Вещиците: Лашър

Седем

Ларк беше заспал дълбоко, когато самолетът кацна в Ню Орлиънс. Събуди се и с изненада установи, че хората вече слизат. Стюардесата се усмихваше над него, преметнала палтото му на ръката си. За миг той се почувства объркан, сякаш бе пропуснал нещо много важно, но после се изправи.

Измъчваше го ужасно главоболие, беше гладен и когато вълнението, породено от мистерията около Роуан и нейното дете, се върна в мислите му, то изведнъж придоби очертанията на някакво огромно бреме. Кой разумен човек би могъл да обясни всичко това? Колко бе часът? Осем сутринта. В Ню Орлиънс. Значи у дома беше още шест.

Веднага забеляза белокосия мъж, който го очакваше. Разбра, че това е Лайтнър, още преди да си стиснат ръцете. Много представителен възрастен човек; със сив костюм и прочие, както си му е редът.

— Доктор Ларкин. В семейството има спешен случай. Нито Райън, нито Пиърс можаха да дойдат. Позволете да ви заведа до хотела. Райън ще се свърже с нас при първа възможност. — Същият изискан британски акцент, на който Ларк се бе възхитил при разговора по телефона.

— Радвам се да ви видя, господин Лайтнър. Но трябва да ви кажа, че налетях на един ваш колега в Сан Франциско. Срещата не бе много приятна.

Лайтнър беше откровено изненадан. Тръгнаха заедно през тълпата. Лицето на възрастния мъж изведнъж придоби печално и някак разсеяно изражение.

— Кой може да е бил, не мога да си обясня — рече той с неприкрито раздразнение. Изглеждаше уморен, сякаш не бе спал цялата нощ.

Ларк вече се чувстваше по-добре. Главоболието отминаваше. Мечтаеше си за кафе и кифлички, мислеше да направи резервация за вечеря в „Мястото на Командора“ и може би щеше да подремне следобеда. Но после се сети за пробите. Сети се за Роуан. Завладя го доста объркващо вълнение, а заедно с него и неприятното чувство, че се е забъркал в нещо противно, в нещо нередно.

— Хотелът е само на няколко пресечки от „Мястото на Командора“ — каза Лайтнър ведро. — Можем да отскочим там тази вечер. Ще се опитаме да убедим и Майкъл да дойде с нас. Случи се нещо… неочаквано. Нещо със семейството на Райън. Иначе и той щеше да бъде тук. Но кой може да е бил този мой колега? Ще ми разкажете ли какво точно стана? Имате ли багаж?

— Не, само тази пътна чанта. Взех си дрехи за една нощувка. — Като повечето хирурзи, Ларк не бе свикнал да става толкова късно. Ако беше в Сан Франциско, в този час вече щеше да влиза в операционната. Затова сега се чувстваше по-добре с всяка крачка.

Продължиха напред, към ярката слънчева светлина навън и множеството таксита и лимузини отвъд стъклените врати. Тук го нямаше онзи ужасен студ. Не, нямаше нищо подобно. Самата светлина бе съвсем различна. По-изобилна. А и въздухът бе някак неподвижен. Приятен.

— Този ваш колега — рече Ларк — се представи като Ерих Столов. Искаше да знае къде са пробите.

— Така ли? — Лайтнър се смръщи леко. Направи жест наляво, към една от лимузините — огромен сив линкълн, който запълзя към тях. Прозорците му бяха черни. Лайтнър не изчака шофьорът да заобиколи и сам отвори вратата.

Ларк с удоволствие се отпусна на мекото сиво кадифе и се премести на седалката в дъното, леко подразнен от миризмата на цигари. Протегна с доволство крака в огромната кола. Лайтнър седна до него и потеглиха. Благодарение на тъмните прозорци в лимузината цареше полумрак и Ларк внезапно се почувства откъснат от външния свят — от движението пред летището и от ярката светлина на утринното слънце.

Колата беше много удобна и бърза.

— Какво точно ви каза Ерих? — попита Лайтнър с преднамерено безизразен глас.

Ларк обаче не се хвана.

— Изпречи се пред мен и настоя да узнае къде са пробите. И то доста грубо. Агресивно и грубо. Не мога да си го обясня. Възможно ли е да се е опитвал да ме сплаши?

— Но вие не му казахте къде са пробите — каза Лайтнър тихо и някак убедено. После погледна през затъмненото стъкло на колата. Вече бяха на голямо шосе и завиваха към магистралата. Градът изглеждаше като всеки друг — с четвъртити къщи в предградията, пустеещи терени, неокосена трева, мотели.

— Е, не, разбира се, че не. Не му казах нищо — отвърна Ларк. — Изобщо не го харесах. Ама никак. Пък и нали ви казах, Роуан ме помоли да запазя това в тайна. Тук съм заради информацията, която пожелахте да ми дадете, и по молба на семейството. Не съм в позиция да предавам тези проби на когото и да било. Всъщност дори не мисля, че ще успея да ги получа обратно от хората, които разполагат с тях в момента. Роуан се изрази съвсем ясно. Тя иска те да бъдат изследвани в пълна тайна на точно определено място.

— В института „Кеплингер“ — каза Лайтнър тихо и любезно, сякаш четеше всичко по челото на Ларк. Сините му очи бяха съвсем спокойни. — Мич Фланаган, геният в генетиката, човекът, който е работил с Роуан, преди тя да се откаже от изследователската работа.

Ларк не каза нищо. Колата се носеше безшумно по надлеза. Сградите вече бяха повече, а тревата — още по-избуяла.

— Щом знаете, защо тогава онзи тип ме разпитваше? — попита Ларк. — Защо се изпречи на пътя ми и се опита да ме принуди със сила да му кажа това? А вие как разбрахте, между другото? Интересно. Кои изобщо сте вие? И това ми се ще да разбера.

Лайтнър гледаше настрани, разтревожен и някак натъжен.

— Казах ли ви, че днес имаше нещастен случай в семейството?

— Да, съжалявам да го чуя. Не исках да бъда неуважителен. Просто този ваш приятел много ме ядоса.

— Зная — отвърна мило Лайтнър. — Разбирам. Не е трябвало да се държи така. Ще се обадя в метрополията в Лондон. Сигурно ще разбера защо се е случило. Или по-скоро, ще се уверя, че подобно нещо няма да се повтори. — В очите му като че за миг се появи странно пламъче, а после нещо като раздразнение и дори страх. Но само за миг. — Ще се погрижа за това.

— Благодаря ви — рече Ларк. — Но как разбрахте за Мич Фланаган и института „Кеплингер“?

— Наречете го предположение — каза Лайтнър. Беше силно разстроен от всичко това; личеше си, въпреки че на лицето му бе изписана само благост, а в гласа му не се усещаше друго, освен умора и просто лошо настроение.

— А какъв е този нещастен случай? Какво е станало?

— Още не знам всички подробности. Само, че Пиърс и Райън е трябвало да заминат за Дестин, Флорида, рано тази сутрин. Помолиха ме да ви посрещна. Май нещо се е случило със съпругата на Райън, Джифорд, но не зная със сигурност.

— Този Ерих Столов с вас ли работи?

— Не пряко. Той е тук от два месеца. Представител е на новото поколение разследващи от Таламаска. Аз съм от по-старите. Ще разбера защо се е държал така. В метрополията не знаят, че пробите са в института „Кеплингер“. Ако по-младите членове показваха подобно старание при четенето на досиетата, както при полевата си работа, щяха вече да са се досетили за това.

— Какви досиета?

— О, това е дълга история. И не е от най-лесните за разказване. Разбирам нежеланието ви да говорите за тези проби. На ваше място и аз не бих казал на никого.

— Има ли някакви новини за местонахождението на Роуан?

— Никакви. Само потвърждения на вече известното — че тя и придружителят й са били в Шотландия, в Донелайт.

— Но защо? Къде е този град? Аз съм обиколил цяла Шотландия, на лов, на риболов. Никога не съм чувал за Донелайт.

— Това е старо, разрушено селище. В момента гъмжи от археолози. Има и някаква странноприемница за туристите и научните работници. Роуан е забелязана там преди четири седмици.

— Е, това наистина не е новина. Лоша работа. Значи все пак няма нищо ново?

— Нищо ново.

— А този неин придружител как изглежда? — попита Ларк.

Лицето на Лайтнър като че помръкна леко. Това умора ли беше, или огорчение? Ларк беше объркан.

— О, вие знаете за него повече от мен, нали така? — рече Лайтнър. — Роуан ви е изпратила рентгенови снимки, електроенцефалограми, всякакви изследвания. Не ви ли изпрати и снимка?

— Не, не ми изпрати — отвърна Ларк. — Кои все пак сте вие?

— Трябва да разберете, доктор Ларкин, аз наистина не знам отговора на този въпрос. И мисля, че никога няма да го узная. Напоследък започвам да ставам по-откровен пред себе си. Случва се. Ню Орлиънс като че има някакво магическо влияние над хората. И над Мейфеър в това число. Ето, досетих се за изследванията, може дори да се каже, че се опитвам да чета мислите ви.

Ларк се засмя. Всичко това бе казано някак приятно, философски. Ларк почувства симпатия към този човек. В сумрака в колата той също бе забелязал някои неща. Лайтнър страдаше от лек емфизем, въпреки че никога не беше пушил, а вероятно не беше и пил, и като цяло беше доста здрав за своите осемдесет години.

Лайтнър се усмихна и погледна към прозореца. Шофьорът на колата изглеждаше само като черен силует зад тъмното стъкло.

Ларк видя, че лимузината е снабдена с всички екстри — малък телевизор, бутилки лек алкохол в кутии с лед.

Ами кафе? Къде ли държаха кафето?

— Там, в каната — каза Лайтнър.

— О, вие наистина четете мисли — засмя се Ларк.

— Просто е сутрин, нали? — отвърна Лайтнър и за първи път на устните му се появи лека усмивка. Гледаше как Ларк отваря каната и вади пластмасова чашка от джоба на страничната врата. Наля си малко димящо кафе.

— Вие искате ли, Лайтнър?

— Не, благодаря. Ще ми кажете ли какво откри вашият приятел Мич Фланаган?

— Възнамерявам да го кажа само на Роуан. Обадих се на Райън Мейфеър за парите. Тя поиска така, но не каза да му предам резултатите от изследванията. Каза, че ще се свърже с мен, когато може. А Райън Мейфеър твърди, че тя може и да е пострадала. Или мъртва.

— Така е — рече Лайтнър. — Много мило от ваша страна, че дойдохте.

— За бога, аз също се тревожа за нея. Никак не бях доволен, когато напусна Университетската болница. Не бях доволен и когато се омъжи. Нито когато се отказа от медицината. Всъщност може да се каже, че бях така удивен, както ако някой ми беше казал, че светът ще свърши днес в три следобед. Не можах да повярвам, докато самата Роуан не ми разказа всичко.

— Да, помня. Тя ви се обаждаше често през есента. Беше много обезпокоена от вашето неодобрение. — Това бе изречено съвсем меко, както и всичко останало. — Искаше вашия съвет относно създаването на медицинския център „Мейфеър“. Беше сигурна, че когато осъзнаете, че намеренията й са сериозни, ще разберете защо вече не практикува, защото се е заела с много по-значимо начинание.

— Значи вие с нея сте приятели, така ли? Нямам предвид Таламаска, а вие лично.

— Да, мисля, че бях неин приятел, но може би предадох доверието й. Не зная. Може би тя предаде моето. — В гласа му се усети горчивина, дори гняв. После Лайтнър отново се усмихна.

— Трябва да ви призная нещо, господин Лайтнър — започна Ларк. — Смятах тази идея за медицинския център за празна надежда. Роуан ме хвана неподготвен. Но сам направих някои проучвания и разбрах, че семейството наистина има ресурс да създаде нещо подобно. Просто тогава не го знаех. Въпреки че трябваше, предполагам. Всички говореха за това. Роуан е най-умният и най-способният хирург, когото някога съм обучавал.

— Сигурен съм. Тя каза ли ви нещо за пробите в разговора по телефона? Казахте, че се е обадила от Женева, на дванайсети февруари.

— Пак ви повтарям. Искам да говоря с Райън, най-близкия й роднина, или със съпруга й. Така е редно.

— Тези проби сигурно доста са изумили хората в института — рече Лайтнър. — Бих искал да ми кажете какво точно ви е изпратила Роуан. И знаете ли какво конкретно ме интересува: тя беше ли в добро здраве, когато говори с вас? Изпрати ли ви някакви проби, които имат отношение към нея?

— Да, изпрати ми проби от кръвта и тъканите си, но от тях не може да се заключи, че е болна от нещо.

— А че е просто по-различна.

— Да, може да се каже. Различна. Точно така.

Лайтнър кимна. Отново извърна поглед към прозореца. Минаваха покрай доста голямо гробище, осеяно с малки мраморни крипти със заострени покриви. Колата летеше бързо, движението не беше натоварено. Тук като че ли имаше повече пространство. Беше по-спокойно. Всичко изглеждаше някак занемарено, нескопосно, но Ларк хареса тази широта, тук го нямаше усещането, че е притискан от тълпата и трафика, както у дома.

— Вижте, Лайтнър, моето положение в тази история е доста трудно — рече той. — Без значение дали сте й приятел, или не.

Вече бяха завили и скоро подминаха някаква стара тухлена църква, която изглеждаше опасно близо до стръмния склон. Ларк почувства облекчение, когато отново излязоха на улицата, колкото и неугледна да беше тя. Пак почувства някакъв странен комфорт в този град въпреки общата му запуснатост. Тук времето течеше по-бавно. Това беше Югът.

— Знам това, доктор Ларкин — отвърна Лайтнър. — Разбирам ви. Знам какво означава поверителност и лекарска етика. Знам всичко за етикета и почтеността. Хората тук също. Всъщност е прекрасно, че дойдохте. Ако не желаете, сега няма да говорим повече за Роуан. Нека първо закусим в хотела. Какво ще кажете? Вероятно ще искате и да подремнете. Можем да се срещнем по-късно в къщата на Първа улица. Тя е само на няколко преки от хотела. Семейството е уредило всичко.

— Вие знаете, че става дума за нещо много сериозно, нали? — рече внезапно Ларк. Колата беше спряла пред малък хотел със син сенник. Портиерът чакаше до лимузината да отвори вратата.

— Разбира се — отвърна Аарън Лайтнър. — Но и всичко е много просто. Роуан е родила това странно дете. Всъщност и двамата знаем, че то изобщо не е дете, а онзи мъж, когото са видели с нея в Шотландия. Това, което искаме да разберем, е дали той може да се репродуцира? Може ли да заплоди своята майка или друго човешко същество? Та нали репродукцията е единствената грижа на еволюцията? Ако той беше просто някаква мутация, резултат от външно влияние — радиация, например, или нещо като телекинетично въздействие — тогава нямаше да сме толкова притеснени, нали? Щяхме да искаме да го хванем само за да се уверим, че Роуан е с него по своя собствена воля, а после… после щяхме да го убием. Вероятно.

— Вие знаете всичко, нали?

— Не, не всичко. И точно това ме тревожи. Но зная едно: ако Роуан ви е изпратила онези проби, то е защото тя се страхува, че това същество може да се възпроизвежда. Нека влезем, какво ще кажете? Ще се обадя на семейството, за да разбера какво е станало в Дестин. Ще се свържа и с Таламаска за случая със Столов. Аз също имам стая тук. Дори може да се каже, че този хотел е моята „резиденция“ в Ню Орлиънс. Много го харесвам.

— Разбира се, да слизаме.

Още преди да стигнат до рецепцията, Ларк вече съжали, че бе взел съвсем малко багаж. Явно нямаше да си тръгне оттук скоро. Знаеше го. Смътното усещане за нещо неприятно се завърна заедно с нов прилив на възбуда. Малкото фоайе на хотела му хареса, навсякъде се чуваха дружелюбни южняшки гласове, до асансьора стоеше висок елегантен чернокож.

Щеше да се наложи да пазарува, но това не беше лошо. Лайтнър вече бе взел ключа от апартамента, приготвен за него, а Ларк бе готов за закуската.

„Да, Роуан се страхуваше точно от това“, реши той. Тя дори беше казала нещо в този смисъл. Дали това нещо може да се размножава…

Разбира се, тогава той нямаше как да знае за какво му говори, но тя разбираше много добре. Ако беше някой друг, можеше и да предположи, че е просто стресната, че говори безсмислици. Но не и когато ставаше дума за Роуан Мейфеър.

Сега обаче бе твърде гладен, за да мисли повече по този въпрос.