Прероденият дракон

Глава 39 Нишки в Шарката

Джолиен протегна разтреперана ръка към доскорошната рана под гърдите на Дайлин и когато докосна гладката кожа, ахна, сякаш не можеше да повярва на очите си.

Нинив се изправи и изтри ръце в пелерината си. Егвийн трябваше да признае, че хубавата вълна върши по-добра работа за изтриване, отколкото коприната или кадифето.

— Казах да я измиете и да я облечете — сопна се Нинив.

— Да, Мъдра — отзова се бързо Джолиен и заедно с Чиад и Баин скочиха да изпълнят заповедта.

Авиенда се изсмя късо, със смях през сълзи.

— Бях чувала да разправят, че една в септата Скършен връх можела да прави такива неща, и една в септата Четири ями, но все си мислех, че са празни приказки. — Тя вдиша дълбоко, за да се съвземе. — Айез Седай, аз съм ви длъжница. Водата ми е ваша и заслонът на нашата твърд ще ви посрещне с добре дошли. Дайлин е моята второсестра. — Забеляза неразбиращия поглед на Нинив и добави: — Дъщеря е на сестрата на майка ми. Близка кръв. Айез Седай. Дългът ми е кръвен.

— Ако ми потрябва проливане на кръв — каза сухо Нинив, — сама ще я пролея. Щом държиш да ми се отплатиш, кажи ми дали има кораб в Джурийн. Това е следващото село южно оттук.

— Селото, в което войниците веят знамето на Белия лъв? — попита Авиенда. — Имаше някакъв кораб там вчера, когато разузнавах. Древните сказания споменават за кораби, но ми беше странно да видя такъв с очите си.

— Светлината дано даде да е още там. — Нинив започна да прибира билките си. — Направих каквото можах за момичето, Авиенда, и трябва да тръгваме. Единственото, от което има нужда сега, е храна и почивка. И гледайте да не позволявате на разни хора да забиват мечове в нея.

— Каквото идва, идва, Айез Седай — отвърна айилката.

— Авиенда — каза Егвийн, — след като изпитвате такива чувства към реките, как сте ги прекосили? Сигурна съм, че има поне една река почти толкова голяма, колкото Еринин, между тукашните земи и пустинята.

— Алгуеня — уточни Елейн. — Освен ако не сте я заобиколили.

— Вие имате много реки, но по някои от тях има неща, които наричате мостове, по които можехме да ги пресечем, а други можехме да изгазим. За онази Джолиен си спомни, че дървото се носи по водата. — Тя плесна по широкия ствол на един ясен. — Тези са големи, но се носят също като клони. Намерихме мъртви дървета и си направихме… кораб… малък кораб, от три свързани дървета, за да прекосим голямата река. — Каза го като нещо подразбиращо се.

Егвийн я зяпна удивена. Ако тя самата се боеше от нещо така, както айилките от реките, дали щеше да може да се насили да го преодолее като тях? Едва ли. „Ами Черната Аджа — попита я вътрешният й глас. — Да не би да си престанала да се боиш от тях?“ „Това е различно — отвърна му тя. — В това няма никаква смелост. Или ги гониш, или седиш като заек и чакаш ястреба.“ Припомни си старата поговорка: „Бъди чук, ако не искаш да си гвоздей.“

— Време е да тръгваме — подкани ги Нинив.

— Ей сега — каза й Елейн. — Авиенда, защо сте изминали целия този път и сте се подложили на толкова трудности?

Авиенда поклати недоволно глава.

— Изобщо не сме стигнали далеко. Ние сме почти последните от тези, които тръгнаха. Мъдрите ме изпохапаха като подивели кучета, кръжащи около теле: твърдяха, че съм си имала задължения. — Тя изведнъж се ухили и посочи другите айилки. — Тия стояха настрана да ми се подиграват в нещастието, така поне казваха, но не мисля, че Мъдрите щяха да ме пуснат да тръгна, ако те не бяха ме придружили.

— Търсим онзи, който е предречен — каза Баин. Придържаше заспалата Дайлин, за да може Чиад да й облече кафявата ленена риза. — Оня, що иде със Зората.

— Той ще ни изведе от Триделната земя — добави Чиад. — Пророчествата казват, че е бил роден от Фар Дарейз Май.

Елейн изглеждаше смаяна.

— Нали казахте, че на Девите на копието не е разрешено да имат деца? Пък и мен така са ме учили. — Баин и Чиад отново се спогледаха така, сякаш Елейн е стигнала близо до истината, но тя отново й е убягнала.

— Ако една Дева роди дете — заобяснява Авиенда грижливо, — тя предава детето на Мъдрите от своята септа, а те връчват детето на друга майка така, че никой да не разбере чие е детето. — И тя говореше така, сякаш й се налагаше да обяснява, че камъкът е твърд. — Всяка жена желае да осинови такова дете с надеждата, че ще отгледа Оня, що иде със Зората.

— Или може да се отрече от копието и да се венчае за мъжа — каза Чиад, а Баин добави:

— Понякога има сериозни причини човек да се откаже от копието.

Авиенда ги изгледа, но продължи, все едно че не ги е чула.

— Но сега Мъдрите твърдят, че той може да бъде намерен тук, отвъд Драконовата стена. „Кръв на наша кръв, смесена с древната кръв и отгледана от древна кръв, не наша.“ Не го разбирам, но според Мъдрите няма никакво съмнение. — Тя замълча, явно подбирайки думите си. — Вие зададохте много въпроси, Айез Седай. И аз искам да ви задам един. Трябва да разберете, че търсим поличби и знамения. Защо вие, три Айез Седай, сте тръгнали през земя, в която единствената ръка, която не стиска нож, е ръка, твърде изтощена от глад, за да хване дръжката му? Къде отивате?

— В Тийр — отвърна енергично Нинив. — Освен ако не останем да си бъбрим тук, докато Сърцето на камъка се срине на прах.

Айилките се спогледаха, Джолиен спря да облича Дайлин.

— В Тийр? — Авиенда го изрече много предпазливо. — Три Айез Седай са тръгнали през една размирна земя на път за Тийр? Странно. И защо отивате в Тийр, Айез Седай?

Егвийн бързо погледна Нинив. „Светлина, само преди миг се смееха, а сега отново са точно толкова напрегнати, колкото бяха одеве.“

— Гоним едни зли жени — отвърна предпазливо Нинив. — Мраколюбки.

— Сенкобези. — Джолиен изкриви устни, сякаш бе нахапала гнила ябълка.

— Сенкобези в Тийр — промълви Баин, а Чиад допълни:

— И три Айез Седай търсят Сърцето на камъка.

— Не съм казала, че отиваме до Сърцето на камъка — сряза я Нинив. — Казах само, че не искам да стоим тук, докато той се срине на прах. Егвийн, Елейн, готови ли сте? — Тя тръгна към края на горичката, без да изчака за отговор, почуквайки с тоягата си, и с дълги крачки пое на юг.

Егвийн и Елейн се сбогуваха набързо и я последваха. Четирите изправени айилки ги изгледаха мълчаливо.

Когато се поотдалечиха от дърветата, Егвийн каза:

— Сърцето ми за малко не спря, когато си каза името. Не се ли страхуваше, че могат да се опитат да те убият или да те пленят? Айилската война не е била чак толкова отдавна, а каквото и да разправяха, че не посягали срещу жени, които не носели копия, на мен ми изглеждаха съвсем готови да използват своите.

Елейн унило поклати глава.

— Аз самата току-що разбрах колко малко неща знам за айилците, но са ме учили, че за тях Айилската война изобщо не е била война. Според начина, по който се отнесоха към мен, струва ми се, че от всичко, което съм научила, поне това е истина. Или може би просто защото си мислят, че съм Айез Седай.

— Знам, че са странни, Елейн, но никой не може да нарече три години битки нещо друго освен война. Не ме интересува колко се бият помежду си, но една война си е война.

— Не и за тях. Хиляди айилци са прехвърлили Гръбнака на света, но очевидно са се виждали по-скоро като ловци на крадци, или палачи, дошли за главата на крал Ламан Кайриенски, заради престъплението, че е отсякъл Авендоралдера. Според айилците това не е било война. Било е екзекуция.

Авендоралдера, според лекциите на Верин, била издънка от самото Дърво на живота, донесена в Кайриен преди около четиристотин години като безпрецедентно предложение за мир от айилците, дадено заедно с правото да се прекосява Пустинята, право, които иначе давали само на амбуланти, на веселчуни и на Туатан. Голяма част от богатството на Кайриен се натрупало благодарение на търговията със слонова кост, благоухания и подправки, и главно с коприна от земите отвъд Пустинята. Дори Верин нямаше представа как айилците са се снабдили с калем на Авендесора — първо, в древните книги пишеше ясно, че то не дава семена; второ, никой не знаеше къде се намира Дървото на живота, освен няколко сказания, които явно бяха погрешни, но със сигурност Дървото на живота не можеше да има нищо общо с айилците — нито защо айилците бяха нарекли кайриенците свои „делящи водата“ или защо са настоявали техните кервани с търговски фургони да веят знаме с триделния лист на Авендесора.

На възмутената Егвийн й се стори, че разбира защо са предприели войната — макар и да не я смятаха за такава — след като крал Ламан е отсякъл техния дар, за да си направи трон като никой друг по света. „Ламановият грях“, така беше чувала да го наричат. Според Верин не само търговията на Кайриен през Пустошта прекъснала с войната, но и онези кайриенци, които се оказали в Пустошта, изчезнали. Пак според Верин за тях се знаело, че били „продадени като животни“ в земите отвъд Пустошта, но дори и тя не разбираше как може да бъде продаден един мъж или жена.

— Егвийн — каза Елейн, — ти разбираш кой може да е Оня, що иде със Зората, нали?

Егвийн погледна към гърба на Нинив, която все още бе далече пред тях, и поклати глава — „Тя да не иска да тичаме до Джурийн?“ — а после едва не се спря.

— Какво искаш да кажеш?

Елейн кимна.

— Така мисля. Не знам много за Пророчествата за Дракона, но съм чувала няколко реда. Един от тези, които си спомням, гласи: „Ще се роди той на Драконова планина, роден от дева, за мъж невенчана.“ Егвийн, Ранд наистина прилича на айилец. Е, прилича също и на портретите на Тигрейн, които съм виждала, но тя е изчезнала преди аз да се родя и трудно мога да допусна, че е могла да му бъде майка. Смятам, че майката на Ранд е била Дева на копието.

Егвийн се намръщи умислена и докато бързаше напред, запрехвърля в ума си всичко, което знаеше за раждането на Ранд. Той беше отгледан от Трам ал-Тор, след като Кари ал-Тор бе починала, но ако думите на Моарейн бяха верни, двамата можеше и да не са истинските му майка и баща. Нинив като че ли знаеше някакви тайни за раждането на Ранд. „Но бих се обзаложила, че и с ченгел няма да измъкна нищичко от нея.“

Настигнаха Нинив. Егвийн крачеше навъсена и мислеше, Нинив гледаше право напред към Джурийн, а Елейн ги попоглеждаше намусено. Приличаха й на деца, които се карат кое да получи по-голямото парче от сладкиша.

След още няколко мълчаливи крачки Елейн се обади:

— Ти се справи много добре с това, Нинив. С Лечителството и всичко останало. Те изобщо не се усъмниха, че си Айез Седай, Нито пък за нас. Добре че успя да се сдържиш.

— Добра работи свърши — каза Егвийн след минута. — За първи път видях какво се прави при Лечителство. Моите мълнии са все едно да забъркаш просеник.

На лицето на Нинив изгря усмивка.

— Благодаря — промърмори тя и посегна да дръпне косата на Егвийн, както го правеше, когато тя беше момиченце.

„Но аз вече не съм малко момиче.“ Мигът отмина така, както бе дошъл, и те продължиха мълчаливо. Елейн шумно въздъхна.

Преодоляха още една миля, а може би и повече, бързо, въпреки че се отклониха от реката, за да избегнат горичките край брега. Нинив настояваше да стоят на открито, по-надалече от дърветата. Егвийн смяташе, че е глупаво да допускат, че други айилци може да се крият сред дърветата, но отклонението навътре не увеличи много разстоянието, което трябваше да преодолеят.

Елейн обаче гледаше внимателно към дърветата и тъкмо тя внезапно извика:

— Вижте!

Егвийн бързо извърна глава и видя няколко мъже да изскачат иззад дърветата и да въртят прашки. Посегна към сайдар, но нещо я удари в главата и тъмнината изпи всичко.

Егвийн усети, че се люшка. Че нещо се движи под нея. Главата й сякаш бе съставена само от болка. Опита се да пипне слепоочията си, но нещо стягаше китките й и ръцете й не помръднаха.

— … вместо да лежим там цял ден и да чакаме да се стъмни — каза нечий груб мъжки глас. — Кой знае дали насам ще мине друг кораб? А на тази лодка не разчитам. Тече.

— Дано само Адън ти повярва, че си видял тия пръстени преди да решиш — каза друг мъж. — Той държи на тлъста стока, не на някакви си жени. — Първият мъж измърмори нещо за това, което Адън можел да направи с пробитата си лодка, както и с товара си.

Очите й се отвориха и пред тях заиграха сребристи петънца. Лежеше напряко на гърба на кон, китките и глезените й бяха свързани с въже, минаващо под корема му, косата й бе провиснала надолу.

Все още беше ден. Тя изви врат и се огледа. Толкова много облечени в груби дрехи мъже на коне я обкръжаваха, че не можа да разбере дали Нинив и Елейн също са пленени. Някои от мъжете носеха части от броня — кой очукан шлем, кой ръждясала гръдна броня или прокъсана ризница — но повечето бяха само по палта, които като че ли не бяха почиствани от месеци, ако не и повече. Ако се съдеше по миризмата, самите мъже не бяха се къпали от месеци. Всички носеха мечове на кръста или на гърба си.

Конят спря за миг, чуха се крясъци и скърцане на ръждясали панти, след това конят направи още няколко крачки и пак спря. Мъжете започнаха да слизат от седлата. Когато се пръснаха, тя успя да различи донякъде къде се намират. Бяха влезли в дървена палисада, построена на върха на голяма кръгла могила. Мъже с лъкове стояха на стража по дълга дървена пътека, висока колкото да виждат над грубо изострените върхове на дънерите, от които бе направена оградата. Ниска постройка без прозорци беше издигната до портата. Нямаше друга сграда освен няколко стръмни дървени навеса. Освен мъжете и конете, които току-що бяха влезли, останалото открито пространство беше запълнено с огньове, вързани коне и още неумити мъже. Трябваше да са поне стотина. Кози, свине и кокошки изпълваха въздуха с блеене, грухтене и кудкудякане, смесващо се с дрезгави крясъци и смях.

Очите й намериха Нинив и Елейн, и двете вързани върху коне като нея. Не помръдваха. Краят на плитката на Нинив се влачеше по пръстта, щом конят под нея пристъпеше. И малката й надежда, че някоя от трите може да е останала на свобода, за да помогне на другите да се освободят, изчезна. „Светлина, не мога да понеса отново да съм пленничка. Никога вече.“ Боязливо се опита отново да стигне сайдар. Този път болката не беше толкова силна — само все едно че някой я бе ударил с камък в главата, — но разби празнотата преди и да си е помислила за роза.

— Тази е будна! — извика в паника мъжки глас.

Егвийн се постара да увисне отпусната и незастрашителна. „Как, в името на Светлината, ще изглеждам застрашителна, като лежа като чувал с картофи! Да ме изгори дано, трябва да спечеля време. Трябва!“

— Нищо няма да ти направя — прошепна тя на затичалия се към нея мъж. Или поне се опита. Не беше сигурна доколко успя, защото нещо отново се стовари върху главата й и тъмната пелена отново я обгърна.

Следващия път се събуди по-лесно. Главата още я болеше, но не колкото преди, макар мислите й да кръжаха шеметно. „Поне стомахът ми не… Светлина, по-добре да не мисля за това.“ В устата си усети вкус на вкиснало вино и на нещо горчиво. През процепите на грубо скованата дървена стена прозираше светлина — не дневна светлина, — но тя лежеше на тъмно. Върху пръст, както прецени. Вратата, изглежда, също не пасваше добре на рамката, но пък беше дебела и здрава.

Изправи се на ръце и колене и се изненада, че вече не е вързана. Освен стената от неодялани дървени трупи, другите стени изглеждаха направени от груб камък. Светлината, прозираща през процепите, бе достатъчна, за да види, че Нинив и Елейн също лежат проснати на пръстения под. На лицето на щерката-наследница имаше кръв. Никоя от двете не помръдваше, ако не се броеше равномерното издигане и спадане на гърдите им. Егвийн се подвоуми между желанието да ги събуди на часа и подтика да види какво има зад стената. „Само да надникна — рече си тя. — Може да разбера дали ни пазят и каква е охраната, преди да ги събудя.“

Всъщност се страхуваше, че може изобщо да не успее да ги събуди. Кръвта по лицето на Елейн я плашеше. Долепи око до една от цепнатините и се помъчи да си спомни какво точно беше направила Нинив за Дайлин.

Съседната стая беше просторна — сигурно заемаше останалата част от постройката, която бе видяла — и без прозорци, но ярко осветена със златни и сребърни светилници, висящи от куки, забити по стените и в големите трупи, оформящи високия таван. Камина нямаше. Върху отъпкания пръстен под стояха разхвърляни безразборно селски маси и столове наред със сандъци, украсени с позлата и слонова кост. Килим с шарки на пауни беше проснат до огромно легло с балдахин, отрупано с мръсни одеяла и чаршафи.

Из стаята стърчаха прави или седяха дузина мъже, но очите на всички бяха обърнати към един едър русокос мъж, който можеше да мине за хубав, ако лицето му беше малко по-чисто. Той стоеше прав, забил поглед в една маса с извити позлатени крака, с една ръка на дръжката на меча, а пръстът на другата подбутваше нещо по масата, но какво беше то, не можеше да се види.

Външната врата се отвори — нощта зейна зад прага — и в помещението влезе длъгнест мъж. Лявото му ухо липсваше.

— Още не е дошъл — каза той дрезгаво. Липсваха му и два пръста на лявата ръка. — С таквиз не обичам да си имам работа.

Едрият русокос мъж не му обърна никакво внимание и продължи да подбутва нещото върху масата.

— Три Айез Седай — промърмори той, после се засмя. — Добри са цените за Айез Седай, ако ти стиска да се спазариш с подходящ купувач. Щом си готов да ти измъкнат корема през устата, ако се окаже, че си му пробутвал свиня в чувал. Не е толкова безопасно, колкото да режеш моряшки гърла на търговски кораб, а, Коук? Не е толкова лесно, нали така?

Сред останалите мъже последва нервно размърдване и онзи, към когото се бяха обърнали, набит мъж с шаващи очи, пристъпи нетърпеливо напред.

— Те наистина са Айез Седай, Адън. — Тя разпозна гласа му, мъжът, който бе чула, когато се бе свестила първия път. — Не може да не са, Адън. Пръстените го доказват, казвам ти!

Адън вдигна нещо от масата — малко кръгче, просветващо като златно под ярките светилници.

Егвийн ахна и размърда пръстите си, „Взели са ми пръстена!“

— Не ми харесва това — измърмори длъгнестият с липсващото ухо. — Айез Седай. Всяка от тях може да ни избие всички. Късметът да ме жъгне дано! Ти си тъпак, Коук, и би трябвало да ти срежа гърлото. Ами ако някоя от тях се събуди преди онзи да дойде?

— Няма да се събудят с часове. — Това пък беше един шишко с дрезгав глас и глупаво ухилена уста, разкриваща прогнили зъби. — Баба ми ме е научила на тая смес, дето им дадох да я изпият. Ще спят чак до изгрев слънце, а онзи ще дойде преди това.

Егвийн облиза уста с език от вкисналото вино и горчивото. „Каквото и да е било, баба ти те е излъгала. Обаче е трябвало да те удуши още в люлката!“ Намръщи се. Трябваше да събуди Нинив и Елейн преди да пристигне този „онзи“, човекът, който смяташе, че може да купи Айез Седай. „Като някой проклет сеанчанец!“

Нинив изглеждаше просто заспала, така че Егвийн започна с най-простото — разтърси я. За нейна изненада Нинив веднага отвори очи и я погледна.

— Държат ни в плен — прошепна Егвийн. — Зад тази стена има дузина мъже и много повече извън постройката. Много повече. Дали са ни нещо да ни приспят, но изглежда, не действа. Спомни ли си вече?

Нинив отмести ръката й.

— Помня. — Гласът й беше тих и мрачен. Тя направи гримаса и изкриви уста, а после изведнъж се изсмя беззвучно. — Корен от поспалак. Тези глупаци са смесили корен от поспалак с вино. Виното е станало почти на оцет, ако се съди по вкуса. Бързо казвай — какво си спомняш от това, дето те учих? Какво прави корена от поспалак?

— Прочиства ти главата, за да можеш да спиш — отвърна Егвийн също така тихо. И почти толкова мрачно, докато не чу собствените си думи. — Прави те малко сънена, но нищо повече. — Дебелакът явно не беше слушал добре баба си. — Това, което са направили, е че са ни прочистили главите от болката.

— Точно така — каза Нинив. — И щом събудим Елейн, така ще им благодарим, че да го запомнят. — Хайде да вдигаме и нея.

— Струва ми се, че видях над сто от тях навън, когато ни докараха — прошепна Егвийн, докато Нинив се навеждаше над Елейн. — Сигурна съм, че няма да имаш нищо против, ако този път използвам Силата като оръжие. А и чакат някой да дойде да ни купи. Смятам да направя нещо на този нещастник, така че да ходи в Светлината чак до последния ден на живота си! — Нинив бе вече наведена над Елейн и сякаш не я чуваше. — Какво има?

— Пострадала е тежко, Егвийн. Мисля, че черепът й е счупен. Едва диша. Егвийн, тя умира почти толкова сигурно, колкото умираше Дайлин.

— Не можеш ли да направиш нещо? — Егвийн се опита да си спомни всичките потоци, които Нинив беше запрела при Изцеряването на айилката, но не можеше да се сети и за една трета от нишките. — Трябва да направиш нещо!

— Взели са ми билките — измърмори Нинив свирепо. — Не мога! Не и без билките! — Егвийн забеляза потресена, че Нинив е готова да се разплаче. — Огън да ги гори всички, не мога без… — Изведнъж тя сграбчи раменете на Елейн, сякаш се канеше да я вдигне и да я раздруса. — Огън да те гори, момиче — изхриптя тя, — не съм те водила по целия този път, за да ми умреш! Трябваше да те оставя да търкаш гърнетата! Трябваше да те завържа в чувал и Мат да те отнесе на майчицата ти! Няма да позволя да ми умреш така! Чу ли ме? Няма да го позволя! — Сайдар отведнъж засия около нея и очите и устата на Елейн се отвориха широко и едновременно.

Егвийн затисна устата й тъкмо навреме, за да заглуши вика, както си мислеше, но въртопите на Лечителството на Нинив я подеха като сламка във водовъртеж. Студ я смрази до костите, срещайки зной, който извря отвътре навън, сякаш се канеше да изпепели плътта й; светът изчезна сред вихър, главоломен срив, пропадане и летеж.

Когато най-сетне всичко свърши, тя едва дишаше, взирайки се в Елейн, която на свой ред я гледаше втренчено — Егвийн продължаваше да затиска устата й. И последните остатъци от главоболие бяха изчезнали. Дори остатъчният прилив от това, което бе сторила Нинив, се бе оказал достатъчен да го направи. Мърморенето откъм съседната стая не се беше усилило; дори Елейн да бе издала някакъв звук — или тя самата, — Адън и останалите не бяха чули.

Нинив беше свела глава и трепереща.

— Светлина! — промърмори тя. — Да го правя така… беше все едно да дера… собствената си кожа. О, Светлина! — Тя изгледа Елейн. — Как си, момиче? — Егвийн дръпна ръцете си.

— Уморена — измънка Елейн. — И гладна. Къде сме? Имаше някакви мъже с прашки…

Егвийн бързо й зашепна какво ги е сполетяло. Лицето на Елейн започна да помръква дълго преди разказът й да свърши.

— А сега — добави Нинив с железен глас — ще покажем на тези дръвници какво значи да се забъркват с нас. — Сайдар отново изгря около нея.

Елейн се олюля, докато се изправяше, но сиянието обкръжи и нея. Егвийн посегна към Верния извор почти с радост.

Когато отново погледнаха през процепите в стената, за да разберат с какво точно ще си имат работа, в стаята имаше трима мърдраали.

С мъртвешки черното си облекло, което провисваше неестествено около телата им, те стояха около масата и всички мъже, с изключение на Адън, се бяха отдръпнали колкото може по-надалеч, всички притиснали гърбове в стените и свели очи към пръстения под. Единствено Адън се бе изправил срещу безокия им взор, но потта проправяше вадички по мръсното му лице.

Единият чезнещ вдигна от масата един пръстен. Егвийн забеляза, че той е по-масивен от пръстените с Великата змия.

С лице опряно в цепнатината между двете греди, Нинив ахна едва чуто и опипа яката на роклята си.

— Три Айез Седай — изсъска Получовекът. — И една е носила това. — Пръстенът изтропа тежко, щом мърдраалът го подхвърли обратно на масата.

— Тези са, които търся — изстърга гласът на друг. — Ще бъдеш добре възнаграден, човече.

— Трябва да ги изненадаме — каза тихо Нинив. — Какъв катинар държи тази врата?

Егвийн едва успя да надзърне към катинара от другата страна на вратата. Видя го като буца желязо на толкова тежка верига, че можеше да задържи и разярен бик.

— Готови… — прошепна тя.

Изтъни един поток от Земя, по-тънко от косъм, надявайки се Получовеците да не усетят толкова малко преливане, и го вплете в желязната верига, сред най-дребничките й частици.

Един мърдраал надигна глава. Друг се надвеси през масата към Адън.

— Сърби ме, човече. Сигурен ли си, че спят?

Адън преглътна с мъка и кимна.

Третият мърдраал се обърна и погледна към вратата, зад която стояха Егвийн и другите две.

Веригата рухна на пода, мърдраалът, който бе обърнал глава към нея, изрева, а външната врата внезапно се разтвори и откъм нощта нахлу забулена в черно гибел.

Стаята избухна от крясъци и викове, докато мъжете посягаха към мечовете си, за да спрат мушкащите айилски копия. Мърдраалите навадиха мечове, по-черни и от дрехите им, и също подхванаха бой за живота си. Веднъж Егвийн беше видяла как шест котки се бият наведнъж — това тук беше почти същото, но стократно умножено. И въпреки това само след секунди се възцари тишина. Или почти тишина.

Всяко човешко същество, неносещо черно було на главата си, лежеше на пода, пронизано от копие: едно от копията беше приковало Адън в стената. Двама айилци също лежаха неподвижни сред преобърнатите мебели и труповете. Тримата мърдраали стояха в центъра на стаята, опрели гръб в гръб, с черни мечове в ръце. Единият се стискаше за хълбока, като да беше ранен, въпреки че нищо не личеше. По бледото лице на съседа му се виждаше дълъг прорез; но кръв не течеше. Около тях приведени кръжаха петимата останали живи айилци. Отвън се носеха крясъци и дрънчене на метал, подсказвайки, че други айилци продължават битката в нощта, но вътре звуците бяха по-тихи.

Докато кръжаха, айилците думтяха с копията си по изпънатата като барабан кожа на малките си кръгли щитове. Трум-трум-ТУРУМ-тум… Трум-трум-ТУРУМ-тум… Трум-трум-ТУРУМ-тум. Безоките лица на мърдраалите изглеждаха несигурни — чудовищата може би бяха притеснени от това, че ужасът, който взорът им вселяваше в сърцето на всяко човешко същество, изобщо не засягаше тези.

— Танцувай с мен, Сенчести — извика внезапно и някак с насмешка един от айилците. Гласът беше на млад мъж.

— Танцувай с мен, Безоки. — Това беше жена.

— Танцувай с мен.

— Танцувай с мен.

— Мисля — каза Нинив и се изправи — че сега е моментът. — Тя изрита вратата и трите жени, загърнати в сиянието на сайдар, прекрачиха прага.

За мърдраалите айилците сякаш престанаха да съществуват, както и мърдраалите за айилците. Айилците бяха зяпнали в Егвийн и другите две над булата си, сякаш не бяха съвсем сигурни какво виждат; тя чу как една от жените ахна. Безокият взор на мърдраалите съдържаше нещо по-различно. Егвийн почти долови в него предусета на Чезнещите за собствената им гибел. Получовеците бяха разбрали, че жените са прегърнали Верния извор, още щом ги видяха. Беше сигурна, че долови у тях желание за нейната смърт, ако тяхната можеше да я изкупи, и още по-силно желание да бъде изтръгната душата от плътта й и двете да бъдат хвърлени за играчка на Сянката, желание да…

Едва бе пристъпила в стаята, а този взор сякаш я пронизваше с часове.

— Няма повече да търпя — изрева тя и изплющя с поток от Огън.

Пламъци лумнаха от тримата мърдраали, пръскайки се във всички посоки, и те запищяха като накършени кости, притиснати от колелото на месомелачка. Но тя бе забравила, че не е сама, че Елейн и Нинив също са с нея. Още докато пламъците поглъщаха тримата Получовеци, самият въздух сякаш ги притисна един в друг между пода и тавана, смачка ги на огнена топка от пламък и мрак, която се свиваше и свиваше. Писъците им заораха в гръбнака на Егвийн… и нещо се изстреля от ръцете на Нинив — тънка пръчица бяла светлина, пред която слънцето би изглеждало тъмно, пръчка пламък, пред който разтопен метал би изглеждал студен, и свърза ръцете на Нинив с мърдраалите. И те престанаха да съществуват, сякаш никога не беше ги имало. Нинив подскочи стресната и сиянието около нея изгасна.

— Какво… какво беше това? — попита Елейн.

Нинив поклати глава; изглеждаше не по-малко слисана от Елейн.

— Не знам. Бях… толкова ядосана, така ужасена от това, което те искаха да… Не знам какво беше.

„Бедствен плам“ — помисли си Егвийн. Не знаеше как го разбра, но беше сигурна. Неохотно се насили да освободи сайдар; по-скоро той да освободи нея. Не знаеше кое бе по-трудно. „И не видях нищо от това, което направи тя!“

Тогава айилците се разбулиха. Малко припряно, прецени Егвийн, сякаш бързаха да покажат на нея и другите две, че вече не са готови за бой. Трима се оказаха мъже, единият възрастен човек, със силно прошарена в сиво тъмнорижа коса. Всички бяха високи, тези айилци, и младите, както и старият, и всички притежаваха онази спокойна увереност в погледа и онова заплашително изящество в движенията, което напомняше на Егвийн за Стражници; смърт яздеше на раменете им и те знаеха, че е там, но не се бояха. Едната жена се оказа Авиенда. Крясъците и виковете отвън започнаха да заглъхват.

Нинив пристъпи към тялото на един от падналите айилци.

— Не е нужно, Айез Седай — спря я по-старият мъж. — Те поеха стомана на Сенчест.

Нинив въпреки това се наведе да ги провери, смъквайки булата им, за да издърпа клепачите и да напипа гърлата им за пулс. Когато се изправи от второто тяло, беше пребледняла. Оказа се Дайлин.

— Огън да ви гори! Огън да ви гори! — Не се разбра дали има предвид самата Дайлин, или мъжа с посивяващата коса, или Авиенда, или всички айилци наведнъж. — Не я Изцерих, за да умре така!

— Смъртта иде при всички ни — понечи да отвърне Авиенда, но когато Нинив се завъртя и я погледна, тутакси млъкна. Айилците се спогледаха, сякаш несигурни дали Нинив няма да им направи същото, което бе направила с мърдраалите. В очите им нямаше страх, само бдителност.

— Стоманата на Сенчестите убива — каза Авиенда. — Не ранява. — По-старият мъж я изгледа с лека изненада — Егвийн реши, че както при Лан, за този мъж лекото трепване на клепачите бе равносилно на откритото изумление при други — а Авиенда добави: — Те знаят малко за някои неща, Руарк.

— Съжалявам — изрече звучно Елейн, — че прекъснахме вашия… танц. Може би не биваше да се намесваме.

Егвийн я погледна изненадана, но веднага съобрази какво е намислила, „Да ги отпусне и да даде време на Нинив да се успокои.“

— Вие се справяхте много добре — добави тя. — Може би ви обидихме, като си напъхахме носовете така.

Посивяващият мъж — Руарк — се изсмя гърлено.

— Айез Седай, аз поне се радвам за… това, което направихте. — За миг като че ли не беше съвсем сигурен в уверението си, но след това успя да възвърне доброто си настроение. Имаше приятна усмивка. Лицето му беше квадратно и излъчваше сила. Беше хубав и мъжествен, макар и леко застарял. — Можехме и да ги убием, но трима Сенчести… Те можеха да убият още двама-трима от нас, а може би и всички ни, а не мога да кажа със сигурност, че щяхме да ги довършим до един. За младите смъртта е враг, с когото искат да премерят сили. Но за нас, малко по-старите, тя е стар приятел, стара любовница, с която не желаем да се срещаме толкова често.

Нинив изглеждаше успокоена от речта му, сякаш срещата с айилец, който не гори от нетърпение да умре на всяка цена, отми напрежението й.

— Аз би трябвало да ви благодаря — каза тя. — И ви благодаря. Но ще призная, че се изненадах, като ви видях. Авиенда, очаквахте ли да ни намерите тук? Как?

— Аз ви проследих. — Айилката не изглеждаше смутена. — Да видя какво ще направите. Видях как мъжете ви хванаха, но бях твърде далече, за да ви помогна. Пък и бях сама.

— Сигурна съм, че си направила каквото си могла — отвърна тихо Егвийн. „Светлина небесна, била е само на стотина крачки зад нас? И разбойниците изобщо не са я забелязали!“

Авиенда прие думите й като подкана да продължи.

— Знаех къде трябва да е Корам, а той знаеше къде са Даел и Луайн, а те пък знаеха… — Тя замълча и изгледа по-стария мъж намръщено. — Не очаквах да намеря вожд на клан, още по-малко на моя собствен, сред онези, които дойдоха. Кой предвожда сега Таардад айил, Руарк, щом ти си тук?

Руарк сви рамене, сякаш това нямаше значение.

— Вождовете на септите ще се редуват и ще се опитат да решат дали наистина искат да отидат в Руидийн, когато умра. Нямаше да дойда, но Амис, Биар, Мелейн и Сийна започнаха да ме ръчкат като с остен. Сънищата казвали, че трябвало да тръгна. Попитаха ме дали наистина искам да умра стар и дебел на легло.

Авиенда се разсмя, сякаш това беше кой знае колко остроумна шега.

— Чувала съм да казват, че мъж, озовал се между жена си и някоя Мъдра, често предпочита да се изправи на бой срещу дузина свои стари врагове. Един мъж, озовал се между жена си и три Мъдри, а пък ако и жена му е Мъдра, сигурно би предпочел да иде да съсече самия Заслепител на зрака.

— Хрумна ми нещо… — Той погледна навъсено към нещо на пода: три пръстена с Великата змия, забеляза Егвийн, и още един, много по-тежък златен пръстен, направен за мъжки показалец — И още си го мисля. Всички неща ще се променят, но аз няма да се окажа част от тази промяна, ако остана настрана. Три Айез Седай на път за Тийр. — Другите айилци се спогледаха крадешком, сякаш не искаха Егвийн и приятелките й да ги забележат.

— Споменахте за сънища — каза Егвийн. — Вашите Мъдри знаят ли какво означават сънищата?

— Някои знаят. Ако искаш да научиш повече, трябва да поговориш с тях. Може би ще го обяснят на една Айез Седай. На мъже нищо не казват освен това, което сънищата повеляват да направим. — Гласът му изведнъж помръкна. — И обикновено то се оказва онова, което бихме избегнали, ако можехме.

Той пристъпи и вдигна мъжкия пръстен. Върху него, над копие и корона, кръжеше жерав: сега Егвийн го позна. Беше го виждала често преди, висящ на кожена връв на шията на Нинив. Нинив пристъпи през другите пръстени и го дръпна от ръката му; лицето й се беше зачервило от гняв и куп други чувства, които Егвийн не можа да разчете. Руарк не се опита да го задържи, но продължи със същия уморен глас:

— И една от тях носи пръстен, за който съм слушал като момче. Пръстена на малкийрските крале. Те яздели редом до шиенарците срещу айилците по времето на моя баща. Били добри в Танца на копията. Но Малкиер рухнала пред Погибелта. Казват, че оцеляло единствено момчето, некоронованият крал, и че той ухажва смъртта, отнела земята му така, както други мъже ухажват красиви жени. Наистина странно е това, Айез Седай. От всички странности, които допусках, че ще видя, когато Мелейн ме натири отвън твърдината ми и отвъд Драконовата стена, нищо не е било толкова странно, колкото е това. Не съм и помислял, че нозете ми ще стъпят по пътеката, която ми отваряте.

— Никакви пътеки не ви отварям — отвърна рязко Нинив. — Искам само да си продължа по пътя. Онези мъже бяха с коне. Ще вземем три от техните и ще си тръгнем.

— През нощта ли, Айез Седай? — каза Руарк. — Толкова ли е спешно пътуването ви, че държите да тръгнете през тези опасни земи по мръкнало?

Нинив видимо се бореше със себе си. Накрая каза:

— Не. — И с по-решителен тон добави: — Но смятам да тръгнем по изгрев слънце и нито миг по-късно.

Айилците изнесоха труповете извън палисадата, но нито Егвийн, нито някоя от приятелките й не искаха да използват за спане мръсното легло на Адън. Взеха пръстените си и излязоха да спят под небето, загърнати в пелерините си и одеялата, които айилците им дадоха.

Щом зората огря небето на изток, айилците извадиха за закуска кораво сушено месо — Егвийн се поколеба да го опита, докато Авиенда не й обясни, че е козешко — плоски питки, почти толкова твърди за дъвчене, колкото влакнестата пастърма, и прошарено със сини жилки бяло сирене — и то така кораво, че Елейн промърмори, че айилците сигурно се тренират с дъвчене на камъни. Но щерката-наследница яде почти колкото Егвийн и Нинив заедно. Айилците пуснаха конете на свобода — те не яздели, освен ако не им се наложело, обясни Авиенда с такъв тон, сякаш тя самата би предпочела да тича с изприщени крака, отколкото да се качи на кон — след като подбраха трите най-добри за Егвийн и другите. Бяха високи и снажни, с гордо извити шии и огнени погледи. Черен жребец за Нинив, пъстра кобила за Елейн и сива кобила за Егвийн.

Тя реши да кръсти сивата Мъгла с надеждата, че нежното име ще успокои животното, и наистина Мъгла като че ли застъпва по-леко, когато поеха на юг, още докато слънцето се надигаше като тънка пурпурна ивица над хоризонта.

Айилците ги придружиха пеша, всички, които бяха оцелели след снощната битка. Освен двамата, убити от мърдраалите, бяха загинали още трима. Сега бяха всичко деветнадесет души. Подтичваха леко край конете. Отначало Егвийн се опитваше да сдържа хода на Мъгла, но айилците решиха, че това е много смешно.

— Ще бягам с теб десет мили — обяви Авиенда. — И да видим кой ще надбяга, конят ти или аз.

— Аз пък ще те надбягам на двайсет — извика през смях Руарк.

Егвийн реши, че говорят съвсем сериозно, и когато трите приятелки оставиха конете си да тръгнат по-бързо, айилците определено не дадоха никакъв признак на изоставане.

Когато сламените покриви на Джурийн се показаха напред, Руарк каза:

— Е, сбогом, Айез Седай. Дано винаги намирате вода и заслон. Може би ще се срещнем отново преди промяната да дойде. — Гласът му звучеше унило. Докато айилците възвиваха на юг, Авиенда, Чиад и Баин вдигнаха ръце за сбогом. Сега, макар да не тичаха с конете, изобщо не забавяха; всъщност като че ли се затичаха още по-бързо. Егвийн я осени подозрението, че се канят да тичат така чак докато стигнат там, закъдето бяха тръгнали.

— Какво искаше да каже той? — попита тя. — Може би ще се срещнем отново, преди да дойде промяната?

Елейн поклати мълчаливо глава.

— Няма значение — каза Нинив. — Радвам се, че се появиха снощи, но се радвам и че ни се махнаха от главите. Надявам се, че тук има кораб.

Самият Джурийн се оказа малко селце, само от ниски дървени къщи, но знамето на Белия лъв на Андор се вееше на висок пилон и имаше гарнизон от петдесетина гвардейци на нейно величество, всички облечени в червени сетрета с дълги бели яки върху лъскавите ризници. Бяха поставени тук, обясни капитанът им, за да осигурят подслон за бежанци, желаещи да избягат в Андор, но напоследък идвали все по-малко. Сега повечето отивали към селата по-надолу по реката, близо до Арингил. Хубаво било, че трите жени са дошли сега, защото той тъкмо се канел да прибира своята част в Андор. Неколцината обитатели на Джурийн най-вероятно щели да тръгнат с тях, оставяйки селото на разбойниците или на кайриенските войници от враждуващите Дворове.

Елейн държеше лицето си скрито под качулката на грубото си вълнено наметало, но никой от войниците, изглежда, не свързваше златокосото момиче с щерката-наследница. Някои я поканиха да остане; Егвийн не разбра дали Елейн се зарадва, или се слиса. Тя самата отвърна на неколцината мъже, които я поканиха, че няма време да се разправя с тях. Донякъде й беше приятно, че я поканиха все пак; определено не изпитваше желание да се целува с някого от тези мъже, но й стана приятно да й припомнят, че поне някои мъже я смятат за толкова красива, колкото Елейн. Нинив пък зашлеви един през лицето. Това почти накара Егвийн да се разсмее, а Елейн открито се усмихна. Егвийн реши, че Нинив сигурно са я ощипали, още повече че въпреки свирепия си поглед тя не изглеждаше съвсем недоволна.

Бяха прибрали пръстените си. Не се наложи Нинив да ги убеждава много, че едно от местата, където не трябва да узнават, че са Айез Седай, е Тийр, особено ако онези от Черната Аджа се окажеха там. Егвийн държеше своя в кесийката с каменния тер-ангреал и често я опипваше, за да се увери, че са си там. Нинив бе окачила своя на кожената връв, държаща пръстена на Лан скрит в пазвата й.

В Джурийн имаше кораб, привързан към единствения каменен кей, протягащ се навътре в Еринин. Изглежда, не беше корабът, видян от Авиенда, но все пак бе кораб. Два пъти по-широк от „Синият жерав“, „Бегач“ носеше името си на високия нос, почти толкова закръглен, колкото и капитанът му.

Дебелият мъжага примигна пред Нинив и се почеса зад ухото, когато тя го попита дали корабът му е бърз.

— Бърз ли? Натоварил съм го с луксозно дърво от Шиенар и черги от Кандор. За какво да бързам с такъв товар? Цените непрекъснато се вдигат. Да, предполагам, че има и по-бързи кораби зад мен, но те няма да отбият тук. И аз нямаше да спра, ако не бях намерил червеи в месото. Що за глупост — да допусна, че в Кайриен може да имат месо за продан. „Синият жерав“ ли? Ах, да, видях Елисор, закачен за нещо горе по реката тази заран. Скоро няма да се измъкне, така мисля. Това ви е то бързият кораб.

Нинив плати цената за трите — и два пъти повече за конете — с такова изражение, че нито Егвийн, нито Елейн посмяха да проговорят дълго след като „Бегач“ се бе отделил от пристана на Джурийн.