Прероденият дракон

Глава 49 Буря в Тийр

Егвийн най-после се върна при чая си на масата. Елейн беше права — наистина бе отишла твърде далеч, но не можеше да си наложи да се извини и трите седяха мълчаливо. Скоро Айлюин се върна с някакъв мъж, дългуч на средна възраст, който сякаш беше издялан от старо дърво. Джюйлин Сандар си постави токовете до вратата и закачи на една кука широката си конична сламена шапка. Щит „мечотрошач“, — почти като на Хюрин, но с къси прорези от двете страни висеше на колана на кафявия му сюртук и освен това носеше тояга, висока почти колкото него, но не по-дебела от палеца му и направена от същото светло чворесто дърво като остените на коларите. Късо подстриганата му черна коса лежеше сплъстена на темето му. Подвижните му тъмни очи като че ли забелязваха и отбелязваха всяка подробност из стаята. И всеки присъстващ в нея. Егвийн можеше да се обзаложи, че той огледа Нинив два пъти и поне според нея липсата на реакция от нейна страна беше досадна. Бе очевидно, че и тя го забеляза.

Айлюин му махна с ръка да седне до масата и той загърна маншетите си, поклони се на всяка поотделно и седна, като опря тоягата до рамото си, без да проговори, докато сивокосата жена не приготви нов чай и всички не отпиха от чашите си.

— Мама Гуенна ми каза за проблема ви — каза той тихо и остави чашата си на масата. — Ще ви помогна, стига да мога, но Върховните лордове може скоро да ми възложат някаква тяхна работа.

Едрата жена изсумтя.

— Джюйлин, откога почна да се пазариш като някой дюкянджия, който гледа да вземе цена на коприна за лен? Недей да ми казваш, че не знаеш кога Върховните лордове ще те извикат, преди да са го сторили.

— Не казвам това — отвърна й той с усмивка, — но добре знам, когато видя хора по покривите нощем. Само с крайчеца на окото си — могат да се крият като морска игла в тръстика — но движението го мернах. Никой още не се е оплакал от грабеж, но отсам стените действат крадци и човек може да си плати вечерята с това. Ти запомни какво ти казвам. Няма да мине и седмица и ще ме привикат в Камъка, щото банда крадци е нахлула я в къща на богат търговец, я в замъка на някой лорд. Бранителите може да пазят улиците колкото си щат, но наложи ли им се да проследят крадци, все викат ловец на крадци, и най-вече моя милост. Не гледам да си вдигам цената, но каквото трябва да направя за тези хубави жени тука, трябва да го свърша скоро.

— Вярвам, че говори истината — каза неохотно Айлюин. — Той е готов да ти каже, че луната е зелена и водата бяла ако това ще му донесе целувчица, но за други неща лъже по-малко от другите мъже. Може да се каже, че е най-честният мъж тук в Блатото. — Елейн запуши устата си с шепа, а Егвийн едва се въздържа да не прихне. Нинив седеше невъзмутима, но явно нетърпелива.

Сандар изгледа с гримаса старата жена, но очевидно реши да не обръща внимание на думите й. Усмихна се на Нинив.

— Ще ви призная, че съм много любопитен за тези крадци. Познавал съм една-две крадли, както и банди обирджии, но никога не бях чувал за женска банда крадци досега. А и дължа някои услуги на Мама Гуенна. — Очите му сякаш отново опипваха Нинив оценяващо.

— Какво взимаш? — попита го рязко Нинив.

— За връщане на откраднати вещи — отвърна той енергично — искам една десета от цената на това, което връщам. За да издиря някого, взимам по един сребърник на човек. Мама Гуенна каза, че откраднатите неща били с малка стойност, освен за вас самите, госпожо, тъй че ви предлагам да изберете това. — Отново се усмихна: зъбите му бяха много бели. — Изобщо не бих взел пари от вас, само дето братството няма да погледне с добро око на това, но ще ви взема възможно най-малкото. По един-два медника, не повече.

— Познавам един ловец на крадци — каза му Елейн. — От Шиенар. Много достоен мъж, впрочем. Освен мечотрошач носи и меч. Вие защо нямате?

Сандар се сепна за миг, а после сякаш се ядоса на себе си, че го е показал. Или не беше схванал намека й, или бе решил да го пропусне край ушите си.

— Вие не сте тайренки. Чувал съм за Шиенар, госпожо, приказки за тролоци и как всеки мъж там бил воин. — Усмивката му подсказваше, че според него тези приказки минават само пред децата.

— Верни са — каза Егвийн. — Или поне в голяма степен. Била съм в Шиенар.

Той примигна и продължи.

— Аз не съм лорд нито някой богат търговец, дори войник не съм. Бранителите не притесняват много чужденците затова, че носят мечове — освен ако не смятат да останат задълго, разбира се — но мен биха ме напъхали в килия под Камъка. Има си закони, госпожо. — Ръката потърка тоягата, като че ли неволно. — Мисля, че се справям доста добре и без меч. — Усмивката му отново се насочи към Нинив. — А сега, ако можете да ми опишете тези неща…

Млъкна, щом тя постави кесията си на ръба на масата и отброи тринадесет сребърника. Егвийн си помисли, че е избрала най-леките монети — повечето бяха тайренски и само една андорска. Амирлин им беше дала доста злато, но дори и то не можеше да им остане вечно.

Нинив погледна замислено в кесията, преди да я завърже наново и да я постави в торбичката на кръста си.

— Имате да намерите тринадесет жени, господин Сандар, и ще получите още толкова сребро, когато го направите. Вие ги намерете, а ние ще си върнем имуществото сами.

— Но аз това ще го направя за по-малко — възрази той. — И няма нужда от допълнително възнаграждение. Взимам толкова, колкото взимам. Не се бойте, че ще ви взимам горница.

— От това наистина няма защо да се боите — съгласи се Айюлин. — Казах, че човекът е честен. Просто не му вярвайте, ако ви каже, че е влюбен във вас.

Сандар я изгледа ядосан.

— Аз плащам, Сандар — каза твърдо Нинив, — и аз избирам какво да купя. Съгласен си ли да намериш тези жени и нищо повече? — Изчака, докато той кимне неохотно, и продължи. — Може да са заедно, но може и да не са. Първата е от Тарабон. Малко по-висока е от мен, струва ми се, с тъмни очи и светла коса с меден цвят, която носи на многобройни малки плитчини, по тарабонската мода. Някои мъже сигурно биха я сметнали за хубава, но тя не би го приела като комплимент. Има стиснати, злобни устни. Втората е от Кандор. Има дълга черна коса с бял кичур над лявото ухо и…

Имена не спомена, но Сандар и не попита за имена. Имената се сменят най-лесно. Усмивката му бе изчезнала, след като сега говореха по работа. Тринадесет жени му описа тя, а той слушаше напрегнато и когато описанието и свърши, Егвийн можеше да се закълне, че е в състояние да повтори всичко дума по дума.

— Мама Гуенна може да ти го е казала — заяви Нинив, — но аз ще го повторя. Тези жени са по-опасни, отколкото можете да си представите. Вече над дванадесет души са погинали от ръцете им, доколкото ми е известно, а няма да се изненадам, ако това се окаже само една капка от кръвта по ръцете им. — Тук и Сандар, и Айлюин примигнаха. — Ако разберат, че разпитваш за тях, ще загинеш. Ако те хванат, ще те принудят да кажеш къде сме ние и Мама Гуенна най-вероятно ще загине с нас. — Сивокосата жена гледаше невярващо. — Повярвайте ми! — настоя решително Нинив. — Повярвай го, Сандар, иначе ще си взема сребърниците и ще потърся някого с повече ум в главата!

— Когато бях млад — отвърна много сериозно Сандар, — една резачка на хорски кесии, заби нож в ребрата ми, защото смятах, че едно хубаво младо момиче не би могло да е толкова бързо в ръгането колкото един мъж. Тази грешка повече не я повтарям. Ще се държа така, все едно че тези ваши жени са Айез Седай, и от Черната Аджа при това. — Егвийн за малко да се задави и той я изгледа мрачно, докато събираше сребърниците от масата и ги пъхаше в пояса си. — Не исках да ви изплаша, млада госпожо. В Тийр няма Айез Седай. Може да ми отнеме няколко дни, освен ако не са заедно. Тринадесет жени заедно са лесни за намиране; ако са поотделно, ще е по-трудно. Но и в двата случая ще ги намеря. И с нищо няма да ги сплаша преди да разбера къде са.

След като Сандар излезе Елейн каза:

— Надявам се, че не е прекалено самоуверен, Айлюин… Разбира, че са много опасни, нали?

— Той никога не е изглупявал освен пред две хубави очи и красив глезен — отвърна сивокосата жена, — но това си е слабост на всеки мъж. Той е най-добрият ловец на крадци в Тийр. Не се безпокойте. Ще ги намери той тия ваши Мраколюбци.

— Пак ще завали — потръпна Нинив въпреки топлината в стаята. — Усещам, че иде буря. — Айлюин само поклати глава и се залови да пълни купи с рибена супа за вечеря.

След като се нахраниха и почистиха, Нинив и Айлюин останаха да поседях край масата и да побъбрят за своите билки и церове. Елейн се залови с малко късче бродерия по рамото на пелерината си, с малки сини и бели цветчета, а после зачете „Есетата на Вилим Манахски“ — взе я от лавичката с книги на Айлюин. Егвийн също се опита да почете, но нито есетата, нито „Пътешествията на Джейин Бродяжника“, нито хумористичните приказки на Алерия Елфин можеха да я заинтересуват повече от няколко страници. Непрекъснато опипваше каменния тер-ангреал в пазвата си. „Къде ли са те? Какво търсят в Камъка? Никой друг освен Дракона — ще рече Ранд — не може да докосне Каландор, какво искат те тогава? Какво? Какво?“

Когато съвсем се смрачи, Айлюин им показа спалните им на втория етаж, но след като самата тя се прибра в своята, те се събраха в тази на Егвийн. Тя вече се бе съблякла по нощница. Камъкът с цветните жилки беше много по-тежък от златото. Всяка нощ откак напуснаха Тар Валон, правеха това, единственото изключение беше през онази нощ с айилците.

— Събудете ме след час — каза тя.

Елейн се намръщи.

— Толкова ли кратко ще е този път?

— Притеснена ли си? — попита Нинив. — Напоследък го използваш твърде често.

— Ако не го правех, все още щяхме да търкаме гърнетата в Тар Валон и да се надяваме, че ще намерим Черната Аджа преди някой Сив да е намерил нас — отвърна рязко Егвийн. „Светлина, Елейн е права. Дърля се като някое сприхаво дете.“ Вдиша дълбоко. — Май наистина съм притеснена. Може би защото сега сме твърде близо до Сърцето на камъка. Толкова близо до Каландор. Толкова близо до капана, каквото и да е той.

— Внимавай — каза Елейн, а Нинив добави малко по-спокойно:

— Бъди много предпазлива. Егвийн. Моля те. — Подръпваше плитката си изкъсо.

Егвийн се изтегна на широкото легло, а двете й приятелки седнаха от двете й страни. От небето отекна гръмотевичен тътен. Сънят дойде бавно.

Наново се озова сред ниските хълмчета, както всеки път в началото, с цветята и пеперудите под пролетното слънце, с нежния ветрец и чуруликащите птици. Този път бе облечена в зелена коприна, със златни птици, избродирани по гърдите, и зелени кадифени пантофи. Тер-ангреалът изглеждаше толкова лек, че можеше да се издигне от роклята й, ако не го задържаше тежестта на пръстена с Великата змия.

По най-простия начин, с опити и грешки, бе научила мъничко за правилата на Тел-айеран-риод — дори този Свят на сънища, този Невидим свят, си имаше правила, макар и странни; беше сигурна, че все още не знае и една десета от тях — и бе усвоила един начин да се озовава там, където сама желае. Притваряйки очи, тя изпразни съзнанието си, както би го сторила, за да прегърне сайдар. Не беше никак лесно, тъй като розовата пъпка все се мъчеше да се оформи и тя все усещаше близостта на Верния извор и копнееше да го прегърне, но сега трябваше да запълни празнотата с нещо друго. Представи си Сърцето на камъка, така, както го беше виждала в сънищата си, до най-малката подробност, със съвършени очертания. Огромните гладки колони от червен мрамор. Изтритите от вековете мраморни плочи по пода. Куполът, високо над главата й. Кристалният меч, недосегаем, бавно завъртащ се посред самия въздух. Когато той се оформи толкова реален, че можеше да посегне и да го докосне, тя отвори очи и се озова там, в Сърцето на камъка. Или поне в Сърцето на камъка такова, каквото съществуваше в Тел-айеран-риод.

Колоните си бяха там, както и Каландор. А около искрящия меч, почти толкова призрачни и безтелесни, седяха кръстосали нозе тринадесет жени и се взираха във въртящия се Каландор. Меднокосата Лиандрин извърна глава, погледна право в Егвийн с големите си тъмни очи и сочните й като розов цвят устни се усмихнаха.

Задъхана, Егвийн седна в леглото така бързо, че чак залитна.

— Какво има? — попита разтревожена Елейн. — Какво стана? Изглеждаш уплашена.

— Ти едва-що затвори очи — добави тихо Нинив. — За пръв път се връщаш преди ние да сме те събудили. Стана нещо, нали? — Тя рязко дръпна плитката си. — Добре ли си?

„Как успях да се върна? — почуди се Егвийн. — О, Светлина, та аз дори не разбрах как го направих“ — Знаеше само, че й се ще да отложи онова, което трябваше да им каже. Развърза кожената връв от врата си и стисна в шепа пръстена с Великата змия и по-големия, усукан тер-ангреал.

— Те ни очакват — промълви тя най-сетне. Не беше нужно да пояснява кои. — И мисля, че знаят, че сме в Тийр.

Бурята се изсипа над града.

Дъждът барабанеше по палубата над главите им. Мат гледаше втренчено камъчетата на дъската между него и Том и не можеше напълно да се съсредоточи върху играта въпреки тлъстия андорски сребърник, който го примамваше в края й. Изтрещя гръмотевица и в малките прозорчета проблесна мълния. Четири лампи осветяваха капитанската каюта на „Гълъб“. „Проклетият кораб може да е бърз като птица, но въпреки това се мъкне ужасно дълго.“ Съдът леко се раздруса, после отново; изглежда, сменяше курса. „Дано само не ни натика в тази проклета тиня! Дано успее да ни измъкне час по-скоро от тази проклета каца с масло, че ще му изсипя всичкото злато в проклетото гърло!“ Прозявка — откакто напуснаха Кемлин, не беше спал добре; тежките грижи, които го бяха налегнали, не му даваха покой — пак прозявка и той постави едно бяло камъче на пресечката на две линии; след три хода щеше да затвори почти една пета от черните камъчета на Том.

— Виж ти, можел си да играеш добре, момче — изръмжа одобрително веселчунът, дръпна от лулата и постави следващото си камъче, — когато влагаш малко ум в играта. — Табакът му ухаеше на сухи листа и жълъди.

Мат посегна за още едно камъче, но после примигна и го пусна. В същите три хода камъчетата на Том щяха да заклещят почти една трета от неговите. Това не беше го предвидил, а вече не виждаше изход.

— Ти губил ли си някога игра? А, губил ли си въобще някога игра?

Том извади лулата от устата си и отри мустаци с кокалчетата на пръстите си.

— От дълго време не съм. Мургейз обикновено ме биеше за два пъти по-малко време. Казват, че добрите пълководци и добрите играчи на Великата игра са добри и на камъчета. Тя е една от тях и не се съмнявам, че може да бъде и добър пълководец.

— Какво ще кажеш да хвърлим някой зар? На камъчета много се мисли и е много дълго.

— Предпочитам да печеля по-често от веднъж на девет-десет хвърляния — отвърна сухо веселчунът.

Вратата на каютата рязко се отвори и на прага се показа капитан Дерне. Изтръска наметалото си от дъжда и изруга под нос.

— Светлината да ми изсуши кокалите дано, ако знам защо се съгласих да наемете „Гълъб“. И да ми искате да карам все по-бързо, пусто да опустее дано, посред тая черна нощ и тоя порой. По-бързо. Все това „по-бързо“, пусто опустяло дано! Досега сто пъти можеше да се натреса на някой проклет нанос, да я вземат мътните и скоростта, и вас дано!

— Ти поиска златото — отвърна Мат. — Ти каза, че тази купчини гнили дъски била бърза, Дерне. Кога ще стигнем Тийр?

Капитанът се подсмихна.

— Вече се връзваме на кея. И огън да ме изгори вместо някой опустял селянин, ако друг път пак взема на борда нещо говорещо! Е, къде ми е остатъкът от златото?

Мат изтича до едно от прозорчетата и надникна навън. Сред дрезгавия блясък на светкавиците за кратко се мерна мокър каменен кей. Той измъкна втората кесия със злато от джоба си и я подхвърли на Дерне. „Да е чувал някой за речен капитан, който да не залага на зарове!“

— Почти навреме — изръмжа младежът. „Светлината дано даде да не съм закъснял много.“

Беше напъхал всичките си резервни дрехи и одеялото в голямата кожена торба, а за нея беше завързал рулото с фойерверките. Сега метна импровизираните дисаги на рамо. Наметалото му ги покри и остана малко да зее отпред. По-добре беше той да се намокри, отколкото фойерверките. Той можеше да се изсуши и да стане като нов, но опитът с една от ценните му придобивки го бе убедил, че фойерверките не могат. „Май бащата на Ранд излезе прав.“ Мат винаги беше смятал, че Селският съвет не иска да пали фойерверките в дъждовно време само защото гледката е по-красива в ясна нощ.

— Ти не смяташ ли вече да продадеш тези неща? — Том тъкмо намяташе веселчунското си наметало и го нагласяваше върху кожените калъфи на лютнята и флейтата.

— Не и преди да съм разбрал как действат, Том. Освен това помисли си каква веселба ще настане, ако ги запаля всичките.

Веселчунът потръпна.

— Стига да не ги запалиш наведнъж, момче. Стига да не ги хвърлиш в някое огнище по време на вечеря. Като те гледам как неразумно се държиш с тях, направо не издържам да стоя край теб. Пак имаш късмет, че капитанът не ни изхвърли от кораба още преди два дни.

— Ни би го направил — засмя се Мат. — Не и докато втората кесия не беше в ръчичките му. А, Дерне?

Дерне подхвърляше кесията в дланта си.

— Досега не попитах, но вече ми дадохте златото и обратно няма да си го вземете. Я кажете, за какво беше всичко това? Това опустяло бързане?

— Един облог, Дерне. — Мат се прозя силно и вдигна тоягата да тръгва. — Облог.

— Облог! — Дерне зяпна издутата кесия. Другата, също като нея, лежеше заключена в ковчежето му. — В такъв облог трябва да е заложено цяло проклето кралство!

— Много повече — отвърна Мат.

Дъждът шибаше по палубата толкова силно, че той едва виждаше краката си, а ревът на бурята беше толкова яростен, че заглушаваше дори мислите му. Но все пак успя да различи светлини по улиците. Там нагоре щяха да се намерят ханове. Капитанът не бе излязъл на палубата да види как слизат, нито някой от екипажа бе останал под проливния дъжд. Мат и Том пристъпиха сами на каменния пристан и тръгнаха към най-близката улица.

Мат изруга, когато ботушите му затънаха в калта, но не можеше да направи нищо освен да продължи напред. Въздухът миришеше на риба.

— Ще намерим някой хан — каза той високо — и после ще изляза навън да поогледам.

— В това време? — извика Том в отговор. Дъждът се стичаше обилно по лицето му, но веселчунът гледаше да запази покрити повече инструментите, отколкото лицето си.

— Комар може да е напуснал Кемлин преди нас. Ако е разполагал с добър кон вместо крантите, които яздехме ние, може вече да е отпрашил от Арингил и да ни е изпреварил с цял ден, а не знам колко сме успели да наваксаме с този идиот Дерне.

— А, защо, пътуването беше бързо — отвърна Том неуверено. — „Гълъб“ си заслужава името.

— И така да е, Том, дъжд или не, трябва да го намеря преди той да е намерил Егвийн, Нинив и Елейн.

— Някой друг час повече нищо няма да промени, момче. В град като Тийр има стотици ханове. И може би още повече извън крепостните стени, а някои от местенцата са толкова малки, с по десетина стаи за гости, толкова малки, че няма и да ги забележиш, ако минеш покрай тях. Седмици ще минат, докато ги претърсиш всички. Но същото важи и за Комар. Можем цяла нощ да прекараме под дъжда. Бих се обзаложил срещу всичките монети, които са ти останали, че Комар няма да е навън.

Мат поклати глава. „Малко ханче с десетина стаи.“ Преди да напусне Емондово поле, най-голямата сграда, която бе виждал, беше ханът „Виноструй“, а там нямаше и десет стаи за гости. „Светлината да ме изгори, понякога си мисля, че изобщо не биваше да напускаме Емондово поле.“ Но Ранд със сигурност трябваше, а Егвийн вероятно щеше да умре, ако не бе заминала за Тар Валон. „А сега пък може да умре тъкмо защото замина.“ Той също вече не би се върнал във фермата. С кравите и овцете не можеш да играеш на зар. Но Перин все още имаше възможност да се върне у дома. „Прибери се у дома. Перин — помисли си той — Прибери се у дома, докато все още можеш.“ Тръсна глава. „Глупак! Защо пък той да иска?“ Помисли си за топло легло, но изхвърли тази мисъл от главата си. „Все още не.“

Нова мълния раздра небето, този път накършена на три, и ярко освети някаква тясна къща, по чиито прозорци сякаш бяха накачени китки сушени билки и дюкян, здраво залостен, с грънчар на табелата. Мат се прозя, присви рамене под дъжда и се помъчи да върви по-бързо през лепкавата кал.

— Мисля, че трябва да зарежа тази част от града, Том — извика той. — Всичката тая кал и воня на риба. Можеш ли да си представиш Нинив или Егвийн — особено пък Елейн! — да изберат да останат тук? Жените обичат чистичко и спретнато, Том, и да им мирише хубаво.

— Може би момче — измърмори Том. — Ще се изненадаш с какво се примиряват понякога жените. Но може и да си прав.

— Хайде, Том. Искам тази нощ да намеря или Комар, или момичетата, едно от двете.

Том закуцука след него.

Минаха през широките порти към града — без охрана в този силен дъжд — и Мат с облекчение най-сетне стъпи върху каменна настилка. И на не повече от петдесет крачки по улицата намериха хан. От прозорците му струеше светлина и отвътре се лееше музика. Дори Том преодоля тези последни петдесетина крачки бързо, колкото и да накуцваше.

Дългият бял сюртук на домовладелеца на „Белия полумесец“ бе втален, за разлика от палтата на повечето мъже около масите. Мат си помисли, че торбестите гащи на ханджията, пристегнати на глезените, са достатъчно широки, за да се поберат в тях двама души с по-обикновени размери, по един във всеки крачол. Прислужничките носеха тъмни, закопчани до шиите рокли и къси бели престилчици. Между двете камини музикант свиреше на ксилофон с дървени чукчета. Том го изгледа критично и поклати глава.

Добре закръгленият ханджия — казваше се Кейван Лоупър — с голяма радост им предостави стаи. Изгледа намръщено калните им ботуши, но среброто от джоба на Мат — златото беше на привършване — и пъстроцветното наметало на Том смекчиха бръчките по тлъстото му чело. Когато Том заяви, че е готов да изнесе някое представление в следващите вечери срещу скромно заплащане, бузите на Лоупър се разтресоха от удоволствие. За едър мъж с бял кичур на брадата не знаеше нищо, нито за три жени, отговарящи на описанията на Мат. Мат остави всичко с изключение на наметалото и тоягата си в стаята — едва погледна да се увери, че има легло — спеше му се, но не си позволи и да помисли за сън — след което изгълта набързо вкусната рибешка яхния и бързо излезе навън под дъжда. Изненада се, че Том го последва.

— Мислех, че искаш да останеш на сухо, Том. Веселчунът потупа калъфа с флейтата, който носеше под наметалото. Другите вещи бе оставил в стаята си.

— Хората обичат да разговарят с веселчун, момче. Може да разбера нещо, което на теб няма да кажат. Аз също не искам трите момичета да пострадат.

На стотина крачки от другата страна на улицата имаше друг хан, после друг, на двеста крачки от него, после още един. Мат се залавяше за работа във всеки един от тях, като се присвиваше тихо, докато Том повее наметалото си и разкаже някоя и друга приказка, след което някой го почерпваше с чаша вино, докато Мат разпитваше за високия мъж с късо подрязаната брада с бял кичур и за трите жени. Спечели на зар няколко монети, но не научи нищо, нито пък Том. Остана доволен поне, че Том отпиваше само по глътка-две във всеки хан; на корабчето Том бе проявил почти пълно въздържание, но Мат не беше сигурен дали пак няма да се отдаде на виното, щом стигнеха в Тийр. След като обиколиха още десетина хана. Мат имаше чувството, че са окачили воденични камъни на клепачите му. Небето леко посивяваше. Настъпваше утро.

— Момче — промърмори Том, — ако не се върнем скоро в „Белия полумесец“, ще заспя ей тук под дъжда. — Старият се спря да се изкашля. — Забеляза ли, че подмина цели три хана? Светлина, толкова се уморих, че и да мисля не мога. Имаш ли все пак някакъв план накъде вървим?

Мат се загледа тъпо в някакъв висок мъж, загърнат в наметало, който бързо зави на ъгъла. „Светлина, колко съм уморен. А Ранд сега е на петстотин левги оттук и си играе на Дракон, проклетникът.“

— Какво? Три хана ли? — Бяха застанали почти срещу фасадата на друг, „Златната чаша“ според люшкащата се на вятъра табела. Заприлича му на най-обикновена чаша за зарове, но реши все пак да опита. — Само още веднъж, Том. Ако не ги намерим и тук, ще се върнем и лягаме. — Леглото сега му се струваше много по-примамливо от игра на зарове със сто жълтици залог, но въпреки това се насили и влезе.

Още на втората крачка го видя. Едрият мъж беше наметнат със зелен сюртук със сини ивици по бухналите ръкави, но все пак беше Комар, с късо подкастрената черна брада, белия кичур на брадичката и всичко останало. Седеше на един от тукашните странни столове с ниски облегалки край маса в другия край на помещението, друсаше кожена чаша със зарове и се усмихваше на човека срещу себе си. Човекът беше с дълго палто и торбести гащи и не се усмихваше. Беше забил поглед в монетите върху масата, сякаш съжаляваше, че не може вече да си ги прибере в кесията. До лакътя на Комар имаше още една чаша за зарове.

Комар обърна чашата и се разсмя още преди заровете да спрат.

— Кой е следващият? — извика той гръмко и придърпа залога към себе си. Вече бе натрупал внушителна купчина сребро. Сложи отново заровете в чашата и я разклати. — Сигурно ще се намери още някой да си опита късмета? — Изглежда, такъв нямаше, но той продължи да клати чашата в ръката си.

Не беше трудно човек да отличи ханджията, въпреки че в Тийр, изглежда, нямаха навик да носят престилки. Дрехата му беше в същите тъмносини оттенъци като на всички ханджии, с които Мат бе разговарял тази нощ. Шишкав мъж, макар и не колкото Лоупър и с по-малка гуша от неговата. Седеше сам до една от масите, лъскаше свирепо една калаена кана и поглеждаше през помещението към Комар, макар да отбягваше очите му. Някои от посетителите също го поглеждаха накриво, но и те избягваха да срещнат погледа му.

Мат потисна първоначалния си подтик да се втурне към Комар, да го халоса с тоягата по главата и да го разпита къде са Егвийн и другите. Нещо тук не беше съвсем наред. Комар беше първият мъж, когото бе видял тук да носи меч, но начинът, по който го поглеждаха хората, говореше, че страхът им не е заради меча му. Дори прислужничката, която му донесе нова чаша вино — за награда за което я ощипаха — му се изсмя някак нервно.

„Премисли го от всички страни — каза си Мат уморено. — Половината беди, в които се въвличаш, идат от това, че не го правиш. Трябва да мислиш.“ Но умората сякаш беше натъпкала главата му с вълна. Той даде знак на Том и двамата пристъпиха към ханджията, който ги изгледа подозрително, докато сядаха.

— Кой е онзи мъж с белия кичур на брадата? — попита Мат.

— Не сте от града, нали? — попита на свой ред ханджията. — И той е чужденец като вас. Никога не съм го виждал, но пък виждам що за птица е. Някакъв чуждоземец, дошъл тук и спечелил добре от търговията си. Достатъчно богат търговец, за да може да си позволи да носи меч. Но това не му дава право да се държи така с нас.

— Щом не си го виждал преди — каза Мат, — откъде знаеш, че е търговец?

Ханджията го изгледа така, сякаш бе чул най-тъпия въпрос.

— Палтото му виж, човече, и меча. Щом е отдалече, не може да е лорд или военен, затуй трябва да е богат търговец. — И той поклати глава, удивен колко глупави са чужденците. — Идват при нас да си пъхат носовете в работите ни и да закачат момичетата пред очите ни, но този не ще да е дошъл за това. Аз като отида в Блатото, не играя с някой рибар на комар за медниците му. И когато прескоча в Тавар, не залагам на зарове със селяни, дошли да си продадат зърното. — Залъска още по-свирепо каната в ръцете си. — Ама какъв късмет има! Сигурно така е натрупал състоянието си.

— И все печели, а? — Мат се прозя, зачуден как ли би вървял зарът му с противник с късмет като неговия.

— Понякога губи — промърмори ханджията, — когато залогът е няколко сребърни петака. Понякога. Но само да се натрупа до сребърна марка… Не по-малко от дузина пъти тази нощ, видях го с очите си, да печели на „Корони“ с три корони и две рози. И още толкова пъти на „Отгоре“, само шесторки, и на „Компас“, с три шестици и една петорка на всяко хвърляне. При такъв късмет, да ви кажа, Светлината да го грее дано, и всичко хубаво, ама да играеше поне с търговци, както си му е редът. Как може човек да има такъв късмет?

— Фалшиви зарове, с тежест — каза Том и се разкашля. — Когато иска да е сигурен, че ще спечели, използва зарове, които се обръщат на една и съща страна. Достатъчно е хитър, за да не са нагласени за най-печелившото хвърляне — народецът става подозрителен, ако винаги хвърляш „крал“. — Той вдигна вежда към Мат. — Комбинацията, която е почти невъзможно да бъде бита. Но не може да промени това, че те винаги показват една и съща страна.

— Чувал съм за такива — промълви замислен ханджията. — Иллианците ги използвали, разправят. — После поклати глава. — Но и двамата използват една и съща чаша и зарове. Не може да бъде.

— Донеси ми две чаши за зарове — каза му Том. — И два комплекта зарове за всяка. Корони или точки, няма значение, стига да са еднакви.

Ханджията го погледна намръщено, но стана — помъквайки благоразумно каничката със себе си — и скоро се върна с две кожени чашки. Том изсипа петте костени кубчета от едната на масата пред Мат. Било с точки или със символи, всички комплекти зарове, които Мат беше виждал, бяха или от кост, или дървени. Тези бяха с точки. Той ги вдигна и погледна навъсено Том.

— Нещо трябва да видя ли?

Том изсипа зарчетата от другата чаша в шепата си и после, почти толкова бързо, че човек да не може да проследи движението му, ги върна обратно и обърна чашката с тях с дъното нагоре върху масата.

— Сложи белег на всяко от тях, момче. Нещо малко, но колкото да знаеш, че са белязани.

Мат и ханджията се спогледаха озадачени. После и двамата погледнаха обърнатата с дъното нагоре чаша под ръката на Том. Досещаше се, че Том се кани да им покаже някой номер — веселчуните винаги правеха разни невъзможни неща, като гълтане на огън и измъкване на копринен плат от въздуха, — но не разбираше как Том ще може да направи какъвто и да било фокус, след като го следи толкова отблизо. Извади ножчето си, драсна по една чертичка на всеки зар, точно през средата на шестиците и каза:

— Добре. Хайде покажи ни фокуса си.

Том взе зарчетата и ги постави на една стъпка встрани от ръката си.

— Виж за белезите си, момче.

Мат се намръщи. Ръката на Том продължаваше да стои върху обърнатата кожена чашка; веселчунът не беше я премествал, нито бе доближавал заровете на Мат до нея. Вдигна заровете… и примигна. На никой от тях нямаше белег. Ханджията ахна.

Том им показа другите пет зара.

— Твоите белези са на тия. Точно това прави Комар. Това е детска игра, най-проста, макар да не допусках, че ще има толкова ловки пръсти за нея.

— Май в края на краищата не ми се ще да играя на зарове с теб — промълви удивен Мат. Ханджията беше зяпнал в заровете. — Извикай Стражата, или както там я наричате — подкани го Мат. — Арестувайте го. — „В килията няма да може да убие никого. Да, но ако вече са мъртви?“ Мъчеше се да не се вслушва във вътрешния си глас, но той настоя. „Тогава ще се погрижа да го видя мъртъв, както и Гебрил, каквото и да ми струва това! Но те са живи, огън да ме гори! Не може да са загинали!“

Ханджията поклати глава.

— Аз ли? Аз да посоча този търговец на Бранителите? Ами те няма и да ги погледнат пустите му зарове. Само една дума да им каже и ще ме оковат и ще ме пратят да чистя каналите при Пръстите на Дракона. Може на място да ме съсече и Бранителите ще кажат, че съм си го заслужил. А, не. Може би просто ще се махне след известно, време.

Мат го изгледа кисело.

— Ако аз го издам става ли? Ще извикаш ли тогава Стражата или тия ваши Бранители?

— Нищо не разбираш. Ти си чужденец. Той може да е отдалеч, но е богат човек, важен.

— Почакай тук — обърна се Мат към Том. — Не смятам да го оставя да се добере до Егвийн и другите, каквото и да ми струва. — Прозя се и стана.

— Чакай, момче — извика Том след него, невисоко, но настоятелно. Веселчунът се надигна от стола си. — Огън да те гори, не знаеш в какво се забъркваш.

Мат му махна да седне и се приближи до Комар. Никой друг от присъстващите не бе приел предизвикателството му и той погледна Мат с любопитство, когато младежът подпря тоягата си на масата и седна срещу него.

После огледа преценяващо палтото на Мат и се ухили злобно.

— Искаш медници ли да ми залагаш, селянино? Не си губя аз времето с… — И млъкна, когато Мат плесна тлъста андорска жълтица на масата и се прозя срещу него, без да го прикрива. — Не си разговорчив, селянино, но макар нравът ти да се нуждае от изправяне, златото говори само и няма нужда от добро възпитание. — Разтърси кожената чаша в ръката си и пръсна заровете на масата. Закикоти се още преди заровете да спрат да се въртят. Те спряха и показаха три корони и две рози. — Това не можеш го надмина, селянино. Може пък да имаш още от това злато, скрито по дрипите ти, а? Какво си направил? Господаря си ли обра?

Посегна за заровете, но Мат го изпревари. Комар го изгледа сърдито, но го остави да вземе чашата. Ако и двете хвърляния бяха еднакви, щяха да хвърлят отново, докато единият спечели. Мат се усмихна и заразбърква заровете. Не беше мислил да дава на Комар възможност да ги подмени. Ако хвърлеха една и съща комбинация три-четири пъти поред — абсолютно една и съща всеки път, — дори и тези техни Бранители щяха да се вслушат. Цялата дневна щеше да види; хората трябваше да подкрепят думите му.

Той пръсна заровете върху масата. Отскочиха странно. Той усети… нещо… да се помръдва. Като че ли късметът му беше подивял. Стаята сякаш закръжи около него, закачена с нишки към заровете. Те се успокоиха. Пет корони. Очите на Комар щяха да излязат от орбитите си.

— Ти загуби — промълви тихо Мат. Щом късметът му беше стигнал до такава крайност, може би беше време да го подбутне още малко. Някакъв гласец в тила му прошепна да помисли добре, но му беше омръзнало да го слуша. — Струва ми се, че късметът ти се е изчерпил, Комар. Ако си убил онези момичета, късметът ти съвсем е закъсал.

— Аз дори не съм намерил… — започна Комар, все още зяпнал в заровете, а после рязко вдигна глава. Лицето му бе пребледняло. — Ти откъде знаеш името ми?

Значи все още не ги е намерил, „Късмет, сладък късметец мой, остани с мен.“

— Върни се в Кемлин, Комар. Кажи на Гебрил, че не си могъл да ги намериш. Кажи му, че са мъртви. Каквото искаш му кажи, но напусни Тийр още тази нощ. Ако те видя отново, ще те убия.

— Кой си ти? — изломоти едрият мъж. — Кой?… — В следващия миг мечът му лъсна и той скочи.

Мат блъсна масата в него, тя се преобърна и той грабна тоягата си. Беше забравил колко едър е Комар. Брадатият мъж избута масата срещу него. Мат се прекатури заедно със стола си, едва удържайки тоягата, а Комар запокити масата настрана и мушна с меча към него. Мат изхвърли ходилата си напред, за да го удари в корема и да спре устрема му, и замахна неловко с тоягата, само колкото да отклони меча. Но я изпусна и сграбчи китката на Комар. Мечът бе само на педя от лицето му. Той изпъшка, превъртя се назад и изрита с всичка сила противника си. Очите на Комар се разшириха и той полетя над Мат и се срути по гръб върху една от масите. Мат напипа тоягата си и се изправи. Комар не помръдваше.

Едрият мъж се беше проснал по гръб на масата, раменете и главата му висяха безпомощно от ръба й. Мъжете, които седяха около масата, бяха скочили и се бяха отдръпнали на безопасно разстояние. Споглеждаха се уплашено.

Мечът на Комар лежеше съвсем близо до ръката му, но той не помръдна. Взря се обаче в Мат, когато той изрита меча встрани и коленичи да го огледа. „Светлина! Май си е счупил гръбнака!“

— Казах ти да се махаш, Комар. Късметът ти наистина се изчерпи.

— Глупак — изпъшка едрият мъж. — Ти да не… мислиш… че съм… единственият, който ги преследва? Те няма да… оживеят до… — Очите му се взираха в Мат, устата му остана отворена, но от нея не излезе нито звук. И никога вече нямаше да излезе.

Мат се взря в стъкления му поглед с напразната надежда да изкопчи още някоя думичка от мъртвия. „Кой друг, огън да те изгори? Кой? Къде са те? Късметът ми! Да ме изгори дано, къде се дяна късметът ми?“ Едва сега усети, че ханджията припряно го дърпа за ръкава.

— Трябва да се махаш оттук. Побързай преди да са дошли Бранителите. Ще им покажа заровете. Ще им кажа, че е бил някакъв чужденец, но висок. С рижа коса и сиви очи. Никой няма да пострада. Като мъжа, когото сънувах снощи. Не истински. Никой няма да го оспори. Той прибра парите на всички тук. Но ти трябва да се махаш. Хайде! — Всички останали старателно гледаха настрани.

Мат се остави да го извлекат надалече от мъртвия и да го избутат навън. Том вече го чакаше под дъжда. Стисна здраво Мат под мишницата и закуцука бързо по улицата, като непрекъснато се озърташе.

— Ти да не заспа бе, момче? Преди малко никак не изглеждаше заспал. Хайде, момче. Бранителите ще арестуват всеки чужденец на две улици околовръст, независимо от описанието на ханджията.

— Късметът е — заломоти Мат. — Разбрах го. Заровете. Късметът ми действа най-добре, когато нещата са… случайни. Като зара. Не толкова добре на карти. Лошо на камъчета. Много е подредено. Трябва да е случайно. Дори при боя с Комар. Бях престанал да влизам във всеки хан. В този влязохме случайно. Том, ако искам да намеря Егвийн и другите, трябва да започна да ги търся случайно, без никакъв ред.

— Какви ми ги приказваш? Човекът е мъртъв. Ако вече ги е убил… Какво пък, ти отмъсти за тях. Ако не е, си ги спасил. Ще тръгнеш ли най-после бързо, да опустее дано? Бранителите скоро ще довтасат, а те не са толкова учтиви, колкото гвардейците на кралицата.

Мат рязко дръпна ръката си.

— Той се изтърва, че все още не ги е намерил. Но каза също, че не бил единственият. Том, вярвам му. Гледах го в очите, истината казваше. Все още трябва да ги намеря, Том. А сега дори не знам кой ги преследва. Трябва да ги намеря.

Том затъкна огромната си прозявка с пестник и дръпна качулката на Мат да го предпази от дъжда.

— Не и тази нощ, момче. Аз трябва да поспя, ти също.

„Мокър съм. Капе ми по лицето.“ Главата му се въртеше. Почти заспиваше. И беше страшно уморен, макар да му се наложи да го помисли, за да го разбере.

— Добре, Том. Но щом се съмне, излизам да ги потърся.

Том кимна и се закашля.

Зората още не бе изгряла, но Мат се измъкна от кревата си и двамата с Том тръгнаха да претърсват всички ханове в Тийр. Мат започна да скита по улиците накъдето го поведеше настроението, без изобщо да търси ханове, като подхвърляше ези-тура и решаваше накъде да тръгне. Три дни и три нощи прави това и три дни и три нощи непрекъснато валеше дъжд, кога с гръмотевици, кога тих, но непрестанен и проливен.

Кашлицата на Том се усили, затова се налагаше да спира и да свири с флейтата, и да разказва приказки — в такова време не искаше да носи лютнята си. Въпреки кашлицата си настояваше да върви с Мат, а и мъжете наистина говореха с по-голяма охота с веселчуна. Късметът на Мат със заровете, изглежда, стана по-добър, откакто започна да се скита безцелно, макар винаги да се задържаше в един хан само колкото да спечели няколко монети. Никой от двамата не разбра нещо полезно. Слухове за война в Иллиан. Слухове за нахлуване в Майен. Слухове за нахлуване от страна на Андор и че Морският народ прекратявал търговията, и че войските на Артур Ястребовото крило се връщали от мъртвите. Слухове, че идвал Драконът. Мъжете, с които Мат хвърляше зарове, разказваха всеки слух също толкова мрачно, колкото и предния като че ли нарочно търсеха да чуят и да разкажат възможно най-мрачния слух. Но и шепот не чуха за това как биха могли да намерят Егвийн и другите. Ни един ханджия не беше виждал жени, отговарящи на техните описания.

Започнаха да го спохождат лоши сънища, несъмнено породени от всичките му тревоги. Егвийн, Нинив и Елейн, и някакъв непознат, с късо подстригана бяла коса, облечен в палто с бухнали ръкави с цветни ширити, като това на Комар, който се смееше и сплиташе около тях мрежа. Само дето понякога заплиташе мрежата за Моарейн, а друг път вместо мрежата държеше кристален меч, меч, които трепваше като слънце, щом го докоснеше. Понякога мечът го държеше Ранд. Неизвестно защо сънуваше Ранд много често.

Мат беше сигурен, че всичко това е защото не си отспива достатъчно и не ядеше, освен когато се сетеше, но не можеше да спре. Имаше да спечели един облог, повтаряше си той, и смяташе да го спечели на всяка цена, дори това да го убиеше.