Прероденият дракон

Глава 51 Стръв за мрежата

На Нинив й се стори, че с крайчеца на окото си мерна надолу по огряната от слънце улица един висок мъж с рижа коса и с развяно кафяво наметало, но когато се извърна да погледне изпод широката периферия на синята сламена шапка, която Айлюин и беше дала, между тях вече трополеше теглен от волове голям фургон. Когато впрягът се изниза, мъжа вече го нямаше. Тя беше почти сигурна, че на гърба му висеше калъф на флейта и че дрехите му определено не бяха тайренски. „Не е възможно да е бил Ранд. Само защото непрекъснато го сънувам не означава, че е могъл да измине целия този път от Равнината на Алмот.“

Един от босоногите мъже, забързани край нея, се подхлъзна и докато падаше, от коша, който носеше, изхвърчаха изведнъж няколко големи сребролюспести риби. Човекът падна на ръце и колене в калта и ги зяпна. Всички риби се бяха забили в калта с главите надолу, оформяйки около него пълен кръг. Дори малцината минувачи зяпнаха към странната гледка. Мъжът бавно се изправи, свали коша от гърба си и започна да събира рибата, като клатеше глава и мърмореше.

Нинив примигна, но в момента си имаше работа с един кожодер с волско лице, застанал срещу нея на прага на дюкяна си пред кървавите мръвки, окачени на куки зад гърба му. Тя подръпна плитката си и го изгледа сърдито.

— Добре. Ще го взема, но щом искаш толкова за тези жалки мръвки, друг път от теб няма да пазарувам.

Той сви рамене учтиво, щом получи монетите, и уви тлъстото овнешко в кърпата, която тя бе извадила от кошницата на ръката си. Тя го изгледа ядосано, докато поставяше месото в кошницата, но това не го трогна.

Извърна се да се отдалечи — и за малко да падне. Все още не беше навикнала с тези токове — залепваха в калта и тя не можеше да разбере как тукашните хора се оправят с тях. Беше се надявала, че слънцето ще изсуши калта, но сега и се струваше, че в Блатото тя е повече или по-малко нещо постоянно.

Закрачи внимателно към къщата на Айлюин, като си мърмореше под носа. Цените за всички неща тук бяха направо нахални, качеството — невероятно лошо, и като че ли почти никой не се трогваше от това, нито купувачите, нито продавачите. Изпита едва ли не облекчение, когато мина покрай някаква жена, която крещеше на продавача и размахваше под носа му натъртен червеникавожълт плод — така и не разбра какъв е, тук се срещаха какви ли не плодове и зеленчуци, които никога не беше виждала — и призоваваше всички да видят какъв боклук продава зарзаватчията, но човекът само я гледаше уморено, без дори да се опитва да спори с нея.

Знаеше, че за цените има някакво оправдание — Елейн й бе обяснила всичко за зърното, изядено от плъхове по силозите, тъй като никой в Кайриен не можел да изкупува, и колко нараснала зърнената търговия с Кайриен след Айилската война — но нищо не оправдаваше начина, по който всички тук сякаш бяха готови да легнат и да мрат. Тя самата бе виждала как градушка унищожава реколтата в Две реки, как скакалци изяждат зърното по нивите и черна гъбеница мори овцете, и червено петно съсипва табака, тъй че нищо да не може да продаде човек, когато търговците изкупчии дойдат от Бейрлон. Спомняше си как две години поред нямаше почти нищо за ядене освен супа от грудки и лански ечемик и ловците бяха щастливи, ако хванеха някой хилав заек, но народецът в Две реки изправяше гръб, когато неволята го притиснеше, и отново се захващаше на работа. Тези хора тук бяха преживели само една лоша година. Освен това риболовът им и останалата част от търговията тук, изглежда, процъфтяваха. Не можеше да ги понася. Странни хора бяха, със странни привички, и неща, които, на нея й се струваха проява на осъдително примирение, на тях им изглеждаха съвсем в реда на нещата, дори на Айлюин и на Сандар. Трябваше просто да прояви малко повече търпение към тях.

„А като е към тях, защо не и към Егвийн?“ Това го избута настрана. Детето напоследък се държеше непоносимо. Сопваше се при всяко очевидно предложение, възразяваше на съвсем прости неща. Дори когато беше съвсем ясно как трябва да постъпят, Егвийн държеше да я убедят. Нинив не беше навикнала да убеждава хората в правотата си, особено хора, чиито мокри пеленки е сменяла. Това, че разликата между нея и Егвийн бе само седем години, не променяше нещата.

„Всичко е заради онези лоши сънища“ — помисли си тя. „Не мога да разбера какво значат, нито защо и ние с Елейн ги сънуваме, и това също не го разбирам какво трябва да означава, а Сандар не казва нищо, освен че продължава да търси, а аз съм толкова отчаяна и ядосана, че ми иде да… плюя!“ Подръпна плитката си толкова силно, че я заболя. Поне беше успяла да убеди Егвийн да не използва повече тер-ангреала и да си го прибере в кесийката вместо непрекъснато да си го носи на шията между гърдите. Ако Черната Аджа се намираше в Тел-айеран-риод… Не искаше дори да си помисли за тази възможност. „Но ние все пак ще ги намерим!“

— Ще ги накарам да ми ближат краката — промърмори тя. — Да се опитват те да ме продават като някаква овца! Да дебнат да ме ловят като животно някакво! А не, този път аз съм ловецът! Тази Моарейн! Ако не беше дошла в Емондово поле, щях да мога да науча Егвийн добре. Както и Ранд… Щях да мога да… Щях все нещо да мога да направя. — Съзнаването, че нищо от това не е вярно, не й помагаше, а само влошаваше нещата. Тя мразеше Моарейн почти толкова, колкото мразеше Лиандрин и Черната Аджа, може би толкова, колкото ненавиждаше сеанчанците.

На ъгъла се сблъска с Джюйлин Сандар и едва не го събори. Само тоягата му го задържа да не падне по очи в калта. Това бледо на цвят и леко дърво се казваше бамбук, както вече беше научила, и беше много по-здраво, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Госпожо… ъъ… госпожо Марим — запелтечи Сандар, мъчейки се да запази равновесие. — Аз… тъкмо ви търсех. — Мъжът се усмихна някак изнервено. — Ядосана ли сте? Защо ме гледате така намръщено?

Тя отпусна чело.

— Не се мръщех на вас, господин Сандар. Касапинът… няма значение. Защо ме търсите? — Затаи дъх. — Да не би да сте ги намерили.

Той се огледа крадешком, сякаш очакваше, че минувачите ще го подслушат.

— Да. Да, трябва да се върнете с мен. Другите ви чакат. С Мама Гуенна.

— Защо сте толкова изнервен? Нали не сте позволили да разберат, че ги търсите? — попита тя рязко. — Какво ви изплаши?

— Не! Не, госпожо. Аз… не съм се разкрил. — Очите му отново зашариха наоколо и той се приближи до нея, а гласът му се сниши до дрезгав, настоятелен шепот. — Тези жени, които търсите, те са в Камъка! Гости са на един от Върховните лордове! Върховния лорд Самон! Защо ги нарекохте крадли? Гости на Върховния лорд Самон! — почти изграчи мъжът. На лицето му беше избила пот.

„В Камъка! С един Върховен лорд! Светлина, как сега ще се доберем до тях?“ С усилие успя да потисне нетърпението си.

— Спокойно — промълви тя уверено. — Успокойте се, господин Сандар. Можем всичко да ви обясним така, че да останете доволен. — „Дано да можем. Светлина, ако той сега вземе да изтича до Камъка да каже на онзи Върховен лорд, че ги издирваме…“ — Елате сега с мен при Мама Гуенна. С Джослин и Карила ще ви обясним всичко. Наистина. Елате.

Той кимна притеснено и закрачи след нея. Струваше й се, че му се ще да побегне.

Стигнаха при къщата на Мъдрата и Нинив се забърза към задния вход. Доколкото бе забелязала, никой не използваше предната врата, дори самата Мама Гуенна. Конете сега бяха завързани на бамбуковия стобор — по-далече от смокините на жената и зеленчуковите й лехи. За първи път тя не спря да потупа Гайдин по муцуната и да му каже, че е добро конче и по-чувствителен от своя съименник. Сандар се спря да очисти калта от токовете си с върха на бамбуковата си тояга, но тя бързо влезе вътре.

Айлюин Гуенна седеше на един стол с висока облегалка, с ръце, прибрани до тялото. Очите й се бяха изцъклили от гняв и страх и тя сякаш се мъчеше яростно да се освободи. Не се наложи Нинив да опипва със сетивата си тънкия сплит на Въздуха, за да разбере какво се е случило. „О Светлина, намерили са ни. Да те изгори дано, Сандар!“

Гняв я обля, отми всички стени в нея, които обикновено я задържаха надалеч от Силата, и докато кошницата падаше на пода, тя вече се бе превърнала в бял цвят, разцъфнал върху черен трън, разтваряйки се, за да обгърне сайдар, отваряйки се… й сякаш се натъкна на стена, стена от чисто стъкло; усещаше Верния извор, но тази стена спираше всичко освен неистовата болка от порива да се изпълни с Единствената сила.

И изведнъж вратата зад нея се отвори и вътре пристъпи Лиандрин, следвана от чернокоса жена с бял кичур над лявото ухо. Носеха дълги цветни копринени рокли, скроени така, че да разголват раменете им. Блясъкът на сайдар ги обгръщаше.

Лиандрин оглади полите на червената си рокля и се усмихна с онази нейна усмивчица на напъпила роза. Кукленското й лице се изпълни с насмешка.

— Е, разбираш, нали, дивачко — започна тя, — нямаш ни…

Нинив я зашлеви през устата с всичка сила. „Светлина, трябва някак да се измъкна.“ После така здраво удари Рианна с опакото на ръката си, че чернокосата жена тупна на облечения си в коприна задник и изпъшка. „Сигурно са хванали другите, но ако успея да избягам толкова, че да не могат да ме заслонят, ще мога да направя нещо.“ Удари още веднъж Лиандрин и я отблъсна от вратата. „Само да се измъкна от заслона им и ще…“

Заблъскаха я удари от всички посоки. Нито Лиандрин, от чиято уста се стичаше кръв, нито Рианна, чиято черна коса се бе разчорлила, не бяха вдигнали ръка. Нинив усети потоците на Въздух, заплитащи се около нея също тъй осезаемо, колкото самите удари. С мъка тръгна към вратата, но в следващия миг падна на колене. Невидимите удари се сипеха неспирно, незрими тояги и юмруци я заблъскаха в гърба и в корема, в главата и бедрата, по раменете, по гърдите и пак по главата. Стенейки, тя се свлече на една страна и се сви на кълбо, мъчейки се да се предпази. „О, Светлина, свидетелка си ми, че се опитах, Егвийн! Елейн! Опитах се! Няма да заплача! Огън да ви изгори, можете да ме пребиете до смърт, но няма да заплача!“

Ударите престанаха, но Нинив не спря да се гърчи. Чувстваше се премазана от главата до петите.

Лиандрин се надвеси над нея, опряла длани на колене. Беше изтрила кръвта от устните си. В тъмните й очи вече не се четеше насмешка.

— Сигурно си твърде глупава, за да не можеш да разбереш кога си победена, дивачко. Би се почти толкова диво, колкото онова, другото глупаво момиче, Егвийн. Тя едва не полудя. Трябва да се научиш да се покоряваш. И ще се научиш на покорство.

Нинив потръпна и посегна отново към сайдар. Не че хранеше надежда, но трябваше да направи нещо. Насили се пряко болката, пресегна се… и се удари в невидимата стена. Насмешката в очите на Лиандрин се върна. Като мрачна усмивка на злобно дете, късащо крилцата на пеперуди.

— От тази поне нямаме нужда — каза Рианна, изправена до Айлюин. — Ще й спра сърцето.

Очите на Айлюин едва не изхвръкнаха от орбитите си.

— Не! — Късите медни къдрици на Лиандрин се люшнаха, когато извърна рязко красивата си глава. — Ти винаги убиваш твърде бързо, а само Великият властелин може да използва мъртвите. Тя се усмихна на жената, стегната на стола от невидимите връзки. — Ти видя войниците, които дойдоха с нас, старице. Знаеш кой ни очаква в Камъка. Великият лорд Самон никак няма да се зарадва, ако проговориш какво се е случило днес в дома ти. Ако си държиш езика зад зъбите, ще живееш, може би за да му послужиш отново един ден. Проговориш ли, ще служиш единствено на Великия властелин на Мрака, от гроба си. Кое избираш?

Изведнъж Айюлин успя да раздвижи главата си. Разтърси сивите си коси и отвори уста.

— Ще… ще си държа езика зад зъбите — промълви тя и погледна с отчаяние Нинив. — И да проговоря, каква полза? Един Върховен лорд може да ми вземе главата само с едно вдигане на веждата си. Какво можеш да сториш и ти, момиче? Какво?

— Няма нищо — отвърна изтощено Нинив. „На кого може да каже? Може само да загине.“ — Знам, че би помогнала, ако можеше. — Рианна отметна глава и се разсмя. Сега Айлюин се отпусна, освободена напълно, но остана да седи и да се взира в пода с празен поглед.

Лиандрин и Рианна вдигнаха Нинив и я забутаха към предната част на къщата.

— Само да ни затрудниш — изсъска й тъмнокосата, — и ще те накарам сама да си смъкнеш кожата и да затанцуваш одрана.

Нинив едва не се разсмя. „С какво да ги затрудня?“ Беше заслонена от Верния извор, Отоците така я боляха, че едва се държеше на крака. Каквото и да опиташе, щяха да се справят с нея като с опърничаво дете. „Но отоците ми ще минат, огън да ви изгори дано, и вие все ще се подхлъзнете! И тогава…“

В предната стая на къщата имаше други. Двама яки войници с кръгли шлемове и с лъскави гръдни брони върху червените палта с бухнали ръкави. Пот беше избила по челата им и мъжете въртяха очи, не по-малко изплашени от самата нея. И Амико Нагоин беше тук, нежна и хубава с дългата си шия и бяла кожа, невинна като момиченце, късащо диви цветя по горска поляна. И Джоя Байир, с миловидното си личице. Гладката кожа по бузите й издаваше жена, дълго време боравила със Силата, но въпреки това тя приличаше на добродушна баба, макар че възрастта й не бе посребрила тъмната й коса, нито бе набръчкала кожата й. Сивите и очи напомняха по-скоро за някоя мащеха от приказките, която убива завареничетата си. И двете жени грееха със Силата.

Елейн стоеше между двете Черни сестри с отекли очи, подута буза и разкъсани устни, единият ръкав на роклята й беше разпран.

— Съжалявам, Нинив — изфъфли тя така, сякаш челюстта й бе пострадала. — Усетихме ги твърде късно.

Егвийн лежеше свита на кълбо на пода. Лицето й беше отекло почти до неузнаваемост. Когато Нинив и придружителките й влязоха, единият от войниците я вдигна и я метна през рамо. Егвийн провисна като полупразен чувал ечемик.

— Какво сте и направили? — извика Нинив. — Огън да ви гори, какво… — Нещо силно я шибна през устата и за миг й причерня.

— Е де, е де — каза Джоя Байир с усмивка, несъответстваща на злите й очи. — Въпроси няма да търпя, нито лош език. — Заговори наставнически, почти като баба. — Ще говориш само като те питат.

— Казах ти, че тя не искаше да спре да се бие, нали? — каза Лиандрин. — Нека ти е за урок. Ако се опиташ да ни причиниш неприятност, няма да сме по-мили с тебе.

На Нинив ужасно й се дощя да направи нещо за Егвийн, но се остави да я избутат навън на улицата. По-точно, принуди ги да я избутат — малка съпротива, но единствената възможна сега.

На разкаляната улица се мяркаха малко хора, сякаш всички изведнъж бяха решили, че е по-добре да са някъде другаде, а и тези малцина притичваха по отсрещния тротоар, без дори да поглеждат към бляскавата черна карета, стояща зад четири двойки бели коне с високи бели пискюли на челата. Един кочияш, облечен като войниците, но без броня и меч, седеше на капрата, а друг като него отвори вратата, щом те се появиха. Преди да го стори, Нинив забеляза изрисувания герб. Юмрук в сребриста ръкавица, стиснал назъбени мълнии.

Нинив предположи, че това е знакът на Върховния лорд Самон — „Мраколюбец трябва да е, щом си има работа с Черната Аджа, Светлината да го изгори дано!“ — но повече я заинтересува мъжът, който падна на колене в калта при появата им.

— Да те изгори дано, Сандар, защо… — И подскочи, когато нещо невидимо я удари през раменете като дървена тояга.

Джоя Байир се усмихна закачливо и размаха пръст.

— Ще се научиш на уважение, момиченце. Че инак езичето ще ти откъсна.

Лиандрин се разсмя и прокара длан по черната коса на Сандар и рязко дръпна главата му назад. Той се взря в очите й като вярно куче — или псе, очакващо да бъде изритано.

— Не се сърди толкова на този… мъж. — Това „мъж“ от устата й прозвуча като „псе“. — Трябваше да бъде… убеден… да служи. Но аз съм доста убедителна, нали? — И отново се изсмя.

Сандар се извърна объркан към Нинив.

— Трябваше да го сторя, госпожо Марим. Аз… трябваше. — Лиандрин изви главата му и той отново я зяпна като куче, готово да изпълни волята на господарката си.

„Светлина! — помисли си Нинив. — Какво са му направили? И какво ли ще направят на нас?“

Наблъскаха грубо нея и Елейн в каретата, качиха и Егвийн, а Лиандрин и Рианна седнаха срещу тях. Блясъкът на сайдар продължаваше да ги обгръща. В момента Нинив не се интересуваше къде са се дянали другите. Прищя и се да докосне Егвийн, да успокои болката й, но не можеше дори да помръдне, без да потръпне конвулсивно. Потоци на Въздуха заплитаха и трите като плътно увити одеяла. Каретата потегли.

— Ако сте я наранили… — „Светлина, нали виждам, че са я наранили. Защо не кажа каквото мисля?“ Но й беше почти толкова, трудно да изрече думите, колкото да си вдигне ръката. — Ако сте я убили, покой няма да намеря, докато не ви изловят като бесни кучета.

Рианна я изгледа с гняв, но Лиандрин само изсумтя.

— Недей да се държиш като пълна глупачка, дивачко. Вас ви искат живи. Мъртва стръв нищо не може да хване.

„Стръв? За какво? За кого?“

— Вие сте глупачките, Лиандрин! Да не мислиш, че сме сами? Само ние трите, при това само Посветени? Вие сте стръвта, Лиандрин. И влязохте в клопката като тлъсти яребици.

— Не й го казвай! — рязко я сряза Елейн и Нинив примигна преди да осъзнае, че Елейн се опитва да подсили измислицата й. — Ако оставиш гневът ти да те обладае, ще им кажеш това, което не бива да чуят. Те трябва да ни вкарат в Камъка, Трябва да…

— Млъкни! — прекъсна я Нинив. — Дръж своя език и не говори повече! — Елейн успя да си придаде смутен вид. „Да видим това как ще смелят“ — помисли си Нинив.

Но Лиандрин само се усмихна.

— Щом ви изтече времето като стръв, ще ни кажете всичко. Сами ще го поискате. Казват, че един ден ще станеш много силна, но ще се погрижа завинаги да ми се подчиняваш, още преди великият господар Бе-лаал да реши какво да прави с теб. Сега той извика мърдраали. Тринадесет. — Устните като розова пъпка се засмяха на последната дума.

Нинив усети как стомахът й се сгърчи. Един от Отстъпниците! Умът й онемя от изненада. „Тъмния и всички Отстъпници са оковани в Шайол Гул, оковани са от Създателя в мига на сътворението.“ Но катехизисът не помогна — тя твърде добре знаеше колко много от това вече не е вярно. А после останалото се върна в ума й. Тринадесет мърдраала и тринадесет сестри от Черната Аджа. Чу писъка на Елейн преди да осъзнае, че самата тя пищи, гърчейки се в невидимите стеги на Въздуха. Невъзможно бе да се каже кое бе по-силно — отчаяните писъци на двете или смехът на Лиандрин и Рианна.