Прероденият дракон

Глава 13 Наказания

Прилегнала на тесния креват, Егвийн гледаше навъсено тръпнещите сенки, които единственият светилник хвърляше към тавана. Искаше й се да може да състави някакъв план за действие или поне да отгатне какво я очаква. Нищо не се получаваше. Дори в сенките имаше повече подреденост, отколкото в мислите й. Стаята беше малка и без прозорци, като всички квартири на новачките, квадратна и боядисана в бяло, със закачалки на една от стените за личните вещи, леглото до друга и малка лавичка на третата, където в други дни бе държала няколко книги, заети от библиотеката на Кулата. Умивалник и трикрако столче довършваше мебелировката. Дъските на пода бяха побелели от търкане. Беше изпълнявала тази задача на ръце и колене всеки ден, откакто бе заживяла тук, в добавка към останалите задължения по шетане и уроците. Новачките живееха просто, независимо дали бяха дъщери на ханджии, или щерки-наследници на Андор например.

Беше облякла отново простата бяла рокля на новачка — дори коланът и кесийката й бяха бели. Но не изпитваше радост от това, че най-сетне се е отървала от омразното сиво. Стаичката й до голяма степен се бе превърнала в затворническа килия. „Ами ако смятат просто да ме задържат тук, в тази стая, като в килия? Като с нашийник и…“

Хвърли поглед към вратата — знаеше, че тъмнокожата Посветена пази отвън — и се присви до бялата стена. Точно над дюшека имаше мъничка дупка — почти невидима, ако не знаеш къде да я потърсиш — изровена към съседната стена от новачки преди много години. Егвийн тихо зашепна:

— Елейн? — Отговор не последва. — Елейн? Спиш ли?

— Как мога да спя? — последва хрипливият шепот на Елейн през дупчицата. — Мислех си, че ще ни сполети някаква беда, но за това не бях помисляла. Егвийн, какво ли ще ни направят?

Егвийн нямаше отговор, а предположенията й хич не бяха за казване на глас. Не искаше дори и да мисли за тях.

— Всъщност тъкмо си мислех, че може би сме героини, Елейн. Донесохме тук читав Рога на Валийр. Открихме, че Лиандрин е от Черната Аджа. — Тук гласът й трепна. Айез Седай винаги бяха отричали съществуването на Черната Аджа. Аджа, служеща на Тъмния, и беше известно, че страшно се ядосват, ако някой дори допусне, че наистина съществува. „Но ние знаем, че е истина.“ — Би трябвало да сме героини, Елейн.

— „Би трябвало“ и „щяло“ мостове не вдигат — отвърна Елейн. — О, Светлина, ненавиждах това, когато майка ми го каза, но ето, че е истина. Верин каза, че в никой случай не трябва да проговаряме за Рога, нито за Лиандрин, пред никого освен пред Амирлинския трон. Но не смятам, че ще стане както си го мислехме. Не е честно. Такива неща претърпяхме. Ти претърпя толкова страшни неща. Просто не е честно.

— Верин каза. Моарейн каза. Вече знам защо хората казват, че Айез Седай са майстори кукловоди. Почти усещам конците, които дърпат ръцете и краката ми. Каквото и да направят, ще бъде това, което решат, че ще е добре за Бялата кула, а не каквото е добро и честно за нас.

— Но въпреки това все ощети се иска да станеш Айез Седай. Нали?

Егвийн се поколеба, но нямаше на света въпрос, на който би могла да отговори толкова категорично.

— Да. Все още искам. Това е единственият начин да се опазим. Но ще ти кажа следното: няма да позволя да бъда усмирена. — Тази мисъл за нея беше нова, произнесена в мига, в който я споходи, но тя си даде сметка, че няма никакво желание да си вземе думите обратно. „Да престана да докосвам Верния извор?“ Усещаше го, че е там, сиянието леко над рамото й, едва доловимия блясък в крайчеца на полезрението й. Тя се възпротиви на копнежа си да посегне към него. „Да престана да се изпълвам с Единствената сила, да престана да се чувствам по-жива от всякога? Няма!“ — Няма да се оставя без борба.

Отвъд стената последва дълга пауза.

— Как би могла да го спреш? Сега може и да си точно толкова силна, колкото която и да било от тях, но нито ти, нито аз все още не знаем достатъчно, за да можем да спрем дори една Айез Седай да ни заслони от Извора, а тук те са десетки.

Егвийн се замисли. Най-накрая рече:

— Можех да избягам. Наистина този път можех просто да избягам.

— Щяха да тръгнат след нас, Егвийн. Сигурна съм, че щяха. Покажеш ли веднъж някаква способност, не те оставят, докато не научиш достатъчно, че да не се убиеш. Или просто да умреш от това.

— Вече не съм невежо момиче. Видяла съм нещо от света. Мога да се овардя от ръцете на Айез Седай, ако поискам. — Мъчеше се да убеди не по-малко себе си, отколкото Елейн. „Ами ако все още не знам достатъчно? Достатъчно за света и достатъчно за Силата? Ако преливането просто ме убие?“ Отказа се да мисли повече за това. „Колко много имам да уча още! Няма да им позволя да ме спрат.“

— Майка ми може да ни защити — каза Елейн. — Ако това, което каза Белия плащ, е вярно. Не бях си помисляла, че ще се надявам такова нещо да се окаже вярно. Но ако не е, майка по-скоро би заповядала да ни оковат и двете във вериги. Ще ме научиш ли как се живее на село?

Егвийн примигна към стената.

— Би ли дошла с мен? Ако се стигне дотам, искам да кажа? Отново последва дълга пауза и после плах шепот.

— Не искам да бъда усмирена, Егвийн. Няма да бъда. Няма! Вратата се отвори рязко — чак се удари в стената — и Егвийн се стресна. Чу отварянето на вратата и в другата стая. Фаолайн прекрачи усмихната, очите й се спряха на дупчицата. Подобни дупчици свързваха повечето стаи на новачките — всяка жена, която е била новачка, знаеше за тях.

— Шепнем си с приятелката, а? — Къдрокосата Посветена го изрече с подозрителна топлота. — Какво пък, да чака човек сам присъдата си е доста мъчително. Добре ли си побъбрихте?

Егвийн отвори уста и пак я затвори. Можеше да отговаря на Айез Седай, беше казала Шериам. Но на никой друг. Само изгледа Посветената и зачака.

Фалшивото съчувствие се оттече от лицето на Фаолайн като вода от покрив.

— Стани. Амирлин няма да чака такива като тебе. Имаш късмет, че влязох навреме, за да те чуя. Марш!

От новачките се очакваше да се подчиняват на Посветените почти толкова бързо, колкото на Айез Седай, но Егвийн се изправи бавно и отдели толкова дълго време, колкото можа да се осмели, за да оправи гънките на роклята си. Поклони се лекичко на Фаолайн и я дари с тънка усмивка. Навъсената физиономия на Посветената предизвика усмивката й преди да се сети да я обуздае — нямаше смисъл да предизвиква прекалено Фаолайн. Изправи снага, стараейки се да не покаже, че коленете й треперят, и излезе от стаята пред Посветената.

Оградените галерии на квартирите на новачките се издигаха нагоре ред след ред в една куха колона и още толкова надолу, чак до залата на Съвета на новачките. Други жени не се мяркаха. Но дори и всички новачки в Кулата да бяха тук, пак щяха да запълнят едва една четвърт от стаите. Четирите закрачиха през празните галерии и после надолу по виещите се в спирали рампи в пълно мълчание. Никоя от тях нямаше да понесе гласовете им да подчертаят още повече царящата празнота.

Егвийн никога не беше се озовавала в частта на Кулата, където се намираха покоите на Амирлин. Коридорите тук бяха достатъчно широки, за да може лесно да премине цял фургон, и още по-високи. По стените висяха разноцветни тъкани във всевъзможни стилове и пана с цветни щампи: горски сцени, героични дела и сложни плетеници от шарки, някои толкова стари, че като че ли можеха да се разпаднат само от едно докосване. Обувките им екнеха върху подовите плочки с форма на диаманти, повтарящи цветовете на седемте Аджа.

Тук се мяркаха жени — по някоя и друга Айез Седай, носеща се величествено покрай тях, без изобщо да забелязва Посветените и новачките; пет-шест Посветени, забързани угрижено към чакащите ги задачи или занимания; групички слугини с подноси, с изтривалки или с ръце, отрупани с чаршафи и кърпи; няколко новачки, които притичваха плахо и още по-бързо от слугините.

Нинив и придружителката й с тънката шия, Теодрин, се присъединиха към тях. Никоя не проговори. Сега Нинив бе облякла роклята си на Посветена — бяла със седем цветни ивици на подгъва, но коланът и кесийката си бяха нейните. Тя се усмихна бодро на Егвийн и Елейн и ги прегърна. Егвийн изпита огромно облекчение, че вижда една приятелска физиономия, и отвърна на прегръдката й, смътно усетила, че Нинив се държи с тях все едно че утешава малки дечица — но след като продължиха да крачат, Нинив отново започна да си дърпа нервно плитката.

Много малко мъже влизаха в тази част на Кулата и Егвийн видя само двама: Стражници, крачещи рамо до рамо по коридора, улисани в разговор: единият с меч на бедрото, другият — на гърба. Единият нисък и слаб, даже тънък, другият — колкото висок, толкова и широк, но и двамата се движеха със заплашителна грациозност. От преливащите се цветове на плащовете им на човек можеше да му се завие свят, части от тях като че ли от време на време изчезваха и се сливаха със стените. Тя забеляза, че Нинив поглежда към тях, и поклати глава. „Трябва да направи нещо за Лан. Стига изобщо някоя от нас да може да направи каквото и да било за когото и да е.“

Преддверието на кабинета на Амирлинския трон беше огромно като в кралски палат, въпреки че столовете, пръснати из помещението за чакащите аудиенция, бяха простовати. Очите на Егвийн се приковаха в Леане Седай. Пазителката бе наметнала тесния шарф на ранга си, син, за да показва, че е издигната от Синята Аджа, и лицето й сякаш бе изсечено от мек кафеникав мрамор. Друг вътре нямаше.

— Да ви създадоха някакви неприятности? — Стегнатият изговор на Пазителката не показваше и намек било на гняв, било на съчувствие.

— Не, Айез Седай — отвърнаха едновременно Теодрин и Посветената с бузи като ябълчици.

— Тази трябваше да я дърпам за врата, Айез Седай — заяви Фаолайн и посочи Егвийн. Посветената беше възмутена. — Мотае се, сякаш е забравила за дисциплината в Бялата кула.

— Да водиш — каза Леане — означава нито да буташ, нито да дърпаш. Иди при Маррис Седай, Фаолайн, и я помоли да ти разясни това, докато плевиш пътеките на Пролетната градина. — Тя даде знак на Фаолайн и другите две Посветени да напуснат и трите се поклониха почтително. Свела глава в поклон, Фаолайн изгледа яростно Егвийн.

Пазителката не обърна повече внимание на напускащите Посветени. Вместо това огледа изпитателно девойките, потупвайки с показалец устните си. Очите на Нинив блестяха опасно и тя стискаше здраво плитката си.

Най-сетне Леане вдигна ръка към вратите на кабинета на Амирлин. На крачка от нея, върху тъмното дърво на двете крила, Великата змия хапеше опашката си.

— Влезте — изрече тя.

Нинив пристъпи решително и отвори едното крило. Това бе достатъчно, за да накара Егвийн да тръгне. Елейн здраво стисна ръката й и тя стисна нейната още по-здраво. Леане ги последва и застана встрани, по средата между трите и масата в центъра на залата.

Амирлинския трон седеше зад масата и разглеждаше някакви свитъци. Не вдигна поглед към тях. Нинив понечи да отвори уста, но веднага я затвори под острия поглед на Пазителката. Трите стояха в редица пред масата на Амирлин и чакаха. Минаха дълги минути — сториха им се като часове — преди Амирлин да вдигне глава, но когато сините й очи приковаха всяка от тях една по една, Егвийн съжали, че чакането не е продължило. Погледът на Амирлин беше като две ледени висулки, пробождащи сърцето й. В стаята беше студено, но по врата й потече струйка пот.

— Така! — рече най-после Амирлин. — Нашите бегълки се завърнаха.

— Не сме бягали, майко. — Нинив явно се напрягаше да запази самообладание, но гласът й трепереше от чувства и гняв, помисли си Егвийн. — Лиандрин ни каза, че трябва да тръгнем с нея, и… — Трясъкът от ръката на Амирлин, ударила масата, я накара да млъкне.

— Не произнасяй името на Лиандрин тук, дете! — сряза я Амирлин. Леане наблюдаваше със сурово спокойствие.

— Майко, Лиандрин е от Черната Аджа — избухна Елейн.

— Това се знае, дете. Подозираше се поне и все едно, че се знаеше. Лиандрин напусна Кулата преди няколко месеца и дванадесет други… жени… я последваха. Никоя от тях не е видяна повече. Преди да напуснат, те са се опитали да нахлуят в склада, където се съхраняват ангреал и ша-ангреал, и са успели да проникнат в онзи, където държим по-малките тер-ангреал. Откраднали са много от тях, в това число няколко, за чието предназначение не знаем нищо.

Нинив изгледа Амирлин с ужас, а Егвийн внезапно потри длани, сякаш се бяха вледенили. Много пъти си беше представяла как ще се върне и ще се изправи пред Лиандрин, за да я обвини в очите, и ще види как я осъждат на някакво наказание — макар да не можеше да си представи достатъчно сурово наказание за престъпленията на Айез Седай с кукленското лице. Дори си бе представяла как ще се върне и ще разбере, че Лиандрин е заминала — обикновено с ужас за нейното завръщане. Ако Лиандрин и другите — не искаше дори да повярва, че има и други — бяха откраднали тези реликви от Приказния век, никои не можеше да каже какво биха направили с тях. „Благодаря на Светлината, че не са успели да отмъкнат някой ша-ангреал“ — помисли си тя. Но и другото беше предостатъчно.

Ша-ангреал бяха като ангреал, позволяваха на Айез Седай да преливат повече от Силата, отколкото биха могли да постигнат безопасно без тяхната помощ, но бяха много по-мощни от ангреал, и редки. Виж, тер-ангреал бяха нещо по-различно. Съществуваха в по-големи количества от ангреал и ша-ангреал, по-скоро сами използваха Единствената сила, отколкото да помагат за нейното преливане, и никой не можеше да ги разбере напълно. Много от тях действаха само за някой, който прелива, нуждаейки се от самото преливане на Силата, докато други действаха сами от себе си. Докато всички ангреал и ша-ангреал, които Егвийн беше виждала, бяха малки, то тер-ангреал, изглежда, можеха да бъдат с всякакви размери. Всеки от тях явно бе направен с определено предназначение от онези Айез Седай отпреди три хиляди години, за да върши определено нещо, и оттогава много Айез Седай бяха измрели, докато разберат какво точно; или умираха, или умираше способността им да преливат. Имаше сестри от Кафявата Аджа, които бяха посветили целия си живот на проучването само един тер-ангреал.

Някои се използваха, макар и вероятно не по предназначението, за което бяха създадени. Здравата бяла пръчка, която Посветените държаха, докато полагаха Трите клетви, когато ги издигаха в ранг на Айез Седай, беше тер-ангреал и ги обвързваше с Клетвите така неумолимо, сякаш те се просмукваха в костите им. Друг тер-ангреал се използваше на последното изпитание, преди една новачка да стане Посветена. Имаше и други, в това число много, които никой не знаеше как да задейства, и още много други, които, изглежда, нямаха никакво практическо предназначение.

„Защо са отмъкнали неща, които никой не може да използва? — зачуди се Егвийн. — Или може би Черната Аджа знае?“ От тази възможност стомахът й се сви. Това можеше да се окаже толкова лошо, колкото някой ша-ангреал да попадне в ръцете на Мраколюбец.

— Кражбата — продължи Амирлин с тон не по-малко студен от погледа и — бе най-малкото им престъпление. Същата нощ умряха три сестри и двама Стражници, седем, пазачи и девет от слугините ни. Убийства, извършени, за да скрият кражбата и бягството им. Това все още може и да не е доказателство, че са били от… Черната Аджа — думите изригнаха от устата й, — но малцина са склонни да вярват, че не е това. Не и аз, ако трябва да бъда откровена. Когато във водата има рибешки глави и кръв, не е нужно да си видяла сребрушки, за да знаеш, че са били там.

— Тогава защо се държите с нас като с престъпнички? — извика Нинив. — Ние бяхме измамени от една жена от… Черната Аджа. Това би трябвало да е достатъчно, за да оправдае всички наши прегрешения.

Амирлин се изсмя горчиво.

— Така ли си мислиш, дете? Вашето спасение може да се окаже единствено в това, че никоя друга в Кулата, освен Верин, Леане и аз не подозира, че сте имали нещо общо с Лиандрин. Ако това се бе разчуло, да не говорим за малкия показ, който сте си позволили пред Белите плащове — ако се бе разчуло, че сте излезли с Лиандрин. Съветът като нищо щеше да гласува за усмиряването и на трите ви, преди и дъх да си поемете.

— Това не е честно! — каза Нинив. Леане се размърда, но Нинив продължи: — Не е справедливо! Това е…

Амирлин се изправи. Нищо повече, но Нинив млъкна.

Егвийн реши, че ще е по-умно от нейна страна да замълчи. Винаги беше смятала, че Нинив е най-силната и волева личност от всички, които познаваше. Докато не се изправи пред жената с шарфа със седемте ивици. „Моля те, овладей се. Нинив. Ние сме просто деца — бебенца — пред своята майка, а тази Майка може да ни направи нещо много по-лошо, отколкото да ни набие.“

Стори й се, че долови в думите на Амирлин някакъв изход, но не беше сигурна какъв.

— Майко, простете ми, че проговарям, но какво смятате да направите с нас?

— Какво смятам да направя с вас ли, дете? Смятам да накажа теб и Елейн затова, че сте напуснали Кулата без разрешение, и Нинив затова, че е напуснала града без разрешение. Първо, всяка от вас ще бъде привикана в кабинета на Шериам Седай, където съм се разпоредила да ви нашибат с пръчка, докато не съжалите, че нямате възглавничка, на която да седите следващата седмица. Това вече е обявено пред новачките и Посветените.

Егвийн примигна изненадано. Елейн нескрито изпъшка и промърмори нещо под нос. Нинив, изглежда, единствена го прие без потрес. Наказанието, било допълнителен труд или нещо друго, беше нещо между Наставничката на новачките и някоя, която биваше привиквана от нея. Обикновено това бяха новачки, но и Посветени, позволили си да прекрачат някои граници. „Шериам винаги го пазеше в тайна — помисли си плахо Егвийн. — Не е възможно да го е казала на всички. Но по-добре това, отколкото да си затворничка. По-добре това, отколкото да си усмирена.“

— Обявяването е част от самото наказание, разбира се — продължи Амирлин, сякаш прочела мислите на Егвийн. — Разгласено е също така, че вие трите сте назначени в кухните да работите с чистачките до второ нареждане. Пуснах приказката, че това „второ нареждане“ може да почака чак до края на живота ви. Имате ли някакви възражения по тези неща?

— Не, майко — отвърна бързо Егвийн. Нинив мразеше търкането на готварските съдове дори повече от останалите. „Можеше да е и по-лошо. Нинив. О, Светлина, колко по-лошо можеше да бъде!“ Ноздрите на Нинив бяха настръхнали, но тя разтърси енергично глава.

— А ти, Елейн? — каза Амирлин. — Щерката-наследница на Андор е привикнала на много по-добро отношение.

— Аз искам да стана Айез Седай, майко — отвърна твърдо Елейн. Амирлин вдигна с два пръста лист хартия от масата и го огледа за миг. Когато вдигна глава, усмивката й никак не беше приятни.

— Ако някоя от вас беше проявила достатъчно глупост, че да ми отговори другояче, щях да добавя нещо към сметката ви така, че да прокълнете майките си за деня, в който са позволили на бащите ви първата целувка. Да се оставите да ви измъкнат от Кулата като някакви безмозъчни хлапачки! Дори едно невръстно бебе никога не би попаднало в такава клопка. Или ще ви науча да мислите преди да действате, или ще ви използвам за запълване на дупки в пукнатините на водните порти!

Егвийн заизрича наум безмълвни благодарности. Но кожата й настръхна, когато Амирлин продължи:

— Сега за това, което възнамерявам да направя с вас. Изглежда, способността ви да преливате Единствената сила е нараснала забележително, откакто напуснахте Кулата. Научили сте твърде много. Включително и някои неща — добави тя рязко, — от които смятам да ви отуча!

Нинив изненада Егвийн с думите си:

— Знам, че направихме… някои неща… които не биваше да правим, майко. Уверявам ви, че ще положим всички усилия да живеем така, все едно че сме положили Трите клетви.

— Гледайте да го направите — изръмжа Амирлин. — Ако можех, бих поставила в ръцете ви Пръчката на Клетвите още тази нощ, но тъй като това е запазено за ритуала по издигане в ранг на Айез Седай, се налага да се доверя на благоразумието ви — ако имате такова, — за да се опазите живи и здрави. И тъй, ти, Егвийн, и ти, Елейн, ще бъдете издигнати в ранг на Посветени.

Елейн ахна, а Егвийн се вкочани от изумление.

— Благодаря ви, майко.

Леане се размърда — явно не беше доволна. Не беше изненадана — очевидно знаеше какво предстои, — но в никакъв случай не беше доволна.

— Недей да ми благодариш. Вашите способности са отишли твърде далече, за да останете новачки. Някои сигурно ще помислят, че не бива да получавате пръстена, не и след онова, което сте извършили, но като потънете до лакти в мазните гърнета, това сигурно ще потуши ропота. А в случай, че ти го приемаш за някакъв вид награда, запомни, че през първите няколко седмици като една от Посветените ще бъдеш задължена да отделяш вмирисаната риба от кошовете. Най-лошите ви дни като новачки ще ви се сторят като безметежен сън в сравнение с най-леките неща, които ви чакат като Посветени. Подозирам, че някои от сестрите, които ще ви обучават, ще направят упражненията ви дори по-тежки, отколкото се полага. Но предполагам, че няма да се оплачете. Така ли е?

„Мога да се уча — помисли си Егвийн. — Ще мога да избирам сама насоките си на обучение. Мога да науча за сънищата, да се науча как да…“

Усмивката на Амирлин прекъсна мисълта й. Тази усмивка казваше, че нищо от това, което сестрите могат да им причинят, няма да е по-лошо, отколкото се налага, стига да не ги убие. На лицето на Нинив се четеше смесица от дълбоко съчувствие и ужасяващи спомени за собствените й първи няколко седмици като Посветена и това накара Егвийн да преглътне с мъка.

— Не, майко — отвърна тя едва-едва. Елейн отвърна същото с хриплив шепот.

— Значи се разбрахме. Майка ти никак не е доволна от изчезването ти, Елейн.

— Нима тя знае? — изписука Елейн.

Леане изсумтя, а Амирлин повдигна вежда.

— Трудно бих могла да го скрия от нея. Ти се размина с нея с по-малко от месец, което може би беше добре за теб. Не знам дали щеше да преживееш тази среща. Тя беше подивяла от гняв дотолкова, че можеше гребло да прегризе — гняв към теб, към мен и към цялата Бяла кула.

— Мога да си представя, майко — отвърна плахо Елейн.

— Не съм убедена, дете. Току-виж си сложила край на една традиция, която датира още отпреди Андор да е съществувал. Обичай, по-силен от повечето писани закони. Мургейз отказа да вземе Елайда. За първи път кралицата на Андор няма Айез Седай за съветничка. Настоя незабавно да те върнем в Кемлин, щом бъдеш намерена. Аз я убедих, че за теб ще е по-безопасно, ако бъдеш пообучена още малко. Беше готова да прекрати обучението и на двамата ти братя при Страшниците. Те обаче сами успяха да я убедят по някакъв начин. Как точно, не знам.

Елейн сигурно си представяше Мургейз, побесняла от гняв. Потръпна.

— Гавин ми е брат — промълви тя разсеяно. — Галад не е.

— Недей да се държиш като дете — отвърна й Амирлин. — Това, че имате един и същ баща, прави Галад също твой брат, независимо дали го харесваш, или не. Няма да позволя тези детинщини от теб, момиче. Някаква степен на глупост може да се изтърпи при една новачка, но при една Посветена тя е просто недопустима.

— Да, майко — отвърна глухо Елейн.

— Кралицата е оставила писмо за теб при Шериам. Като оставим настрана грубия й език по отношение на теб, смятам, че възнамерява да те прибере у дома веднага, щом това се окаже безопасно за теб. Тя е уверена, че още няколко месеца ще са достатъчни, за да можеш да преливаш без опасност да се убиеш.

— Но аз искам да се уча, майко. — Гласът на Елейн възвърна желязната си твърдост. — Искам да бъда Айез Седай.

Този път усмивката на Амирлин беше още по-мрачна.

— Много е добре, че го искаш, дете, защото нямам никакво намерение да те връщам на Мургейз. У теб има заложби да станеш по-могъща от която и да е било Айез Седай през последните хиляда години, и аз няма да позволя да си отидеш оттук, докато не получиш шала и пръстена. Дори да се наложи да те смеля на кайма, за да го постигна. Няма да позволя да си отидеш. Ясно ли се изразих?

— Да, майко. — Елейн го изрече много притеснено и Егвийн напълно я разбираше. Хваната между Мургейз и Бялата кула като дрипа, дърпана от две кучета. Хваната между кралицата на Андор и Амирлинския трон. Ако някога Егвийн беше завиждала на Елейн заради богатството и трона, който един ден ще наследи, в този момент не изпита никаква завист.

Амирлин заяви енергично:

— Леане, отведи Елейн в кабинета на Шериам. Имам да кажа още няколко думи на тези двете. Думи, които никак няма да им се харесат.

Егвийн и Нинив се спогледаха стреснато. „Какво ли има да ни казва на нас, но не и на Елейн? Не ме интересува, щом няма да ме спре да се уча. Но защо не и Елейн?“

Елейн посрещна с горчива гримаса споменаването на кабинета на Наставничката на новачките, но щом Леане пристъпи към нея, се овладя.

— Както заповядате, майко — заяви тя официално и се наведе в изящен поклон. — Покорно съм ви предана. — И последва Леане през вратата с високо вдигната глава.