Вещиците: Лашър

Трийсет

Къщата му хареса. Стоеше на улицата, на Еспланада авеню — приличаше на римски дворец или на градска къща в Амстердам. Макар че бе от замазани тухли, приличаше на каменна. Беше боядисана в римски цветове — тъмно помпейско червено, опасано с наситена охра.

Къщата на Еспланада авеню явно помнеше и по-добри дни, но все пак Юри я сметна за очарователна. Всички тези стари разкошни сгради сред останалия търговски боклук бяха превъзходни. Той се наслаждаваше на дългата разходка из Френския квартал. Криволичи из уличките и накрая стигна дотук — до тази къща, сякаш бе намерил края на квартала. Огромният булевард, навремето улица на богатите испанци и французи, все още бе изпълнен с имения като това. Разбира се, двама мъже го следяха. Но какво от това?

Усещаше тежкия пистолет в джоба си. Дървена дръжка, дълга цев. Добре.

Беатрис го покани вътре.

— О, скъпи, слава богу. Аарън вече е на нокти. Какво да ти донеса? — Тя се озърна покрай него и видя мъжа под дървото от другата страна на улицата.

— Нищо, госпожо, благодаря — отвърна Юри. — Обичам кафето черно и силно, затова спрях по път да изпия едно, в очарователно малко кафене.

Стояха в огромния централен коридор — високото стълбище се извиваше над тях, разклонявано от площадките си и протегнало тесните си стълби надясно и наляво. Подът бе покрит с мозаечни плочи, а стените бяха в същото наситено теракотено червено.

— Аз правя точно такова кафе — рече Беатрис и пое шлифера му, всъщност направо го съблече от гърба му. Слава богу, че пистолетът беше в сакото му. — Заповядай в салона. Аарън ще бъде толкова облекчен.

— Добре тогава, ще изпия едно кафе — каза Юри. Всъщност салоните бяха два — един отляво и един отдясно — но топлината идваше от единия. Аарън стоеше до камината, облечен с един от износените си вълнени костюми и лула в ръката. Юри отново се впечатли от жизнеността, която виждаше у него и как странно бе преплетена с гнева му, с подозрението. Устата му бе стисната решително, но така той още повече приличаше на обикновен човек.

— Имаме отговор от Старшите — каза без встъпления. — Дойде по факса в хотела.

— Нима Старшите изпращат факсове по хотелите?

— Написан е на латински и е адресиран до нас двамата. Има две копия — едното е за теб.

— О, колко съобразително от тяхна страна.

Дълбоките червени канапета бяха поставени едно срещу друго пред камината и откриваха само средата на тъмносиния китайски килим. Масата беше стъклена, осеяна с хартии. По стените имаше модерни картини, предимно абстрактни, в позлатени рамки. Масите бяха с мраморни плотове, а меките, тапицирани с кадифе кресла бяха леко износени. Имаше и свежи цветя, каквито можеш да видиш в обществените фоайета. Големи разкошни цветове, аранжирани в порцеланови вази пред многобройните огледала и над камината с величествената лъвска глава отгоре. Всичко беше много красиво и уютно. Та значи имало отговор от Старшите. Господи боже.

— Седни, ще ти го преведа.

— Няма нужда да го превеждаш, Аарън. Чета латински — изсмя се Юри. — Понякога дори им пиша на латински, колкото да поддържам форма.

— Разбира се, че знаеш латински — рече Аарън. — Как можах да забравя? Колко глупаво от моя страна. — Той посочи към двете копия от факса на масичката, сложени над пръснатите списания за мебели и архитектура, пълни с имена на дизайнери, известни лица и реклами на красиви предмети, каквито можеха да се видят в същия този салон.

— Не помниш ли Кеймбридж? — попита Юри. — Следобедите, в които ти четях Вергилий? Не помниш ли преводите ми на Марк Аврелий?

— Помня ги. — Аарън притисна пръст към устните си. — Дори ги нося със себе си. Просто вече май оглупявам. Свикнал съм с мисълта, че днешните младежи не знаят латински. А ти колко езици знаеше, когато се срещнахме за първи път?

— Не помня. Хайде да прочетем това.

— Да, но първо ми кажи какво откри.

— Столов е в „Уиндзър Корт“, много луксозно и скъпо място. С него има още двама, може да са и трима. И те са от ордена. Следяха ме, когато тръгнах от Чартрес стрийт насам, а сега отсреща на улицата има друг мъж. И двамата са на една възраст, млади англосаксонци или скандинавци, с тъмни костюми. Не полагат усилия да се скрият. Всъщност мисля, че по-скоро искат да ме сплашат, ако ме разбираш.

Беатрис влезе елегантно в салона и високите й токчета загракаха по великолепния под. Тя сложи табла с малки чашки димящо еспресо и каза:

— Ето, заповядайте, каната е пълна. Сега ще ида да видя Сесилия.

— Има ли новости от семейството? — попита Юри.

— Роуан се справя добре, но няма промяна. Минимална мозъчна дейност. Още диша сама.

— Вегетира — каза тихо Аарън.

— О, защо трябваше да казваш това? — скастри го нежно Беатрис.

— Знаеш защо. Роуан — поне засега — не се подобрява. Не бива да го забравяме.

— А какво става с онзи мистериозен мъж? — попита Юри.

— Ни следа от него — каза Беатрис. — Казват, че не може да е в Хюстън. Нямаш представа колко много хора претърсват града. Е, може и да си е отрязал косата, разбира се, но как ще скрие ръста си. Господ знае къде е сега. Е, ще ви оставя сами. Не искам да мисля за това повече. Дори вечерята готвя вече с въоръжена охрана.

— Той няма да яде толкова много — каза Аарън с усмивка.

— О, я млъквай. — Тя като че понечи да каже още нещо, но просто отиде да го целуне пламенно и се стрелна навън сред вихър от коприна и почукване на токчета.

Юри обичаше кафе. Пиеше го с кани. Ръцете му скоро щяха да затреперят и стомахът щеше да го заболи, но не му пукаше. Когато обичаш кафе, си готов на всякакви жертви.

Взе факса. Знаеше латински толкова добре, че не се налагаше да си го превежда наум. За него този език бе ясен като всеки друг. Започна да чете.

Юри сгъна хлъзгавите страници и прибра своето копие в джоба на сакото си, до пистолета.

Погледна към Аарън, който изглеждаше спокоен и дълбоко замислен.

— Моя ли е вината за това? — попита Юри. — За това, че те отлъчиха така бързо? Може би не трябваше да идвам?

— Не, и през ум да не ти минава. Бях изключен, защото отказах да си тръгна оттук и защото не спрях да изпращам запитвания в Амстердам какво точно става. Бях отлъчен, защото отказах „да наблюдавам и да бъда винаги тук“. Доволен съм, че дойде, защото сега съм разтревожен за всичките си приятели от ордена. Не знам как да им го кажа. Но ти, ти, който си ми най-скъп от всички, с изключение на Дейвид, си тук и знаеш онова, което и аз знам.

— Какво искаш да кажеш? Защо си притеснен за другите членове?

— Аз не съм един от Старшите. На седемдесет и девет съм и не съм един от тях. — Той погледна Юри.

Разбира се, това просто признание беше очебийно нарушение на правилата.

Аарън продължи:

— Дейвид Талбът също не бе един от тях. Той ми го каза, преди да… напусне ордена. Каза ми, че никога не е говорил с някой, който е Старши. Да, наистина, по един или друг начин е разбирал, че определен човек не е Старши. Никой не знае кои са Старшите.

Юри не каза нищо. През целия си живот, още откакто стана на дванайсет, бе живял с идеята, че Старшите са негови братя, нещо като арбитри.

— Точно така — каза Аарън. — А аз не знам кои са те и какви мотиви ги движат. Мисля, че те са убили лекаря в Сан Франциско. Смятам, че са убили и доктор Самюъл Ларкин. Вярвам, че са използвали хора като мен, за да събират информация за някаква окултна цел, която никой от моето поколение не е разбрал. Това е единственото обяснение.

Юри не отговори, но това беше напълно приемлив и пълен израз на неговите собствени съмнения — отново го обзе злокобното чувство, което се бе появило още когато се завърна в метрополията от Донелайт.

— Ако сега се опитам да се добера до главните файлове, ще ми бъде отказано — каза той, сякаш мислеше на глас.

— Вероятно — отвърна Аарън. — Но не всички в ордена са запознати с компютрите като теб. Ако знаеш паролата на някой друг член…

— Зная няколко — каза Юри. — Ще трябва да ида някъде, където има връзка. Все ще открия нещо достъпно — някаква препратка. Ще ми отнеме два дни или малко повече. Мога да потърся латински текстове, които са били сканирани или въведени. Мога да използвам ключови думи. Вероятно ще открия доста неща.

— Те сигурно са предвидили това, но си струва да опиташ. Аз съм твърде стар и не разбирам толкова от тези неща, но в къщата на Амелия стрийт има компютър с модем. На Мона Мейфеър е. Тя позволи да го използваш. Казва, че ще се оправиш. С ДОС е. Нали разбираш от ДОС?

Юри се засмя.

— Боже, произнасяш го като някакво друидско божество. Това означава просто оперативна система на компютъра. Да, разбирам.

— Каза, че ти е оставила някакви инструкции за съдържанието на хард диска, но ти можеш да го разгледаш сам. Нейните файлове са заключени.

— Знам за Мона и нейния компютър — рече тихо Юри. — Няма да пипам файловете й.

— Тя имаше предвид, че можеш да отваряш всичко друго.

— Разбирам.

— Във фирмата има десетки компютри с модеми, но мисля, че този на Мона е най-добрият — връх на технологиите.

Юри кимна.

— Ще се заема с това веднага. — Изпи още една чаша гъсто кафе. Спомняше си за Мона с необичайна топлота. — После можем да поговорим.

— Да, ще поговорим.

Но какво щяха да си кажат? Бяха твърде унили, за да говорят много. Всъщност над Юри се бе спуснал ужасен сумрак, който заплашваше да го погълне напълно, както когато циганите го отделиха от мъртвата му майка. Непознати. Свят, пълен с непознати. Освен Аарън, тези мили хора и Мона, която той вече много харесваше.

Беше я срещнал на Амелия стрийт същия ден, някъде към обяд. Той ядеше американска зърнена закуска с мляко, а тя не спираше да му говори, разпитваше го, дърдореше за това или онова, като междувременно гризеше една ябълка, докато от нея не останаха само семките.

Цялото семейство бе възбудено от новината, че тя ще е наследницата на завещанието. Всички веднага се струпаха около нея, умилкваха й се, само дето не посягаха да й целунат пръстена. Пък и тя нямаше такъв.

Накрая Мона им каза:

— Как можем да се държим така, когато Роуан е още жива?

А Рандъл, огромният старец с многото брадички, отвърна:

— Скъпа, нищо не може да се направи. Жива или не, Роуан вече не е в състояние да роди дете.

Мона изглеждаше зашеметена, само кимна и прошепна:

— Да, разбира се.

— Не искаш ли това наследство? — попита я Юри под нос, защото тя седеше притихнала и се взираше в очите му.

Тя много се смя, но не злобно или грозно, а леко и красиво.

— Райън ще ти обясни всичко, Мона — бе казал един от по-младите мъже. Май беше Джералд. — Можеш да подпишеш всички документи, когато решиш.

Лицето на Мона потъмня.

— Каква беше онази поговорка? — попита тя. — Свети Франциск ли я бе казал? Чичо Жулиен все я е повтарял. Знам от Древната Евелин. Мама я повтаряше. „Внимавай какво си пожелаваш… защото желанието ти може да се сбъдне.“

— Да, звучи в стила на чичо Жулиен, Древната Евелин и свети Франциск — отвърна Джералд.

Тогава Мона си тръгна с леко завъртане и каза провлачено, по американски:

— Ще видя к’во става с компютъра, преди да изляза.

Компютъра.

Когато Юри отиде да вземе куфарчето си, чу тракане на ключове. Предната стая. Не посмя да отиде до края на коридора, до отворената врата.

— Харесвам Мона Мейфеър — каза той на Аарън. — Тя е умница. Аз обичам умниците.

За своя изненада почувства, че бузите му се изчервяват. Май не само я харесваше. Хм. Но тя беше много малка. Не беше ли много малка?

Стана да си тръгва. Да, много хубава къща. Като че чак сега усети аромата, който се носеше от кухнята.

— Не бързай толкова — обади се Аарън.

— Но те ще блокират всичко!

Беатрис тъкмо бе влязла — носеше поизтърканото, но любимо сако от туид на Аарън. Държеше и шлифера на Юри.

— Искаме да останеш за вечеря — каза тя. — Всичко ще е готово до половин час. Подготвили сме нещо специално. Аарън ще е съсипан, ако си идеш. Аз също. Ето, сложи това.

— Е, какво, ще вечеряме ли тук, или ще тръгваме? — попита Юри и взе черния шлифер от ръцете му.

— Отиваме в катедралата — каза Аарън. Облече сакото и оправи дебелите му ревери. Провери дали ленената му кърпичка е в джоба. Колко пъти бе виждал Юри тази процедура. Сега Аарън извади от джобовете и ключове, паспорта си и някакво листче, което разгърна, погледна Беатрис и се усмихна.

— Бъди ни свидетел на сватбата — каза Беатрис. — Магдален и Лили ще ни чакат там.

— О, вие ще се жените!

— Да, скъпи — отвърна Беатрис. — Хайде да тръгваме. Вечерята ще изстине, ако закъснеем много, а е по стара семейна рецепта. Харесваш пикантна храна, надявам се? Омари етюфи.

— Благодаря ти, Юри — каза тихо Аарън.

Беатрис облече своето тъмно сако, което изведнъж направи вталената й рокля много официална.

— За мен е чест — отвърна Юри. Щом бе за това, беше готов да отложи работата на компютъра на Мона, колкото и да му беше трудно.

— Знаеш ли — каза Беатрис, като тръгна пред тях, — срамота е да се отказваме от голяма сватба. Когато всичко това свърши, ще дадем банкет. Аарън, какво мислиш? Когато всички са отново щастливи, ще направим най-разкошното празненство! Просто не мога да чакам. — Тя тръсна глава. После повтори, като че с лека паника в гласа. — Не мога да чакам.