото е нужно. Какво искаш?

— Теб, ковачо. Не чу ли? Хайде, селянче.

Ей това прозвище, дето Зарийн така често използваше, го накара да скочи сърдито на крака, но Лан вече се обръщаше. Перин забърза след него по коридора, решен веднъж завинаги да заяви на Стражника, че са му омръзнали неговите „ковачо“ и „селянче“, че името му е Перин Айбара. Стражникът нахълта в единствената частна трапезария на хана и Перин го последва.

— Слушай ме сега, Стражнико, аз…

— Ти слушай, Перин — прекъсна го тихо Моарейн. — Млъкни и слушай.

Лицето й беше гладко, но очите й бяха също така помръкнали като гласа й.

Перин не бе забелязал, че в стаята има и други освен него и Стражника. Моарейн седеше до масата по средата на стаята, проста черна дъбова маса без никакви резба. Останалите столове около нея, с високи резбовани гърбове, не бяха заети. Зарийн се беше облегнала навъсена на стената в другия край на стаята, срещу Лан, който бе до камината, а Лоиал беше предпочел да седне на пода, тъй като никой от столовете не ставаше за него.

— Радвам се, че най-после реши да дойдеш при нас, селянче — рече заядливо Зарийн. — Моарейн не искаше да ни каже нищо, докато не дойдеш и ти. Само ни гледа така, сякаш не може да реши кой точно от нас трябва да загине. Аз…

— Замълчи — сряза я Моарейн. — Един от Отстъпниците е в Тийр. Върховният лорд Самон е Бе-лаал.

Перин потръпна.

Лоиал притвори очи и простена.

— Можех да си остана аз в моя стеддинг. Сигурно щях да съм много щастлив, женен за която и да ми беше избрала мама. Майка ми е чудесна жена и нямаше да ме даде на лоша невеста. — Ушите му сякаш напълно се бяха скрили под рунтавата му коса.

— Можеш да се върнеш в стеддинг Шангтай — каза му Моарейн. — Тръгни си веднага, ако искаш. Няма да те спра.

Лоиал отвори едно око.

— Мога да си тръгна?

— Ако искаш — отвърна тя.

— О — Той отвори и другото си око и се почеса по бузата с пръст, дебел като наденица. — Мисля… струва ми се… ако имам избор… че ще остана с вас. Доста бележки съм нахвърлял, но съвсем не са достатъчно, за да завърша книгата си, а и не бих искал да изоставя Перин, нито Ранд…

Моарейн го прекъсна с леден глас.

— Добре, Лоиал. Радвам се, че оставаш. С удоволствие ще използвам знанията, които притежаваш. Но дотогава нямам намерение да слушам повече оплакванията ти.

— Предполагам — обади се колебливо Зарийн, — че за мен няма възможност да напусна? — Тя погледна Моарейн и трепна. — Така си и мислех. Ковачо, ако преживея всичко това, ще те накарам да ми платиш.

Перин я зяпна. „Аз? Тази глупава жена си въобразява, че е тук по моя вина? Да не би аз да я помолих да тръгне с нас?“ Отвори уста, но срещна погледа на Моарейн и бързо я затвори.

— Той за Ранд ли е тръгнал? Да го спре или да го убие?

— Не мисля — отвърна тя тихо. Гласът й беше като ледена стомана. — Боя се, че смята да остави Ранд да влезе в Сърцето на камъка и да вземе Каландор, а после да му го отнеме. Боя се, че се кани да убие Преродения Дракон със същото оръжие, което трябва да го ознаменува.

— Пак ли бягаме? — попита Зарийн. — Като в Иллиан? Не бях помисляла за бягство, но когато положих Ловджийската клетва, не мислех, че ще се натъкна на Отстъпници.

— Този път — отвърна Моарейн — няма да бягаме. Не можем и да посмеем да бягаме. Световете и времето зависят от Ранд, от Преродения Дракон. Този път ще се бием.

Перин приседна неспокойно на един от столовете.

— Моарейн, ти сега открито ни казваш неща, за които си ни забранявала дори да си помисляме. Наистина си сложила прегради около тази стая, нали? — Когато тя поклати глава, той стисна дъбовата маса така силно, че дървото изпука.

— Не говоря за мърдраали, Перин. Никой не знае каква е мощта на Отстъпниците, освен че Ишамаел и Ланфеар са били най-могъщите, но и най-слабият от тях може да долови всяка преграда, която бих поставила, от повече от миля. И да разнищи на късчета всички ни за секунди. И то вероятно, без да се помръдне от мястото, където се намира.

— Искаш да кажеш, че и теб може да те завърже на възли — промърмори Перин. — О, Светлина! Какво трябва да направим тогава? Какво изобщо можем да направим?

— Дори Отстъпниците не могат да удържат на бедствен плам — отвърна тя. Той се зачуди дали това бе използвала тя срещу мракохрътите; онова, което бе видял тогава и което я бе чул да произнася, все още будеше у него силно безпокойство. — И аз научих някои неща през изминалата година, Перин. Сега съм… по-опасна, отколкото когато дойдох в Емондово поле. Ако успея да се приближа достатъчно до Бе-лаал, мога да го унищожа. Но ако той ме види пръв може да унищожи всички ни преди да имам възможност. — Тя се обърна към Лоиал. — Какво можеш да ми кажеш за Бе-лаал?

Перин примигна объркан. „Лоиал?“

— Защо питаш него? — избухна гневно Зарийн. — Първо казваш на ковача, че смяташ да се сражаваме с един от Отстъпниците! — който можел да ни убие преди дори да сме го усетили! — а сега питаш Лоиал за него? — Лоиал замърмори припряно името, на което тя така държеше: „Файле! Файле!“ — но това дори не забави речта и. — Мислех, че Айез Седай знаят всичко. Светлина, аз поне съм достатъчно умна, че да не казвам, че ще се бия с някого, преди да узная всичко, което мога, за него! Ти… — Гласът й заглъхна в глухо мърморене под суровия поглед на Моарейн.

— Огиерите — поясни хладно Айез Седай — имат дълга памет, момиче. При хората след Разрушението са се сменили над сто поколения, но не повече от тридесет при огиерите. От техните разкази все още научаваме неща, които не знаем. Хайде кажи ни, Лоиал. Какво знаеш ти за Бе-лаал? И ако може този път по-кратко. Имам нужда от дългата ти памет, а не от дълга реч.

Лоиал се окашля, което прозвуча горе-долу като търкалящи се по водопад дървени трупи.

— Бе-лаал. — Ушите му се разпериха от косата като крила на майски бръмбар, а после отново клепнаха. — Не знам дали в сказанията ни има нещо, което вече да не знаете. Не е много споменаван, освен че е сринал Залата на слугите преди Луз Терин Родоубиеца и Стоте етаири да го запечатат наедно с Тъмния. Йаланда, син на Ариед, син на Койам, е писал, че го наричали „Завистника“ и че отстъпил от Светлината, защото завиждал на Луз Терин, и че завиждал също така на Ишамаел и Ланфеар. В своето „Изследване на Войната на Сянката“ Моилил, щерка на Хамада, щерка на Джуендан, е нарекла Бе-лаал „Плетача на мрежи“, но защо — не знам. Споменава, че е играл на камъчета с Луз Терин и че е печелил, и че винаги се е хвалил с това. — Той хвърли поглед към Моарейн и избоботи: — Старая се да бъда кратък. Не знам нищо съществено за него. Няколко писатели твърдят, че Бе-лаал и Самаил са били предводители в битката срещу Тъмния преди да отстъпят от Светлината и че и двамата били майстори на меча. Това наистина е всичко, което знам. Може да е споменаван в други книги и сказания, но не съм ги чел. Бе-лаал просто не е споменаван така често. Съжалявам, че не можах да ви кажа нищо полезно.

— Може би си го направил — отвърна Моарейн. — Виж, за това прозвище, „Плетача на мрежи“, не знаех. Или че е завиждал на Дракона, както и на своите спътници в Сянката. Това само усилва убеждението ми, че той иска Каландор. Това трябва да е причината да избере да стане Върховен лорд на Тийр. И „Плетача на мрежи“ — прозвище, подходящо за коварен заговорник, търпеливо планиращ ходовете си. Добре се справи, Лоиал. — За миг широките устни на огиера се изкривиха в доволна усмивка, но веднага се отпуснаха унило.

— Няма да си давам вид, че не се боя — заяви изведнъж Зарийн. — Само някой глупак може да не се бои от Отстъпниците. Но се заклех да бъда с вас и ще бъда. Само това исках да кажа.

Перин поклати глава. „Сигурно се е побъркала. Аз лично бих предпочел да не съм в групата. Бих предпочел сега да съм си у дома и да работя в ковачницата на майстор Люхан.“ Но на глас каза:

— Ако е вътре в Камъка, ако чака там Ранд, трябва да проникнем и да го хванем. Но как да го направим? Всички повтарят, че никой не може да влезе там без позволението на Върховните лордове, а като го гледам, не виждам начин да се влезе в него освен през портите.

— Вие няма да влизате — каза Лан. — Там ще влезем само двамата с Моарейн. Колкото повече сме, толкова по-трудно ще е. Какъвто и начин да намеря, не вярвам, че ще е лесен дори само за нас двамата.

— Гайдине — заговори с твърд тон Моарейн, но Стражникът я прекъсна още по-твърдо:

— Отиваме заедно, Моарейн. Този път не ще понеса да остана настрана. — След миг тя кимна и на Перин му се стори, че Лан изпита облекчение. — Останалите е по-добре да поспите — продължи Стражникът. — Аз трябва да изляза да огледам Камъка. — Той замълча. — Има нещо, което твоите вести бяха разсеяли от главата ми, Моарейн. Дреболия, и не разбирам какво може да означава. Но в Тийр има айилци.

— Айилци! — възкликна Лоиал. — Невъзможно! Целият град би изпаднал в паника, ако само един айилец влезе през портите на крепостта.

— Не съм казал, че се разхождат по улиците, огиере. Покривите и комините из града са не по-лоши укрития от Пустошта. Забелязах поне трима, въпреки че явно никой друг в Тийр не ги е забелязал. А щом аз съм видял трима, бъдете сигурни, че тук има поне няколко пъти повече, които не съм видял.

— На мен това не ми говори нищо — отвърна замислено Моарейн. — Перин, защо си се навъсил така?

Той самият не бе забелязал, че се е навъсил.

— Замислих се за онзи айилец в Ремен. Той каза, че когато Камъкът падне, айилците ще напуснат Триделната земя. Това е тяхната Пустош, или Пустинята, нали? Каза, че било пророчество.

— Чела съм всяка дума от Пророчествата за Дракона — отвърна тихо Моарейн — във всякакъв превод, но там няма нито едно споменаване за Айил. Ние се лутаме слепешката, докато Бе-лаал заплита мрежите си, а Колелото тъче Шарката си около нас. Но дали айилците са заплетени от Колелото, или от Бе-лаал? Лан, трябва бързо да ми намериш път вътре в Камъка. За нас. Бързо трябва да намериш пролука за нас в Камъка.

— Както наредиш, Айез Седай — отвърна той, но тонът му беше по-скоро топъл, отколкото официален. Шмугна се през вратата, а очите на Моарейн останаха приковани в масата, помръкнали.

Зарийн пристъпи и погледна Перин, килнала главица на една страна.

— А ти какво ще направиш, ковачо? Изглежда, са решили ние да чакаме и да гледаме безучастно, докато те гонят приключението. Не че бих възразила.

Перин се усъмни в последното.

— Първо — отвърна й той, — смятам да похапна. А после ще размисля за един чук. — „И ще се опитам да отгатна какво точно изпитвам към теб, Соколице.“